Уна-Мери Паркър
Среднощни тайни (14)

Четиринадесета глава

Сряда, 26 юни 1996 г.

На следващата сутрин Дъглас покани местния свещеник, преподобния Джеймс Спенсър, в Хайфийлд, за да обсъдят службата на погребението в събота. След като той пристигна, Морган го въведе в кабинета, където завариха Дъглас да изпраща до управителите на ресторантите си факсове с инструкции за работа до края на седмицата.

— Добро утро — ведро поздрави Спенсър. Беше млад човек, определян от местните тийнейджъри като „много готин“ заради начина, по който ръководеше младежкия клуб и играеше в отбора по крикет, и постепенно бе започнал да печели доверието и на по-възрастните членове на малката енория.

— Здравейте — изправи се зад бюрото си домакинът. — Съжалявам, че заварвате такъв хаос, но преживяхме ужасен уикенд, а и току-що прочетох сутрешната преса. Какви долнокачествени парцали са днешните вестници, не мислите ли? Изпратихме почтителен некролог до „Таймс“ и „Телеграф“, за да известим за смъртта на майка ми, а погледнете какво са написали! — той захвърли купчина вестници, най-отгоре, на която беше изданието на „Глоуб“.

„МАЙКАТА НА ОБВИНЕН В УБИЙСТВО УМИРА СЛЕД НОЩНО ПИРШЕСТВО!“

Крещеше заглавието от първа страница.

— Напълно достатъчно, за да ви провали деня, нали? — съгласи се Джеймс Спенсър. — Най-добрият начин да се справите с тях е да не им обръщате внимание. Бихте ли могли да останете в провинцията още няколко дни, или трябва да се връщате в Лондон?

— Опитвам се да управлявам бизнеса си оттук, поне до следващия понеделник. Както сигурно сте дочули, делото, което щяха да заведат срещу нас, след като съпругата ми доброволно пое вината, като е смятала, че ме предпазва, е било прекратено…

— Да, зная за това и ужасно съжалявам за изпитанията, през които е трябвало да минете. Мисис Нанси Греъм напусна ли вече селото?

— Моля да ме извините, но се надявам да е заминала направо към ада! — избухна Дъглас.

— Разбирам чувствата ви. Сигурно и аз бих изпитвал същото, ако бях на ваше място. Но сега само се опитвам да си обясня поведението й и да съчувствам на тази тъжна, самотна и отегчена стара жена, склонна да завиди на всяко чуждо щастие.

— Е, желая ви успех, но това не е по моите сили. Имате ли нещо против да доведа баща си? Той има няколко предложения относно погребението на майка ми. Със сигурност зная, че би искал да изпеем „Обричам се на теб“.

— Прекрасен химн — съгласи се Джеймс Спенсър и извади от джоба на сакото си малък бележник.

След няколко минути Дъглас се върна с Реджи, който стискаше в ръка някакви листове.

— Хайде да изпием по едно кафе — предложи домакинът. Беше наясно, че предстоящият разговор ще бъде голямо изпитание за него и баща му, но се надяваше да намали болката, като направи обстановката колкото се може по-уютна и спокойна. Питър също трябваше да е тук и да ни помага да организираме погребението на мама, отбеляза мислено.

Настаниха се на диваните от двете страни на масичката пред камината и Дъглас погледна към Джеймс с очакване.

— Трябва да ви призная, че никога досега не съм се занимавал с подобно нещо — призна с нетипична за него неувереност.

Върху свежото лице на младия свещеник се появи усмивка.

— Обикновено се започва с някой химн, после се провежда самата служба, после се чете или се пеят псалми…

Реджи се наведе напред и му подаде лист хартия.

— Съпругата ми винаги е искала на погребението й Дъглас да прочете това — започна той с треперещ глас. — Така и не открих кой го е писал. Едва ли някой знае, но е било намерено в плик, адресиран до родителите на млад войник, загинал при отбиване на военната си служба на Северния остров, който е трябвало да получат, в случай че загине. Пат смяташе тази история за много трогателна.

Преподобният Джеймс Спенсър хвърли поглед върху напечатания текст. Беше му добре познат.

— Много красиво казано. И съвсем подходящо — отбеляза той и подаде листа на Дъглас.

„Не стойте на гроба ми, ридаейки.

Защото аз не съм там — не спя…

Аз съм в хилядите ветрове, които духат.

Аз съм тихо падащият сняг.

Аз съм ръмящият дъжд.

Аз съм полето, натежало от зърно.

Аз съм утринната тишина.

Аз съм красивият полет на кръжащите птици.

Аз съм звездната светлина.

Аз съм разцъфтяло цвете.

Аз съм в притихналата стая.

Аз съм птицата, която пее.

Аз съм всяко нещо, което обичате.

Затова не стойте на гроба ми, ридаейки —

Аз не съм сред мъртвите.“

Последните редове започнаха да се размиват пред погледа му и той разбра, че да прочете това на глас пред множеството събрали се хора, ще бъде най-трудното нещо, което някога е правил. Но щеше да се справи. Някак си. Защото тя бе поискала това, а той никога, никога не я беше разочаровал.

* * *

— Е, ще ви оставя да си гледате работата — каза Джеймс Спенсър и се изправи, след като разговорът им приключи. — Виждам, че факсът ви бълва съобщения с такава скорост, ще скоро като нищо може да се запали. Очевидно бизнесът ви се развива с пълна пара.

Дъглас се позасмя.

— Няма покой за грешниците, както казват хората, така че вероятно ще имам нужда от помощта ви доста дълго време.

След като изпрати свещеника до изкаляното малко волво, а Реджи тръгна да търси Джулия, Дъглас се върна в кабинета, грабна няколко листа, пристигнали по факса, докато бяха разговаряли, и ги прегледа набързо, докато се настаняваше отново зад бюрото.

Лаело, управителят на „Тренди“, имаше проблем с един от готвачите, който настояваше за допълнителен отпуск. Антония, която отговаряше за „Бътерфлай“, бе открила, че домакинът краде вино. Марко, главният готвач в „Смартс“, се притесняваше за доставките на месо. Имаше и писмо от Питър. Дъглас замря за момент и се загледа в него. Не беше типично за брат му да му пише. Винаги бе предпочитал да общуват по телефона. И започна да го чете:

„Скъпи Дъглас,

Събитията, случили се през последните няколко дни, непрекъснато се въртят в главата ми, както впрочем от няколко години насам. Много се притесних, когато научих, че си бил обвинен за смъртта на Лили Уотсън, и още повече бях ужасен, щом чух, че Джулия се е признала за виновна за извършеното престъпление. Разбира се, винаги съм знаел за връзката ти с това момиче, а също и че имаш дете от нея. Научих го съвсем случайно от самата нея, когато двамата с Леонора ви гостувахме за няколко седмици. Беше точно преди да умре. Не мога да си обясня защо реши да сподели точно с мен. Вероятно, защото беше много отчаяна, тъй като ти беше скъсал с нея съвсем наскоро и тя имаше нужда да поговори с някого.

Е, мисля, че е крайно време истината да излезе наяве, пък и трябва най-сетне да се отърва от бремето си.

В нашето семейство винаги се е знаело, че ти си любимецът на родителите ни. Ти беше най-умният, макар и не най-образованият, тъй като тази роля скромно оставям за себе си, и винаги си имал по-големи шансове за успех в живота. Чарът ти и умението да общуваш с обикновените хора бяха най-голямата ти сила, заедно с куража и жаждата да работиш упорито. Повярвай ми, Дъглас, докато ти завиждах за тези дарове свише, сред които не на последно място, задето избра Джулия за своя жена, ни най-малко не съм се съмнявал, че именно с теб родителите ни се гордеят най-много. Ти беше синът, когото бяха отгледали и за когото можеха да разказват на познатите си. Ти беше този, който възвърна блясъка в живота им и умееше да ги забавляваш прекрасно. Докато аз все се провалях.

След като Лили ми разказа за връзката ви и след като забелязах колко наранена и уязвена се чувстваше в онзи момент, реших да открадна нещо от твоя звезден живот, пък и да изпитам нещо вълнуващо.

Една съботна сутрин пътувах от Салисбъри с намерението да ви посетя и, с малко късмет, да разменя няколко приказки с Лили. Случи се така, че в къщата нямаше никого, освен нея. Тя ми каза, че двамата с Джулия сте излезли, а бавачката е извела децата на разходка до Стокбридж.

Учудват ли те свежите ми спомени след толкова много години? Добрата памет е единственото нещо, с което бих могъл да се похваля.

Лили беше в кухнята. Направи ми чаша кафе и си поприказвахме, после й предложих да се срещнем следобед, защото знаех, че приключва работа към два часа. Всъщност не се държах толкова безцеремонно, колкото звучи сега. Изгубих доста време да я убеждавам, че я намирам за много привлекателна и бих желал да я опозная по-отблизо. Очевидно не съм бил толкова добър, а да не кажа и толкова обигран, колкото теб в тези неща, защото тя ми отказа. Направо. Дори не ме изслуша докрай. Каза ми, че я отвращавам. И тогава ми се изсмя в лицето.

Да бъда отхвърлен от бившата ти любовница, бе капката, която преля чашата. Отнесох се грубо към нея и я нарекох курва. Тя тръгна към килера да вземе нещо и в следващия момент се разкрещя, че е ужилена от пчела. Знаех, че е алергична. Спомняш ли си, че го обсъждахме по време на обяда в деня, в който Джулия я нае за прислужница?

Сигурен съм, че можеш да се досетиш за останалото. След като я заключих, взех спринцовката от чантата й, оставена на кухненския шкаф. Зарових я под рододендрона, който се пада от лявата страна на алеята, като тръгнеш от къщата към пътя. Прекарах известно време в градината. Никой не ме видя. После се върнах, отключих вратата на килера и я отворих. Беше мъртва, разбира се. Мислех, че и аз ще умра, но човек някак си се научава да върви напред.

Моля те, Дъглас, опитай се да ме разбереш и да не мислиш лошо за мен. Все някъде трябва да намеря покой. Но още го търся.

Твой предан брат…“

Питър бе сложил подписа си с характерния си четлив почерк.

Дъглас седеше замаян, без да може да прецени с кого първо да сподели. За баща му това щеше да бъде огромен удар, но поне на майка им бе спестена тази нова болка.

Телефонът на бюрото му иззвъня и той нетърпеливо вдигна слушалката.

— Дъглас? — в първия момент не можа да разбере думите, но после различи гласа на Леонора. — Току-що открих Питър… Обесил се е!

— Мили Боже!… — стисна здраво слушалката той. — Не! О, не! Леонора, скъпа, какво се е случило?

Като че ли не знаеше. Сякаш причината не лежеше пред него, напечатана върху лист хартия. Значи брат му не бе понесъл мисълта да живее с онова, което бе сторил, още по-малко — след като се бе изповядал.

— Аз… аз го открих… — обясняваше жената със задавен от сълзи глас. — Беше в кабинета си. Той…! О, Господи! Обесил се е… обесил се е на колана на халата си… — риданията се усилваха и тя не можеше да продължи.

— О, мила! Толкова съжалявам… Наистина… — внезапно се почувства безсилен. Дори за момент сърцето му сякаш спря. Но съзнанието му продължаваше да работи трескаво, опитвайки се да му обрисува отчаянието на брат му в мига, в който бе нахлузил примката на шията си.

— Какво да правя, Дъглас? Толкова съм объркана — успя да изрече Леонора накрая. — Обадих се на училищния лекар и той… той успя да го смъкне. Беше мъртъв от няколко минути. Ако само бях влязла по-рано…

Значи последното нещо, което бе направил в живота си, е било да ми изпрати факса, мигом съобрази Дъглас.

— Оставил ли е някакво писмо? Обяснил ли е причината за решението си?

— Не. Абсолютно нищо. Бюрото му е чисто. Изглежда, преди това го е подредил. Дори има пепел в камината, сякаш е горил някакви книжа. Какво ли би могло да му се е случило? Искам да кажа, че беше много разстроен от смъртта на Пат, но въпреки това…

Питър му бе посочил пътя. Бе му показал как би искал да бъдат представени нещата и в онзи ужасен последен момент преди смъртта се бе доверил на брат си, убеден, че той ще изпълни волята му.

— Смъртта на мама наистина му се отрази зле — побърза да потвърди той. — Вероятно е мислил, че не би могъл да понесе голямата скръб. За него бе истинска трагедия, че не беше до нея, когато си отиде.

— Наистина ли смяташ, че това е причината да посегне на живота си? — попита с треперещ глас снаха му. — А аз се опасявах, че съм го притеснила с това, че постоянно настоявах да си купим апартамент в града и…

— Не, мила. Всичко е заради смъртта на мама. Повярвай ми — увери я Дъглас. — И за мен беше огромен шок, да не говорим за татко. Не зная как ще понесе този пореден удар — мисълта му работеше трескаво, но първо имаше нещо, което да свърши. След като се увери, че Леонора е обградена от хора, на които би могла да разчита, той затвори телефона с обещанието да й позвъни по-късно.

Сам в кабинета, той препрочете писмото на Питър, после отиде до камината и го хвърли вътре. Наведе се и запали клечка кибрит. Беше обичал брат си и не бе необходимо никой да узнава какво се бе случило в действителност в онзи августовски ден преди шестнадесет години. Делото беше приключено, окончателното заключение беше „нещастен случай“. Единствен той знаеше фактите и така щеше да си остане докрай. През сълзи наблюдаваше потъмняващите остатъци от признанието на Питър. Пепел при пепелта. Пръст при пръстта. Така беше най-добре. Заради паметта на брат си трябваше да запази неговата тайна. Кой се интересуваше от терзанията, с които бе живял в продължение на толкова години?

Тъкмо си наливаше питие, когато в кабинета влезе Джулия. Само един поглед към лицето му й бе достатъчен, за да разбере, че нещо се беше случило.

— Добре ли си, скъпи? Какво има?

Той се обърна и я погледна. Това щеше да бъде последната полуистина, която щеше да изрече пред нея, но поне този път съвестта му беше чиста.

— Ужасна новина, мила. Току-що ми се обади Леонора. Питър не е могъл да понесе смъртта на мама и е посегнал на живота си — протегна ръка към нея, отчаяно нуждаейки се от нейната подкрепа именно в този момент. Тя го прегърна, притисна се към него и зашепна в ухото му утешителни думи.

Раменете му се огъваха под тежестта на вината, но този път бремето не беше негово. Господ го беше благословил, бе го дарил с много способности, бе го превърнал в любимо дете на родителите му и като резултат от това Питър бе страдал. И в болката си бе отнел живота на Лили. А сега и своя.

— Къде са децата? — попита той неочаквано.

Джулия погледна лицето му с любов.

— Мисля, че са в градината. Защо?

— Да идем да ги намерим, мила. Трябва да се държим здраво един за друг. Няма нищо по-важно от семейството.

— Говори ми за това, скъпи — отвърна му тя и му се усмихна.