Уна-Мери Паркър
Среднощни тайни (8)

Осма глава

Брайън, винаги нащрек и неотлъчно наблизо до Дъглас, забеляза дискретния знак на домакина и веднага се изправи до него.

— Мисля, че след пет минути трябва да обявим речите.

— Много добре — последва кратка пауза. — Но няма ли да е по-уместно да изчакаме, докато сервират кафето, мистър Рътърфорд? Сигурно не бихте искали да бъдете прекъсван от тракането на хиляди чинийки и чаши върху масите.

Дъглас кимна засмяно.

— Добре, че се сети, приятелю.

Уредникът постави микрофона пред него.

— А съпругата ви ще бъде ли до вас, докато говорите? — попита, снишавайки глас Брайън.

Домакинът го изгледа неразбиращо.

— Ами… Не съм мислил за това… Нали виждаш, че обслужваме различни маси. Ти какво ще кажеш?

— Нали сте поканили тези хора, за да споделят с вас празненството по случай годишнината от сватбата ви?

— Да. Точно така.

— В такъв случай смятам, че е редно мисис Рътърфорд да застане до вас, поне докато трае речта ви — предложи Брайън.

— Прав си.

Няколко минути по-късно, когато всички се бяха отпуснали на чаша кафе, петифури и пури, уредникът рязко почука с лъжицата върху страничната маса, карайки гостите да замълчат. След това произнесе високо и авторитетно:

— Ваши превъзходителства, Господин министър-председател, Ваше високоблагородие, дами и господа, моля за тишина за нашия домакин, мистър Дъглас Рътърфорд.

Спонтанен изблик на аплодисменти посрещна Дъглас, когато той се изправи и съпругата му застана до него. Група фотографи се скупчиха, наклякали между масите.

— Скъпи приятели… — започна той. — Мисля, че За Габор бе казал: „Влюбеният мъж е несъвършен, докато не се ожени. След това с него е свършено“.

Изчака, докато избухналият в шатрата смях затихне, после улови ръката на Джулия и я целуна. — Ала моят живот започна точно от този момент нататък. През този месец, преди двадесет и пет години… И никой не би могъл да обвини съпругата ми, че се е омъжила за мен заради парите ми, защото аз отидох при нея със заем от шест хиляди лири и един стар, раздрънкан „Форд Ескорт“. За добро или за лошо, ние се оженихме и, по мое мнение, ставахме все по-бедни и по-бедни. Явно Джулия си е мислила същото, защото вместо да задържи работата си като секретарка и да гради кариера, тя започна лично да мие чиниите в първия ни ресторант „Лотс“, където предлагахме много храна, много питиета… — отново направи пауза и се огледа наоколо. — И като че ли нищо не се е променило, не мислите ли? — попита безизразно.

Насъбралите се нададоха възглас на одобрение и докато Дъглас продължаваше да ги омайва, застанала до него, Джулия не преставаше да се смее, особено след като той се позова на покойния лорд Манкрофт: „Щастлив е онзи мъж, който има жена, която да му казва какво да прави, и секретарка, която да върши цялата работа.“

Когато заговори за Анна, Уилям и Майкъл, продължи да се изразява шеговито, но този път с неподправена гордост и усмихвайки се, докато те се грижеха за гостите по масите, на които бяха настанени. Забеляза, че очите на Анна грееха от вълнение, ушите на Уилям се бяха зачервили от смущение, а Майкъл изглеждаше много доволен, задето го бяха споменали, след като по-рано се бе чувствал извън общата подготовка за празненството.

— Бих искал да предложа тост за нашите деца — продължаваше той, — които внесоха толкова радост в живота ни и не престават да ни засвидетелстват своята любов — гласът му пресекна и Джулия здраво стисна ръката му.

— Тост за Анна, Уилям и Майкъл! — обяви Брайън Уилямс.

— Анна… Уилям… Майкъл… — завикаха в хор присъстващите с вдигнати чаши и Уилям се изчерви повече от всякога.

След като всички насядаха отново, за да чуят края на речта, шатрата отново потъна в тишина.

— Бих желал също така да вдигна тост в знак на благодарност към моя главен готвач Лорънт… — започна той, но леко почукване на лъжицата по стъклената чаша от съседната маса го накара да млъкне и да се огледа, раздразнен от това прекъсване. Брайън, винаги нащрек и готов да се справи с всяка извънредна ситуация, като например проблеми с някой препил гост, бързо приближи до него и посочи към входа на палатката.

— Погледнете, мистър Рътърфорд — каза той. — Онази дама в черна дантелена рокля.

Дъглас се обърна в оказаната посока и шумно си пое въздух, щом позна посетителката. Нанси Греъм се взираше в него с триумфално изражение и нагло вирната брадичка. Във внезапно настъпилата тишина гласът й изкънтя високо и ясно:

— Беше много трогателно да ви слушам как говорите за децата си с такава обич — започна тя, — и съм сигурна, че всичките ви приятели с удоволствие са пили в тяхна чест.

Жената отново замълча и Дъглас, с изкривено от ярост лице, остана загледан в нея за един дълъг момент, което слиса цялата аудитория.

— Но… — продължи тя най-сетне — не смятате ли, че би било чудесно да изразите чувствата си и към другата си дъщеря и да предложите на присъстващите да почетат и нея? Нейният шестнадесети рожден ден отмина преди няколко месеца и, разбира се, никой не й бе организирал такова грандиозно тържество. Защо тогава да не я приветстваме тук тази вечер?

Нанси Греъм се обърна и откъм сянката на прага се появи някаква фигура.

Изправена до съпруга си, Джулия се почувства замаяна, сърцето й заби учестено, и уплашена, че всеки момент може да припадне, тя се вкопчи в ръката му.

— Какво става, мамо? — втурна се към родителите си Уилям.

Всички започнаха да се обръщат на местата си, извиваха вратове, а някои от по-задните маси дори наскачаха, за да видят по-добре приличащото на бездомно момиче с бледа като восък кожа и сплъстена руса коса, спускаща се върху раменете му. Беше толкова слабо, че приличаше на анорексичка, имаше високи скули и изострена брадичка. Бялата му бална рокля с набор приличаше като шита специално за театрално представление. Сивите очи, широко отворени от смущение, посрещаха с ужас стотиците погледи, втренчени в него.

— Лили! — задъхано извика Джулия. — О, Господи, Лили!

Най-близко стоящите от гостите се извърнаха да погледнат домакинята, чудейки се защо лицето й е толкова пребледняло, а очите й гледаха така безумно. Дъглас, стъписан, сякаш бе видял призрак, придържаше съпругата си, която навярно всеки момент щеше да припадне.

Фоторепортерите също се скупчиха, ограждайки в полукръг семейната двойка и момичето, с намерение да запечатат всеки миг от тази драма върху лентите си.

Нанси Греъм заговори отново, този път още по-високо, за да заглуши надигналата се в шатрата глъчка.

— Не е Лили — отчетливо произнесе тя. — Името й е Роуз. Тя е нейна дъщеря. Както и на Дъглас Рътърфорд.

— Лили! — вече не на себе си продължаваше да повтаря Джулия, сякаш бе получила халюцинация. — Как бих могла да забравя Лили?

Роуз ги наблюдаваше като изплашено диво животно. Постоянно проблясващите около нея светлини я поглъщаха, заслепяваха я, докато накрая изгуби представа къде се намира.

Светкавица… Светкавица… Светкавица… А тя стоеше там, чупеше слабите си, кокалести ръце и не знаеше какво да направи. Накрая изкрещя:

— Аз изобщо не исках да идвам тук, но онази жена там ме принуди. Даже ми даде пари да взема под наем тази рокля, така си е — изразяваше се простовато и необразовано. По всичко личеше, че всеки момент ще избухне в сълзи. — Все й повтарях, че мястото ми не е тук.

— Какво ще кажете за това, мистър Рътърфорд? — настойчиво запита Нанси Греъм. — Плащали сте редовно на бабата на това дете, за да го отгледа, но никога не сте го приемали като своя плът и кръв, нали?

Дъглас я наблюдаваше мълчаливо, изгубил ума и дума. Първа се съвзе Джулия, мобилизира всичките си сили и вдигна гордо глава.

— Това са куп лъжи! Лили никога не е имала дете. Какво се опитвате да направите? Да припечелите малко пари от нас?

Отново настъпи мъртва тишина. Всички присъстващи притаиха дъх.

— Лили беше моя майка — простичко каза момичето.

— Но тя самата беше още момиче, когато дойде да работи в дома ни…

— На двадесет и три години, ако трябва да бъдем съвсем точни — високо съобщи Нанси. — По това време Роуз е била само на шест месеца.

— Но… — Джулия се обърна към Дъглас поразена. Неизреченият въпрос увисна във въздуха помежду им като отрова, която щеше да се разнесе само след като истината бъдеше изречена на глас. Като че ли цялото им бъдеше зависеше от това, което той щеше да каже в тази минута. Анна, Уилям и малкият Майкъл, който не разбираше всичко, но беше достатъчно наясно, че в семейството му се разиграва истинска драма, наблюдаваха майка си и баща си безпомощно, като пътници на палубата на разбиващ се кораб. Наред с останалото, родителите на Дъглас и Джулия, всичките им приятели, както и представителите на пресата, очакваха да чуят голямата новина от милионера ресторантьор Дъглас Рътърфорд — съвършения съпруг и баща, човека, който никога не допускаше грешки.

Фоторепортерите напираха напред. Да върви по дяволите пищното парти за годишнината от сватбата им! Пред жадните им за сензации погледи се случваше истинска катастрофа! Кое беше онова кльощаво, бледо момиче, което изглеждаше толкова жалко в смешната си рокля? Наистина ли беше непризната дъщеря на Дъглас Рътърфорд?

Брайън Уилямс бързо се обърна към шефа си:

— Дали да не подканя гостите да си изберат партньори за първия танц? — попита той шепнешком. — Найджъл Тюли и групата му са вече готови.

Домакинът го изгледа замаяно. После кимна глуповато и тръгна да успокоява Роуз. Но още преди уредникът да успее да каже и дума, над смълчаната тълпа се разнесе разтърсващ вик:

— Махай се от мен! — разкрещя се момичето. — Ако не беше ти, мама все още щеше да е жива!

После, с последен ужасяващ крясък, то се обърна и хукна навън през моравата, а полите на смешната рокля се развяха зад него. Миг по-късно изчезна между дърветата.

Дъглас бързо възвърна спокойствието си.

— Повикай охраната, за да изхвърли мисис Греъм от дома ми — нареди той на Брайън. — Освен това предупреди дамата, че ще подам иск срещу нея за неправомерно нахлуване в чужда собственост, за клевета и… — лицето му отново се изкриви от ярост и той стисна устни.

— Татко, какво става, по дяволите? — настойчиво го попита Уилям. — Кое е това момиче?

Баща му вдигна успокоително ръка.

— Всичко е наред. Мога да обясня. Ще дам пресконференция във всекидневната и ще изразя мнение от мое име и от името на съпругата ми.

— Аз също ще дойда — твърдо заяви по-големият му син. — Както и Стефани.

— И аз — обади се Анна, сграбчила ръката на Петрок, сякаш помежду им никога не бяха съществували някакви проблеми.

Само Джулия седеше неподвижна, замаяна от изживяния шок.

— Ще съобщя на медиите какво възнамерявате да направите и ще ги отведа до къщата — каза Брайън Уилямс.

Групата вече бе започнала да свири най-известните си хитове и по-младите гости се насочиха към дансинга. Празненството беше в разгара си и Дъглас си даде сметка, че каквито и страдания да изживяваше в момента семейството му, трябваше да издържат до края.

Кошмарът все още не беше свършил.

* * *

Сред забързаната тълпа журналисти, втурнали се към къщата, за да заемат възможно най-добрата позиция и да чуят какво има да им каже Дъглас Рътърфорд, липсваше само един. Хари Клег, редактор на жълтите страници на вестник „Глоуб“, избута фоторепортера си почти насила към входната алея.

— Къде отиваме? — попита го Джим Полак, провесил на врата си няколко фотоапарата.

— Да уловим горещата новина, преди другите да са я надушили — подвикна в отговор Хари.

Тогава Джим разбра, че са тръгнали да проследят облечената в черна дантелена рокля фигура на Нанси Греъм, която се отдалечаваше по моравата, съпровождана от двама охранители.

— Така или иначе ще научим какво обяснение е дал Дъглас Рътърфорд. Не се съмнявам, че ще наговори куп измислици — весело завърши Хари.

Минута по-късно видяха жената да се прибира в дома си.

Хари избута фоторепортера към сянката на един рододендрон.

— Не допускай момчетата от охраната да те забележат — предупредително изсъска той.

Под обсипаното със звезди небе и носещата се в далечината мелодия на „Жълтата река“ двамата мъже изчакаха, докато хората на Дъглас се върнаха по алеята и изчезнаха обратно в къщата.

— Е, да вървим — каза Хари и пръв тръгна напред. Щом стигнаха до ярко осветената входна врата, той натисна звънеца.

Почти веднага отвътре се разнесе вече познатият им глас:

— Кой е?

— Казвам се Хари Клег и съм редактор в „Глоуб“, мисис Греъм. С мен е и моят фотограф Джим Полак. Много сме заинтригувани от онова, което разказахте преди малко, и бихме искали да поговорим с вас по този повод.

Вратата се отвори толкова бързо, че двамата почти се стреснаха.

— Добър вечер — поздрави журналистът и веднага показа служебната си карта.

— Заповядайте, влезте — покани ги жената и ги поведе към претрупаната си с мебели всекидневна. — Да ви предложа ли нещо за пиене?

— Не, благодаря, с кола съм.

— Не, благодаря — като ехо повтори Джим.

Нанси се настани на един стол и ги загледа приветливо.

— Какво бих могла да ви кажа? Сигурно току-що идвате от празненството. Думите ми направиха невероятно впечатление, нали?

— Но вие очевидно знаете много повече по въпроса — небрежно подхвърли Хари. — Бихте ли ни дали малко повече информация? — извади от джоба си бележник и писалка и се приготви да записва. — Първото и най-важното — ще ни кажете ли цялото си име…?

Капанът вече беше щракнал около жертвата и за Нанси Греъм не оставаше нищо друго, освен да се опита да бъде колкото може по-полезна.

* * *

— Дъглас, не мога. Не искай това от мен… — на Джулия не й беше необходимо да пита съпруга си дали наистина е баща на детето на Лили. Достатъчно й бе да го погледне и да види вината в очите му в мига, в който Роуз се беше появила.

Той я поведе към кабинета, обви ръце около нея и я притисна силно.

— Миличка, ти си единствената, която някога съм обичал… Лили никога не е представлявала заплаха за брака ни, повярвай ми. Детето се появи погрешка и аз ти се кълна, че не съм го виждал от момента на раждането му. До тази вечер. Трябва да посрещнем тази катастрофа с достойнство и наистина имам нужда от близостта ти, скъпа. Моля те — гледаше я умолително, опитвайки се да й вдъхне сила и кураж. — Зная, че имаш да ме питаш много неща, но сега те моля да го направиш… заради мен.

— Господи! — допря ръка до челото си тя. — Не се чувствам добре…

— Зная, любов моя. Веднага ще ти налея едно бренди.

— Не искам нищо — отстъпи назад и го погледна Джулия. В очите й се четеше болка и обида, устните й трепереха. — Щом трябва да го направим, за Бога, давай да свършваме по-бързо.

Върху лицето на Дъглас се изписа тревога.

— Боже мой, толкова съжалявам. Бих продал душата си, само и само това да не се беше случило — улови я за ръката и я изведе в коридора, където Анна, Уилям, Стефани и Петрок се лутаха, питайки се какво става. Откъм всекидневната се носеха развълнувани гласове.

Като лешояди, надушили мърша, с отвращение си помисли Джулия.

— Да вървим — нареди съпругът й, изправи рамене и вдигна с достойнство брадичка, преди да въведе семейството си в стаята.

Силната хватка на ръката му върху нейната й причиняваше болка, но гласът му звучеше твърдо, а в погледа му се четеше непреклонност. Сега се налагаше да се оправдава пред онези, които само допреди няколко дни отчаяно бе копнял да покани на празненството си.

Всички се бяха скупчили в полукръг — журналисти и фоторепортери, почти неразличими един от друг.

— Бихте ли ни казали… — започна един от тях, но Дъглас го накара да замълчи, като го изгледа строго, след което застана пред тях с Джулия от едната си страна и останалите членове на семейството, подредени около него.

— Давам си сметка, че е прекалено да искам от вас да забравите какво се случи преди броени минути или да унищожите снимките, които вече сте направили — заговори той. — Но се надявам, че никой няма да забрави факта, че тази вечер трябваше да се съберем… всъщност се бяхме събрали, за да отпразнуваме двадесет и пет годишнината на един щастлив брак, както и рождените дни на дъщеря ни Анна и сина ни Уилям. Лили беше наша прислужница преди много години, но за нещастие претърпя фатален инцидент. Била е сама в къщата, когато я е ужилила пчела. Не всички знаеха, че момичето страда от алергия към пчелна отрова и трябваше през цялото време да носи у себе си спринцовка с адреналин. Но, уви, точно в онзи ден, изглежда, я е било забравило, защото е починало от алергичен шок, преди да му бъде оказана помощ.

Направи кратка пауза, преди да продължи:

— За цялото й семейство това беше ужасна трагедия и, разбира се, ние им предложихме финансова помощ, за да могат да отгледат малката й дъщеричка. Това е всичко, което имам да ви кажа. Много съжалявам, че вечерта започна по този неприятен начин, благодарение на нашата отмъстителна съседка. Очевидно мисис Нанси Греъм е подвела младата дама, за да провали празненството ни. Но искрено се надявам, че незначителният инцидент няма да развали настроението на гостите ни, както и на членовете на нашето семейство, които означават твърде много за мен. Благодаря ви за отделеното време. Сега ви предлагам да продължите да се веселите.

Той се обърна да излиза и Уилям с изненада установи, че баща му много разумно бе пропуснал да спомене, че жена на име Лили му е била любовница, от която има незаконородено дете.

В същия момент зад гърба му се изля порой от въпроси.

— Наистина ли момичето е ваша дъщеря?

— Бихте ли ни казали дали…

— Действително ли сте имали връзка с Лили?

— Какво беше заключението на следствието?

— Как е цялото име на тази Лили?

— За първи път ли виждате дъщеря си?

— Няма да отговарям на повече въпроси — извика Дъглас. Джулия се освободи от ръцете му и тичешком напусна стаята с наведена глава. — Вече направих изявление и ще се наложи да се задоволите с него. Не става въпрос за сензационна история или за семеен скандал. Говорим за нещастна, бедна жена, която умря при трагичен инцидент преди много години. Сега ще ви бъда благодарен, ако оставите мен и близките ми на спокойствие. В противен случай ще бъда принуден да ви помоля да напуснете дома ми.

* * *

Във всекидневната в къщата си Нанси Греъм беше във вихъра си.

— Отдавна подозирах Дъглас Рътърфорд — говореше тя с жар. — Той е високомерен и арогантен човек.

— Зная — съгласи се Хари, опитвайки се да изрази съчувствие. — Но как разбрахте за дъщеря му? И какво ви кара да мислите, че е убил майката?

Жената изглеждаше изумена, че някой се осмелява да подлага думите й на съмнение.

— Та всички в селото знаят, че той е непочтен — отвърна с презрение тя. — Мистър Харис, който държи универсалния магазин, е наел Лили като продавачка и тя е живяла по онова време в стаята отгоре. Въпросният господин се е повлякъл след нея от момента, в който е купил имението Хайфийлд, много преди да се нанесе там със семейството си. Карал е работниците да протакат работата и продължение на месеци, за да може да се среща с момичето. После Лили е забременяла и той я е зарязал. Впрочем съвсем типично за мъж като него.

— Какво можете да ни разкажете за убийството? — настоя Хари, като крадешком поглеждаше часовника си. Времето летеше и трябваше да побърза, ако искаше да успее за сутрешното издание.

— След като се е родило бебето, а цялата фамилия се е нанесла в къщата, тя е била наета като чистачка. След това Дъглас я е заключил в килера за хранителни продукти, където е била ужилена от пчела и оставена да умре. Нали разбирате, била е алергична — с охота разказваше Нанси, сякаш беше съвсем обичайно някой да е алергичен към пчелна отрова.

Вече съвсем объркан, журналистът се намръщи:

— А какво е станало после? Бил ли е обвинен в убийство? Имало ли е дело?

Тя повдигна рамене.

— Нямам представа. По онова време не съм живяла тук. Зная само, че този човек е способен на всичко. Отвратителен е. Платил е на свидетелите, за да си мълчат. Което впрочем изобщо не ме учудва.

* * *

Празненството продължаваше с пълна пара, тъй като гостите бяха решили да отдадат дължимото признание на гостоприемството на домакините си. Министър-председателят и някои от посланиците се бяха измъкнали, извинявайки се с „необходимостта да стават рано на следващата сутрин“, но повечето нямаха никакво намерение да напускат най-внушителното парти на годината. Шампанското продължаваше да се лее, вокалната група свиреше фантастично, а обстановката не преставаше да изненадва с нови, вълнуващи открития. В по-усамотените кътчета възрастните гости шепнешком разменяха предположения и догадки относно случилото се, докато приятелите на Анна и Уилям — ново, по-толерантно поколение — само ги бяха прегърнали в знак на съпричастност, споделяйки преживяния шок от неочакваната поява на тяхната полусестра.

Най-разтърсени от случката бяха старите родители. Те се усамотиха в отдалечената лятна къща зад басейна, за да поговорят на спокойствие, без никой да може да ги чуе.

— Не мога да повярвам, че това наистина се случи — притеснено започна Вивиън. — Възможно ли е да е било само някаква неуместна шега?

Саймън я прегърна през раменете.

— Съвсем не беше неуместна шега, скъпа. Достатъчно беше да погледнеш лицето на Джулия, за да забележиш ужаса й.

Пат и Реджи го изгледаха почти гневно.

— Но това бяха само куп долни лъжи! — извика Пат. — Дъглас никога не е имал любовница, още по-малко пък извънбрачно дете. Как можахте да допуснете такова чудовищно предположение?

Съпругът й кимна печално в знак на съгласие.

— Всичко е заради оная стара злобарка от съседната къща. Измислила е цялата история, за да провали вечерта и…

— Да, точно така — с жар потвърди жена му. — Нали и онова момиче, как му беше името, само каза, че го е принудила да дойде?

— При това дори му е дала пари, за да си наеме рокля? — довърши Реджи.

Саймън наблюдаваше родителите на Дъглас и веднага си даде сметка, че нито единият от тях за нищо на света не би повярвал, че скъпоценният им син би могъл да извърши нещо нередно. Затова не каза нищо, но вътрешно се съмняваше.

— Но Джулия щеше да ми каже, ако… — обади се Вивиън, после внезапно замълча, осъзнавайки, че дъщеря й не би й казала нищо. Джулия винаги бе била много затворена и не обичаше да разкрива чувствата си. Още като дете бе таила всичко в себе си. Също като мен, помисли си майката, припомняйки си, че през последните няколко дни тя също си имаше своята тайна. Ако Дъглас се бе проявил като неверен съпруг, най-малко жена му би желала това да се узнае от когото и да било.

В този момент зет й се появи с широки крачки откъм басейна, с изражение, показващо твърда решимост.

— Идвайте — нареди той рязко. — Трябва да посрещнем тази неприятност с открити лица. Ще изглежда ужасно, ако всички хукнем да се крием.

— Къде е Джулия? — попита го Вивиън.

— Ще се появи всеки момент — бързо отвърна Дъглас.

— Добре ли е? Дали не трябва да отида при нея?

— Нищо й няма. Само дето е бясна на оная дърта кучка от съседната къща.

— Но кое в действителност беше онова момиче? — настоя тъща му.

Саймън стегна прегръдката около раменете й.

— Остави това, мила — измърмори на себе си той.

* * *

— Ти знаеше ли, че баща ти е имал любовница навремето? — съчувствено попита Петрок, щом двамата с Анна седнаха на една пейка от ковано желязо в импровизирания венециански двор, където фонтанът продължаваше нежно да ромони, а въздухът бе наситен с аромат на жасмин. Катастрофалното развитие на празненството ги бе сближило отново и след като тя му прости, сега бе благодарна за присъствието му.

— Не съм сигурна, че наистина е имал — опита се да бъде лоялна Анна. — Ти изобщо не познаваш Нанси Греъм. Не би се спряла пред нищо, за да създаде неприятности. Зарече се, че ще провали приема, и ето че успя. Но никога не съм допускала, че е способна да стигне толкова далече — допълни гневно. — Иска ми се да убия дъртата крава! Това беше толкова подло спрямо татко!

— И на майка ти не й беше много весело — сухо се обади той.

— Зная, но не мама е обвинена, че е имала любовна връзка, незаконно дете и накрая е извършила убийство, нали? — сряза го момичето. — Това е клевета.

— По-скоро клюка — поправи я младежът.

— Както и да е — отвърна тя презрително. — Горкият татко. Хвърли толкова усилия да направи тази нощ незабравима и много му се искаше всичко да премине перфектно — очите й, съвсем същите като тези на баща й, се напълниха със сълзи.

Петрок улови ръката й.

— Разбирам как се чувстваш, мила, но няма смисъл да отричаме. Фактите говорят, че…

— Ние все още не знаем какви са фактите! Докато даваше пресконференцията, татко не спомена, че е имал любовница, още по-малко пък дете от нея.

— Зная, че на практика не каза нищо такова, но…

— Е, това е. Струва ми се, че ще е най-добре да изчакаме края на празненството, преди да си правим заключения.

Той се загледа в нея отблизо. Тази нова Анна с несломим дух му харесваше много повече от предишната пасивна млада жена. Действително беше много шокиран, когато му се бе обадила, за да му каже какво мисли за него. Това го накара да погледне на нея със съвсем други очи. Само преди няколко месеца не би направила нищо подобно. Тогава би се усамотила в някой ъгъл, за да ближе раните си.

— Татко е силен човек — каза тя и се усмихна вяло.

Момчето се наведе и я целуна леко в ъгълчето на устните.

— Ти също. Освен това те намирам за много привлекателна — прошепна в ухото й. — И така, поканен ли съм в дома ти до края на седмицата?

— Ще си помисля по въпроса — подразни го Анна и очите й отново блеснаха дяволито.

* * *

В най-отдалечения край на шатрата, в малка вдлъбнатина, наподобяваща пещера, от чийто таван се спускаше асма, седяха Уилям и Стефани и наблюдаваха танцуващите.

— Надявам се мама да е добре — обади се той загрижено.

— Искаш ли да отида да я потърся? Само за да се уверя, че всичко е наред?

— Благодаря ти, но смятам да го направя сам, ако не се появи до няколко минути — Уилям огледа претъпканата палатка. — Смятам, че все пак ще се върне, а? — опитваше се да разсъждава като възрастен върху случилото се. Всеизвестен факт беше, че при семейните двойки често се появява отчуждение. Но не и при неговите родители. Невъзможно беше собственият му баща да предаде майка му по такъв начин, при това да има и извънбрачно дете. Какво щеше да стане сега? Дали щяха да се разделят? Щеше ли да се стигне до развод? Почувства се огорчен и самотен, неспособен да приеме факта, че това се случваше в неговото семейство.

— Впрочем майка ти беше наясно с всичко много преди това — прекъсна мислите му Стефани.

Той се намръщи и я изгледа строго.

— Какво те кара да мислиш така?

— Ами още щом забеляза момичето — Роуз или както там му беше името, — тя веднага го позна. Или си помисли, че го позна. Нарече го Лили.

На Уилям това никак не му хареса. Попи нервно устни със салфетката си и почти наведнъж изпи остатъка от шампанското.

— Защо ми говориш такива неща? Да не би да е споделила нещо с теб? — дрезгаво попита той.

— Не, разбира се — момичето наблюдаваше как приятелят му се бори с чувствата си със зачервено лице и стиснати в юмруци ръце. Знаеше, че между него и майка му винаги бе съществувала необикновена близост и очевидно сега преживяваше много тежък момент.

— Тогава какво те кара да допуснеш, че… — гласът му се задави от бликналите сълзи.

— Женска интуиция. Тя никога не лъже — отвърна Стефани и улови ръката му. — Майка ти е много по-силна, отколкото си мислиш, мили. Освен това си има теб.

Той й отправи пълен с благодарност поглед.

— Аз пък имам теб.

* * *

Тим все още стоеше край масата, чийто домакин беше, и оглеждаше гостите, никой, от които не го познаваше. Те дори не допускаха, че е племенник на Дъглас, така че смело изразяваха догадките си относно случилото се. Отначало той само слушаше и с досада си мислеше, че говорят съвсем като дванадесетгодишни хлапаци. Ала постепенно усети, че го обзема гняв. Порази го откритието, че за тези светски хора единственият смисъл в живота бе да разпространяват пикантни клюки. Що се касаеше до тях, Дъглас се бе оказал в центъра на неприличен скандал, за който още в утрешните вестници щяха да бъдат изнесени пиперливи подробности, които да подхранват висшата класа с теми за разговор през следващите няколко седмици. Очевидно изобщо не ги смущаваше фактът, че ядяха неговата храна и пиеха неговите напитки, докато обсъждаха мистериозното появяване на неизвестната никому досега „негова дъщеря“. Най-лошото от всичко обаче беше, че падението на този известен и влиятелен човек ги караше да се чувстват все по-доволни от себе си.

И внезапно усети, че не може да издържа повече.

— Бих ви посъветвал да внимавате какво говорите — каза той високо, за да надвика музиката. — Чичо ми ще потърси юридически съвет още тази вечер и ще бъде безкомпромисен към всеки, който си позволи да прави неприлични заключения или да разнася клюки.

Думите му бяха последвани от сконфузено мълчание, видимо смущение и десетина изчервени лица. После всички заговориха едновременно за други неща, за да прикрият неудобството си.

* * *

Джулия откри Майкъл свит на най-горната площадка на стълбището и облян в сълзи.

— Милото ми момче — каза тя нежно, седна до него и го притегли в прегръдките си. — Няма защо да плачеш. Мама и татко все още се обичат и винаги ще се обичат, както и теб, Уилям и Анна. Не обръщай внимание на думите на злобната мисис Нанси Греъм. Тя просто искаше да ни разстрои тази вечер.

— Но кое тогава беше онова момиче със смешната рокля? — лицето му беше мокро, устните му трепереха.

— То няма нищо общо с нас — твърдо отвърна Джулия. — Татко вече уреди нещата, така че няма за какво да се тревожиш.

Детето подсмръкна.

— Не искам тя да ми е сестра.

— Никога повече няма да ти се наложи да я видиш, така че на твое място веднага бих забравила за нея — успокои го майка му, давайки си сметка, че в никакъв случай не биваше да допуска малкото момче да изпита ударите на семейната криза.

— Имаш ли кърпичка? — тихо попита Майкъл.

— Хайде да отидем да вземем салфетки от моята стая, миличък — предложи тя. — Пък и аз трябва да пооправя грима си.

— Ще слизаш ли пак долу? Не мисля, че вече ще е толкова забавно.

Джулия пренебрегна въпроса.

— Искаш ли да погледаме фойерверките от прозореца на спалнята? — попита вместо това.

— Но и ти ще останеш с мен, нали?

— Естествено, мъничкият ми — увери го тя и улови двете му ръце.

Винаги ще бъда до децата си, каза си мислено. Винаги, каквото и да се случи.

* * *

Пами Шимел изгледа изпитателно Роджър.

— Не разбирам защо всички са толкова учудени.

— Защото Джулия и Дъглас винаги са били предани един на друг, затова — отвърна троснато той. — Направо съм шокиран, честно казано.

— Е, не чак толкова предани, както се оказа — сопна се тя. — Впрочем това си личеше от километри.

— Кое си личеше? — направи се, че не разбира Роджър. Пами беше започнала да му лази по нервите. Откакто бяха пристигнали в Хайфийлд, не бе престанала да критикува, а когато не злословеше по адрес на останалите, постоянно настояваше да правят секс.

— Ами че Дъглас е женкар — отвърна тя нетърпеливо. Кафявата й вечерна рокля със ситни плисета й придаваше по-маймунски вид от всякога. Извърна към него кръглите си, тъмни очи. — Цял ден не е преставал да ме сваля — додаде тя и откъсна зърно грозде от красиво аранжираната кошница с плодове.

Роджър едва не се задави с глътката шампанско, която току-що бе поел. И за първи път не можа да измисли какво да й отговори.

* * *

Докато наблюдаваше танцуващите, наслаждавайки се на чаша коняк „Наполеон“ и първокачествена пура, Кристофър внезапно осъзна, че случилото се тази вечер може да се превърне в катастрофа. Дали пък готическият ефект от стотиците запалени свещи, хвърлящи наоколо мрачни сенки, не създаваше тази атмосфера на похот и страст? Или причината беше в необикновените и ефектни маски, които превръщаха гостите в страховити създания, зловещо наблюдаващи с проблясващи през тесните процепи очи? Докато танцуваха, те сякаш излизаха от тъмнината, появяваха се от руините на този старинен град като в някакъв дяволски парад, отразяван отново и отново в огледалата, окачени на кървавочервените стени. До него, като есенни листа, носени от полъха на вятъра, се носеха високи смехове и откъслечни разговори.

Кристофър не беше нито вярващ, нито суеверен, но внезапно в съзнанието му нахлу един цитат от Библията: „Цялото лукавство на света, и плътта, и Сатаната“.

Нещо зловещо витаеше в атмосферата тази вечер, особено след появата на онова странно момиче на име Роуз, и той усети, че трепери, разлюляван от ледените тръпки на лошо предчувствие. Изведнъж разбра какво трябва да направи, за да не бъде цял живот в плен на „плътта и Сатаната“. Тази вечер се бе оказала не само трагична за Джулия, но и нещо като прокоба за самия него и значението на предсказанието не му бе убягнало.

В този момент сестра му мина покрай него, все още носейки екстравагантната, украсена с пера, маска, която Дъглас й бе избрал.

Той се изправи, последва я, улови ръката й и установи, че я е стиснала в юмрук.

— Какво става? Къде си тръгнала? — попита той, докато излизаха от шатрата, отдалечавайки се от оглушителната музика към свежата прохлада на нощта.

— Търся Анна и Уилям. Искам да видя дали са добре — изпод маската се виждаха само очите й, но въпреки това тя извърна лице от прожекторите, които осветяваха тревата около къщата, за да не може брат й да види разяждащата я болка. Не че му беше необходимо. Много внимателно Кристофър разтвори пръстите й и забеляза дълбоките отпечатъци на ноктите върху дланта й.

— Господи, Джулия, толкова съжалявам — каза й покъртен. — Нямах представа, че…

Тя остана все така неподвижна, загледана към къщата.

— Успях да преживея някак, след като узнах, че Дъглас е имал връзка с Лили, но не съм сигурна дали ще се справя сега, когато зная, че има и дете от нея.

— Разбирам. И едва сега ми става ясно защо беше толкова ядосана днес следобед. Но беше права. Не бива да изоставям Уна. Само ако можеше… — гласът му пресекна и той млъкна.

— Не съществува такова нещо като съвършен живот, Крис. Всичко е въпрос на компромиси. Просто трябва да решиш кое е най-важното в живота ти. Аз обичам Дъглас, винаги съм го обичала. С две трети от тортата е много по-добре, отколкото без нито едно парче. Единствено от мен зависи какво ще се случи оттук нататък, а аз искам да остана с него.

— А ще можеш ли?

— Нужно ми е време. Ще загубя много повече, ако го напусна, отколкото ако остана. Винаги съм го знаела.

— Но тази криза не ти ли идва малко в повече? Би ли могла да простиш? Незаконно дете? Може би дори убийство?

Джулия рязко протегна ръка и покри с пръсти устните му.

— Трябва да ида да намеря Анна и Уилям. Обещах на Майкъл, че ще се забавя само няколко минути.

Той я остави да се отдалечи, после погледна ръчния си часовник. Беше единадесет и половина. Прекалено късно ли беше да се обади на Барбара? Тя сигурно беше все още будна и вероятно гледаше видео. Огромното количество шампанско, което изпи, го правеше дързък и му даваше куража, необходим му да сложи край на тази връзка, но искаше ли действително да го направи? Запъти се бавно към къщата, опитвайки се да отблъсне спомена за бледите млади гърди и нежните интимни места, които му бяха дарявали толкова наслада. Беше ли в състояние да го направи? Можеше ли наистина да й позвъни и да й каже, че всичко е свършено?