Уна-Мери Паркър
Среднощни тайни (3)

Трета глава

Сряда, 19 юни 1996 г.

В сряда сутринта Джулия се събуди в шест часа от шума на тежки дъждовни капки. Обърна се в огромното двойно легло, отвори очи и изстена тихо. До нея Дъглас продължаваше да спи. Дълбокият сън на човек, необременен с грижи, помисли си тя със завист, оглеждайки солидните му очертания под завивката. Съпругът й беше от онези щастливи хора, които умееха да забравят тревогите си в мига, в който главата им докоснеше възглавницата. Той никога не четеше в леглото, нито разговаряше. Дори в нощите, когато правеха любов, оставаше напълно буден до момента, в който й подареше една последна целувка за лека нощ, след което се обръщаше на другата страна и напълно забравяше за всичко наоколо. А тя не бе спала добре, откакто… Приседна в леглото и реши, че е по-добре да стане, отколкото да се тормози с всички онези „ако“, които съществуваха на света. Пътят към нервния срив беше осеян с тях…

Измъквайки се внимателно, за да не събуди Дъглас, който не обичаше да става преди седем, тя наметна белия копринен халат и излезе от стаята. С годините бе открила два начина да се бори с болката, която понякога караше сърцето й да бие до пръсване призори. Първият беше да се изправи и щом усетеше твърдата почва под краката си, се чувстваше много по-самоуверена. Вторият бе да се разсее със сутрешните телевизионни програми.

Колкото по-скучно беше предаването, толкова по-добре. Но днес имаше основателна причина да се концентрира върху екрана, тъй като особено много я интересуваше прогнозата за времето през следващите няколко дни. Отчаяно копнееше празненството да се окаже успешно не само заради Анна и Уилям, но и заради съпруга й. В един момент бе убедена, че никога нямаше да успеят да превъзмогнат онова… Беше само едно кратко залитане и нищо повече… А сега тази годишнина от сватбата им беше нещо като награда за успешния им брак, нещо, което никой не би могъл да им отнеме. И това беше самата истина.

Обвила ръце около чашата с кафе, тя се взираше в екрана, насилвайки се да потисне надигащите се страхове и да започне деня с обичайната си заразителна ведрост.

Само след няколко минути мисис Морган — с дребничка, тънка фигура, с къса посивяла коса, която можеше да си намери дрехи единствено в магазините за деца и която Дъглас определяше като „хронична анорексичка“ — щеше да се втурне в кухнята и да се заеме със закуската.

— Тя е най-лошата реклама за собственото си готвене — отбелязваше той.

Веднага след нея съпругът й, изпълняващ едновременно ролята на иконом, шофьор и човек за всичко в имението, щеше да пристигне с прилежно пригладена към олисяващото му теме коса и да се заеме с подреждането на масата, като поставяше всеки прибор на мястото му с прецизността на военен.

Продължаваше да вали и цели снопи мокри листа и клони се удряха в стъклото на прозореца. Насред моравата се извисяваше шатрата, подгизнала от непрестанния дъжд. Изобщо, гледката не беше много обещаваща.

— Добро утро, госпожо — весело поздрави мисис Морган и веднага се запъти към печката. — Доста е хладно тази сутрин, а?

— Да, вече започвам да се притеснявам за събота.

Готвачката я изгледа с малките си сиви очи, разширени от изненада.

— Дотогава времето ще се оправи — отвърна тя с упрек.

— Надявам се.

— О, ама разбира се. Пък и на градината малко дъжд ще й се отрази добре — постави чайника върху котлона на печката и добави:

— Още малко кафе?

Джулия поклати отрицателно глава.

— Благодаря, стига ми — отвърна тя и усети, че се чувства по-добре. След като бе изпила пълна чаша от горещата напитка и научи, че „утринният дъжд пробива пътя на топлото слънце през деня“, вече никой нямаше да се досети колко потисната се бе събудила. Да таи проблемите и тревогите дълбоко в себе си, бе нейна природа. Дори съпругът й нямаше представа как почти всяка сутрин тя се бореше да се измъкне от затвора на обзелата я депресия. Единственото й успокоение беше, че още със ставането си успяваше да я отблъсне и с всеки изминал час от деня започваше да се чувства все по-силна.

Когато се върна в спалнята, Дъглас бе вече станал и смяташе да си вземе душ.

— Погледни този отвратителен дъжд — изломоти той.

— По-късно ще се проясни — осведоми го тя, после седна пред тоалетната си масичка и започна да разресва косата си.

— Откъде знаеш? Да не си говорила с Господ?

— При това лично — кимна му усмихнато.

Той я целуна бързо и страстно по устните.

— В такъв случай ще се откажа от застрахователната полица срещу лошо време в събота.

— Не предизвиквай съдбата, скъпи.

Погледът му обходи с обич нейните деликатни, красиви черти.

— Може би си права. Виж, трябва да побързам. В девет и половина имам среща в „Бътерфлай“.

Джулия го улови за ръката.

— Целия ден ли ще бъдеш навън?

— По обяд ще се видя с още един досаден журналист. Но смятам, че ще успея да се прибера около пет. Както и да е, винаги можеш да ме намериш на мобилния ми телефон, ако тук нещо се случи — докато влизаше в банята, й подхвърли през рамо: — Не забравяй, че Джон Плестид и хората му ще дойдат днес, за да се заемат с украсата.

— Зная. А и родителите ти пристигат следобед.

Дъглас се извърна изненадан:

— Господи! Съвсем бях забравил! Скъпа, в такъв случай ще се прибера колкото се може по-рано. Обясни им, че съм много зает с ресторантите. Те ще разберат.

Давайки си сметка, че това е самата истина, Джулия кимна с глава. Пат и Реджи Рътърфорд биха простили на скъпоценния си син дори ако мамеше на покер, ограбеше Националната банка на Великобритания или се окажеше сериен убиец.

* * *

— Можеш ли да говориш? Или шефът ти ти диша във врата? — шепнешком попита Анна. Беше рано следобед и изпитвайки необходимост да поговори с любимия си, му позвънила в службата.

— Още не се е върнал от обяд — отвърна той нехайно. — Дъртият тъпанар! Никога не си идва преди три и половина, как вървят нещата?

— Липсваш ми, мили — тъжно каза тя. — Не сме се виждали от събота, а вече е сряда. Цели три дни.

— Нали ще дойда в петък?

— Не мисля, че мога да издържа толкова дълго, пък и дори тогава… Господи! Ще има прекалено много хора, така че не бихме могли да… Добре де, нали се сещаш. А на теб мъчно ли ти е за мен?

— Да, естествено.

— Наистина ли ти липсвам? Колкото ти на мен?

— Разбира се, Анна — гласът му премина в шепот. — Повече не мога да говоря. Тук е пълно с народ.

Тя не успя да прикрие разочарованието си.

— Така ли? Не можеш ли да се прехвърлиш на някой друг телефон?

— Не, би изглеждало неестествено.

— О, Петрок, това е истинска агония. Ще ми се да бях останала в Лондон през цялата седмица, вместо да се прибирам у дома. Толкова те обичам. Какво ще правиш тази вечер?

— Още нямам представа. Може да се отбия в клуба за по едно питие. Или пък ще погледам телевизия. А ти?

— Обичайните неща. Баба и дядо пристигат днес. За събота вечерта всичко се нарежда чудесно. Ще бъде фантастично празненство.

— Радвам се.

— Нямам търпение да дойдеш.

— Аха.

— Какво има, мили? Звучиш ми някак си… Знам ли и аз, може би странно…

— Всичко е наред, но сега трябва да затварям. Имам страшно много работа.

— Май си много уморен, а? — отбеляза тя съчувствено.

— Скапан съм — съгласи се той.

— Значи ще се видим в петък? За вечеря?

— Да. Ще пристигна към седем и половина, ако движението не е много натоварено.

— Нямам търпение! Довиждане, мили. Много те обичам!

— Е, до петък — последва изпращяване и дълбокият му, наситен глас заглъхна в слушалката, отнемайки й възможността да продължи вълнуващия разговор.

С отчаяна въздишка Анна се върна обратно в градината, чудейки се как ще издържи още цели два дни, без да усеща ръцете му около тялото си, горещите му настойчиви целувки и нежните, но същевременно силни прегръдки. Дълбоко в душата си усещаше копнежа си по него като физическа болка. И отново изпита старото раздразнение срещу родителите си, задето настояваха да ги настанят и различни стаи. Толкова ли не си даваха сметка, че отдавна не живеят в деветнадесети век? Ако не можеше да сподели леглото на Петрок в петък, сигурно щеше да умре. Е, каквото и да й струваше, щеше да го направи. Веднага след като всички се приберяха по стаите си, щеше да се промъкне в неговата и да остане там през цялата нощ. А ако ги хванеха, щеше да настъпи истинска катастрофа!

* * *

— Здравейте, бабо, дядо! — Анна се втурна по предните стълби на Хайфийлд и обви ръце около Пат и Реджи Рътърфорд, точно както го бе правила в детството си.

Пат се вгледа в сивите очи, същите като тези на сина й, и се опита да открие в тях някаква следа от малкото момиченце, което някога така добре познаваше. Детето, което бе къпала, хранила, и на което бе чела приказки, докато родителите му бяха прекалено заети около първия си ресторант. Единственото нещо, за което съжаляваше, беше, че децата и внуците й бяха пораснали прекалено бързо, и по този начин сякаш се отдалечаваха от нея, като ластари на лоза, все още обвързани с корените си, но поемащи вече по свой собствен път. За нея бе истински шок, че нейната Анна караше собствена кола, тъй като инстинктивно усещаше, че момичето все още би потърсило ръката й, за да пресече улицата.

— Здравей, миличката ми! — целуна бузата с цвят на праскова Пат. — Изглеждаш страхотно!

— Тук е истински хаос — весело каза Анна. — Но поне дъждът спря.

— Я погледни това — посочи с ръка към шатрата Реджи — бих казал, че е огромна.

Внучката му пъхна длан под лакътя му.

— Все още никой не е влизал вътре, защото татко държи всичко да е изненада до вечерта на празненството — обясни тя докато ги въвеждаше през коридора към гостната. — В момента мама говори по телефона, но след броени минутки ще ни сервират чай.

— Все едно че се намирам зад кулисите преди театрално представление — отбеляза дядо й, оглеждайки позлатените столове, топовете плат, кашоните със свещи, няколкото латерни, колоните и статуите в гръцки стил. На млади години, преди да отвори своя собствена счетоводна кантора, той бе работил като счетоводител на Кралската опера в Ковънт Гардън и обичаше да си припомня онези дни, както и да разказва вълнуващи истории, случвали се някога зад сцената. Като например как през 1965 година костюмите на Мария Калас за ролята й в „Тоска“ изчезнали само два часа преди вдигането на завесата.

— Повечето от тези неща ще се монтират отвън — осведоми ги Анна, — но Джон трябваше да ги внесе в коридора, защото тревата беше подгизнала от дъжда, а в момента в шатрата няма никакво място.

— Кой е този Джон? — поинтересува се Пат.

— Мистър Плестид — цветарят. А, ето я и мама!

Облечена в кремави лепени панталони и дълга туника, Джулия забързано се появи откъм кабинета.

— Пат, миличка, толкова съжалявам, че не успях да ви посрещна. Имах важен телефонен разговор и нямаше как да го прекъсна — тя целуна свекърва си по двете бузи, преди да се обърне към Реджи, когото искрено обичаше: — Господи, толкова добре изглеждаш! Радвам се да ви видя и двамата. Влизайте в гостната, там сега е най-спокойно. Не мога да ви опиша какъв ужас е тази сутрин! Представете си само, приборите и чашите за триста души пристигнаха още преди два дни, но никой не знае къде да ги дене, тъй като шкафовете в подвижните кухни още не са монтирани.

— Дъглас не е ли тук да помага? — настоятелно запита Реджи.

Джулия се усмихна със задоволство.

— Той е прекалено ангажиран с „Бътерфлай“, за да си стои у дома цялата седмица. Почти всеки ден обядва с журналисти. Знаете какво означава да се открие нов ресторант. Но най-късно след час ще се прибере.

Пат се настани на един фотьойл в пастелни цветове пред камината, която през лятото бе украсена с множество букети от цветя, набрани от градината. Слаба и спретната в семплата си кафява пола и блуза, тя изглеждаше нетърпелива като врабче.

— Е, разкажи ми какво става тук, скъпа — обърна се тя към снаха си и нагласи очилата си. — Кога ще дойдат останалите?

— Ами вие сте първите пристигнали от семейството, защото не сме ви виждали отдавна и не искахме да изпуснем възможността да бъдем заедно по-дълго, а другите ще пътуват в петък. И тогава целият ад ще се пренесе в къщата! — весело отговори Джулия. — През почивните дни тук ще има двадесет и един души, а на самото празненство ще присъстват повече от триста гости.

Пат поклати глава, но си личеше, че е развълнувана.

— Господи, та това е свързано с толкова много работа! Когато организирам пътуване до Лондон на местния женски клуб, направо не съм на себе си, а става въпрос едва за тридесет или четиридесет души. Самото настаняване си е жив кошмар — заключи тя авторитетно, сякаш говореше от позицията на човек с огромен опит.

— На мен ли го казваш! — разсмя се Джулия. — В момента най-големият ми проблем е паркирането. Ако продължи да вали, моравата ще се превърне в мочурище, а очакваме поне сто и двадесет коли.

— Наехте ли хора, които да се погрижат за това? — делово попита Реджи.

— Да, шестима. Като изключим всички нас и гостите за празненството, тук ще има поне дузина сервитьори и бармани… Освен това в събота следобед ще бъдат доставени няколко тона лед… Трябва да се уточни окончателно разположението на местата и… Господи! — Джулия покри с ръце бледото си лице. После се обърна стреснато към дъщеря си: — Семейство Линдзи се обадиха тази сутрин, за да потвърдят, че в крайна сметка ще дойдат, а аз съвсем забравих да ги включа в списъка…

Анна веднага се изправи.

— Ще се заема още сега. Трябва ли да ги сложа на някоя специална маса?

— Само не до Мартин и Карина Бъкман. Братът на Розмари Линдзи разтури брака на сестрата на Карина миналата година. Двете семейства не си говорят.

— Дадено — кимна с разбиране момичето и бързо напусна стаята.

— В такъв случай дали е удачно да ги каните изобщо? — притеснено попита Пат.

Джулия повдигна рамене.

— Почти всичките ни познати са забъркани в някоя любовна история или развод. Не би трябвало да каним никого ако се опитваме да ги държим настрани едни от други.

— Е, радвам се да отбележа, че в нашето семейство не се е случвало нищо подобно — мрачно се намеси Реджи. Той не приемаше развода като решение. С още по-голямо неодобрение гледаше на двойките, „живеещи в грях“, и на самотните майки.

Снаха му си позволи една бърза, скептична усмивка. Тя също вярваше в светостта на брака, но имаше по-либерални разбирания. За нея не беше важно какво и защо правят хората и ако силата на истинската любов беше основният мотив за действията им, то те не биваше да бъдат съдени.

— Моментът на истината настъпва неизбежно — равно каза Джулия, — когато вечерята бъде поднесена и всички гости заемат местата си.

— С удоволствие ще ти помогна да прегледаш отново списъка — ведро се отзова Пат.

Последва кратка, напрегната пауза, която не бе забелязана от свекъра и свекървата.

— Благодаря ти, мила, много ще ми помогнеш.

* * *

Вивиън Ленърд бе очаквала с нетърпение двадесет и пет годишния юбилей от сватбата на дъщеря си до онзи ужасен момент, в който бе открила бучката в гърдата си. Възможно ли бе да е… О, Господи, дано да не е! Но тя си стоеше там, не по-голяма от грахово зърно, твърда под кожата й, не й причиняваше болка и не беше зачервена. Все лоши знаци. Обля я ледена вълна и обладана от смъртен страх, тя се отпусна на колене пред тясното огледало в спалнята си.

На млади години Вивиън, сега навършила шестдесет и осем, бе истинска красавица. През четиридесетте двете с Барбара Гоулън бяха направили кариера като професионални модели, издигайки се дори пред момичета с далеч по-добър произход. С фамилията Стронг тя се бе превърнала в любимото лице на списание „Вог“, появявайки се на лъскавите му страници, отразяващи висшата парижка мода всеки месец. С тънката си талия, дълги стройни крака и деликатни стъпала, тя бе вдъхновила хиляди жени да й подражават. Но малко от тях притежаваха подобна порцеланова кожа, стройна фигура и гъста кестенява коса.

След като модна къща „Диор“ бе отворила врати, именно Барбара Гоулън и Вивиън Стронг бяха момичетата, които най-успешно представяха вталени сака с дълги до глезените поли, предизвикателни шапки, украсени с цветя, пера и воалетки, зашеметяващо високи токове и ръкавици в подходящ за тоалета цвят. Към края на втория моден сезон Вивиън се сгоди за богатия принц Гуидо Алдрованд Фолсини. След пищната сватба в Лондон тя бе заминала да живее с него в модерния му замък недалеч от Рим, където на следващата година се роди Джулия. Тя бе наследила удивителната красота на майка си, но и фината структура на баща си, заедно с тъмните му очи и коса, и тази комбинация се бе оказала неустоима. Родителите й я обожаваха и я водеха навсякъде със себе си, докато разделяха времето си между английската и италианската столица.

И съвсем не бе неочаквано, че скоро двамата станаха основни действащи лица на всички светски събития. Вече в състояние да си позволи всяка една от дрехите на Диор, Болман и Живанши, които навремето само бе представяла по подиумите, Вивиън засенчваше всички други жени, а независимо от дребния си ръст очарованието, което излъчваше Гуидо, караше останалите мъже да изглеждат само блед фон на присъствието му. Те бяха най-известната двойка в международен мащаб, любимци на жълтата преса, символ на приказното щастие; романтични принц и принцеса, живеещи в замък от шестнадесети век, надарени и с красота и богатство, и благословени с очарователна дъщеря.

И тогава, през 1953-а, ги бе сполетяла трагедията. По време на делови полет частният самолет на Гуидо се разби в планината. Нямаше оцелели след катастрофата. Вивиън бе безутешна. В продължение на няколко дни се бе поддържала само с успокоителни, докато за Джулия се грижеше бавачката. Едва по-късно се установи, че към онзи момент съпругът й е бил пред банкрут и е пътувал за Швейцария, за да се срещне с някакъв банкер, стар приятел на баща му, за да иска заем.

След като целия й приказен свят се бе сринал, Вивиън се бе завърнала в Англия. Замъкът, заедно с безценната мебелировка, старините й бижута и скъпите кожи бяха конфискувани. Не й бе останало нищо друго, освен дрехите на гърба й и малката четиригодишна дъщеричка, за която трябваше да се грижи. Установи се в Лондон при родителите си, повери им грижите за Джулия и се опита да се върне на модния подиум. Но ново поколение манекенки вече гледаше от лъскавите страници — момичета, много по-освободени, по-естествени и с по-заоблени форми. Скъпите орхидеи бяха изместени от диворасли рози и тя си даде сметка, че вече не се вписва в тази картина. Приемаше каква да е работа, предимно в шивашки ателиета, където заплащането беше ниско, а работният ден — дълъг. И тогава, един ден, докато представяше тоалети в салона на сестрите Ривас, дойде богата клиентка, придружавана от брат си. Съпругът й бил в чужбина и тя се нуждаела от мнение, преди да му купи костюм за предстоящите кралски надбягвания в Лекът.

Така Вивиън срещна Саймън Ленърд. По-късно той й бе признал, че се е влюбил в нея в мига, в който влязъл в залата, след като я бил видял в костюм от кремава коприна и огромна шапка в същия цвят. След доста старомодно за времето ухажване, включващо огромен брой букети и безконечни писма, тя най-сетне се бе съгласила да се омъжи за него.

— Не го обичам — бе споделила тя с родителите си, — но го харесвам, а и той е много мил. Освен това се отнася добре с Джулия и ще постъпя като истинска глупачка, ако пропилея този шанс.

Саймън Ленърд бе богат, но не така фрапантно и вулгарно, както покойният Гуидо. Той купи къща с елегантна градина на тихата улица „Кенсингтън“, подари на съпругата си кола, издаде й генерално пълномощно да разполага със състоянието му, а в замяна на това тя се грижеше за дома им и даваше блестящи приеми за приятелите му. И с всичко останало се справяше много добре. Постепенно го обикна дълбоко, всеотдайно и страстно. А когато две години по-късно му се роди син, когото нарекоха Кристофър, щастието им бе пълно. Предаността й към Саймън бе стигнала дотам, че от време на време се чудеше какво точно бе харесвала в Гуидо. Единственият й страх през всички тези години бе, че съдбата можеше да й отнеме и него.

А сега пък това. Вивиън погледна в огледалото и видя насъбралия се в очите й ужас. Не беше ли твърде възрастна, за да се разболее от рак на гърдата? Той не поразяваше ли само жени между четиридесет и петдесет години? Замаяна от притеснение и уплаха, тя се просна върху леглото, повалена от вълната от отчаяние. Какво трябваше да предприеме? Първата й мисъл бе да предпази Саймън. Нямаше да му каже нито дума, щеше да се преструва, че всичко е наред, а следващата седмица тайно щеше да се консултира с лекар. Но първо трябваше да преживее този уикенд и да не показва нищо пред Джулия и Дъглас.

Не трябва да развалям празника на останалите, твърдо реши тя.

Минути по-късно отново се изправи и внимателно огледа гърдите си с надеждата, че е сгрешила. Но бучката си стоеше все още там и всички чути до този момент приказки, че много често това се оказва безобидна киста, изчезнаха от съзнанието й като мъгла от вятър. Беше уверена, че е болна от рак.

Само една мисъл й даваше утеха. Това със сигурност означаваше, че ще умре преди Саймън.

* * *

— Стига само съпругата ми да не разбере — измърмори Кристофър Ленърд, докато галеше дългата, златисторуса коса на Барбара, стелеща се свободно между пръстите му. Вече минаваше обяд и двамата лежаха на широката спалня в апартамента й на Парк Лейн.

— Би могъл да кажеш, че ти се налага да останеш в Лондон в петък вечерта, защото очакваш важен клиент от Щатите — бързо предложи момичето.

— Предполагам, че това е единственото възможно оправдание — съгласи се той, — но вече обещах на родителите си да ги откарам за партито на Джулия.

— Но те едва ли ще имат нещо против. Толкова ли не могат да си наемат кола? — настоя тя умолително.

— Могат, естествено. Бих могъл дори да им уредя шофьор.

Кристофър беше преуспяващ адвокат, съдружник в „Блъмфийлд, Морган и Колрийдж“, и се радваше на стандарт на живот, за който повечето му приятели му завиждаха. Името му, заедно с това на съпругата му Уна, бе сред първите в списъците на всички светски събития и снимките им с чаши шампанско в ръце и заучени усмивки всеки месец се появяваха на жълтите страници на списанията „Татлър“ и „Харпър енд Купи“. Без проблем би могъл да си позволи да изпрати родителите си в Хампшир със специално наета лимузина и да им уреди обратен превоз от имението на сестра му до Лондон в понеделник. Не беше като да ги закара лично, но те щяха да го разберат. Те винаги заставаха зад него, независимо какво правеше, и по правило смятаха, че се справя с всичко блестящо. За разлика от Уна. Ако тя узнаеше някога за Барбара, първо щеше да се погрижи да съсипе кариерата му, а после да го разори. Всъщност щеше да се втурне към златото като спортист на олимпийски игри.

Барбара плъзна длан между краката му и той веднага усети възбуда.

— Ако останеш в Лондон в петък през нощта, мили — каза тя шепнешком, — няма да се налага да ходиш на празненството на сестра ти преди събота следобед, нали така? — ръцете й станаха по-настойчиви. Самата тя с удоволствие би отишла на бала по случай годишнината от сватбата на Джулия и Дъглас, но никога не бе виждала сестрата на Крис. Познаваше единствено Уна и, разбира се, съпругата нямаше представа коя е.

Случи се на откриването на галерията „О’Хагън“ на Корк Стрийт. Докато се оглеждаше за някоя знаменитост и се опитваше да попадне в кадъра на фотограф с нея, тя се бе извърнала към входа, за да види кого посрещат с толкова бурни овации. За нея бе истински шок да открие, че това са Кристофър и съпругата му. Знаеше със сигурност, че това е именно Уна Ленърд — бе виждала същото ледено лице, обградено от тъмна коса, да я гледа от страниците на много списания. Като „шикозна“ я определяше Найджъл Демпстър в своята жълта колонка и наистина бе такава — от златните си обеци на Палома Пикасо до късата черна рокля на Шанел и обувките с високи токове на Маноло Бланик.

Кристофър бе забелязал Барбара в същия момент, но с нищо не издаде, че я познава. Тя предпазливо обикаляше около семейната двойка, докато откри, че разговарят с човек, когото също познава. Тогава се бе приближила към групата и представянето стана неизбежно. Уна й бе кимнала любезно с глава, но погледът й недвусмислено казваше: „Ти с нищо не можеш да ми бъдеш от полза, затова не виждам необходимост да разговарям с теб“. А съпругът я бе изгледал с празен поглед, измърморвайки сковано: „Приятно ми е“, и веднага след това се бе извърнал. Когато няколко дни по-късно се видяха в апартамента й, никой не спомена за инцидента.

— Сега трябва да тръгвам — изстена той и огледа голото си тяло. — Погледни какво направи с мен.

— Тогава спирам — небрежно отвърна тя и отдръпна ръцете си. После се обърна към него с шоколадовия си тен, с розовите като плод на ягода зърна и буйната си руса коса. — Нека да оставим нещо и за петък вечер.

— Но аз те желая сега — каза Кристофър с натежал от страст глас.

— Ами вземи ме, мили. Знаеш, че винаги съм готова за теб — нежно го насърчи момичето.

Той й отправи тъжна усмивка и се измъкна от леглото, за да си вземе душ. Би било фатално да отнесе аромата й у дома, при Уна. Проблемът беше, че положението се оказа много по-сериозно, отколкото бе очаквал. Когато за първи път видя Барбара на един коктейл, на който бе отишъл сам, защото жена му не се чувстваше добре, той веднага бе усетил нейното привличане. Тя беше сладка, сексапилна, освен това имаше достатъчно свободно време и пари, за да може да си позволи да се забавлява. За двадесет и първия й рожден ден нейният баща й беше подарил удобен апартамент, а и не й се налагаше да работи. Само няколко седмици след запознанството им той се бе озовал в едно легло с нея. Тя му бе признала, че си пада по по-възрастни мъже и през последната година не бе имала сериозен приятел. Преди да се усети, Кристофър се влюби в нея дълбоко и безнадеждно. Бе стигнал дори дотам, че се колебаеше дали да отиде на празненството на сестра си през уикенда. Как би могъл да преживее няколко дни без нейните нежни целувки, без невинното изражение на сините й очи и удивителните неща, които успяваше да направи с ръцете и тялото си?

* * *

Денят на Нанси Греъм се бе оказал повече от плодотворен. Доколкото можеше да прецени след краткия си разговор с мистър Харис, собственик на универсалния магазин, през последните шестнадесет-седемнадесет години в селото се бяха случили много интересни неща.

— Точно когато семейство Рътърфорд се преместиха тук — бе измърморил неопределено той, докато изпълняваше поръчката на дамата, която, както забеляза, беше два пъти по-голяма от обикновено.

В този момент бяха прекъснати от друга клиентка на магазина, но веднага след като жената си бе тръгнала, Нанси поръча повече продукти, отколкото в действителност й бяха нужни, и затрупа продавача с въпроси, на които той с охота отговаряше.

— Непочтени, ето какви са те. Не сме свикнали с такива хора тук — мрачно бе заключил той.

Очевидно беше, че човекът не обичаше семейство Рътърфорд, но от нейното внимание не убягна причината за това: фактът, че те си доставяха всичко от Лондон, а от магазина му купуваха най-много кутия кибрит.

— Струва ми се, че имам нужда от течен сапун, от шест броя „Лукс“ за баня и няколко шишета полиращ препарат за мебели — подхвърли Нанси и веднага след това го пита: — И какво стана после?

Странният поглед, който й отправи мъжът, я изненада.

— Ами тя внезапно почина, нали разбирате — грубо каза той, а в следващия момент на вратата се появи друг клиент.

* * *

— Защо си идваш толкова късно? — разнесе се резкият глас на Уна, когато Кристофър се прибра в апартамента на Кенсингтън Стрийт.

— Едва минава седем — меко възрази той.

— Очакват ни на откриването на новия бижутериен магазин на Тео Фенъл след броени минути — тя се появи на портала и се изправи до касата като телеграфен стълб, облечена в елегантната си черна рокля. Доста е привлекателна, помисли си той, с перфектната си прическа и решителната черна линия, очертаваща очите й. Но мислите му бяха изпълнени със спомена за разрошената руса коса тъмносините, замъглени от страст, очи на Барбара. Сърцето му се сви болезнено.

— Ще отида да си сменя ризата. Няма да се бавя повече от минута — каза Крис и се заизкачва по витата стълба.

— Няма ли да си вземеш душ? — настигна го изненаданият глас на Уна.

— Ще го отложа. В противен случай ще закъснеем — излъга той, прескачайки през две стъпала, само и само да е колкото може по-далече от нея и да си осигури няколко минути спокойствие, през които да мисли за Барбара.

За откриването на магазина потеглиха с такси, за да нямат проблеми с паркирането, пък и той да може да пийне.

— Между другото, осигурил съм лимузина с шофьор, да ви закара с мама и татко на празненството у Джулия идния петък — небрежно подхвърли Крис, докато колата си пробиваше път по Глосестър Роуд. — Налага се да остана в града. От Щатите пристига един много важен клиент и трябва да го изведа на вечеря, но ще се присъединя към компанията в събота.

Последва дълго, ледено мълчание. Той погледна съпругата си. Лицето й бе побеляло от гняв.

— Значи си забравил, а? Съвсем си забравил — отбеляза тя хладно.

— Какво съм забравил? Опитваше се да си спомни, но нищо не му идваше наум.

— Коя седмица от месеца е сега, за Бога!

— Седмица ли? — изгледа я с празен поглед той. Нямаше никаква представа за какво става въпрос.

— Седмицата, в коя го се провеждат надбягванията в Аскът, глупак такъв! — рязко извиси глас тя. — А ти ми обеща… Обеща ми че ще отидем в петък, защото си прекалено зает през останалите дни.

Никога не я бе виждал толкова разярена.

— Добре де, нали ще има надбягвания и догодина — слабо възрази той.

— Догодина ли? — изпълнените с гняв очи срещнаха неговите. — Не само че си купих нов тоалет и подходяща шапка, но и уредих да сме заедно с Делия и Тони Хамънд, Ричард Сийли и Моника Пембрук и Марк и Люси Милър. Имахме планове да си направим пикник по обяд. Аз ти казах, Крис. Обсъдихме го заедно. Решихме, че ще има ме нужда от нашата кола, Ричард и Моника ще дойдат с тяхната, докато семейство Хамънд ще наемат по-голяма, защото в никоя няма да има достатъчно място за масите, столовете и всичко останало.

Кристофър бе изумен. Напълно беше забравил за тази уговорка, защото бе прекалено обсебен от другите удоволствия, на които се наслаждаваше извън кантората.

— Боже мой! — възкликна той.

— Ще ме заведеш в Аскът и повече няма какво да обсъждаме — отряза го Уна. — Отмени всичките си останали ангажименти. Няма да се оставя да ме прецакаш точно този ден.

Той изскърца със зъби, давайки си сметка, че ще му се наложи да прекара петъчната нощ в Лондон с нея.

— А мама и татко? Джулия ги е поканила да прекарат деня у тях. Иска да им осигури достатъчно време да се настанят преди празненството.

Жената повдигна рамене с безразличие.

— Ами изпрати ги с шофьора, както смяташе. Само не очаквай от мен да тръгна с тях. Двамата с теб бихме могли да заминем и в събота. Разполагаме с достатъчно време.

В интерес на истината, Уна не очакваше предстоящия уикенд с огромно нетърпение, макар да обичаше развлеченията. Проблемът беше, че никога не се бе разбирала със зълва си, тъй като намираше бляскавия й светски живот за прекалено дразнещ. Джулия никога не преставаше да повтаря каква щастливка се оказа, задето се бе омъжила за Дъглас, колко много го обича, какви прекрасни деца са Анна, Уилям и Майкъл и каква благословия е да си тяхна майка. А това караше Уна да се чувства неудачница. Животът не бе справедлив към всички. И особено към нея.

Що се отнасяше до нея, тя смяташе, че съпругът й е поносим, изглеждаше добре, обличаше се елегантно и имаше изискани маниери. Но като любовник!… Или за компания!… Той беше постоянно ангажиран с работата си, обаянието му изчезваше в мига, в който останеха насаме, а и никога не разговаряше с нея за каквото и да било. Взаимоотношенията им бяха крехки и повърхностни като целия им живот и фалшиви като усмивките, предназначени за журналистите. Какво друго им оставаше? Единственият им син Тим, вече деветнадесетгодишен, учеше в университета в Единбург, така че нямаше никаква нужда от нея. Но ако Уна се чувстваше сама в семейното си гнездо, винаги би могла да компенсира това с активен светски живот. Удивително беше как няколко чаши шампанско и дузина неангажиращи разговора с непознати хора можеха да запълнят празнините.

* * *

В Хайфийлд беше вече шест часът и всички изглеждаха изтощени. Джулия бе прекарала целия ден, уточнявайки разположението на гостите с надеждата, че няма да се налагат повече промени. Но потвържденията за приети покани пристигаха непрекъснато, а Анна и Уилям не преставаха да я питат къде точно ще бъдат настанени приятелите им. Наред с това се водеха безкрайни телефонни разговори с хора, които се бяха скарали през последните няколко часа и в никакъв случай не искаха да бъдат близо едни до други, както и с такива, които пък точно по това време се бяха влюбили и настояваха да седят заедно.

Броят на гостите също се бе увеличил до триста и единадесет души.

— Странно число — озадачено отбеляза Джулия.

— Това е само защото Скуифи Мълроуз ще дойде сам — поясни Анна, съвсем наясно със списъка на поканените младежи.

— Дали не трябва да му намерим някое момиче?

Дъщерята отметна глава назад и се разсмя.

— Доколкото го познавам, той ще доведе някоя в последния момент!

Джулия се намръщи от раздразнение.

— Точно това не ми се иска да прави. Къде ще я сложа да седне? Та за нея няма да има място!

— Добре, мамо. Успокой се малко. Наистина ли за всички трябва да има картички с имената им? Защо не напишеш само за вашите гости? Така моите приятели и тези на Уилям ще могат да седнат, където си поискат.

— Това ще предизвика хаос! — възмути се Джулия. — Накрая всичко ще свърши така, че самотните момичета ще се озоват на една маса, а онези, които вече са се сприятелили, ще се окажат разделени. Не, не, и дума да не става!

— А защо пък не?

— Най-важното за вечерта е да сме сигурни, че всеки от гостите ни получава достатъчно внимание и се забавлява добре. Знаеш, че не е достатъчно само на нас да ни е весело. Хората са на първо място — твърдо заяви Джулия.

— В такъв случай аз изобщо няма да се забавлявам — изсумтя Анна. — Следващото, което ще кажеш, е, че не трябва да седя до Петрок.

— О, разбира се, че ще бъдеш до него. Имам предвид, че трябва да се погрижим за всекиго поотделно, преди да помислим за себе си.

В този момент Джон Плестид пъхна глава през отворения прозорец на кабинета и облегна тежките си ръце на перваза.

— За днес свършихме — съобщи той. — Мисля, че можем да си тръгваме.

Джулия веднага скочи.

— Но не и преди да ви предложа по нещо за пиене! — възкликна тя. — Влизайте. Доведете и другите. Сигурно сте капнали от умора.

Перфектна домакиня, както винаги, тя поръча на Морган да донесе чаши, бяло вино и минерална вода, така че, когато работниците пристигнаха, беше готова да ги посрещне толкова свежа, колкото бе и сутринта.

— Как си, Илейн? Здравей, Джордж, влизай и сядай. Андрю… Рут… Греъм… Идвайте! Какво искате за пиене? О, Гейл! Толкова се радвам да те видя. Пийни малко вино, нали не си с кола? Ти ли си шофьорът, Греъм? Аха, въобще не пиеш. Много добре. Умирам от любопитство да разбера какво правите там в онази шатра.

— Не бива да храните големи надежди. Може да останете разочарована, след като го видите — засмя се Джон.

— Но при всички случаи ще се обсъжда доста след това — весело подметна Илейн.

— Май досега не е правено нищо подобно — съгласи се Андрю.

— В такъв случай ще трябва да направим доста снимки, преди да пристигнат гостите — възторжено каза Джулия. Докато я наблюдаваха, всички се възхищаваха на нейната енергичност и ентусиазъм, а тя не спираше да пълни чашите им и да предлага купи с ядки.

Когато Дъглас се прибра няколко минути по-късно, в къщата сякаш имаше забава.

— Да не би да сте започнали вече? — попита той от прага.

— Скъпи! — втурна се да го посрещне съпругата му. — Не те чух да приближаваш. Как мина денят ти?

— Много добре — мъжът й я целуна по устните и хвърли поглед към бутилките: — Това, дето го виждам, да не би да е пиене?

Тя веднага му подаде чаша и я напълни.

— Заповядай. Точно им казвах, че нямам търпение да разбера какво правят в шатрата.

Дъглас се разсмя.

— Остават още само три дни. И тогава — уау! — Дъглас изгледа работниците и повдигна вежди. — Всичко по план ли върви? Ще се вместим ли в графика?

— Харесва ми, че говориш в първо лице множествено число — подразни го Анна. — Та ти лично не си откъснал и едно цвете, татко!

— Само почакай, докато се развихря — сряза я той и се обърна към съпругата си: — Впрочем, реших да прекарам остатъка от седмицата у дома.

Лицето й засия от задоволство.

— Скъпи, но това е чудесно! Толкова ще ми е приятно да те виждам наоколо. И какво облекчение… Опасявах се, че ще ми се наложи да се оправям с всички подробности съвсем сама.

Той обви ръка около кръста й и я погледна закачливо.

— Като че ли някога съм те оставял да се справяш сама.

— Внимавай, мамо — шеговито я предупреди дъщеря й. — Татко като нищо може да те накара да се суетиш около него до края на седмицата.

Дъглас отметна глава и се разсмя, после улови ръката на жена си и я завъртя. Така Джон и останалите видяха една публична личност в действие; широко скроен като живота, експанзивен, щедър, манипулативен, роден за стопанин, независимо дали се намираше в някой от ресторантите си или в собствения си дом.

Джулия също се засмя. Неочаквано се почувства удивително безгрижна. Това празненство наистина щеше да бъде забележително. Една вълнуваща нощ. Събитие, което щяха да запомнят завинаги. Тържество на любовта, на семейния живот, на топло приятелство и лоялност. И още по-силно стисна ръката на мъжа си.

— По-скоро всички ние ще се суетим около баща ти — щастливо отбеляза тя.

* * *

Вивиън отмести получената по-рано същата вечер бележка и се обърна към Саймън:

— От Кристофър е. Бил е така любезен да ни осигури лимузина с шофьор, която да ни откара до дома на Джулия в петък — съобщи тя. — Не е ли чудесно?

Сякаш е знаел, каза си мислено.

— Да, наистина — съгласи се Саймън от дълбочината на фотьойла, в който бе потънал, гледайки телевизия. — Но нямаше ли да пътуваме с Уна?

Жена му се усмихна.

— И той така си е мислил, но просто е забравил, че същия ден са надбягванията в Аскът. Снаха ни е уредила пикник с приятелите си. Двамата ще дойдат в събота. Искаш ли още кафе, скъпи?

Беше се погрижила добре за външността си преди вечеря, така че Саймън, който бе играл голф през деня, да не се досети за притесненията, които бе изживяла същия ден. За нея беше огромно облекчение да установи, че изглежда добре. За щастие бе успяла да съхрани фигурата си, а кадифените панталони и кремавата копринена риза я правеха да изглежда прекалено млада за годините си, още повече, че нямаше много бръчки. Беше й твърде рано да се превръща в старица. Твърде рано да умре.

Ще се преборя с това, зарече се тя решително, докато разглеждаше отражението си в огледалото. Господи, помисли си и вдигна очи към небето. Не ме изоставяй. Аз все още не съм готова.