Уна-Мери Паркър
Среднощни тайни (6)

Шеста глава

Събота, 22 юни 1996 г.

Беше пет часът сутринта. Зората на дългоочаквания ден на празненството всеки момент щеше да настъпи — розова, мъглива, изпълнена със сиянието на капчици роса, ала до този момент Джулия не бе успяла да заспи. До нея Дъглас спеше дълбоко, дишайки равномерно, с отпуснати в отморяваща поза глава и ръце. Бе заспал в мига, в който бе сложил глава върху възглавницата преди около пет часа, докато жена му, напротив, с всяка минута се чувстваше все по-възбудена.

Лили. Ето какво я бе държало будна през цялото време. Спомените за Лили. Момичето, с което съпругът й бе имал връзка преди много години. Всичко бе продължило съвсем кратко, в това тя не се съмняваше. Някаква моментна лудост, която имаше за цел да го увери, че все още е привлекателен за жените. Беше се случило малко преди да се нанесат в Хайфийлд, когато Анна беше на три години, а Уилям току-що се бе родил. Някъде беше чела, че този период от брака се нарича „синдром на второто дете“ и през него мъжът изпитва отчуждение от съпругата си. Дъглас бе посрещнал раждането на дъщеря си с голямо вълнение, но втория път вече нямаше нищо непознато. Сега дните им щяха да бъдат напълно предсказуеми, отговорностите им — по-големи, бъдещето им — организирано до последната подробност. Когато веднъж той бе погледнал сина им, легнал спокойно в люлката си, и бе казал: „Предполагам, това беше всичко?“, тя веднага си бе дала сметка, че изживява кризисен момент. В личния им живот повече нямаше да има никакви приключения.

По това време Джулия беше съвсем наясно, че временно е изгубила стройната си фигура и отдаваше цялата си енергия на грижите около детето, което бе кърмила до късно, но не остана глуха и за предупредителните камбанки, които звучаха в главата й. Бедата беше в това, че не й бяха достигнали сили да предприеме каквото и да било. Ако Дъглас бе отегчен, въпреки отварянето на поредния ресторант и постоянната телевизионна рубрика, която водеше, това си беше негов проблем и трябваше да го разреши сам. Така и не й хрумна, преди да бе станало прекалено късно, че решението можеше да се окаже любовна връзка с момиче на име Лили.

През годините бе изтикала неприятната случка в дъното на съзнанието си и през повечето време успяваше да убеди себе си, че дори съвсем я е забравила, сякаш никога не се бе случвала. Дъглас беше неин. Винаги бе принадлежал единствено на нея и така щеше да бъде винаги. Авантюрата с Лили беше нещо, за което двамата никога не говореха. Най-добре беше да забравят. Да оставят злото да спи под камък. Много женени мъже бяха имали своите забежки… но какво я разтревожи точно тази вечер, размишляваше тя. Леонора бе казала: „Разбира се, че е имал любовни авантюри…“ Възможно ли бе да е имало и други? И дали, не дай Боже, нямаше някоя жена в живота му и в момента?

Лежеше будна до него в тъмнината, усещайки топлината на тялото му до своето, и внезапно се почувства много нещастна.

Откъде би могла да научи Леонора? Дори само за Лили? Дали Дъглас не бе споделил нещо с брат си, а той несъобразително да го бе споменал пред съпругата си?

Агонията на ревността, която я разяждаше в този момент при мисълта, че може да е имало и други, освен онова момиче, разкъсваше сърцето й като с нож. Той често прекарваше цели дни в Лондон, като се предполагаше, че е зает с някое от заведенията. Може пък наистина да водеше любовниците си в общия им апартамент в града? Нали понякога оставаше и да нощува там?

Усетила, че не може да издържи повече, тя се измъкна от леглото. Трябваше да направи нещо, да отиде да се поразходи, да поплува, но във всички случаи да издигне преграда между въображението и съзнанието си. Иначе щеше да полудее. Докато нахлузваше пуловера и дънките си, дочу шума на разбуждащата се къща. Значи не беше единствената, станала толкова рано. Денят на празненството беше започнал.

* * *

Уилям притискаше към себе си Стефани, чиято ръка дори в съня се опитваше да го докосне. Бе се промъкнал в стаята й малко след като всички си бяха легнали. Тъй като не се бяха виждали близо седмица, правиха любов бързо и страстно, стигнаха върха прекалено скоро и после, колкото и да се бяха опитвали, не успяха да го направят отново. Кикотейки се, бяха заспали в прегръдките си с преплетени крайници и нейният топъл дъх галеше бузата му.

Сега, след като се събудиха, тя се притисна още по-плътно към него, а той погали гърдите й, млади и стегнати, и веднага усети набъбването на зърната й под пръстите си. Момичето на мига започна да го гали нежно и чувствено, възбуждайки го все повече с всяко докосване. Само няколко минути бяха достатъчни, за да съединят телата си в едно, когато той влезе в нея и тя застена от удоволствие.

— Обичам те… — каза й, задъхвайки се тежко.

— О… вземи ме… Уил… О, Господи, сега! — тя се изви под него и започна да се движи отново и отново, докато той проникваше все по-дълбоко и по-дълбоко до мига, в който светът сякаш избухна около него и той се отпусна върху нежното тяло напълно изтощен.

Когато излизаше от стаята й половин час по-късно, в коридора се натъкна на Роджър Съливан. Приятелят на баща му бе облечен в анцуг и очевидно бързаше. Двамата се усмихнаха един на друг със сънливи усмивки.

— Връщаш се в стаята си, а? — попита гостът с типичната мъжка дискретност, подходяща за момента.

Уилям кимна.

— И ти ли?

— Божичко, не! — сниши гласа си до шепот Роджър. — Майка ти ни настани с Пами в една стая, затова сега бягам, за да намеря малко спокойствие.

* * *

Анна, която бе спала неспокойно, измъчвана от кошмар, в който се бе озовала в изоставена стара къща, където всичко, до което се докоснеше, се превръщаше в прах, си даваше сметка, че предстоящият ден ще бъде истинско изпитание за вътрешната й сила. Но заради родителите си, Уилям, бабите и дядовците, и всички останали гости, поканени да уважат празненството, тя щеше да се преструва на весела, изпълнена с благодарност и добро настроение. Беше възпитавана да мисли първо за другите, после за себе си, да бъде дисциплинирана и никога да не се оплаква. Днес щеше да й се наложи да приложи усвоеното на практика. Докато се измъкваше от леглото, за да си вземе сутрешния душ, изпита благодарност за наученото. То щеше да й подскаже как да се държи, иначе щеше да продължи да се облива в сълзи през целия ден, правейки по този начин нещастна не само себе си, но и всички околни. Застанала под горещата струя, тя миеше косата си, твърдо решена да се забавлява, колкото и да й струваше това.

Сякаш доловил, че ще има нужда от него, Тим вече бе слязъл за закуска и четеше „Дейли Мейл“. На масата бяха подредени прибори за дванадесет души, но до този момент братовчед й беше единственият от гостите, появил се толкова рано.

— Здрасти — поздрави я той, когато тя се появи в стаята, зачервена и сияеща, с все още мокра коса. — Честит рожден ден!

— Здравей, Тим. Много ти благодаря — съвсем очевидно беше, че се радваше да го види. — Добре ли спа?

— О, да, страхотно. Мисля, че снощи малко попрекалих с червеното вино, така че беше по-скоро опиянение, отколкото сън — пошегува се момчето.

Анна се приближи до страничния бюфет и взе един грейпфрут от стъклената купа, после се настани до него.

— Кога ще пристигнат родителите ти?

— Нямам представа — вдигна рамене той. — Какви са твоите планове за днес?

— И аз нямам представа. Татко е организирал всичко до последния детайл, така че не знам дали изобщо е останало да се прави нещо. В момента наоколо има повече работници, отколкото гости — тя се загледа през прозореца. Навън вече гъмжеше от хора. — Слава Богу, че денят ще бъде хубав. Нашите са решили да направят барбекю край басейна за младежите.

— Чудесна идея. Това ще ни спести къпането преди партито и ще ни остави за известно време сами.

В този момент в трапезарията влязоха Кресида и Саша, съвсем невзрачни без никакъв грим и още по-неугледни в развлечените широки анцузи. Едва успели да си сипят от зърнената закуска и да си налеят кафе, двете се настаниха срещу братовчедите си и веднага засипаха Анна с въпроси за Петрок.

— Какво му попречи да дойде? — високо запита Кресида.

— Просто е решил, че не иска да присъства — отвърна момичето, сякаш въпросът беше много глупав.

— На двадесет и първия ти рожден ден? — недоверчиво възкликна Саша. — Трябва да сте се скарали.

— Казах му какво мисля за него — предпазливо продължи Анна, макар че това беше самата истина.

През масата Кресида я изгледа с присвити, злобни очи, напомнящи твърде много тези на майка й.

— Мама каза, че те е зарязал — подметна тя хапливо.

Страните на Анна пламнаха.

Тим се наклони към сестрите с хладно изражение.

— Никой никого не е зарязвал. Двамата са решили да си дадат малко повече свобода и според мен ние трябва да гледаме своята си работа и да ги оставим на мира. Вие как мислите? — додаде жлъчно. Двете проявиха благоприличието да се покажат засрамени.

— Просто се притесняваме за нея — неубедително се обади Саша.

— Да бе! Не се съмнявам — измърмори под носа си момчето.

— Е, аз пък не се чувствам засегната — весело каза Анна. — Това е моят рожден ден. Днес устройваме празненството на годината и съм твърдо решена да се забавлявам.

— Браво, милото ми момиче! — изкънтя нечий глас и на прага застана Дъглас, целият сияещ, с разперени ръце.

— Здравей, татко! — тя скочи към него и той я прегърна силно, сякаш нямаше намерение да я пусне никога.

— Желая ти всичко най-хубаво по случай рождения ти ден, сладката ми!

— Много ти благодаря.

— С майка ти сме ти приготвили подарък, но ще го получиш довечера. Между другото — вметна той и я освободи от прегръдката си, — къде е тя? Никъде не можах да я открия.

Анна поклати глава.

— Нямам представа.

— Е, добре… — въздъхна баща й със съжаление. — Ще си налея чаша кафе и веднага ще отида да видя как се справят в шатрата — огледа другите присъстващи в стаята. — Добре ли сте всички? Изглежда, повечето от гостите ни ще закусват по стаите си.

— Но не и аз, приятелю — съобщи Роджър, появявайки се в трапезарията с потно и зачервено лице. — Бях излязъл да потичам и сега умирам от глад.

— Пами с теб ли е? — запита Дъглас.

Роджър вдигна вежди и изгледа приятеля си, сякаш се съмняваше да не си е изгубил ума.

— Какви ги говориш? Тя никога не става от леглото, преди да чуе потропването на бучките лед в първото сухо мартини за деня.

— А да си виждал Джулия?

— Само не ми казвай, че жена ти те е напуснала в деня на годишнината от сватбата ви! — пошегува се Роджър.

Дъглас се обърна и се плесна по челото с престорен ужас.

— Да не дава Господ!

* * *

Откри съпругата си и малкия им син в лятната къща. Майкъл се бе сгушил в скута на майка си, която го бе притиснала към себе си с две ръце.

— Здравейте, вие двамата — изненадано каза той. — Защо се криете тук? Всички вкъщи закусват и цяла сутрин ви търсим.

— Заварих детето да обикаля наоколо само, затова решихме да влезем вътре и да си поприказваме — обясни Джулия и се усмихна на мъжа си. Тъмните й очи бяха съвсем спокойни и никой не би могъл да се досети за тревогите, които бе преживяла през нощта.

Дъглас се отпусна на колене и погали сина си по главата.

— Какво има, момчето ми? — меко попита той.

Но малкият само се извърна, скри лице в пуловера на майка си и не отговори.

— Чувства се малко нещастен — обясни тя, — тъй като смята, че довечера всички, освен него, ще имат повод да празнуват. Казах му, че днес всъщност е рожденият ден на Анна, а този на Уилям е чак след две седмици. Годишнината от сватбата ни пък е идния вторник. Ала той все още се чувства пренебрегнат, затова му обясних, че празненството е за всички нас. Нещо като семейно събитие.

— Разбира се, че е така — побърза да се съгласи Дъглас. — Ела при мен, Майкъл — вдигна детето от ръцете на майка му, притисна го към себе си и му прошепна нежно: — Искаш ли да ти разкрия нещо? — момченцето кимна с мълчаливо примирение. — Ти се появи, когато с майка ти вече бяхме започнали да се страхуваме, че няма да имаме повече деца. Бяхме толкова развълнувани, че не знаехме какво да правим от радост. В онзи ден решихме, че си дошъл при нас, за да направиш семейството напълно завършено. И сега организираме това тържество, за да отпразнуваме твоето раждане, както и раждането на Анна и Уилям.

Майкъл впи поглед в лицето на баща си.

— И всички ли знаят за това? — попита задавено.

— Естествено, че знаят! И ще са още по-наясно, когато в края на вечерта вдигна тост за здравето на всичките си деца.

— Искаш да кажеш, че ще произнасяш реч?

Дъглас се разсмя гръмко.

— Съвсем кратка.

— И мама ли ще говори?

— Само ако пожелае.

Докато ги наблюдаваше, очите на Джулия се напълниха със сълзи. Дъглас беше такъв чудесен баща. Само за няколко минути бе успял да превърне Майкъл от тъжно момченце в засмяно дете с розови бузки, което го прегръщаше през врата щастливо и уверено, че е обичано и желано.

— Има и нещо друго — говореше в този момент съпругът й. Въпреки че до твоя рожден ден има цели три месеца, ти ще получиш подарък наред с останалите.

— Страхотно! — измъкна се от ръцете на баща си малкият. — Сега може ли да отида да закуся?

Родителите го съпроводиха с поглед, докато той тичешком се отправи към къщата, подвиквайки на кучетата да го последват.

Дъглас се отпусна на дървената пейка до жена си.

— Търсих те навсякъде.

— Така ли?

Той я погледна право в очите като човек, който няма какво да крие.

— Да не би нещо да не е наред? — попита я с тревога.

— Какво би могло да не е наред? — живо отвърна тя. — Денят ще бъде чудесен. Всички бихме могли да поплуваме в басейна, преди да поднесат обяда.

Дъглас улови ръката й и й помогна да се изправи.

— Целуни ме за добро утро, преди да потъна до гуша в работа.

Щом тя се наведе към него, той хвана лицето й между дланите си и я целуна продължително и страстно по устните.

— Не се отдалечавай пак, моля те. Имам нужда от теб.

— Наистина ли? — Джулия се опита да прикрие тъгата в гласа си. Дявол да я вземе тая Леонора с нейните злобни клюки! Сигурно ги бе наговорила, само и само да подразни Пами Шимел. Твърдо реши да изхвърли цялата случка от съзнанието си. Единственото, което имаше значение, беше, че Дъглас беше тук заради нея и децата им и каквото и да й струваше, щеше да се погрижи това никога да не се промени.

* * *

Пат и Реджи, също както Вивиън и Саймън, останаха по стаите си до единадесет часа. Леонора, решила да не допусне нито миг без развлечение, се присъедини към младежите за закуска, като не спираше да се пита защо Джулия я отбягваше. Е, на кого ли му пука, каза си тя, докато похапваше домашно отгледани праскови и отпиваше от кафето си. С нетърпение очакваше пристигането на Уна и Кристофър. Уна беше умна и забавна, а и много й се искаше да научи последните новини за новооткритите ресторанти и скоро поставяни пиеси, както и всички останали клюки от изискания мегаполис. Може би дори щеше да я покани да й погостува в Лондон? Да й предложи обяд в „Дафни“? Или обиколка из империята на Армани? Кратко посещение във „Воаяж“, за да се запознаят с последните писъци на модата? Защо не и да надникнат в магазините на Джоан Колинс в Харви Никълъс? Това бяха неща, за които винаги бе копняла, и тя въздъхна.

— Здравей — поздрави я влизащата в този момент Каролайн. — Ти ли си единствената от възрастните, решила да уважи закуската?

Определението накара Леонора да се намръщи.

— Денят е прекалено хубав, за да го прекарам в леглото — отбранително отвърна тя. — Помислих си, че бих могла да добавя малко към тена си, ако постоя край басейна след закуска.

— Внимавай, това много състарява — предупреди я другата жена. — Къде е Джулия?

— Един Господ знае. Върти се някъде наоколо като муха без глава. Реших да я оставя да се оправя сама.

Каролайн никога не бе харесвала зълвата на приятелката си, но едва сега разбра защо. Леонора беше изпълнена с презрение и злоба, готова да даде мило и драго, за да бъде на мястото на Джулия. И бе възпитала двете си дъщери точно в този дух.

— Джулия е отличен организатор и няма нужда от ничия помощ — сладко подметна тя.

— Сигурно имаш предвид Дъглас. Този уикенд, от първия до последния детайл, е изцяло негово дело. Жена му няма нищо общо с това празненство — упорито стисна устни Леонора.

— Ти пък откъде знаеш? Да не си седяла, кацнала на стената в образа на муха през последните три месеца? — подхвърли Каролайн с вечната си очарователна усмивка.

— Аз съм омъжена за брат му и съм наясно какво се случва в тази къща!

— Сериозно ли говориш?

— Съвсем.

Двете жени се изгледаха над масата с неприкрита неприязън.

— Много добре зная какво представлява Дъглас — с нотка на превъзходство продължи Леонора. — Той е мозъкът зад… зад всичко това — тя изразително замахна с ръка с лакирани почти в черно нокти. — Джулия е направо изгубена без него.

— Е, в такъв случай — бавно се надигна Каролайн — истинско щастие е, че го има винаги до себе си, нали? — после бързо се обърна и напусна трапезарията — висока, стройна, облечена в бели панталони и туника, понесла чашата си с кафе към градината.

По-късно, докато седеше край басейна, видя Вивиън да излиза от къщата през френския прозорец. Щом я забеляза, възрастната жена веднага се приближи и седна до нея.

— Как си, Вивиън? Изглеждаш много по-добре.

— Скъпа, трябва да ти се извиня за снощи — беше облечена в лека синя рокля от лен и грижливо гримирана. — Наистина не бях съвсем на себе си. По едно време дори се опасявах, че ще припадна. Мислиш ли, че някой друг е забелязал?

— Повечето вероятно са си помислили, че си просто малко по-весела от обикновено — увери я Каролайн. — Кажи ми, какво точно се случи? Защо се налага да вземаш успокоителни?

Очите на Вивиън бяха пълни с болка.

— Не бих искала никой да узнае, най-вече Джулия…

Другата жена я изгледа остро.

— Какво има?

— Открих бучка в гърдата си и съм ужасена, че може и се окаже рак — отвърна с натежал, от едва потисканите сълзи, глас възрастната жена.

— О, Вивиън! Но може и да се заблуждаваш. Вероятно ще излезе най-обикновена киста. Кога я забеляза?

— Преди няколко дни. О, миличка, да знаеш само какво облекчение е да споделиш с някого. Едва не полудях от тревога…

— Какво? Искаш да ми кажеш, че не си казала дори на Саймън? — невярващо я погледна Каролайн.

— Реших, че нямам право да провалям уикенда на съпруга си, нито пък на Джулия — поклати глава майката на приятелката й. — Точно затова взех успокоителните. Все никак трябваше да преживея тези дни.

— Но да ги смесваш с алкохол, е много опасно! Затова се чувстваше толкова зле снощи!

— Зная. Беше глупаво от моя страна. Реших да се откажа от тях, още повече че ми се иска довечера да изпия чаша шампанско — в гласа й беше събрана много тъга и погледът й накара сърцето на младата жена да се свие съчувствено.

— Нали ще отидеш на лекар веднага щом се прибереш у дома? — настоя меко Каролайн и улови ръката на Вивиън, все още гладка за възрастта й, без обичайните изпъкнали вени.

— Да, точно това ще направя. По един или друг начин трябва да разбера какво е, за свое собствено успокоение. А сега ще ми обещаеш ли да не казваш на никого, миличка?

— Обещавам — съгласи се другата жена, давайки си сметка, че така действително е най-добре. Ако се разчуеше, Джулия щеше да бъде съкрушена, а Саймън щеше да изпадне в отчаяние. Цялото семейство обожаваше Вивиън заради нейната доброта, нежност и красота. Дори сега — с побеляла коса, напомняща цвета на старо злато, и стройната си фигура — тя изглеждаше изискана — като по-светло копие на Джулия, при това не много по-старо. Ако й се случеше нещо, всички щяха да бъдат покрусени. — Сигурна съм, че всичко ще се оправи — добави успокоително тя. — И запомни, че каквото и да се окаже, си го открила в самото начало.

* * *

Дъглас наистина се забавляваше. Екипът от декоратори беше пристигнал още в седем часа сутринта с три камиона, пълни с кашони с цветя, клони от дървета, мъхове и огромно количество свеж бръшлян. Надонесоха и множество гирлянди от зеленина, украсени с панделки, както и клонки от френско грозде.

— Как върви? — непрестанно питаше той, докато наблюдаваше работата им с преценяващ поглед, нетърпелив да види крайния резултат.

— Много добре. Движим се по план.

— Радвам се. Веднага ще наредя да ви донесат още кафе.

След това се запъти, за да се срещне с главния готвач, който стриктно следеше неколцината си помощници в подвижната кухня. До грандиозната вечеря оставаха само няколко часа и Дъглас искаше да е сигурен, че всичко ще бъде наред. Стиснал папката с листове в ръката си, той пресрещна Лорънт, под чието вещо ръководство се приготвяха сто и петдесет омара.

— Имаш ли нещо против заедно да прегледаме менюто за довечера? — това не беше въпрос, нито заповед и мъжът, главен готвач в „Бътерфлай“, познаваше шефа си достатъчно добре, за да си позволи да му отговори, че в момента е прекалено зает.

— Разбира се, мосю — избърса ръцете си в една кърпа и се отправи към масата в ъгъла, отрупана с телефони, факс и купчина фактури от доставчиците.

Тази част беше любимата на Дъглас. Това беше всъщност и основната причина, поради която се бе задържал толкова дълго в този бизнес. Изборът на храната и начинът, по който да бъде приготвена, уточняването на менюто и листа с подходящите към него вина. Грабна един сгъваем стол, настани се срещу Лорънт и се залови за работа.

— Така. Значи започваме с топли миди с праз и задушени скариди — зачете от записките си той.

— Да — потвърди готвачът. — Охладени стриди в глинен съд, задушени с праз.

— С тях ще сервираме „Ризлинг“, реколта 1994-а. После минаваме на панирани жабешки бутчета с керевиз, придружени от същото вино, но този път реколта 1988-а — продължи Дъглас.

— Да, мосю. Жабешките бутчета пристигнаха тази сутрин. Ще ги поднесем обилно посипани с магданоз.

— Чудесно! — засия шефът. Това беше райска вечеря. Хората щяха да говорят за предложените им ястия с години и… без съмнение щяха по-често да резервират маси в „Бътерфлай“, за да се наслаждават отново и отново на преживяното удоволствие. — След това идват печените омари в пикантен сос с орехи и копър. Нали така?

— Точно така. Омарите и червеното вино от бургундско грозде от 1994 година. Великолепна напитка. Много ще върви с храната.

— А след това? — продължи да сверява записките си Дъглас. — А, да. Елзаските гълъби с гъши пастет и гарнитура от прясно зеле. Смятате ли да завиете месото в зелеви листа?

— Разбира се, мосю. Гълъбите ще бъдат сварени, обезкостени и намазани с гъшия пастет. После ще ги увием в листа от зеле и ще ги допечем само няколко минути, така че зеленчукът да запази цвета си. Към тях ще добавим задушени моркови и целина.

— Отлично. Искам предварително да се увериш, че гълъбите са сочни и имат повечко месо. И така, ще приключим вечерята с топли захаросани ябълки с фъстъчен крем и ванилов сладолед — внезапно той се намръщи и върху лицето му се изписа колебание.

— Да, мосю? — притеснено го погледна готвачът.

— Хмм… — заекна Дъглас, сякаш за момент изпита силна болка. — Не съм сигурен…

Лорънт го изгледа с тревога.

— Вече всичко е готово, мосю.

— Известно ми е — разтърка лице Дъглас и за готвача нямаше съмнение, че пред шефа му стои трудна за решение дилема. — Ягодите са прекалено тривиално ястие за месец юни… както впрочем и малините, но… — измърмори той. — Искаше ми се да предложа на гостите си нещо съвсем различно… оригинално… но сега не съм сигурен…

— Твърде късно е да правим промени в менюто — обзет от паника възрази Лорънт.

— Но ябълките са нещо прекалено обикновено! — извика неочаквано Дъглас. — Как изобщо ни е хрумнало, че бихме могли да направим нещо оригинално с ябълки? — хвърли поглед към часовника на ръката си и грабна един от телефоните. — Ти си прекалено затрупан с работа, за да се заемеш да приготвяш тепърва друг десерт, а и нямаш достатъчно помощници, така че… Ало? Дайте ми Марко! Бързо! — изкрещя в слушалката.

— Марко? От „Смартс“? — задъха се Лорънт, сякаш се готвеха да му нанесат смъртна обида.

— Вината е моя, не твоя — опита се да го успокои Дъглас и го потупа приятелски по рамото.

— Ще повикате Марко… тук?

Шефът си даде сметка, че ако не прояви такт, като нищо можеше да се пролее кръв. Двамата готвачи бяха непримирими врагове до такава степен, че се бе принудил да издаде заповед до никой от тях да не достига информация какво е седмичното меню в ресторанта на другия.

— Марко, ти ли си? Слушай сега. Решил съм да предложа на гостите си избор от няколко вида пудинг. Да, да, тази вечер. Можеш ли да уредиш да приготвят и да ми доставят около триста малки летни сладкиша? Със заливка от крем. Не, не, чакай, забрави за крема. Само обикновени сладки с червени стафиди, малини, ягоди… къпини, стига да можеш да намериш… Естествено, зная, че е юни, но ти си в състояние да вършиш чудеса. Сигурен съм, че можеш, затова много разчитам на теб. Какво? Имате няколко пакета във фризера? Ето, нали ти казах! Направи няколко в повече, но искам на всяка цена да ми изпратиш триста бройки най-късно до осем и половина. Става ли? Ще се справите ли? Впрочем колко маси имате резервирани за обяд?

Лорънт бе потънал в презрително мълчание, като отхвърлен известен артист. Щом Дъглас затвори телефона, той го погледна натъжено.

— В менюто, което ми дадохте, мосю, беше записано само ябълков пудинг. А ето че сега искате летни сладкиши. При това с плодове от фризера!

— Ще предложим и от двата вида, приятелю. Не се притеснявай. Ти свърши чудесна работа и довечера, по време на речта си, бих искал да дойдеш в палатката, за да мога да ти благодаря пред всичките си гости. Не се съмнявам, че повечето от тях биха желали да се запознаят с човека, предложил им такава великолепна вечеря.

На готвача му бяха необходими няколко минути, за да възстанови накърнената си гордост, но след като бе отрупан с толкова много похвали, най-сетне отстъпи.

— А преди вечеря ще ни бъде поднесен аперитив, нали? — върна деловия тон шефът.

— Да, мосю — отвърна другият, възвърнал широката усмивка на лицето си.

* * *

— Готвачи! — извика Дъглас към Джулия, когато се натъкна на нея в градината няколко минути по-късно. — Повечето се държат като глупави примадони — и накратко й разказа какво се бе случило.

Тя го изгледа смаяна.

— Как си могъл да постъпиш така? Не се учудвам, че Лорънт се е разстроил толкова.

Той сви рамене.

— Това няма да му коства никакви допълнителни усилия, но за сметка на това ще обере лаврите довечера. Не разбирам за какво е целият този шум — дари я с една от своите сияйни усмивки, запазени за моментите, в които осъзнаваше, че не е прав, но не искаше да си го признае. — Не мога да се спра. Салфетките за масите, които трябваше вече да са доставени, са изчезнали някъде по пътя и трябва да ги открия — и с широка крачка се отправи към единия от камионите на доставчиците.

— Ще капнеш от умора, още преди да е започнало празненството — подвикна след него тя.

Дъглас само махна с ръка в отговор и изчезна от погледа й.

В същия момент по алеята се зададе кола и спря бавно, почти неохотно, пред входа на къщата. Джулия я позна веднага.

— Крис! Здравейте! Толкова е хубаво да ви видя тук! — извика тя, докато брат й изключваше двигателя.

Кристофър излезе пръв. Изглеждаше уморен и мрачен, но лицето му засия в усмивка веднага щом сестра му се хвърли към него и го прегърна силно.

— Как си?

— Много добре — припряно отвърна той, очевидно, без да се замисли.

Уна също слизаше от колата, елегантна в кремавите си панталони и сако, допълнено от дълъг пурпурен шал. Черната й коса блестеше, лицето й бе застинало в ледено изражение.

— Здравей, Джулия.

— Уна, скъпа! — целуна я по двете страни домакинята. Двете никога не се бяха чувствали близки и не бяха споделяли помежду си. Единственото общо между тях беше Кристофър и, разбира се, Тим, когото Джулия искрено обичаше. Но някак си бяха успявали да поддържат прилични взаимоотношения, така че никой отстрани не би могъл да допусне каква огромна пропаст зееше между тях. Днес обаче поведението на брат й и снаха й можеше да се нарече открита враждебност между съпрузи, които без съмнение се бяха скарали жестоко.

— Ела да се видиш с мама и Саймън — предложи тя. — Те очакваха пристигането ви с нетърпение. Седнали са край басейна с Тим и останалите младежи — докато говореше, ги поведе през терасата надолу по каменните стъпала.

— Е, как върви подготовката, сестричке? — попита Крис, докато я следваше с лекота по пътеката. После погледна към моравата. — Сигурна ли си, че тази шатра е достатъчно голяма?

— Огромна е, нали? — засмя се тя, изпълнена от щастие, че го вижда. Обърна се към Уна, която вървеше след тях, запазила ледено мълчание. — След като очакваме толкова много гости, без да броим работниците, наети от Дъглас, наистина ще се нуждаем от всеки сантиметър пространство.

Снаха й отправи към нея странен поглед, сякаш беше казала нещо безумно. Винаги го прави, мислено отбеляза Джулия, припомняйки си как всеки път, когато си позволеше да се пошегува или да подхвърли закачлива забележка, другата се взираше в нея, като че ли я упрекваше, че говори глупости.

— Какво е замислил мъжът ти за довечера? Някакво представление? — продължи брат й, без да обръща внимание на съпругата си.

— Ще бъде изненада за всички, затова никой няма да бъде допуснат в палатката до последната минута — отвърна Джулия, като този път дори не се опита да включи Уна в разговора.

Анна, Уилям и Майкъл бяха в басейна, а Тим, Кресида и Саша играеха на водна топка. Откъм водата се носеха плясъци и изблици на смях, докато двата отбора гонеха топката под погледа на Саймън, който се бе присъединил към Вивиън, Каролайн, Пат, Реджи, Леонора и Роджър. С лека почуда домакинята отбеляза, че Пами не се виждаше никъде.

След като Кристофър се поздрави с майка си, баща си и сина си, последваха ръкувания и размяна на целувки, и с останалите. Уна стриктно се придържаше към приличието, но беше прекалено мрачна, прекалено студена за тази сърдечна компания от родители и приятели. В сравнение с нея дори Леонора изглеждаше по-дружелюбна.

Морган изнесе кафе, чаши с портокалов сок и кутии кока-кола, младежите наизскачаха от басейна и смеейки се, се настаниха около масата, за да си побъбрят. Беше прекрасен топъл и слънчев ден. Добра поличба за довечера, помисли си Джулия, доволна да забележи, че Анна стоически поддържа доброто настроение на гостите.

— Питър също ще пристигне скоро, нали? Тогава семейството що бъде пълно — подхвърли Пат.

Леонора погледна часовника си, имитация на Гучи.

— След няколко часа, предполагам.

Пат протегна обутите си в бели сандали крака, изтегна се на шезлонга и се усмихна доволно.

— Тук е прекрасно, не намирате ли?

— Наистина — съгласи се снаха й с натежал от завист глас. — Бих искала да живея на подобно място.

На няколко метра от тях Кристофър разговаряше с Тим, докато отпиваше от кафето си.

— Наред ли е всичко при вас, татко? — питаше момчето, разменяйки по този начин обичайните роли между баща и син.

Крис го изгледа учудено.

— Да, разбира се. А как е при теб? Харесва ли ти Единбург?

Тим кимна.

— Много съм доволен. Намерих си няколко нови приятели. Мисля да прекарам по-голямата част от август в Италия. Имах намерение да ви кажа. Поканиха ме да погостувам в една вила и смятам, че ще бъде чудесно.

Птичето вече излита от гнездото, помисли си бащата и усети как сърцето му се свива. Струваше му се като че ли едва вчера отмина времето, когато синът им бе малък и изцяло зависеше от тях.

Щом Тим се изправи и тръгна да свали мокрия си бански и да се преоблече, Кристофър се опита да улови погледа на сестра си.

— Трябва да поговоря с теб — каза й шепнешком.

С почти незабележимо кимване тя стана и измърмори, че трябва да свърши някаква работа в къщата. Брат й бе споделял с нея всичко, още откакто беше малко момче, и сега можеше ясно да долови, че нещо го тревожи.

Той я погледна с благодарност. Тя ще ме посъветва какво да правя. Как да се измъкна от тази каша, мислеше си той, докато я следваше бавно, така че да не предизвика подозренията на съпругата си.

* * *

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита Пами, като пресрещна Дъглас, който бързешком изскочи от шатрата с мобилен телефон в едната ръка и папка с листове в другата. Той внезапно спря и я изгледа с празен поглед.

— Да ми помогнеш ли? — повтори като ехо, сякаш му бе предложила нещо необичайно. Но жената не се отказа.

— Както знаеш, интериорът е моята специалност. Така че ако имаш нужда от професионален съвет…

— Мила моя, много любезно от твоя страна, но Джон и хората му държат нещата под контрол. А сега, ако ме извиниш, трябва да проведа няколко телефонни разговора…

Тя настойчиво сложи ръка на рамото му.

— Нека да поговорим утре, Дъглас, когато празненството е свършило и ще си по-спокоен. Искам да ти направя едно предложение. От списание „Идеален дом“ в Щатите се интересуват от мен и от работата ми. Искат да ми възложат собствена рубрика и да ме направят международен консултант по интериора. Вече обзаведох един апартамент в Париж и вила точно до Рим. Божичко, там изсипах тонове розов мрамор! Но сега имам нужда от характерна английска къща в провинцията. Какво ще кажеш? Бих могла да преобразя изцяло целия приземен етаж и като на най-добър приятел на Роджър да ти направя голяма отстъпка естествено. Това би било полезна реклама както за теб, така и за ресторантите ти, не мислиш ли? — тясното й лице с тъмни очи му напомняше на енергична маймунка.

Дъглас й отправи най-любезната си усмивка.

— Какво момиче си ти, мила моя Пами! Виж сега, идеята ти е прекрасна и е много мило, че ми отправяш такова предложение, но Джулия обзаведе наново всички стаи на долния етаж преди малко повече от година, а не можем да си позволим да променяме обстановката толкова често. Все пак ти благодаря, че мислиш за нас. Оценявам го високо. А сега трябва да побързам. Наистина се налага спешно да проведа няколко телефонни разговора.

Като махна с ръката, в която държеше документите, и й се усмихна очарователно, той изчезна по посока на къщата. Пами остана загледана в него, изпълнена едновременно с раздразнение, задето беше отблъсната, и с възхищение от неговата енергичност.

* * *

— Не зная какво да правя, дявол да го вземе — призна Кристофър, след като бе разказал на Джулия всичко за Барбара. — Луд съм по нея и не мога да мисля за нищо друго. Тя е съвсем различна от Уна. Толкова топла и отзивчива, при това искрено ме обича.

— И сега жена ти е научила за нея? — пребледняла от изненада, попита сестра му.

Той кимна.

— Позвъни ми от Аскът, когато Барбара говореше нещо и се смееше. Никой от двамата дори не допусна, че може да е тя. Ако само не бях забравил да си изключа мобилния! При това тя дори нямаше телефон в себе си.

— Но се е оказала в безизходица насред хиподрума в Аскът, затова никак не е чудно, че е била отчаяна — отбеляза Джулия. — Било е ужасно от твоя страна да я зарежеш така, Кристофър. Не допусках, че си способен на такава постъпка. Честно казано, не я обвинявам, че е побесняла. И веднага след това да открие, че си се втурнал в града, за да бъдеш с друга жена…

— Добре, добре. Няма нужда да ми го натякваш, още повече че бях уредил да я върнат обратно в Лондон. Разбира се, не бих могъл просто да я зарежа там. Ричард ме увери, че ще я закара у дома, а после всички ще отидат заедно на вечеря — отвърна той недоволно. Беше смутен, задето сестра му за първи път не проявяваше съчувствие и не заставаше на негова страна.

— И след като най-сетне е успяла да се прибере…? — насърчи го Джулия.

Кристофър я погледна наскърбено.

— Аз я чаках вкъщи. Наемната кола се върнала в Аскът да ги вземе и тя си дойде едва към единадесет. И тогава на стана каквото стана.

— Мога да си представя!

— Нарече ме с всички обидни имена, за които се сетиш, каза, че ще поиска развод и ще предяви претенции към всичко. Закани се да ме съсипе по всички възможни начини. Накрая — добави той, сякаш правеше на сестра си някаква голяма услуга — успях да я убедя да остави нещата такива, каквито са, поне до края на тази седмица и да не позволи Тим да разбере, че имаме проблеми. Но какво ще стане в понеделник, когато се върнем в Лондон? Копнея да изживея остатъка от живота си с Барбара, но не мога да си позволя развод.

Джулия се надигна от мястото си. Цялата трепереше, лицето й бе пребледняло, очите й светеха с опасен блясък.

— Няма да се преструвам, че харесвам Уна, защото не е истина, но тя е твоя съпруга. Ти сам избра да се ожениш за нея, а ако не мога да приема нещо, това е неверен съпруг. Наистина съм възмутена, че си постъпил по този начин, Крис. И много разочарована — оставаше й съвсем малко да се разплаче.

— Я почакай, ако обичаш — гневно повиши глас той. — Защо изведнъж започна да се държиш толкова високомерно? Та ти отдавна знаеш, че не съм щастлив. Бих я изоставил още преди години, но се въздържах заради сина ни, а и защото си давах сметка колко би ми струвала подобна раздяла. Но аз съм само на четиридесет и две години, Джулия! Все още съм достатъчно млад, за да започна живота си отново и дори да имам други деца. Освен това обичам Барбара.

— И все пак въпросът с Уна остава открит — додаде тя по-меко.

— Теб това какво те касае?

Джулия вдигна поглед към него и в познатите черти на брат си видя целия егоизъм на мъжа, подклаждан от сексуалните му желания.

— Касае ме само дотолкова, доколкото в създалата се ситуация все някой ще бъде наранен. Независимо дали ще бъде мъж или жена.

— Фактът, че довечера ще отпразнуваш двадесет и пет годишнината от сватбата си, не те превръща автоматично в светица! — рязко каза той.

Тя се извърна, дълбоко възмутена и оскърбена от поведението му. „Наистина ли брачната клетва не означаваше нищо тези дни?“, не преставаше да се пита.

— А какво ще стане с Тим? — каза на глас.

— Джулия… — въздъхна Кристофър. — Дойдох при теб за съвет, а не да ми изнасяш лекция.

— Е, по-добре да не го беше правил. Аз съм най-неподходящият човек, с когото би могъл да обсъждаш изневярата. Защото тя е нещо, което не бих могла да понеса.

Съвсем объркан, той се намръщи. Не беше типично за нея да се държи така осъдително и се запита какво ли стоеше зад това. А тя се обърна и напусна стаята, без да поглежда назад.

* * *

Щом се озова сама в спалнята си, Джулия седна пред огледалото на тоалетната си масичка и започна автоматично да разресва косата си, докато мислите й блуждаеха на километри от нея. Думите, изречени от Леонора предишната вечер, отново се върнаха в съзнанието й. „Разбира се, че е имал любовни авантюри…“ Те я караха да се чувства психически затормозена, изпълваха я с ужасяващото чувство на несигурност и страх, че може да бъде отхвърлена. Някъде дълбоко в нея малкото момиченце крещеше: „Не можеш да ме изоставиш! Имам нужда от теб!“, но този вик се смесваше със спомена за майка й, полудяла от мъка при новината, че Гуидо е загинал. Сърцераздирателните вопли на Вивиън бяха толкова покъртителни, толкова неконтролируеми, че се запечатаха завинаги в паметта й като едно усещане, че трагедията беше само нейна, а баща й бе сложил край на живота си умишлено, с единствената цел да я лиши от любовта си. Тогава беше на четири години, но не бе достатъчно голяма, за да разбира всичко, и въпреки че майка й веднага бе натъпкана с успокоителни, а тя самата — бързо отведена от бавачката си, бе отнесла ехото на страданието завинаги в сърцето си. И сега, вече възрастна, продължаваше в мислите си да свързва загубата на близък човек с изневярата, защото и двете представляваха някакъв вид смърт.

Но как бе възможно Кристофър да има тайна връзка, продължаваше да се пита тя, макар да осъзнаваше, че въпросът е абсурден. И какъв неприятен начин за Уна да го открие. Това беше агония, каквато не пожелаваше дори на най-върлите си врагове.

Като подсили червилото си и пръсна още от любимия си парфюм, Джулия напрегна всички сили, за да дойде на себе си. Моментът не беше подходящ да се рови из най-тъмните кътчета на съзнанието си. Отвън я чакаха гости, за които трябваше да се погрижи, а и вече долавяше аромата на пържоли и наденички, печени на барбекюто с дървени въглища, недалече от басейна. Беше време за обяд.

* * *

Нанси Греъм се върна в дома си с таксито на мистър Милър малко след дванадесет и половина. Тя също можеше да усети миризмата на печено месо откъм двора на семейство Рътърфорд и носът й се сбърчи като на териер, надушил нещо интересно.

Тя погледна през прозореца на всекидневната си, откъдето се виждаше покривът на голямата шатра. Оживлението и шумът от съседния двор непрекъснато се увеличаваха през последните няколко дни и довечера щяха да стигнат връхната си точка. Нанси се усмихна на себе си и очите й блеснаха злобно. Тази вечер, след като съсипеше омразното семейство, щеше да изпита огромно удовлетворение, подсилено от пикантната подробност, че на крушението им щяха да станат свидетели журналисти от всички медии, които, според слуховете из селото, щяха да се изсипят на тумби в дома им. За първи път от много години насам тя се разсмя на глас. Рътърфордови си го заслужаваха заради стреса, на който я бяха подлагали в продължение на три дълги години. Тази сутрин бе уредила подробностите и бе дала инструкции на мистър Милър. Оставаха още само няколко часа до, както го наричаше, Големия удар.

* * *

Пат пресрещна Анна, която се спускаше тичешком по стълбището, след като се бе преоблякла в бледосиня ленена пола за обяд.

— Скъпа, това е за теб — каза тя и подаде на момичето плоска кутийка от синьо кадифе. — Подаръкът е от дядо ти и от мен и решихме да ти го поднесем преди празненството — не искаше да си признае, че щеше да се задави от вълнение, ако трябваше да й го поднесе пред всички останали гости.

— Бабче! — засия от задоволство момичето. — Съвсем бях забравила, че днес е рожденият ми ден — внимателно отвори кутийката, досещайки се по фината материя, че по всяка вероятност е викторианска. В днешно време вече не се произвеждаше копринено кадифе.

Догадката й се оказа вярна. В легло от бял сатен лежеше наниз от перли с изящна диамантена закопчалка.

— Господи! — вторачи се тя с невярващи очи в колието, осъзнавайки веднага каква би могла да бъде цената му и давайки си сметка с колко малко средства разполагат родителите на баща й. — О, великолепни са! — прегърна баба си и я притисна силно. — Благодаря ви, много благодаря! Ще си ги сложа още довечера.

— Не си длъжна, миличка. Няма да се обидя, ако не подхождат на роклята ти.

— Разбира се, че ще ги нося. Никога не съм имала истински перли. О, бабче, чудесни са! А къде е дядо? Искам да благодаря и на него.

Пат се усмихна нежно на любимата си внучка. Младото лице на Анна сияеше от задоволство и радостта й бе искрена за първи път, откакто бе научила, че приятелят й няма да присъства на празника.

— Той е в кабинета с баща ти, за да изпият по чашка преди обяда.

— Но първо ще си ги сложа — момичето се втурна към огледалото, окачено в далечния край на коридора, и внимателно повдигна перлите от кутийката. В следващия момент се обърна към баба си: — Погледни! Не са ли съвършени? — фините камъни лежаха в редица около шията й, меко проблясвайки на фона на загорялата кожа.

— Наистина ли ти харесват, мила?

Анна отново целуна сбръчканата буза.

— Това е най-хубавият подарък, който някога съм получавала. Хайде да идем да намерим дядо и останалите. Нямам търпение да се похваля на всички.

* * *

Уна бавно се разхождаше по осеяната с лайкучка пътека, отдадена на мъчителните си мисли и копнееща единствено да бъде оставена насаме с тях. Отдалече чуваше Джулия да вика всички за обяд, но вече бе изгубила апетита си. Целият й живот се бе сринал и усилието да се преструва, че всичко е наред, й се струваше убийствено. Защо изобщо бе дошла? С надеждата, че тази любовна връзка ще бъде преустановена веднага и никой нямаше да разбере какво се беше случило? За да се види с Тим? За момент се замисли върху това и осъзна, че никога не бе била близка с единственото си дете. Дори когато той бе съвсем малък. Раждането и бебешкият период, преминал неусетно през детството към по-зряла възраст, бяха отминали покрай нея, без да я докоснат. Сякаш никога не бе имала син… освен като в някакво смътно желание да говори за него в обществото или да изпитва известна гордост, когато се срещаше с жени с проблемни деца. Тим никога не им бе причинявал безпокойство или някаква тревога. Спретнато и спокойно момче в училище беше отличник, и сега се справяше също толкова добре в университета. Навярно, осъзна тя леко шокирана, именно защото беше толкова предсказуем, той я отегчаваше до смърт?

— Ехеей! Кой е там? Уна?

Веселият мъжки глас, раздал се откъм гърба й, я накара да спре рязко и да се обърне. Беше Роджър, загорял, със сияещо лице, облечен в бели памучни панталони и синя, отворена около врата, риза.

— Обядът е готов — съобщи той. — Идваш ли?

Тя се поколеба, но веднага си даде сметка, че ще изглежда странно, ако не се появи.

— След минутка. Просто се разхождах из градината — отвърна му, оглеждайки лавандуловите храсти, ограждащи пътеката. — Много е красива.

Мъжът кимна енергично.

— Дъглас я поддържа безупречно — огледа цветята, като че ли ги виждаше за първи път. — Радвам се, че довечера времето ще е хубаво.

— Така е — тя стоеше изправена, поставила ръка на кръста — приятна, стройна жена с късо подстригана, добре поддържана черна коса и яркочервени устни. Напомняше му за рисунките на модели в списанията, направени с няколко дръзки движения от ръката на някой художник. Но само до момента, в който видя как раменете й се разтресоха и разбра, че тя плаче.

— Уна, добре ли си?

Жената рязко се отдръпна от него, почти загуби равновесие върху обувките с високи токове, но успя да закрие очите си с ръка.

Той пристъпи напред, обгръщайки с ръка раменете й. При по-обичайни обстоятелства никога не би си позволил подобна фамилиарност, но сега беше ясно, че тя е много разстроена.

— Да не сте се скарали с Кристофър?

— По-лошо… той има връзка с друга… — изхлипа тя и сълзите й закапаха върху безупречната й бяла рокля.

Роджър трябваше да признае пред себе си, че изобщо не е изненадан. Уна изглеждаше като жена, която е истински айсберг в леглото — толкова скована и студена, че да правиш любов с нея, би било все едно да скочиш в Северния ледовит океан. Ако съпругът й бе кривнал от правия път, никой не би могъл да го обвини. Но все пак малко вероятно беше да иска да се разведе с нея. Това би било доста скъпо удоволствие.

— Сигурен съм, че е само временно състояние. Той никога не би те изоставил — каза й, като се опитваше да й внуши, че мъжът й я обича прекалено много, за да предприеме подобна стъпка. — Повечето съпрузи имат такива моменти, както ти е известно.

— Но не и Крис — отвърна тя.

— В такъв случай сигурно преживява кризата на четиридесетте. Предлагам ти да се опиташ да го върнеш при себе си. Опитай някоя от старите, изпитани тактики за прелъстяване. Мъжете обичат от време на време да ги поглезят.

— Като човек с два брака зад гърба си и известен с безбройните си приятелки, сигурно наистина си в правото да даваш съвети — сряза го Уна, като триеше сълзите си, опитвайки се да изглежда спокойна. — Той ме унижи пред приятелите ни, а това няма да му простя никога. Дойдох тук, само защото не исках да разочаровам Джулия. Веднага щом се върнем в Лондон, ще подам молба за развод.

Роджър се обърна към нея стреснато.

— Не е ли малко прибързано? Не смяташ ли, че заслужава да му дадеш още един шанс?

Бледото, изваяно лице, обърнато към него, беше неумолимо.

— В никакъв случай. Никой не може да ме прави на глупачка и да остане ненаказан…

— Но, Уна… — той се опитваше да я догони по пътеката, докато се връщаха към мястото, където Кристофър и останалите вече се бяха събрали около барбекюто. — Не предприемай нищо необмислено. Помисли си за Тим. Той ще бъде много огорчен, ако с баща му се разведете.

— Ето нещо, което Крис трябваше да предвиди, преди да хукне подир оная курва!

— Ама наистина ли ти каза, че си има любовница? — смутено попита Роджър. За него единадесетата Божия заповед гласеше: „Никога не допускай да те хванат, но ако това се случи, за нищо на света не признавай!“.

— Не се наложи — изстреля тя през рамо.

Двамата се присъединиха към останалите и той мълчаливо й предложи чаша уиски. Тя беше възвърнала спокойствието си дотолкова, че дори няколко минути по-късно той я забеляза увлечена в разговор с Вивиън, при това със съвсем нормален глас. Дали сълзите, на които бе станал свидетел, не бяха крокодилски, или все пак бе успяла да потисне наранената си гордост?

— Къде беше, сладурче? — прошепна в ухото му Пами. Тя дъвчеше пилешко бутче и силно начервените й устни се движеха равномерно около устата й. — Какво толкова си говорехте с Уна? Нямаше ви цяла вечност.

— Нищо особено — неопределено отвърна той. — Смятам да си взема нещо за ядене — и тръгна към горещата скара, отрупана със сочно месо, за да напълни чинията си.

— Точно така, скъпи — догони го гласът на момичето. — Трябва да събираш сили за довечера.

Седнали един до друг на каменните стълби пред къщата, с чинии в ръце, Уилям и Стефани се оказаха сами за първи път, откакто той бе напуснал леглото й същата сутрин. Разговаряха шепнешком, тъй като обсъждаха дали трябва да заживеят заедно след завръщането му от продължителното пътуване.

— Но ние ще бъдем в различни университети — отбеляза тя. — Аз заминавам за Нюкасъл, а ти отиваш в Единбург. Мислех, че ще живееш в един апартамент с Тим.

— Говоря ти за ваканциите — обясни той. — Защо да не си намерим някоя мансарда в Лондон? Така ще можем да прекарваме по четири месеца заедно всяка година.

Очите на момичето засияха.

— В такъв случай и двамата трябва да си намерим работа, за да си плащаме наема, но това няма значение, нали?

Уилям не беше толкова сигурен.

— Татко би могъл да се погрижи за жилището.

— Не можеш да искаш това от него — отказа решително тя и русата й коса, хваната на опашка, се разлюля. — Докато се върнеш, и двамата ще сме навършили деветнадесет. Крайно време е да си стъпим на краката и да се оправяме сами.

— Но нали ще трябва да учим дори през ваканциите?

— И какво от това? Ще си намерим работа на половин ден. Бихме могли да обслужваме няколко маси в някой от ресторантите на баща ти. Или дори да мием съдовете. Нямам нищо против.

Той я изгледа поразен.

— На татко едва ли ще му хареса.

— Тогава ще отидем в друго заведение. Хайде, скъпи! Гледай по-оптимистично! Не ми казвай, че съм се забъркала с разглезено мамино синче!

— Не, разбира се — оправда се той, — но все пак…

— О, Господи! Уил, миличък, наистина трябва да пообиколиш света, за да се позакалиш, нали?

Младежът се изчерви силно и скочи на крака.

— Нямам намерение да рискувам образованието си, за да си изкарвам нищожни джобни пари — каза с всичкото достойнство, което успя да събере.

Стефани също се изправи.

— Разглезен глупак! — извика тя, без да я е грижа кой би могъл да я чуе. — Не искам да се връщаш в леглото ми, докато не пораснеш!

* * *

Питър Рътърфорд пристигна в три часа и заля домакините с порой от извинения заради закъснението си.

— Мислех, че никога няма да успея да се измъкна. Няколко родители искаха да говорят с мен за успеха на децата си, а в Салисбъри движението беше невъзможно — обясни той.

На петдесет години, Питър не бе успял да се запази колкото Дъглас. Макар да беше с две години по-малък, всъщност изглеждаше доста по-възрастен. Заседналият начин на живот го бе изгърбил, сякаш постоянно носеше някакъв товар на плещите си, докато брат му се движеше наоколо с лекота, независимо от едрото си тяло. Гласовете им също бяха различни — еднакво заповеднически, но при Питър се усещаше примес на педантизъм, докато този на Дъглас беше плътен и темпераментен. Сякаш големият беше израснало дърво, отрупано с цветове и свежи листа, докато по-малкият наподобяваше съсухрен клон, поразен от отдавна паднала гръмотевица. Нямаше никакво съмнение, че единият притежаваше чар, от какъвто другият бе напълно лишен. И никой не беше по-наясно с това от Леонора. Днес обаче тя поздрави съпруга си със задоволство, сякаш искаше да каже: „Може и да не е постигнал кой знае какво, но поне е само мой“.

Беше забелязала отчуждението между Уна и Кристофър и веднага се бе досетила за причината. Питър може и да не беше мъжът, за когото й харесваше да бъде омъжена, но поне не й беше изневерявал. Достатъчно разумна, за да си даде сметка, че е по-добре да живее с него, отколкото сама, тя го посрещна с искрена радост.

— Здравей, скъпа — отвърна й той, леко изненадан. — Как прекарахте с момичетата тук вчера?

Тя реши да не обръща внимание на баналността на въпроса му.

— О, чудесно. Много жалко, че не можа да дойдеш по-рано.

В този момент се появи Дъглас, стисна здраво ръката на брат си, потупа го приятелски по гърба и гръмко го увери колко се радва, че го вижда отново.

— Нашите умират от нетърпение да те видят. Идвай с мен. Обядвал ли си? Да ти предложа нещо? Може би едно питие като начало?

Джулия наблюдаваше двамата братя да се отдалечават рамо до рамо, после улови погледа на Леонора. Жената се усмихваше.

— Те наистина обичат да са заедно, нали? — отбеляза тя.

Домакинята кимна утвърдително.

— Много се радвам, че Питър най-сетне пристигна. Пат и Реджи очакват този момент, откакто са дошли.

— И не само те — за своя собствена изненада отвърна Леонора.

* * *

Към пет часа следобед гостите започнаха да напускат басейна и да се оттеглят в стаите си на чаша чай, да поговорят, да погледат телевизия, да си вземат душ, а по-възрастните да подремнат. Дори оживлението на моравата беше намаляло, защото трескавата подготовка беше приключила. Шатрата изглеждаше като огромен закотвен кораб, чийто екипаж се готви за предстоящата работа през нощта.

Брайън Уилямс, който щеше да изпълнява ролята на уредник на празненството, обикаляше заедно с Дъглас, за да се запознае с обстановката в къщата и градината, и получаваше инструкции как да представя всеки гост, когото домакините, в компанията на Анна и Уилям, щяха да посрещат в гостната си.

— След това ще ги изведем през френския прозорец за чаша шампанско в градината — нареждаше Дъглас. — Ти си запознат с етикета повече от всеки друг, Брайън. Точно затова си тук тази вечер. Трябва да следиш всичко да става навреме и цялото парти да върви по план.

Високият мъж с бяла коса се усмихна уверено.

— Нещата са ми съвсем ясни. Посрещане на гостите в осем часа… Слава Богу, времето е хубаво. Вечерята ще бъде обявена в девет и след като всички се настанят, ще бъдат изказани благодарности. Главният тост ще бъде вдигнат приблизително около единадесет и ще бъде последван от вашата реч. Други ще се изказват ли?

— Да. След мен брат ми ще каже няколко думи и ще предложи още един тост. Веднага след това започват танците — Дъглас потри ръцете си една в друга, чувствайки се едновременно нервен и развълнуван. Сякаш беше режисьор на театрална постановка. Декорите бяха готови. Скоро светлините щяха да бъдат включени. Музикантите щяха да обявят началото и пиесата с триста участници щеше да започне.

— Коя група сте наели? — прекъсна мислите му Брайън.

— „Дарк блус“, естествено. Не бих поканил никоя друга.

— Даа. Те са най-добрите.

— Сега искам да се погрижиш никой да не влиза в шатрата до обявяването на вечерята. Украсата трябва да остане изненада — мъжът кимна, запознат с любовта на Дъглас към драматизма. — Останалите от семейството ще бъдат допуснати вътре към седем и половина, за да се запознаят с обстановката и да изпият по едно питие, преди гостите да са започнали да пристигат. Така, какво друго? Естествено, персоналът също ще получи вечеря, докато ние се храним. Да, и момчетата от групата, и електротехниците, които ще се грижат за осветлението. Наел съм шест души да паркират колите… и още няколко портиери… — посочи към далечния край на моравата. Беше превъзбуден, адреналинът в кръвта му го караше да се чувства, сякаш лети. Тази вечер щеше да бъде най-хубавата в живота му. Награда за всички години на градивна амбиция и упорита работа.

В този момент се появи Джон Плестид, вече съвсем изтощен.

— Приключихме — обяви той, след като поздрави Брайън, с когото се бяха срещали и на други празненства.

— Скъпи приятелю, не мога да ти опиша колко съм признателен. Свършихте чудесна работа — похвали го Дъглас. — Виж, приготвил съм ви напитки вътре. Идвай. Къде са останалите?

— Товарят инструментите в камиона.

— Повикай ги. Ще поръчам да отворят бутилките.

И сякаш доволен, че отново има какво да прави, той тръгна към къщата. Докато прекосяваше моравата, срещна мениджъра на музикантите с двама от асистентите му. Бяха пристигнали току-що и отиваха да видят къде ще свирят, преди да разтоварят апаратурата си.

— Влизайте направо в шатрата — насочи ги той, след като ги поздрави. — За вас има издигната специална платформа. Мястото ще е напълно достатъчно. Ще има и много светлинни ефекти. Само почакайте и ще видите.

Ентусиазмът му беше заразителен. С весели забележки и одобрително потупване по рамото той ободряваше онези, които бяха капнали от умора, и окуражаваше другите, на които тепърва им предстоеше да започнат работа. За броени минути успя да открие Джулия и да нареди на Морган да отвори няколко бутилки шампанско и да донесе платото с пушена пъстърва и хляб с масло. След това събра всички членове на семейството, които свари наоколо, сред които съпругата му, Уилям, Анна, Кристофър, Питър и Леонора. След караницата на обяд Стефани все още отказваше да разговаря с приятеля си и бе предпочела да отиде да се поразходи с Кресида и Саша.

— А, ето ви и вас! — възкликна Дъглас, щом хората на Джон се появиха в стаята, вече зает да раздава чаши с питиета. — Влизайте, влизайте! Пийнете по глътка. Не е ли страхотно? Нещо като празненство преди самото празненство!

Мъжете се настаниха с облекчение върху канапетата и столовете, пръснати из цялата гостна. Изправен в средата, домакинът ги насърчаваше да ядат, приготвяше нови сандвичи и им предлагаше още пиене.

— Много ви благодаря — говореше той. — Наистина съм ви задължен. Хората ще говорят години наред какво сте сътворили, за да направите тази вечер наистина незабравима.

А Джон и работниците му бяха просто благодарни, че бяха приключили работата си, при това съвсем навреме. Наистина бяха положили огромен труд, а да се работи с човек като Дъглас, си беше истинско предизвикателство. Едно обаче знаеха със сигурност: гостите щяха да останат изумени, след като бъдат поканени в шатрата.