Риса Кърк
Гордостта на Сара (10)

Десета глава

След чая при Хенриета Хенеси и случката с колата Пола се опита да си внуши, че няма време да мисли за Джон-Хенри. Това обаче не й се удаваше. Дори когато работеше до изнемога в магазина, обслужваше клиентите, подготвяше огромните фурни, пишеше фактури или опитваше нови рецепти, той бе непрекъснато в ума й. Мислеше за него през цялото време и се мразеше за това.

„Ние нямаме нищо общо!“, мълвеше тя гневно и се опитваше да го изхвърли от главата си.

Но различията не бяха винаги очевидни. Въпреки че сегашният живот и произходът им наистина нямаха нищо общо, тя никога не си спомняше за тези неща, когато бяха заедно. Само след това се замисляше за тях. Докато беше с Джон-Хенри, нищо странично нямаше значение. Не познаваше друг като него. Той не приличаше на Ренди, който изобщо не се интересуваше какво мисли или иска тя. Каквото и да кажеше Пола, Джон-Хенри слушаше с внимание.

Освен това й помагаше — например оправи миксера и колата. Ренди никога не се сещаше за такива неща. Ако се решеше да поправи нещо, то бе, защото на него му омръзваше от постоянните й натяквания или се засрамваше, когато тя започваше да го прави. Пола не можеше да си представи, че Джон-Хенри би седял със скръстени ръце, докато тя се мъчи с нещо. Нали онази нощ той измъкна миксера от ръцете й и го поправи.

Понякога, когато си спомнеше бързите им прегръдки и кратките целувки, Пола се чудеше какво би станало, ако прати предпазливостта по дяволите и си позволи да се влюби. Но тя мислеше за това само в моменти на слабост, когато бе много уморена или нещастна. През другото време не си разрешаваше такива фантазии. Бе планирала бъдещето си и не можеше да се отклонява.

А когато се колебаеше, достатъчно бе само да си спомни за Камила. Като пълна глупачка бе отишла в библиотеката, за да задоволи любопитството си. Откри много повече, отколкото би искала да знае за жената на Джон-Хенри. Камила беше всичко, което тя не беше — дребна, руса, със съвършена фигура и благороден профил. Дори от снимките излъчваше лукс и изисканост. Пола не можеше да си я представи да готви, да чисти или да пече сладки… Изключи ядосано апарата. Бе видяла всичко, което й трябваше.

Чувствайки по-остро от всякога, че Джон-Хенри не е от нейната черга, тя си позволи само една любезна бележка, в която му благодареше за поправката на колата. Това й се струваше най-безопасно, макар все още да се улавяше, че мисли за него.

Но докато се бореше да изхвърли Джон-Хенри от мислите си, тя искаше да запомни наученото от Хенриета Хенеси. Не бе забравила красивата къща и всички прекрасни неща, които майката на Джон-Хенри притежаваше и в мечтите си виждаше баба си на мястото на Хенриета. Хеди заслужаваше да живее така, въпреки че Пола не разбираше половината от нещата, които госпожа Хенеси говореше. Луи Четиринадесети… Или може би беше Луи Шестнадесети? Регентски стил… Едва сега разбра колко малко знае и реши, че е време да научи повече.

Хеди се ужаси, когато разбра, че Пола се е записала във вечерно училище. Щеше да посещава курсове по история на изкуството, а освен това по счетоводство и мениджмънт.

— Но кога ще имаш време? — разтревожи се баба й.

— Ще намеря време — отговори уверено. — Това е много важно.

— И здравето ти е важно — напомни й Хеди. — Ако продължаваш така, ще получиш нервна криза.

— Здрава съм като кон — похвали се Пола и изведнъж се сети: — Като говорим за коне, май отдавна не съм чувала да споменаваш за хиподрума. Надявам се, че новите ти приятели от Клуба ти запълват времето и не остава кога да ходиш там.

— Ами… да, много са симпатични — Хеди леко се изчерви, кой знае защо.

— Радвам се, че си прекарваш добре времето. Толкова се тревожех за теб, когато ходеше на хиподрума. Мисля, че това не е място за сладки малки бабки.

— Не съм сладка малка бабка — обиди се Хеди. — Аз мога да се грижа за себе си.

Пола усети, че я е засегнала и я прегърна.

— Знам. Но въпреки това съм много по-спокойна, когато вече не прекарваш толкова време там. Знаеш ли, не си ми говорила за новите си приятели. Разкажи ми за тях… Сетих се! Ще ги поканим на гости. Какво ще кажеш?

— Не, не, няма нужда. Още не. Всъщност… Ние почти не се познаваме.

— Но как така? Ти вече няколко месеца ходиш почти всеки ден!

— Е, да, но… Не искам да насилвам никого. Възрастните хора са малко твърдоглави. Не обичат да им се казва какво да правят и къде да ходят.

— Това ще е само едно малко празненство. Никой няма да ги измъчва.

— Да, да, знам, но… Не е толкова просто.

— Защо?

Хеди се чувстваше все по-неудобно.

— Пола, исках да ти кажа. Този пенсионерски клуб…

— Да?

Тя се поколеба.

— Няма значение. Не е толкова важно — посочи осъдително Пола. — Важното е, че ти се преуморяваш, момиче. Кога ще признаеш, че не можеш да вършиш всичко?

— Когато разбера, че не мога — целуна я за довиждане. — Трябва да бягам. Казах ли ти, че мисля да се разширявам?

— Да се разширяваш ли? Да не искаш да кажеш още един магазин?

— Ами да! — Пола спря до вратата и въодушевено обясни: — Моите чантички, тези малки хартиени пликчета за една-две сладки, се наложиха много бързо. Както и всичко останало, разбира се. И счетоводителят ми каза, че ако подготвя добре нещата, можем да открием още един магазин. Вече намерих място.

— Ох, Пола…

— Е, още мисля… Не съм сигурна дали точно в момента искам да се заемам с толкова много работа.

— Слава Богу! — възкликна Хеди с облекчение. — Говори ли с Джон-Хенри за това?

— Защо пък с него?

— Ами нали той ти даде заема?

— Вярно е, но не виждам какво общо може да има с това.

— Мисля, че е по-добре да поговориш с него! Не разбирам от такива сложни финанси, но съм сигурна, че ако искаш да откриваш нов магазин, той трябва да знае. Няма ли да има някакво значение за заема?

— Само това, че ще мога по-лесно да му го изплатя. А сега трябва да тръгвам.

— Не ми каза къде ще е новият ти магазин — извика Хеди подире й.

Пола се обърна. В очите й блесна дяволито пламъче.

— Няма да повярваш, но мястото е точно срещу хиподрума. Виж какво съвпадение! Години наред ти говоря да не ходиш там, а сега аз самата отивам направо в задния им двор. Не е ли смешно?

— Ще падна от смях — едва успя да отговори баба й. Бе толкова потресена, че забрави да махне за довиждане.

Пола изтича по пътеката, качи се на колата и изчезна зад ъгъла.

 

 

Вторият магазин на Пола разтвори врати само шест месеца след откриването на първия. Не го бе планирала толкова скоро, но реши да избърза, за да не пропусне възможностите, които й даваха дългите есенни дни. Скоро щеше да стане студено и ветровито. Сега хората бяха по улиците, радваха се на хубавото време и — надяваше се — на нейните сладки.

Този път си спести вълненията. За голямо нейно удоволствие мълвата я беше изпреварила и още преди десет, часът на официалното откриване на „Сладко изкушение-2“, пред вратата чакаха клиенти. Събра се такава тълпа, че до края на деня свършиха почти всички сладки. Почти! Сега имаше по-голям опит и бе подготвила нещата по-добре. Никакви написани на ръка реклами по витрините на околните магазини и в супермаркетите.

След вечерните курсове по финанси, бизнес администрация, маркетинг и реклама вече знаеше какво да прави. Когато „Сладко изкушение-2“ посрещна първите си посетители, тя бе готова за тях: безплатно кафе, безплатна дегустация на сладки, кифли и ореховки, безплатна книжна чантичка за всеки клиент, който води приятел и за всеки, който се връща да купи още. Бе поръчала значки с надпис „Аз похапнах сладко в Сладко изкушение“ и ги раздаваше на минувачите с по една сладка. От касетофона, който бе донесла от къщи, се носеше подбрана музика, а в маранята на фурните се рееха десетки балони, които с Родни бяха надували до полунощ.

Отсреща бе паркът — някога ужас за нея поради увлечението на Хеди по конни надбягвания. Сега гледаше на него с други очи, като на възможен източник на печалба. Бе осигурила за двете гимназистки, които й помагаха, разрешение да стоят пред входа. Момичетата носеха униформи, ушити от Пола — строги рокли в червено и бяло и обточени с ширити елечета. Помощничките й предлагаха безплатни хартиени пликчета във формата на чантички на участниците в залаганията, които след това трябваше да си купят сладки от пъстрите подноси.

Пола, облечена малко по-официално от своите гимназистки, тичаше между хиподрума и новия магазин и проверяваше дали момичетата се справят добре, дали има достатъчно от всичко и дали купувачите продължават да идват. От вечерните курсове бе научила още един важен урок: изкуството да създава добро впечатление за себе си. Нямаше я вече свитата млада жена, която не искаше да се самоизтъква. На нейно място се бе появила самоуверената собственичка на процъфтяващ бизнес, която посреща клиентите и дори досадните зяпачи с широка усмивка и блестящи очи. Тя се представяше и ги питаше за мнението им. На хората им харесваше и разказваха на приятелите си, които идваха да се уверят сами. Те пък разказваха на други и така нататък, докато се оказа, че пред магазина непрекъснато се тълпи опашка. Не би могла да мечтае за повече.

Родни бе изпратен да следи работата в другия магазин. Освен рекламните подаръци като цветни книжки за децата и по две безплатни сладки за всеки купени дванадесет, Пола бе отпечатала безплатни купони за онези, които искаха да посетят новия магазин. Когато тези хора започнаха да идват и тя видя купоните, й хрумна още едно от нейните интуитивни решения, благодарение на които успя да направи два печеливши магазина за по-малко от година. Отначало смяташе тържественото откриване да завърши в края на работния ден. Сега реши да го продължи през цялата седмица. Обади се на Родни да му каже.

— Да раздаваш безплатно цяла седмица! — извика той ужасен. — Ще се разориш!

— Не мисля — засмя се Пола. — Имаш ли достатъчно купони, или да поръчам още?

Той въздъхна и се предаде.

— По-добре поръчай още — каза мрачно. — Не ми се иска да призная, но тук нещата вървят толкова добре, че са ми останали само пет-шест.

— От всичките неколкостотин, които отпечатахме?

— Нали каза да ги раздавам — напомни й Родни.

— Точно така. Продължавай да ги раздаваш. Имам още малко в колата. Сутринта ще мина да ти ги дам.

Веднага щом остави слушалката, трябваше да се заеме с клиентите. Когато успя да погледне към часовника, бе вече краят на работното време, а следващия път, вече подредила всичко, видя, че е почти полунощ.

Уморена, но още замаяна от успеха, заключи и седна в колата. Чак по пътя към къщи си позволи да помисли за Джон-Хенри и колко много й липсва.

— Сама си виновна — каза Хеди заядливо, когато Пола неохотно й разказа за спречкването по повод откриването на новия магазин. — Не можеш да се отнасяш към един мъж така, сякаш няма никакви чувства.

— Не разбирам какво искаш да кажеш. От самото начало му обясних каква ми е целта.

— Да, но той не знаеше, че толкова скоро ще отвориш нов магазин.

— И аз не знаех — вирна глава Пола. — Но той ми каза да не пропускам възможностите, които се появяват. Точно това правя. Няма никакво право да се сърди.

При спомена за този разговор Пола сви юмрук върху кормилото. Цялото й въодушевление от успешното второ тържествено откриване се изпари. Джон-Хенри го нямаше, за да сподели с него и Хеди бе права — сама си беше виновна. Не трябваше да му казва да си гледа работата, когато я посъветва да не отваря толкова скоро втори магазин. Ако не беше така заета с всички тези безкрайни подробности и поръчки, отдавна щеше да се обади да му се извини. Какво бе правила толкова време?

Дори Хеди беше зарязала, помисли тя с угризение. При всичките тези вечерни курсове и неизброими дреболии, които трябваше да уреди, за да открие новия магазин, нямаше време за нищо, освен за работа. И тази сутрин, когато Хеди дойде на откриването, пак беше под пара. Бързо прегърна и целуна баба си и обеща да й обърне внимание, когато се освободи. После обаче нещо стана, после още нещо, и когато най-после се освободи, Хеди си бе отишла.

— О, бабо!… — въздъхна тя и погледна към часовника си. Минаваше полунощ. Бе вече късно да се обади и да се извини. Трябваше да го отложи за утре. Изведнъж се ядоса. Какво ставаше с нея? Не можа ли цял ден да отдели две минути и да отиде при баба си?

А Джон-Хенри?

Очите й се замъглиха от сълзи. Държа се лошо с него и сега я беше срам. Но тогава не бе способна да вижда по-далеч от амбицията си да открие втория магазин. Понякога й се струваше, че цял живот е чакала нещо да се случи, и когато най-после се бе случило, тя се боеше, че ще й се изплъзне, преди да му се е зарадвала.

Е, сега имаше два магазина. Всичко стана точно както бе мечтала… По-добре, отколкото бе мечтала. Успехът й бе по-голям, отколкото смееше да се надява. Сега би трябвало да ликува. Вместо това се чувстваше нещастна, виновна и толкова уморена, че не можеше да направи нищо, освен да си отиде у дома… сама.

 

 

Джон-Хенри изчака една седмица след второто тържествено откриване на Пола и накрая реши да вземе нещата в свои ръце. Колкото пъти досега й се обаждаше, тя все му казваше, че е прекалено заета дори да говори, камо ли да излезе някъде с него. Първата стъпка трябваше да е негова! Тази мисъл подразни самолюбието му и Хеди забеляза това, когато той дойде на хиподрума да види как е Гордостта на Сара.

Отис бе започнал да тренира коня — дълги бавни галопи за сила и издържливост, постепенно увеличаване на натоварването, скоростни отсечки от двеста, триста, петстотин, хиляда, две хиляди метра, но не повече.

— Има много време — отговаряше той, когато Хеди го тормозеше с въпроси кога ще свърши. — Той влиза бавно във форма, но така е най-добре.

Джон-Хенри бе съгласен с този подход — поне що се отнася до състезателни коне. Личният му живот беше нещо друго. Опитваше се да бъде търпелив с Пола, но това очевидно не водеше до никъде и значи трябваше да смени тактиката.

Все още не бе решил какво точно да направи. Отиде при Хеди, която седеше на една бала сено и се припичаше на утринното слънце. Както винаги тя бе съвсем пряма.

— Вие с Пола още не сте оправили онова недоразумение, нали?

Значи Хеди знаеше за спора му с Пола. Ако Пола не й бе разказала, значи той се беше издал. Тази стара жена виждаше много неща, а той трябваше да даде някакво обяснение за лошото си настроение напоследък. Очевидно имаше нужда от помощ, за да се справи с проблема — една тъмнокоса, тъмноока фурия, която изглежда не отделяше на никого от времето си, защото бе прекалено заета с изграждането на своята сладкарска империя. Ако преди една година някой му бе казал, че ще се озове в такова положение, Джон-Хенри щеше да се изсмее в лицето му.

Взе едно гребло. Откакто се свърза с Хеди, Отис и Гордостта на Сара, започна да идва по-често на хиподрума, особено напоследък. Имаше нещо успокоително в това отново да е близо до конете. Чак сега разбра, че след смъртта на Камила несъзнателно е отбягвал всичко, свързано с тях.

Хеди все още чакаше отговор. Той поклати глава и започна да чисти пътеката.

— От доста време не съм говорил с Пола.

— Така и мислех.

Той се облегна на греблото.

— Имаш ли някакво предложение?

— Разбира се. Обади й се.

— Не съм сигурен, че тя иска да й досаждам — намръщи се Джон-Хенри, макар да мислеше същото.

— Хитрец такъв! Да не й досаждаш! Защо не си признаеш каква е истинската причина? И не ми казвай, че не е моя работа. Знам, че според теб си пъхам носа навсякъде.

— Наистина си пъхаш носа навсякъде — усмихна се неволно Джон-Хенри.

— Добре де, така е — усмихна се тя. — А ти, като дойдеш на моите години, също ще си пъхаш носа навсякъде. Но дотогава ще трябва да ме изтърпиш и да ми кажеш защо не си се обадил на моята Пола.

— Тя ми има телефона.

— Така е. Но тъй като не го върти, може би е време ти да завъртиш нейния.

— Не знам… Ти самата казваш, че е прекалено заета с новия си магазин.

— Или прекалено горда, също като теб. Замислял ли си се някога за това?

Беше се замислял. Всъщност бе прехвърлил през ума си поне десет причини защо тя не му се е обадила досега, и още десет защо той трябва да хване слушалката и да позвъни.

— А откъде да знам, че тя иска да й се обадя? — опъна се той.

— Аз баба ли съм й, или какво? Хайде, отивай при телефона. Да ти дам ли монета?

— Имам си монети — намръщи се той. — Но ако имаш толкова идеи, може би ще ми предложиш какво да й кажа.

— А, ще измислиш нещо — намигна му тя. — Но ще се опитам да ти помогна. Напоследък Пола много работи. Сигурно й трябва да се откъсне за малко, за да реши какво да прави по-нататък. Е?

Бе мислил за това. Доста отдавна, когато Джон-Хенри забеляза колко бедна е тази малка стая, той донесе няколко удобни фотьойла, хладилник и телевизор.

— Всички домашни удобства! — възхити се тогава Отис. — Благодаря, Джон-Хенри. Знаеш как да глезиш хората.

Сега си спомни думите на Отис. Колата му бе паркирана в дъното на двора. Забърза към нея. Нямаше търпение да приложи плана, който започваше да се оформя в главата му, и не видя как Хеди надзърта през вратата. Отис я видя да се усмихва доволно.

— Какво правиш тук?

Тя бързо се огледа. Джон-Хенри си бе отишъл. Излезе от стаята и разказа какво е направила.

— О, Хеди, сигурна ли си, че не си сбъркала? — разтревожи се Отис. — Какво ще каже Пола?

Хеди не знаеше, но се надяваше, че каквото и да измисли Джон-Хенри, внучката й ще се съгласи. Те двете напоследък не се разбираха много… Всъщност, не че не се разбираха. Просто през последните няколко месеца Пола беше прекалено заета. Хеди разбираше или поне се опитваше, но все едно се тревожеше. Въпреки очевидното вълнение и удовлетворение от постигнатото, зад лъчезарната усмивка на Пола в деня на откриването на втория магазин виждаше колко е уморена и измъчена. Това я накара да засили малко Джон-Хенри. Пола имаше нужда от почивка, независимо дали го осъзнаваше. А Джон-Хенри бе най-подходящият човек, който би се погрижил за това.

— Хеди? — обади се Отис.

Тя се обърна към него.

— Ти си гледай своята работа, а аз ще гледам моята. Няма нищо лошо в това да насочиш двама млади накъдето трябва, ако сами не могат. Аз поне така мисля.

— Сигурно си права — съгласи се Отис и се поколеба: — Каза ли вече на Пола за Гордостта на Сара?

— Е, това е друг въпрос — изчерви се Хеди. — Исках да й кажа, но напоследък нямаше време. Тя имаше толкова работа по новия магазин, че сърце не ми даде.

— Значи още трябва да се промъкваме като крадци на хиподрума — заключи Отис със съжаление. — Ох!

— Не охкай — скара му се Хеди. Но знаеше, че е прав. Тъй като още не бе казала на Пола за коня, накара Отис и Джон-Хенри да обещаят, че ще влизат само през задния вход, да не би случайно Пола точно в този момент да влиза или излиза от магазина. Ако Пола разбереше сама, би станало още по-лошо. Наистина имаше намерение да й каже, но не можеше да намери подходящ момент.

— Е, по-добре да побързаш — посъветва я Отис и по лицето му се разля широка усмивка. — Защото днес нашият кон прелетя два километра за минута и половина и после нищо му нямаше.

Хеди го погледна. Не смееше да повярва.

— Ако ме лъжеш… — предупреди го тя.

— Без майтап — прекръсти се той театрално. — Ако е рекъл Господ, скоро конят ще бъде готов да се състезава.

Тя възкликна и го целуна. Отис се изчерви смутено. Но Хеди само се засмя от радост. Скоро отдавнашната й мечта щеше да се сбъдне. В този момент приличаше на някогашното момиче.

 

 

Пола се чувстваше на сто години. Ако бе трудно да притежава и ръководи един магазин, същата работа в два магазина й се струваше невъзможна. Досега я крепяха възбудата и амбицията, но само седмица след откриването на „Сладко изкушение-2“ изтощението започна да се проявява. Когато се замисли защо се чувства толкова уморена, осъзна, че от месеци не е имала нито един почивен ден… Всъщност от деня, в който получи заема.

По-добре да не се бе сещала за заема. Това й напомни болезнено за Джон-Хенри. Тя разтърка врата си и отново се наведе над рецептите. Никога не бе мислила, че трябва да ги записва. Досега пазеше всичко в главата си. Но с откриването на втория магазин вече не можеше да тича от единия до другия, за да приготвя фурните, защото не вярваше на никого — дори на Родни. При толкова клиенти не можеше предварително да омесва тестото и да го носи. Вече започваше да полудява. Явно трябваше да смени начина си на работа. Но първо трябваше да намери помощници.

Само при мисълта за това стана нервна. Работата не беше в парите — вече можеше да си го позволи. Въпросът бе да намери надеждни хора. Бе работила много върху рецептите си. Те бяха нейната фирмена тайна. От вечерните курсове бе научила, че един от начините да ги запази, е да използва свои собствени съставки и да намери хора, които строго ще ги пазят в тайна. Идеята беше да се създаде нещо толкова неповторимо, че дори ако някой се добере до рецептата, да не може да направи съвсем същите сладки. След безкрайните си проби и грешки най-после бе стигнала до точната комбинация от брашно, захар и шоколад. Трябваше да намери помощници, които да смесват и пакетират тези съставки.

Но първо смяташе да запише рецептите. Посегна към нов лист хартия и изведнъж й се стори, че чува гласа на Джон-Хенри в магазина. Замръзна.

Не може да бъде! Не го бе чувала от няколко седмици, от онова глупаво спречкване. Оттогава поне десет пъти бе вдигала слушалката на телефона и отново я бе оставяла. Ако искаше да говори с нея, можеше да се обади. Но той не позвъни, дори когато тя започна да превежда двойно, тройно и четворно по-големи вноски по заема си. Изпращаше чековете направо в банката. Но скоро заемът бе напълно изплатен. Сега вече нямаше и тази връзка с него.

Опитваше се да се успокоява, че така е по-добре. След откриването на втория магазин ставаше все по-очевидно, че при всички тези ангажименти няма време за сериозна връзка. Това обаче не помогна на лудия туптеж на сърцето й…

Все пак беше Джон-Хенри. Той говореше с Марги, една от нейните помощнички, която работеше на щанда. От буйния й смях Пола разбра, че обикновено невъзмутимата Марги е възхитена.

Тя самата бе поразена и леко зашеметена от мисълта, че той е нарушил напрегнатото мълчание между тях. Знаеше, че не може да се крие в склада и да се прави, че я няма. Преди да е загубила кураж, стана и влезе в магазина. Той стоеше до щанда и бе толкова красив, че дъхът й спря.

— Здравей, Джон-Хенри — каза тя, както се надяваше, безстрастно.

Едва тогава забеляза, че пълничкото лице на Марги е огненочервено. Тя бе задочна студентка и учеше физика в редките моменти, когато в магазина нямаше клиенти.

— Този човек… — започна тя — иска да ви види. Извинете, аз… отивам отзад.

Тя изчезна със смях през задната врата и шумно я затръшна. Пола не можеше да отдели поглед от Джон-Хенри. Защо ли днес изглеждаше по-различен? Да, косата му бе по-дълга и не бе с костюма, който винаги носеше на работа. Всъщност сега изобщо не носеше костюм! Беше с джинси, спортна риза и кожено яке и едва доловимо миришеше на… на коне?

Приближи се до щанда. Не си бе позволявала да мисли колко й липсва и как копнее да го види. Едва сега осъзна, че напразно се е надявала да го изхвърли от ума си. Истината бе, че колкото и да работеше, колкото и изтощителни часове да бяха зад гърба й, всъщност никога не бе толкова уморена, че да не мисли за него. Колко безсънни нощи се беше въртяла в леглото си! Спомняше си за него, мечтаеше за докосването му, чуваше гласа му в сънищата си, чувстваше силните му ръце и топлите му устни.

Но това бяха само сънища. Никакви мечти не можеха да я подготвят за днешната неочаквана среща. Внезапното му появяване я обърка. Едва се удържа да не прескочи щанда, да му се хвърли на врата и да го моли за прошка. Как въобще е могла да си въобразява, че не иска повече да го види!

— Здравей, Пола — каза той най-после. — Имаш ли една минутка?

Сега, когато стоеше пред нея, тя имаше цяла вечност.

— Разбира се. Искаш ли да пием по едно кафе?

— Толкова много време ли имаш?

Бе толкова щастлива, че го вижда, толкова виновна и объркана и в същото време настръхнала да се защитава, че прозвуча по-рязко, отколкото искаше.

— Ако си дошъл да се подиграваш, не.

— Извинявай — отговори той веднага. — Не исках да кажа това. Струва ми се, че мина много време.

Пола веднага изпита угризения. Сведе поглед и прошепна:

— Да, знам. Съжалявам. Бях толкова заета… — гласът й заглъхна. Извинението беше съвсем неубедително.

— Така и мислех. Затова дойдох.

Тя бавно вдигна очи.

— Радвам се, че дойде.

— Наистина ли?

— Да.

— В такъв случай мислиш ли, че можем да започнем отначало?

Бе готова да направи всичко.

— А ти?

— Аз бих искал — не отделяше поглед от очите й.

— Аз също — промълви тя.

Той имаше вид, сякаш камък му падна от сърцето. Искаше й се да извика от радост.

— Знам, че е неочаквано — каза Джон-Хенри, — но си мислех, че ще можеш да излезеш за няколко часа.

— Сега?

— Знам, че си заета…

Наистина бе заета. Само като си помислеше за всичко, което има да върши… Погледна отново в очите му и разбра, че каквато и работа да има, тя може да почака. В момента нямаше нищо по-важно от Джон-Хенри.

— Къде искаш да отидем?

Пола виждаше собствените си чувства, отразени в неговите очи. Той обаче изглежда бе решил поканата да не звучи необикновено.

— Какво ще кажеш за една екскурзия?

— Екскурзия ли? — слиса се тя. Мислеше, че ще пият само по едно кафе.

— Ако не искаш, тогава може би… Каубойският музей?

Сигурно не говореше сериозно.

— Какво ще правя там?

— Виждам, че не си истинска гражданка на Оклахома — подразни я той. — Добре тогава, да отидем на паметника на Уил Роджърс? Или може би до някоя ферма?

— Ферма ли? Това е още по-лошо! Какво ще кажеш за близкото кафене…

— Може да тръгнем накъдето ни видят очите.

Блесналият му поглед я убеди. Когато я гледаше така, бе готова да отиде с него на края на света. Но пък не можеше да му позволи да мисли, че толкова лесно се е предала. Престори се, че обмисля предложението му.

— Не мога много да се бавя. Довечера трябва да затворя.

— Марги вече обеща, че ще има грижата.

— Значи ти раздаваш задачи на моите работници? — възмути се тя.

— Само се опитах да предвидя какво ще стане. Някакви други възражения?

— Ами не знам… — започна Пола.

Нещо се промени в погледа му. Очевидно й бе повярвал, че говори сериозно, защото внезапно се изправи:

— Тръгваме — каза той тихо, но твърдо, — дори ако ми се наложи да те метна на рамо и да те пренеса през целия безистен, колкото и да риташ, хапеш и викаш. Какво ще кажеш за това?

Какво можеше да каже? Вирна глава:

— Никога през живота си не съм хапала и ритала. Почакай да си взема палтото.