Уна-Мери Паркър
Среднощни тайни (12)

Дванадесета глава

Понеделник, 24 юни 1996 г.

Ако времето бе било чудесно през целия уикенд, то рязко се промени в понеделник сутринта. Дъждът се лееше като из ведро, образувайки плътна водна завеса пред прозорците, а под мощните му струи празната шатра изглеждаше разкривена и мръсна.

Джулия и Дъглас станаха рано, след като прекараха безсънна нощ в най-отдалечените краища на огромното семейно легло. Разговорът им бе едностранчив и се свеждаше до неговите опити да я убеди да поговорят, докато тя бе откликнала любезно, но хладно. След като се облякоха, те слязоха долу. Джулия веднага започна да обсъжда с мисис Морган въпроси около домакинството, а Дъглас отиде да види как върви опаковането на кухненското оборудване за предстоящото му транспортиране до Лондон. От фирмата за цветя също бяха дошли да приберат украсата, а по обяд щяха да пристигнат от друга компания, за да демонтират шатрата. Скоро нямаше да има и следа от продължилата месеци наред подготовка и усилената работа през последната седмица. Само след няколко часа бляскавата илюзия, напомняща Венеция, щеше да изчезне и всичко щеше да се стопи, като пукнат във въздуха лъскав сапунен мехур.

— Добро утро, мисис Морган — поздрави Джулия на влизане в кухнята. Тази сутрин тя изглеждаше особено слаба и още по-крехка, облечена в черни панталони и черен вълнен пуловер. — Какъв ужасен ден.

Докато поставяше чайника на котлона, готвачката погледна през прозореца.

— Ако продължава така, моравата ще се превърне в блато още днес следобед — отбеляза тя.

— Трябва да сме благодарни, че времето през уикенда беше хубаво, иначе трябваше да посрещаме всички гости тук, в къщата.

— Колко останаха за закуска? — мисис Морган беше единствената готвачка в домакинството, след като Дъглас бе отпратил допълнителния персонал обратно по работните им места в ресторантите.

Джулия се настани на един висок стол и си наля чаша прясно изцеден портокалов сок.

— Ще трябва да подготвим подноси за моите родители и мистър и мисис Рътърфорд. Значи долу ще закусваме шестима. Нека да използваме по-малката стая, в която обикновено се храним сутрин. Тя е по-уютна.

— Както кажете, мадам. Значи за обяд ще бъдете десет души?

— Точно така. Да видим какво можем да предложим. Бихме искали нещо по-обикновено. Струва ми се, че всички се преситиха от изискани ястия през последните няколко дни.

— Какво ще кажете за печено агнешко? Мистър Рътърфорд обича домашните ми гозби — подхвърли мисис Морган, сякаш изкусните готвачи от Лондон бяха отвратили домакина от специалитети до края на живота му. — За десерт бих могла да приготвя пудинг.

— Чудесно — съгласи се Джулия, скочи от стола и влезе в малката стая, където трябваше да бъде сервирана закуската.

Първоначално помещението било предназначено за цветарник или зимна градина, ала Дъглас го бе преустроил в усамотена, слънчева трапезария, където семейството се хранеше, когато нямаше официални поводи. Кръглата маса бе застлана с ярка покривка на цветя, мебелите бяха от орех, навсякъде наоколо имаше саксии със зеленина. През седмицата тук бе складирано допълнителното кухненско оборудване, но вече всичко бе разчистено.

Мисис Морган последва Джулия и двете огледаха обстановката.

— Трябва да призная — каза готвачката ядно, — че хората от лондонските ресторанти си знаят работата.

Домакинята се усмихна.

— Ако не беше така, нямаше дълго да се задържат при съпруга ми.

Благодарение на иконома останалата част от къщата също беше почистена и подредена. Освен това бе съвсем тихо и оставаше впечатлението за някаква празнота. Джулия се намръщи, долавяйки необичайната пустота, при това в собствения си дом. Може би усещането й се дължеше на промяната, настъпила след шумното празненство, опита да си го обясни тя. Обикновено подобно спокойствие бе добре дошло за нея, но точно днес това я изнервяше.

Предишната вечер беше започнало разотиването на гостите. Питър и Леонора, заедно с двете си дъщери Кресида и Саша си бяха заминали за колежа „Сейнт Джон“, за да се приготвят за поредния обикновен работен ден в понеделник. Кристофър също си беше тръгнал, последван неохотно от Уна. Тя искаше да останат поне още един ден, с единствената мисъл да бъде близо до Роджър, но Крис настоя да си тръгнат веднага.

Анна се беше върнала в Лондон при своята работа и квартирата, която делеше с двете си приятелки. Бе се отнесла много мило с родителите си, когато си взе довиждане с тях, но в погледа й се четеше нескрита тъга. После бе прегърнала по-нежно баща си, отколкото майка си.

Петрок си тръгна с нея, все така объркан и притеснен от факта, че отношенията им не се бяха сложили по начин, удовлетворяващ и двамата. Всичко се бе променило от момента, в който той бе заявил, че няма да присъства на празненството. Освен това съчувствието му към Джулия бе прието от Анна като критика спрямо баща й, а това само усложняваше нещата. Потърсила при него утеха, след като бе наранена, веднага щом възстанови равновесието си, тя го бе отблъснала отново, така че сега той се чувстваше повече като приятел, отколкото като любовник.

Напрегнат и потиснат, Тим също си бе тръгнал предишната вечер, за да хване първия самолет за Единбург. С голяма неохота бе целунал майка си за довиждане, но за разлика от Уилям бе прегърнал с обич баща си, давайки му ясно да разбере, че съжалява, задето се налага да се разделят.

Семейството представлява странна смесица от любов и разногласия, лоялност и предателство, размишляваше Джулия, седнала зад писалището в малката всекидневна. Допреди този уикенд тя бе достатъчно наивна, за да приема семейството си като даденост, умишлено изхвърляйки от съзнанието си любовната авантюра на Дъглас с Лили преди толкова години. С течение на времето обаче бе започнала да се чувства недосегаема, сигурна и без капчица страх. Но кого заблуждаваше? Докато с обич бе отглеждала трите им деца, смятайки ги за особено специални, тъй като Дъглас бе техен баща, едно друго дете растеше само на няколко километра от дома им, под грижите на баба си и с материалната подкрепа на собствения й съпруг.

Още по-шокираща й се струваше бързината, с която отношенията помежду им се бяха променили от събота насам. А дали преди това всичко е било идеално? Вече не беше сигурна. Може би пукнатините винаги бяха съществували, но те дипломатично се бяха престрували, че не ги забелязват?

В стаята на ролерите си връхлетя Майкъл, като по чудо възстановил доброто си настроение след продължителния сън.

— Кога е закуската, мамо?

— Съвсем скоро. Ще я сервират в малката трапезария — отвърна тя и го прегърна, удивена от способността му да преживява трудностите с такава лекота.

— Страхотно! Умирам от глад! Снощи се разминах без вечеря.

— Защото заспа, миличък, а аз не исках да те будя.

— Може ли да отскочим до Стокбридж след закуска? Искам да си купя нови налакътници. Погледни! — той вдигна ръкава си и й показа прясна синина. — Това е от падането в събота.

— Става, Майки, но само при едно условие.

— Какво е то?

— Да престанеш да караш ролерите си из къщата. Знаеш, че не е позволено.

— О, да. Добре — съгласи се неохотно момчето и тръгна да излиза.

— Още сега, Майкъл, не от утре.

* * *

— Как се справяш? — попита Роджър по-късно същата сутрин, след като се присъедини към Дъглас в шатрата. Платнените стени бяха празни, сякаш приказният декор, пресъздаващ Венеция, никога не бе съществувал. Двамата мъже носеха дъждобрани, за да се предпазят от дъжда. — Всичко наред ли е?

Приятелят му не отговори веднага. Пропитата с влага празнота на палатката като че ли напълно съответстваше на настроението му. Пъхна студените си ръце по-дълбоко в джобовете.

— Ще го преживея — каза мрачно накрая.

— В това съм сигурен, но как стоят нещата между теб и Джулия?

— Не са идеални. Отнасяме се един към друг предпазливо, сякаш се движим по натрошени стъкла. Пък и това няма да ни се размине току-така.

— Какво искаш да кажеш? Смъртта на Лили беше нещастен случай. Никой не може да бъде обвиняван.

Дъглас го погледна, уверен, че може да му се довери, но без да бъде сигурен колко би могъл да му каже.

— По всичко личи, че полицията вече не смята така. Искат отново да разговарят с мен по-късно днес.

Роджър се обърна слисан към него.

— За какво?

— Ще възобновят разследването. Твърдят, че имат причини да смятат, че Лили е оставена да умре умишлено, което веднага превръща случая в убийство.

— И подозират теб?

— Ако не точно мен, то поне някой, който е искал да я отстрани от пътя си.

„Но кой…?“ Неизреченият въпрос увисна във въздуха. Двамата мъже останаха загледани един в друг. Пръв заговори Роджър:

— Господи, нали не искаш да… — нямаше сили да го произнесе. Дори не можеше да помисли за подобна вероятност. И дума не можеше да става за такова предположение.

— Най-добре да се връщаме вкъщи — заяви Дъглас и тръгна към отвора на шатрата, през който проливният дъжд, подпомаган от периодичните пориви на вятъра, изпълваше с леден полъх празното пространство. После се обърна и хвърли назад последен поглед. Само преди някакви си четиридесет и осем часа пищната обстановка го бе въодушевила дори повече от откриването на нов ресторант. Сътворена с едничката цел да покаже на семейството си и на целия свят какви успехи бе постигнал, брилянтна демонстрация на стил, въображение и богатство. Сега всичко това беше изчезнало. Заедно с щастието и репутацията му.

* * *

Притеснена от бедата, сполетяла любимия й син, Пат почти не можа да спи през нощта и когато Морган й донесе подноса със закуската, установи, че не е гладна. Всъщност усещаше, че малко й се повдига, но от учтивост се настани между възглавниците и остави иконома да го сложи на коленете й.

Реджи както винаги закусваше на малката масичка до прозореца и изобщо не забеляза, че жена му едва отпи няколко глътки от чая, давайки си вид, че отхапва от препечената филийка.

— Днес ще прекараме целия ден вътре — отбеляза той и погледна през стъклото. През пелената на дъждовните струи отсрещният край на градината почти не се забелязваше.

— Освен това е доста по-студено — обади се Пат и разтри ледените си пръсти.

— Тук си е много добре — изобщо не му беше хладно в стаята. Той си наля втора чаша горещо и силно кафе, точно каквото го обичаше. После се обърна към съпругата си. — Дали Дъглас има някакви планове за през деня?

— Нямам представа. Всички си тръгнаха, с изключение на нас и родителите на Джулия. А, тук са и приятелите им Каролайн и Роджър. Май времето ще мине доста спокойно. Само сред близки хора.

— Много жалко, че Питър и Леонора бързаха толкова снощи.

Тя кимна в знак на съгласие, но не каза нищо. Щом Дъглас беше наоколо, беше доволна. Мисълта за него накара устните й да се разтреперят и сълзите бликнаха отново — като силна приливна вълна, надигаща се в гърлото й и бавно изливаща се по страните й.

— Какво ще стане сега? — запита дрезгаво.

— Не се разстройвай, мила — успокои я Реджи. — Нали си го знаеш нашия син. Той ще се оправи. Не е направил нищо нередно, така че няма от какво да се притесняваме.

— Убедена съм, че не е направил нещо непочтено, но все пак е ужасно, че всичко това се случва точно на него. Толкова е нечестно!

— А кой е казал, че животът е справедливо нещо, а? Хайде, изяж си закуската и престани да се тормозиш. Всичко ще бъде наред, ще видиш.

Пат се опита да вдигне чаената чаша, но ръцете й бяха толкова слаби, че не успя.

* * *

Останаха в стаята си до ранния следобед. Реджи четеше някаква книга и от време на време повдигаше глава, за да наблюдава изливащия се навън дъжд, а Пат лежеше в леглото със затворени очи. Не й се спеше, ала се надяваше, че така ще успее да потисне поривите за повръщане и ще се почувства по-добре. Накрая съпругът й остави книгата и се обърна към нея:

— По-добре да ставаш вече, скъпа. Обядът е само след час, а ти знаеш, че Дъглас обича да ни събира за по едно питие преди това.

— Ей сега — отвори очи тя и е върховно усилие успя да приседне в леглото. Краката и ръцете й бяха ледени. — Времето наистина се промени. Май една гореща вана ще ми се отрази добре.

— Чудесна идея. Може и аз да си взема след теб — днес той се чувстваше в много по-добра форма в резултат на това, че предишната вечер почти не беше пил. Сега обаче копнееше за чаша шампанско по време на обяда. Синът му умееше да подбира първокласни вина, които да си подхождат с храната. Което естествено беше свързано с бизнеса му.

След известно време стана и бос се отправи към банята. Ако съпругата му не побързаше, щяха да закъснеят.

— Пат! — извика той през полуотворената врата.

Отговор не последва.

Той се намръщи, влезе и застина, останал без дъх. Като човек, легнал да си подремне, жена му се бе проснала във ваната, скована и бледа, притиснала с две ръце кърпата към гърдите си.

— Пат? — Реджи се втурна към нея, коленичи и улови китката й. Не беше необходимо някой да му казва, че е мъртва, че си бе отишла безмълвно, защото голямото й сърце не бе успяло да понесе болката и срама от провала на Дъглас. — О, Пат…

Погали я по лицето и отметна с пръст кичур посивяла коса. Бяха женени цели петдесет и четири години и през цялото това време не се бяха разделяли за повече от няколко часа. Петдесет и четири години на приятелство, близост и сговор. Бяха колкото приятели, толкова и любовници, а ето че всичко свърши. Тя го бе изоставила. Как щеше да продължи живота си без нея? Вече започваше да му липсва.

Реджи се изправи бавно и вдървено, обзет от желание да заплаче, ала не можеше. Шокът, който сковаваше тялото му, предпазвайки го от внезапния прилив на скръб, го държеше в състояние, подобно на транс. Без да разсъждава, той притегна колана на халата си и тръгна надолу, за да намери Дъглас.

* * *

За семейство Рътърфорд останалата част от понеделника премина като в кошмар. Доктор Хики бе пристигнал бързо, за да констатира онова, което всички допускаха: Пат беше починала вследствие на сърдечен удар, който я бе поразил внезапно и се бе оказал фатален. Тъй като не й беше личен лекар, трябваше да изчакат друг специалист, който да подпише смъртния акт.

С посивяло и подпухнало лице, върху което се открояваха кървясалите му очи, Дъглас сновеше наоколо и се опитваше да сложи в ред нещата. Вече бе решено, че погребението ще се състои в „Сейнт Олаф“ — малка църква от четиринадесети век в Стикли. Той бе успял дори да уреди със свещеника закупуването на гробница, така че след време баща му да бъде положен до жена си.

Реджи, все още по халат, се движеше из къщата като насън, с неизменната чаша уиски в ръка и вид на човек, чието сърце е съкрушено. Не разговаряше с никого. Думите на утеха и съпричастност оставаха нечути. Обикаляше навсякъде, сякаш търсеше Пат, и бе много объркан, задето не можеше да я намери. Накрая Джулия, разкъсвана от съчувствие и скръб, отиде при него, прегърна го и го погледна в лицето.

— Реджи, искам да знаеш, че отсега нататък това е твоят дом. Двамата с Дъглас ще бъдем много щастливи, ако се съгласиш да живееш при нас. Не можеш да се върнеш сам в Дерби. Моля те, остани.

Старият човек местеше поглед от сина си към снаха си и току отпиваше от уискито си.

— Пък и така ще бъда по-близо до Пат, нали? Бих могъл да ходя на гроба й, когато пожелая.

Джулия го притисна по-силно към себе си.

— Разбира се — увери го топло. — И ще бъдеш с Дъглас през цялото време… — гласът й пресекна. Толкова много неща се бяха случили. Според съпруга й всеки момент полицаите щяха да пристигнат, за да продължат разпита си. Сигурно щяха да разговарят и с нея. Естествено, бяха изразили съжаление заради сполетялото ги ново нещастие, но трябваше да си свършат работата, пък и едва ли щяха да им отнемат много време…

Забравил напълно свадата с баща си, Уилям влезе в стаята и донесе съобщение от сестра си.

— Анна се връща веднага. Ще бъде тук следобед.

— О, много добре… — с облекчение въздъхна майка му. Тя имаше чувството, че ако всички са заедно, нещата непременно щяха да се оправят. Те отново щяха да бъдат едно семейство, забравило разногласията и простило предателството.

— Този уикенд се превърна в същински кошмар — прошепна Каролайн на Роджър. Двамата седяха на канапето до прозореца в най-отдалечения ъгъл на гостната, обзети от желание да окажат помощ и подкрепа, но и малко притеснени, задето се бяха озовали тук в толкова личен момент.

Мъжът въздъхна мрачно.

— Горкият Дъги. Той преживя двоен шок тези дни, не мислиш ли? Учудващо е, че все още се държи. Поне Джулия омекна спрямо него, което все пак е нещо.

— Тя премина през ада от събота вечерта насам — лоялно отвърна приятелката й. — Как би реагирал ти, ако случайно откриеш, че съпругата ти има незаконородено дете? За нея това беше страхотен удар. Да не говорим за обвинението, че Дъглас е убил майката на момичето, което беше последната капка, от която чашата преля.

— Не че я е убил… оставил я е да умре — поправи я Роджър. — Но скоро всичко това ще се изясни… Той е невинен. Никога не би наранил, когото и да било умишлено.

— Говориш много убедително.

— Нямам никакви съмнения в това отношение.

— Но вестник „Глоуб“ пише, че случилото се не е нещастен случай.

— Кога съм твърдял подобно нещо?

Каролайн изумено повдигна вежди и го погледна в очите.

— Кой би могъл да бъде тогава?

Той само сви рамене и не отговори. Извърнал очи, наблюдаваше как Уилям прегръща майка си, закриляйки я, докато тя разговаряше със съпруга си и неговия баща.

После отново се обърна към събеседницата си:

— Трябва да се обадя по телефона. Имах намерение да се върна в Лондон още тази вечер, но сега смятам да остана още няколко дни, в случай че Дъглас има нужда от мен.

Жената кимна разсеяно, без да го слуша, замислена за нещо свое. Тя също би трябвало да се прибере в града и да се заеме с работата си. Би било истинско облекчение, мислеше си тя гузно, да имам основателна причина да напусна къщата колкото се може по-скоро.

* * *

— Роджър! Господи, толкова се радвам да те чуя! — Уна бе вдигнала телефона още след второто позвъняване, сякаш бе очаквала с нетърпение обаждането му. — Как си?

— Тук е доста напрегнато в момента.

— Защо? Какви са последните новини?

— Майката на Дъглас почина.

— Какво? — гласът й издаваше неподправено изумление. — Пат? Пат е мъртва? — повтори с недоверие. — Но какво се е случило?

— Получи инфаркт. Стана внезапно. Горките Дъглас и Реджи са много разстроени.

— Предполагам, не е могла да понесе мисълта за незаконното дете на любимия си син — в поведението й се прокрадваше нетърпение.

— Да… Вероятно… — отвърна Роджър, изненадан от хладината, с която бе приела скръбната новина.

— Е, както и да е… Кога ще се видим? — попита тя с прелъстителни нотки в гласа си, сякаш досега бяха говорили за нещо незначително, като промяната на времето. Изпълнен с възмущение, той се поколеба, преди да отговори.

— Зависи колко дълго Дъглас ще има нужда от мен. Както можеш да се досетиш, в момента е много объркан. Като капак на всичко, полицията иска да го разпитва отново.

— Ами аз? Нали се бяхме разбрали още преди да се прибера в Лондон, че ще се видим веднага щом се върнеш? — отсреща стоеше предишната студена и пресметлива Уна.

В дългогодишната си практика от влюбвания и раздели Роджър бе свикнал с бързите промени в чувствата и се бе научил да не се оставя да бъде воден от тях. Трябва да е бил луд! Та снахата на Джулия беше само една злобна кучка! Като реши да отдаде случилото се на прекалено многото изпито шампанско и сексапилната музика онази вечер, той си даде сметка, че замалко не допусна още по-голяма грешка, отколкото като бе решил да се забърка с Пами Шимел.

— Докато приятелят ми се нуждае от мен, ще остана тук — каза й остро. — За цялото семейство предстои една много напрегната седмица. Но някой ден може и да ти се обадя… — прекъсна го рязко изщракване, след като Уна затръшна слушалката. Можеше да си я представи как с обострени черти на лицето си и силно начервените си устни сипеше ругатни по негов адрес.

* * *

Джулия помоли майка си и Саймън да останат още няколко дни и те се съгласиха, без да се налага да ги уговаря.

— Разбира се, миличка — възкликна Вивиън, доволна, че дъщеря й има нужда от нея. След разговора им в неделя сутринта двете се бяха сближили, стигайки до заключението, че причината за отчуждението им не бе липсата на разбиране, а напротив, прекаленото разбиране. Дори сега те взаимно се съобразяваха с чувствата си, давайки си сметка, че ако трябваше да разбиват стените, които бяха издигнали около себе си, трябваше да се върнат доста назад във времето, още когато беше умрял Гуидо.

— Само ни кажи какво бихме могли да направим — предложи Саймън. — В момента Дъглас е подложен на огромен стрес, затова много искам да помогна.

— Скъпи Саймън, дори самото ви присъствие тук ни помага. Знаете какъв е съпругът ми. Той е работохолик. Понякога ми се струва, че работата е единственият му шанс да оцелее. Тази седмица ще се наложи да си остане вкъщи заради баща му, но доколкото го познавам, ще прекарва времето си, залепен до телефона и факса, опитвайки се да ръководи ресторантите си от разстояние.

— Може би бихме могли да се заемем с Майкъл? — обади се Вивиън. — Защо да не го заведем някъде за един ден?

— Би било чудесно, мамо. Смъртта на Пат го разстрои много, защото той искрено бе привързан към нея. Защо не го заведете на кино в Андувър… О, освен това там има и боулинг. Ще остане много доволен.

Лицето на Саймън светна.

— Страхотно! — възкликна той. — Значи ще бъдем навън през целия ден. Какво обичат да ядат днешните деца? Хамбургери и чипс? Или хотдог и кока-кола? Добре тогава. Ще отидем да обядваме в „Макдоналдс“ и по този начин ще ви осигурим кратка почивка.

Джулия го целуна по бузата.

— Много съм ти благодарна, а и за малкия ще бъде приятно развлечение.

— Питър ще се върне ли? — шепнешком се осведоми майка й. — Не трябваше ли да бъде тук в такъв тежък момент?

— Следобед има педагогически съвет и не може да се освободи, но ще тръгне по-късно вечерта.

— Той не беше толкова близък с Пат, колкото Дъглас, нали?

— Не, мамо. Дъглас й беше любимецът — тъжно отговори дъщерята. — Винаги съм съчувствала на Питър. Той просто не е роден да побеждава. Каквото и да направеше, не можеше да се сравнява с брат си.

* * *

Анна пристигна късно следобед, обляна в сълзи и изтощена. Роджър бе отишъл да я посрещне на гарата и веднага щом влезе в къщата, тя се хвърли в прегръдките на баща си и се разрида.

— О, татко! Горкият татко! Толкова съжалявам. Не мога да повярвам, че баба вече я няма. А как е дядо? Добре ли е?

Дъглас я притисна към себе си.

— Държи се, макар да е много разстроен. Казахме му, че ще остане да живее у нас, и това малко го поразведри. Щеше да му бъде трудно да се прибере сам у дома.

Момичето заплака още по-силно.

— А баба ми подари онези прекрасни перли за рождения ми ден… О, как можа да се случи това? Толкова е жестоко!

Баща й я потупа по гърба, трогнат от скръбта й.

— Очаквахме те по-рано — каза той. — Какво стана? Роджър ми съобщи, че не си пристигнала с първия влак.

— Опитвах се да намеря някакви черни дрехи за погребението, но не открих нищо подходящо. Не бих се побрала в никоя от роклите на мама, затова обиколих магазините, но нямаше нищо прилично. Накрая купих този ленен костюм. Надявам се да свърши работа.

— Много е хубав, миличка, и баба ти би била поласкана, ако можеше да узнае какви усилия си положила. Петрок ще дойде ли?

— Не — поклати глава тя.

— Как така? Даже за погребението? — обидено попита той.

Анна издуха носа си и изтри сълзите.

— Не знае за смъртта на баба, защото не му казах. Снощи, след като се върнахме в Лондон, се скарахме много жестоко и аз реших да не се срещам повече с него. Всичко между нас свърши. Непостоянството му ми дотегна. Така и не можа да реши веднъж завинаги дали иска да сме заедно или не. Накрая ми заяви, че не е наясно със себе си дали е готов да предприеме нещо толкова сериозно, като обвързване с годеж.

— А ти какво му отговори?

Тя му се усмихна през сълзи.

— Казах му: „Позволи ми да взема това важно решение вместо теб, Петрок. Напусни апартамента ми и не се връщай. Не искам да те видя никога повече!“. Изненада се, но все пак си тръгна.

Дъглас се позасмя.

— Браво, моето момиче! Стилът ти ми допада. Значи всичко свърши?

— Окончателно — твърдо отвърна тя.

* * *

Около половин час по-късно пристигнаха инспектор Суон и следовател Нютън. Морган ги въведе в кабинета, където след няколко минути се появи и Дъглас, без да крие покрусата си. Стиснал в ръка голяма, бяла носна кърпа, той често попиваше сълзите в ъгълчетата на очите си.

— Извинете ме, ако не съм много разговорлив, но доста неща се стовариха на главата ми. Във всеки случай не зная какво още бих могъл да ви кажа — добави той тъжно.

Двамата полицаи любезно изразиха съболезнованията си, но от поведението им ставаше ясно, че нямат намерение да отлагат разпита и да го оставят на мира.

Първи заговори Суон.

— Налага се да ви зададем още няколко въпроса, сър, относно случилото се тук на двадесет и трети август 1980 година. Невил Бъртън, градинарят, който е работил при вас по онова време, заяви в показанията си, че във въпросния ден е пристигнал по-рано. Твърди още, че ви е видял в къщата през прозореца на кухнята. Отключили сте вратата на килера за хранителни продукти, след това сте я отворили. Според него това е станало към единадесет часа. Вие обаче настоявате, че сте се прибрали от гората към един без петнадесет и тогава сте открили тялото на Лили Уотсън на пода. Тоест видели сте я, защото вратата вече е била отворена. Как бихте ни обяснили това разминаване?

— Много лесно — отговори Дъглас. — Този човек лъже.

Детективът съвсем не беше в настроение за шеги.

— Поведението ви не е много убедително.

— Добре тогава, кажете ми как трябва да се държа — извика домакинът. — Имам алиби за цялата сутрин. Собственикът на съседния имот поправяше оградата си и ме видя. Можете да проверите.

— За ваше нещастие въпросният господин, мистър Максуел, е починал миналата година, така че не бихме могли да се обърнем към него — сухо отбеляза Нютън.

— Щеше да ви каже същото — възрази Дъглас. — Защо просто не прочетете показанията, които написа тогава?

Последва продължително мълчание. Двамата полицаи се гледаха един друг. При това многозначително, както мислено отбеляза домакинът.

— Кога според вас, разбира се, градинарят е пристигнал на работа онзи ден, сър?

Дъглас изненадано повдигна вежди, после се намръщи замислено.

— Не зная. Нямам представа… — учудването му беше съвсем искрено. — Честно казано, не си спомням да съм го виждал през целия ден. Като се замисля, по-голямата част от него премина като в мъгла.

— Все още ли бяхте влюбен в Лили Уотсън?

— Не, не бях — бързо отвърна Дъглас. — Но смъртта на когото и да било винаги е трагедия.

— Но за отношенията между вас и съпругата ви би било много удобно, ако тя престанеше да се върти наоколо, нали?

— В началото в семейството ми нямаше никакви проблеми.

Суон се наведе напред и го изгледа съсредоточено.

— Но жена ви е знаела, че имате любовница? Никога не сме разговаряли на тази тема.

— Е, знаеше ли или не?

— Допускам, че е подразбрала от клюките, които се носеха из селото.

— Струва ми се, че сте положили доста усилия, за да скриете отношенията си с Лили от съпругата си. За вас трябва да е било голям шок, след като тя я е наела като прислужница. Сигурно сте се изплашили, че всичко може да излезе наяве?

Дъглас изглеждаше все така непоколебим.

— Лили не беше леко момиче. Погрижих се добре за нея и детето. Освен това тя беше наясно, че връзката ни е приключила, така че нямаше никакъв смисъл да разказва на Джулия.

— Освен ако не е била решена да си отмъсти.

— Не, не беше такава. И така, това ли е всичко? — запита нетърпеливо. — Трябва да се върна при семейството си. Има да се уреждат толкова много неща…

Следовател Нютън го прекъсна:

— Остава само въпросът за спринцовката с противоотрова, която мисис Уотсън се кълне, че е видяла в чантата на дъщеря си същия ден. След като тялото е било открито, въпросната чанта е намерена само на няколко метра встрани, но инжекцията е липсвала. А тя би могла да спаси живота на момичето. Бихте ли хвърлили известна светлина върху този факт, мистър Рътърфорд?

— А аз бих искал да ме осветлите защо някои хора сега говорят неща, съвсем различни от онези, които са вписали в показанията си навремето? — изкрещя Дъглас и стовари тежкия си юмрук върху повърхността на бюрото. — Това е фарс и аз съм готов да се обзаложа, че мисис Нанси Греъм е в дъното на тези абсурдни обвинения.

— Ние провеждаме свое собствено разследване, сър — ледено отговори инспектор Суон. — Не даваме ухо на клюките.

— И както виждам, това е от голяма полза за работата ви…

— Трябва да ви предупредя…

— Добре, добре. Спестете ми поредната си лекция.

Двамата полицаи се изправиха едновременно и Дъглас ги изгледа в очакване, мислейки, че си тръгват. Надеждата му обаче бе разбита на пух и прах от следващите думи:

— Мистър Рътърфорд, длъжен съм да ви уведомя, че сте арестуван по обвинение в убийството на Лили Уотсън през август…

— Какво? — изкрещя мъжът и скочи от мястото си. — Какви глупости дрънкате? Не можете просто така да отхвърлите заключението на предишното следствие. Никой никога не е допускал, че Лили е била убита умишлено.

— Ние възобновихме делото и в светлината на новите доказателства…

— Какви са тия проклети нови доказателства? — лицето му беше тъмночервено от ярост. Стоеше изправен като боксьор, с разтворени крака и стиснати в юмруци ръце, и се взираше в тях, сякаш ги предизвикваше да нанесат първия удар. После рязко се обърна и сграбчи телефона. — Веднага ще се свържа с адвоката си. Крайно време е да сложим край на тази нелепост…

— Дъглас, какво става? — тримата мъже се обърнаха едновременно и видяха Джулия, застанала на прага с разширени от тревога очи. — Какво се е случило? — повтори тя настоятелно и се разтрепери.

Суон и Нютън останаха сковани по местата си, давайки си сметка колко груби и непохватни изглеждаха редом с тази дребна, крехка жена. Преди да успеят да се окопитят, Дъглас заговори:

— Представяш ли си, дошли са да ме арестуват — каза той равно. — Изглежда, ме смятат за виновен за смъртта на Лили — горната му устна се изкриви презрително. — Според тях съм измислил някакъв умен план да накарам една пчела да ужили момичето и след като тя е изпълнила мисията си, съм заключил вратата на килера, оставяйки я да умре. Като естествено не съм забравил преди това да открадна от чантата й спринцовката с противоотровата. Това обаче не ги задоволява и затова твърдят, че съм отключил отново вратата, така че никой да не би могъл да допусне, че Лили е била затворена. И познай какво още? — вече му бе трудно да контролира гнева си, надвесвайки се над нея, докато тя продължаваше да се взира в него напрегнато. — Можеш ли да се досетиш? Върнал съм се, за да я открия отново, преструвайки се, че току-що влизам в къщата. Е, какво мислиш за това?

Джулия притисна уста с ръка. Изглеждаше разтърсена от ужас.

— Но точно така се случи всичко!

Дъглас изведнъж се сви, без да може да повярва на ушите си.

Смръщен, Нютън пристъпи напред.

— Да не се опитвате да ни кажете, че през цялото време сте били наясно с вината на съпруга си?

Тя се отпусна на най-близкия фотьойл и закри лицето си с ръце.

— Не! Не! Не той остави Лили да умре. Бях аз. Обвинявате не когото трябва. Не можете да го арестувате. Защото го направих аз. Исках да я отстраня от пътя си веднъж завинаги.

С пепеляво лице мъжът й я гледаше така, сякаш я виждаше за първи път.

— Джулия, какви ги говориш? — диво изкрещя той.

Жената отпусна ръце и го загледа с невиждащ поглед. После заговори, като че ли двамата бяха съвсем сами в стаята.

— Ти си мислеше, че не знаех за вас с Лили, преди да умре, нали? Е, само че аз знаех. Не, не още в началото, когато я наех на работа. По онова време още нямах представа, но след това из селото тръгнаха слухове и аз разбрах, че ти е била любовница. Не можех да го понеса. Никога не бих я допуснала в къщата си, ако знаех, но след като вече научих…

Последва продължително мълчание. Двамата полицаи също не откъсваха погледи от нея като че ли и те не можеха да повярват на случващото се.

— О, Господи!… Господи!… — повтаряше на себе си Дъглас, като в някакъв сън.

Джулия си пое дълбоко въздух, очевидно взела някакво решение.

— Бях в селото на покупки и се върнах у дома малко след десет часа — започна тя с глух глас. — В къщата нямаше никого. Влязох в кухнята да оставя продуктите и тогава чух трясък от счупено и Лили, която крещеше: „Ужили ме пчела!“ Тя беше влязла в килера и аз се втурнах да видя какво става. Стоеше права и се взираше в дланта на ръката си. Пчелата все още беше там. Момичето не беше на себе си от ужас. Тогава постъпих съвсем импулсивно. Изскочих навън, захлопнах вратата след себе си и я заключих. Кой би допуснал, че не е обикновен нещастен случай? Всички знаеха за алергията й към пчелната отрова. Самата тя разправяше на всеки срещнат, че ако след ужилване веднага не й бъде поставена инжекция с адреналин, може да умре за двадесет-тридесет минути. Беше прекрасна възможност да сложа край на ситуацията, в която повече не можех да живея — завърши тъжно Джулия.

— Значи вие извадихте спринцовката от чантата й и я унищожихте? — меко запита Нютън, опасявайки се да не прекъсне потока от спомени.

Тя повдигна глава и го погледна объркано.

— Не — отвърна неуверено. — Само излязох от кухнята и се качих горе. Лили… — отново сведе глава. — Лили крещеше… задушаваше се… Не можех да остана и да я слушам.

— Мили Боже! — изстена Дъглас, сякаш го измъчваше физическа болка.

— Какво стана после? — насърчи я Суон.

— След около час и половина слязох обратно в кухнята. Ослушах се пред вратата на килера, но оттам не се чу никакъв звук. Така че я отключих, после отворих…

— И?

— Нямах сили да погледна. Бързо изскочих навън, върнах се в селото, обиколих няколко магазина, след това седнах в малкото кафене на ъгъла. Всички ме видяха. Десетки хора. Имах алибито, което ми беше нужно. Прибрах се малко преди един часа, когато Дъглас вече беше открил тялото.

— Трябва да ни придружите до полицейското управление, където да дадете показания, мисис Рътърфорд. Там ще бъдете формално обвинена в убийството на Лили Уотсън — уведоми я детектив инспектор Суон.

Джулия кимна мълчаливо. После се обърна към съпруга си, който все още седеше зад бюрото, стиснал глава с ръцете си.

— Съжалявам, мили… Толкова съжалявам — каза му с пресъхнал глас. — Но трябваше да го направя. Не можех да рискувам тя да те отнеме от мен.

— Но между нас всичко беше приключило. Нямах намерение да се виждам с нея никога повече! — възкликна яростно той.

— Тогава нямах представа за това, Дъглас. Нямаше как да съм сигурна, че си скъсал с нея. Хората в селото я наричаха твоя любовница. Как според теб съм се чувствала аз?

— Господи, Джулия… — въздъхна той и установи, че страните му са мокри.

Тя се обърна към двамата полицаи и заговори, сякаш следващите й думи бяха обяснение за всичко:

— Аз обичам съпруга си повече от самия живот, разбирате ли? И не бих могла да допусна някой да ми го отнеме.

* * *

Вивиън откри Майкъл да плаче отчаяно, подпрян на стената в неговата слабо осветена стая.

— Милото ми момче — наведе се към него тя и го притегли в прегръдките си.

Той не се възпротиви и я остави да го отведе до леглото, където веднага се сви на кълбо и зарови лице във възглавницата.

— Всичко ще се оправи, миличък — увери го тя, удивена от лекотата, с която лъжеше.

— Искам при мама… — изхлипа детето. — Колко дни ще остане в затвора?

Вивиън погали тъмната му коса и си припомни как бе изглеждала Джулия на неговите години. От тримата й внуци, които дъщеря й беше родила, Майкъл най-много приличаше на майка си.

— Тя не е в затвора — опита се да го успокои. — В момента се намира в полицейското управление, където отговаря на много въпроси. Но татко ще направи всичко възможно, за да не остане там дълго. Вече е говорил с адвоката си.

Малкият се обърна по гръб и вторачи трескав поглед в очите й.

— Ти познаваше ли Лили?

Възрастната жена се стъписа, непривикнала към прямотата и зрелостта на съвременните деца. Джулия си бе играла с кукли до деветгодишна възраст и по това време дори не бе имала представа откъде се появяват децата.

— Не, никога не съм я виждала.

— Но татко сигурно я е обичал. Нали е имал бебе от нея.

Малкото му личице се намръщи от тази тревожна мисъл.

— Сигурна съм, че не толкова, колкото обича майка ти.

— Тогава защо го е направил? — поведението му беше такова прямо, толкова зряло и мъжествено, че тя за първи път си даде сметка за огромната разлика между малките момчета и малките момичета.

— Възрастните мъже често правят различни глупости — отвърна му нехайно. — А сега, какво ще кажеш да хапнем нещо за вечеря? Мисис Морган е приготвила чудесни спагети. Можем да я помолим да ни сервира в стаята за закуска, защото там е по-уютно. После ще има плодово мляко или ако предпочиташ, шоколадов сладолед. Как ти се струва? Пък може и да изпием по една кока-кола!

Той извърна лице, оставайки напълно равнодушен към изкушението.

— Не съм гладен.

— Но ще огладнееш, ако пропуснеш вечерята.

Детето отново я погледна.

— Къде е Уилям?

— Долу. Говори с Анна.

— А дядо?

— В кабинета е баща ти, Роджър и Саймън.

— Бабо? — обърна се към нея Майкъл, поглеждайки през прозореца. Дъждът беше спрял и над градината се спускаше като синкав плащ вечерният здрач.

— Кажи, миличък?

— Смяташ ли, че е възможно баба Пат да е срещнала в рая Бустър?

— Бустър ли? — предпазливо попита Вивиън.

— Ами да, нали се сещаш. Хамстерът ми. Той умря миналата година.

— О, да! Убедена съм, че са заедно. Сигурно се грижат един за друг — вече едва сдържаше сълзите си, но знаеше, че трябва да бъде силна заради детето.

— В такъв случай, всичко е наред — заключи философски Майкъл.

Тя го погали по бузата, стегната и гладка като зряла праскова.

— Скоро всичко ще се оправи — изрече съчувствено тя и мислено се помоли да се окаже права.

— Мисля да отида да поговоря с Уилям — малкият се изтърколи от леглото. Краищата на ризата му се бяха измъкнали от памучния панталон, а косата му беше разрошена. — Уил със сигурност знае кога ще се прибере мама.

— Чудесна идея — насърчи го тя.

След като Майкъл излезе, Вивиън се отправи към собствената си стая, чувствайки се изтощена след кошмарните събития, случили се през деня. Признанията на Джулия бяха шокиращи, ала тя все още отказваше да повярва. Не би могла да го понесе. Нейната Джулия, толкова мила, любезна, щедра и винаги изпълнена с любов… И да остави умишлено някого да умре, при положение че толкова лесно би могла да го спаси? Не, не беше възможно. Не и Джулия. Не и любимата й дъщеря.

Тя се отпусна върху леглото за кратка почивка, все така отказвайки да повярва на случилото се.

* * *

Кристофър се прибираше от офиса и още на входната врата на апартамента чу телефона да звъни. Втурна се по коридора да вдигне слушалката, с надеждата, че може да е Барбара, макар да не бе разговарял с нея от неделя сутринта. Ала с учудване чу гласа на баща си.

— Здравей, татко — каза той приветливо.

Саймън говореше със затруднение, сякаш не знаеше как да изрече онова, което искаше да каже. Реши първо да съобщи новината за смъртта на Пат — не толкова, защото му се налагаше да го направи, колкото, за да подготви сина си за следващата, която със сигурност щеше да го шокира.

— Пат? — повтори Кристофър смаян. — О, горкият Реджи! Не зная как би могъл да живее без нея. Но ми е жал и за Дъглас. Господи, в какъв кошмар за всички ни се превърна този уикенд! А трябваше да се съберем по толкова приятен повод…

— Опасявам се, че трябва да ти кажа и още нещо, при това доста по-неприятно.

— Какво? — внезапно го обзе предчувствие, че баща му ще му съобщи нещо, свързано с Джулия. — Казвай какво се е случило! — настоя той, вече страхувайки се да чуе отговора.

— Сестра ти призна, че е виновна за смъртта на Лили.

В първия момент едва не се изсмя. Това беше най-безумната шега, която някога бе чувал.

— Я стига, татко. Никак не е смешно — остро каза той.

— И аз не се шегувам, Крис. Полицаите дойдоха да разпитват Дъглас и точно щяха да го арестуват, когато тя нахълта в стаята и призна, че лично е заключила момичето в килера.

— Не вярвам! — поривисто извика Кристофър. — Това е невъзможно!

В този момент откъм коридора в гостната се появи Уна, заинтригувана за какво е този шум.

— Какво става? — започна тя.

Съпругът й я стрелна с бегъл поглед и веднага забеляза, че е плакала. Очите й бяха подпухнали, а по страните й бяха избили розови петна, измествайки обичайния им цвят на слонова кост. Той закри с ръка слушалката и я попита хладно:

— Ти знаеше ли нещо?

Тя примигна срещу него неразбиращо.

— За кое?

— Ами за това, че Джулия е признала, че е убила онази жена, Лили или както там й беше името?

Изумлението оказа поразителен ефект върху Уна. Мисълта, че някой се е озовал в по-голяма каша от нея, тъй като вече й бе станало кристално ясно, че Роджър не иска да имат нищо общо, повдигна до такава степен сразения й дух, че в очите й мигом се появиха злоради пламъчета.

— Господи, не! Но това е ужасно! Кой се обажда?

— Баща ми — кратко отвърна той, преди да продължи разговора си със Саймън.

Уна все още се навърташе в коридора, подслушвайки разговора със замислено изражение.

— Ще тръгна веднага, дори само, за да предложа на Дъглас морална подкрепа. Даже се сещам за един мой приятел, отличен адвокат. Как го понесе мама?

След като затвори телефона, усети ръката на жена си върху рамото си.

— Ще си взема палтото и ще дойда с теб. Няма да ми отнеме повече от минута — каза тя с тон, който предполагаше, че им предстои да посетят интересно обществено събитие.

Застанал съвсем неподвижно, той я изгледа.

— Не, няма да направиш нищо подобно — отсече тихо, но категорично. — Искаше развод и ще го получиш. Защо не се втурнеш към Роджър? Той ще ти предложи различни развлечения и ще ти осигури живота, за който винаги си мечтала. Но отсега нататък мен не ме брой.

Тя се вторачи в него, сякаш й бе зашлевил шамар.

— Какво трябва да означава това? Аз мислех, че ти сам каза… — изведнъж лицето й се изкриви от злоба. — Значи си се виждал с онази пачавра отново, така ли? Не можеш да се откажеш от нея. Ще ме изоставиш, и то заради някаква си…

— Не съм говорил с Барбара от неделя насам — спокойно възрази Кристофър. Тайно в себе си бе изненадан. Та едва вчера тя и Роджър… И тогава внезапно осъзна причината за сълзите й и се досети какво се беше случило. — Както и да е, трябва да вървя. Най-добре ще бъде да си взема някои неща, защото смятам да остана у сестра ми известно време.

Щом той се отправи към общата им спалня, за да си приготви багажа, Уна се втурна след него, обсипвайки го с обидни епитети и заплахи, че ще срине кариерата му, ако я изостави. Тогава не издържа и се обърна към нея яростно:

— Ти изглеждаше много щастлива, когато се хвърли в обятията на Роджър, прегръщаше Тим и се правеше на абсолютна глупачка. А сега изведнъж искаш да останеш омъжена за мен. Как стана това? Да не би големият любовник да те е зарязал? Или се опасяваш, че си на път да останеш без нито един мъж до себе си?

Лицето й се изкриви, тя се хвърли върху леглото до пълния до половина куфар и се разхлипа:

— Не ме изоставяй, Крис. Все ще се справим някак си. Не мога да живея сама. Мразя самотата.

Мъжът хвърли чантата с тоалетни принадлежности в куфара и щракна закопчалките.

— Е, ще се наложи да се научиш. Аз бях дотук. Омръзна ми. Повече от двадесет години вял, безчувствен секс, мъкнене по скучни приеми сред глуповати приятели с единствената надежда снимката ти да се появи в някое списание. Така че аз си тръгвам, Уна, и мога да те уверя, че решението ми няма нищо общо с Барбара, с която може би никога повече няма да се видим.

* * *

След като Джулия даде показанията, в които признаваше вината си за смъртта на Лили Уотсън, тя бе затворена в единичната килия в управлението в очакване на пълното изслушване пред съда в петък, когато формално щяха да я обвинят в убийство. Инспектор Суон се обърна към колегата си:

— Знаеш ли, бих могъл да се закълна, че го е извършил той.

— Имаш предвид Дъглас Рътърфорд?

— Да — Суон се чувстваше леко замаян. Да не би да му се спеше? Или бе прекалено стар за тази работа? — Тя изглежда толкова крехка жена. От онези, които не биха убили и муха.

— Обикновено те са най-опасните — сухо отвърна Нютън. Той копнееше за повишение и бе напълно готов да заеме мястото на шефа си. — Дъглас Рътърфорд е толкова властен, толкова надут човек, та макар да зная, че е имал мотив… винаги ми се е струвало, че нещо в този случай остава неясно… нещо липсва… Трябва да ти призная, че не съм изненадан, че виновна се оказа жена му.

Детективът поклати глава, недоволен, че другият го е разбрал погрешно.

— Трябва да се подготвим за изслушването след четири дни. Значи не разполагаме с кой знае колко време — отбеляза той, твърдо решен да поеме контрола върху случая. — Ще прегледаме отново всички показания, всяка една подробност. Което означава, че би могло да ни се наложи пак да посетим някои от свидетелите.

— Какво ще кажеш за Нанси Греъм? Тя се мести в нова къща утре. Отива да живее в Егбъри.

Суон се замисли върху думите му за момент.

— Дай да решим какво ще правим. Тя е само информаторът. Истинските свидетели са майката на Лили, Невил Бъртън и мистър Харис.

— Добре — нетърпеливо се съгласи Нютън.

След като държаха в ръце самопризнанията на съпругата, за какъв дявол им беше да си правят труда да препрочитат показанията на останалите? Сподели мнението си с началника си, с което само го ядоса.

— Защо не допуснеш, че мисис Рътърфорд може изведнъж да се уплаши и да отрече? Да каже, че е била принудена? Или дори, че сме приложили насилие, за да я накараме да признае?

— Само дето не сме правили нищо такова.

Детективът въздъхна многозначително.

— Ако преследваш повишение, не си избрал най-правилния подход. Трябва да сме готови за всякакви обрати. Кой знае, може вече да е започнала да съжалява за смелостта си?

Нютън кимна, признавайки, че колегата му е прав. Спомни си красивото имение и луксозния живот, който семейство Рътърфорд си бяха устроили.

— Наистина има какво да изгуби.

— Повтори си го отново, когато пак започнеш да се съмняваш.

* * *

Беше късно вечерта и Кристофър току-що беше пристигнал. Объркан и доста пиян, Дъглас седеше в кабинета, а баща му спеше горе, изтощен след днешните събития. Вивиън и мисис Морган преместиха Реджи в друга, по-просторна и светла, стая, така че спомените от случилото се сутринта да не са толкова тягости, за което старият човек горещо им бе благодарил.

— Много сте любезни, милички. Когато се събудя утре, ще се опитам да си припомня, че не е нужно да търся Пат в леглото до себе си. След като никога не са ме настанявали в тази спалня, вероятно ще ми бъде по-лесно да свикна с липсата й.

Той изглеждаше толкова объркан, толкова съкрушен от скръб, че сърцето на Вивиън се сви от жалост. Тя нежно положи ръка върху рамото му.

— Всичките й неща ще останат в другата стая точно така, както са в момента. Сигурна съм, че Джулия не би имала нищо против да ги съхранява, докато събереш сили и решиш какво да правиш с тях.

Неспособен да пророни и дума, Реджи само кимна. Вивиън тихо напусна спалнята, усетила желанието му да остане сам. Преди да се спусне по стълбището, надникна в стаята на Майкъл и го намери дълбоко заспал. Значи най-младият и най-възрастният от членовете на семейството бяха настанени в леглата си, намерили спокойствие в благословената омая на най-добрия лечител — съня.

Ала тя нямаше намерение да се усамотява в стаята си. Мислите й бяха при Джулия, заключена сама в килията си. Почти й прилошаваше от страх за бъдещето. Пък и беше прекалено шокирана от признанията на дъщеря си. Как ли бе страдала през последните няколко години, размишляваше майката, докато слизаше по стълбите към кабинета. Сърцето й се свиваше от болка, сякаш някой бе забил нож в гърдите й. Разтърсващото я съчувствие беше толкова силно, че тя спря и затвори очи. Не беше религиозна и рядко ходеше на църква, но в този момент тя инстинктивно се обърна към Провидението, познанството й, с което бе съвсем бегло.

Мили Боже, помоли се тя, чудейки се дали Господ би сключил сделка с нея. Съгласна съм да умра, само и само да спестя на Джулия изпитанията, на които е подложена в момента. Направила го е единствено от любов към Дъглас. Защото искаше да спаси децата си от разрухата на собствения им дом. Моля ти се, Господи, не се страхувам да умра, стига само да направиш така, че дъщеря ми да е свободна.

Стиснала здраво парапета, все още със затворени очи, тя искаше само Той да чуе молбата й.

— Бабо! Добре ли си?

Гласът я стресна. На излизане от кабинета, Анна се бе спряла и бе вперила в нея тревожен поглед.

Вивиън се усмихна уморено.

— Молех се да се случи чудо — отвърна тя без следа от неудобство. — Опитвах се да сключа сделка с Господ, но нямам чувството, че ме е чул.

— О, бабо, не мисля, че нещата стават по този начин. Но за момент ми се стори, че не си добре. Отивам да направя още кафе. Струва ми се, че татко има нужда. Ти искаш ли?

— Благодаря ти, миличка, с удоволствие. Да ти помогна ли?

— Не, иди да седнеш. Кристофър се опитва да се свърже по телефона с онзи негов приятел, адвоката, но той бил излязъл на вечеря.

Няколко минути по-късно, след като беше направила кафето и сипваше на всекиго по чаша, пристигна Питър, по-прегърбен от всякога, със зачервени очи на издълженото си, меланхолично лице и много измачкан костюм, който го правеше да изглежда повече на безработен гробар, отколкото на директор на училище.

Дъглас го посрещна с мълчалива и тромава, но чувствена прегръдка, на която брат му отвърна вяло. Останалите се изправиха да го приветстват. Саймън съчувствено го потупа по рамото, Роджър силно стисна ръката му, а Кристофър за миг го притисна към себе си. Уилям едва докосна дланта му и стеснително измърмори няколко съболезнователни думи, а Вивиън и Анна го целунаха по хладните страни, канейки го да седне и да си отдъхне след продължителното пътуване.

— Сам ли дойде? — запита след малко Дъглас.

— Да. Леонора ще поеме срещите с родителите утре, а Кресида и Саша трябваше да се върнат на работа в Лондон.

— Какво искаш за пиене?

Питър огледа широкия поднос, върху който Морган вещо беше наредил бутилки с бренди, водка, шери, чинцано и няколко коктейла.

— Бих предпочел само чаша чай — каза той мрачно.

— Веднага ще ти донеса — отзова се Анна, доволна, че има с какво да се заеме.

Той се отпусна тежко върху най-близкия фотьойл.

— Как е възможно мама да е мъртва? Вчера ми изглеждаше съвсем добре. Нищо не разбирам.

Обърнат с гръб към останалите, Дъглас си наливаше поредното питие.

— Лекарят каза, че е получила инфаркт. Стана внезапно. Вероятно не е усетила нищо.

— А къде е татко?

— Вече спи — отговори му Вивиън. — Държа се изключително смело, но, естествено, е много разстроен.

Домакинът се бе обърнал към присъстващите, наблюдавайки ги, но замъгленият му поглед сякаш се плъзгаше по мебелите и хората в стаята, без да ги забелязва.

— Предполагам, погребението ще бъде тук? — осведоми се Питър.

Останалите кимнаха едновременно.

— Вероятно в събота — уточни Саймън и се запита защо ли изведнъж се бе оказал в ролята на говорител.

В следващия момент всички бяха стъписани от пиянското избухване на Дъглас:

— За всичко съм виновен аз! За всичко! — изкрещя той и строши чашата в повърхността на бюрото. — Мен трябва да обвинявате! Нищо такова нямаше да се случи, ако навремето не се бях забъркал с Лили! — и неочаквано избухна в ридания. — О, Господи, какво направих!

Брат му го изгледа, вече съвсем объркан.

— Какви ги говориш? Та това няма нищо общо със смъртта на мама…

— О, напротив, има много общо — ридаеше Дъглас разкаяно. — Аз разочаровах и нея, и татко. Не стигаше стресът от появата на Роуз на празненството, ами бях обвинен в присъствието на цялата преса в убийството на нейната майка. А после полицаите дойдоха тук вчера сутринта… — сълзите го давеха и му пречеха да продължи. Отпусна се тежко върху масивния стол зад бюрото и зарови лице в шепите си. — Джулия… О, Господи, Джулия…

— Нищо не разбирам — мрачно отбеляза Питър.

Тогава се намеси Саймън и като стискаше ръката на жена си, успя да обясни с равен глас:

— Рано тази сутрин полицаите се върнаха с намерението да арестуват Дъглас по обвинение в убийството на Лили Уотсън и тогава Джулия призна, че именно тя е заключила момичето в килера.

Смаян, Питър оглеждаше лицата на присъстващите, но не бе в състояние да изрече и дума.

— И после я отведоха — завърши Уилям и гласът му потръпна опасно.

— В затвора ли? — дрезгаво попита той.

Племенникът му кимна.

— В петък ще се проведе изслушване, на което формално ще бъде обвинена в извършване на престъплението, след което ще се насрочи дата за процеса.

— Аз трябваше да съм на нейното място — изстена Дъглас. — По моя вина тя стигна дотам, че… — и отново го разтърсиха ридания.

Саймън и Роджър се спогледаха. Даваха си сметка, че вече е много късно, а Дъглас беше прекалено пиян. По-нататъшни разговори не биха довели до нищо хубаво.

Роджър стана от мястото си, приближи се до приятеля си и го потупа по рамото.

— Хайде, ела. Време е всички да си лягаме. Утре трябва да си в пълна бойна готовност.

— Няма да си лягам! Как бих могъл? — заинати се Дъглас и изтри очи с опакото на ръката си. — Не мога да заспя. Какъв смисъл има да лягам тогава?

В този момент в кабинета влезе Кристофър и с един поглед можа да оцени обстановката.

— Най-накрая успях да се свържа с Куентин Бартоломю — съобщи той. — Веднага се съгласи да представлява Джулия. Иска да се срещнете в кантората му в Лондон рано утре сутрин, Дъглас.

Другият вдигна към него мрачното си лице, с кървясали и замъглени от алкохола и сълзите очи.

— Утре, така ли?

— Това е много добра новина — ведро изкоментира Роджър. — Хайде сега. Лично ще те закарам до града сутринта. Време е да си лягаме, преди всички да сме се скапали от умора.