Риса Кърк
Гордостта на Сара (14)

Четиринадесета глава

Джон-Хенри почти не се докосна до вечерята. Хенриета също мълчаливо отмести почти пълната си чиния. Но когато се върнаха в хола и той си приготви още едно питие, без да я попита дали не иска обичайната си „капчица“, тя реши, че е време да каже нещо.

— Неприятности в банката ли, скъпи?

За момент й се стори, че не я е чул. Той се обърна с невиждащ поглед.

— Моля?

Сега вече започна да се тревожи. Това не бе в стила на Джон-Хенри, който рядко биваше в лошо настроение.

— Попитах дали имаш неприятности в банката, скъпи — повтори тя.

Джон-Хенри въздъхна тежко и се вторачи в недокоснатата чаша.

— Не, нямам неприятности в банката.

— Доволна съм да чуя това, скъпи — каза тя. — В такъв случай трябва да е Пола Трент.

Чашата се изплъзна от ръцете му и с трясък се разби върху стъклената масичка. Той скочи. Хенриета спокойно му подаде салфетката, която лежеше в скута й.

— Заповядай. Щом не падна на килима, няма страшно.

Зачервен, Джон-Хенри избърса локвата.

— Защо спомена Пола? — рече той сърдито, когато седна с нова чаша. Още не бе попитал Хенриета дали иска брендито си. Тя въздъхна. Понякога мъжете са така непоносими…

— А защо не, скъпи? — попита тя. — Харесвам Пола. Много ми беше приятно, когато дойде тук. Така и не успяхме да се договорим за една вечеря. Кога ли ще мога отново да я видя?

Джон-Хенри се намръщи.

— Кой знае? Разбрах, че заминава за Ню Йорк. Някой там й е предложил да патентова сладките и да включи магазините във верига.

— Охо! Това е много бърз напредък — забеляза Хенриета, без да показва изненадата си. — А тя готова ли е за това?

— Не, разбира се — ядоса се той. — Но никой не може да я вразуми. Поне аз не мога. Сега изобщо не иска да ме чуе.

Хенриета остави грациозно чашката си.

— Скъпи — каза тя, — искаш ли да поговорим за това?

Джон-Хенри искаше. Когато след почти един час приключиха разговора, Хенриета бе малко объркана от тази заплетена история за миксери, състезателни коне, договори, стари дами, които щурмуват банки, и една тъмноока млада жена, която бе толкова упорита, че не слушаше никого.

— Ти обичаш тази млада жена, нали? — попита тя накрая.

Никога не бе успявал да излъже майка си. Нямаше смисъл да опитва, пък и каква полза? Толкова безнадеждно беше объркал нещата, че Пола никога нямаше да му прости. Сега можеше да признае какво чувства и какво щеше винаги да чувства. Макар че нямаше значение.

— С цялото си сърце — каза той.

Хенриета не беше изненадана.

— А тя?

Той не знаеше какво да отговори. По едно време мислеше, че и Пола го обича. Тя бе твърде открита, за да крие чувствата си, независимо дали гняв, страст или тъга. Когато си спомняше за онези божествени мигове, които прекараха заедно, бе сигурен, че и двамата се чувстваха по един и същ начин. Но оттогава се случиха толкова неща, че вече не можеше да е сигурен в нищо.

— Не знам — призна той тъжно. — Струваше ми се, че й трябва само малко време, за да се ориентира. Тя постигна толкова неща за толкова кратко време, че успехът я главозамая. А сега и това предложение за патентоване… — той спря и поклати глава.

— Мислиш ли, че ще приеме?

— Каза, че в края на седмицата заминава за Ню Йорк да подпише договора.

— Значи няма много време.

— Време за какво? — избухна той. — Тя съвсем ясно ми показа, че не сме един за друг. Не ме били от една черга.

Хенриета помълча.

— Казал ли си й?

— Каква полза? — поклати глава Джон-Хенри. — Това няма да промени нищо. Пола има нужда от сигурност, която не би ми позволила да й осигуря. Как мога да се преборя?

— Значи се предаваш?

— Не съм казал такова нещо! Но и аз имам гордост!

Да, помисли Хенриета тъжно. На времето и тя бе горда.

Джон-Хенри бе прекалено ядосан, за да седи спокойно. Стана, отиде до прозореца, дръпна завесата и се вгледа с невиждащ поглед в нощта.

— Не знам какво да правя — каза той. — Вече не издържам — погледна през рамо: — Не знаеш колко упорита може да бъде тя.

— И Камила беше упорита — забеляза Хенриета.

— Камила беше една егоистка! — избухна той, но се овладя. — Камила през целия си живот не е мислила за друг, освен за себе си — стисна устни. — Пола изобщо не е такава… Или поне не беше, когато се срещнахме за пръв път. Това ме привлече най-напред към нея. Основната й цел беше да осигури Хеди. Но… — той спря и по красивото му лице се изписа болка. — Амбицията я обсеби. Сякаш все не й стига това, което е постигнала. Така губи щедростта на душата си, заради която беше толкова… прелестна.

Гласът му неволно трепна. Той се обърна към прозореца и изруга. Хенриета почака малко и попита:

— И какво ще правиш сега?

— Не знам. Много съм й ядосан и не мога да мисля разумно. Ще чакам да се върне от Ню Йорк.

— Тогава може да е късно.

— Знам. Но какво мога да направя? Да я открадна, за да не замине? Да отвлека самолета?

Хенриета каза нещо успокоително. Сега Джон-Хенри бе много разстроен. Нямаше смисъл от допълнителни вълнения. Но след няколко минути, когато със замислено изражение го изпрати до вратата и видя отдалечаващите се светлини на ягуара, вече бе стигнала до решение. То означаваше да отвори стари рани, които се надяваше, че отдавна е забравила, но ако можеше да помогне, си струваше. Щастието на сина й за нея бе по-важно от всякаква болка. Не можеше да го гледа измъчен, особено сега. След пет безкрайни години той най-после бе започнал да си прощава за това, което се случи с Камила, и отново да се доверява на интуицията и на самия себе си. Камила го бе наранила дълбоко, но Пола го накара да се върне към живота и Хенриета нямаше намерение да гледа със скръстени ръце как любимият й син страда. Имаше много неща, за които съжаляваше, и не желаеше подобни изпитания да измъчват и Джон-Хенри. Твърде силно го обичаше и прекалено дълго бе чакала да се появи някоя жена като Пола Трент и да го спаси.

 

 

В четвъртък вечерта, когато Пола приготвяше багажа си за Ню Йорк, телефонът иззвъня. Вдигна го нетърпеливо. Надяваше се, че това е Хеди. След онзи ужасен ден на хиподрума бяха говорили само веднъж. Тя се чувстваше толкова обидена от предателството на баба си, че още не й бе простила. Опита да й се извини, но единственият резултат бе, че отново се скараха.

— Ти не беше готова да чуеш истината — каза Хеди, докато седяха на чай в малката кухничка. — Съжалявам, но така стоят нещата. И ми се струва, че и сега не си готова. Още се сърдиш, нали?

Тя се опита да отрече, но никога не бе успявала да излъже Хеди и накрая каза:

— Ти ми нямаш доверие, бабо. Това ме обижда.

— А какво щеше да стане, ако ти бях казала?

Но и двете знаеха отговора и Пола отново се ядоса:

— Не е честно! — извика тя. — Знаеш колко се старая за магазините. За какво мислиш, че го правя, ако не за нас?

— Пола, аз оценявам всичко, което си направила, и което се опитваш да направиш — Хеди хвана ръката й. — И знам, че работиш много. Прекалено много, както съм се опитвала толкова пъти да ти кажа. Но… — тя се поколеба. — Ако всичко това е заради мен, бих предпочела да не го правиш. Аз съм си добре. Не ми трябва много.

— А бъдещето?!

— Бъдещето само ще дойде — такова, каквото е. Както винаги.

О, как можеше баба й, винаги толкова мъдра, да каже нещо толкова глупаво и наивно? Не бяха ли изпитали на гърба си толкова неволи? Бъдещето щяло да дойде само! Бъдещето трябва да се планира, да се осигурява! Как можеше да е толкова безгрижна, когато и двете знаеха какво значи сигурността! Кипна отново и неочаквано дори за себе си каза нещо, което никога не би казала миналата година, и, което, още докато говореше, я потресе и отврати. Но не можеше да спре. Някаква зла сила я бе обладала.

— И си въобразяваш, че този глупав кон ще ти осигури всичко, което ти трябва? Ами ако се окаже, че не може да тича? Ами ако нещо му се случи? — гласът й се извиси до фалцет: — Тогава ще видиш, че съм била права! Аз ще мога да се грижа за теб, защото съм работила и съм спестявала и съм мислила. Защото не съм заложила всичко на една грозна кранта, която не струва пукната пара!

Втурна се навън, обляна в сълзи. Мразеше се, че наговори всички тези ужасни неща, но се ядосваше и на баба си. Как можа да я излъже! И след всичко, което правеше!

Гордостта и обидата я подтикваха към действие през цялата тази ужасна седмица. Ходеше на работа с мрачен вид и плътно стиснати устни и се опитваше да не се мярка пред хората, след като Родни внимателно й каза, че ще разгони всички клиенти, ако ги обслужва толкова сърдито.

Ядосана вече и на Родни, по цял ден се занимаваше с документацията, кипеше от гняв и чакаше да дойде краят на седмицата, за да забрави за Оклахома и да отлети за Ню Йорк. От „ФИН“ й бяха запазили стая в някакъв скъп хотел и дори й бяха осигурили посещение на един от големите мюзикли на Бродуей. Пола никога не бе пътувала сама, особено по такава важна работа, и й се искаше да се чувства развълнувана и горда. Вместо това не бе на себе си от болка и разочарование. Никакво удоволствие нямаше да й достави да отиде сама. Ако бяха в по-добри отношения с Хеди, щеше да я помоли да отиде с нея.

Или да покани Джон-Хенри. Веднага отхвърли тази идея. Не искаше да се сеща за него. Беше му дори по-сърдита, отколкото на Хеди. Как посмя да й наговори всички тези ужасни неща — че амбицията я променила, че я направила ограничена и коравосърдечна, когато и той я бе лъгал?

Имаше и още нещо, напомни си тя, съзнателно подклаждайки гнева си. Как смееше да критикува решенията й? Говореше с такъв тон, сякаш патентоването би било грешка, когато всъщност това бе една прекрасна възможност, признание за успеха! Колко малки предприятия бяха забелязани от компании като „ФИН“? На колко малки магазинчета предлагаха да ги включат във верига?

Сега заминаваше за Ню Йорк и не можеше да е по-щастлива. Какво като Джон-Хенри възразяваше? Какво като баба й бе недоволна, а Родни мислеше, че избързва? Тя знаеше какво прави. В края на краищата това бяха нейните магазини и нямаше намерение да изпусне тази възможност.

Защо тогава вътрешният глас продължаваше да я пита дали не прави грешка? Защо се чувстваше толкова неспокойна и нещастна, когато трябваше да ликува? Какво бе правилното решение?

Вдигна телефона.

— Ало?

— Добър ден, Пола — каза един глас, който тя веднага позна. — Обажда се Хенриета Хенеси. Надявам се, че не звъня в неподходящ момент.

Пола огледа разхвърляната спалня с натрупани на три купчини дрехи: тези, които щеше да вземе, други, за които още се чудеше, и трети, които щеше да подари на някой приют. Още не бе започнала да ги опакова, а самолетът й заминаваше утре по обед.

— Не, не, разбира се. Много се радвам да ви чуя, госпожо Хенеси. Как сте? — каза Пола и стисна здраво слушалката. За какво й се обаждаше? Да не би Джон-Хенри да й се е оплакал? Какво щеше да му помогне това? Единственият разговор, който смяташе да проведе с него, щеше да се заключи в една дума: „Успях!“

— Няма да ви задържам. Обадих се, за да ви помоля за една услуга.

Услуга ли?

— Разбира са. За какво става дума?

— Дали можем да се срещнем утре? — попита Хенриета и бързо добави, преди Пола да може да възрази: — Знам, че заминавате за Ню Йорк, но искам нещо да ви кажа, ако ми отделите няколко минути.

Защо не го кажеше по телефона?

— С удоволствие, госпожо Хенеси, но както споменахте, аз се подготвям за пътуване и…

— Обещавам, че няма да ви отнема много време. Мога дори да ви закарам до летището, ако така ще ви е по-удобно.

— Е…

— Моля ви се, скъпа. Наистина мисля, че е важно, иначе нямаше да ви безпокоя.

Е, на това нямаше как да откаже. Чувстваше се изнудена.

— Добре, щом толкова настоявате — каза тя малко нелюбезно. — Но самолетът ми излита в дванадесет.

— О, има достатъчно време. В колко часа да ви взема?

Пола въздъхна, уговори се за десет и затвори. Едва към полунощ успя да си приготви багажа и да довърши указанията за Родни — какво да прави с магазините и с всичко останало. Но не успя да заспи. Лежа будна до два часа — защо ли се обади Хенриета и какво може да е толкова важно, че трябва веднага да се срещнат.

„Ще разбереш сутринта“, каза си за сто и първи път. „Сега заспивай!“

 

 

Сутринта най-после дойде и точно в десет се появи Хенриета Хенеси. Тя носеше кремав копринен костюм и перли и Пола веднага се почувства като просякиня с панталоните и пуловера, които бе облякла за път. Бързо пъхна очуканото си куфарче в багажника и седна в блестящия кадилак. Погледна очаквателно. Хенриета потегли и се усмихна:

— Благодаря, че се съгласихте да се срещнете с мен. Не мога да ви кажа колко съм признателна. Знам, че сте много заета.

— Всъщност в момента съм най-вече любопитна — отговори Пола и реши да премине направо към въпроса. Ако Хенриета искаше да приказват за Джон-Хенри, трябваше веднага да й даде да разбере, че няма такова намерение. Особено с нея. — За какво искахте да говорим?

— Както винаги, пряма — усмихна се Хенриета одобрително. — Ценя това във вас. Но… — усмивката й угасна — имате ли нещо против този път и аз да бъда напълно откровена?

— Както желаете — промълви Пола и се облегна назад.

Изведнъж забеляза, че навлизат в един от бедните квартали. Кадилакът изглеждаше съвсем не на място сред разбитите улици, между занемарените къщи, обраслите с бурени дворове, полусъборени огради. Тук-там се виждаха необитавани къщи с изпочупени прозорци, профучаваха мършави котки с истерично мяукане.

— Боже мой! — въздъхна Хенриета.

Пола се чувстваше много неудобно. Представяше си бледите лица, вторачени в тях зад мръсните парцаливи пердета.

— Госпожо Хенеси — обади се тя нервно, — да не сме сбъркали пътя?

— Не, не сме сбъркали пътя — въздъхна Хенриета. — Точно тук трябваше да дойдем.

Преди Пола да успее да попита защо са тук, спряха пред най-мизерната къща, която бе виждала. Три хлътнали стъпала водеха към изгнил портал. Вратата бе отдавна разбита. Нямаше нито едно здраво стъкло. Висящите на парцали тапети бяха изподраскани. Пола мярна в тъмнината изкъртени стени и купища боклуци. За останалото можеше да се досети.

Тревата на двора, доколкото я имаше, бе отдавна изсъхнала. Над полусрутения покрив протягаше костеливи клони самотно изсъхнало дърво. От него висеше оръфано въже, което някога трябва да е било детска люлка. Единственото нещо, от което лъхаше живот, бе полуизсъхналият розов храст в ъгъла, който храбро се бореше с праха. От скършените му вейки все още висяха няколко пожълтели листа.

— Моята роза! — възкликна Хенриета. — Не мога да повярвам, че е още тук!

— Моля? — стъписаната Пола не повярва на ушите си. — Какво казахте?

Хенриета се обърна към нея и тя видя сълзите в очите й.

— Това е нашият първи дом, Пола. Тук прекарахме първите пет години от живота на Джон-Хенри.

Пола не знаеше какво да каже.

— Аз… Не разбирам.

Хенриета отново погледна към порутената къща и заговори глухо, сякаш съживяваше отдавнашни спомени.

— Джон-Хенри не знае… Не би одобрил… Но аз понякога идвам тук… да си спомня…

— Да си спомните?! — все още не можеше да си представи елегантната изискана госпожа Хенеси на такова място. Дори ако някога е било… Но не, и след тридесет и пет години се виждаше, че къщурката никога не е била по-хубава — а само една барака в беден квартал. Защо Джон-Хенри не бе споменал за това?

Хенриета сякаш прочете мислите й.

— Джон-Хенри никога не ви е казвал откъде сме тръгнали, нали?

— Не — поклати Пола глава. Все още не разбираше.

— Това е заради мен. Знае колко ми е болезнено да си спомням за живота ни тук. Искал е да ми спести… унижението.

Пола се поколеба. Но сигурно имаше някаква причина да дойдат и тя трябваше да я научи.

— Вие обаче ме доведохте тук.

— Да. Исках да ви покажа, че нещата невинаги са такива, каквито изглеждат, скъпа моя. Понякога трябва да си спомняш откъде идваш, за да знаеш накъде си тръгнал. А понякога — продължи тъжно — трябва да си спомняш какво си пропуснал.

— Но вие сега имате красива къща…

— Както виждате, невинаги е било така. Истината е, че животът ми щеше да е съвсем различен, ако не ценях сигурността повече от всичко.

Пола усети болезнено пробождане.

— Аз… не знам…

— Нека да ви разкажа моята история — започна тихо Хенриета. — Когато бях много млада, се влюбих в бащата на Джон-Хенри. О, той беше красив мъж — въздъхна при този спомен. — Всъщност Джон-Хенри толкова прилича на него, че понякога, като го погледна, мога да се закълна, че виждам моя Джони — отмести поглед и гласът й заглъхна. — Но Джони беше беден и необразован. Разбира се, имаше златни ръце. Можеше да прави всичко. Карах го да учи, да получи образование, но той… само се смееше. Не бил роден за учение. Имало по-добри неща. Искаше да обиколи страната, да види целия свят. И искаше аз да тръгна с него.

Тя замълча и Пола попита тихо:

— Но вие не тръгнахте?

— Не. Не исках. Не можех да си представя такъв живот — без корен, без покрив над главата. Макар че и аз копнеех да видя всички тези чудни неща, за които Джони ми разказваше, нямах смелостта да оставя всичко и да тръгна, без да мисля за бъдещето. Исках къща, мебели, спестявания, вещи. Не исках някоя сутрин да се събудя насред полето и да разбера, че имаме само една коричка хляб.

— И? — обади се Пола.

Хенриета се усмихна тъжно.

— Джони замина. Знаех, че така ще стане. Мислех, че ще се върне. Но той не се върна. По-късно чух, че е загинал, когато е преминавал през някаква река в Южна Америка. Но дотогава е бил истински щастлив. Сигурна съм, че нито за миг не е съжалявал.

— А Джон-Хенри?

— Джони не знаеше за детето. Аз не му казах.

Пола бе смаяна.

— Но защо?

— Знаех, че това няма да промени нищо. Джони винаги щеше да си остане… Джони. Той не беше амбициозен и не можеше да ми даде сигурността, за която мечтаех.

Пола замълча, вгледана в развалините. Накрая попита:

— Защо ми разказахте това?

— Защото с вас сме сродни души. От момента, в който ви видях, разбрах какво за вас има значение и какво няма. Много сте ми симпатична и не искам да допускате същите грешки като мен. Трябва да уловите момента, защото той може никога да не се повтори.

„Нали точно това правя?“, помисли Пола. „Какво лошо има да планираш живота си, да имаш амбиции, да искаш сигурност?“

— Но вие се омъжихте за Клод — забеляза тя.

— Да, аз се омъжих за Клод — повтори Хенриета с въздишка. — Клод беше прекрасен човек, мил, внимателен, истински баща на моя син. Той много ме обичаше и ми даде сигурността, за която така отчаяно копнеех. Аз се привързах към него. Но това не беше страстта, която чувствах към моя Джони. И сега, ако погледна назад, виждам какъв трябваше да е моят избор — тя се обърна печално към Пола и хвана внезапно изстиналата й ръка. — Вие обичате моя син — каза тихо, но настойчиво. — Няма смисъл да отричате. Във вас виждам себе си отпреди толкова години. Аз знам какво значи страст. А Джон-Хенри ви обича повече, отколкото можете да си представите — стисна ръката й. — Не бива да изпитвате никакви колебания, скъпа моя, иначе цял живот ще съжалявате какво е могло да се случи.

 

 

По пътя към летището и двете мълчаха. Хенриета беше тъжна и умислена, а Пола не знаеше какво да каже. В чакалнята се прегърнаха на сбогуване.

— Благодаря, госпожо Хенеси — каза Пола. — Знам колко мъчително беше това за вас.

Със замъглени от сълзи очи Хенриета сложи ръка на рамото й.

— Винаги е мъчително да се викат духовете от миналото. Но го направих заради вас — по устните й пробяга бледа усмивка. — Струваше си, ако мога да ви спестя съжаленията, с които живея през всичките тези години — наведе се, целуна Пола и прошепна: — На добър път, мила моя.

Изтощена от изпитанието, на което сама се подложи, Хенриета подкара бавно към къщи. Надяваше се, че е направила това, което трябва, но когато вечерта Джон-Хенри се отби да й донесе някакви документи за подпис, все още не бе сигурна. Той изглеждаше толкова нещастен… Седнаха в хола да изпият по едно кафе. Хенриета погледна към чашката, която току-що си бе наляла.

— Днес направих нещо, което ме е страх, че няма да ти хареса много, скъпи — започна тя и му разказа всичко.

Джон-Хенри я изслуша мълчаливо. Изражението му ставаше все по-мрачно. Когато свърши, той остави внимателно чашата си на малката масичка и се изправи.

— Лека нощ, майко — каза той и тръгна към вратата.

— Къде отиваш?

— В Ню Йорк. Нещата са стигнали прекалено далеч. Няма нужда майка ми или който и да е друг на света да се бори за мен. Сам ще го направя.

— Но, скъпи — спря го тя, — ти дори не знаеш в кой хотел е отседнала…

— Няма значение — стисна зъби той. — Ако трябва, ще обиколя всички хотели в Манхатън. В случай, че не я намеря, ще наема частен детектив.

— А състезанието утре? Нали Хеди те чака?

Бе забравил за това. Не можеше да изостави Хеди. Тя разчиташе на него. Кого трябваше да избере, бабата или внучката? И защо изобщо трябваше да избира? По дяволите, защо трябваше Пола да е толкова упорита? И защо бе още тук, в Оклахома, когато трябваше да е в Ню Йорк, при Пола?

— Скъпи, знам, че според теб вече достатъчно съм се намесила — каза Хенриета, мъчейки се да не се предаде пред сърдития му поглед. — Но ти не можеш да принудиш Пола да избере, не виждаш ли? Тя сама трябва да стигне до решението.

Той се разкъсваше. Не знаеше какво трябва да направи. Интуицията му казваше да вземе първия самолет и да намери Пола, дори ако се наложи да обърне Манхатън наопаки. Но може би майка му бе права.

— Ами ако стигне до погрешно решение?

— Няма — каза Хенриета тихо. — Тя не е Камила. Довери й се. Ще видиш.

„Довери й се“, мислеше той по пътя към къщи. Но нали през цялото време се опитваше да прави точно това? Когато се ожени за Камила, беше толкова млад и толкова влюбен в образа, който си бе сътворил, че трябваше или да я притежава, или да умре. Какъв глупак! Ужасен, че тя ще се отегчи и ще го напусне, той самият ставаше все по-див и по-безразсъден, докато накрая играта излезе извън контрол.

Камила не загина сама в онази кола. Този ден тя беше с любовника си и бързаше към един усамотен мотел. Джон-Хенри разбра за това, едва когато отиде в болницата. Но вече беше късно. Прекалено късно.

Бе опитал всичко, за да задържи Камила, но резултатът беше трагичен. С Пола реши да направи точно обратното, а сега тя замина за Ню Йорк. Щеше ли да се върне при него?

„Когато обичаш някого, остави му свободата. Ако се върне при теб, значи така е било писано“.

А ако не се върне?