Риса Кърк
Гордостта на Сара (12)

Дванадесета глава

Когато отново се събуди, бе вече разсъмнало. Пола се усмихна и погледна през прозореца. Бяха забравили да спуснат завесите и между дърветата се виждаше ясно небе. През нощта дъждът бе спрял. В далечината езерото блестеше на слънцето. Денят щеше да е прекрасен.

Тогава погледна към часовника и с ужас видя, че е почти осем.

— Джон-Хенри! — извика тя и го разтърси. — Трябва веднага да тръгваме!

Той примигна стреснато и седна.

— Колко е часът?

— Късно е! — Пола на бегом обиколи стаята и събра всичките си дрехи. Той не ставаше. — Не ме ли чуваш? Трябва да тръгваме!

Джон-Хенри успя да я хване, докато притичваше покрай него и я бутна на леглото. Тя вече бе облякла бельото си.

— Защо толкова бързаш? — прекара пръст по гърдите й.

Колкото и да бе изкусително, тя не можеше да се поддаде. Блъсна ръката му, скочи и издърпа завивките.

— Ставай! — изкомандва. — Ако до пет минути не си готов, ще те оставя.

— Без ключовете за колата?

Вече от безопасно разстояние, Пола размаха ключовете.

— Пет минути! — напомни тя и се заключи в банята да се облече на спокойствие.

Скоро вече бяха на път, въпреки протестите на Джон-Хенри, че могат да спрат поне за едно кафе. И без това беше достатъчно закъсняла. Чувството за вина, което бе потиснала вчера, сега я връхлетя с нова сила. Мислеше само как ще навакса времето и ще подготви магазините.

Оказа се, че е имало за какво да се тревожи. По нейно настояване Джон-Хенри я закара направо на работа. Намериха Марги обляна в сълзи.

— Съжалявам, госпожо Трент — проплака момичето. — Аз съм виновна за всичко!

Пола се огледа бързо. Всичко изглеждаше наред. Сигурно Марги бе счупила нещо.

— Каквото и да е станало, не е чак толкова страшно — опита се тя да я ободри.

— По-лошо е! — простена Марги и подаде празната каса. — Всички пари са откраднати и аз съм виновна!

Опитвайки се да запази спокойствие и да спечели няколко ценни секунди, Пола взе празната кутия.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя внимателно. — Защо ти да си виновна?

Марги отново избухна в сълзи. Джон-Хенри мълчаливо й подаде носна кърпичка. Тя я взе с ридание.

— Съжалявам — повтори съкрушено. — Просто забравих.

— Защо не ми обясниш какво се е случило? — каза Пола тихо.

Най-после, между хлипане, ридания и сълзи се оказа, че Марги съвсем е забравила, че снощи, когато обеща на Джон-Хенри да остане до затварянето на магазина, е трябвало да гледа братчето и сестричето си. Затова се обадила на Ким, другата ученичка, която Пола бе наела, и я помолила да дойде за два часа и да затвори.

— Тя каза, че ще дойде, госпожо Трент — изхлипа Марги в мократа кърпичка. — Ако не беше казала така, никога нямаше да я оставя.

Пола реши, че по-късно ще има достатъчно време да уточни кой е виновен. Сега искаше само да разбере какво е станало. Подаде й пакет салфетки да бърше сълзите си.

— Продължавай.

— Няма друго — проплака Марги. — Повиках Ким и й напомних да прибере касата. Тя обеща и аз й повярвах. Защо да не й повярвам? Но после реших, че сутринта трябва да проверя. Но когато дойдох, намерих само… това! — подаде на Пола измачкано листче, на което с молив неграмотно бе написано:

„Мерси за мангизите. Отдавна чаках този шанс. Ша ги върна с лихви, като ги умножа в Калифорния. Обичам ви.

Ким“

Пола стисна очи, за да овладее гнева си, и смачка бележката. Защо всички, които заминаваха за Калифорния, си мислеха, че могат да започнат нов живот с нейните пари?

— Не си виновна — каза тя на отчаяното момиче. — Ти не си знаела, че Ким ще открадне парите.

Марги отново се разрева.

— Да, но бях поела задължението.

— Не, това беше мое задължение — поклати глава Пола с каменно лице.

Джон-Хенри я почака да изпрати Марги до вратата, след като я успокои, че не си е загубила работата. Едва тогава се обади:

— Съжалявам, чувствам, че аз съм виновен.

Пола стисна зъби.

— Аз отговарям за магазина. Не мога да обвинявам никого, освен себе си.

— Как би предвидила, че ще се случи!

— Няма значение. Аз трябваше да съм тук.

— Не можеш непрекъснато да си тук.

— О, мога! И отсега нататък ще е така. Това няма да се повтори!

— Разбирам, че си разстроена. Но не ти ли се струва, че стигаш до крайности? Не можеш да си тук всяка секунда. Какво ще стане с нас?

Докато разпитваше Марги, Пола се владееше. Но сега кипна. Дълбоко в себе си усещаше, че реагира много остро и несправедливо. Но се измъчваше от угризения, че се е забавлявала, докато са й откраднали оборота от целия ден. „Никога вече!“, помисли тя и се обърна към Джон-Хенри:

— Знаех си, че ако те послушам, ще стане нещо такова!

— Чакай малко — опита се той да я успокои. — Какво си знаела? Не си можела да предвидиш какво ще се случи.

Тя не искаше да го слуша. Веднъж го бе послушала и ето го резултатът. Не знаеше точно колко е загубила, но не можеше да прежали парите от цял един ден.

— По-добре си отивай — каза през зъби.

— Пола, трябва да поговорим.

Тя не искаше да говори. Не можеше да си позволи да го остави да я убеди, че прекалено драматизира нещата от живота.

— Няма за какво да говорим. Знаех, че не трябва да заминавам и да оставям магазина. Но заминах и виж какво стана. Е, няма да се повтори!

Колкото и да се опитваше да се владее, Джон-Хенри усети, че кръвта бушува в главата му. Какво толкова, можеше и да се ядоса. Нея изглежда не я интересуваше. И тя беше ядосана.

— Мисля, че прекаляваш. Колко са били тези пари? Едва ли е такава катастрофа…

Това преля чашата.

— Какво знаят такива като теб? Знаеш ли какво значи да нямаш пари — ти, който живееш в големи разкошни къщи, караш скъпи коли и можеш да отидеш на почивка, когато ти писне? Чудил ли си се някога как ще платиш сметките и с какво ще купиш хляб и какво ще правиш, ако баба ти се разболее?

Той стисна зъби. Знаеше, че Пола е разстроена, но му се струваше, че отива прекалено далеч. Представяше си какво означава това — никога няма да може да я види извън магазина. Опита се да я вразуми:

— Сигурен съм, че баба ти не иска да се лишаваш от всичко, за да работиш денонощно.

— Какво знаеш ти за баба ми! — извърна се тя към него. — Какво всъщност знаеш и за мен? Явно нищо, след като си мислиш, че мога да махна на всичко с лека ръка. Аз, за разлика от теб знам какво е да нямаш пари, Джон-Хенри. Знам какво е да се чудя как ще си запазя къщата или какво ще правя, ако колата ми се повреди, или как ще платя сметката за тока, и всичко това, защото мъжът ми ме изостави и задигна всичките пари. Аз знам тези неща. А какво знаеш ти?

— Заради Ренди ли е всичко?

— Не! — вдигна тя предизвикателно глава. — Заради мен, за да не завися нито от Ренди, нито от теб, нито от който и да е друг, освен от себе си. Заради това е! А сега ме остави на мира. Имам си работа.

Той вече бе толкова ядосан, че не посмя да каже нищо повече. Излезе и затръшна вратата. Миг по-късно Пола чу рева на колата му и стисна юмруци.

— По дяволите всички мъже! — извика тя и погледна към масата. Празната кутия сякаш й се подиграваше. Пола я запрати с трясък на пода, рухна на стола и избухна в сълзи.

 

 

Джон-Хенри бе толкова вбесен, че излезе от града и стигна почти до Тулса, за да се успокои. Чак когато се върна, се сети за заседанието на Управителния съвет. Но вече бе много късно да отиде до апартамента и да се преоблече.

— Майната му! — изруга той. В момента изобщо не го интересуваше как изглежда.

Спря на паркинга зад банката, влезе в зданието и се качи на асансьора. Всички се изненадаха от намръщения му поглед. Само госпожа Адамс запази самообладание и дори с трепване на окото не издаде колко е изненадана от неугледния му вид.

— А, ето ви, господин Хенеси — спря го тя.

Той усети предупреждение в гласа й.

— Какво има?

— Господин Евърс ви чака — кимна тя към кабинета.

— Пет минути преди заседанието на Управителния съвет?

— Настоява да говори с вас насаме.

— Добре! — е, можеше да се справи с един господин Евърс. Бе по-решителен от всякога. Отвори с трясък вратата.

Мъжът, който чакаше вътре, скочи и при вида на Джон-Хенри сериозното му делово изражение се смени с изненада.

— Аз… — той го изгледа с любопитство. — Всичко наред ли е, господин Хенеси?

— Всичко е прекрасно — изръмжа Джон-Хенри и отиде до бюрото си да събере документите, които щяха да му трябват за заседанието. — Защо?

— Ами изглеждате… Всъщност… Може би моментът не е подходящ.

Джеферсън Евърс бе дребен мъж, облечен педантично, с тънки мустачки и добре поддържани нокти. Джон-Хенри никога не го беше харесвал, а в момента още по-малко. Вдигна нетърпеливо поглед от бюрото си.

— Какъв е проблемът, Джеферсън? Не може ли да почака до заседанието?

Евърс преглътна мъчително и адамовата му ябълка потрепна.

— Ами аз…

Джон-Хенри с трясък стовари на бюрото папката, която преглеждаше, и, напълно загубил търпение, изкомандва:

— По дяволите, Джеферсън, изплюйте камъчето!

Евърс се овладя с усилие. В края на краищата, имаше подкрепата на всички членове на Управителния съвет, иначе нямаше да е тук. Те го бяха избрали за свой представител. Тази мисъл го изпълни с гордост и той се изправи.

— Управителният съвет… — започна той важно, но Джон-Хенри го прекъсна.

— Какво има да каже Управителният съвет ще чуя след три минути, когато вляза в залата. А дотогава вие трябва да ми обясните защо сте тук. Ще говорите ли, или не?

Притиснат до стената, Евърс изостави добрия тон. За никого не беше тайна, че двамата с Джон-Хенри не се обичат. Но той беше служител в банката и имаше право да се изкаже, нали…

— Разбира се, че ще говоря. Дойдох тук, за да обсъдя с вас възмутителното ви решение да спонсорирате… едно конно надбягване в Ремингтън Парк!

Ето какво било! Откъде ли Евърс се бе добрал до тази дреболия? Майка му често казваше, че неговата мрежа е по-широка дори от нейната. Сега вече вярваше.

— Да? — повиши тон той.

Евърс изглеждаше объркан.

— Да? Това ли е всичко, което можете да кажете? Няма ли да ми обясните?

— На вас не съм длъжен да обяснявам нищо, Евърс. Ако искам да спонсорирам конно надбягване, ще го спонсорирам. Не мога да си представя защо мислите, че това ви засяга.

Очите на малкия мъж едва не изхвръкнаха от орбитите.

— Но мен ме засяга! — разпени се той. — Това засяга всички, репутацията на цялата банка! Боже мой, какво ще кажат хората, когато видят името Хенеси, изтипосано на онова евтино вестниче…

— Бюлетинът за надбягванията ли? — подсказа му Джон-Хенри. За пръв път този ден се забавляваше.

— Има ли значение как се казва? — вбеси се Евърс. — Въпросът е…

— Въпросът, Джеферсън, е, че името Хенеси принадлежи на мен, а не на вас. И с това име аз съм решил да спонсорирам конно надбягване. А сега, след като ви обясних, че това не ви засяга, този разговор е чиста загуба на време. Трябва да отивам на заседание на Управителния съвет.

Евърс почервеня.

— Няма ли поне да ми кажете защо?

Джон-Хенри събра документите, които щяха да му трябват и погледна към дребния мъж:

— Мога да ви обясня — съгласи се той великодушно. — Реших да го направя с рекламна цел.

Джеферсън се вцепени:

— С рекламна цел! Но ние не рекламираме!

— Вярно е, но може да се покаже на хората, че Хенеси Банк участва в обществения живот.

— Конните надбягвания не са обществен живот! Те са занимание за мошеници, комарджии и още дявол знае кой! Не мога да разбера защо…

— Ако вие не разбирате, това е ваш проблем — каза Джон-Хенри спокойно и посочи вратата. — А сега, ако нямате нищо против…

— Почакайте! Има още нещо…

Джон-Хенри въздъхна.

— Какво?

— Вярно ли е, че надбягванията ще бъдат наречени на името на Хенеси?

— Вярно е.

Когато за пръв път реши, че е уместно банката да спонсорира конните надбягвания, той говори с техния директорски съвет. Тъй като им предложи значителна сума, те бяха готови да ги нарекат както той пожелае. Джон-Хенри помисли, че Клод би бил доволен и избра най-очевидното.

— А каква…

— Каква сума ли? — попита той спокойно. — Е, не исках някой да помисли, че банката е бедна. В края на краищата, както подчертахте, трябва да поддържаме репутацията си. Реших, че сто хиляди долара са една добре закръглена сума. Вие как мислите?

— Аз мисля… — промълви Джеферсън. — Мисля, че трябва да пийна малко вода.

— Прекрасно. Кажете на членовете на Управителния съвет, че идвам след малко.

Щом Евърс се оттегли сразен, Джон-Хенри влезе в сервизното помещение към кабинета си. Там имаше баня и гардероб, в който за всеки случай държеше костюм. Но когато посегна да вземе чиста риза, споменът за нощта, прекарана с Пола, го връхлетя. Пред очите му изплува лицето й, огряно от пламъците на камината, красивите очи с дълги гъсти мигли. Усети косата й, кадифената й кожа. Тя се огъваше като тръстика в ръцете му, толкова нежна и крехка, че се боеше да не я нарани… Докато се превърна в млада тигрица, пълна с живот и страст, изискваща всичко, на което бе способен. Само мисълта за нея събуди парещо желание. Майка му беше права: Пола го бе променила. За добро или за лошо, тя бе променила не само външния му вид, но и целия му живот. Вече не можеше да си представи как би живял, ако тя не е до него.

Как щеше да забрави какво се случи снощи, как щеше и тя да го забрави. Сигурно й трябваше малко време, за да го разбере и да се върне при него.

Да се върне ли?! Засмя се при мисълта как неговата независима Пола може да преглътне гордостта си и да признае, че има нужда от него. Не, тя нямаше да го потърси. Но това не означаваше, че той няма да измисли как отново да е близо до нея.

С надеждата, че скоро ще му хрумне някаква идея, той бързо се преоблече и прекара електрическата самобръсначка по лицето си. Влезе в заседателната зала, елегантен и безупречен, и огледа събралите се. По пътя насам бе решил, че щом заседанието свърши, ще се обади на Пола и ще излязат заедно.

— Добър ден, дами и господа — каза той спокойно. — Можем ли да започваме?

 

 

Въпреки решението си Джон-Хенри не успя да се срещне с Пола почти цял месец, след като се върнаха от мотела. Първите две седмици тя отказваше да се обади. Ако случайно я улучеше на телефона, му отговаряше, че е много заета и няма време за приказки. През третата седмица той имаше срещи и заседания от сутрин до вечер, а след това се наложи да замине за няколко дни. Четвъртата седмица копнееше поне да мине покрай магазина.

Реши да я посети в края на работното време. Знаеше, че тогава магазинът ще е празен и се надяваше, че ще могат да поприказват. Но само един поглед му бе достатъчен да разбере колко е бил наивен.

— Какво правиш тук? — нахвърли се тя върху него.

Очевидно още не му бе простила последното скарване. Доволен, че не е донесъл цветя, както възнамеряваше, той си повтори, че трябва да запази спокойствие.

— Дойдох да поговорим.

Красивите й очи се присвиха.

— Казах ти, че няма за какво да говорим.

Той не искаше да се предаде толкова лесно.

— След всичко, което се случи между нас?

Тя се изчерви и погледна настрани.

— Това беше грешка.

— Не вярвам, че наистина мислиш така.

Пола се обърна гневно към него.

— Така мисля! Казах ти, че нямам време да се обвързвам, особено сега, когато имам намерение да…

Тя млъкна виновно и Джон-Хенри реши, че не може да пусне това покрай ушите си.

— Какво намерение имаш?

— Да се разширявам — отговори тя враждебно.

Надяваше се да не е чул добре.

— Сигурно се шегуваш.

Тя отново присви очи:

— Приличам ли ти на човек, който се шегува?

Усети, че започва да губи контрол над положението. Реши да опита отново:

— Нещо не разбирам. Току-що откри втория си магазин. Два не са ли ти достатъчни?

Разбра, че е сбъркал, когато видя, че бузите й пламнаха. Но въпреки че беше сърдита, Пола изглеждаше толкова красива с тези блестящи тъмни очи и треперещо от възмущение крехко тяло, че му се прииска да я грабне в прегръдките си и да й каже, че нещата трябва да дойдат на местата си. Не му се отдаде тази възможност.

— И десет магазина няма да са ми достатъчни! — заяви тя и предизвикателно вдигна глава. — И двадесет! И тридесет! Казах ти, че ще успея!

Усещаше, че ще я загуби, но не знаеше как да я накара да го чуе.

— Но ти вече успя! Виж колко много постигна!

— Казах ти, че това не ми е достатъчно.

Отново се овладя и опита за последен път.

— Ами ние?

— Няма „ние“! — изкрещя Пола. — Защо не приемеш, че е така?

— Защото не искам да го приема. Казах ти…

— Не ми го казвай. Не казвай нищо повече, моля те! Това само ще удължи… — гласът й трепна. Замълча за миг и продължи рязко: — Виж какво, много съжалявам, наистина съжалявам, но няма смисъл. От самото начало ти казах какви са ми целите и какво смятам да правя.

— И всичко, което се случи между нас, няма никакво значение, така ли?

— Не, съжалявам… — отговори тя, без да го поглежда.

Нямаше да се моли, дори и на нея.

— Аз също — каза той безизразно. — Мислех, че можем да опитаме, но виждам, че съм сгрешил. Е, пожелавам ти всичко най-хубаво. Надявам се, че ще постигнеш голям успех с магазините си.

Тя го погледна.

— Не исках да се получи така.

Той се обърна на вратата.

— Аз също — очите му пламнаха. — Виждам, че и за това не съм бил прав.

— Джон-Хенри! — извика Пола след него.

Но той бе прекрачил прага.