Риса Кърк
Гордостта на Сара (3)

Трета глава

Първото нещо, което направи Пола, когато получи документите за заема, бе да си открие сметка в своята банка. Още не бе измислила име на магазина, но когато получи чековата книжка със собственото си име, се уплаши. За пръв път усети, че идеята й започва да се превръща в реалност.

Второто нещо беше да покани баба си на тържествена вечеря. Хеди бе посветена в плана от самото начало и беше правилно да отпразнуват заедно събитието.

— Тази вечер ще го полеем — каза тя на баба си в колата по пътя към ресторанта. — Отдавна не сме се черпили, а ако нещата тръгнат, скоро няма да ни се случи пак — тя се засмя възбудено: — Имам намерение през следващите няколко месеца да съм много заета.

Въпреки че се радваше за Пола, Хеди бе разтревожена.

— Точно от това ме е страх — забеляза тя. — Доколкото те познавам, ще се съсипеш.

— Няма — обеща Пола, вече в ресторанта.

— Това съм го чувала и по-рано. Слушай, знам колко се безпокоиш за парите…

— Вече не! — заяви Пола весело и поръча на баба си говеждо филе, което тя много обичаше, но не си го позволяваше, защото бе много скъпо.

— Не бива да правиш така! — възкликна Хеди.

— Защо? Ти заслужаваш.

— Ти също. Разкажи ми сега за твоя господин Хенеси.

— Той не е мой! — възрази бързо Пола и усети как се изчервява.

— Хайде, хайде — усмихна се Хеди. — За какво е всичко това?

Пола отпи глътка вода. Не й се говореше за Джон-Хенри Хенеси — чувствата й към него бяха доста объркани. Но ако не кажеше нищо, Хеди щеше да се усъмни. Затова се впусна в забавен, както се надяваше, разказ за спречкването със секретарката с огненочервените нокти, за часовника, който й се искаше да счупи, за асансьора с дърворезба. Накрая, понеже баба й не бе виждала нищо такова, завърши с обеда, който Джон-Хенри поръча.

— Но само защото не бяхме уточнили подробностите — увери тя изненаданата Хеди. — Да не си помислиш нещо друго.

Но баба й не се впечатли от двамата сервитьори и покритата с ленена салфетка количка. С най-невинно изражение промърмори:

— Боже, Боже, просто не мога да си представя. Мислиш ли, че той се отнася така към всичките си клиенти?

И Пола се бе замисляла за това.

— Разбира се! — отговори тя убедено. — Съвсем не се държеше, сякаш това е нещо необичайно.

Но секретарката му изглеждаше изненадана, спомни си тя и изтръпна. Може би жестът означаваше повече, отколкото си позволяваше да мисли. После се ядоса на себе си. Не можеше да си въобразява, че мъж като Джон-Хенри Хенеси й обръща специално внимание.

„Но ти би искала отново да го видиш, нали?“

Откъде се появи тази мисъл? Още се бореше с нея, когато Хеди наля масло в огъня:

— Не знам, Пола. Но се обзалагам, че не се държи така с всички. Сигурно те е харесал.

Пола реши, че е време да смени темата.

— Надявам се. В края на краищата това ми беше целта, за да го накарам да се съгласи да ми даде заема.

— Това е нещо друго. Видя ли снимката на господин Хенеси във вестника оня ден?

Едва ли някога щеше да забрави онзи ужасен момент при Мери, когато приятелката й донесе вестника. Трябваше да знае, че Джон-Хенри Хенеси обикновено се занимава с клиенти като „Диджитрон Оптикс“. Но пък ако знаеше, не би се осмелила дори да влезе в банката, камо ли да поиска заем.

— Видях я — отговори тя и страните й пламнаха, като си спомни недоразумението, благодарение на което се оказа възможно да се срещне с президента на Хенеси Банк. Каква бъркотия! След като видя статията във вестника, разбра, че Джон-Хенри никога не би се съгласил да я приеме, ако не мислеше, че тя представлява цяла верига от магазини. Сега бе доволна, че всичко се нареди така добре, но всеки път, когато си спомняше за това, изпитваше истински ужас. Хеди все още разсъждаваше по въпроса.

— Е, Пола, мога да ти кажа, че той със сигурност е харесал теб и идеята ти, за да ти даде заем просто така. Ти само си влязла и тутакси си излязла с парите в ръка.

Пола беше мислила за това. Всъщност трябваше да признае, че откакто видя статията във вестника, не бе мислила почти за нищо друго. Защо господин Хенеси й отпусна пари? Тя отиде при него без никакъв опит, само с една недооформена идея за магазин. След като реши, че е станало недоразумение, Джон-Хенри не само й отпусна заема, а и удвои сумата, която бе поискала…

— Пола, но ти нищо не ядеш! — прекъсна разсъжденията й Хеди. — Не ти ли харесва рибата?

И някой друг й бе задал наскоро подобен въпрос. Пола погледна към чинията си. Поръча рибата, защото тогава, на обяда, й се бе сторила толкова вкусна. Сега обаче не й се ядеше. Може би имаше значение компанията, а не рибата…

Кой знае защо, празненството, което с такъв ентусиазъм бе решила да направи тази вечер, пропадна. Но не искаше да разваля настроението на Хеди и каза:

— Чудесна е. Но може би съм по-развълнувана, отколкото си мислех. Толкова неща се случиха!

— Голям успех, нали? — съгласи се Хеди и лапна последното парче от филето. Въпреки възрастта си, не можеше да се оплаче от липса на апетит. Остави вилицата и въздъхна доволно. — И така, още не си ми казала какво мислиш за господин Хенеси.

— Няма нищо за казване. Искаш ли нещо за десерт?

Хеди изглеждаше изненадана.

— Не може ли да почакаме няколко минути?

— Не, разбира се, че не бързаме — Пола отново се ядоса на себе си. — Помислих си, че може би искаш да погледнеш менюто с десертите. Или вместо това предпочиташ кафе?

Нещо проблесна в очите на Хеди.

— Вместо да говорим за господин Хенеси ли? — попита тя и вдигна рамене. — Нека да е кафе. За какво тогава искаш да говорим?

Като избягваше очите на Хеди, Пола даде знак на келнера. Все още бе неуверена, защото бе показала смущението си.

— Да поговорим за теб. С какво се занимаваш напоследък?

— Аз?

— Да, ти. Кълна се, че вече никога не мога да те намеря у вас. Къде ходиш? Какво правиш? — сега, в безопасни води, Пола можеше да изглежда и строга. — Да не си тръгнала пак по конни надбягвания?

— Конни надбягвания! — възмути се най-истински Хеди. — За какво ми е да ходя там? Освен това напоследък е доста студено, не си ли забелязала?

Пола обаче нямаше намерение да я остави толкова лесно да се измъкне. Тя знаеше колко обича Хеди понитата. Пък и студено или не, Ремингтън Парк работеше почти през цялата година. Дори ако нямаше надбягвания, никога не затваряха пистата. Почти през цялото време имаше тренировки, а Пола знаеше от опит, че дребното закръглено тяло на баба й често е част от пейзажа край оборите. Бе намирала Хеди там много пъти, когато не можеше да я намери никъде другаде.

— Обичам конете — казваше Хеди. — Какво лошо има?

С това Пола не можеше да спори. Хеди поне не залагаше. Тя рядко харчеше пари за надбягвания. Казваше, че й стига само да гледа. Но на Пола въпреки това не й харесваше баба й да се мотае край пистата. Тя бе видяла, че това е един различен свят и знаеше какви хора привлича той. Безпокоеше се за Хеди. Хиподрумът не бе място за нея.

— Тогава къде ходиш? — попита Пола, след като донесоха кафето и тя поръча шоколадова торта за десерт. — Струва ми се, че колкото пъти мина покрай къщата ти и реша да ти се обадя, теб все те няма. Да не би да си решила да посещаваш онзи пенсионерски клуб, за който ти говорих?

— Пенсионерски клуб… — промърмори Хеди, сякаш за пръв път чуваше такова нещо. След това засия и добави възторжено: — Ами да, там ходя. Но как позна? Напоследък прекарвам много време в клуба. Дори се запознах с няколко души.

Пола я погледна недоверчиво. Не беше ли Хеди малко прекалено ентусиазирана? Реши да не става подозрителна и каза:

— Е, радвам се. Знаех си, че ако опиташ, винаги ще намериш нови приятели.

— Да, да, права си, скъпа — бързо се съгласи Хеди и се зарови в тортата. — Много вкусно! Е, не чак колкото твоите сладки, но… — тя побутна чинията към Пола. — Това ме подсеща за нещо. Реши ли как ще наречеш магазина си?

— Не още — Пола опита от тортата. — Хубава е, нали? Сега, като получих парите, ще започна да търся място, а след това оборудване. После трябва да осребря чековете… Ох, имам да правя толкова неща! — тя стисна ръката на Хеди. Тъмните й очи със загадъчни кехлибарени отблясъци светеха. — Ще успея, бабо! И тогава никога вече няма да се притесняваме за пари. Затова толкова се радвам, че си намерила нови приятели. Сега ще бъда много заета, особено следващите няколко седмици, и е добре, че ще имаш с какво да се занимаваш.

— О, ще имам с какво да се занимавам, не се безпокой — каза Хеди и сведе поглед. Като се опитваше да не показва колко виновна се чувства, попита: — А сега искаш ли остатъка от тортата, или аз да я изям?

Пола се разсмя и бутна чинията към нея.

— Ето — каза тя великодушно. — Всичко е за теб.

Но преди да започне, Хеди я погледна напрегнато.

— Обещай ми нещо!

— Какво?

— Че няма да се преуморяваш. Знам колко си упорита, но с никакви пари не можеш да платиш здравето си. Ще се справим, дори да се случи най-лошото. Винаги сме успявали, нали?

Трогната, Пола отново стисна ръката на баба си.

— Винаги сме успявали, бабо — каза тя тихо. — Но най-лошото няма да се случи. Нещата се промениха. Знам, чувствам, че е така.

 

 

Две седмици по-късно Пола вече не бе сигурна дали чувства нещо друго, освен изтощение. Тя осъзна, че е било твърде оптимистично да се надява, че ще може да започне за един месец. Със скоростта, с която се движеше, щеше да й трябва шест пъти повече време.

Първата трудност, с която се сблъска, бе служителят от агенцията по недвижими имоти. Тя му обясни внимателно какво иска и след това послушно ходи подире му дни наред и оглежда всичко, което й предлагаше — от лъскави нови офиси до кънтящи стари складове, в които сновяха мишки. Накрая реши, че не е била достатъчно ясна в описанието.

— Искам малък магазин — повтори тя може би за сто и първи път. — Сега започвам и ще правя само сладки.

— Разбирам, разбирам — съгласи се човекът, очевидно решил да спечели голяма комисиона, и я заведе в една изоставена автомивка. — Може би ще преустроите това помещение? — предложи той с надежда.

Тук тя се предаде и се насочи към обявите във вестниците, но с още по-малък успех. Отиде сама в една потънала в паяжини сграда, сякаш неизползвана от години, след това в някакъв магазин с безброй контакти, наполовина измъкнати от стените. За третото място реши, че е било магазин за преоценени стоки.

Един следобед след поредната безплодна сутрин седна уморено в едно кафене. Вече започваше да се чуди дали изобщо някога ще намери подходящо място. Не бе гладна, но искаше да пие чаша кафе или чай. Зяпаше разсеяно към новия търговски безистен от другата страна на улицата и се чудеше какво да прави, когато сервитьорката донесе чая.

— Хубаво място, нали? — каза момичето, проследявайки погледа й. — Ходили ли сте вече там?

Пола поклати глава. Напоследък не й оставаше време за нищо, освен за безкрайните обиколки по неподходящи места.

— Има ли там хубави магазини? — попита тя. Всъщност не я интересуваше, но все нещо трябваше да каже.

— О, да! — възкликна сервитьорката и очите й светнаха. — Когато го завършат, това ще бъде най-големия търговски център в Оклахома… А може би и в целия щат.

Пола се съмняваше, но се усмихна възпитано. След малко осъзна какво й казва момичето и попита:

— Не е ли завършен още?

— А, не. Само измислят разни обяви за нови магазини да плашат хората — тя поклати тъжно глава. — Пък и кой ли го интересува? Да бяха сложили „Мейси“, нали ги знаете? Щяхме да имаме ония дрешки от списанията направо под носа ни.

Пола се съгласи, но умът й бе другаде. Търговският център изведнъж я заинтересува. Тя бързо изпи чая си, излезе от кафенето и влезе в безистена. Намери канцеларията на управителя. Когато разбра какво иска, човекът, който се представи като Албърт Галвин, засия и предложи да я разведе лично.

— Идвате тъкмо навреме — съобщи той. — Имам една свободна секция — Пола вече бе забелязала, че той ги наричаше секции, а не магазини. — Все още е в начален етап на строителството, разбира се, но преди да го дадем под наем, ще довършим стените и ще прекараме тока. Не правим кой знае какво, защото подробностите зависят от това, кой какво иска, когато го наема, нали така? А вие какъв магазин имате предвид, госпожице Трент?

— Магазин за сладки.

— Магазин за сладки ли? — повтори той и спря така рязко, че Пола едва не се блъсна в него.

Вървяха през безистена, вече пълен с купувачи — някои натоварени с пакети, други очевидно дошли само да погледат. Пола трябваше да признае, че макар някои магазини да бяха тъмни, повечето, все още с украсата за тържественото откриване, въртяха оживена търговия. Изобщо целият площад кипеше от живот и като се огледа наоколо, тя веднага откри какви ли не възможности.

— Да, магазин за сладки — потвърди Пола, опитвайки се да не издава нетърпението си. — Имам намерение да пека и да продавам топли сладки — тя се поколеба и кръстоса тайно пръсти зад гърба си. Вече бе решила, че безистенът е идеалното място и нямаше да го преживее, ако по някаква причина не можеше да го наеме. — Защо, има ли някакъв проблем?

— Проблем ли? — той поклати глава. — Не, не, разбира се, че не. Всъщност това би разнообразило обикновените закусвални, които вече сме открили. Просто бях малко изненадан.

— Защо?

— Е, ако ме извините, сторихте ми се прекалено хубава, като да си прекарвате времето в кухнята. Бях сигурен, че изискана жена като вас се гласи да отвори бутик.

Изискана ли? Дали не се опитваше да флиртува с нея? Пола се огледа. Както винаги при дългите си походи за търсене на магазин, не носеше нищо особено — днес бе облякла палто, пола, пуловер и ниски обувки. Изобщо не приличаше на жената, която преди две седмици отиде в кабинета на Джон-Хенри Хенеси да иска заем. Тогава бе облякла най-хубавата си рокля.

Хенеси я беше огледал одобрително, спомни си тя и отново се изчерви, както винаги, когато мислеше за него. Толкова пъти си бе припомняла този разговор. Внезапно осъзна, че ако някой я попита как изглежда управителят на безистена, не би могла да каже нищо за него. Спомняше си обаче всичко за Джон-Хенри — колко сини са очите му, колко черна и гъста е косата му… Помнеше дори начина, по който накланяше глава към нея, докато я слушаше, сякаш не искаше да пропусне нито дума. И тази усмивка, която се разливаше бавно по красивото му лице и запалваше онзи дяволит поглед в очите му…

Сепна се. Албърт Галвин я гледаше очаквателно. Тя се изчерви. През последните седмици мислеше прекалено често за Джон-Хенри. Понякога дори се чудеше дали истинската причина толкова да бърза да намери магазин не е в желанието да има повод да поиска нова среща, за да му докладва докъде е стигнала.

— Благодаря ви, господин Галвин — отговори тя. — Но, честно казано, аз се интересувам от сладки. А сега дали ще може да погледнем тази… секция?

— Разбира се, разбира се — засия отново Галвин. — Но ви предупреждавам, че още не е завършена. Страх ме е, че може да не ви хареса.

Секцията съвсем не беше за харесване. Но бе в самия край на безистена и имаше вход откъм площада, така че можеше да се влезе по всяко време, докато общият вход към останалите магазини се заключваше през нощта.

— Знам, че не е на най-доброто място, но е почти четиридесет квадратни метра — отбеляза той гордо и повдигна решетката, за да влязат.

Пола се вгледа в мрака. Правоъгълното помещение бе дълго и тясно, мазилката не беше довършена, нямаше никакво осветление. В тесния лъч светлина от входа танцуваха прашинки. Мястото не изглеждаше обещаващо.

После се ядоса. Какво очакваше, всичко да е готово ли? Може би искаше да са подредени фурните и витрините? Галвин каза, че тя трябва да осигури тези неща, и ако наистина искаше, трябваше да решава по-бързо. Това май бе единственото възможно място в целия град, освен ако не искаше да разнася сладките си по домовете или да опъне сергия пред сградата на Конгреса.

— Струва ми се, че това ще ми свърши работа — каза тя и стисна зъби, за да не въздъхне, когато чу цената.

— Ще трябва да подпишем договор — Галвин или не забелязваше смущението й, или поне много успешно се правеше, че не забелязва. — Имате ли нещо против?

Пола все още бе потресена от наема, но вече не можеше да се откаже.

— Договор ли? — попита тя. — Да, разбира се.

Галвин отново се усмихна широко и я хвана за ръката.

— В такъв случай да отидем в моята канцелария. Имам всички формуляри.

Отне й по-малко от десет минути, за да постави съдбоносния подпис. Когато се върна при колата, бе толкова възбудена, че едва не изпусна ключовете. В ушите й още звънеше веселото „Добре дошла в безистена“. Стовари се на предната седалка и погледна купчината хартии, които стискаше във влажната си ръка. Договор за наем, търговски договор, договор за строителство, строителни стандарти… Толкова много документи, че се чудеше кога ще успее да ги прегледа всичките. Знаеше, че би трябвало да прочете договора за наем, преди да го подпише или поне да го занесе на някой адвокат, но нямаше време. Много се страхуваше, че някой друг ще наеме магазина и не можеше да си позволи да губи ценни часове в търсене на юрист.

Сигурно ще ми трябва счетоводител, мислеше си тя, докато палеше колата. Не разбираше нищо от данъци, не знаеше дори как да води сметките на магазина. Когато за пръв път се появи идеята да си изкарва прехраната от продажба на сладки, всичко изглеждаше толкова просто. Въпреки всичките проучвания, не бе осъзнала какво значи да започне собствен бизнес.

Но най-накрая бе намерила помещение за магазина и утре щеше да започне да търси оборудване. Усмихна се. Най-после нещата се раздвижиха. Нямаше търпение да започне. Нямаше никакви колебания, никакви съжаления. Бе тръгнала по пътя си и щеше да успее.

 

 

— Скъпи — каза Хенриета и протегна чашката си, — би ли ми сипал още малко кафе? И ако нямаш нищо против, сложи една капчица бренди, моля те. Тази вечер е малко хладно, не мислиш ли?

— Наистина — съгласи се Джон-Хенри с усмивка и пое чашата от ръката на майка си.

Хенриета винаги молеше само за една „капчица“ бренди, независимо дали е малко хладно, или не. Това бе единственото й удоволствие, нейният малък порок. Джон-Хенри се бе преместил в самостоятелен апартамент и понякога се чудеше кой й налива брендито, когато го няма. Майка му не обичаше да разчита на прислугата за това, което може да направи и сама. „Когато дойде време да не мога да шофирам или да се обличам, ще отида в гората и повече няма да се върна“, често казваше тя. Но нямаше нищо против да помоли сина си да й поднесе кафето и брендито.

— Благодаря, скъпи — усмихна се тя и взе чашата.

Бе вече над шестдесет години, но все още внушителна, и не толкова красива, колкото представителна, с твърди черти, които Джон-Хенри бе наследил заедно със силната й воля. Винаги се бе гордяла със сина си, дори в „онези дни“, както ги наричаше, когато се бе отчаяла и мислеше, че той никога няма да се укроти.

Разбира се, никога не бе очаквала, че ще се укроти чак толкова. Погледна го крадешком. Каква ирония на съдбата! Докато беше млад се безпокоеше, че е много буен. Сега пък не й харесваше, че живее твърде усамотено.

Спомни си за разговора с един от банковите служители онзи ден. Дали махалото не бе тръгнало най-после в другата посока? Усети лека тревога, но реши да не й се поддава, докато не разбере сама какво става. Джеферсън Евърс, човекът, който се обади, бе голям педант. Освен това Джон-Хенри ръководеше банката, въпреки че тя все още се водеше управител. Така се бяха разбрали в деня, в който той пое президентския пост и сега тя нямаше нито намерение, нито желание да нарушава споразумението.

Все пак нямаше да навреди да попита.

— Защо не седнеш, скъпи, и не ми разкажеш какво става в банката — поде тя внимателно.

Джон-Хенри беше дошъл на вечеря и както винаги в такъв случай, двамата бяха облечени официално. Това бе традиция от времето, когато Хенриета се омъжи за Клод Хенеси и в негова памет я спазваха и досега. Тази вечер Хенриета бе облякла бледорозова рокля с бяло шалче, което й придаваше малко старомоден вид, но й отиваше. Джон-Хенри беше с тъмен костюм и строга вратовръзка.

Той седна на стола срещу дивана.

— Е, добре, кой ти се е обадил?

Хенриета се разсмя. С вдигнатата си нагоре бяла коса и старомодна рокля изглеждаше много сериозна, а смехът й прозвуча по детски щастливо. Всъщност винаги бе щастлива със сина си.

— Откъде разбра? — попита тя. Но Джон-Хенри вдигна вежди и тя с усмивка се предаде. — Добре, ако толкова искаш да знаеш, беше Джеферсън.

— И е развълнуван от един малък заем, който отпуснах преди няколко седмици, нали?

— Е, ти познаваш Джеферсън.

— Да — Джон-Хенри не се и опита да скрие антипатията си. — Само не знам откъде е научил. Не че е тайна, но понякога се чудя дали не ходи нощем в банката да рови из документите… Включително и в моите.

— Не бих се изненадала — засмя се отново Хенриета и го погледна изпитателно. — Каза, че не е тайна.

— Не, разбира се.

— Тогава можеш да ми разкажеш.

— Няма нищо за разказване — Джон-Хенри изглеждаше раздразнен. — За Бога, мамо, това е съвсем малък заем. Прекалено малък дори за вниманието на Джеферсън.

— О, да, напълно съм съгласна — каза Хенриета примирително и отпи от кафето си. — Но все пак е отклонение от обичайната ни практика.

— Да, така е — съгласи се той, стана рязко и отиде до прозореца. Дръпна тежките завеси и се вгледа в нощта.

Зад гърба му Хенриета мълчеше и той искаше да й каже… Какво? Познаваше добре майка си и разбираше, че тя се чуди дали поведението му не е сигнал, че се връща към „стария път“, както упорито назоваваше това време от младостта му. Не можеше да отрече, че тогава тя страдаше заради него и сега искаше да я успокои, но не знаеше как. Все още не бе сигурен какво точно се случи в кабинета му онзи ден с Пола Трент. Сега не можеше да каже защо й даде заем. Въпросът, разбира се, не беше в парите. Такава малка сума по никакъв начин не би повлияла на банката. Всъщност, ако толкова искаше да й помогне, би могъл да й напише един чек от свое име. Но проблемът не бе в това и той го знаеше. Проблемът бе, че Хенеси Банк обикновено не се занимаваше с такъв дребен бизнес. За тази цел в града имаше достатъчно други банки. Защо тогава се съгласи?

Като си спомни за Пола Трент — а си спомняше за нея всеки ден оттогава — реши, че се бе трогнал от смелостта й да дойде при него, но и с очевидното си желание да успее. Беше проучила внимателно всичко. Каквото и да я попиташе, веднага му представяше факти. Каза, че не се страхува от тежка работа, и той й повярва. Очевидно знаеше колко лесно може да фалира една малко предприятие, но не се плашеше от това. Напротив, бе решена да успее, въпреки всички трудности. Дали това бе причината да го убеди?

Или може би причината бе в тези тъмни очи и красивата й усмивка?

Взряна в лицето на сина си, Хенриета видя нещо, което не бе виждала отдавна. Дали това изражение означаваше, че махалото е тръгнало в другата посока? Тя затвори очи. Щеше ли да е достатъчно силна, за да издържи и това? Двамата с Джон-Хенри бяха преживели толкова неща от времето, когато можеха да разчитат единствено един на друг и имаха само онази малка къщичка на другия край на града. Бяха живели и в дрипи, и в разкош. Но дали бе готова за още една промяна?

Отново го погледна и си каза, че трябва да е готова. Въпреки всичко, което се бе случило по-рано, през последните пет години той не беше щастлив. Тя изведнъж разбра, че подсъзнателно се е надявала нещо да се случи. Обичаше сина си и отчаяно искаше да е щастлив.

— Джон-Хенри! — каза тя тихо.

Беше време да си тръгва. Джон-Хенри се отдели от прозореца и най-накрая отговори на въпроса й.

— Не знам защо, мамо. Сигурно съм мислил, че трябва малко да разширим дейността си. Напоследък банката е доста закостеняла, доста недостъпна, не мислиш ли?

Банката ли, мили мой, запита се Хенриета, но реши да не обсъжда този въпрос, поне засега. Времето щеше да покаже.

— Съгласна съм, скъпи — каза тя и му подаде бузата си за целувка.

 

 

Същият този ден Хеди и Отис похапваха от сладките, които Пола бе направила. С помощта на Фернандо бяха устроили коня за през нощта. Сега той стоеше в клетката и доволно хрупаше овес. И четирите му крака бяха увити в ярки превръзки. Отис подсвирна, потупа го още веднъж и отиде да седне при Хеди на купата сено. Тя извади от книжния плик една сладка и му я подаде.

— Е, Хеди, какво мислиш? — попита той и задъвка с благоговение. Пола наистина правеше страхотни сладки. Намигна на съдружничката си: — Все още ли нямаш никакви съжаления?

— Само едно — отвърна Хеди и погледна към коня. И двамата се усмихнаха — това беше тяхната шега. Но когато Отис си взе още една сладка, усмивката й угасна. Искаше да говори с него. — Имаме Гордостта на Сара вече две седмици, нали? — започна тя.

Отис се замисли.

— Май че да. Към две седмици — той хвърли поглед към коня и се усмихна гордо: — Но той се оправя.

— Да, да, знам — съгласи се тя, макар да не виждаше особено подобрение. Според нея конят все още щадеше задния си десен крак. Но щом Отис казваше, че се оправя, значи се оправяше. Колкото и да не й се искаше да признае, той повече разбираше от тези неща. Пък и това бе в реда на нещата, нали на времето си бе изкарвал хляба като треньор на коне. Но в момента не ставаше дума за това. Колкото и горда да се чувстваше като съсобственик на състезателен кон, тя бе практична жена и трябваше да се справи с практичните въпроси. Финансовото състояние на Отис не бе по-добро от нейното. И двамата имаха само социални осигуровки, а напоследък овесът струваше цяло състояние. Оборът също. И всичко останало. Заплатата на Фернандо не беше голяма, но все нещо трябваше да му плащат. Да не говорим колко разходи щяха да се появят, когато конят започнеше да тренира. Очевидно двамата с Отис не можеха да се справят с всичко това. Трябваше да направят нещо. Но какво?

Отис безгрижно вярваше, че все нещо ще се нареди, но тя не искаше да повери цялото си бъдеще на капризите на сляпата съдба. „Помогни си сам, за да ти помогне Господ“. Нищо нямаше да стане, без да се поразмърдат и раздвижат нещата.

Като Пола, помисли тя и отново изпита гордост. Пола не чакаше нещо да й падне от небето — просто отиде и си го взе. Сега тя и Отис трябваше да направят същото. Но как? И какво?

— Как е Пола? — попита Отис, сякаш четеше мислите й. Той бе слушал цялата история и знаеше колко се гордее Хеди с внучката си. Знаеше също как Пола би реагирала, ако научеше за Гордостта на Сара. Поклати глава. Не можеше да разбере отношението й. Самият той бе прекарал почти целия си живот на хиподрума и от това нищо лошо не му се беше случило.

Но от това, което бе чувал за Пола, я уважаваше и беше сигурен, че ако някога се срещнат, ще му хареса. Освен това положително правеше хубави сладки, помисли той и отново бръкна в плика.

— Пола е много добре — отговори Хеди. — Каза, че е намерила място за магазина и сега ще търси оборудване — тя поклати одобрително глава. — Решително момиче!

— Май ми напомня за някой — намигна Отис. — Никога няма да забравя какво ми разказа — как е влетяла в Хенеси Банк и поискала заем от президента.

— Така направи.

— А може би и ние трябва да го направим.

Отис се шегуваше, но Хеди изведнъж замръзна и го погледна с широко отворени очи.

— Какво каза?

Той видя пламтящия й поглед и вдигна ръце.

— Е, само се намирах на приказки. Дай да помислим за това.

Но Хеди вече мислеше. И колкото повече мислеше, толкова по-сигурна бе, че това може да бъде разрешението на всичките им проблеми. Пола й разказа колко е симпатичен Джон-Хенри Хенеси. Та нали бе поръчал обяд, за да могат да поприказват на спокойствие! Тогава тя помисли, че този човек има усет за добрия бизнес, а сега реши, че има предложение за него.

— Хеди! — прекъсна мислите й Отис. — Нали не мислиш това, което мисля, че мислиш? Нали нямаш намерение да отидеш при този банкер и да му искаш заем?

— Не, разбира се — заяви тя високомерно, смъкна се от сеното и посегна към чантата си. — Смятам да направя нещо много по-добро.

— И какво е то? — разтревожи се Отис.

— Остави това на мен.

В очите й отново се появи онзи пламък. Сподирена от неспокойния поглед на Отис, тя се отправи към къщи.