Уна-Мери Паркър
Среднощни тайни (4)

Четвърта глава

Четвъртък, 20 юни 1996 г.

Оставаха само още три дни. Всеки един в къщата, обзет от различна степен на истерия, искаше събота да дойде колкото може по-скоро. Дъглас непрекъснато сновеше наоколо с високо вдигна адреналин и макар и любезно, раздаваше команди на всеки, изправил се на пътя му. Джулия изглеждаше по-слаба от всякога, дори на моменти безплътна, и не спираше да се оплаква, че няма да успее да сложи картичките с имената на гостите по местата им, ако не я допуснат в тайнствената шатра поне три часа преди тържеството.

Вътре Анна имаше задължението да се увери, че във всяка от стаите за гости са осигурени допълнителни одеяла, цветя, минерална вода и списания, а в прилежащите бани има всичко необходимо — от книжни салфетки до хапчета против махмурлук.

Тъй като майка им бе сметнала, че не могат да бъдат особено полезни във всеобщата суетня, Уилям и Майкъл трябваше да помагат на градинаря Питърс в плевенето на лехите с цветя, чистенето на покритата с чакъл алея до входа на къщата и косенето на моравата.

— С какво да ви помогна? — обаждаше се от време на време Пат, но думите й оставаха нечути от хората, обикалящи наоколо с важен и делови вид.

— Ей сега се връщам — отговаряха й забързано и повече не се мяркаха.

— Май ще е по-добре да ги оставим да се оправят сами — мъдро предложи Реджи. — Когато утре пристигнат другите, ще можем да си поговорим с тях.

— Да поговорим ли? — на Пат вече й се искаше да бяха отложили пристигането си за следващия ден. Мразеше да се чувства безполезна.

— Имах предвид, че бихме могли да забавляваме гостите им, скъпа.

— Само дето утре не се очакват никакви гости. Всички ще бъдат от семейството — сряза го тя.

— Значи ще си говорим с тях — търпеливо отвърна той.

— Освен това ми се струва, че все пак ще дойдат и външни хора. Не споменаха ли приятеля на Анна? А и най-добрата приятелка на Джулия? Каролайн или както там й беше името.

Пат повдигна рамене и се загърна по-плътно със светлозелената жилетка.

— Колко е часът?

Реджи погледна огромния часовник на ръката си.

— Единадесет и половина.

— Очаква ни доста дълъг ден — отбеляза тя, обзета от желание да бъде част от общата суматоха в къщата. Явно старостта започва да ти пречи да бъдеш част от каквото и да било, тъжно си помисли Пат.

* * *

— Добре ли си, Джон? — притеснено попита Джулия.

Мъжът мъкнеше на раменете си към шатрата тежка колона в коринтийски стил.

— Нищо ми няма — засмя се той. — Това нещо е стъклено и тежи само няколко килограма.

— Много ми се иска да надникна вътре — призна домакинята, следвайки го на крачка.

Джон повдигна вежди и тъмнокафявите му очи заблестяха развеселено.

— Но е по-добре да не го правите — предупреди той.

— Наистина ли ме очаква голяма изненада в събота?

Той отново се засмя.

— По-скоро голям шок.

Тя отвърна на усмивката му.

— Какво щастие, че ви имам доверие.

— Опасявам се, че ще го изгубите, след като видите резултата. Съпругът ви този път наистина ще надмине себе си.

В този момент покрай тях мина съдружничката му Илейн, натоварена с боядисани в златисто лаврови листа.

— Мили Боже! — възкликна Джулия. — Като какъв се опитва да се изживее Дъглас? Като Юлий Цезар?

— Не, мила — разнесе се зад гърба й гласът му. — Като те гледам така, по-скоро ми се ще да разиграя „Ромео и Жулиета“… или повече би подхождало Джулия?

— Божичко! Аз тръгвам — обади се Джон и се отправи към палатката, помъкнал тежката конопа.

Тя улови ръката на мъжа си, опитвайки се да го задържи при себе си поне за няколко минути.

— Е, как вървят нещата?

— Доставчиците вече пристигнаха, за да монтират подвижните кухни — заяви със задоволство той. — Освен това ни донесоха около хиляда бутилки вино за вечерята и някои други необходими неща…

— Около хиляда бутилки?

— Добре де, ако не изпием всичко в събота, бихме могли да ги оставим за някой друг повод — безгрижно отвърна Дъглас. После, свикнал винаги да разчита времето до последната минута, погледна часовника на ръката си. — Поръчаните маси трябва пристигнат всеки момент. А къде, по дяволите, се бавят още газовите бутилки? — запита с неочаквано раздразнение. — В кухнята не може да се направи нищо, ако няма газ — разсеяно потупа жена си по ръката. — Ще отида да видя какво става, скъпа — и бързо се отдалечи.

Тя наблюдаваше широките му рамене и масивния му гръб. Мислено отбеляза, че Дъглас проявяваше истинската си същност най-добре, когато организираше нещо, докато тя се чувстваше по-сигурна, когато имаше кой да я напътства, да й казва какво да прави и да й спести отговорността от вземането на решения. Нейната стихия беше домът й, защото това беше любимото гнездо, но дори тук можеше да се долови влиянието на съпруга й — и в обзавеждането, и в декорацията на стаите. Оставаше, разбира се, и апартаментът им в Лондон — малък, функционален, използван само в редките случаи, когато им се налагаше да останат по работа в града, — който беше изцяло негово дело. Имаше само една-единствена територия, която, за голяма изненада, бе запазена изцяло за нея, но на практика за мисис Морган, и това беше кухнята. Той бе заявил категорично, че целият му живот се върти около изпробването на нови рецепти и съставянето на менюта, без да се броят задължителните ресторантски обеди почти всеки делничен ден. Единственото нещо, което искаше, щом се прибереше у дома, беше нещо обикновено.

— Здравословна храна, ето от какво имам нужда — бе обяснил на жена си. — Топла, вкусна и лека.

* * *

По-късно същата сутрин Нанси Греъм нае местното такси, за да отскочи до село Лонгфорд, намиращо се на около четири километра от дома й. Не знаеше почти нищо за мястото, никога преди не бе ходила там и дори не беше сигурна дали е дала правилния адрес. Мистър Харис не знаеше как точно се нарича къщата: дали Кранбъри Котидж, Кранбъри Лейн или пък Мидоу Лейн.

— Спомням си само, че някъде се споменаваше Кранбъри — бе й обяснил той, докато приглаждаше с длани бялата си памучна престилка, която сменяше всеки ден. — Не бих могъл да извиня пренебрежителното отношение към облеклото — бе отвърнал той, когато Нанси отбеляза колко й е приятно да вижда толкова спретнат магазинер. — Особено ако работиш с хранителни продукти. Хората може и да ме смятат за старомоден, но точно така са изглеждали дядо ми и баща ми, когато са отворили магазина, и аз не виждам нищо лошо в това.

Нанси Греъм също беше жена със старомодни схващания, които предпочиташе да нарича „истински стойности“, затова горещо се бе съгласила с него. Това стоеше в основата на техните взаимоотношения, пък и мистър Харис особено й допадаше, тъй като „си знаеше мястото и показваше уважение“.

Същото важеше и за мистър Милър, шофьора на местното такси, чиито услуги често бе ползвала, за да я закара до гарата.

— Той е роден джентълмен — бе казала по негов адрес веднъж на викария, карайки го да се зачуди дали не бе имала него предвид като един от Божиите служители. — Винаги ме нарича „мадам“ и никога не забравя да вземе куфарите ми — и бе добавила презрително: — Изобщо не мога да разбера новите нрави, които позволяват на напълно непознати да се обръщат към теб с думи като „миличка“ или други подобни.

Сега, докато старият „Форд Капри“ на мистър Милъс се носеше из прашните провинциални пътища, тя отново се върна към възникналия с неточния адрес проблем:

— Добре ли познавате Лонгфорд? — попита Нанси.

Мъжът поклати плешивата си глава.

— Не бих могъл да твърдя подобно нещо, мадам. Селото е доста встрани от главния път. Искам да кажа, че маршрутите ми рядко минават покрай него. Веднъж едни доста странни на вид хора ме наеха от гарата и ме помолиха да ги откарам дотам, но това не ми се случва много често.

— А имате ли представа дали Кранбъри е част от название на къща или пък име на улица? Изобщо Лонгфорд голямо село ли е?

— Почти колкото Стикли, бих казал. Но доста по-населено. Знаете ли фамилията на хората, които търсите, мадам?

Нанси Греъм прехапа тънката си долна устна.

— Не я зная.

Изненадан, мистър Милър леко намали скоростта на колата, но не каза нищо.

— Отивам да посетя приятел на мой познат — побърза да поясни жената. — Всъщност не го познавам лично.

— В такъв случай няма никакъв смисъл да търсим в телефонния указател, за да открием адреса, нали така?

— Опасявам се, че е точно така.

Мъжът въздъхна примирено.

— Тогава не ни остава нищо друго, освен да обикалям из селото, докато намерим мястото, което търсите.

— Бих предпочела да ме изчакате, докато аз… ами докато се видя с тези хора, и след това да ме откарате обратно до Стикли — завърши тя категорично.

Обзалагам се, че старата чанта дори няма да ми остани хубав бакшиш, отново тихо въздъхна мистър Милър и рязко натисна газта.

* * *

— Търся си убежище — каза Джулия, като влетя в гостната и затръшна вратата след себе си.

Свекърът и свекървата я изгледаха с изражението на двойка кучета, държани затворени дълго време и сега с надежда очакващи да ги изведат.

— Какво става? — притеснено я попита Пат.

Снаха й се отпусна върху един стол и срита настрани обувките си.

— Къщата е пълна с народ и всичко е задръстено от кашоните с напитки. От радиото в микробуса на електрическата компания се носи оглушителна музика, а… купонът дори още не е започнал! Как ли, по дяволите, ще изглежда това място в събота вечерта?

Смеейки се, Реджи стана от дивана.

— Изглежда, веселбата вече е започнала. Мога ли да помогна с нещо?

Тя го погледна с благодарност.

— Би ли могъл да накараш Дъглас поне за момент да престане да препуска наоколо и да хапне нещо за обяд? Знам, че в кухнята има само сандвичи, но все пак ми се струва, че няма да е лошо да си почине.

— Остави това на мен — отвърна той и веднага излезе.

— А аз какво да правя, скъпа? — жалостиво се обади Пат.

— О, милата ми! — разкаяно възкликна Джулия. — Каква ужасна домакиня съм. Цяла сутрин стоите затворени тук…

Възрастната жена примигна бързо и устните й затрепериха.

— Старостта е толкова страшно нещо. Човек се чувства безполезен… сякаш денят му е свършил, още преди да започне… — една сълза се търкулна по бузата й и изчезна в гънките на зелената жилетка.

В следващия момент Джулия вече седеше до нея на дивана и я притискаше към себе си.

— Не бива да допускаш подобни мисли да минават през главата ти — успокои я тя нежно, като в същото време мислеше трескаво. — Двамата с Дъглас искаме да си почивате и забавлявате, а не да се претрепете от работа, което без съмнение ще се случи с нас, още преди празненството да е започнало. Освен това — обърна се усмихнато към тъжното лице на свекърва си — много разчитам, че ще забавлявате гостите ни утре. Още от обед ще започнат да пристигат хора и не всички ще са роднини. Вие с Реджи сте ненадминати в умението си да накарате всеки да се почувства комфортно. Дъглас и аз със сигурност ще сме потънали до гуша в досадните си задължения и за мен ще бъде огромно облекчение да зная, че всеки от новодошлите е получил достатъчно внимание.

Пат засия от задоволство.

— В такъв случай е най-добре да ми дадеш списъка на всички, които очакваш утре, и в кои точно стаи смяташ да ги настаниш — тя огледа просторната всекидневна и по всичко личеше, че се чувства удовлетворена, задето най-сетне има с какво да се заеме. — Може би тук трябва да поставим и един поднос с напитки, скъпа, за да можем с Реджи да предлагаме на всеки по нещо за пиене?

— Великолепна идея — съгласи се Джулия. — Хайде първо да отидем да обядваме, а след това ще ти дам и списъците, които искаш.

— Дали няма да се намери и един за Морган? Така ще знае къде да носи багажа на гостите — Пат вече бе скочила на крака, захвърлила зелената си жилетка, и бе готова веднага да се залови за работа.

Снаха й я изгледа с широко отворени очи.

— Сега разбирам от кого Дъглас е наследил организаторския си талант — отбеляза тя. — Ела, скъпа. Нека, преди да започнем, да се подкрепим с пилешки сандвич и чаша вино.

* * *

— Вината е колкото моя, толкова и твоя, защото трябваше да се уверим, че майка ти и баща ти не се чувстват пренебрегнати. А ние наистина ги оставихме доста встрани от нещата — обясняваше Джулия, докато поднасяше на Дъглас чиния със сандвичи в градината, тъй като той бе настоял да остане с работниците, чийто обяд бе сервиран върху грубо сковани маси, разположени насред моравата.

— Господи, изобщо не се бях сетил за това. Сега по-добре ли се чувстват? — с разкопчана риза и навити над лактите ръкави, загорял и потен, той действително не би могъл да си представи нещо по-лошо от това „да стоиш в страни от нещата“.

— О, да. Хапнахме заедно в кухнята и уредих утре да ни помагат за настаняването на всички, които ще останат да преспят у дома.

— Утре — сериозно каза Дъглас — ни предстои ужасно много работа. Трябва да приключим с цялата подготовка. Ако не успеем, всичко пропада. До вечерта трябва да сме напълно готови, така че за събота да остане само да се приготви вечерята и да се добавят свежите цветя към терасата. О, и фойерверките, които ще са ни нужни точно в полунощ.

Джулия кимна, давайки си сметка, че той тайничко се наслаждаваше на всяка минута, и колкото суматохата ставаше по-голяма, толкова по-добре се чувстваше.

— Между другото, виждал ли си Анна? Не ми се е мяркала от няколко часа. Не й ли възложи да провери дали спалните са готови?

— Мисля, че вече е приключила с това.

— Както и да е, ако случайно се натъкнеш на нея, й кажи да дойде да хапне нещо.

— Дадено — той я улови за ръката. — Постой при мен да си поговорим.

Джулия се наведе, целуна го нежно, после леко се отдръпна.

— Бих искала, но се налага да вървя. Трябва да закарам следобед Майкъл до Стокбридж, за да се подстриже.

— Горкичкият. Обзалагам се, че в момента от всички хора на земята най-много обича теб.

— Печелиш — избухна в смях тя. — Рейтингът ми направо удари тавана.

* * *

Още от малка това беше любимото й скривалище, ала в този момент Анна си даде сметка, че бяха изминали повече от осем години, откакто за последен път бе потърсила утеха в короната на огромния дъб, намиращ се в най-отдалечения край на градината. Смътно си спомняше причината, свързана с пансиона, за който трябваше да замине на следващия ден. Обзета от отчаяние, задето се налагаше да напусне дома си и да прекара месеци наред с хора, които никога не беше виждала, едва не стигна до нервен срив. Усамотена сред златистите есенни листа, тя бе дошла, за да изплаче мъката си.

Този дъб беше нейното убежище, откакто въобще се помнеше. Бе идвала тук, след като родителите й й се скарваха заради някоя детинска лудория, когато любимото й морско свинче бе умряло и дългогодишната й бавачка ги бе напуснала… През всички моменти на скръб се бе спотайвала сред познатите клони и бе стояла сгушена в силната им прегръдка, докато се почувстваше готова отново да се изправи очи в очи със света.

За разлика от онзи последен есенен ден, обагрил листата, скриващи я от чуждите погледи в златисто, сега летният юни им бе избрал зелена премяна. След като проведе телефонния разговор с Петрок, първата й мисъл бе да се втурне към своето тайно местенце. Все още поразена и шокирана от онова, което й бе наговорил, тя не можеше да заплаче. Сълзите щяха да дойдат по-късно. Твърде рано беше също така да се изправи пред семейството си, затова остана на дървото, опряла лице върху коленете си и стиснала глезените си с длани. Даваше си сметка, че всички ще започнат да се питат къде е, и в същото време осъзнаваше, че не би могла да се върне в къщата. От изявлението на Петрок едно нещо я бе засегнало особено жестоко. Как е могъл? В навечерието на двадесет и първия й рожден ден, когато родителите й щяха да организират най-голямото тържество в живота си и всички трябваше да празнуват заедно… как бе могъл да избере точно този момент, за да й съобщи, че няма да присъства, тъй като не е напълно сигурен как ще се развие връзката им. Освен това смятал, че трябва да позабавят малко темпото, и че за двамата щяло да е много полезно, ако се виждат по-рядко?

Замаяна, Анна се опитваше да подреди обърканите си мисли, които се стрелкаха из съзнанието й като заблудени прилепи в лабиринт. Какво се беше случило? Как така Петрок бе променил мнението си само след четиридневна раздяла? Дали не беше срещнал друга? Щеше ли да се върне пак при нея? Какво би могла да направи, за да го спечели отново? А тя дори си бе мечтала да получи предложение за брак в събота вечерта!… Каква романтична идиотка бе, щом бе повярвала на тези фантазии! После идваше най-кошмарната мисъл. Може би през цялото време й се беше подигравал? Може би никога не я бе обичал толкова силно, колкото тя него?

Това предположение я накара да захлипа и очите й се наляха със сълзи. Толкова бе държала на него, а ето че сега й се налагаше да преживее съботната нощ сама. Разбира се, хората щяха да се досетят какво се бе случило. Щяха да й отправят съчувствени погледи, да й подхвърлят пресилени комплименти за това колко добре изглежда, а Уилям със сигурност щеше да накара приятелите си да я канят на танци. Всички щяха толкова усърдно да се опитват да я развеселят, че щеше да й се прииска да се разкрещи.

За момент й хрумна мисълта веднага да тръгне за Лондон и изобщо да не присъства на празненството, но веднага си даде сметка, че по този начин ще разочарова родителите си, роднините и приятелите. О, по дяволите, мислеше си тя, докато сълзите се стичаха по страните й и цялото й тяло се разтърсваше от ридания. Защо това й се случваше точно сега? Защо, за Бога, Петрок не бе изчакал поне да мине празненството? Гаден егоист! Глупак! Внезапно я обзе гняв, който я накара да се стегне. Не би могла да остане на дървото и да се крие вечно. Пък и защо да го прави? Той беше този, който трябваше да се срамува. Спусна се по дънера и зарови из джобовете на дънките си за салфетки. Какво право имаше Петрок да постъпва така след близостта, която бяха споделяли цели три години?

Отправи се към къщата и чу някой да я вика по име. Беше баща й, който бе седнал върху една обърната щайга и ядеше сандвич. Той енергично махаше с ръка към нея.

— Анна, скъпа! Къде ходиш? Майка ти идва да те търси. Обядът е готов.

Тя бавно тръгна към него, духайки носа си във влажната топка от книжни салфетки.

Щом забеляза изражението й, той бързо се изправи и я погледна с тревога.

— Какво се е случило, миличка? Какво не е наред?

Лицето й се изкриви в плач и Анна се хвърли в прегръдките му.

— Всичко е заради Петрок, татко. Той… той ме изостави.

— Какво е направил? — ужасен, Дъглас я притисна по-плътно до себе си. — Какво искаш да кажеш с това, че те… че те е изоставил?

— Обади ми се преди малко. Няма да дойде на празненството — по страните й отново се затъркаляха сълзи. — Каза, че според него връзката ни няма никакво бъдеще.

Баща й я сграбчи за раменете и я насили да го погледне в лицето, станало тъмночервено от гняв.

— Ще убия този негодник! — изстреля той през зъби. — Почакай само да се добера до него. Ще се погрижа той действително да остане без всякакво бъдеще.

— Моля те, татко, недей. Само ще влошиш нещата. Може да реши да се съберем отново. Каза още, че трябва да поуспокоим малко топката, но кой знае… — гласът й заглъхна и тя скри лице в рамото на баща си. Точно в този момент мисълта, че никога вече няма да почувства близостта на Петрок отново й се струваше непоносима. Беше го обичала прекалено силно, прекалено дълго и всичките й мечти за бъдещето бяха свързани с него. А ето че сега се бе изправила пред непреодолима празнина.

— Хайде да отидем да намерим майка ти, миличка — поведе я към къщата Дъглас. — Това наистина е много неприятно. Май имам нужда от по-силно питие.

Двамата мълчаливо прекосиха моравата. Джулия ги забеляза от прозореца на кухнята и обзета от лошо предчувствие, изтича да ги посрещне.

— Какво се е случило?

— Оня глупак Петрок е отказал да дойде на празненството — изръмжа съпругът й. — Изглежда, е променил отношението си към Анна.

— О, не!

Чувствайки се дълбоко наранено, момичето усети как ръцете на баща му се отпускат и се хвърли в прегръдките на майка си.

— Горкото ми дете! Виж, нека да се качим горе на спокойствие — предложи Джулия. — Ела с мен. Искам да ми разкажеш какво точно стана.

Дъглас ги съпроводи със съчувствен поглед до вратата. Съпругата му изглеждаше още по-крехка и слаба, изправена до дъщеря им, която отново бе започнала да хлипа. След това влезе в кабинета и си наля голяма чаша бренди.

— По дяволите! Дявол да го вземе! — измърмори на себе си и закрачи напред-назад с широки крачки. — Защо онзи малък негодник трябваше да постъпва така точно сега?

В този момент баща му подаде глава през открехнатата врата на стаята.

— Какво се е случило? — притеснено попита той.

— Можеш ли да повярваш, че приятелят на Анна е решил да скъса с нея, избирайки точно тази от всички останали седмици в годината, за да й го съобщи? — избухна Дъглас. — Тя е страшно разстроена. Ще ми се да му извия врата.

Реджи се подпря на страничната облегалка на кафявия кожен диван.

— О, Боже! Това е ужасно за горкото дете. Да не би да са се скарали или нещо такова? Защото в такъв случай биха могли по-късно да загладят нещата…

— Той просто я е зарязал, татко — отсече синът. — Много бих искал да му се обадя и да му кажа какво точно мисля за него, но Анна никога не би ми позволила.

Бащата кимна замислено.

— Най-добре ще бъде да не се месиш. Нека двамата сами да изяснят отношенията помежду си. Всичко може и да се оправи. Нали ги знаеш какви са младите.

Дъглас въздъхна тежко.

— Предполагам. Божичко, какъв срам! А толкова усилия положих всичко в събота вечерта да бъде идеално. И ето че целият ми труд отива на вятъра. Дъщеря ми ще бъде нещастна, жена ми също, защото през цялото време ще се притеснява за нея. Всичко ще се провали — заключи той съкрушено.

— Е, ще трябва някак си да поддържаме настроението — твърдо заяви Реджи. — Май няма да е лошо да налееш и на мен едно бренди, синко. Както казах, шоуто продължава.

— Татко, това не ти е Ковънт Гардън — синът наля от питието в другата чаша и допълни догоре своята. — Ако не бях стигнал толкова далече в подготовката, сигурно щях да отменя празненството — загледа се през прозореца към голямата шатра, която в този момент му се стори съвсем излишна.

— Глупости! — остро го сряза баща му. — Доколкото познавам Анна, тя ще сложи маската на веселието, както ще направи и Джулия. Пък и всички ние. Така и трябва да бъде. Триста души ще дойдат да се забавляват и да преживеят една нощ, която никога няма да забравят. Само почакай и ще се убедиш. Въпреки всичко ни очаква невероятно изживяване.

Вратата на кабинета се отвори и на прага застана Пат, като местеше поглед от съпруга към сина си.

— Я ми кажете какво става тук? И защо пиеш бренди по това време на деня, Реджи?

Колкото може по-сбито, Дъглас й разказа случилото се.

— Щом е способен да постъпи по този начин, значи на Анна ще й бъде много по-добре без него — гневно отсече тя. — Как се осмелява да й причини такава болка, и то в навечерието на рождения й ден? Никога не съм виждала по-недостойна постъпка.

— Така е, мила — опита се да я поуспокои съпругът й, — но сега трябва да се постараем да поправим, доколкото може нещата. Едва ли имаме друга алтернатива.

— Това момче заслужава да го нашибат с камшик! — извика Пат. Не можеше да си спомни кога за последен път се бе ядосвала така. Фактът, че любимата й внучка може да бъде наранена толкова дълбоко, я разстройваше неимоверно. Та Анна беше толкова добро и мило момиче, че й се полагаше винаги само най-хубавото! Бе виждала този Петрок няколко пъти и почти не го познаваше, но в момента усещаше, че го мрази. Дали се бе привързала толкова към внучката си, защото имаше само синове? Освен това Дъглас и Питър винаги успяваха да се грижат за себе си и никога не бяха имали проблеми с момичетата.

— Всичко ще бъде наред, мамо — успокоително се обади и Дъглас. — За момиче като Анна има още много други подходящи момчета. Сега трябва да се държим един за друг, за да се почувства тя по-добре. Както каза татко, шоуто продължава.

Пат се отдръпна нетърпеливо от него и с рязко движение изтри сълзите в очите си.

— Мъже! — изсумтя тя презрително. — Какво ли разбирате от тези работи! — след това се обърна и напусна стаята изправена.

Реджи и Дъглас се спогледаха. Пръв заговори бащата:

— Знаеш, че майка ти винаги е имала слабост към Анна — прошепна той, опасявайки се, че някой ги подслушва. — Купи й перлена огърлица с диамантена закопчалка като подарък за рождения ден. Години наред спестяваше за това.

Погледът на Дъглас се смекчи. Родителите му не разполагаха с много средства. Винаги бяха отказвали да приемат финансова помощ от него, така че майка му вероятно се бе лишавала от куп неща, за да успее да купи на дъщеря му нещо толкова скъпо.

— Много мило, татко. Анна ще бъде очарована.

Баща му се усмихна гордо.

— Аз пък смятам да дам на Уилям копчета за ръкавели. Трябва да знаеш, че това момче има много заложби.

— Защото прекалено много прилича на теб.

— Смяташ ли? — засия Реджи и потупа сина си по гърба. — Всичко ще бъде наред в събота вечерта. Само почакай и ще видиш.

— Надявам се — отвърна Дъглас, обзет от порив на увереност. Преди малко го бе заляла вълна от отчаяние, която отдаде на неприятната новина, съобщена от дъщеря му. Или пък просто беше преуморен. Допи последната глътка бренди, за пореден път погледна часовника си и забърза към градината. Все още го чакаше много работа и нямаше никакво време за губене.

* * *

Завърнала се у дома след кратката си екскурзия, Нанси Греъм наблюдаваше през прозореца едрия мъж, който прекосяваше моравата и отиваше към шатрата. През свитите си от злобно задоволство очи забеляза, че приготовленията са почти към края си. Мислено отбеляза, че в тях бяха включени прекалено много хора. А и какви странни неща само внасяха в тази огромна палатка! Статуи, колони, дървета, големи огледала… Да, наистина странно! А може би… не съвсем? И каква беше тази малка въжена стълба, прикрепена към нещо, което много приличаше на балкон? Наред с всичко останало имаше и много апаратура. Ако не знаеше със сигурност, че се устройва празненство с танци, щеше да си помисли, че строят снимачна площадка. Беше инсталирано допълнително осветление, а по тревата се преплитаха множество електрически кабели.

Колко забавно, помисли си тя, че докато този Дъглас Рътърфорд хвърляше толкова усилия, за да подготви всичко за най-голямото парти, което беше давал в живота си, и през ум не му минаваше, че всъщност то ще се превърне в най-големия му провал. С малко помощ от нейна страна, естествено.

О, да. Пътуването й до Лонгфорд се бе оказало много по-успешно, отколкото се бе надявала. Действително бе успяла да открие онези, които търсеше, и срещата бе протекла много интересно. И всичко бе уредено, за да бъде нанесен на Дъглас съкрушителния удар. Напълно възможно беше щетите да се окажат непоправими, надяваше се Нанси, наслаждавайки се на всеки миг от плануваното отмъщение.

Изпитваше абсолютно удоволствие от мисълта, че бе единственият автор на неговото крушение. Цели три години бе страдала от съседството си с тях и той, като глава на семейството, носеше основната вина. Понякога си задаваше въпроса как бе понасяла това постоянно безпокойство. Дните наред, в които едва не полудяваше от постоянния, досаден шум, бяха нищо в сравнение с безкрайните, безсънни нощи. Имаше моменти, в които мисълта, че съвсем наблизо другите се забавляват, докато тя лежи в леглото си будна, съвсем сама и нежелана, едва не я докарваше до изстъпление и желание да започне да хвърля тежки предмети по прозорците им. А и колко неефективна се бе оказала местната полиция. Докато тя се превръщаше в кълбо от нерви и кръвното й налягане се покачваше до опасни според нея граници, те обикаляха наоколо на пръсти, за да предупредят Дъглас „да намали малко музиката“!

Е, това, което бе направила днес, щеше да ги накара да се умълчат за доста дълго време. О, колко много щеше да се забавлява в събота вечерта!

* * *

Когато по-късно се настаниха около масата за вечеря, никой нямаше желание да води разговор. С пребледняло лице и подпухнали очи, Анна правеше всичко възможно, за да изглежда весела, но за останалите бе очевидно какви усилия полагаше, а и храната в чинията й остана непокътната. Междувременно Дъглас и Джулия се опитваха да поговорят с Пат и Реджи, а Уилям непрекъснато бърбореше за кралските надбягвания в Аскът, които бе гледал по телевизията същия следобед. Но, с изключение на Майкъл, всеки един от компанията беше унил и домакинята се чудеше как да ги подкани да си легнат по-рано.

— Е, поне организацията върви по план — осведоми ги Дъглас, докато Морган наливаше в чашите им кларет, много подходящ за печеното агнешко, приготвено от съпругата му.

— Какво трябва да се прави утре? — запита Джулия. — Като изключим посрещането и настаняването на гостите, естествено.

— Да се подредят масите и столовете в шатрата, да се довърши украсата, да се изпробва осветлението и да се пуснат в действие подвижните кухни… Абе има да се свършат още сто и едно неща — гласът му звучеше уморено и изтормозено.

— А къде ще оставят дамите горните си дрехи? — попита Пат.

— В къщата. Ще внесем в трапезарията поставки със закачалки, а масата за хранене ще изместим до прозореца.

След като се нахраниха, Анна избяга от стаята, неспособна да издържа повече, и се затвори в кабинета, докато останалите се оттеглиха на чаша кафе. Трябваше да поговори с Петрок. От сутринта не бе преставала да се тормози и отчаяно искаше да разбере защо бе постъпил така ужасно с нея. Какво трябваше да предприеме? Да седи и да чака унило, докато той решеше, че я желае отново? Кръвта й закипя от гняв. Нямаше да позволи на мъжа, когото беше обичала, и който също й бе засвидетелствал чувствата си, да се отнася с нея по този начин. Докато набираше номера му, ръцете й трепереха. За момент дори си пожела да бе излязъл, така че да не й се налага да провежда тежкия разговор, ала в следващия миг бе стресната от гласа му:

— Ало?

— Петрок… аз съм — думите с усилие се откъсваха от устата й, колкото и да се опитваше да се контролира.

— Здравей! — каза той изненадващо спокойно.

— Ние с теб… трябва да поговорим. Не можеш просто ей така да ми се обадиш и да ми кажеш, че няма да дойдеш на празненството. Трябва да има някаква причина. При това основателна — реши да не споменава предложението му да се виждат по-рядко. — Най-меко казано, ти постъпи грубо.

Последва дълга пауза, преди той да заговори.

— Просто сметнах, че е по-добре да не присъствам — отвърна й отбранително.

— Но защо? Какво се е случило?

— Както вече ти казах, Анна, според мен трябва да си дадем малко почивка. Един от друг, имам предвид. Да си осигурим повече лично пространство. И… и време — дообясни със заекване.

Тя го познаваше достатъчно добре, за да усети, че той се чувства неловко, дори изпитва известен срам.

Е, и какво от това, каза си мислено. И аз не съм по-добре.

— Защо не ми обясниш на обикновен английски език, вместо да ме залъгваш с разни психо простотии? — тросна му се ядосано.

— Говоря съвсем просто. Не зная как да се изразя по друг начин — произнесе бавно той, сякаш търпението му бе на път да се изчерпа.

— Е, аз пък нямам представа какво искаш да ми кажеш. Във всеки случай се държиш много странно. Семейството ми подготвя това празненство месеци наред. Става въпрос за двадесет и първия ми рожден ден, за Бога! Що за игра е това, да ми съобщиш, че няма да присъстваш, само няколко дни преди събота? Предполагаше се, че ти си моят приятел. Как си позволяваш да се отнасяш с мен по този начин?

Вече беше извън себе си от ярост и не я бе грижа какво говореше и как би могъл да го приеме той. Освен че й бе причинил болка, щеше да бъде унижена и на собствения си празник, след като най-близкият й човек, когото всички познаваха, бе решил, че не е необходимо да я удостои с присъствието си.

— Ако питаш мен, можеш да вървиш по дяволите! — изкрещя накрая и затръшна слушалката. — Пет пари не давам дали ще дойдеш или не.

* * *

— Мислиш ли, че Анна ще се оправи? — шепнешком попита Джулия по-късно вечерта, когато двамата с Дъглас вече бяха в леглото. — Беше в ужасно състояние, когато я срещнах на излизане от кабинета.

— По-лошо, отколкото сутринта?

— Да. Този път, освен тъжна ми се стори и много ядосана. Каза ми само, че е приключила с Петрок и не иска никога повече да чува името му — търсейки утеха, тя притисна тялото си към неговото. Дъглас я прегърна и я целуна по бузата.

— Нали ги знаеш какви са младите — каза й той, за да я успокои. — До събота всичко ще се е разминало.

— Не съм толкова сигурна. Горкото дете. Толкова е влюбена в него. За нейно добро се надявам да не е срещнал някоя друга.

— Не ми се вярва — отвърна той уверено.

— А защо пък не? Петрок е много привлекателен младеж и винаги е имал успех сред жените. Често съм си мислила, че това навярно е потискало Анна, карайки я да се чувства несигурна.

Дъглас бе искрено изненадан.

— Защо, по дяволите, би трябвало да се чувства несигурна? Тя е хубава, добра, с чувство за хумор… Не прилича на онези анорексични манекенки, които никога не се усмихват и като че ли изобщо не умеят да се забавляват. Всеки млад мъж със здрав разум би предпочел нея.

— Съгласна съм — напрегнато отговори Джулия. — Но разбираш ли, Анна е родена да бъде съпруга. А то е нещо съвсем различно от това да си сладка сексапилна кукличка, която търсят само за развлечение.

Последва продължително мълчание, преди съпругът й да заговори отново:

— Аз си я харесвам такава, каквато е.

— Разбира се. Аз също. Но както знаем, мъжете често се отклоняват от правия път, а не ми се иска някой да я нарани.

Мъжът й протегна ръка в тъмнината, улови нейната и силно я стисна.

— Никой от нас не би искал тя да страда, мила. Струва ми се, че дъщеря ни е по-силна, отколкото си мислиш.

— Дано.

— Влюбването и разлюбването са неразривна част от живота. Част от съзряването. Тя ще научи много повече от изстраданата болка, отколкото ако е винаги щастлива — додаде той меко.

Джулия не отговори. Би сторила всичко, за да спести на любимата си дъщеря болката от отхвърлянето, ревността и агонията от съмнението в себе си и последващата ги загуба на самочувствие. Може би раздялата с любим човек действително ни учи на много неща. „Житейски урок“, както биха се изразили подигравателно децата й. Ала Джулия винаги се бе надявала, че на Анна никога няма да й се наложи да го преживее. Двамата с Петрок толкова си подхождаха, че бе изглеждало само въпрос на време да се оженят. Какво ли би могло да се случи, за да се промени така внезапно отношението му?

Тя затвори очи, изпълнена с толкова съчувствие към болката на дъщеря си, че почти я усети сама.

— Добре ли си, мила? — попита Дъглас, като отново протегна ръка и я погали по бузата. Докато лежаха мълчаливо в тъмнината, можеше да долови тревогата й.

— Нищо ми няма — отвърна му Джулия и целуна пръстите му един по един. — Сега е по-добре да заспиваме, не мислиш ли? Утре хората ще започнат да пристигат, така че ни очаква натоварен ден.

* * *

В апартамента си, намиращ се сред натовареното движение на Батърси, Петрок Тригейн също имаше затруднения със съня. Стаята му гледаше към Албърт Бридж Роуд и потокът от коли под прозореца му, като че ли никога не спираше. Огромни товарни камиони преминаваха с трясък, карайки старата викторианска сграда да се тресе до основите. Понякога му се искаше да се бе нанесъл в една от двете спални откъм задния двор, в които живееха Филип Стоктън и Макс Уелби — стари приятели от времето, когато бе учил в „Хароу“, но предната стая беше по-широка и имаше прекрасен изглед към парка, а и навремето не си бе дал сметка, че шумът ще го притеснява по цели нощи.

Но тази вечер нещо друго подхранваше напрежението му и го държеше буден. Гневното обаждане на Анна малко по-рано днес го бе изумило. Обикновено тя беше толкова… внимателна и покорна. Винаги безрезервно се бе съгласявала с плановете му. Приятно, отстъпчиво момиче, постоянно засмяно и в добро настроение, което имаше вид на човек, чийто жизнен път бе гладък, сякаш застлан с коприна. А ето че изведнъж бе изляла гнева си по телефона, засипвайки го с обиди, и това го караше да се чувства объркан. Причината да се отметне от обещанието си да присъства на празненството беше, че се чувстваше под натиск да се сгоди за нея още в събота вечерта, а все още не бе готов да се обвърже нито с нея, нито с когото и да било. Вероятно би могъл да й обясни, но не му се искаше да задълбава прекалено много в нещата. Сигурно трябваше да премисли, преди да й се бе обадил онази сутрин, и вероятно щеше да бъде много по-добре, ако й бе предложил да отскочи за малко, а след това… ами да си дадат малко почивка един от друг? Това му се струваше съвсем разумно и може би тя щеше тихо и спокойно да му отговори, че го разбира и няма нищо против да се разделят за известно време. В първия момент той сигурно би се разстроил, задето приемаше нещата с такава лекота, но човек никога не можеше да е напълно сигурен с жените. Те непрекъснато играеха някакви игри, преструваха се, че не им пука, докато в същото време дълбоко страдаха, после правеха различни глупости, за да те накарат да ревнуваш. Но Анна беше съвсем различна и той я обичаше именно заради това. Беше пряма, винаги казваше каквото мисли право в очите и без никакви заобикалки. До този момент.

Защо ли се бе държала толкова странно, размишляваше Петрок, като блъскаше с юмрук възглавницата, която през последните три часа се бе превърнала в купчина буци. Толкова нетипично бе за нея да прави скандали и да дава воля на емоциите си. В края на краищата това беше само някакво си празненство… макар да трябваше да си признае, че поводът за него беше много специален. О, Господи! Нямаше представа как трябва да постъпи. Не беше сигурен, че я обича достатъчно, за да се обвърже с нещо толкова сериозно, като женитбата. Тя беше много… ами прекалено кротка… Веднъж баба му презрително я бе определила като „слабохарактерна“, съветвайки го да си намери момиче с по-силен дух. Вярно, тази вечер в разговора по телефона бе показала истински характер, дори се бе държала като разгневена съпруга. Това го накара да погледне на нея в съвсем друга светлина. Може би Анна не беше толкова мекушава в действителност?

Само ако Филип, който се познаваше със съквартирантката й Хенриета, не му бе казал, че приятелката му „храни големи надежди да получи предложение за брак в събота вечерта“. Това наистина го бе притеснило. И ето че сега не знаеше какво да прави. Още един камион изтрещя по улицата и отмина. Беше вече три сутринта. Дявол да го вземе, дали изобщо щеше да заспи?

* * *

И Вивиън, майката на Джулия, не можа да мигне през цялата нощ. Докато лежеше до Саймън в покритото с балдахин легло, тя си мислеше само как ще издържи предстоящия уикенд. Колата, наета от Кристофър да ги откара до Хайфийлд, щеше да ги вземе от дома им точно в два. Щяха да пристигнат в имението навреме за чая. Каквото и да се случеше, не биваше да допусне някой да забележи колко е потисната. Успокояваше се, че поне не изпитва болка. Въпреки това щеше да й бъде много трудно да скрие притесненията си от Джулия. После си спомни нещо. Нещо, което би могло да й помогне.

Измъкна се внимателно от леглото, за да не разбуди съпруга си, отиде в банята и отвори огледалните вратички на домашната аптечка. Да! Все още бяха там. Вероятно срокът им на годност вече бе изтекъл, но пак щяха да й свършат работа. Когато преди три години любимото й куче Джемайма бе умряло, тя бе изпаднала в дълбока депресия и личният й лекар й предписа кратък курс на лечение с транквиланти. В действителност Вивиан ги бе вземала само в продължение на два дни, тъй като на третия, съпругът й неочаквано я отведе на екскурзия до Карибските острови, така че скръбта й се бе поуталожила, а таблетките бяха забравени. Но сега имаше нужда точно от тях. Доволна, тя протегна ръка към шишето. Върху етикета пишеше: „Да се взема по една таблетка три пъти дневно“.

Разтърси ги и установи, че има достатъчно за следващите няколко дни. Слава Богу! Ако не друго, поне щеше да сдържи сълзите си, да запази достойнството си и да не зависи от ничия помощ.