Уна-Мери Паркър
Среднощни тайни (9)

Девета глава

Забързан обратно към къщата, за да се отърве от шума и горещината в шатрата, Саймън се натъкна на Дъглас, който тъкмо излизаше от кабинета си.

— Ще пиеш ли едно бренди? — попита домакинът.

— Защо пък не?

Дъглас се върна в стаята, отиде до барчето и напълни до половината една кристална чаша.

— Ти няма ли да си налееш едно?

— Искаш да кажеш още едно — поправи го зет му уморено. — Да. Ще ми дойде добре. Нали трябва по някакъв начин да преживея тази нощ — той изглеждаше подпухнал и изтощен, със зачервено лице и разтревожен поглед.

— Доколко са сериозни нещата? — попита Саймън.

Другият въздъхна тежко, после вдигна рамене.

— Зависи. Тревожа се единствено за Джулия.

— Това момиче наистина ли е твоя дъщеря?

— Да. Отгледа я баба й. Изпращах им пари всеки месец, но не съм виждал Роуз от деня на раждането й — пресуши брендито и посегна към гарафата, за да си налее още.

Саймън се отпусна сковано на дивана, сякаш краката му не можеха повече да го държат.

— Никога не бих допуснал. Искаш да ми кажеш, че жена ти не е знаела за съществуването на това дете?

Дъглас разсеяно разтърка чело.

— Роуз се роди, преди Лили да дойде да работи тук.

Тъстът му го изгледа ужасено.

— Господи, не мога да повярвам на ушите си. Значи това момиче е забременяло от теб, родило е детето ти и след всичко това си я наел на работа като прислужница? Какво, за Бога, си мислел, че правиш?

— Не беше толкова просто, колкото изглежда — сега гневно отвърна Дъглас.

— Почти никога не е — цинично се изсмя Саймън. — Но да докараш любовницата си в собствения си дом, е вече прекалено!

— Всъщност не аз я наех…

— Тогава кой, по дяволите…?

— Джулия — плахо отвърна домакинът.

— Джулия? — челюстта на по-възрастния мъж увисна от изненада. — Та нима тя е знаела?

— Не, разбира се.

Изражението на Саймън веднага стана саркастично.

— Ау, какъв лош късмет! Но да я имаш на разположение през цялото време, е било много удобно за теб, нали?

Дъглас се втренчи в него.

— Цялата работа беше една отвратителна каша, която се случи преди много години. Всичко това отдавна е история.

— Тогава как съседката ви е успяла да разкрие всичко! И защо хвърля цялата вина върху теб? Това си беше стопроцентово отмъщение. Какво толкова си й направил?

— Какво съм й направил ли! — яростно кресна Дъглас. — Искаш да кажеш, какво ми е направила тя! Откакто се е настанила тук преди три години, от нея не сме видели нищо, освен неприятности. Тази жена не е с всичкия си. Тя е въплъщение на злото. Имах намерение да я осъдя, но точно сега трябва да мисля как да предпазя жена си и децата…

— Не е ли малко късно за това?

— Ще ме оставиш ли на мира? — извика младият мъж. — Та ти дори не си истински баща на Джулия! Какво ти дава право да ми изнасяш лекции? — додаде накрая и забързано тръгна към вратата, където едва не се сблъска с Вивиън, тръгнала да търси съпруга си.

— Извинявай — каза й припряно и мина покрай нея.

— Ела да седнеш, мила — обърна се към нея Саймън, щом тя влезе в стаята. Беше пребледняла и се оглеждаше нервно наоколо, сякаш искаше да открие причината за гнева на зет си. — Да ти предложа ли нещо за пиене?

— Само чаша минерална вода, благодаря ти, мили — тя се отпусна тежко върху един от кожените дивани пред кантата, почувствала се внезапно като стара и много уморена жена, с характерните за възрастта болки в ставите. — Цялото празненство се превърна в нещо като кошмар, не намираш ли? Впрочем виждал ли си Джулия? Никъде не можах да я открия.

— Седи горе в стаята си с Майкъл. Смятат да наблюдават фойерверките оттам.

— Тя ли ти каза? Кога я видя?

— Засякох я преди малко в шатрата. Търсеше Анна и Уилям.

— Джулия никога нищо не ми казва — с жар започна Вивиън. — Защо е толкова потайна, Саймън? Защо не сподели с мен, както правят другите дъщери?

Той я погледна замислено, но нежно.

— Може би иска да си изгради своя собствена идентичност, мила. Да пререже пъпната връв, както се казва.

— Но винаги, щом я попитам нещо, тя се държи така, сякаш се опитвам да нахълтам в личния й живот.

— А доколко, скъпа моя, ти я допускаш до своя?

— Това са съвсем различни неща! Когато Гуидо загина, просто исках да я предпазя. Не можех да допусна да стане свидетел на отчаянието ми. Беше само на четири години.

— Но вече не е четиригодишно дете, Вивиън. Сега е жена на четиридесет и четири, омъжена, със свои собствени деца. Повярвай ми, освен всичко друго, тя е и много силна. Трябва да е, щом е изтърпяла двадесет и пет годишен брак с Дъглас.

Жената се загледа в ръцете си и започна да върти пръстените на дългите, тънки пръсти.

— Тогава защо ме кара да се чувствам изхвърлена от живота й, Саймън?

Той се приближи до нея и се наведе да я целуне.

— А защо не допуснеш, че и тя се чувства изхвърлена от твоя? — попита я меко.

Преди да се усети, ръката й се стрелна към гърдите. Тя пламна и се престори, че си играе с дългите перлени нанизи около шията си.

— Може би си прав. Сигурно ще е най-добре да отида при нея още сега. Как мислиш, колко истина има в онова, което каза странното момиче?

Саймън вдигна замислено вежди.

— Имаш предвид…?

Вивиън заговори нервно, с понижен глас:

— Ами не е възможно действително да смята, че Дъглас е убил майка й. Искам да кажа, че говореше нещо за… за разбито сърце… нали така?

— Нямам представа, мила. До тази вечер не знаех, че е имал любовница, да не говорим пък за извънбрачно дете и не си спомням да съм чувал някой да е умирал в тази къща.

В стаята настъпи тишина, докато двамата, вглъбени всеки в собствените си мисли, се опасяваха да изрекат изводите, до които стигаха.

Накрая първа се обади Вивиън:

— Какво ще стане сега? Изглежда, случката ще се появи във всички сутрешни вестници, но никой няма да приеме сериозно обвинението в убийство, нали?

Саймън въздъхна тежко.

— Един Господ знае. Или момичето е побъркано, или Дъглас доста е загазил — той стана, улови ръката й и внимателно я изправи на крака. — Мисля, че е редно да се върнем на празненството, а ти? Трябва да поддържаме илюзията за сплотено семейство.

— Ти върви. Аз смятам да се кача горе да видя Джулия. Трябва да я питам дали мога да й помогна с нещо.

* * *

На първото почукване от спалнята на Джулия не отговори никой. Вивиън тъкмо смяташе да си тръгне, дълбоко в себе си доволна, че не й се налага да застава с лице срещу възникналия конфликт, когато вратата се отвори и на прага се появи дъщеря й, като я гледаше учудено.

— Здравей, мамо — каза тя, полагайки усилия да говори спокойно, дори весело.

Вивиън изпита нещо като благоговение, докато се взираше в лицето на младата жена и видя изписаната върху него болка, но и достойнството, с което се опитваше да я прикрие зад престорената бодрост.

— Влизай. Двамата с Майкъл гледахме празненството през прозореца — гласът й заглъхна и тя се върна на предишното си място.

Стаята беше просторна и светла, декорирана в цвят на слонова кост, с огромно легло, покрито с памучни завивки в естествени разцветки. От същата материя бяха направени и богато диплещите се завеси. Вази с бели цветя, меко осветление и купчини възглавници от кремав лен, наредени върху люлеещите се столове, допълваха атмосферата на умерен лукс.

— Исках само да се уверя, че си добре, скъпа. Мога ли да направя нещо за теб? — също така ведро каза майката, давайки си сметка, че моментът съвсем не е подходящ за откровени разговори. Не и докато Майкъл бе застанал на колене пред стъклото, попивайки всяка дума.

— Не мисля, че би могла да направиш нещо, мамо, но ти благодаря все пак — Джулия отново бе застанала до сина си, обгърнала с ръка раменете му, с гръб към стаята и всичко останало. После, сякаш осъзнала колко враждебно бяха прозвучали думите й, тя се обърна и каза през рамо: — Ще поговорим утре. Радвам се, че ще останеш тук през целия уикенд.

— Аз също, миличка — топло се отзова Вивиън.

Засега нямаше какво повече да си кажат, но поне изпитваше известна увереност, че Джулия ще бъде по-откровена с нея на следващия ден. Или поне така се надяваше, защото обичаше да се чувства необходима, освен това и искаше да бъде истинска майка на дъщеря си, а не само красива фигура на фона на живота й. Но в следващия момент изпита ужас, давайки си сметка, че доверието трябва да бъде взаимно. Ако наистина очакваше Джулия да сподели с нея, значи трябваше да й върне жеста, а по някаква необяснима причина това й се струваше непосилно тежко.

* * *

— Ти знаеше ли, че Дъглас има и друго дете? — запита Леонора мъжа си, докато двамата все още седяха в шатрата. Питър вече беше много пиян, а тя наблюдаваше танцуващите със завист и тайно копнееше някой да я покани, докато музикантите свиреха: „Жена в червено“. — Не си казал и дума по този въпрос — добави обвинително.

— Бях зает с някои от бизнес партньорите на брат ми — отвърна той. — За тях да имаш любовница и извънбрачно дете, е нещо съвсем обичайно, след като си толкова богат. Но нямам намерение да дискутирам личния живот на близките си с когото и да било.

Съпругата му го изгледа презрително и за пореден път видя в него бледо копие на Дъглас.

— Не си ли изненадан поне? — настоя тя, после отвори чантата си и извади пакет цигари. Знаеше, че той беше против нейното пушене, но тази вечер не я беше грижа. Фактът, че Дъглас бе имал любовна връзка, я изненада. Въпреки че бе казала на Пами само за да я ядоса, че е имал много любовници, намеквайки, че сама е била една от тях.

Питър сви рамене.

— Всъщност не. Той винаги е живял на бързи обороти.

— Но за майка ти и баща ти това беше голям удар. Прекалено са възрастни, за да преживеят такъв шок — продължи Леонора, усещайки въздействието на никотина чак до пръстите на краката си.

— Напротив, ще го преживеят — сухо отсече Питър. — В техните очи брат ми никога не би извършил нещо нередно.

— Тя не може да се сравнява с Кресида и Саша.

— Коя?

— О, за Бога! Онова момиче. Роуз или както там се казваше. Не може да стъпи и на малкия пръст, на която и да е от дъщерите ни.

— Не виждам какво общо има това — хладно отвърна той и отново напълни чашата си от бутилката, току-що донесена от сервитьора.

* * *

Хари Клег и Джим Полак бяха напуснали дома на Нанси Греъм и бързо се придвижваха по магистрала Г3 към Мондон с твърдото решение да променят водещите заглавия на утрешните издания. Беше прекрасна ясна нощ и Хари бе натиснал педала до дупка. Колата марка „Сааб“ летеше в тъмнината с такава скорост, че светлините на останалите автомобили по пътя изглеждаха като непрекъснат светлинен поток.

Бяха с няколко часа назад от другите си колеги журналисти, но разполагаха с нещо, за което съперниците им не биха могли да мечтаят — ексклузивната новина. Невероятна история, която наподобяваше покъртителна история, въпреки че имаше подробности, които никак не се връзваха и имаха нужда от допълнително разследване.

Хари грабна слушалката на телефона в колата и светкавично набра номера на новинарския екип на „Глоуб“.

— Редакция „Новини“, моля — нареди кратко, след като най-сетне успя да се свърже. Минута по-късно вече разговаряше със свой колега. За негова беда това беше Джордж Мур, новак от провинциален вестник, чиято единствена представа за сензация се свеждаше до нечие частно празненство. — Джордж? Обажда се Хари Клег. Слушай, би ли могъл да намериш полицейското заключение на разследването по случая на Лили Уотсън в Стикли, близо до Стокбридж в окръг Хампшир, която е починала през август 1980 година? Какво? По дяволите, зная, че е посред нощ! Чуй ме сега. Умряла е в къща, наречена Хайфийлд, собственост на един от най-известните ресторантьори в страната. Името му е Дъглас Рътърфорд.

Докато управляваше колата, стиснал здраво волана, от отсрещната страна на жицата последва дълго обяснение. Накрая той прочисти гърлото си и заговори рязко:

— Известно ми е, че отдел „Съдебна медицина“ е затворен по това време… Би ли могъл да прегледаш архивните файлове, по дяволите! Провери го този Рътърфорд. Или пък Лили Уотсън. Разбра ли ме? Искам да съм сигурен дали имаме работа с убийство или с обикновен нещастен случай.

* * *

Беше почти полунощ. Неспособна да заспи, Нанси Греъм се загърна в халата си и излезе в градината. Над ръба на стената би могла да наблюдава какво се случва, без да бъде забелязана, тъй като никой не се приближаваше толкова близо до собствеността й. Знаеше, че предстои изстрелването на хиляди фойерверки, и бе твърдо решена да се наслади на гледката. А и защо не? Семейство Рътърфорд я бяха изключили от всички по-значими събития през последните три години, но не можеха да й отнемат това удоволствие — да наблюдава множеството експлозии, символизиращи емоционалния взрив, който преживяваха в момента тези омразни й хора. Притаена под клоните на глога, тя чакаше, заслушана в далечния ритъм на музиката и приглушения говор на множеството гости, събрани в двора. Това без съмнение, мислеше си тя с удоволствие, щеше да бъде лебедовата песен на Дъглас Рътърфорд. И веднага я заля вълна от задоволство, задето бе участвала активно в неговото морално убийство.

* * *

Хилядите едновременни експлозии накараха земята да потрепери, прорязвайки тъмното небе на милиони тънки светлинни ивици в сребристо и златисто, които се въртяха във въздуха и изчезваха, за да направят място на следващите искрящи звезди да се озоват в една феерична галактика. Нощното небе беше нажежено и хвърляше ослепителни отблясъци върху лицата на гостите, разположили се на моравата и по терасата, за да наблюдават зарята, струваща на Дъглас цели тридесет хиляди лири. Всички брояха на глас, докато всяка следваща ракета се разпръскваше на множество искри, като огромна блестяща хризантема, спускаща се към земята.

— Едно… две… три… четири… — и накрая изкрещяваха очаровани: — … пет!

Сред изблиците от смях и веселие на терасата никой не си даваше сметка, че само на няколко метра над тях Джулия бе застанала до прозореца на спалнята си като призрачна фигура, осветявана от всеки следващ залп. На колене до нея стоеше Майкъл и гледаше захласнато навън.

— Виж, мамо! — непрекъснато се провикваше той. — Уау! Никога преди не съм виждал подобно нещо!

Изведнъж тя усети нечие присъствие в стаята, обърна се и видя Дъглас. Той я гледаше напрегнато, но в погледа му се четеше нежност.

— Липсваш на всички долу, скъпа — каза той и обви с ръка раменете й. — Няма ли да слезеш в градината с мен?

Допирът му я накара да потръпне.

— Не съм сигурна, че искам — тя се извърна настрани и профилът й ясно се очерта на фона на водопада от хиляди многоцветни искри.

— Моля те, миличка. Само за няколко минути. Направи го заради децата. Анна и Уилям непрекъснато питат къде си.

Напълно пренебрегвайки го, Джулия се обърна към Майкъл:

— Искаш ли да отидем в градината?

Малкият се обърна рязко, преди да извика през рамо:

— О, да! Хайде да отидем! Оттам ще се вижда по-добре!

Така след няколко минути Джулия и Дъглас заедно се появиха в градината откъм френския прозорец на гостната. За онези, които ги видяха в този момент, това беше доказателство, че случилото се не ги бе засегнало ни най-малко. Той силно стискаше ръката на съпругата си в своята и изглеждаше блед, но спокоен. Майкъл бе уловил другата ръка на майка си, а Анна и Уилям се приближиха и застанаха зад родителите си. Последва блясъкът на няколко светкавици и фоторепортерите запечатаха мига върху лентите си. Щом снимките се появяха на следващия ден по страниците на изданията, читателите съвсем оправдано биха могли да се заблудят, че са правени в началото на празненството, а не в края му.

* * *

Почти се зазоряваше и моравата пред къщата пустееше, но откъм тайнствените дълбини на шатрата продължаваше да се носи музика, странно примесена с шумовете на приближаващото утро. Само приятелите на Анна и Уилям продължаваха да танцуват между отмиращия разкош на венецианския декор, докато останалите сервитьори сновяха наоколо оклюмали и капнали от умора, чудейки се кога ли е следващият влак от Стокбридж за Лондон.

Шестстотин четиридесет и две бутилки шампанско, двеста и двадесет червено вино и двеста и осемнадесет бургундско бяха излети върху изядените шестстотин и петдесет скариди, петстотин жабешки бутчета, сто и петдесет омара, триста и тридесет гълъба, двеста килограма ягоди и малини. Заедно с украсата, в това число цветята, музикантите, фойерверките, елегантно отпечатаните покани, сервитьорите и барманите, както и самата шатра, бяха стрували на Дъглас доста над триста и петдесет хиляди лири.

Докато седеше до прозореца на кабинета и се взираше в крещящите с екстравагантността си останки от нощното пиршество на фона на хладната утринна светлина, шатрата му приличаше по-скоро на огромен сив слон с тъжно разклатени от бриза уши, отколкото на стегнато шапито на цирк, предназначен да предлага смях и веселие със своите клоуни. Единственият клоун тази вечер се бе оказал самият той. Докато стоеше изправен с последното за вечерта питие в ръка, очите му се изпълваха със сълзи на гняв и съжаление. После се извърна рязко и остави чашата, преди да тръгне по стълбите нагоре към спалнята.

* * *

Най-сетне дългата нощ беше приключила, а с нея и проваленото празненство. Музиката бе спряла, паркингите бяха опустели, изтощените готвачи и сервитьори бяха изчезнали. Няколко лични вещи се търкаляха наоколо забранени: елегантен шал от шифон, вечерна дамска чанта, жилетка и, колкото и да изглеждаше странно, нечий златист сандал с висок ток.

Останала най-после сама, Джулия се разхождаше из градината благодарна, че всичко беше свършило. Не за първи път в живота й се налагаше да мобилизира цялата си вътрешна сила, но никога преди причината за тревогата и не бе била толкова ужасна, нито отчаянието й така дълбоко. След като се увери, че майка й и Саймън, родителите на Дъглас и самият той си бяха легнали, тя се бе измъкнала от леглото и използвайки задните стълби, за да не се натъкне на някого, се бе скрила в малкото помещение, което използваше за гардероб. Съпругът й спеше в общото голямо легло, но тази нощ не би могла да понесе мисълта да го сподели с него. Копнееше да легне сама в успокояващата хладина на ленените чаршафи и меките възглавници, затова бързо се разсъблече и се настани в леглото на отдалечената единична стая, която много рядко използваха.

Най-сетне да се озове сред тишината на усамотението съвсем сама.

Най-сетне можеше да си почине от напрежението и да се държи естествено, което й липсваше през цялата вечер. Но въпреки това не можеше да намери покой. Докато тялото й почиваше, съзнанието й продължаваше да работи, а и тепърва й предстоеше да се изправи лице в лице с истината за онова, което се беше случило преди шестнадесет години.