Риса Кърк
Гордостта на Сара (13)

Тринадесета глава

Щом чу колата на Пола, Хеди излезе пред вратата, махна весело, заключи зад себе си и забърза по пътеката. Толкова отдавна не се бяха виждали! Когато снощи й се обади и каза, че има изненада за нея, Хеди така се зарадва, че дори не попита за какво става дума. Уговориха се да се срещнат днес в десет, но тя от вълнение бе готова половин час по-рано. През цялото това време току поглеждаше през прозореца и се опитваше да довърши една плетена покривчица.

— О, Пола, толкова се радвам да те видя! — стисна рамото на внучката си, когато стигна до колата. — Колко време мина!

— Да, да — отговори Пола гузно. — Но след онази кражба бях много заета.

Бяха минали почти два месеца, но Пола и досега се разстройваше винаги, когато ставаше дума за това, и Хеди не искаше да любопитства. Тя всъщност не знаеше какво се е случило. Бе чула само, че една от новите работнички си е услужила с дневния оборот и е заминала за Калифорния да си търси щастието. Също като Ренди, помисли тогава Хеди, и се опита да я успокои. Но трябваше да минат няколко седмици, преди Пола да започне да се възстановява и точно когато мислеше, че нещата тръгват на оправяне, този глупав кон й изкара ума — една нощ си заклещи крака в решетката на пода. За щастие Фернандо чу шума и освободи животното, преди да е направило големи поразии. Но въпреки това Гордостта на Сара отново куца няколко седмици и Хеди започна да се съмнява дали някога ще може да тича. При това положение не можеше да каже на Пола, но май нямаше и нужда. Изглежда внучката й си имаше достатъчно грижи.

Но всичко това бе вече минало. Сега Хеди се обърна нетърпеливо към нея:

— Е, каква е голямата изненада? На пазар ли отиваме?

— И така може да се каже — засмя се Пола.

Тя бе в по-добро настроение, отколкото през всичките тези два месеца, макар да бе отслабнала и с тъмни кръгове под очите. От много работа, помисли Хеди и си напомни, че не трябва да й се бърка. Вече се бяха карали за това без никакъв резултат. Пола и сега нямаше да се вслуша в нейните съвети. Винаги бе работила упорито, но след кражбата сякаш бе обладана от зъл дух. Работеше по дванадесет, по четиринадесет часа на ден. Хеди не можеше да отрече, че си струва — магазините винаги бяха пълни. Но преумората си казваше думата.

Пък и Джон-Хенри… Поклати тъжно глава. Напоследък той идва няколко пъти на хиподрума, но изглеждаше толкова мрачен, че накрая го попита каква е причината.

— Искам да знам само едно нещо — бе казал той.

— Какво, скъпи?

— Защо Пола трябва да е такъв инат?

Не говориха повече, но дните минаваха, а от напрежението му личеше, че нещата не се оправят. Нима Пола не виждаше, че той е влюбен в нея? Толкова ли нямаше време да забележи?

— Днес изглеждаш много щастлива — обади се Хеди. — Сдобрихте ли се с Джон-Хенри?

Пола я погледна накриво.

— Кой ти е казал, че сме се карали?

Боже, едва не се издаде!

— Ами ти, не помниш ли?

Пола отново насочи вниманието си към пътя.

— Да, вярно — измърмори тя. — Не, не сме се сдобрили. Той нищо не разбира.

— О, сигурна съм, че това не е вярно — каза Хеди. — Пък и мина толкова време. Защо не искаш да се срещнеш с него?

— Защото нямам време да се обвързвам, и по-рано съм ти казвала. Трябва ли пак да говорим за това?

— Не, не, щом не искаш, няма — Хеди погледна през прозореца, но не можа да се въздържи. — Въпреки това ми се струва, че е жалко.

— Хайде, хайде — започна Пола, но се отказа и сви рамене. — Освен това, дори да исках, сега нямаше да имам време. Нали ще откривам трети магазин.

— Трети магазин ли?! — ужаси се Хеди.

— Да, от две седмици избирам място. Не ти ли казах?

— Не, не си — но бе толкова разтревожена, че попита колебливо: — Не ти ли се струва, че трети магазин е вече малко… прекалено?

— Приличаш ми на някого.

— Безпокоя се за теб, миличка — очевидно Пола говореше за Джон-Хенри, но не можеше да й го каже.

— Защо? Мислех, че харесваш упоритите хора.

— Харесвам ги. Само че ти и сега работиш прекалено много. Ако откриеш трети магазин, ще ти бъде много трудно. Защо не се задоволиш с двата, които имаш? Ти самата казваш, че търговията върви добре…

— Точно там е работата! Сега вече знам, че имам пазар и нищо не ме ограничава. Не виждаш ли? Ако искам, мога да направя цяла верига. Мога да открия магазини в цялата страна!

Хеди бе потресена.

— Това ли искаш?

— О, не знам. Въпрос на бъдеще — но Хеди не се излъга от ослепителната й усмивка. — Сега трябва да намеря място за трети магазин… Затвори си очите! Почти стигнахме.

Хеди толкова се бе вживяла в разговора, че изобщо не гледаше къде отиват. Видя, че са в един от модерните квартали, с много нови къщи, повечето от тях още празни. Какво ли търсеха тук? Тя притвори очи.

— Стигнахме! — Пола натисна спирачките. — Вече може да погледнеш.

Бяха спрели пред едва съвсем нова къща. Дворът не бе довършен, но двуетажната сграда с големи прозорци и тухлен комин, извисяващ се над стръмния покрив, бе готова.

Все още не разбираше.

— Какво искаш да гледам?

Очите на Пола светеха от възбуда.

— Твоята нова къща! Виж я, преди да я платя!

— Моята… нова къща?

— Да, бабо, лично твоя! — Пола стисна развълнувано ръката й. — Или тази… или онази там… Която искаш. Ще ти я купя.

— Но… Аз си имам къща.

— Ти имаш една малка колибка, която всеки момент ще се срути върху главата ти — поправи я Пола. — Това изобщо не е къща.

— Но това е моят дом — Хеди огледа празните къщи. — Моят — добави тя.

Вълнението на Пола започна да преминава.

— И тази къща ще бъде твоя — каза тя. — Ще я купя на твое име.

Баба й не искаше да я обижда, но не можеше да се съгласи с такава лудост.

— Няма да е същото, не разбираш ли? Сет ми остави тази къщичка. Аз я обичам, в нея ми е удобно. Тя си е моя.

Сет беше съпругът на Хеди, дядото на Пола.

— Дядо сигурно не е искал цял живот да живееш в нея, особено сега, когато мога да си позволя да ти купя нещо много по-хубаво.

Хеди сложи внимателно ръка на рамото й.

— Чуй ме, скъпа моя — каза тя тихо. — Знам, че искаш да ми подариш нещо, за да споделиш с мен успеха си. А една къща е наистина прекрасен подарък. Но Сет построи тази колиба с двете си ръце и аз ще остана в нея, докато съм жива.

Очите на Пола се замъглиха.

— Но, бабо…

Хеди нежно изтри сълзите й.

— Ти трябва да имаш нова къща. Ти си млада и я заслужаваш. Трябва да получиш нещо за труда си. Но на мен няма нужда да доказваш нищо.

— Не се опитвам да ти доказвам нещо, бабо. Мислех, че ще харесаш къщата. Мислех, че искаш да живееш в хубав дом.

Хеди бе внимателна, но непоколебима.

— Не, моето момиче, това искаш ти или мислиш, че го искаш. Ти си се втурнала сляпо след успеха…

— Не съм! Но дори и така да е, какво лошо има?

— Е, ако тичаш много бързо, понякога може да забравиш накъде си хукнала. Губиш представа за целта…

— Искаш да кажеш, че с мен е станало така?

— Аз не мога да ти кажа нищо. Само ти можеш да прецениш — поколеба се, но реши, че моментът не е по-лош от който и да е друг. — Що се отнася до мен, Гордостта на Сара…

— Стига с този кон — прекъсна я Пола с горчивина и преди Хеди да може да обясни какво е искала да каже, се обърна и запали колата. По бузата й се търкулна една сълза. Тя я избърса сърдито. — Исках да ти направя един подарък. Исках да ти покажа колко съм благодарна за всичко, което си направила за мен през изминалите години. Но никога не съм мислила… не съм мислила…

Не можа да довърши. Сълзите я задавиха. Тя включи на скорост и натисна докрай педала на газта.

— Пола… — подхвана Хеди отново.

— Не искам да говорим за това, бабо — каза Пола приглушено. — Моля те!

Хеди млъкна. Надяваше се, че преди да се прибере, ще могат да поприказват. Но Пола дори не я погледна, когато спря пред къщата й.

— Съжалявам — каза Хеди и слезе.

— Аз също — отговори Пола и потегли рязко.

Баба й дълго гледа след колата. Не можеше да забрави болката, обидата, изненадата в очите на внучката си. След това с уморената мъдрост на човек, преживял много сътресения, въздъхна и бавно влезе в малката си къща, която Сет беше построил преди толкова години.

— Ох, Сет — прошепна тя и се огледа. — Какво да правя сега?

 

 

Пола бе толкова разстроена, че не можа да спи цяла нощ. Сутринта разбра, че ако не изтича да се извини на Хеди, цял ден ще се чувства ужасно. Но първо трябваше да намери два аспирина, за да оправи жестокото си главоболие. Какво ли ставаше с нея напоследък? Обичаше баба си. Как можа да се държи толкова лошо? Ако не беше толкова разочарована от отказа й…

Не, това не беше извинение. Заслужаваше си го. Изобщо не се бе съобразила с желанията й. Толкова искаше да докаже успеха си, като купи тази голяма къща, че не се замисли дали Хеди ще се съгласи да напусне колибката.

Слезе по стълбите. Чувстваше се по-зле от всякога. Бе едва шест часът, но по навик седна до масата и започна да планира какви сладки да направи през деня. След това си спомни, че вече няма нужда от предварителни планове. Идеята да намери доставчик, който да пакетира съставките, се оказа наистина добра. Сега, вместо сама да смесва всичко, тя го поръчваше готово и го разпределяше в двата магазина. Родни, Марги и новата работничка Одра, пенсионирана учителка, можеха да се справят с месенето и без нейна помощ.

Друго нововъведение бе компютърът, който най-после поръча след дълги колебания. Накрая направи решителната крачка и го очакваше следващата седмица. Все още малко се плашеше от мисълта, че самата тя ще работи с него, но бе завършила курс и знаеше, че щом веднъж го овладее, цялото счетоводство ще бъде много по-лесно. Както и предварителното смесване на съставките, компютърът щеше да й спести времето за инвентаризация, отчетност и изчисляване на данъци — всички тези неща, които трябваше да научи, откакто се зае с бизнес. Понякога се чудеше дали би имала кураж да открие магазин, ако знаеше какво означава това начинание.

Но сега имаше вече два магазина и трябваше да вземе някои важни решения. Магазините бяха надминали очакванията й. Всъщност те работеха толкова добре, че бяха привлекли вниманието на една огромна компания за хранителни продукти — „Фридъм Интернешънъл“, със седалище в Ню Йорк.

Отначало Пола помисли, че някой се шегува с нея. Обади й се вицепрезидентът по маркетинга на „ФИН“ — инициалите на компанията, и каза, че би желал да преговаря с нея. Когато успя да я убеди, че говори сериозно, тя не повярва на ушите си. „ФИН“ имаше намерение да разшири продажбите си и той се интересуваше дали е мислила да патентова изделията и дали има нещо против да включи магазините във верига „ФИН“.

Това никога не й бе идвало наум. Срам я беше да признае, че не знае точно какво означава „патент“, обаче се съгласи да помисли и обеща да се обади до края на седмицата. След това хукна към библиотеката.

Но от справочниците и статиите не успя да научи почти нищо. Върна материалите на библиотекарката и помисли със съжаление за Джон-Хенри. Ако някой знаеше нещо, това бе той. Дали можеше да преодолее гордостта си и да се обади да го попита за мнението му?

Реши, че не може. Не искаше пак да започва. През последните седмици запълваше всяка минута с работа, за да го забрави или поне да не мисли за приказния следобед и нощта, прекарани в мотела. Но всеки път, когато се надяваше, че е успяла, неочаквано се улавяше, че си спомня една или друга подробност — какво бе казал или как изглеждаше на светлината на камината… или колко бе приятно да чувства тялото му. И трябваше да започне отначало.

От това нищо не може да излезе, повтаряше си тя. Знаеше го, независимо, че Джон-Хенри не бе съгласен. Колкото и да не й се искаше, истината бе, че те бяха израснали в различни условия и никога нямаше да възприемат нещата по един и същ начин. Той бе син на богато банкерско семейство, което имаше всичко. А тя, докато отиде при него за заем, едва свързваше двата края. Дори да стигнеше до положение да не мисли за пари, стената между тях щеше да си остане — толкова висока, че да не може да се преодолее и толкова дълга, че да не може да се заобиколи. Какъвто и успех да постигнеше, никога нямаше да повярва на Джон-Хенри, че нещата ще се наредят, само защото той има силата да ги оправи. А той никога нямаше да разбере нейния стремеж да успее, амбицията й да осигури себе си и баба си така, че да не зависят от никого. Джон-Хенри мислеше, че тя гони парите, но това изобщо не беше вярно. За нея парите бяха само символ. Това, към което се стремеше, бе сигурността. Но не можеше да го обясни на човек като него, който не знаеше какво значи несигурност.

Ако беше нужно да отрича чувствата си към него, щеше да го направи… все някак. Имаше си магазини, имаше планове за бъдещето и не бе вложила толкова време и сили да се пребори с чувствата си, само за да се предаде сега и да му се обади, защото не знаеше какво да прави с това патентоване. Това бе решение, което трябваше да вземе сама.

Но първо трябваше да се сдобри с баба си. Реши, че подходяща лула на мира биха били любимите сладки на Хеди. Започна да меси тестото и неволно се усмихна. Толкова отдавна не бе правила сладки у дома, че не знаеше дали ще си спомни старите рецепти.

За нейно облекчение те станаха чудесни. Пола опита една и позвъни на Хеди, но никой не се обади. Вече бе осем часа. Сигурно баба й бе отишла в Клуба на пенсионерите. Реши да се отбие там преди работа. Щеше да се извини за тази история с къщата, да признае, че не е била права и да сложат край на недоразуменията. Хеди можеше да остане в любимата си къщурка и да си бъдат пак приятелки. О, колко й се искаше! Мразеше това чувство на отчуждение от човека, когото обичаше най-много на света, особено ако вината бе нейна.

 

 

Пенсионерският клуб бе почти в центъра на града, всъщност близо до „Ремингтън Парк“. От него се виждаше четириетажният обор на хиподрума и Пола отново изпита облекчение, че Хеди напоследък не ходи често там. Може би напразно се притесняваше, но предпочиташе да знае, че баба й е на по-безопасно място.

Хеди обаче не беше в Клуба. Около масата в голямата слънчева стая седяха няколко старци и играеха карти, но баба й не се виждаше никъде.

— Я виж ти! — вдигна глава един от тях. — Не е ли това Пола Трент, внучката на Хеди Баскомб?

Учудена, че той не само я помни, но знае и името й, Пола се усмихна. И тя го познаваше.

— Здравейте, господин Килигън. Как сте?

— О, не се оплаквам, не се оплаквам. Какво можем да направим за вас?

— Търся баба си. Донесох й малко сладки. Дали ще дойде скоро?

Килигън се намръщи. Той бе на деветдесет и пет години, но както доказваше купчината чипове пред него, все още напълно с ума си.

— Не мога да ти кажа, скъпа — огледа отново масата. — От доста време не сме я виждали. Не знам къде е. Всъщност бяхме започнали да се чудим дали не е болна — обърна се разтревожено към нея: — Нали не е болна?

„Поне вчера не беше“, помисли Пола и в главата й започна да се заражда странно подозрение.

— Не, господин Килигън, много е добре — каза тя. — Но казвате, че напоследък не сте я виждали. Аз мислех, че идва тук почти всеки ден.

— Всеки ден! Боже, не! Защо иначе пред нейното място щеше да има толкова чипове? Тази ваша баба може да изглежда много невинна, но никой не може да играе покер като нея.

„И никой не може да пази тайна като нея“, помисли Пола мрачно и си спомни за „Ремингтън Парк“. „Сладко изкушение-2“ беше точно срещу вратата му, но имаше и друг вход. Дори ако там имаше пазач, за човек като Хеди не би било проблем да се промъкне. Кой би отказал на една сладка бабка, която сигурно раздава наляво и надясно курабийки? Там ли отиваха всички пликове?

— Ако я видите, бихте ли й казали, че съм идвала? — спомни си за плика в ръцете си. — И вземете това, моля ви. Донесох ги за вас.

Килигън възкликна:

— Благодаря! Няма да останат, обещавам ви. Отдавна не сме ги опитвали, нали?

Приятелите му хорово промърмориха нещо в знак на съгласие и Пола присви очи. Отдавна! Колко отдавна? Може би бе време да разбере.

След две минути, споходена от благодарности, Пола остави пенсионерите и се запъти към страничния вход на Ремингтън Парк. Насреща й излезе пазачът.

— Здравейте — каза тя с най-лъчезарната си усмивка. — Имам среща с баба си, Хеди Баскомб. Познавате ли я?

— Хеди? — усмихна се широко пазачът и последната надежда, че е сбъркала, угасна. — Разбира се. Преди малко дойде.

Той я упъти надясно към един обор не много далеч от входа и Пола тръгна с мрачно изражение. Паркира колата встрани и излезе. Трябваше да заобикаля калните локви и отскочи, когато покрай нея мина кон с ездач. Какво правеше тя тук?

Още по-интересно бе какво правеше Хеди тук. Пазачът очевидно я познаваше добре, щом можеше да каже дори къде е. Явно баба й непрекъснато бе на хиподрума. Стигна до обора и стисна зъби. Обиколи постройката с поглед, забит в земята, за да не стъпи в нещо, което не би искала. На Хеди щеше да й се наложи да даде някакво обяснение. Толкова бе потънала в мислите си, че едва не блъсна някакъв човек, който излезе на пътеката.

— Извине… — започна тя и замръзна. Какво правеше тук Джон-Хенри с кални ботуши и гребло в ръка?

Бе толкова смаяна, че още го гледаше със зяпнала уста, когато от обора излезе още някакъв човек — нисичък, закръглен, с тиранти и ботуши, който само я погледна и веднага изчезна. Миг по-късно от същата врата се появи собствената й баба!

— Е — каза Хеди спокойно, — за вълка говорим, а той в кошарата. Здравей, миличка. Как си? С Джон-Хенри сте се срещали, но мисля, че не си виждала моя приятел Отис Уингфилд. Отис, запознай се с внучката ми, Пола Трент.

С вид, сякаш по-скоро би протегнал ръка на кобра, Отис колебливо допря два пръста до периферията на несъществуващата си шапка.

— Много ми е приятно, госпожице Трент.

Пола бе прекалено зашеметена, за да каже нещо. Кимна към Отис и отново се обърна към баба си. Но преди да успее да отвори уста, в дъното на обора се появи един млад мъж, който водеше вероятно най-грозния кон на света.

— О, Боже! — изохка Джон-Хенри и остави греблото.

Пола му хвърли един бегъл поглед и отново се вторачи в коня. Тя не знаеше кой знае колко за тези животни, но винаги бе мислила, че са изящни създания с красиви очи, меки бърни и изразителни малки уши. Този кон нямаше нищо общо с тези черти и едва ли не й стана мъчно за него. Повечето сиви коне, които бе виждала, имаха стоманен цвят, петниста козина и черни гриви и опашки. Този беше като прояден от молци — или лошо боядисан… Изобщо не можеше да се говори за грива, а опашката бе само далечен спомен.

Макар с добре поддържана козина, ребрата му стърчаха, краката му бяха доста тромави, а огромните клепнали уши се олюляваха при всяка стъпка. Пола не разбираше от коне, но според нея това животно не можеше да се добере само до клетката си, камо ли да тича. Тъкмо се чудеше кой може да е толкова глупав, че да купи такова подобие на кон, когато момчето спря и неуверено попита:

— Не искате да прибера коня ли? — обърна се то към Хеди със силен акцент.

Изведнъж всички погледи се обърнаха към Пола. Занемяла от една ужасна догадка, тя се взря в очевидно притеснения Отис, в гузния Джон-Хенри и изгледа смутената си баба. След това погледна отново към коня. Не, помисли тя, това не може да бъде!

— Хайде, Пола — обади се баба й, — не се вълнувай. Всичко ще ти обясня.

Пола най-после възстанови способността си да говори.

— Да ми обясниш ли? — избухна тя. — Да, много ще е интересно! Какво правиш тук, бабо? Защо този човек те пита какво да…

Бе толкова ядосана, че не можеше да говори.

— Какво да прави с този кон — подсказа Джон-Хенри и окончателно я вбеси. — Казва се Гордостта на Сара.

Тя се завъртя гневно към него.

— Не ме интересува дали се казва Кралят на Сиам! — викна Пола. — Какво става тук?

— Фернандо — намеси се Отис, — мисля, че е по-добре да приберем коня. Хайде, ще ти помогна.

Двамата поведоха животното към клетката, но то, кой знае защо, започна да се дърпа и да опъва юздата, забило копита в калта. Пола отскочи настрани. Джон-Хенри протегна ръка да я подкрепи, но тя рязко се дръпна.

— Само исках да ти помогна…

— Не ми трябва твоята помощ! — отряза го тя. — Но като става дума за това, може би ще се опиташ да ми обясниш какво правиш тук?

Той погледна към Хеди.

— Мисля, че е по-добре да оставя баба ти да обясни.

Пола моментално се обърна към нея.

— Бабо?

Но Хеди бе заета с коня, който все още отказваше да помръдне.

— Какво му става? — попита тя.

— Иска сладка — прошепна Отис.

— Какво?

Отис повтори, но Хеди пак не го чу.

— Кажи де!

— Иска сладка — извика Отис с вид на човек, който няма какво повече да губи, погледна виновно към Пола и извади един много познат плик.

— Какво правите?! — смая се тя.

Отис се изчерви.

— Кончето обича да хапва сладка след тренировка — обясни той и подаде една на коня.

Пред невярващия й поглед животното задъвка доволно. Този път, когато Фернандо дръпна повода, конят послушно отиде в клетката.

Пола погледна към баба си. Хеди въздъхна:

— Струва ми се, че трябва да ти обясня…

— О, не си прави труда. Мисля, че обяснението е очевидно.

— Чуй ме, милинка, няма нужда толкова да се нервираш.

Пола не се интересуваше, че Джон-Хенри слуша. Не я интересуваше, че Отис и Фернандо са още там. Беше нервирана и толкова.

— Няма нужда ли? — извика тя. — Няма нужда! Ти знаеш, че не мога да понасям да идваш на хиподрума! Как можа толкова време да ме лъжеш?

— Това не беше съвсем лъжа…

— Как тогава ще го наречеш? Съзнателно ме накара да мисля, че всеки ден ходиш в Клуба, докато всъщност през цялото време си идвала тук! Ох, бабо, как можа!

Хеди поруменя. И тя бе разстроена. Не искаше да се кара с Пола, която изглеждаше толкова нещастна, че я караше да се чувства още по-виновна. Реши, че трябва да каже нещо.

— Струваше ми се, че нямам избор, миличка — опита се тя да обясни. — Да, знам, че мразиш хиподрума. Но и аз трябваше да взема някои решения и едно от тях беше за Гордостта на Сара. Освен това… аз се опитах да ти кажа.

— Кога? — попита Пола с горчивина и едва тогава осъзна думите на Хеди. Повиши глас: — Какво искаше да ми кажеш? Какво има за казване?

Отис избра точно този момент да излезе от клетката. Прегърна Хеди през рамо в знак на подкрепа.

— Хеди се опитва да каже, че конят е наполовина наш, Пола.

— К-какво?! — не можеше да повярва. Погледът й се премести към коня, който кротко пощипваше сено от мрежестата торба до вратата, и обратно към старците. Отново повиши глас: — Този… този кон е ваш?!

— Е, половината от него… — започна Хеди и потърси с очи Джон-Хенри, който стоеше зад Пола.

— Половината от него! — изкрещя Пола с неочаквана ярост. — И кой глупак е купил другата половина? Ох, бабо, това е вече прекалено! Как си могла да направиш такава глупост?

Беше толкова бясна, че не можа да каже нищо повече. Завъртя се и едва не връхлетя върху Джон-Хенри, отмести го грубо и се втурна към колата си. Чувстваше се обидена и предадена. Защо Хеди бе направила това? Лъжеше, че не идва на хиподрума, а отгоре на това бе купила състезателен кон, без да й каже… Пола чувстваше, че ще се разплаче от яд. Единственото, което мислеше, бе как да се махне по-скоро оттук.

За съжаление не бе сложила Джон-Хенри в сметките. Той я настигна, преди да се е добрала до колата, и я хвана за рамото.

— Какво правиш? — извика тя. Опита се да се освободи, но той я държеше здраво. — Пусни ме!

— Не преди да се върнеш и извиниш.

— Да се извиня! — опита се отново да се отскубне. — Чуваш ли се какво говориш? Пусни ме!

— Държиш се като дете. Престани!

— Как смееш! — вече наистина бе вбесена. — Виж какво, Джон-Хенри, това не е твоя работа, затова ще съм ти много благодарна, ако се разкараш.

— Само след като се извиниш на баба си — повтори той твърдо. — Как можа да й наговориш тези неща?

— А тя как можа? — извика Пола. — Толкова време ме кара да мисля, че ходи в Клуба, а всъщност да идва тук!

— Тя не трябва да ти дава отчет къде ходи всяка минута!

— Не трябва и да ме лъже! Знае, че не мога да понасям хиподрума!

— Е, и какво от това? Нямаш право да я командваш. Тя си има свой личен живот.

Знаеше, че е прав, но това я ядоса още повече.

— И ти нямаш право да ме командваш! Остави ме на мира!

— Не, защото и аз имам нещо общо с това.

— Така ли? И какво общо имаш?

— Аз съм глупакът, който е купил другата половина на дръгливия кон!

— Не ти вярвам.

— Ако искаш, мога да ти покажа договора, който подписахме с Хеди и Отис.

— Договор ли?! Какъв договор?

Той бързо й разказа за споразумението. Много преди да свърши, Пола отново беше побесняла.

— Ти си се хванал с това… С тези глупости! И през цялото време нищо не си ми казал! Как можа? Нали знаеше какво мисля, говорили сме за това. А сега се оказва, че не само участваш в тази игра на криеница, но и съдействаш на цялото безумие!

— Тя го прави заради теб, Пола.

— Ох, моля ти се!

Той самият започваше да губи търпение.

— Вярно е. Прави го, защото иска да е финансово независима. Също като теб.

— И е решила, че най-добрият начин е да се хване с един старец и да купи тази кранта? Не ме разсмивай!

— Имаш право да си ядосана — каза Джон-Хенри и стисна зъби. — Но нямаш право да се държиш лошо с двама стари хора, които искат да се справят сами и да не зависят от никого — беше толкова ядосан, че замълча за миг. После добави: — Това не ти ли звучи познато? Не ми ли говореше ти същите неща?

— Не е същото!

— Каква е разликата?

— Не съм длъжна да ти обяснявам, след като и ти си ме лъгал!

— Аз не съм те лъгал.

— Как да не си? Знаел си за този глупав кон от самото начало и си имал хиляди възможности да ми кажеш. Как наричаш това?

— Хеди искаше да те изненада!

— Значи пазеше тайната, а? Е, добре, успяхте да ме изненадате.

— Исках да ти кажа, но…

— Да, да! Но те беше страх от баба ми, която едва ти стига до кръста. Сега вече разбирам защо не си посмял да ми кажеш нито дума.

— Казах ти, че съжалявам.

— Съжаляваш! Аз също, Джон-Хенри! И само като си помисля, че едва не ти се обадих да се посъветвам с теб за патентоването!

Без да иска, събуди инстинкта му на банкер.

— Патентоване ли? Какво патентоване?

— О, какво те интересува? — извика Пола. Бе толкова обидена, че й се искаше да засегне и него. — Всъщност какво ти влиза в работата? Изплатих си заема. Повече не можеш да ми казваш какво да правя.

— По дяволите, нямах това предвид и ти го знаеш.

Тя го погледна убийствено.

— Не те познавам повече, Джон-Хенри. И мисля, че никога не съм те познавала. Ако можеш да направиш такова нещо, значи изобщо не си човекът, за който те мислех.

— И ти си се променила — не я пощади той. — Сега не си тази, която дойде в кабинета ми преди толкова месеци, пълна с надежди и решителност.

— Това не е вярно! — засегна се тя. — Аз съм си съвсем същата! Не, всъщност си прав. Сега съм успяла. Това ли те плаши?

Той с последни сили запазваше самообладание.

— Не ме плаши, Пола, само ме смущава. Хеди също. И тя не може да те познае.

— Остави баба ми на мира! — стисна юмруци Пола.

Искаше да я накара да разбере, да й помогне да види какво причинява на себе си, на Хеди… на тях двамата.

— Защо? — попита той. — Нали за нея правиш всичко? Нали от грижа за баба си искаше да откриеш първия си магазин — или поне ми каза, че това е причината, когато дойде в кабинета ми.

Тя настръхна.

— Това беше причината!

— Може би тогава, но не и сега. Помисли, Пола. Между нас имаше нещо, но ти го уби. То явно не беше толкова важно, колкото да разшириш магазините си, да направиш повече пари, да постигнеш по-голям успех.

— Какво лошо има човек да е амбициозен? — извика тя.

— Нищо, освен ако амбицията не го промени дотолкова, че да стане неузнаваем…

— О, какво знаеш ти? Теб никога не ти се е налагало да се бориш за нищо!

Погледът му помръкна. Искаше й се да си вземе думите обратно, но беше късно.

— Това не е вярно — каза той. — Преди много години трябваше да се боря и също като теб бях обсебен от амбиция. Струваше ми много скъпо, ще го изпиташ сама.

— Не знаеш за какво говориш! — сопна се тя. Усещаше неувереността в гласа си.

— Знам за какво говоря — каза Джон-Хенри, без да отмества поглед от очите й. — И ти също знаеш.

Пола се опита да не обръща внимание на надигащия се в душата й страх. Не го разбираше. От какво се страхуваше? Че ще загуби Джон-Хенри? Но тя никога не го бе притежавала. Че ще загуби баба си? Но двете с Хеди все щяха да се оправят. Че ще загуби магазините си? Дори ако всичко друго пропаднеше, пак й оставаше патентоването.

— Не съм се променила — повтори тя неуверено.

— Така ли? Сцената в обора преди малко е достатъчно доказателство. Онази Пола, която дойде в кабинета ми преди толкова време, щеше да се засмее на историята с Гордостта на Сара. Щеше да й е забавно, че конят обича нейните сладки. Щеше да се възхити на решителността на баба си поне да помогне, ако не да се справи сама — той замълча. — И да е трогната, че Хеди толкова се старае да не й е в тежест.

— Тя не ми е в тежест!

— Тогава защо все нямаш време за нея? — искаше му се да попита и: „Защо вече нямаш време за мен?“

Пола се чувстваше толкова объркана. Грешно ли бе да се опита да стъпи на крака, да постигне такава сигурност, че двете с Хеди никога вече да не се тревожат за пари? Наистина ли бе прекалено алчна, ако искаше да разкрие още и още магазини или да получи патент на свое име?

Не можеше да си отговори на тези въпроси и затова отново се ядоса.

— Ти не разбираш! Никога не си имал проблемите, които аз имам. Как можеш да си въобразяваш, че знаеш как се чувствам?

— Знам как се чувствам аз — той я погледна в очите. — Ти не си сама, Пола, дори да не вярваш. Има хора, които те обичат и искат да ти помогнат. Не е нужно да се справяш с всичко сама.

Но това, кой знае защо, я уплаши още повече.

— Нужно е! — извика тя. — Горчивият опит ме е научил, че мога да разчитам само на себе си.

Джон-Хенри сякаш искаше да каже още нещо, но само поклати тъжно глава.

— Съжалявам, че се чувстваш така.

— Аз също, но всеки трябва да прави това, което смята за правилно — погледна сърдито към обора. — Ти си купил половината от един грозен стар състезателен кон, а аз ще патентовам сладките си и ще включа магазините си във верига.

— Значи си решила?

Не беше решила. Всъщност преди да го изтърси така прибързано, изобщо не знаеше какво мисли. Сега вече бе много късно, а тя бе прекалено горда, за да го отрече.

— Да, решила съм. Те са си мои и аз в края на седмицата отивам в Ню Йорк, за да подпиша договора.

— Доколкото разбирам, няма за какво повече да говорим.

— Няма — отговори тя студено.

Не можеше да каже нищо повече. Сълзите напираха в гърлото й, но тя не можеше да си позволи да се разплаче пред него. Обърна се и тръгна към колата. Този път Джон-Хенри не я спря. Пола вече посягаше към вратата, когато той я повика за последен път.

— Какво? — попита тя през рамо.

— Гордостта на Сара за пръв път ще се състезава в събота. Мисля, че Хеди много ще се радва, ако дойдеш.

Тя го погледна остро:

— Ти ела. Ти си съдружник на Хеди, не аз — после запали колата и потегли.