Джейн Ан Кренц
Дим в огледалата (5)

Четвърта глава

Леонора седеше до Томас в затъмнената всекидневна на брат му и се опитваше да прикрие смущението си. Беше й казал, че Дийк страда от някакъв вид депресия, но не бе подготвена за подробностите. С рошавата си брада, с дългата си несресана коса и смачкани дрехи мъжът приличаше донякъде на трол, седнал пред неприятната светлина на компютъра.

В тъмната къща цареше всеобхватно усещане за тъга. Побиваха я тръпки от всички спуснати щори.

Лесно можеше да си обясни мнението на местните хора, че Дийк се е побъркал.

Най-много я успокояваше фактът, че Ренч приема нещата за нормални. Кучето се бе проснало на пода с нос между големите си лапи и излъчваше пълно безразличие към обстановката.

Отмести поглед към седящия до нея Томас. Помисли си, че изглежда привикнал към мъртвешката атмосфера. Но за разлика от Ренч се тревожеше. И то основателно, смяташе тя. Дийк Уокър не ставаше за рекламно лице на Националния месец на психичното здраве.

— Имам добри предчувствия за пребиваването ти тук, Леонора — заяви искрено Дийк. — Като че ли си нещо подобно на катализатор. Надявам се да си в състояние да ни помогнеш да пораздвижим нещата или да ни представиш различна гледна точка.

— Покажи му книгата и изрезките — предложи Томас.

— Добре — зарови в чантата си, намери книгата и фотокопията и ги остави на бюрото. — Мередит пишеше в бележката си, че искала вие с Томас да ги видите.

Дийк намести очилата си на носа и придърпа книгата и изрезките. Дълго разглежда плика с името и адреса на покойната си съпруга.

— Вероятно Бетани е направила тези фотокопия и ги е поставила в плика — каза той. — Не мисля, че някой друг би имал достъп до канцеларските й принадлежности, камо ли да ги използва.

— Въпросът е защо — Томас протегна краката си и се отпусна още повече в стола. — Не може да е имала причина да се интересува от убийство, извършено преди тридесет години.

— Може би е предизвикало професионалното й любопитство — предположи Леонора. — Жертвата е бил математик, в края на краищата.

— Но едва ли е бил изтъкната фигура в своята област — поклати рошавата си глава Дийк. — Бил е просто младши член на факултета, когото вероятно са взели на работа, защото е бил син и наследник на Юбанкс.

— Наследник? — Леонора се намръщи. — Не бях помислила за финансовата страна на въпроса. За много пари ли е ставало дума? Някой забогатял ли е след смъртта на Себастиан?

— Юбанкс не остави наследници — отговори Томас. — Парите му са отишли във фонда на колежа. Това е всеизвестен факт в местната история. Предполагам, че на никого не би му хрумнало, че някой от попечителите би могъл да го убие, за да ускори нещата, но мисля, че не е невъзможно.

— Дори и да се е случило, защо би заинтригувало Бетани? — попита Дийк меко. — Тя се интересуваше само от работата си. Не мога да си представя, че си е направила труда да разследва подробностите около отдавнашно убийство дори и да е имала някакви подозрения.

— Да предположим, че е разкрила част от информацията по това старо дело — каза Томас и изпъна пръстите на ръцете си. — Сигурен съм, че би го споделила с теб, Дийк.

— Разбира се — навъси се брат му. — Няма логична причина да не ми каже.

— Разгледах този каталог на старинни огледала от колекцията на Къщата на огледалата, но не видях никакви бележки — Леонора погледна към Дийк. — Единственото странно нещо е, че някой е оградил в кръг със синьо мастило една от илюстрациите. Който го е сторил, трябва да е бил много стар, много млад или пиян. Линията е доста крива.

— На коя страница? — Дийк разгърна книгата.

— На осемдесет и първа.

Той прелисти страниците към края на каталога и спря. Взира се дълго в снимката, сякаш се опитваше да чете руни.

— Мастилото не е избледняло — каза най-накрая. — Каталогът е бил съставен преди около четиридесет години, но снимката трябва да е оградена наскоро.

— Познаваш ли огледалото? — попита Леонора. Знаеше точно как изглежда на илюстрацията. Бе я разглеждала много пъти в опита си да разбере кое я прави толкова важна.

Старинното огледало на нея бе осмоъгълно, изпъкнало, типично за стила, популярен в началото на деветнадесети век. Рамката му бе изработена от масивно сребро и изобразяваше различни митични същества. По края на потъмнялата огледална повърхност се виеха изображенията на грифони, дракони и сфинксове. Най-отгоре бе кацнал феникс с разперени криле.

— Не — поклати глава Дийк. — Но аз и не съм обръщал много внимание на старите огледала в сградата. Не си падам по антики.

— Нито пък Бетани — вметна Томас. — Не мога да си представя, че тя е оградила тази илюстрация.

— Предполагам, че е възможно Мередит да е изрисувала кръга около снимката — изрече колебливо Леонора. — Но защо?

— Много от тези стари огледала са доста ценни. — Челюстта на Томас се стегна. — Може да е възнамерявала да открадне едно-две на излизане.

Леонора му отправи презрителен поглед.

— Това е нелепо. Мередит не се занимаваше с продажба на антики — спря и после бавно въздъхна. — Освен това вниманието й е било съсредоточено върху парите от дарителския фонд. Не бе човек, който си позволява да се разсейва.

— Не съм чул да е изчезнало някое огледало — каза разсеяно Дийк.

— Как бихме разбрали дали Мередит или някой друг не е отмъкнал две-три от тях? — рязко попита Томас. — Всяка стая или коридор в онази стара сграда са пълни с огледала. Съмнявам се някой да би забелязал липсата и на дузина от тях. Особено ако са били свалени от стените на някои от неизползваните стаи на третия етаж или от тавана.

— Така е — Дийк намести леко очилата си и бавно заразгръща книгата. — Ще трябва да направим пълна инвентаризация, за да разберем дали някои огледала не са откраднати. Няма да е лесно.

— А би било и загуба на време — добави Томас. — Може да отнеме дни, даже седмици да организираме и да извършим инвентаризацията, и то, при положение че успеем да получим съгласието на попечителите. А и какво би доказала липсата на няколко огледала? Каталогът е съставен преди четиридесет години. Кражбата би могла да бъде извършена във всеки момент от публикуването му насам.

— Това е възможен мотив — Дийк свали очилата си и потупа книгата с показалец. — Както току-що изтъкна, някои от онези огледала са много ценни.

— Спокойно — отвърна брат му. — Става дума за убийство. Никой не убива хора заради старинни огледала.

— Убийства стават по какви ли не глупави причини — изръмжа Дийк.

Леонора изчака секунда.

— Като наркотици например — вметна тихо. И двамата я погледнаха. — Това е една от връзките между Мередит и Бетани, не помните ли? — разпери пръсти на бюрото. — Слуховете за употреба на наркотици.

— Глупости! — отговори Дийк. — Бетани никога не би взела такива боклуци.

— Мередит също. Бих се заклела — изгледа братята подред. — Знаете ли източника на слуховете, разпространени след смъртта на двете?

— Ед Стовал ги спомена — Томас се свлече в стола си. — Когато го притиснах за Бетани с настояване за подробности, каза, че чул историята от едно хлапе, което прибрал за притежание на марихуана. Разправяше, че малкият не знаел нищо сигурно. Само споменал клюката, която се носела наоколо за някакъв дизайнерски наркотик, нов халюциноген, който се появявал от време на време през последните няколко години.

— Халюциноген? — повтори Леонора.

— Нещо, което наркоманите, изглежда, наричали „С и М“ — поясни Томас.

— Като съкращение от садомазохизъм ли? — намръщи се тя.

— Не, от Smoke and Mirrors^[1]. Ед твърдеше, че така го нарекло хлапето. Думите му нямаше как да бъдат потвърдени.

— Бетани не използваше наркотици! — яростно изрече Дийк.

— По-кротко, Дийк — успокои го тихо брат му. — Никой не твърди обратното. Дори Стовал.

— Той е идиот.

— Не мисля — възпротиви се Томас. — Определено е задръстеняк, но това сигурно е положителна черта за ченге.

— Как точно се е самоубила Бетани? — попита Леонора.

— Скочила в една пропаст от „Клиф Драйв“ — отвърна й тихо.

Тя разглеждаше ръцете си.

— Известно е, че под въздействието на халюциногени някои хора смятат, че могат да летят. Човек може да скочи от някоя скала или да се блъсне с колата под тяхно влияние.

— Но всички сме сигурни, че Бетани и Мередит не биха използвали наркотици, нали! — припомни й Томас. — А в това отношение и властите мислят същото. Не твърдят, че двата случая са свързани с дрога.

Дийк вдигна поглед от каталога.

— Това не означава, че някое копеле не би могло да сипе някаква уникална отрова в храната им или в чаша с портокалов сок. Така или иначе, рутинните тестове, направени след смъртта и на двете, не биха регистрирали нещо толкова ново и рядко като „С и М“. Нужни са много опит и отнемащи време изследвания за откриването на такъв боклук.

— Но защо? — търпеливо запита Томас. — Какъв би бил мотивът?

Отново всички погледнаха книгата.

— Нямаме много опорни точки, нали? — заключи накрая Леонора.

— В едно сме сигурни — каза Дийк. — Знаем, че нещата не се връзват. Разполагаме само с тези изрезки и с книгата. Но то е повече, отколкото имахме преди пристигането ти в града, Леонора.

— Но накъде ще се насочим? — попита тя.

Томас сви пръсти. Другите двама обърнаха очи към него.

— Какво? — настоя тя. — Имаш ли идея?

— Ако искаш да поставим някакво начало, Дийк — започна замислено Томас, — мисля, че можеш да проучиш убийството на Себастиан Юбанкс.

— Защо? — намръщи се Леонора.

— Какво ще ни донесе това? — подкрепи я Дийк. — Бил е убит преди тридесет години!

— Не твърдя, че ще ни донесе нещо — отвърна брат му. — Но както Леонора току-що изтъкна, нямаме много опорни точки. Един от малкото факти, които са ни известни, е, че по някаква причина убийството му очевидно е заинтригувало Бетани достатъчно, за да направи фотокопия на статиите за него, а по-късно Мередит ги е оставила в сейфа за нас. Това вече е нещо. Не е много, съгласен съм, но е нещо.

— Прав си — Дийк постави ръка върху фотокопията. — Ще се заема веднага с това. Съмнявам се в Интернет да има нещо по въпроса, защото историята е много стара, но в библиотеката има микрофилм на броевете на вестник „Уинг Коув Стар“ още от основаването му.

Откакто се бе запознала с Дийк преди час и половина, той значително се бе променил, мислеше си Леонора. В начина, по който сгъна и пъхна очилата в джоба си, личеше енергичност, липсваща преди. Лицето му бе по-будно и оживено. Мрачното, навъсено изражение се бе стопило. Вместо него се бе появила нова решителност. Дийк вече си имаше мисия.

Тя отмести поглед към Томас. По физиономията му четеше смесените му чувства към тази трансформация. Разбираше го. Психическото състояние на брат му като нищо можеше да се влоши, ако разследването им се провалеше. Измамната надежда бе по-лоша от никаква надежда, защото подхранваше въображението и водеше до заблуди.

„Тъй да бъде“ — каза си тя. Щеше да подкрепи Дийк. Бе дошла в Уинг Коув да получи някои отговори и единственият начин бе да проследи всяка възможна нишка; дори тя да водеше в задънена улица.

— Казах ти, че ни е нужна нова гледна точка, за да имаме шанс да открием нещо, пропуснато от детектива миналата година — обърна се Дийк към Томас. — Тази книга и изрезките ни я осигуряват.

— Наели сте частен детектив да разследва смъртта на Бетани? — наведе се напред младата жена.

— Разбира се — отвърна вдовецът. — Но той не откри нищо. Само същите слухове за наркотици, които Стовал ни разказа. Освободих го след месец.

Ренч помръдна клепналото си ухо. Вдигна нос и го насочи към входната врата. Миг по-късно някой почука силно и Леонора не успя да зададе други въпроси.

— Сигурно е Каси — Дийк затвори каталога на огледалата и се изправи с неочаквана пъргавина. — Учителката ми по йога. Ще й отворя. Би ли дръпнал завесите, Томас? Тя все се оплаква колко е тъмно тук.

— Няма проблеми — брат му стана от големия си стол и с неприкрито старание дръпна пердетата на най-близкия прозорец. — И аз самият не харесвам много интериора — добави по-тихо, така, че само Леонора да го чуе.

Дийк прокара пръсти през рошавите си коси и брада и отвори входната врата.

Леонора се обърна и видя една амазонка с къса къдрава коса и фигура, достойна за модел на Статуята на свободата. Само дето Свободата не бе облечена в спортен екип.

— Каси, това е Леонора Хътън — представи я Дийк. — Приятелка е на Томас. Леонора, Каси Мъри.

— Приятно ми е — поздрави я тя.

— И на мен — новодошлата прекоси стаята с дълги, разтърсващи земята крачки и протегна дясната си ръка.

Леонора стана от стола и се стегна.

Ренч скочи на крака и размаха опашка. Каси го потупа по главата и после сграбчи ръката на Леонора и я разтърси ентусиазирано няколко пъти.

— Хубаво е да видиш нови хора наоколо — усмихна й се лъчезарно. — От месеци казвам на Дийк, че трябва да разшири кръга на познатите си и да си намери нови приятели. Прекарва дните в тази пещера, взира се в изкуствената светлина на монитора, а после се чуди защо енергийните му линии са прекъснати.

„Трябва да е висока поне метър и осемдесет“ — помисли си Леонора. Извисяваше се с цели пет сантиметра над Дийк, а не носеше токчета. С нейните енергийни линии, изглежда, всичко бе наред. Буквално пращеше от жизненост.

— Здравей, Каси! — Томас дръпна завесите от другия прозорец. — Как си?

— Добре съм, добре. Дай да ти помогна — отиде до третия прозорец и разтвори тежките пердета. — Не можеш да практикуваш йога без естествена светлина. Как намираш брадата на Дийк, Леонора? Опитвам се да го накарам да я обръсне.

Леонора хвърли бърз поглед към обекта на забележката й. Можеше да се закълне, че той се изчерви. Но ставаше и нещо друго. Гледаше Каси така, сякаш е подарък, който не смее да разопакова.

— Всеки си има мнение — отвърна тактично Леонора. Не мислеше, че брадата му отива много, но не желаеше да задълбочава очевидното му притеснение.

Каси дръпна встрани последните завеси и направи крачка назад, за да прецени резултата.

— Така е доста по-добре — обяви тя. — При йога човек трябва да се стреми към слънцето, а не към мрака.

— Навън има мъгла — обади се Дийк. — Не можеш да видиш слънцето.

— Няма значение. Естествената светлина е разковничето. А мъглата е естествена.

— Както кажеш — сви рамене той. — Ти си специалистът.

Томас докосна ръката на Леонора и тихо я побутна към вратата.

— Ние тъкмо се канехме да си вървим — заяви той и й помогна да облече палтото си. — Нали, Леонора?

— Да — припряно сграбчи чантата си. — Ще ви оставим да се заемете с урока по йога.

Ренч вече ги чакаше на вратата. Стопанинът му постави каишката. Тримата излязоха в мъгливата утрин.

Томас повдигна яката на якето си към ушите. Мълчеше, докато вървяха към алеята.

Беше студено. Леонора си сложи ръкавиците и вдигна качулката на палтото си.

— Мислиш ли, че спи с Каси? — внезапно попита Томас.

Въпросът я сепна и прекъсна мислите й за старото убийство и огледалата.

— За брат си ли говориш? — запита го.

— Да, за Дийк. Мислиш ли, че има връзка с Каси?

— Защо, за бога, питаш мен? — усещаше, че се изчервява. — Той е твой брат, не мой. Познаваш го по-добре от мен.

— Тревожа се. През последната година много се промени. Откакто Бетани почина, не е същият. Депресиран е, мрачен. Прекарва твърде много време в Интернет.

— И мислиш, че една връзка с инструкторката му по йога ще го върне към живота, така ли?

— Поне не би навредила — разпалено продължи разговора по темата. — Видя Каси. Мисля, че би била добро противодействие на вманиачаването в смъртта на Бетани и онези теории, които си градеше през последните месеци.

Леонора спря на алеята и се обърна към него.

— Защо мъжете винаги си мислят, че сексът ще оправи всичко?

— Не съм твърдял, че сексът ще оправи всичко — измърмори той. — Само си мислех, че би могъл да повдигне духа му. Да го откъсне от мислите за самия него. Изглежда, харесва Каси. Поне на мен така ми се струва. Уроците по йога всъщност са единственото нещо, което всяка седмица очаква с нетърпение. Изненадах се, когато плати за цялата година предварително.

— Значи според тебе Дийк би трябвало да скочи в леглото с Каси? Възприемаш секса като вид терапия срещу депресията му?

— Струва си да се опита — повдигна рамо той.

Обзе я ярост.

— Не зная как Каси приема теорията ти, но аз лично мога да ти кажа, че не бих скочила в леглото с мъж, който ме използва, за да надмогне някакви психологически проблеми.

— По-полека — премигна Томас, очевидно изненадан от гнева й. — Казвам само, че тя би му въздействала добре.

— Ако беше на негово място, би ли легнал с инструкторката си по йога просто за да видиш дали няма да те разсее за малко?

Той се позамисли.

— Зависи от инструкторката.

— Боже господи!

— Просто размишлявах.

— Наистина ли? И колко точно си размишлявал над тази твоя брилянтна идея? Помисли ли например за Каси? Отчете ли нейните чувства? Може и тя като мен да не е съгласна да бъде използвана като средство за терапия.

— Казах да забравиш за въпроса — той се обърна и тръгна отново. — Исках само да разбера дали мислиш, че имат връзка. Но явно смяташ да изкривяваш всичко казано от мен, така че няма смисъл да се опитвам да разговарям разумно за това.

Леонора си пое дълбоко въздух и си каза да се стегне. Томас беше прав. Определено реагираше пресилено. Нямаше причина да го приема лично. Обсъждаха Дийк и Каси. Двама души, които едва познаваше.

Не бе й предложил да легне с него с терапевтична цел. Ускори крачка, за да го настигне.

— Виж, знам, че си загрижен за Дийк. Не съм специалист, но наистина не смятам, че сексът ще разреши проблемите на брат ти.

— Да ти призная, той ме плаши.

— Значи затова продължаваш плана за разследването на смъртта на Бетани, нали? — осени я прозрението. — Считаш го като отвличане на мислите му.

— Не съм сигурен дали изобщо му правя услуга. Ами ако не открием отговора? Може да потъне още по-дълбоко в депресията си.

Тя се взира в мъглата известно време, размишлявайки.

— Затваряне на случая — изрече накрая.

— Какво?

— Мисля, че това е целта на Дийк. Не просто отговори, а един вид затваряне на случая.

Отново спря насред алеята и се вгледа в лицето й.

— Какво говориш, по дяволите?

— Не съм психиатър, но не бих се изненадала да науча, че част от вманиачаването на Дийк в смъртта на Бетани се корени в преплетената му с други емоции скръб.

— Мислиш, че се чувства виновен, защото не е успял да я защити? — той пъхна едната си ръка в джоба. — И, аз си го мислих. Всеки мъж би приел трудно факта, че не е успял да опази жена си. Опитах се да поговоря с него за това. Не е можел да стори нищо. Никой не би могъл.

— Може би това не е всичко. Няма съвършени бракове, а внезапната смърт отнема шанса да се сбогуваш или да разрешиш разни проблеми. Кой знае как е вървяла връзката на Дийк и Бетани в седмиците и месеците преди смъртта й. Може да са имали разногласия. Може би са се скарали сутринта във фаталния ден и Дийк се чувства виновен, защото не е имал възможността да се извини.

— Смяташ, че може би някой от тези неразрешени проблеми не му дава мира?

— Вероятно. Не зная. Казвам, че може би се нуждае от затваряне на случая и се е убедил, че ще го постигне, като открие убиеца на жена си — тя се поколеба. — Кой знае? Може и аз да съм дошла тук по същата причина. Приключване на случая. И аз нямах възможност да се сбогувам с Мередит.

— Страшно сложно е, нали?

— Животът е сложен и сексът не го опростява. По-скоро само обърква нещата — Томас не отговори. Погледна го. — Не ми вярваш, нали?

— Ами, да ти кажа, на мен сексът никога не ми е изглеждал толкова сложно нещо.

— Което потвърждава правилото.

— Какво правило?

— Че мъжете и жените гледат на секса от напълно различен ъгъл.

— Проклятие. Как стигнахме до разговор за секс?

— Ти го подхвана — отвърна тя. — Поиска мнението ми и аз ти го дадох. Не мисля, че Дийк би могъл да си позволи да бъде щастлив отново, докато е погълнат от миналото. Тъй че отговорът ми на твоя въпрос е следният: не мисля, че спи с Каси Мъри, а дори и да го прави, съмнявам се това да му донесе покой или да разреши проблемите му.

— Тогава трябва да открием отговорите — заяви Томас.