Джейн Ан Кренц
Дим в огледалата (23)

Двадесет и втора глава

В три и петнадесет в понеделник телефонът в библиотеката звънна. Това бе първото обаждане за деня. Леонора се сепна от неочаквания звук. Не обичаше неприятното покачване на адреналина. Беше си казала, че странната нервност е пряк резултат от преживяния през последните няколко дни стрес и от факта, че миналата нощ отново бе сънувала огледалото. Но сега се запита дали не бе продиктувана и от призрачния мрак, спуснал се следобед над Къщата на огледалата.

Двете с Робърта бяха сами в сградата. След кипящата преди няколко дни дейност тежката тишина, надигаща се от първия етаж, навяваше мисълта за празнота и далечност, сякаш произхождаше от друг свят.

Телефонът звънна втори път. Леонора затвори томчето с трактата върху използването на огледала като символ в изкуството, който изучаваше, и се изправи. Отиде до малкия кабинет и вдигна слушалката.

— Ало?

— Ужасно тихо е наоколо днес, нали? — каза Робърта.

— Направо призрачно — поотпусна се Леонора.

— Винаги е така в понеделник след уикенда на бившите възпитаници. Направих кафе. Реших да си почина малко. Искаш ли да ми правиш компания?

От мисълта за кафето на Робърта й се догади, но се нуждаеше от нещо, което да я освободи от напрежението.

— Благодаря. Слизам веднага.

Затвори телефона и бързо излезе в тъмния коридор. Когато тръгна надолу по главното стълбище, тягостният мрак на първия етаж сякаш се надигна като безмилостна приливна вълна. Днес Къщата на огледалата беше различна. Блясъкът и разкошът от съботната вечер се бяха стопили. Усещането за изкривяване на времето отново се бе завърнало.

Чувството на смразяващ ужас се усилваше, докато се спускаше по стълбите. Струваше й се, че трудно изминава последните няколко стъпала.

Това беше лудост. Какво й ставаше? Може би се разболяваше.

Нуждаеше се от онази чаша кафе, помисли си тя. Но копнееше повече за компанията на друго човешко същество, отколкото за стимуланта.

 

 

Сиянието на монитора се отразяваше в очилата на Дийк. Пръстите му се движеха по клавишите с виртуозността на магьосник, правещ заклинание.

— Готово, влязох — промърмори той, без да отмества поглед от екрана. — Копирах банковите трансфери на Кърн. Сега какво?

Томас се обърна от прозореца и се върна до бюрото. Надникна над рамото на брат си.

— Сега ще търсим някаква зависимост — отвърна той. — Нещо, каквото и да е, което е навело Елиса на мисълта, че баща й плаща вноски на Роудс заради изнудване.

— Все още не схващам смисъла на търсенето. Стовал ни каза, че Кърн е бил изнудван от Роудс. Минало-заминало. И двамата са мъртви.

— Просто се опитвам да запълня някои празноти.

— Какви празноти? — Дийк губеше търпение. — Всичко свърши!

— Аз натяквах ли ти, когато се държеше като вманиачен перко, защото искаше да си изясниш обстоятелствата около смъртта на Бетани?

— Да. Спомням си доста лекции за това как било наложително да загърбя миналото и да продължа живота си. А и всичките онези намеци, че трябвало да ида при психотерапевт.

— Значи сега аз съм вманиаченият перко. Ще ме подкрепиш ли?

— Както кажеш. — Дийк отново се зае с клавиатурата. — Но трябва да знаеш, че възнамерявах да прекарам деня в леглото и да правя упражнения по йога.

 

 

Робърта стоеше зад бюрото си и нареждаше снимки в рамки в един от трите кашона пред себе си. Когато видя Леонора на прага, вдигна поглед и се усмихна с облекчение.

„Значи не само мен ме побиват тръпки днес“ — помисли си младата жена. Потискащата атмосфера се бе отразила и на Робърта.

— О, добре, че дойде! — посрещна я тя. — Заповядай, седни — с явно облекчение остави настрана снимката, която се готвеше да пъхне в кашона, и отиде до масата с кафеения сервиз. Взе каничката. — Благодаря ти за компанията.

— Радвам се, че ме повика. И без това не вършех кой знае какво. Днес това място е още по-странно.

— Съгласна съм. А все пак съм свикнала с Къщата — Робърта наля две чаши с кафе. — Може би идеята да си събера нещата днес не беше много добра. Толкова години, толкова спомени! Но трябва да го свърша. Просто исках да приключа с тази работа.

— Разбирам колко странно трябва да е да напуснеш кабинета, който си заемала дълго време — Леонора седна на един от кожените столове и хвърли поглед към снимките в рамка, натрупани на бюрото. — Почти като да събираш вещите си от къща, където си живял няколко години.

— Ще ти издам една малка тайна — Робърта остави каничката. — Тук съм се чувствала повече у дома си, отколкото вкъщи. Така беше дори и преди съпругът ми да почине. Сметана или захар?

— Нито едно от двете.

— О, вярно. Забравих. Пиеш го черно — тя взе двете чаши и ги отнесе до бюрото. Постави едната пред гостенката си, другата — пред себе си.

Леонора отпи малка глътка. Горчивата отвара имаше още по-силен вкус на прегоряло от миналия път, но какво значение имаше нейната преценка? Мразеше кафето, но можеше да изпие поне половин чашка.

Робърта не беше дребна жена. Столът изскърца под тежестта й, когато се облегна назад. Пиеше замислено кафето си.

— Може би и двете трябва да си тръгнем по-рано днес — предложи тя. — Няма работа, която да не може да почака до утре.

— Май идеята не е лоша — съгласи се Леонора. Погледна към кашоните на бюрото. — Къде ще окачиш всички тези снимки?

Робърта ги погледна с леко наклонена настрани глава.

— Още не зная. Мисля, че стената в кухнята е подходяща за тях. Но няма да е същото. Нищо няма да бъде същото вече. Даже и да си мислиш, че си готов за промяната, тя винаги идва като шок, нали?

Леонора се замисли за това как нейният свят се бе променил през последните няколко дни.

— Да, но понякога шокът действа добре на организма.

— Може и да си права — Робърта отпи от кафето и се загледа замислено в една от снимките. — Жалко, че Джордж не доживя до това пътешествие. Щеше да му хареса.

— Джордж?

— Покойният ми съпруг. Беше професор по химия в „Юбанкс“ — бръчките около устата й се задълбочиха. — Беше типичен разсеян учен и живееше за работата си. Ако зависеше от него, изобщо нямаше да излиза от лабораторията. Там и почина. Често си мисля, че така би искал да стане. Понякога се питам…

Прекъсна я звукът от стъпки в коридора. Рязко вдигна поглед. Леонора също подскочи. И двете смятаха, че са сами в сградата.

— Сигурно е някой от студентите помощници — Робърта остави чашата си и се изправи. — Казах им, че няма нужда да идват днес. Но нали ги знаеш студентите. Трябва да им повтаряш всичко поне по три пъти, докато го запомнят. Извини ме. Ей сега се връщам.

Тя заобиколи бюрото и излезе в коридора, като затвори вратата след себе си.

Приглушеният й глас едва се чуваше през нея.

— Джули, какво правиш тук? Нали ти казах, че няма нужда да идвате днес…

Останала сама в кабинета, Леонора сведе поглед към недопитото си кафе. Бе търсила топлината и кофеина в напитката, но вкусът й беше толкова лош, че не си струваше усилията да я пие. Мислеше, че не може да поеме нито глътка повече от ужасната отвара. Но не искаше да бъде груба.

Загледа се в саксията в ъгъла и взе решение. Палмата изглеждаше достатъчно здрава да издържи доза кофеин.

Когато се изправи, сякаш я блъсна вълна от замайване. Изплашена, тя се вкопчи в края на бюрото. Питаше се дали няма да припадне. Но това беше абсурдно. Никога през живота си не бе припадала.

Чувството на дезориентация премина. Когато стаята около нея спря да се движи, тя бавно и внимателно отиде до палмата и изля остатъка от кафето в саксията. То попи в черната почва.

Когато се обърна, ъглите на стаята се разлюляха леко. След миг се изправиха, но това не я успокои. Нещо й ставаше. Чувстваше се зле.

Трябваше да се прибере. Може би трябваше да иде на лекар. Не, не ставаше. Не познаваше никакъв лекар в Уинг Коув. Щеше да се обади на Томас.

Да, това беше отговорът. Да се обади на Томас. Той щеше да я заведе на доктор.

Всяко нещо по реда си. Трябваше да вземе ключовете за колата си. Бяха в чантата й, в библиотеката.

Добре. Лесна работа. Ще се качи в библиотеката и ще си вземе чантата.

Първа стъпка — излез през вратата.

Какво й имаше на вратата, всъщност? После си спомни думите на Робърта първия ден, когато я бе развела из Къщата на огледалата.

Вратата ми е винаги отворена.

Но сега беше затворена. Забеляза, че от вътрешната й страна виси старинно огледало.

Беше осмоъгълно, изпъкнало, с орнаментирана и силно потъмняла сребърна рамка. В ъглите около помътнялото стъкло подскачаха и се виеха дракони, грифони и сфинксове. Най-отгоре бе кацнал феникс.

„Най-вероятно краят на осемнадесети век“ — помисли си Леонора. Ставаше истински експерт, благодарение на времето, прекарано в библиотеката.

Виждала бе това огледало на илюстрация в някоя книга. Само че не можеше да си спомни заглавието й.

Стаята се разклати леко.

Стигна несигурно до бюрото и се подпря на него, докато замайването попремине.

Когато обкръжението й отново спря да се движи, осъзна, че се взира в старинното огледало.

И съвсем неочаквано, през сгъстяващата се мъгла, плъзнала в съзнанието й, си спомни къде точно бе виждала снимката му.

Страница осемдесет и първа от Каталог на старинните огледала в колекцията на Къщата на огледалата.

Хрумна й, че когато Робърта седеше на бюрото си при затворена врата, старото огледало отразяваше нейния образ.

Лицето на убиец.

Това бе посланието, което Бетани, обзета от силни халюцинации под влияние на наркотика, се бе опитала да остави, като бе заградила илюстрацията в каталога.

Стаята отново се размаза.

Упоена. Тя беше упоена. Също като Бетани. Също като Мередит.

Пое си дълбоко въздух. Очертанията и ъглите на стаята отново спряха да се движат. Много внимателно заобиколи бюрото. Ако имаше късмет, Джули щеше да е още тук. Щеше да я помоли да я закара вкъщи. Робърта нямаше да може да спре и двете.

Не погледна в дълбините на изпъкналото огледало, когато стигна до вратата. Боеше се от онова, което щеше да види. Отвори я и излезе в коридора.

Нямаше и следа от Робърта или Джули, но чу далечни гласове, долитащи от преддверието. Твърде далече. Не разбираше какво си казваха.

Но не можеше да сбърка звука от затварянето на входната врата на сградата.

Джули си бе тръгнала. Отчаянието заплашваше да я смрази на мястото й. Щеше да е толкова просто да седне там, в коридора, и да затвори очи.

Не можеш да заспиш още.

Разбира се, че не можеше да седне и да заспи. Какво й ставаше? Трябваше да се измъкне от тук. Бе изпила само няколко глътки от упойващото кафе, а не цялата чаша. Можеше да се справи.

Мисли!

Добре. Джули нямаше да й помогне. Това означаваше, че трябва да се измъкне сама.

Ключовете. Трябваха й ключовете за колата.

Отърси се от паниката и тръгна по коридора към главното стълбище.

В далечината отекнаха стъпки. Робърта се връщаше в кабинета си.

Побързай! Трябва да побързаш. Библиотеката. Ключовете са в библиотеката.

Вече беше на стълбището. Единият крак пред другия.

Стъпалата бяха неравни. Някои се издигаха твърде високо. Други бяха твърде ниски. Вкопчи се в парапета с две ръце, както алпинистите използваха въжета, когато се придърпваха нагоре по стръмна скала.

— Леонора? — чу се гласът на Робърта от долния етаж. — Къде си? Виждам, че си изпила всичкото кафе. Трябва доста да ти се спи вече.

Времето изтичаше. Робърта я търсеше.

Стигна до края на стълбите, но трябваше да спре за няколко секунди, за да се подкрепи. Коридорът с тъмни огледала приличаше на дупка от червей, виеща се пътека към друга вселена. Паниката инжектира доза адреналин във вените й.

Забрави за дупката на червея! Не си мисли за огледалния свят. Няма да отидеш там. Трябва просто да вземеш ключовете за колата си.

— Няма нищо, Леонора. Аз ще те отведа вкъщи.

Убийцата вече бе на стълбите.

Запрепъва се през люлеещия се коридор. В едно от тъмните огледала вляво проблесна отражение. Собственото й лице? Или на затворените вътре призраци, които й се надсмиваха?

В огледалата няма призраци. Ти си квалифицирана библиотекарка. Не вярваш в привидения. И не изпи всичкото кафе. Продължавай да се движиш. Ако спреш, ще загинеш.

Непоколебимо впери очи в пода и броеше вратите, без да поглежда огледалата. Вратата на библиотеката беше четвъртата вляво. Спомняше си го много ясно.

— Сигурна съм, че халюцинациите вече са много силни, Леонора — изрече Робърта от върха на стълбището. — Дадох ти доста голяма доза, а наркотикът действа много бързо. Съпругът ми го изобрети малко преди да почине.

Не я слушай. Брой вратите.

— Милият Джордж! Беше наистина блестящ. Но не осъзнаваше потенциала на изобретението си. Аз, разбира се, го оценявах. Трябваше да се отърва от него. Но първо го накарах да ми напише формулата. Много е просто наистина, ако имаш правилните съставки. Можеш да го забъркаш направо в кухнята си.

Опита се да игнорира гласа на Робърта. Трябваше да се съсредоточи върху броенето на вратите.

Номер две.

Номер три.

Стомахът й се вледени от отчаяние. Библиотеката беше твърде далече. Никога нямаше да успее, преди Робърта да я настигне.

Мина с олюляване покрай третата врата. Все по-трудно се въздържаше да не погледне към огледалата. А и се уморяваше, така се уморяваше!

За миг в огледалото с позлатена рамка вдясно проблесна някакво отражение. Неспособна да устои, тя надникна в дълбините му. Не успя да различи образа в потъмнялата повърхност, но в главата си дочу думите. Думи от един сън.

Не можеш да заспиш още.

Ключовете за колата.

Каква полза имаше от тях? Никога нямаше да може да мине покрай Робърта. Можеше просто да си седне в коридора и да изчака края си.

Не. Не можеше. Имаше среща за вечеря с Томас.

Мисълта предизвика още една вълна адреналин, която неутрализира част от въздействието на опиата.

— Наркотикът може да бъде приготвен в различни по сила варианти. По-слабите предизвикват удивителни халюцинации и правят човека доста податлив на внушения. По-силните също предизвикват халюцинации, но не за дълго. На човек много му се доспива, и то бързо.

Продължавай да вървиш! Продължавай да се движиш!

— Дадох ти силна доза, разбира се. Същата като на Бетани Уокър и на Мередит Спунър.

Леонора се подпря на стената с една ръка и извърна глава. Робърта се приближаваше в мрака. Държеше нещо.

Пистолет.

— Ти си убила Роудс — прошепна Леонора. Езикът й бе надебелял и тромав. — Теб са видели на излизане онази нощ Дийк и Томас.

— О, да. Господин Роудс. Такъв хубав мъж! Той измисли името на халюциногена ми. „Дим и огледала“. Сметнах го за много артистично. Твърдеше, че доброто име е много важно за продажбите. Мисля, че бе почерпил идеята от тази къща.

— Как… как е разбрал за теб? И за наркотика?

— Досети се, че произвеждам дрога, в нощта, когато блъснах Бетани от скалите.

— Как е разбрал, че си я убила?

— Бях малко небрежна, да си призная. Алекс бил излязъл да потича доста късно онази вечер. Минал оттук точно когато вкарвах Бетани в колата й. Разбрал, че нещо не е наред, и ме проследил. Наблюдавал ме как я бутам от скалата. На следващия ден много внимателно пуснах слуха, че професор Уокър е вземала наркотици. И Алекс просто сглобил историята.

— И се е опитал да те изнудва.

— Не, не, скъпа. Предложи ми да станем партньори. Аз бях производител и доставчик. Той беше посредникът, който всъщност разпространяваше продукта. Имаше опит в това отношение, разбираш ли, а аз нямах. Повечето от сделките му бяха с клиенти от други градове, естествено. Уинг Коув е такова малко общество. Боеше се, че ако продава твърде много на местните хора, те скоро ще се досетят, че той е източникът. Но не можеше да се въздържи да не си прави експерименти с него от време на време, особено с някои от клиентките си.

— Защо… защо го уби, след като партньорството ви е било плодотворно?

— Договорът ни беше доходоносен и за двамата, но когато всичко започна да се разпада, разбрах, че трябва да разчистя, преди да напусна града. Господин Роудс знаеше твърде много за мен. Не можех да го оставя жив, нали?

— Защо… защо уби Мередит Спунър?

— Защото по някаква неизвестна за мен причина започна да проявява изключително любопитство към обстоятелствата около смъртта на Себастиан Юбанкс — Робърта се намръщи. — Някак си бе успяла да я свърже с уж самоубийството на Бетани. Просто не разбирам как е успяла да сглоби фактите. Но това вече няма значение, нали?

— Защо ми даде този наркотик? След като застреля Алекс, беше на чисто. Никой не те подозираше.

Робърта стисна пистолета по-силно.

— Просто не можех да замина, без да те накажа, Леонора. Виновна си, задето раздвижи нещата в Уинг Коув. Замалко не съсипа всичко. Трябва да си платиш за неприятностите, които ми създаде.

— Защо на теб ти няма нищо? — прошепна тя. — И ти пи от кафето. Видях те.

— В моето нямаше наркотик — изхили се Робърта. — Той е прахообразен. Наръсих малко на дъното на чашата ти, преди да ти налея кафе. Разтваря се моментално.

Сещаше се и за други въпроси, които искаше да й зададе, но сега не можеше. Предстояха й по-важни неща. Първата й цел беше да оцелее. Имаше среща за вечеря с Томас. Не можеше да закъснее.

Срещата беше много важна.

О, по дяволите! Бързо се поддаваше. Стегни се!

Усети, че се плъзга по стената. Страхът я прободе като скалпел. Затвори очи, призова цялата си воля и стана. Трябваше да се подпре с две ръце на стената, за да се задържи права.

Когато отвори очи, се озова вторачена в друго тъмно огледало. Беше обрамчено в позлатено дърво.

Не можеш, да заспиш още.

Протегна и двете си ръце, сграбчи старото огледало и го откачи. Беше тежко.

— О, божичко, какво смяташ да правиш с това? — извика Робърта. — Остави го! Трябва да тръгваме.

Леонора стискаше огледалото, без да откъсва поглед от почти непрозрачната му повърхност.

— Къде отиваме?

— Ами, в колата ти, естествено.

— За да заспя на волана… като Мередит ли?

— Повече от всичко ти се спи, нали?

— Все още не мога да заспя.

— Остави огледалото, Леонора!

Не обърна внимание на заповедта. Взряна в огледалото, сякаш прикована от собственото си отражение, тя се завъртя и влезе с олюляване в библиотеката.

Робърта нямаше да я застреля тук, освен ако не сметнеше, че няма друг избор, помисли си Леонора. Трудно щеше да обясни наличието на кръв в библиотеката.

— Халюцинациите трябва да са много, много лоши — Робърта застана на прага. — Не искаш ли да заспиш вече, Леонора? Сигурно очите ти се затварят. Може би този път не приготвих дозата както трябва. Наркотикът е непредвидим, а бързах, докато го правих. Да се отърва от Озмънд Кърн и от господин Роудс, да уредя подробностите за приема на бившите възпитаници — наоколо беше доста напрегнато напоследък.

— А Кърн? Как нагласи неговото самоубийство?

— О, не беше никакъв проблем. Вече бе доста пиян, когато му се обадих и му казах, че е изникнало нещо важно и трябва да се срещнем при хангара за лодки. Когато му дадох кафе, той изобщо не се поколеба. Може би си мислеше, че ще го ободри. Но ефектът на наркотика се усилва от алкохола. Качих го на лодката, откарах го навътре в залива и го бутнах през борда. После се върнах на брега и пуснах моторницата.

— Томас ще се досети. Ако ме убиеш, ще те намери.

— Докато властите приключат с разследването на твоята злополука, ще съм заминала, Леонора. С ново име, нова самоличност, нов живот. Планирала съм го от няколко месеца. Всичко става както трябва.

— Не!

Леонора хвърли тежкото огледало срещу металната рамка на най-близката лавица. Старото стъкло се пропука, строши се и се разпадна на дузина остро звънтящи парчета. Назъбените късове се посипаха по пода в краката й.

— Видя ли какво направи? — Робърта се изхили. — Боя се, че те очакват седем години лош късмет. Но за щастие няма да доживееш да съжаляваш за това.

Леонора клекна бавно и внимателно, като стискаше с една ръка полицата, за да не политне напред.

— О, добре, най-после те хваща — обади се Робърта. — Хайде, тръгвай. Ставай. Не се тревожи, скоро ще можеш да заспиш.

Леонора не отвърна. Беше твърде погълната от взирането в бляскавите парчета, обсипали пода.

— Загубихме достатъчно време — Робърта се приближи към нея по пътеката между лавиците. — Трябва да направим едно малко пътуване. Ставай, Леонора. Не ме ли чуваш? Изправи се веднага!

Продължи да клечи на пода и да гледа натрошените си отражения в огледалните късчета. Парчетата с множеството нейни образи придаваха съвсем нов смисъл на фразата „вземи се в ръце“, мислеше си тя.

Започна да се кикоти.

— Престани! — Робърта премести пистолета в лявата си ръка, посегна надолу и я хвана над лакътя. Беше едра, набита жена. Не очакваше да срещне съпротива от упоената си жертва.

Леонора не се опита да се съпротивлява. Призова цялата си останала сила и воля и се изправи със залитане.

Едновременно с това заби ноктите на дясната си ръка в лицето на Робърта.

Тя видя дългото, назъбено парче от счупеното огледало в ръката на Леонора. Изпищя инстинктивно от страх и политна назад, като машинално вдигна двете си ръце, за да предпази очите си.

Нападателката й замахна надолу със стъклото, без да я е грижа коя част от анатомията й ще уцели. Късчето се заби в плътта.

В библиотеката отекна пронизителен писък. Пръсна кръв. Не само от Робърта. Леонора чувстваше как стъклото разрязва кожата на дланта й.

Пистолетът падна от ръката на по-възрастната. Тя отново изпищя.

Младата жена вдигна окървавените си пръсти и се опита да нанесе нов режещ удар. Този път не улучи, защото онази се отдръпваше по пътеката с вдигнати пред лицето си ръце.

Леонора пусна стъклото и сграбчи оръжието с две ръце. Завъртя се. Редицата с книги се издигна и се заби надолу като увеселително влакче. Запрепъва се към далечния й край.

Вече знаеше, че не може да стигне до ключовете си, камо ли да шофира. Но ако можеше да стигне до тайното стълбище, което водеше към третия етаж, може би щеше да успее да се барикадира в тесния проход, докато дойдеше помощ. Входът беше точно зад ъгъла в коридора. Трябваше само да остане будна.

Тъмна фигура препречи светлината на прага.

— Леонора — изрече Томас.

Обзе я прекрасното чувство на облекчение. Политна в протегнатите му ръце.

— Знаех си, че ще дойдеш — прошепна тя.

Смътно осъзнаваше присъствието на Дийк в коридора. По дървения под потропваха лапи. Ренч.

Зад нея Робърта изпищя освирепяла и разярена. Леонора успя да извърне глава.

Жената се втурна към вратата, стиснала голямо парче от огледалото в ръце.

— По дяволите! — извика Дийк. — Тя е полудяла. Пази се от пътя й!

— Ренч! — Томас издърпа Леонора навън през вратата в коридора и даде знак с ръка.

Кучето скочи през входа — безшумен, загладен, светкавичен хищник, действащ инстинктивно.

В библиотеката Робърта изпищя. Нямаше накъде да избяга.

Леонора чу сблъсъка. От лавиците се стовариха книги. Нечие тяло се удари тежко в пода.

Вдигна глава от рамото на Томас и надникна в помещението. Робърта се бе проснала по гръб на една от пътеките и хълцаше от страх, прикрила лице с окървавена ръка. Ренч я пазеше, надвесен над нея, а вълчите му гени личаха във всяка извивка на изпънатото му тяло.

— Ти май твърдеше, че бил прероден миниатюрен пудел — прошепна Леонора.

— Трябва да е бил пудел с характер — отвърна Томас. — Дявол да го вземе, ти кървиш!

Искаше да се усмихне, но беше толкова уморена. Той я вдигна на ръце. Чувстваше се така прекрасно.

Когато Томас се завъртя, за да я пренесе към стълбището, тя за миг улови някакво отражение в странното огледало, което произвеждаше двойни образи.

Само за миг си помисли, че е мярнала познато лице, но не своето собствено, което й се усмихваше от другата страна на старинното огледало.

— Вече можеш да заспиш, той ще бъде до теб, когато се събудиш.

— Ще кръстим първата си дъщеря на теб.

— Знам. Благодаря! Сбогом, сестричке!

— Сбогом, Мередит.

Халюцинацията в огледалото се стопи.