Джейн Ан Кренц
Дим в огледалата (22)

Двадесет и първа глава

Леонора стоеше на прозореца и гледаше как Томас се изкачва по пътеката към къщата й. Тази вечер не приличаше на помияр, помисли си тя. Изглеждаше точно така, както бе смятала, че ще изглежда с костюм и вратовръзка — като добре облечен светски бос.

Скъпото тъмно сако не прикриваше първичното му излъчване. То само подценяваше силата на раменете му. Изглеждаше вълнуващ и опасен. Сигурна бе, че никога през живота си не бе срещала по-великолепна гледка.

В едната си ръка носеше опакован в червена хартия пакет. Видя я, че стои на прозореца, и й се усмихна. В корема й запърхаха стотици пеперуди.

Беше влюбена.

Човек не преживяваше често подобни моменти през живота си, осъзна тя. Мигове, когато усещанията, предчувствието и самата тръпка от това, че си жив, се сливат в упойваща смесица, която кара сърцето ти да пее и ускорява пулса ти; мигове, които трябва да съхраниш и оцениш.

Чувстваше се като девойка, която посреща кавалера си за абитуриентския бал. Но не беше абитуриентка, а и Томас определено не беше момче, а мъж във всяко отношение и съзнанието за това я изпълваше с дълбока женска радост.

— Изглеждаш страхотно — каза тя, когато му отвори вратата.

Комплиментът й леко го изненада, а после го развесели.

— Костюмът може да направи чудеса с един мъж — обясни той.

— Ти правиш чудеса с костюма — поклати глава и се отмести.

— Благодаря! — погледът му се спусна бавно и решително по роклята й до обувките с каишки и високи токчета и се върна обратно на устните й. — Като те гледам, ми идва да те схрускам. Може би по-късно?

— Ако си още гладен — изчерви се тя.

— Ще бъда — подаде й пакета.

— За мен ли е? — пое подаръка от ръката му. — Благодаря ти.

— Реших да се поуча от кучето си. То винаги ти подарява разни неща.

Претегли в ръка пакета. Беше твърде тежък, за да е бельо, бижу или хартия за писма, реши тя. Обзе я любопитство. Разкъса червената опаковка. За нейна изненада хартията не се смъкна толкова лесно, колкото бе очаквала. Необикновената сива залепваща лента я придържаше здраво на мястото й.

Опита се да я подхване с нокти.

— Никога не съм виждала подобна опаковка.

— Сам я направих. Купих хартията от магазина за картички.

— Оттам ли взе и това здраво тиксо? — тя подръпна лентата още по-силно.

— Не. Имах си го вкъщи.

— Не съм виждала подобно нещо.

— Уплътнителна лента за водопроводи — обясни Томас.

— Ааа, ясно — най-после успя да освободи червената хартия и тиксото. Взря се в черната пластмасова кутия в ръцете си. — Чудесна е!

— Отвори я.

Тя отвори закопчалката и вдигна капака. Отвътре блеснаха в цялото си великолепие на неръждаема стомана подредените по големина отвертки и най-различни други дребни такъми, всеки поставен спретнато в специално отлято гнездо.

— Прекрасни са! — не сваляше очи от красивите инструменти. — Направо страхотни! Не съм виждала по-хубав комплект.

— Наистина ли ти харесват? — зарадва се Томас.

— Да. Никой досега не ми е подарявал подобно нещо. Идеални са!

— Да, това е съвсем основен комплект, но мисля, че ще свърши работа за по-обикновени ремонти. Най-малката отвертка трябва да става за очилата ти.

Леонора затвори капака, внимателно закопча кутията и я постави на масичката за кафе. Изправи се и целуна Томас леко по устата.

— Благодаря ти — промълви нежно. — Ще ми се и аз да имах подарък за теб.

— Ти си единственият подарък, който искам, но ще почакам, за да те разопаковам по-късно.

— Томас, трябва да ти кажа нещо.

— Какво? — сепна се той, леко разтревожен.

— Мисля, че от теб би излязъл чудесен баща.

Той я зяпна.

Хвана го за ръката и го поведе към вратата.

 

 

По едно време Леонора се озова сама в относително уединената малка ниша на края на дансинга. Чакаше Томас да се върне от шведската маса с нещо за ядене.

Къщата на огледалата беше напълно променена. Нямаше и следа от организационния хаос, който цареше на първия етаж предишните няколко дни. На негово място се бе появила бляскава сцена, излязла сякаш от златната ера. Красивите зали за приеми бяха пълни с елегантно облечени бивши възпитаници, членове на факултета и техни гости. Масивните дървени мебели и червените кадифени завеси и килими блестяха пищно на светлината от полилеите. Огледалата по стените отразяваха тълпата в множество замайващи образи, повтарящи се безброй пъти и чезнещи в безкрая.

Робърта, облечена в сив копринен костюм и с наниз от перли, се спря до Леонора и огледа резултата от труда си с явно задоволство.

— Малко се притеснявах, че събитията от последните дни ще развалят празненството — призна си тя. — Но не стана така. Изглежда, всички се забавляват добре.

— Човек не би се досетил, че един от най-изтъкнатите членове на факултета в „Юбанкс Колидж“ е избил няколко души и после се е самоубил.

— Всъщност много от присъстващите не живеят в града — напомни й Робърта. — Повечето изобщо не познаваха професор Кърн, освен може би като техен бивш преподавател. А съвсем малко от тях познаваха жертвите му.

— Предполагам, че си права.

— Вчера видях Ед Стовал — продължи Робърта. — Каза ми, че открили пакет с незаконно притежавани наркотици и необичайни химикали в къщата на Роудс. Смятат, че е приготвял дрогата точно там, в кухнята си. Представяш ли си?

— Да, за съжаление.

— Сега светът е по-добър — Робърта се взираше в тълпата. — Понякога се сещам за моите студентски години и не мога да повярвам колко се е променило всичко.

— Едно е сигурно — отвърна Леонора, — на заместника ти ще му бъде много трудно да върви по стъпките ти.

Робърта обиколи с тъжен поглед бляскавата зала.

— Ще ми липсва, знаеш ли?

— Ръководенето на Къщата на огледалата ли? Погледни от хубавата му страна — само си помисли, че вече няма да се разправяш с капризни професори. Няма да се налага всеки семестър да обучаваш нови студенти помощници. Няма вече да успокояваш сприхави бивши възпитаници, заплашващи да оттеглят субсидиите си от фонда, ако нещата не станат на тяхната.

— Всичко това е вярно. И все пак следващия месец ще ми се струва непривично да се будя сутрин и да осъзнавам, че вече няма нужда да идвам тук всеки ден.

— Струва ми се, че като се събудиш първата сутрин на красивия кораб на път към онези екзотични пристанища, ще забравиш много бързо за ежедневието в офиса.

— Права си — изкиска се Робърта. — А има още едно голямо преимущество. Като пенсиониран изпълнителен директор на Къщата на огледалата ще мога всяка година да посещавам приема на бившите възпитаници, без да върша цялата организационна работа в най-кратки срокове.

— Сигурно с нетърпение очакваш този момент.

Робърта насочи поглед към Дийк и Каси, застанали наблизо и разговарящи с групичката около тях.

— От ужасните събития през изминалите няколко дни произтече едно добро нещо — каза тя. — Дийк Уокър изглежда преобразен.

Леонора проследи погледа й. Той бе обвил талията на Каси с интимен небрежно собственически маниер. Черната рокля подчертаваше великолепната фигура на инструкторката по йога. Лицето й сияеше от щастие.

В момента Дийк се смееше на нечия шега. Припомни си първата им среща и мрачното му напрегнато лице, осветено от сиянието на монитора. Промяната у него бе още по-смайваща от преобразяването на Къщата на огледалата.

— Да — съгласи се тя. — Изглежда направо друг човек.

— Видът му е различен, защото си е обръснал брадата — каза Робърта. — Отдавна трябваше да го стори.

Леонора улови погледа на Каси за миг. Усмихна се.

— Не мисля, че е от брадата.

 

 

Дийк се взираше в застаналата на прага Каси. Силуетът й се очертаваше на фона на прелъстителното сияние от лампата, която бе оставила да свети във всекидневната. Сети се, че никога не бе влизал в дома й.

— Благодаря ти за прекрасната вечер — каза тя.

— За пръв път откровено мога да заявя, че наистина ми е харесал някой от тези приеми за бивши възпитаници — поколеба се. — Трябва, ъъъ… да повторим преживяването.

— Догодина! — отвърна му прекалено весело. — По същото време, на същото място. Ще си го отбележа в календара.

— Имах предвид евентуално да излезем на вечеря в събота.

— О!

Изчака, но тя не добави нищо повече.

— Мога ли да тълкувам това като положителен отговор? — изрече той накрая.

— О! О, да. Да, би било чудесно. С нетърпение го очаквам.

— Има ли нещо нередно? — попита Дийк. — Долавям някакво колебание.

— Не, наистина с удоволствие бих излязла с теб в събота вечер.

Мъжът понечи да поглади брадата си с привичен жест. Когато докосна голата кожа, се намръщи и отпусна ръка.

— Ти прояви огромно търпение с мен, Каси. Беше много мила. Имам чувството, че известно време живеех в друг свят. Но вече се завърнах в реалността.

— Толкова се радвам!

— Добре съм — продължи той. — Не са ми нужни повече прояви на милосърдие. Разбираш ли? Не искам да излизаш с мен само от съжаление.

— Наистина искам да вечерям с теб, Дийк, просто… — тя млъкна.

Завладя го паника. Опита се да се пребори с нея и да измисли подход към ситуацията. Проблемът беше, че нямаше богат опит с подобни случаи. Твърде дълго не бе излизал с жена и бе позабравил играта. Не че някога му се бе удавала особено.

Осени го вдъхновение. Погледна я, примижал срещу светлината зад гърба й.

— Може би бих могъл да вляза за малко, да поговорим за това на кафе?

— Да влезеш?

— Това покана ли е или въпрос?

— Дийк, трябва да ти призная нещо — скова се тя.

По дяволите! Всичко е било от милосърдие. Не се интересуваше истински от него като мъж. Просто й бе дожаляло за един клиент. Стегна се. Можеше да понесе истината, мислеше си той. Но не можеше да понесе фалшива надежда и съжаление, маскирано като страст.

— Кажи го — настоя той. — Просто го кажи и да приключваме. Няма да се разпадна на милион късчета.

— Зная — отвърна тя. — Само един силен мъж би устоял на всички слухове и клюки за психичното му здраве през последните няколко месеца. Само един силен мъж не би отстъпил от позициите си, когато го нарекат вманиачен и луд.

— Не всички твърдяха, че съм вманиачен и луд. Ти и Томас никога не сте го казвали, поне не в лицето ми.

— Опитвам се да ти обясня, че не излязох с теб тази вечер от съжаление и не се съгласих да излезем в събота, за да ти направя услуга. Искам да ти призная истината, преди да влезеш на кафе.

— Каква истина?

— Дийк, ти беше жертва на внимателно подготвено прелъстяване.

Може би бе сбъркал, в края на краищата.

— Моля?

— Спомняш ли си вечерята у Леонора? Онази, която й помогнах да приготви?

— Да — отвърна той с изострено внимание.

— Тя беше част от стратегията. А черната ми рокля тази вечер?

— Страшно ми харесва!

— Отново част от стратегията. Леонора се допита до баба си, която се обърна към Хърб, автор на рубрика за съвети.

— Разбирам.

— Той избра лазанята, ябълковия пай и тази рокля.

— Да не забравя да му благодаря. Мога ли да попитам защо бях подложен на тази стратегия за прелъстяване?

— Защо? Трябва ли да ме питаш? Не е ли очевидно? Прибягнах до нея, защото съм влюбена в теб — тя разпери широко ръце. — Влюбена съм отпреди шест месеца. Но ти не ме забелязваше и се боях, че никога няма да го сториш, а брадата ти растеше все повече и повече и изглеждаше безнадеждно! Ето защо!

Влажният нощен въздух изведнъж закипя като шампанско.

— Мисля, че това е най-хубавата нощ в живота ми!

— Сигурен ли си? — премигна тя.

— Обичам те! — отвърна той. — Мисля, че сигурно съм се влюбил в теб някъде по средата на първия урок по йога.

— Наистина ли?

— Защо мислиш, се записах за цяла година предварително?

— О! — изражението й се смекчи. Пълните й устни се извиха в приканваща усмивка.

— Ще ме поканиш ли на кафе вече? — попита той.

Тя се отдръпна и му отвори вратата.

 

 

След доста време той се намести до нея в топлото тъмно легло, заситен и удовлетворен отвъд всякакъв предел. Посегна към Каси, която се прислони до него, влажна и щастлива, и положи ръка на гърдите му.

— Беше невероятно! — промълви тя.

— Нали? — погали заобления й хълбок. — Знаех си, че все ще има полза от тези уроци по йога.

 

 

Леонора изрита високите си обувки още щом влезе в къщата на Томас. Ренч й донесе надъвкан гумен кокал, на който тя се възхищаваше, докато Томас закачи палтата и запали огъня.

След като накара пламъците да запращят, той заобиколи плота, наля две чаши бренди и ги отнесе във всекидневната.

Тя го изпиваше с поглед, докато сядаше на дивана до нея. Беше си свалил сакото. Яката на бялата му риза бе отворена, а ръкавите — навити, и разкриваха мускулестите му ръце. Вратовръзката му висеше разхлабена около врата. Вдигна краката си в черни копринени чорапи до нейните, обути в найлонови чорапи, на масичката за кафе.

Отпиха от брендито си в приятна тишина.

— Как мислиш? — попита Леонора след малко. — Дали вече са в леглото?

Томас погледна часовника си.

— Изминаха почти четиридесет минути, откакто ги оставихме пред къщата й. Бих заявил несъмнено и безусловно — да, в леглото са.

— Безусловно?

— Сложна дума, която означава „със сигурност“.

— Знам какво значи, просто се чудех как може да си толкова сигурен, че Дийк и Каси са в леглото.

— Мисля, че е заради начина, по който се гледаха по време на последния танц.

— Запленени един от друг.

— Да — той опи от брендито и остави чашата. — Запленени.

Тя отпусна глава на високата възглавница зад себе си и се загледа в краката му, кръстосани на ниската масичка. Изглеждаха много големи в сравнение с нейните, а тя самата се чувстваше запленена. Затвори очи.

— Задължен съм ти — проговори Томас след известно време. — За много неща. Задето дойде тук, в Уинг Коув. Задето помогна на Дийк и мен да открием нужните ни отговори. Задето помогна на Каси да прелъсти Дийк. За…

— Не го казвай — прекъсна го тя, без да отваря очи.

— Какво да не казвам? — запита той.

— Не казвай, че си ми задължен, задето спя с теб, или никога, ама никога няма да ти го простя!

— Нямах това предвид.

Отвори очи и видя, че той се взира замислено в пръстите на краката й.

— А какво щеше да кажеш? — поинтересува се Леонора.

— Мисля, че щях да ти благодаря, задето се съгласи да удължиш престоя си в Уинг Коув.

— О, за това ли?

— Да, за това — отпи още една глътка от брендито си. — Трябва да те питам нещо.

— М-м?

— За онова, което каза по-рано. Че съм щял да стана добър баща. Наистина ли мислиш така?

— Да — тя изчака. Когато той не добави нищо повече, се осмели да хвърли бърз поглед към изсечения му профил. — Защо?

— Просто се чудех какво те накара да го кажеш.

— Знаеш как да се посветиш на нещо и си всеотдаен. Това е най-важният елемент от бащинството според мен.

— Не мислиш ли, че съм малко стар, за да стана баща?

— Не.

Взе чашата с бренди от ръката й и я остави до своята на масата. Положи я на дивана и нежно се отпусна върху нея. Беше топъл и тежък и несъмнено възбуден.

Тя хвана висящите краища на вратовръзката му.

— Обичам те, Томас!

— Влюбих се в теб от пръв поглед.

— Не е възможно — тя сбърчи нос. — Смяташе ме за лъжкиня и крадла!

— Това не променяше нещата — той обви лицето й с длани. — Просто събуди някои тревоги.

Целуна я дълбоко и настойчиво.

 

 

Седяха във всекидневната й и гледаха градините. Бе наляла по чашка от портокаловия ликьор, който Леонора й бе подарила за Деня на майката. Телевизорът все още работеше, но преди час бе намалила звука.

И двамата с Хърб бяха гледали късния филм още на премиерата му преди четиридесет години. Беше романтична комедия и знаеха как свършва. Животът им ни най-малко не приличаше на холивудските истории, но това не ги терзаеше.

Колкото повече остаряваше, мислеше си Глория, толкова повече разбираше, че действителността се разминава с художествената измислица. Те представляваха огледални образи, а не точни копия. Всяко си имаше свое място и значимост, но не бяха едно и също нещо. Умните хора не се опитваха да превръщат едното в другото, защото подобни опити не водеха до нищо добро.

Огледа глезените си и се зарадва. Тази вечер почти не бяха отекли. Всъщност, по нейно мнение, изглеждаха доста добре.

Хвърли поглед към Хърб. И той изглеждаше доста добре тази вечер. Отпуснат и може би леко подмладен, но във всеки случай — по-енергичен. Тя самата също се чувстваше доста оживена.

— Как мислиш? — попита го. — Дали вече са в леглото?

Той погледна часовника си.

— Определено трябва да са. Но ако не са, не обвинявай мен. Дотук се простират възможностите на автора на рубрика със съвети. По-нататък всичко зависи от действията на посъветваните.

Припомни си преливащия от вълнение глас на Леонора следобед, когато обсъждаха облеклото на приятелките й за приема.

— Мисля, че е влюбена, Хърб. Този път наистина. Не се опитва да се преструва, както с Кайл Делинг, само защото й се струва, че си подхождат.

— За любовта! — старецът вдигна чаша за наздравица.

И двамата пиха в нейно име.

Хърб отново погледна към часовника си.

— Като стана дума за леглото, най-добре да се размърдаме. Изпих синьото хапче преди четиридесет минути, а нали знаеш, че ефектът му не трае вечно.

— Нищо не е вечно, Хърб. Затова трябва да сграбчиш мига.

— Знам. Какво ще кажеш да го сграбчим сега?

— Много си сладкодумен — усмихна му се тя.

— А сделката ни? — проговори той по-късно.

— Успокой се — изкиска се Глория. — Най-после успя да се издигнеш чрез секса, Хърб. Утре името и снимката ти ще бъдат поставени над рубриката.