Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Secrets of the Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,4 (× 12гласа)

Информация

Сканиране
kati(2011)
Разпознаване и корекция
sonnni(2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2011)

Издание:

Уна-Мери Паркър. Среднощни тайни

ИК „Хермес“, Пловдив, 2006

Редактор: Петя Димитрова, Димитър Сумерски

Коректор: Мария Владова

ISBN 10: 954–26–0391–6

История

  1. —Добавяне

Пета глава

Петък, 21 юни 1996 г.

Първата мисъл, която мина през ума на Джулия, щом се събуди на следващата сутрин беше, че до празненството остава само един ден, а имаха още много работа. Още щом станеше от леглото, щеше да бъде понесена от водовъртежа на събитията, вземането на важни решения и уточняването на дребни детайли. А през останалото време потокът от гостите, пристигащи за през уикенда, нямаше да спира. Джулия хвърли поглед към малкия часовник на нощното й шкафче. Беше шест и половина. За момент остана изтегната по гръб и мислено си даде сметка, че въпреки всичко се чувства учудващо въодушевена. Опита се да си припомни кога за последен път бе изпитвала подобно вълнение и бе очаквала с нетърпение настъпването на някой празник. Може би по Коледа, когато беше малко дете? Или пък на сватбата си, знаейки, че Дъглас я чака пред олтара? Или пък по време на кръщенето на Анна, когато гордо бе държала в прегръдките си първородната си рожба?

Вече нямаше да може да заспи. Измъкна се пъргаво от леглото и се отправи към прозореца колкото можеше по-безшумно, за да не обезпокои съпруга си. Но бе толкова ентусиазирана, че й бе невъзможно да не възкликне възторжено, когато разтвори леко завесите и пред погледа й се разкри най-розовото утро, което някога бе виждала. Въздухът беше чист и свеж и по цялата морава блестяха капчици роса.

Нямаше време за губене. Облече дънки, синя тениска и маратонки и забърза по стълбите надолу към кухнята. Това можеше да не й се случи никога повече, но днес се чувстваше на двадесет и две години, изпълнена с радост и добри предчувствия. Безспорно им предстоеше най-щастливият уикенд в живота.

— Миличка, много рано си станала! — възкликна тя, щом влезе в кухнята и завари там Анна, седнала на масата с голяма чаша кафе в ръка.

— Изобщо не можах да заспя — отвърна мрачно дъщеря й. Изглеждаше бледа и нещастна.

— О, детето ми! — прегърна я Джулия и я целуна по косата. — Много съжалявам за Петрок.

— Той е вече минало — отвърна Анна. — След като свикнах с мисълта, че го няма, ми изглеждаше, че съм се отървала леко, но сега… — очите й се насълзиха и тя нетърпеливо ги изтри с опакото на ръката си. — Иска ми се да го убия, задето постъпи така точно преди празненството. Няма как да не си е давал сметка, че постъпката му ще разстрои всички ни.

— Така е — мрачно се съгласи Джулия.

Цялата красота на утрото сякаш се бе превърнала в малки парченца лед през тези няколко минути, което само й напомни за мимолетността на щастието. Тя потръпна. Никога нямаше да прости на Петрок, че бе избрал толкова неподходящ момент да скъса с дъщеря й. За момент се изкуши от мисълта да му се обади и да го помоли да дойде, въпреки всичко. Двамата с Анна биха могли да обсъдят отношенията си по-късно. Ала никога досега не се бе месила в романтичните връзки на децата си и нямаше никакво намерение да започва от днес.

— Защо не си вземеш един горещ душ, миличка? — предложи тя. — Докато се върнеш долу, вече ще съм приготвила бекон с яйца.

Момичето се изправи неохотно, допи последната глътка кафе от чашата и отиде да я остави на мивката.

— Не бих могла да хапна нищо, мамо. Но ти благодаря все пак. Проклети мъже! На кого изобщо са притрябвали? Твърдо съм решила утре да се забавлявам истински, та ако ще това да ме убие! — каза тя с ярост и напусна кухнята с изражение на непоколебима решителност.

Мисис Морган се появи на вратата в почти същия момент и докато пиеше сутрешното си кафе, Джулия наблюдаваше как цялата къща придобива познатата от ресторантите на Дъглас атмосфера. Двама от кухненския персонал на „Бътерфлай“ и двама от „Фючърс“, всички прекарали нощта в „Ред Лайън“, вече бяха пристигнали и съвсем скоро щяха да се заемат с тежката задача по приготвянето на вечерята, докато Морган имаше грижата да осигури закуската. Междувременно икономът приготвяше поднос за Пат и Реджи, за да могат да закусят в леглото. Ароматът на кафе, пържен бекон и затоплени вън фурната кроасани бързо изпълни въздуха и накара Джулия да усети глад. Импулсивно посегна към една кифличка, намаза я със сладко от праскови, досипа си прясно сварено кафе и излезе в градината. Все още не бе пристигнал никой, за да се заеме с украсата, и единственият звук, нарушаващ утринния покой, беше песента на дроздовете сред листата на огромния дъб.

— Защо си станала толкова рано, скъпа?

Тя погледна нагоре и видя Дъглас да й се усмихва, облегнат на перваза на прозореца.

— Здравей, мили — извика му в отговор. — Очаква ни прекрасен ден!

— Изчакай ме малко — той изчезна и няколко минути по-късно се появи откъм френския прозорец на кабинета. Беше бос и в движение връзваше колана на синия си копринен халат.

— Здравей — повтори Джулия приветливо.

Вместо да отговори, Дъглас я целуна по устните и седна до нея на каменното стъпало, водещо към моравата.

Тя му подаде чашата си.

— Искаш ли една глътка?

Мъжът поклати глава.

— Току-що задигнах подноса със закуската на мама и татко. В момента Морган ни го носи.

Джулия се огледа и забеляза голямата табла, сервирана на масата на верандата.

— О, Дъглас, как можа да го направиш? — разсмя се тя.

— Е, какво пък толкова? Ще им приготвят друга — отвърна той небрежно, после я улови за ръцете и я изправи на крака. — Ела. Там има грейпфрут, варени яйца, препечени филийки, които бихме могли да нарежем на „войничета“, и много прясно кафе. Не можем да започнем деня без солидна закуска, а какво по-хубаво от това да я изядем тук, сами двамата, под лъчите на изгряващото слънце?

Джулия изпита угризения, задето беше толкова щастлива, докато дъщеря й страдаше, но въпреки това позволи на съпруга си да я заведе до масата и да я настани на стола. Усмихна се и го погледна право в очите.

— Обичам те — каза импулсивно.

— Зная — последва самодоволен отговор. — Какъв късмет, че аз също те обичам, не мислиш ли?

— Голям късмет.

— Цели двадесет и пет години, а? Кой би повярвал?

— Аз — отвърна тя тихо, но категорично. — Бях твърдо решена да останем завинаги заедно. Твърдо решена.

Дъглас й подаде внимателно почистения грейпфрут, чиито парченца бяха разделени в единия край във формата на цвете.

— Изяж това, иначе ще припаднеш много преди празненството — нареди той.

Точно привършваха закуската си, когато Джон Плестид и „бандата му“, както ги наричаше Дъглас, нахълтаха в градината.

— Мисис Кийвини, какво пак носите там? — провикна се домакинът театрално, застанал изправен в синия си халат, и помаха с ръка.

Илейн се заля от смях.

— Херувимчета — отвърна му тя, сочейки с глава пакетите под двете си мишници. — Големи, дебели, позлатени херувимчета.

Джулия разтвори широко очи.

— Нямат ли край нещата, които вкарвате в тази шатра? — пошегува се тя. — Струва ми се, че няма да има никакви танци, а се готвите да ни представите „Сватбата на Фигаро“.

— Изобщо не бих се учудил — обади се Джон, — като се има предвид какво правим.

Майкъл изскочи от къщата с разрошени коси, облечен в пижамата си.

— Мамо! Какъв е този шум? Събудихте ме!

Бос като баща си, той притича през терасата, отпусна се в скута на Джулия, сви се на кълбо и се прозина широко.

Дъглас стегна колана на халата си и последва Джон и Илейн в палатката.

— Ще се видим по-късно, мила. Искам да видя как вървят нещата — подвикна й през рамо.

— Добре — тя знаеше, че ще минат часове, преди да го види отново. После насочи вниманието си обратно към момчето. — Да ти намажа ли препечена филийка с масло, миличък?

— Не. Искам само кокосов орех — изхленчи то.

— Ако обичаш, мамо.

— Ако обичаш, мамо — повтори послушно детето.

— Тогава да вървим в кухнята — каза Джулия, свали го внимателно на земята и забеляза, че вълнението вече бе започнало да го обзема. — Мисля, че няма да е зле да си починеш днес следобед.

— Не искам да спя!

— Всички ще поспим — излъга тя. — Очаква ни дълъг уикенд и не бихме искали да сме капнали от умора, нали така?

Той я изгледа ядосано.

— Да не съм бебе! — изсумтя презрително. — Щом съм пораснал достатъчно, за да бъда домакин на цяла маса, значи… нямам нужда от следобеден сън.

— Добре, миличък, в такъв случай двамата с теб бихме могли да погледаме видео, след като се наобядваме.

— Какво по-точно ще гледаме? — попита малкият неохотно.

— Каквото избереш ти — дипломатично отвърна майка му.

Майкъл не отговори, но тя беше сигурна, че е спечелила тази битка. След като легнеха на дивана в нейната спалня и пуснеха някоя касета с фантастика, той щеше да заспи само след десетина минути.

* * *

В Лондон природеният брат на Джулия — Кристофър Ленърд, изчака, докато Уна влезе в банята, преди да се промъкне на пръсти в трапезарията, намираща се в далечния край на апартамента, и да набере номера на Барбара по мобилния си телефон. Тя отговори след второто позвъняване с нежен и тих глас:

— Ало?

— Миличка, аз съм — говореше й шепнешком, опасявайки се да не го чуе съпругата му.

— Липсваш ми, любов моя — каза тя сънено. — Ужасно ми липсваш.

Той изстена, усещайки, че се възбужда само от звука на гласа й.

— Поне ще можем да прекараме цялата вечер заедно.

— О, слава Богу. Към колко часа ще се върнете от Аскът?

— Ако тръгнем преди последното надбягване, ще успеем да се приберем към шест и половина, най-късно седем. Казах, че имам важна делова среща с клиент от Щатите.

— Но ще можеш ли да останеш през нощта? — с копнеж попита Барбара. — Моля ти се, скъпи, кажи да!

Кристофър вдигна глава и усети как го залива вълна от ледена пот при вида на влизащата в стаята Уна.

— Ще… ще направя каквото мога — продължи той, като се опитваше да говори твърдо, делово, дори малко монотонно, — но това не е обикновено дело, така че всичко зависи от съвета.

Научила онова, което я интересуваше, младата жена веднага разбра каква е ситуацията, благодари му и затвори телефона.

— С кого говореше? — поинтересува се жена му. Беше се загърнала с бледорозова кърпа като в саронг и късата й черна коса се спускаше на мокри кичури около лицето.

— С клиент — кратко отговори той. — И аз отивам да си взема един душ. В колко часа тръгваме?

— Най-късно в десет и петнадесет, защото трябва да се срещнем с останалите на паркинга — хладно поясни тя. — Така че по-добре побързай.

— Кой паркинг по-точно?

Жената повдигна идеално оформените си тъмни вежди.

— Номер първи, естествено — натърти тя, сякаш на хиподрума нямаше други места за паркиране.

— Трябва да сме благодарни и на това. Никак няма да ми е приятно да обикалям няколко километра след започване на състезанията — извърна се и пое към банята, като продължаваше да мисли за Барбара.

Слава Богу, че Уна бе влязла твърде късно, за да чуе някои по-интимни неща. А междувременно трябваше да понесе един пикник с обяд, състоящ се от дежурното пиле със салата, заобиколен от компания тесногръди и посредствени хора. Както всеки друг път, щеше да изпие доста шампанско, за да успее да прикрие отегчението си, да наблюдава кралицата и членовете на семейството й, седнали в открита каляска и наполовина прикрити от чадърите си в проливния дъжд, после щеше да изгуби пари в поне пет надбягвания, въпреки съветите, получени лично от кралския учител по езда. Уна, разбира се, щеше да се наслаждава на всеки един момент, като се започне от първия на размяна на въздушни целувки изпод перифериите на шапките, през потрепването с високите токчета, докато обикаля хиподрума, та чак до последния, когато той щеше да я изтръгне от ненаситната й склонност към светски прояви, тъй като не би искал да попаднат в тричасово задръстване по обратния път към Лондон.

* * *

Час по-късно, докато Кристофър и Уна се носеха по магистрала Д4 с ролса си, синът им Тим пътуваше от летище Хийтроу, където бе пристигнал с полет от Единбург, по Пикадили към гара Ватерло, откъдето трябваше да се качи на влака за Стокбридж. Бе уведомил леля си Джулия, че ще наеме такси от спирката до Стикли, тъй като не знаеше в колко часа точно ще бъде там. Харесваше му да се чувства независим, да идва и да си тръгва, когато си поиска, а в конкретния случай отчаяно се опитваше да избегне възможността да бъде включен в плановете на майка си. Тя винаги настояваше той да се среща само с „подходящи хора“, да посещава единствено най-изисканите приеми и не пропускаше случай да му спомене някое и друго име.

Следването в Единбургския университет, в който от четири години учеше политология, беше най-доброто нещо, случило му се някога. На деветнадесет години вече не беше длъжен да се прибира у дома за всеки празник или ваканция, а това му даваше възможност да избягва Уна, с която никога не се бяха чувствали близки. Вече планираше да предприеме продължително пътуване, финансирано от баща му. Кристофър беше щедър и можеше да си го позволи, още повече че Тим беше единствено дете и макар никога да не бе повдигал въпроса, младежът усещаше, че баща му разбира неговото желание да се отдели от семейното гнездо. Понякога дори тайно се питаше дали не му се иска да избяга с него.

Шофьорът на таксито, явно съвсем наясно къде точно се намира Стикли, бързо подкара колата.

— Едва преди ден бях там — отзивчиво информира клиента си той. — Взех една възрастна дама от къща, съседна на Хайфийлд. Впрочем забелязах там някаква необикновено голяма палатка. Да не би да дават прием?

— Да, утре вечер — отговори Тим. — Ще празнуваме годишнина от сватбата на леля и чичо и рождените дни на двама от братовчедите ми.

— Това е чудесно. Старата дама, май се казваше мисис Греъм, се опасяваше, че ще бъде прекалено шумно. Каза, че сигурно ще прекара безсънна нощ. Но аз се надявам, че и тя е поканена, а?

Седнал на задната седалка, Тим би предпочел шофьорът да следи по-внимателно пътя, вместо да се надига постоянно и да поглежда клиента си в огледалото за обратно виждане.

— Не зная — отвърна той. — Нямам представа кого са канили, но чух, че ще има около триста гости.

— Божичко! Ама че приемче! И не се съмнявам, че цяла нощ няма да престанете да танцувате, нали? Навремето и аз бях добър танцьор. Мисис Греъм ми спомена, че ще има и богата вечеря. Тя знаеше доста подробности и затова предположих, че е сред поканените. Така де — засмя се мъжът през астматичната кашлица, която го мъчеше. — Поне нея нямаше да ми се наложи да карам обратно, защото живее в съседната къща.

— Така си е.

Когато пристигна в Хайфийлд, Тим беше толкова доволен да се отърве от него, че му даде щедър бакшиш. Ако имаше нещо, което да мрази истински, това беше някои бърборко да го хване за слушател. Сигурно защото подобни хора му напомняха за майка му.

— Тим! Скъпи Тим! Толкова се радвам да те видя!

Обърна се и видя леля си, застанала на прага на къщата с разперени ръце.

— Здравей, Джулия!

Целуна я по двете бузи и долови аромат на рози и жасмин, който много й подхождаше.

— Влизай, Тим. Нямам търпение да ми разкажеш всичко за Единбург и дали ти харесва там. Както знаеш, майка ти и баща ти ще пристигнат едва утре.

Докато говореше, тя го въведе в гостната, където седяха Пат и Реджи, изгарящи от желание да се забавляват с гостите.

— Значи така, ти ще се настаниш в синята стая на втория етаж — уведоми го Пат веднага щом свършиха с приветствията. — Искаш ли да ти я покажа?

— Или ще предпочетеш първо да пийнеш нещо? — предложи Реджи и забърза към големия поднос с напитки, който Морган бе поставил върху кръглата маса до прозореца.

— Ами… — момчето местеше поглед от единия към другия, после към леля си.

— А може би само чаша кафе? — дипломатично се намеси тя. — Знаеш къде е кухнята, така че защо не отидеш да си налееш сам? Мисис Морган много ще се зарадва да те види отново.

С едва доловима въздишка на облекчение той побърза да излезе, като затръшна вратата към коридора. Веднага щом влезе в кухнята, бе обграден от широки усмивки, приятни аромати и чинии, препълнени с домашно изпечени кексове и бисквити. Те бяха сервирани върху скоро полираната кухненска маса от готвачката, която го познаваше още от времето, когато бе малко момче.

Най-щастливите си ваканции Тим бе прекарал именно в Хайфийлд и въпреки че бе с две години по-малък от Анна и с една по-голям от Уилям, разликата между тях никога не се бе усещала.

— Мисис Морган, виждам, че сте решили да ме охраните — разсмя се той, когато тя постави пред него чиния, пълна с прясно изпечени целувки. Веднага установи, че са хрупкави като пресен сняг отвън, но много меки и лепкави отвътре. — Страхотно — каза й, дъвчейки.

В този момент на вратата застана Уилям, очевидно току-що станал от леглото.

— Я гледай кой бил тук! Моят добър приятел! — приветства той братовчед си и с обич го потупа по рамото. — Както виждам, вече си успял да трогнеш мисис Морган със съчувствени приказки за гладните студентски години! Нищо ли не се променя на този свят?

— А доколкото виждам пък аз, ти само преди минути си се измъкнал от леглото, жалък ленивецо — отвърна на закачката Тим. — За твое сведение, аз съм станал още в шест сутринта, за да хвана самолета.

— Горкичкият! — отново приятелски го плесна Уилям. — Има ли някакъв шанс да получа нещо за закуска, мисис Морган?

— Със закуската приключихме още преди три часа — отвърна жената с комична строгост. — Трябва да приготвям обяд за десет души, така че изобщо не си въобразявай, че ще си губя времето тепърва да ти правя закуска.

Той се престори на смъртно обиден.

— О, мадам, как може да сте толкова жестока към мен? Та това съм аз, Уилям. Вашето изгубено агънце. При това умирам от глад — долната му устна потрепери огорчено.

— Ще ти дам аз на теб един глад — закани се тя, грабна един тиган и го сложи върху котлона на печката. — Какво да бъде? Четири резена бекон и две яйца?

— Мисис Морган — каза той тържествено. — Няма да забравя да ви спомена в завещанието си — после отново заговори сериозно: — Как така изведнъж наброихме десет души? Кой още ще идва?

Готвачката започна да пресмята на пръсти.

— Така… майка ти, баща ти, баба ти и дядо ти, Анна и Майкъл…

Момчето кимна:

— Това прави седем, а с Тим осем. Кой друг?

— Мистър Съливан и приятелката му мис Шимел.

— Оу!

— Кои са те? — поинтересува се братовчед му.

— Роджър Съливан, нали се сещаш? Най-добрият приятел на татко. Ходи с една американка, дизайнер по интериори, на име Пами Шимел. Тя определено прилича на скелет и последния път, когато беше у нас, каза на мама, че трапезарията ни излъчва студени вибрации и не създава приятелска атмосфера. Прочете й двучасова лекция за фън шуй, кармата и всякакви такива щуротии.

— А къде е Анна?

Уилям тайно му отправи предупредителен поглед.

— Някъде наоколо — каза предпазливо, после добави шепнешком: — Бъди по-внимателен с нея.

— Защо, какво има?

— Проблеми с приятеля й.

— Хайде бе! Не и с Петрок!

Другото момче кимна утвърдително.

— Господи, а аз си мислех, че ще останат заедно вечно!

— За беда и тя си е мислела същото.

— Тежки времена, а?

— Не би могло да бъде по-лошо. Тихо, струва ми се, че тя идва.

Тим се ослуша и долови шум на обувки с високи платформи по коридора. Минута по-късно Анна нахлу в кухнята. Беше облечена в плътно прилепнал черен клин, който изглеждаше като кожен, и бяла блуза с поло яка.

— Уау! Здравей! — извика към братовчед си и се хвърли на врата му. — Кога пристигна? По дяволите, толкова е хубаво, че те виждам.

— Здрасти! Изглеждаш страхотно — отвърна на поздрава момчето, давайки си сметка, че казва истината. Носеше може би малко повече грим, което не й беше присъщо, и без съмнение играеше ролята си блестящо.

— Много съм добре — отвърна му тя бодро. — Хайде да идем в градината. Тук е много горещо.

Докато двамата братовчеди и много добри приятели, действително доволни да се срещнат отново, излизаха от помещението, Уилям повдигна вежди и погледна мисис Морган.

— Изглежда доста весела — отбеляза той.

— Просто се опитва да бъде смела — забеляза готвачката и счупи в тигана второто яйце. — Но колкото и да си плеска лицето, не може да ме заблуди. Прави го, за да прикрие сълзите. Това е такъв срам, моля да извините лошия ми френски.

* * *

Роджър Съливан спря колата пред входа на къщата и огледа оживлението, което кипеше наоколо.

— Исусе, утрешното празненство ще струва цяло състояние — отбеляза той и изключи двигателя. — Този път Дъглас наистина доста се е изхвърлил. Само погледни тази огромна шатра.

Пами Шимел, която в момента разкопчаваше кашмиреното си сако с приличащи на ноктите на хищна птица пръсти, хвърли поглед през стъклото.

— Предполагам, че може да си го позволи — отвърна провлечено тя. Тясното й лице бе обсипано с лунички, косата й, завита на кок, имаше отвратителния цвят на червена слива. Ала носеше две хиляди лири под формата на кашмир и коприна и още няколко във вид на злато около врата и на ушите си, което й бе достатъчно, за да се чувства самоуверена. Като дизайнер по интериори, работещ в един илюзорен свят, тя смяташе себе си за най-голямото си откритие. Дори луничките й бяха резултат от съвършено дизайнерско решение.

Роджър кимна с гримаса:

— За разлика от мен, на него не му се налага да плаща от заплатата си издръжката на две бивши съпруги.

Пами се изсмя грубо:

— Значи е успял да задържи баницата изцяло за себе си. Нали разбираш, да поизлъже тук-таме, но без да го хванат. Не му се е налагало да се развежда. Разумен мъж.

Той не отговори. Пък и не й влизаше в работата. Нямаше никакво намерение да я посвещава в личния живот на приятеля си.

— Хайде да отидем да ги намерим — каза вместо това и слезе от колата.

Дъглас вече ги бе забелязал и бързаше към тях с разперени ръце.

— Роджър, чудесно е да те видя отново! — възкликна той топло и двамата мъже стиснаха десните си ръце през лактите, преди да се здрависат.

После, с грацията на роден домакин, той се обърна към Пами и макар вътрешно изобщо да не я понасяше, я целуна по двете бузи.

— Скъпа, добре дошла. Какво ще кажете да пийнем по нещо на терасата преди обяда… Или предпочитате първо да видите стаята си?

Избраха терасата, от чиито големи каменни саксии розовите и белите цветове на гераниума се спускаха към моравата. Родителите на Дъглас бяха седнали под широк кремав навес и разговаряха със снаха си. Щом ги забеляза, Джулия веднага скочи на крака и тръгна да ги посрещне.

— Роджър! Пами! Радвам се да ви видя! — също като мъжа си, тя не харесваше момичето, но след като то бе станало част от живота на приятеля им, не й оставаше нищо друго, освен да бъде любезна.

— Какво ще кажеш за по едно голямо уиски преди обяда, мила? — предложи домакинът и обви ръка около кръста на съпругата си.

През присвитите си очи Пами наблюдаваше отношенията между съпрузите. Нищо не се бе променило от последния път, когато им бяха гостували с Роджър. Той очевидно й беше много предан, но нямаше ли и нещо друго?

Чувство за вина може би? Всеотдайност, прекалено явна, за да е искрена? Особено след двадесет и пет години брак.

— Ще кажа на Морган да приготви питиетата — отвърна Джулия и в маниера й гостенката забеляза горещо желание да му достави удоволствие. Значи наистина го обичаше. Или това беше само, защото беше напълно зависима от него?

* * *

— На кой паркинг ще оставят колата си Делия и Тони? — попита Кристофър, след като пристигнаха на хиподрума.

— Казах ти вече, на номер едно — изсъска Уна и хвърли бърз поглед към огледалото на обратната страна на сенника, за да се увери, че изглежда добре. Беше облечена в бледозелен копринен костюм, а шапката й, подбрана много прецизно, представляваше една-единствена огромна роза, накривена под ъгъл над едното й око, към зелените листенца, на която бе прикрепена воалетка.

— Зная номера на паркинга — изръмжа нетърпеливо съпругът й. — Питам те за мястото.

— Оу! — отправи му празен поглед тя и започна да приглажда късата си коса с облечена в ръкавица ръка. — Като си помисля, май Делия изобщо не ми го спомена.

— За Бога, Уна! Та тук ще има хиляди коли. Нали не се очаква от нас да минем покрай всяка от тях, докато открием тяхната?

— Чакай, спомних си. Май ми казаха, че ще се срещнем до колата на Ричард. Той трябва да паркира близо до нас. Което ще рече осми сектор.

— Е, това е вече нещо. Божичко, погледни тази тълпа! Днес тук ще бъде ужасно!

— Не би било никакво развлечение, ако нямаше толкова много хора, нали? — отбеляза тя, твърдо решена да се забавлява.

Движението ставаше все по-натоварено и по-натоварено, колите се тълпяха като пчели на мед. По-високопоставените завиваха към паркинг номер едно, докато останалите търсеха местата си на по-отдалечените втори, трети и така нататък паркинги. Уна оглеждаше с оценяващ поглед тоалетите на стотиците други жени и със задоволство установи, че никоя не изглежда по-добре от нея. Нямаше никакво съмнение, че снимката й щеше да се появи по лъскавите страници на „Харпърс енд Куин“, а с малко повече късмет дори и във „Вог“. Като истинска кралска особа седеше с изправен гръб в ролса, без да се усмихва на когото и да било конкретно, но с гримаса, която бе за почнала да става част от изражението й.

Почти веднага откриха Ричард Сийли и приятелката му Моника Пембрук, които бяха докарали Марк и Люси Милър и вече допиваха втора бутилка шампанско. Бяха близки по-скоро на Уна, отколкото на Кристофър, и в началото помежду им се усети известна скованост, тъй като и двете двойки бяха много по-млади от тях. Неочаквано Крис се почувства много стар сред Ричард и Марк, още повече, след като го порази шокиращата мисъл, че Барбара е по-малка от всеки от тях. Барбара… О, Боже, сладката ми Барбара… Огледа подредените в колони коли, елегантните групи, насядали около сгъваеми маси със сребърни или кристални чаши в ръце, и се запита какво, по дяволите, търсеше тук с една съпруга, която вече не обичаше, и сбирщината от нейни приятели, които дори не харесваше? Като остра физическа болка го заля вълна от отчаяние и копнеж. Животът нямаше да има никакъв смисъл, ако не се събереше с Барбара. Факт, който нямаше защо да отрича. Отпи глътка вино, за да притъпи болката в сърцето си, и в същия момент Ричард Сийли изскочи пред него с пресилена усмивка и бутилка в ръка.

— Забелязвам, че чашата ти е празна, приятелю. Не можем да оставим нещата така, нали? — разсмя се младият мъж, сякаш бе казал нещо много забавно. — Да я напълня ли, а?

— Не, благодаря.

Уна нададе лек възторжен вик.

— Ето ги! Делия и Тони идват! При това с цял микробус с провизии!

Наемната кола бе спряла на няколко метра от тях и семейство Хамънд вече слизаха, раздаваха целувки и прегръдки на приятелите си, след което с помощта на шофьора започнаха да разтоварват сгъваеми маси и столове, кошници за пикник, хладилни чанти и две каси шампанско.

Кристофър учтиво се запъти да им помогне.

— Къде ще паркирате колата си? — обърна се той към Тони Хамънд.

— Ъъъ… ами… — мъжът се засмя пресилено. — Всъщност стана леко объркване. Мислехме, че ще обядваме тук, на мястото на Ричард, защото е по-централно. Шофьорът ще се погрижи за микробуса.

Крис се намръщи озадачено, след това погледна предното стъкло на колата и всичко мигновено му се изясни. Паркинг номер четири. Значи за семейство Хамънд още от самото начало не е имало осигурено място на престижния първи паркинг, но те се срамуваха да си го признаят. Откритието истински го развесели. Колко типично за приятелите на Уна, помисли си, и колко е невероятно, че има хора, за които е толкова важно къде ще паркират колата си.

— Мисля, че все пак бих повторил, Ричард — каза той с широка усмивка и подаде празната си чаша.

— О, разбира се — глуповато се провикна Ричард.

* * *

Мисис Морган бе приготвила специалния си обяд, тъй като беше напълно наясно, че до края на седмицата шефът й сам щеше да се грижи за доставката на хранителните продукти и ястията, които щяха да бъдат поднасяни занапред. Те щяха да бъдат прекалено „ресторантски“ или „градски“, както обичаше да ги нарича. Въпреки че беше юни, бе сигурна, че мистър Рътърфорд би предпочел за начало зеленчукова супа с пилешко месо, следвана от риба с картофено пюре и свежа салата, набрана от градината.

— Съвсем правилно — засия Дъглас, след като икономът им сервира обяда. Морган бе подредил масата по-рано, украсявайки я с три големи купи, пълни с цветя, и когато Джон Плестид бе надзърнал през прозореца на трапезарията, му бе извикал отбранително, че цветята в къщата са негова грижа.

— Какво има да се прави днес следобед? — попита Уилям.

— Да, бихме ли могли да помогнем с нещо? — нетърпеливо попита и Тим.

— Мога ли да разчитам на вас да подредите по маси и картичките с имената на гостите, тъй като мен не ме допускат в шатрата? — помоли Джулия.

— Забраната важи и за тях — отсече Дъглас. — Никой няма право да влиза вътре до утре вечер.

— Но какво означава утре вечер, скъпи? — попита жена му с нотка на отчаяние в гласа. — Това страшно ме изнервя, знаеш ли. Чувствам, че напълно губя контрол.

Той се разсмя гръмогласно.

— О, любима! Каква прекрасна мисъл. Ти, изгубила контрол напълно…

Наблюдателната Пами веднага забеляза червенината, избила по страните на домакинята. Възможно ли бе действително да се е почувствала неловко?

— Много добре знаеш какво имам предвид — засмя се и Джулия, но в погледа й се четеше молба.

— Недей да я дразниш, Дъглас — намеси се и майка му. — Това би могло да ти докара доста неприятности в някой от близките дни.

Той извърна към нея сивите си, блеснали очи.

— Аз да я дразня? Как можа да кажеш такова нещо? — попита игриво и вдигна ръце, сякаш да се предпази от нещо.

— Татко, наистина много обичаш да дразниш! — възкликна Анна.

— В това отношение нямаш равен — провикна се и Майкъл.

— Прави го само, за да ви дразни — отбеляза Реджи Рътърфорд.

— Точно така — съгласи се Уилям. — Помниш ли, когато ми каза, че партито по случай рождения ми ден се отлага, и то само половин час преди да пристигнат гостите ми?

— И ти се разплака — припомни му сестра му.

Момчето я изгледа презрително:

— Тогава бях само на седем години.

— А не се ли почувства по-щастлив, след като разбра, че не е вярно? — попита баща му. — И после намери велосипеда, който ти бяхме обещали като подарък с майка ти? Да не говорим, че тортата ти беше във формата на замък от шоколад!

— Така е, но детето преживя няколко кошмарни минути — тъжно отбеляза Джулия. — Едва понесох да гледам разочарованието му.

— Ето! Виждаш ли, мама е винаги на моя страна! — триумфално извика Уилям. Както и да е, кога ще ни позволиш да видим какво има в палатката?

— Обзалагам се, че ще останем много разочаровани, след като разберем. Също както когато… ами… когато си казал на брат ми, че отменяш отпразнуването на рождения му ден — подметна Майкъл, зачервен от усилието да състави толкова дълго изречение.

— Ако престанете да ме нападате, ще ви кажа точно какви са плановете ми — драматично съобщи Дъглас.

Тъй като беше единствената, която не бе запозната със способността му да организира и ръководи хората около себе си, Пами бе изненадана, че мигновено всички погледи се насочиха към него.

— Както знаете — започна той, сякаш се обръщаше към огромна аудитория, — гостите са поканени в осем часа, така че всички, които са отседнали у дома, ще могат да изпият по едно питие в шатрата точно в седем и половина. Но аз ще заведа там съпругата си в седем и петнадесет, така че да имаме няколко минути насаме, за да вдигнем тост сред обстановката, която аз, с малко помощ от страна на Джон Плестид, създадох…

— О, Дъглас… — очите на Джулия се напълниха със сълзи, които тя дори не се опита да скрие. — Това е толкова романтично!

Дявол да го вземе, помисли си Пами. Ето ни вече и пред стената на плача!

* * *

— Да отидем да се поразходим — предложи Анна на Тим, щом обядът приключи. Имаше нужда да излезе, да се махне оттам, да подиша свеж въздух и знаеше, че братовчед й щеше да разбере нежеланието й да разговаря. Двамата винаги бяха уважавали взаимно чувствата си и точно затова той й се стори най-подходящата компания в момента.

— Добре.

Докато „възрастните“, както обикновено ги наричаше тя, се настаняваха на терасата за по чаша кафе, а Дъглас се оплакваше на всички за това колко много неща още трябва да се свършат, Анна и Тим се измъкнаха от къщата през задния вход.

— Да тръгнем нататък — предложи тя и го поведе към обрасла с лайкучка пътечка, от едната страна, на която се издигаха няколко високи дъба, оформящи нещо като преграда и по този начин осигуряващи им възможност за усамотение. — Е, давай, разказвай за Единбург… — започна момичето, но внезапно се отдръпна и нададе слаб вик.

— Какво има?

Анна не му обърна никакво внимание. Тя се бе вторачила зад дърветата, където ниска тухлена ограда отделяше градината им от съседната къща.

— Няма ли да престанете да ни шпионирате? — изкрещя силно. — Какво искате от нас, по дяволите?

Заинтригуван, Тим се загледа и забеляза някаква доста възрастна жена да се взира към тях над оградата. Всъщност тя гледаше братовчедка му и обилно гримираното й лице изразяваше неодобрение.

— Ще ти бъда благодарна, ако престанеш да разговаряш с мен по този начин. Ти си една невъзпитана нахалница. Просто излязох да поработя в собствената си градина и доколкото ми е известно, няма закон, който да забранява това — тросна се тя.

— Дошла сте да душите наоколо! Не ви бива за нищо друго, освен да слухтите и да се оплаквате…

 

 

 

— Още няколко думи, млада госпожице, и ще извикам полицията. Вие се нахвърлихте върху мен, при това на моя собствена територия…

Анна се обърна отвратена.

— Да си вървим, Тим — каза и закрачи пред него с широки крачки.

— Коя беше тази? — запита той, опитвайки се да я догони.

— Местната клюкарка, мисис Греъм. Цялата е изтъкана от злоба. Всички наоколо я мразят. Опасяваме се, че ще направи сцена заради шума утре вечер. Татко се опита да се разбере с нея, но тя е твърдо решена да ни създаде проблеми.

— В такъв случай — защо не е сред поканените?

— Да я поканим ли? Та тази жена превърна живота ни в ад през последните три години с вечните си оплаквания. С нищо не можахме да й угодим. Както и да е, следващата седмица ще се мести, слава Богу.

— Това е добре — успокоително каза Тим.

Беше забелязал, че Анна е много разстроена и неспокойна, което не беше типично за нея, и се досещаше, че мисис Греъм едва ли бе единствената причина. Продължиха да вървят, докато навлязоха навътре в гората, където дърветата бяха по-високи и се извисяваха над главите им като купол на катедрала, при това осигурявайки им същите тишина и спокойствие.

Направи му впечатление, че момичето не каза и дума през цялото време и постоянно държеше лицето си извърнато настрани. Щом стигнаха до неголямо сечище, то седна на един повален дънер и обви глава с ръцете си.

— О, Анна…

— Съжалявам — изхлипа тя виновно.

— Няма за какво. Просто излей мъката си.

— Всичко е заради Петрок…

— И аз така си помислих — той я стисна леко за рамото, седна до нея и потъна в съчувствено мълчание, за да й даде възможност да се наплаче.

— Да ти се намира кърпичка? — попита тя след няколко минути и започна безрезултатно да рови из джобовете на дънките си. — Аз никога нямам подръка, когато ми потрябва.

— Заповядай.

— Благодаря ти — тя пое тъмнозелената карирана кърпа, като поблагодари наум, че е толкова голяма и успокоително ухае на одеколон за бръснене, след което шумно издуха носа си. — О, по дяволите! Мислех си, че успешно се преструвам, като се правя на смела, а сега да ми се случи това. Проклетият Петрок! В момента дори го мразя.

— Да не сте се скарали?

Анна поклати глава отрицателно.

— Не съвсем. Той ме заряза и аз му се обадих, за да му кажа какво мисля за него. Естествено, вече няма шанс да ми прости — извърна към него зачервеното си лице с подпухнал, порозовял нос. — И, можеш ли да си представиш, бях достатъчно наивна да си въобразя, че утре вечер може да се сгодим. Как съм могла да бъда такава глупачка?

— Съвсем не говориш като такава. В края на краищата вие сте заедно от няколко години, нали така?

— Да. И давах всичко от себе си, за да го направя щастлив, да го накарам да ме харесва… — тя се разплака отново. Едри сълзи се затъркаляха по бузите й и закапаха върху обвитите в дънков плат колене.

За момент Тим се поколеба, но накрая реши все пак да изкаже мнението си:

— Не ти ли е минавало през ума, че това може да е част от проблема?

Изумена, тя рязко вдигна глава към него.

— Как така?

— Може би е човек, който има нужда от предизвикателства — предпазливо подхвърли той.

— Но аз невинаги съм била толкова отстъпчива — опита да се защити Анна. — Месеци наред отказвах да спя с него, защото исках да съм сигурна, че двамата наистина се обичаме.

— Не точно леглото имах предвид. Ти си толкова мил човек, толкова си сговорчива и… ами… с теб е толкова лесно да се разбереш. Може би… Не съм сигурен, но може би винаги си позволявала нещата да стават така, както иска той. Нещо от този род… — добави неубедително, надявайки се, че не е отишъл твърде далече.

За момент тя остана смълчана, потънала в размисъл.

— Правех го, защото исках той да ме обича — каза накрая.

— Както сигурно си забелязала, мъжете са перверзни същества. Много често желаят онова, което смятат, че не могат да имат. Понякога да се правиш на недостъпна, говоря в чисто платонически смисъл на думата, може да ги накара да полудеят по теб.

— Какво знаеш ти за тези неща, Тим? — грубо попита тя. — Та ти си само на деветнадесет години. Колко момичета си имал?

— Няколко.

— Да бе! Мога да се обзаложа. И какво? Една-две срещи в киното и романтична вечеря в ресторант те превърнаха в експерт по любовните взаимоотношения — говореше му с горчивина и презрение и той разбра, че е бръкнал в раната й. Никога не я бе виждал такава и внезапно го осени мисълта, че сега е много по-интересна като личност, отколкото ведрото, винаги весело момиче, което познаваше, откакто се помнеше.

— Какво смяташ да правиш? — попита я спокойно.

Раменете й отново се отпуснаха и гневът й се изпари.

— Какво, по дяволите, бих могла да направя? Провалих всичко. Сигурно Петрок никога няма да ми проговори.

— В морето има много риба.

— Вероятно.

Отново се умълчаха за момент, после тя стана и се протегна, сякаш бе седяла на едно място продължително време.

— Струва ми се, че е време да се връщаме. Очакваме да пристигнат още хора и трябва да помогна на мама.

— Дадено.

Нямаше какво повече да се каже. Вървяха, без да разговарят, и Анна изглеждаше по-спокойна. Очевидно й бе дал доста материал за размисъл, макар че когато стигнаха до къщата, тя се обърна към него и го погледна объркана.

— Не може ли човек просто да бъде добър към един мъж? — попита го нерешително.

— Мисля, че е достатъчно да караш хората да се чувстват доволни — бавно отговори той. — Това важи и за мъжете. В крайна сметка и те могат да се окажат в капан, също като жените.

* * *

Докато те бяха навън, в къщата бяха пристигнали майката на Джулия и вторият й баща.

— Милото ми момиче — топло я приветства Вивиън Ленърд, щом я видя. Беше предупредена от дъщеря си да не споменава името на Петрок, което, наред с успокоителните, погълнати с водка точно преди да напусне Лондон, я правеше необичайно чувствена и сантиментална.

Анна се усмихна вяло и целуна Саймън Ленърд, когото винаги наричаше „папа“. Той беше висок мъж, с бяла коса и брада и тя още като дете го бе оприличила на Дядо Коледа.

Всички започнаха да се събират на терасата и да се забавляват от постоянното появяване и изчезване на Джон Плестид и бригадата му, както и на доставчиците, които разтоварваха камионите на алеята пред къщата.

— Това ми напомня за стария пазар на Ковънт Гардън — отбеляза Реджи с нотка на носталгия, докато си представяше множеството струпани щайги и кашони, пълни с най-различни цветя, подбрани плодове, зеленчуци и салати.

— Наистина изглежда приятно — съгласи се Пат, — но къде, за Бога, ще се съберат всички тези продукти?

— Няма проблеми — весело подхвърли Дъглас и грабна щайга с праскови. Той много се забавляваше, горд от себе си, че е едновременно главен организатор и един от работниците и непрекъснато уверяваше жена си, че до утре вечер няма да е капнал от умора.

— Никога не съм наблюдавала подготовка на празненство от такъв мащаб — отбеляза Вивиън и бе настани на стола до Пат.

— Много интересно, нали? — отзова се веднага другата жена. — Често съм ходила в задните помещения на ресторантите на Дъглас и винаги съм се чудила как всяко нещо си отива на мястото. Всичката тази храна ще бъде отнесена в подвижните кухни, които пък са свързани с шатрата — продължи компетентно, след като забеляза главата на сина си да се мярка в същата посока. — А цветята, естествено, ще са за украсата на интериора. Само че вътре няма да бъде допуснат никой до началото на празненството утре вечер. Всичко трябва да бъде изненада.

Вивиън я погледна.

— Сигурно много се гордееш с него — беше по-скоро констатация, отколкото въпрос.

Пат пламна от задоволство.

— Разбира се. Гордея се също така и с Питър. Жалко, че не може да дойде по-рано от утре следобед. Но пък Леонора и момичетата ще пристигнат всеки момент. Двамата с Реджи извадихме голям късмет с такова семейство.

— Много голям, наистина — великодушно се съгласи Вивиън. — По всичко личи, че сте ги възпитали отлично. Толкова съм щастлива, че Джулия има до себе си мъж като Дъглас. И кой би казал, че са женени от цели двадесет и пет години? Той се оказа фантастичен съпруг и баща за Анна, Уилям и Майкъл. Истинска благословия е да имаш такъв зет.

Пат се обърна към нея с блеснали очи.

— Да, той е добро момче — каза, сякаш ставаше въпрос за десетгодишен хлапак.

* * *

— Баба добре ли е? — шепнешком попита майка си Анна. Беше четири часът и оживлението в къщата и на моравата бе стигнало връхната си точка, защото времето изтичаше бързо, а изглеждаше, че нищо няма да бъде свършено на време.

Със зачервено лице и облян в пот, Дъглас раздаваше заповеди, сякаш откриваше ново заведение, докато мисис Морган и съпругът й се опитваха да сдържат нервите си, наблюдавайки отстрани как цял екип от ресторантски готвачи нахлуват в територията им.

— Да, доколкото забелязах, миличка — отговори Джулия, заета с поредния списък с разпределение на местата на гостите в трапезарията, този път за вечерята. — Да сложа ли Тим до теб? А ако настаня Роджър от дясната ми страна, тогава… не, там ще седи Саймън… О, Божичко, но това означава, че приятелят на баща ти ще трябва да седне отляво, което сигурно ще го обиди…

— Престани, мамо! Има ли някакво значение? Не е необходимо да се придържаме към всички формалности, нали?

— Тук не става въпрос толкова за етикета, колкото за това, че всеки един от гостите трябва да се почувства добре дошъл — меко я поправи майка й.

— Но за какво е цялото това представление? Нали нямаш намерение да поставиш малки картички с имената им на масата?

— При толкова много хора това е единственият начин да се избегне хаосът — обоснова се Джулия, после отново стана сериозна: — Защо ме попита дали баба ти е добре? На мен ми се стори в отлична форма.

— Чудех се дали не е пила нещо — Анна оглеждаше продълговатата маса, застлана с бяла покривка, върху която бяха подредени златистите и тъмносини венециански чаши, които родителите й бяха донесли от Италия, и старинната фруктиера, отрупана с плодове. — Стори ми се прекалено… прекалено превъзбудена — додаде тя и се пропана, за да изправи една лъжица.

— Да е пила ли? — изуми се Джулия. — За кого всъщност ми говориш? За моята майка или за майката на баща ти?

— Мамо, много добре знаеш, че твоята майка наричам „баба“, а на майката на татко винаги казвам „бабче“. Значи имам предвид твоята. Тя изглежда така, сякаш не е на себе си.

— О, не ставай смешна, мила. Баба ти никога не пие… Е, поне не така, че да го наречем пиене. Само чаша вино при специални случаи. Въобразяваш си. Мисля, че е просто много развълнувана, задето ще прекара с нас целия уикенд — докато говореше, домакинята подреждаше малките картички с имената на гостите си.

В този момент в стаята с вик връхлетя Майкъл на ролерите си. Беше с наколенки и налакътници, обут в широки шорти до коленете и с бейзболна шапка на главата. Направи няколко кръга около масата, преди да спре до майка си със залитане.

— Миличък, колко пъти трябва да ти казвам да не влизаш с тези неща вкъщи — скара му се тя. — Ще издраскаш пода.

— Ама татко ме изпрати да ви повикам — лицето и ръцете му бяха изцапани, но той изглеждаше важен, твърдо решен да изпълни заръката на баща си. — Те са тук — завърши равно.

— Кои са тези „те“?

— Леонора, Кресида и Саша. Говорят с татко в градината.

Джулия потисна неприятното усещане, което се надигаше у нея всеки път, щом чуеше името на зълва си. Колкото и да харесваше брата на Дъглас, Питър, винаги бе смятала, че съпругата му е завистлива и груба.

Като последва сина си навън, тя изправи рамене и успя да стъкми някаква що-годе приветлива усмивка. Гостенката разговаряше с мъжа й с типичния си маниер на кокетка.

— Леонора! Толкова се радвам да те видя — възкликна Джулия, полагайки усилия да изглежда искрена. Ала щом погледите им се срещнаха, в тях за миг проблесна ледена неприязън и със свито сърце домакинята установи, че трябва да се подготви за поредната конфронтация.

Обърна се да целуне Кресида и Саша. Те бяха приятни момичета, макар и малко закръглени и постоянно засенчвани от собствената си майка. Поздравиха леля си срамежливо и сковано и веднага след това изпаднаха в мълчаливо съзерцание на царящото на моравата оживление.

— Хайде да идем да изпием по чаша чай — предложи Джулия и внезапно осъзна, че й предстои дълъг и тежък уикенд. — Или предпочитате преди това да поплувате в басейна?

Въпреки че бяха съответно на деветнадесет и двадесет години, момичетата едновременно погледнаха майка си, сякаш очакваха разрешение.

Леонора кимна:

— Защо пък не? Нали не ви се случва често да отсядате в къща с плувен басейн?

Джулия усети как челюстта й се стяга при този откровен опит да се предизвика съчувствие.

— Не използват ли басейна в училището?

— Питър не е много съгласен да ходят там. Той е пригоден за момчета — грубо отговори гостенката и се обърна рязко към Дъглас, като че ли напълно забравила за присъствието на стопанката на дома. — Май си хвърлил доста усилия, за да организираш всичко това, а?

— Всички доста се потрудихме — небрежно отвърна той. — А сега, ако ме извините, трябва да отида да прегледам подвижните кухни. Искам да видя дали всички уреди работят.

Жената понечи да го последва.

— Може ли да дойда с теб, за да хвърля един поглед?

Дъглас се засмя и поклати отрицателно глава.

— Никой не може да влиза там. Дори жена ми.

Джулия се усмихна, наслаждавайки се на този свой триумф. Какво у тази жена отключваше най-лошото у нея? Не беше фактът, че открито флиртуваше със съпруга й, защото помежду им отдавна имаше закачка, че той не е случил на снаха. Не бяха дори постоянните й заядливи забележки, основаващи се единствено на завист, което ги правеше само още по-жалки. Вероятно се дължеше на явната конкуренция, която очевидно беше заразителна.

Беше пет часът и денят, изглежда, бе решил да запази цялата си жега за следобеда, което накара по-възрастните, все още разположили се на терасата, да изпаднат в летаргия. Откъм басейна се носеха смехове, след като Анна, Уилям и Майкъл се бяха присъединили към братовчедите си. На Джулия й се струваше, че от сутринта е изминала цяла вечност. Като си спомнеше въодушевлението си от ранното утро, я обземаше чувство на меланхолия по бързо отлитащите часове, които движеха живота напред, без никаква надежда да бъдат върнати обратно. Докато наблюдаваше роднините си, събрани на едно място за такова голямо събитие, я обзе тъга при мисълта, че най-щастливите мигове преминават най-бързо и веднага се превръщат в минало. Ставам черногледа, помисли си тя и в същия момент чу шума от пристигаща кола по алеята. Това трябваше да бъде приятелката на Уилям — Стефани Харис, атрактивна блондинка със собствено мнение и индивидуалност.

— Здрасти! — подвикна момичето през отворения прозорец, като спря колата пред входа и изскочи навън, за да поздрави домакинята.

— Добре дошла, Стефани.

Двете се прегърнаха топло и Джулия веднага поведе гостенката си към басейна.

— Как си?

— Не мога да ти опиша колко съм щастлива, че съм тук — засия в широка усмивка срещу нея младата жена. — Исках да тръгна от Лондон преди обичайните петъчни задръствания, но движението така или иначе беше ужасно.

— Което ми напомни нещо… — погледна часовника си Джулия. — Знаеш ли, очаквам брат ми Кристофър и жена му да пристигнат по някое време тази вечер. Защо не отидеш до басейна, скъпа? Там ще намериш Уилям и останалите. Трябва да позвъня, за да разбера към колко часа ще са тук.

* * *

— Къде, по дяволите, е Уна? — изръмжа Кристофър и за пореден път хвърли поглед към часовника си. — Казах й, че ще я чакам до колата в пет.

Ричард, който в момента отваряше поредната бутилка шампанско, вдигна неопределено рамене.

— Отидоха някъде с Моника и каза, че ще се върнат след десетина минути.

— А къде по-точно отидоха?

— Нямам представа. Уна срещна някакво познато семейство, което ни покани да пийнем по нещо, но аз им отказах, защото трябваше да се видя с Делия и Тони до…

Той отпи от питието си замислено, а Кристофър изстена раздразнено.

— Предупредих я, че трябва да си тръгнем преди последното надбягване — каза гневно.

— Когато и да тръгнете, движението ще бъде все така натоварено — опита се да го вразуми другият.

— Имам уговорена вечеря… — Барбара ще ме чака, готова да правим любов… О, Господи! Толкова искам да бъда с нея, помисли си наум той.

Стисна зъби и огледа дългите колони от паркирани коли. Опитваше се да открие смешната шапка с роза, но тя не се виждаше никъде.

— Виж какво ще ти кажа — неочаквано се обади Ричард, — защо не тръгнеш, щом бързаш толкова? Аз мога да откарам Уна до града с моята кола.

— Но нали с теб са още Марк и Люси Милър?

— Няма проблеми, приятелче. Момичетата ще могат да поклюкарстват на воля на задната седалка, а Марк ще седне отпред при мен.

Кристофър го погледна с признателност.

— Сигурен ли си?

— Естествено. Тръгвай сега — мъжът замахна широко с ръка и за момент през ума на Крис премина мисълта, че май бе пил доста повече от допустимото… но движението щеше да бъде прекалено натоварено, за да съществува някакъв риск, пък и докато дойдеше време да тръгнат, може би щеше да поизтрезнее малко.

— Ами благодаря ти. Нали ще обясниш на Уна, че ми се е наложило да си отида? Става дума за важна делова вечеря. Кажи й, че съм я чакал до последно…

Другият го потупа свойски по рамото.

— Остави това на мен. Щом се приберем, сигурно всички заедно ще отидем някъде и ще я вземем с нас. А сега побързай.

Нямаше нужда от повече насърчения. След силно ръкостискане Кристофър бързо се отдалечи, обзет от приятно чувство за избавление.

Пет минути по-късно телефонът в колата му иззвъня силно и той изруга. Но така или иначе, нищо не беше в състояние да го накара да се върне. Щеше да каже на Уна, че е попаднал в задръстване и по никакъв начин не би могъл да обърне. Предпазливо доближи слушалката до ухото си, проклинайки деня, в който бе инсталирал проклетия апарат.

— Крис, ти ли си?

Обзелото го облекчение почти го замая за миг.

— Джулия!

— Здравей. Исках само да те попитам към колко часа ще пристигнете. Вечерята няма да е по-рано от осем и половина, но…

— О, по дяволите! — гласът му издаваше искрено съжаление. — Наистина много съжалявам, сестричке. Трябваше да ти се обадя. Уна настоя днес да отидем на тъпите конни надбягвания в Аскът, а сега пътувам към Лондон за важна делова среща… Тя ще се прибере с едни свои приятели, така че ще дойдем у вас утре. Това обърква ли много плановете ти?

— О, Крис, как можа? — очевидно бе, че е разочарована. — Събрала съм цялото семейство у дома. Тук са Тим, мама и Саймън. Имах намерение да си направим една семейна вечеря, но без вас няма да е същото…

— Повярвай ми, ужасно съжалявам. Аз просто… Ами в момента си имам проблеми и съм напълно объркан. Дори не съм сигурен кой ден от седмицата е.

— Какво има? Какво не е наред? — гласът й прозвуча остро от насъбралата се в него тревога. — Да не си болен?

Той се усмихна на себе си, докато правеше маневри между останалите коли.

— Никога не съм бил по-добре. Ще ти кажа утре, като се видим, но… Джулия?

— Да?

— Не споменавай за това пред мама и татко. Още по малко пък пред Тим. Как е той впрочем? Каза ли ти дали му харесва в Единбург?

— Имаш пълно основание да се гордееш със сина си. Той е чудесен, както винаги, пък и много ми помага, като се опитва да поразведри Анна…

— С нея пък какво не е наред?

— Проблеми е приятеля й.

— О, Боже!

— Да, зная. Значи ще се видим утре, нали? Елате рано сутринта, в противен случай няма да мога да ви обърна много внимание. И в никакъв случай няма да ви позволя да си тръгнете набързо още в неделя, разбра ли?

— Не мога да ти обещая. Зависи — отвърна той предпазливо.

Едва след като разговорът приключи, Кристофър развеселен си даде сметка, че сестра му нито бе попитала за Уна, нито бе споменала името й.

* * *

— Какво искаш да кажеш? Как така… си е тръгнал? — лицето на Уна изведнъж пребледня и се сгърчи от гняв.

Ричард се засмя нервно.

— Той те чакаше до последно, но се притесняваше от задръстванията. Нали имал важна делова вечеря?

Останалите ги наобиколиха неловко, давайки си сметка, че всеки момент може да избухне скандал. Съпрузите не можеха просто така да заминават за Лондон и да зарязват жените си насред Бъркшир, дори когато са им осигурили обратен превоз. Това беше недопустимо.

Гордостта накара Уна да се стегне, но устните й си останаха плътно стиснати заради необходимостта да се изправи лице в лице с подобно унижение, колкото и да се опитваше да го омаловажи.

— Той се претрепва от работа — каза тя, ала не успя да прикрие горчивината в гласа си. — Но ако наистина ме върнете в Лондон, ще ви бъда много признателна.

— Защо не дойдеш с нас? — намеси се Делия. — В микробуса има много повече място, пък и имаме шофьор, така че ще можем да си почиваме през целия път.

Уна поколеба. Наистина беше за предпочитане да се прибере със семейство Хамънд, вместо да се тъпчат на задната седалка в колата на Ричард.

— А после ще се срещнем в Лондон и всички заедно ще отидем на вечеря — додаде Тони. — Можем да се отбием в „Колекшън“. Там винаги е много забавно.

Това реши нещата.

— Благодаря ви — каза тя.

— Сигурна ли си? — Ричард не искаше после да бъде обвинен, че е дал обещание, което не е спазил.

— Абсолютно!

— В такъв случай — обърна се той към приятелката си Моника, Марк и Люси Милър, — няма ли да тръгваме? Последното надбягване току-що започна и с малко повече късмет ще успеем да изпреварим задръстването.

Съгласиха се, че идеята е добра, взеха си довиждане, а Уна дори разцелува онези, които си тръгваха, като внимаваше едновременно с това да не изтрие червилото си и да не изцапа зелената воалетка на шапката си. После Ричард се качи в колата, махна с ръка, пое бавно по тревата и скоро се изгуби сред стотиците паркирани автомобили.

Така Уна, Делия и Тони останаха сами с остатъците от пикника. Масите и столовете бяха вече сгънати, в кошниците не бе останало нищо, освен мръсните чинии.

— Има ли още шампанско, скъпи? — попита Делия.

— Ще погледна и ще ти кажа.

— Колата ви оттук ли ще дойде да ни вземе? — попита Уна, давайки си сметка, че въпросът е глупав, но й се искаше по някакъв начин да се отърси от внезапно обзелото я лошо предчувствие.

Мъжът кимна развеселено.

— Да. Наредих на шофьора да ни прибере веднага след последното надбягване. О! Ето една неотворена бутилка! — провикна се той и извади триумфално шампанското от кошницата. — Но се опасявам, че всички чаши са мръсни.

— Няма значение — нехайно отвърна жена му.

— Защо не поседнем, докато чакаме? — предложи Уна и погледна към сгънатите и прибрани на купчина столове. Обувките я убиваха, причинявайки й такава болка, че й се искаше да ги събуе направо там, намясто, пред всички.

— Не зная дали има смисъл да ги вадим отново — възрази Тони. — Микробусът ще пристигне всеки момент.

От далечния рев, с който многохилядната тълпа приветстваше победилия кон, тя с облекчение разбра, че конното надбягване е приключило. Бе започнало да захладнява, тежки облаци скриваха слънцето. Хората постепенно започнаха да се разотиват, махаха си за довиждане и се качваха в техните даймлер и, ролс-ройси и бентлита. Жените смъкваха огромните шапки и с удоволствие разпускаха косите си, а мъжете събличаха официалните фракове и смокинги и ги заменяха с далеч по-удобните якета. Очите й, вече уморени да се взират в тълпата в продължение на пет часа с надеждата да открият познато лице, сега оглеждаха паркингите в търсене на познатия син наемен микробус. Изпитото шампанско, което доскоро стимулираше сетивата й, вече бе започнало да предизвиква киселини в стомаха й. Идваше й да убие Кристофър. Заради изживяното унижение. Заради неудобствата, които бе принудена да изтърпи. Задето не се бе погрижил за нея, както се очакваше от един съпруг. Разбира се, това беше неговото отмъщение, че го бе принудила да прекара деня с нея на хиподрума. Вероятно от самото начало бе планирал да я зареже тук, сигурен, че приятелите й ще я съжалят.

За момент й се прииска да се разкрещи от раздразнение. Забеляза, че Тони непрекъснато поглежда часовника си и се мръщи. Само Делия, глуповата както винаги, изглеждаше безгрижна. Не спираше да бъбри за тоалетите, които бе видяла, и как някои от шапките били толкова огромни, че едва ли биха могли да минат през обикновена врата.

Двадесет минути по-късно наемният микробус още не беше пристигнал.

— Може би е попаднал в задръстването? — предположи младата жена, след като съпругът й изрази възмущението си. — Толкова много коли излизат от паркингите, че сигурно няма как да влезе.

На Уна, която се оглеждаше толкова съсредоточено, че започна да усеща болки в главата, й се искаше обяснението наистина да е толкова просто. Сега, след като по-голямата част от публиката беше напуснала хиподрума, можеше свободно да наблюдава двата изхода, където наистина имаше струпване на автомобили, но и достатъчно място да премине един микробус.

— Ако до десетина минути не дойде, ще се наложи да отида пеша до четвърти паркинг и да го докарам — ядосано каза Тони и отпи от шампанското.

— О, миличък, но това са няколко километра — възкликна жена му. Дори да й бе съобщил, че има намерение да изкачи Хималаите, не би могла да бъде по-изумена. — Не можеш да извървиш толкова път. Той сигурно ще се появи всеки момент. Може да не е разбрал, че надбягванията са приключили.

— Но сигурно би се запитал защо хората си тръгват, нали? — остро я сряза Уна.

— Ама… той е чужденец — отвърна Делия, сякаш това обясняваше всичко.

Изчакаха още двадесет минути. На мястото, където сутринта имаше хиляди коли, сега бяха останали само няколко. Студен вятър брулеше над откритото поле и в пространството витаеше някакво меланхолично усещане. Тони неохотно остави питието си и тръгна да търси наетия от него микробус.

— Внимавай — подвикна след него съпругата му.

* * *

Измина още половин час, преди Тони да се върне. Беше сам, изглеждаше блед и уморен, обувките му бяха прашни.

Делия се втурна към него съчувствено.

— Скъпи, какво става? Къде е колата?

— Не е тук. Заминала си е — отговори й той кратко.

Заминала си е! — в един глас извикаха двете жени, след това се загледаха в него с напрегнато мълчание.

— Заминала си е — като ехо повтори Уна накрая.

— Точно така.

— Сигурен ли си, че си търсил, където трябва? — провлече Делия.

Тони я удостои с мрачен поглед.

— Проверих на паркинг номер първи, после на втори, трети, четвърти, дори на пети. Погледнах даже по алеите на няколко частни къщи, но нашия микробус и проклетия шофьор ги нямаше никъде. Изчезнали са.

— И какво ще правим сега, скъпи?

Уна си даде сметка, че са натоварени с две широки разтегаеми маси, осем стола, голямо разнообразие от кошници за пикник и хладилни чанти и за първи път в живота си не можа да каже нищо.

* * *

В седем часа най-добрата приятелка на Джулия пристигна в Хайфийлд, натоварена с багажа си и красиво опаковани подаръци. С Каролайн Драмънд се бяха срещнали за първи път в училището „Сейнт Мери“ в Уонтидж, когато и двете бяха по на дванадесет години, и оттогава ставаха все по-близки. И двете се бяха сгодили през 1971-а, вече деветнадесетгодишни, и се бяха омъжили същото лято. Следващата година Джулия бе родила Анна, но Каролайн бе претърпяла спонтанен аборт и от този момент сходните им досега пътища тръгнаха в различни посоки, което изобщо не се отрази на приятелството им. Напротив, дори в известен смисъл го бе заздравило, тъй като Джулия винаги бе предлагала подкрепа и утеха на по-ощетената от съдбата си приятелка, която след тежък развод се бе омъжвала още два пъти. Всеки следващ съпруг се оказваше по-ужасен от предишния, но сега, вече на четиридесет и осем, тя отново беше неомъжена. Имаше собствена кариера като дизайнер на бижута в голям магазин в Найтбридж Бючъмп Плейс и клиенти, които нямаха нищо против да изхарчат хиляди лири годишно, само и само да притежават уникално украшение.

Докато разопаковаше куфарите си в стаята на глициниите, наречена така, защото Джулия бе наредила да налепят тапети в същия цвят и да поставят бледозелени завеси и легло с балдахин, Каролайн почти с изненада откри, че не завижда на приятелката си за големия й късмет. Самата тя също искаше да има деца и може би стабилна връзка, но да бъде независима и със забележителна кариера, й се струваше добра компенсация. Беше едновременно вълнуващо и удовлетворяващо да гребеш в собствено кану, както образно би се изразил покойният й баща. Това означаваше, да няма други отговорности, освен към себе си, което на този етап от живота й бе истинско облекчение. Не беше длъжна да приготвя задължителната вечеря, нито да глади ризи или пък да гледа по телевизията ръгби, след като цял ден бе очаквала филма. Не й се налагаше да прави секс, когато не бе в настроение, нито да слуша отегчителните разкази за поредния ден в офиса. Можеше да прави каквото си поиска, което й осигуряваше прекрасното чувство за свобода всяка сутрин, щом се събудеше. Най-сетне имаше възможност да направи деня само и единствено свой.

Леко почукване на вратата прекъсна размислите й.

— Влез!

— Аз съм — обади се Джулия и отвори вратата. — Донесох ти питие, за да се освежиш, преди да се приготвиш за вечерята.

Тя вече си бе взела душ и се бе преоблякла в дълга пола на цветя и туника с дълги, тесни ръкави. Тъмната й коса, повдигната от двете страни на лицето й с шноли, се спускаше назад до раменете и я правеше да прилича на Вивиън Лий от „Отнесени от вихъра“.

— Ти ми четеш мислите. Страхотно! — каза Каролайн, пое високата чаша и отпи. — Господи, чувствам се чудесно.

Джулия се разсмя.

— Нищо не може да се сравни с първата чаша шампанско вечер, нали? — тя се отпусна на табуретката до леглото. — Е, как вървят нещата при теб? Изглеждаш невероятно.

— Виж само кой го казва. А ти направо сияеш — приятелката й се загледа през прозореца навън, където оживлението около шатрата не беше намаляло, а доставките на продукти и напитки не секваха. — Доколкото мога да преценя, това ще бъде празненството на десетилетието.

— Или поне така се надява Дъглас — искрено призна Джулия. — Поканили сме много фотографи и журналисти от Лондон, а някои от тях, като лични гости, са настанени в хотела в Стокбридж, така че да не им се налага да пътуват през нощта обратно до града.

— И какво ще облечеш?

— Това е моята тайна. Украсата в шатрата е на Дъглас, така че и двамата ще имаме с какво да се изненадаме.

— Голяма веселба! — докато говореше, Каролайн разтвори ципа на платнената си чанта и извади вечерна рокля от наситенозелен сатен със златисти презрамки. — Аз смятам да сложа това. Как я намираш?

— Невероятна е! На Брус Олфийлд, нали?

— Естествено. Тъй като магазинът му се намира точно срещу нашия, не представляваше никакъв проблем да отскоча и да изпробвам всичко, с което разполага. Погледни какво още ще нося — тя отвори две червени кутийки със запазения й търговски знак. В едната имаше пищно колие в ориенталски стил, изработено от смарагди, а в другата — подходящи обеци.

Джулия разгледа хвърлящите отблясъци бижута.

— Боже мили, Каролайн, моделите ти наистина си ги бива! — възкликна тя с искрено възхищение.

— Точно заради това ще се върнат на пазара още в понеделник сутринта — засмя се приятелката й.

— А междувременно ти ще представляваш нещо като ходеща реклама на собствената си стока.

— Чудесно казано.

Двете жени се разсмяха, както винаги идеално разбирайки се помежду си.

— Трябва да сляза долу и да погледна другите. Идвай веднага щом се приготвиш.

* * *

— Какво ще правим сега? — изхлипа Делия и очите й се напълниха със сълзи. — Дори не си носим мобилните телефони.

През последните десетина минути паркингите се бяха изпразнили съвсем, с изключение на самотна група запалянковци, скупчени около колите си, които довършваха запасите си от шампанско.

Уна кипеше от гняв. За всичко това беше виновен Кристофър. Ако не си беше тръгнал по този начин, без изобщо да го е грижа какво ще стане с нея, отдавна щеше да си бъде в Лондон на топло, да се чувства уютно и да похапва нещо вкусно. Яростта й я насочи към мъжете и тя тръгна към тях, препъвайки се на високите си токчета по неравния терен. Отчаянието вдигаше адреналина й до критични стойности.

— Извинете! — подвикна тя с рязък тон към най-близкостоящия.

В началото те дори не разбраха, че се обръща към тях, и продължиха да жестикулират и да пият, приемайки присъствието й като далечна фигура с копринена роза на главата.

Извинете…

Компанията внезапно се умълча и всички се извърнаха към нея.

— Случайно някой от вас да има мобилен телефон?

Един от мъжете я изгледа глуповато.

— Да. Искате ли да го използвате? — попита той услужливо.

— Моля ви. Ние малко закъсахме…

Тя пое апарата с побеляла от студ ръка.

— Благодаря — нервно набра номера на мобилния телефон на съпруга си. С малко повече късмет той можеше и да не бе успял да се добере до Лондон.

Ала той отговори на позвъняването й задъхано, сякаш беше тичал.

— Моля?

— Кристофър? Как смееш да си тръгнеш така и да ме оставиш тук? Благодарение на теб съм закотвена на това проклето място, без изгледи да се върна скоро у дома. А сега бъди така добър да се върнеш тук веднага и да… Кристофър? — някъде около него ясно се чуваше шум. Женски смях. — Какво става, за Бога? — изкрещя тя. — Къде си?

— Ами… Нали ти казах, че имам бизнес вечеря. Защо да не можеш да се прибереш? Нали уредих нещата с Ричард? И от какъв телефон ми се обаждаш?

Уна го познаваше достатъчно добре, за да разбере, че той е гузен и, без никакво съмнение, беше с друга жена.

— Ах ти, лайно такова! — изрева тя в слушалката за огромна изненада на групата гуляйджии, които веднага се умълчаха и се втренчиха в нея с широко отворени очи. — Направил си всичко нарочно. Колкото до мен, можеш да ходиш да се чукаш!

Прекъсна връзката и се обърна към мъжете:

— Бихте ли могли да ме откарате до Лондон? Наистина съм в безизходица…

— Съжалявам, но ние и така сме много — отвърна един от тях развеселен. — Както върви, ще трябва да седим един върху друг…

В този момент към тях се приближи Тони, следван от жена си. Ако Уна беше бясна, то Делия изглеждаше унила с провисналата си сламена шапка и отпуснати под тънката копринена рокля рамене.

— Виж какво, приятел — започна Тони и взе телефона от ръката на Уна. — Дали не бих могъл да проведа един кратък разговор? Проклетата кола, която взех под наем, си е тръгнала и ние стоим закотвени тук.

Собственикът на мобилния кимна с глава.

Дъждът, който бе започнал да пръска преди няколко минути, сега вече се изсипваше на талази и елегантният тоалет на Уна скоро прилепна към тялото й, а воалетката й провисна.

— Ако не успеем да повикаме кола да ни откара — прошепна в ухото й Делия, докато съпругът й разговаряше с фирмата за автомобили под наем, — чистачите казаха, че можем да оставим багажа си тук, а после да отидем пеша до гарата и да хванем влака.

Застанала насред голото поле под проливния дъжд, режещия вятър и приближаващия мрак, Уна за първи път разбра какво значи отчаяние.

* * *

Масата за вечеря беше подредена отново за шестнадесет души.

— Е, поне е по-лесно да освободиш едно място, отколкото да сместваш нови прибори — обърна се Джулия към Морган, докато довършваха разместването.

— Пък и ще има повече място за останалите, мадам — отбеляза икономът. Беше сменил ежедневните си дрехи с раиран панталон и черно сако. Той беше във вихъра си, чувствайки се като заместник-командир по време на мащабна военна операция, решен да я проведе перфектно.

Междувременно в гостната Дъглас раздаваше напитки, сякаш съботното празненство вече беше започнало.

— Ела тук — посрещна той жена си, щом тя се появи в стаята. — За днес вече приключихме. Всичко е прибрано за през нощта, така че нека си починем и да се позабавляваме.

— Но не бива да стоим до много късно — обади се Пат. Тя изглеждаше уморена. Привикнала на по-спокоен живот, това постоянно движение около нея й се струваше вълнуващо, но едновременно с това и доста стресиращо.

Майката на Джулия нямаше такива проблеми. Заредена с шампанското, последвало джина с тоник, с който бе изпила поредната доза успокоителни, тя бе готова да танцува цялата нощ, та дори и на следващата. Преминала момента на паниката заради бучката в гърдата си, Вивиън бе стигнала фазата, когато се чувстваше достатъчно силна да посрещне всичко, подготвено й от съдбата. Ако й бе съдено да умре, щеше да го направи без съжаление. Щеше да понесе храбро удара и на погребението й всички щяха да се възхищават на нейната смелост.

Леонора, преоблечена в блуза от сребристо ламе и черна кадифена пола, тъй като това беше обикновена семейна вечеря, оглеждаше елегантната стая със завистлив поглед и я сравняваше със скромното си жилище в общежитието на училището. До болка копнееше да притежава такава гостна, но вместо това трябваше да се задоволява с разкривените мебели и отвратителните кафяви завеси, купувани от стария директор и, естествено, наследени след него от Питър.

— Във всеки случай не можем да си позволим да прахосваме пари за обзавеждане, докато Кресида и Саша лежат изцяло на нашите ръце — непрестанно й повтаряше той.

Леонора погледна дъщерите си, седнали до прозореца с Анна, Тим, Уилям и Стефани, и се запита колко още време ще мине, преди да се омъжат и да станат нечия друга отговорност. Опасяваше се, че това може и да не се случи скоро. В сравнение с типично английския розов тен на Анна и красивата й коса, и стройната, сексапилна фигура на Стефани, двете момичета изглеждаха невзрачни като баща си.

Тя откъсна поглед от елегантната обстановка в стаята и се обърна към Дъглас, който бе осигурил средствата за този разкош. Домакинът щедро раздаваше напитки и сърдечност. Широките му рамене и интелигентното му лице доминираха над останалите присъстващи, а смехът му се носеше навред, докато обикаляше гостите и вдигаше наздравици с всеки поотделно. Каква щастливка се бе оказала Джулия, омъжвайки се за преуспелия брат, размишляваше Леонора, вторачила се в бълбукащите балончета в шампанското си. Не че бе влюбена в Дъглас. Не беше сигурна дори дали й допада мисълта да прави любов с него. Но това беше нещо съвсем различно. Той беше изкусителен и излъчваше неустоима аура от сила. Сигурно беше вълнуващо да си съпруга на такъв човек. Това би й осигурило най-сетне така лелеяната възможност да блесне като красавица, да се изяви като прекрасна домакиня и да се осъществи като значителна фигура в обществения живот. Смяташе себе си за много по-привлекателна от Джулия и със сигурност по-чувствена. И с далеч по-изразена индивидуалност. У другата имаше нещо крехко, един стремеж да изглежда слаба и нежна, което съвсем не й правеше добра услуга. А може би точно това се харесваше на Дъглас? Силните мъже често предпочитаха слаби жени.

После се загледа в Джулия, която бе седнала на дивана в другия край на стаята и разговаряше с Роджър Съливан. Той бе отметнал глава назад и се смееше на нещо, което тя бе казала. Леонора трябваше да признае неохотно, че в никакъв случай не биваше да я подценява. Представителите на противоположния пол очевидно я харесваха, макар лично тя да не можеше да разбере защо.

Щом Морган обяви, че вечерята е сервирана, всички поеха по широкия коридор към трапезарията, в която множество кремави свещи бяха единствения източник на светлина, а във въздуха се носеше ароматът на пилешко, приготвено с изсушени кайсии и чесън. Прегрупираха се около масата, като Джулия и Дъглас се настаниха в двата срещуположни края. Наоколо се разнесе одобрителен шепот и тих смях, докато останалите заемаха местата си.

Стефани улови ръката на Уилям под прикритието на покривката и я стисна силно.

— Това е забележително — прошепна тя, като се оглеждаше наоколо. — Родителите ти наистина надминават себе си.

Младежът се усмихна гордо и леко се наклони към нея.

— Единственото наистина забележително нещо е, че ти си тук.

Девойката се вгледа в очите му, толкова приличащи на нейните с поразителната си синева.

— Майка ти ме настани в самостоятелна стая.

— Това изобщо не трябва да те притеснява — широко се усмихна той.

Тя го изгледа притеснено.

— Сигурен ли си, че знаеш в коя точно? Никак не бих искала посред нощ да се озовеш в спалнята на Кресида и Саша!

Уилям успя да потисне напиращия смях и само раменете му се разтресоха.

— Не дай Боже! Твоята е в края на коридора, от лявата страна, нали така?

Стефани кимна.

— Ще дойдеш ли?

— Веднага щом хоризонтът се поизчисти. Обещавам ти.

Срещу тях Анна и Тим продължаваха да разговарят, което не бяха преставали да правят от момента на пристигането му в къщата. Тя определено изглеждаше по-бодра. Ала в погледа й имаше нещо, което бе липсвало до този ден и много напомняше на тъга и преживян стрес. От лицето й завинаги си бе отишло изражението на самоувереност и безгрижие, така типично за младостта. Утре щеше да навърши двадесет и една години, но през изминалите няколко часа бе натрупала опит за десетилетия.

По-нататък, настанена между Дъглас и Саймън Ленърд, седеше Пами и с критичен поглед оглеждаше украсата на масата. Тя никога не би сложила кремави свещи до позлатена фруктиера с плодове. Те трябваше да бъдат сапфиреносини, за да подхождат на чашите. А салфетките трябваше да са златисти и прихванати с онези чудесни сини халки, които по всяко време можеха да бъдат намерени в „Тифани“.

Пами въздъхна отегчено, преструвайки се, че слуша с интерес какво й говори вторият баща на Джулия. В същото време обаче си мислеше как би преобразила това място, стига само Дъглас да й позволеше.

На Каролайн, седнала до Вивиън, й беше много трудно да води смислен разговор с нея. Възрастната жена беше толкова неадекватна, че за момент си помисли дали не е много пияна, или пък е получила лек удар. През всичките години на приятелство с Джулия, Вивиън й бе като втора майка и сега искрено се тревожеше за нея.

— Добре ли си, Вивиън? — попита я, снишавайки глас.

За момент жената й отправи празен поглед, сякаш не можеше да схване смисъла на думите й, после сведе глава и устните й затрепериха.

— О, Боже! Толкова ли си личи?

— Ами… не изглеждаш съвсем на себе си — деликатно обясни Каролайн. — Да не би да си…?

Вивиън сграбчи ръката й под масата. После отново я погледна и този път в очите й се четеше паника.

— Май попрекалих с успокоителните… а и навярно не трябваше да пия толкова алкохол… Но никой не трябва да разбере… — додаде тя с настойчив шепот. — Не искам никой, най-малко пък Джулия, да забележи, че нещо не е наред. Просто съм малко объркана…

Каролайн кимна мълчаливо, доловила зова за помощ.

— Защо не изпиеш няколко чаши вода и не хапнеш нещо? Не си докоснала пушената пъстърва. Ето — протегна ръка към чинията, пълна с тънко нарязани и намазани с масло филии черен хляб. — Вземи си от това. Действа като попивателна.

Дискретно, но настойчиво, тя караше възрастната жена да се храни, като в същото време не спираше да й говори каквото й дойде наум, само и само другите да не се досетят, че има някакъв проблем. Но какво бе довело винаги разумната, самоуверена Вивиън до това състояние? Обърна поглед към Саймън, който в същия момент разговаряше с Пами Шимел, но той не даваше никакъв знак, че е разтревожен от нещо необичайно.

Вечерята продължи и след единадесет часа, защото Дъглас се забавляваше през цялото време. Що се отнасяше до него, той смяташе този уикенд за уникален — нещо, което никога повече нямаше да бъде преживяно от никой от хората, събрани около масата за вечеря. Докато дойдеше време за рубинената или златната им сватба, родителите им едва ли щяха да бъдат между живите и само един Господ знаеше къде щяха да се намират Анна, Уилям и Майкъл. Всеки път, когато Джулия улавяше погледа му, за да намекне, че трябва да сложи край на вечерта, той поръчваше още кафе, напитки и шоколадови бонбони в красиви бонбониери. Не преставаше да поддържа разговора, като го разведряваше с остроумни анекдоти така, че носещият се откъм стаята смях подсказваше на обслужващия персонал, останал да разчисти, че предстои дълга нощ.

На никого не му даваше сърце да прекрати това очевидно удоволствие. Родителите му решиха, че на следващия ден ще спят до късно и ще прекарат следобеда в сън. Вече посъвзела се след малкото храна и няколкото чаши вода, Вивиън си помисли, че би могла да издържи и ще си отпочине, след като се върне в Лондон в понеделник. Леонора би могла да стои цяла нощ, защото според представите й, точно това означаваше да се живее истински. Роджър, със запалена пура в едната ръка и чаша бренди „Наполеон“ в другата, тайно съжаляваше, че наблизо няма казино, защото тази вечер се чувстваше особено превъзбуден. Дори по-младите с нищо не показваха, че очакват с нетърпение да напуснат трапезарията, заразени от общото веселие, вдъхновявано най-вече от Дъглас.

През цялото време Джулия седеше на отсрещния край на масата, разговаряше с най-близкостоящите до нея и от време на време вдигаше поглед, за да размени усмивка със съпруга си. Именно големият му талант да импровизира му бе помогнал да постигне всичко, на което се радваха сега, размишляваше тя. Когато се бяха оженили, той й бе обещал да сложи света в краката й. Е, със сигурност бе удържал на думата си. И не само това — бе постигнал много повече. Но каква част от успеха му се дължеше на нея? Не беше човек, хранещ илюзии. В основата на всичко без съмнение стоеше той, но… от друга страна… домът им… семейството… цялата империя от ресторанти… та дори и самият Дъглас… те бяха нейно творение, а положените усилия бяха нещо, за което никога нямаше да съжалява.

Най-сетне, широко усмихнат, той се изправи. Петъчният ден бе отминал. До бала оставаха по-малко от двадесет и четири часа. Хронометърът бе започнал да отброява. Джулия се чувстваше едновременно нервна и развълнувана. След неколкомесечна подготовка големият ден най-сетне бе настъпил. Вече нямаше връщане назад. Скоро щяха да пристигнат над триста гости, изпълнени с добри предчувствия, защото знаеха, че щом Дъглас е насреща, очакванията им ще бъдат оправдани. Нямаше от какво да се притеснява, убеждаваше се тя, тъй като вечерта бе организирана до последния детайл и само природно бедствие би могло да обърка нещата. И все пак беше напрегната, без да може да си обясни причината.

Едва по-късно, докато се изкачваше по стълбите към спалнята, се случи нещо, което й се стори много обезпокоително. Дочу някакви гласове долу, наведе се над перилата и видя Пами да разговаря с Леонора. Момичето ръкомахаше енергично и сякаш възхваляваше нечии качества.

— … той е невероятен мъж…

Без да е необходимо да й го казват, тя знаеше, че говори за съпруга й. По време на вечерята гостенката почти не бе сваляла поглед от него и възхищението й бе очевидно. Джулия се усмихна презрително и усети как я залива вълна от гордост.

Тогава се разнесе острият, злобен шепот на Леонора. Думите й се забиха като нож в сърцето на Джулия:

— … разбира се, че е имал любовни авантюри…