Уна-Мери Паркър
Среднощни тайни (11)

Единадесета глава

Реджи мразеше да се излежава сутрин, без да имаше причина за това. В девет часа, внимавайки да не събуди Пат, той се измъкна от леглото, настани се на един фотьойл до прозореца и се зачете, докато Морган не внесе подносите със закуските им около десет часа. Не че бе успял кой знае колко да се съсредоточи в книгата. Снощната сцена бе дошла в повече и за двамата и жена му не престана да плаче, докато най-сетне сънят не я унесе.

— Как изобщо някой би могъл да говори такива ужасни неща за Дъглас?

Сега, след като се бе настанила удобно между купчина пухени възглавници, облечена в розовата си пижама, тя бе готова да се опълчи срещу целия свят. Ако днес някой се осмелеше да каже и една дума против скъпоценния й син, щеше да му даде да се разбере. Беше готова дори да се изправи срещу онази негова ужасна съседка и да й обясни какво точно мислеше за нея.

След като имаше с какво да се заеме, като например защитата на сина си, тя се чувстваше с десетина години по-млада.

— Надявам се, че Дъглас ще съди онази жена — обади се внезапно Пат, крепейки красиво наредения поднос върху коленете си.

Реджи, който предпочиташе да стои седнал зад маса, докато се хранеше, и за закуска бе предпочел грейпфрут, яйца, бекон, препечен хляб и кафе, докато съпругата му се задоволи само с чай и кроасан, измърмори нещо в смисъл, че нещата са под контрол.

— Как можа да доведе онова момиче на празненството? — продължаваше тя с порозовели от възмущение страни.

— Е, поне не остана до края — успокоително отвърна мъжът й.

— Само това оставаше! За каква, дяволите да я вземат, се мисли тази? Постъпката й беше най-непочтеното нещо, на което някога съм ставала свидетел!

Пат продължи да говори за нощната натрапница още известно време, след което уморено помоли Реджи да премести подноса.

— Ще го сложиш ли на масата, скъпи? Дъглас каза, че не е необходимо да ставаме рано. Всъщност предложи да се видим едва по обяд, така че бих могла да прекарам цялата сутрин в леглото. Не ни се случва често да си губим времето сред такъв разкош, нали?

— Така е. Синът ни се е справил великолепно. Не бихме се чувствали толкова удобно дори в Бъкингамския дворец, не намираш ли? Ще отскоча долу да прегледам сутрешните вестници. Може да поседна на терасата. Времето ми се струва доста топло.

След като си взе душ и се избръсна, той облече бяла риза, памучни панталони и морскосиния си блейзър и се отправи надолу, оставяйки Пат да дреме в леглото. В цялата къща цареше тишина, което го изненада. Къде бяха всички? Отправи се право към кабинета с надеждата там да открие Дъглас, но стаята беше празна. Огледа се наоколо, търсейки сутрешните вестници, подреждани обикновено от Морган върху кръглата маса до прозореца. Но от тях нямаше и следа. Отиде в гостната, но и там нямаше никого. През френския прозорец забеляза Тим, Кресида и Саша, изтегнати край басейна, а в далечината се виждаха Саймън и Питър, които се разхождаха бавно.

Дочул потропване на стъкло и сребърни прибори, той и влезе в трапезарията и видя Морган с двама от сервитьорите, пристигнали преди малко от Лондон, да подреждат масата за обяд.

— Точно ти ми трябваш — възкликна той спонтанно. — Случайно да знаеш къде мога да намеря днешните вестници? Нямаше ги в кабинета.

Икономът си придаде вид на много ангажиран и изобщо не повдигна глава.

— Не мога да ви отговоря, сър.

— Да не би да не са пристигнали? — с разочарование в гласа запита Реджи. От цялата седмична преса най-много обичаше да чете неделните издания.

— Предполагам, че са, сър — безизразно отвърна мъжът.

— Да не би синът ми да ги е взел? Впрочем знаеш ли къде е той?

Същото безизразно изражение.

— От известно време не съм виждал мистър Рътърфорд, но съм сигурен, че е някъде наблизо, сър.

Вече съвсем объркан, Реджи се върна в кабинета. Наоколо нямаше никого, с когото би могъл да поговори, а и вестниците не се виждаха никъде. Погледна ръчния си часовник. Оставаха петнадесет минути до дванадесет. Твърде рано ли беше за едно по-силно питие? Замисли се за момент върху това, после реши, че този уикенд е специален и след като нямаше нищо важно за следобеда, чаша уиски, добре разредена с газирана вода, щеше да му се отрази добре.

В бутилката със сребрист етикет имаше достатъчно алкохол, но никъде не се виждаше сода. Това не беше никакъв проблем, тъй като знаеше, че Дъглас винаги държеше готови коктейли. Отиде до барчето, което заемаше долната част от библиотеката, и се протегна към едно шише, но внезапно изотзад се изсипа купчина хартия. Наведе се да вдигне листовете и с изненада установи, че това бяха неделните вестници, целите смачкани, сякаш някой ги бе скрил в бързината.

— Странно — каза на глас, после разтвори един от тях и сърцето му се сви болезнено при вида на заглавията от първата страница.

* * *

На влизане в кабинета няколко минути по-късно, Кристофър завари Реджи, застанал като истукан, с разтворен брой на „Глоуб“ в ръце. Изгледа го с любопитство, после вдигна останалите вестници, захвърлени небрежно на фотьойла.

— Лоша работа, а, приятелю? — заговори съчувствено, докато преглеждаше заглавията. — Ако пресата не беше поканена предишната вечер, никой нямаше да узнае за случилото се. Те умеят да превръщат в сензация всяко нещо. Но, ако питаш мен, рано или късно всичко щеше да се разкрие.

Лицето на Реджи беше червено, почти изпито от гняв.

— Какво трябва да означава това? Имаш предвид всички тези лъжи?

Кристофър беше поразен. Наистина ли бащата на Дъглас все още вярваше, че историята е била нагласена?

— Да ти налея ли едно питие? — попита вместо това. — Самият аз имам нужда, макар да е още прекалено рано. Не всеки ден жена ти иска развод.

По-възрастният мъж като че ли изобщо не го чу. Продължаваше да чете „Глоуб“, сякаш не можеше да повярва на очите си, и ръцете му трепереха.

— Това е най-отвратителната клевета, която някога съм чувал! — изкрещя той и се отпусна на един от кожените дивани.

— Реджи, добре ли си? — притеснено попита Крис.

— О, да — отвърна другият, макар да изглеждаше съсипан. — Къде е Дъглас?

— Не съм го виждал, откакто полицията дойде да говори с него… — младият мъж млъкна внезапно, давайки си сметка, че е казал прекалено много.

— Полицията ли?

— Нали знаеш как е — опита се да омаловажи нещата Кристофър. — Ако някой ти отправи абсурдни обвинения, както онова момиче снощи, те са длъжни да проведат разследване. Не е кой знае какво.

— Да не искаш да ми кажеш, че са повярвали на думите на онова разгневено дете? — възрази яростно Реджи и захвърли вестника на пода. — При това малката наистина е била заставена да дойде на празненството?

— Точно така — кимна в знак на съгласие другият мъж. — Сигурен съм, че Дъглас ще се справи със ситуацията.

— Пат в никакъв случай не трябва да узнае. Предполагам, точно заради това Дъглас е скрил пресата. Тя много ще се разстрои, ако прочете ужасните неща, които пишат за него.

— Точно така — повтори Кристофър. — О! — възкликна той, щом чу вратата на кабинета да се отваря. На прага застана зет му.

— Къде беше? — настойчиво попита Реджи.

Дъглас местеше поглед от баща си към смачканата купчина вестници на пода.

— Е, виждам, че сте ги намерили — каза той безизразно.

— Но майка ти не бива да ги вижда.

— Не изгарям от желание изобщо някой да ги чете — сухо отвърна синът. — Най-малко пък Майкъл — наведе се сковано, събра ги и ги пъхна обратно в бюфета. — Но от друга страна — продължи след малко, — скоро всичко ще излезе наяве, така че няма никакъв смисъл да се преструваме, че нищо не се е случило. Какво пиете? Искате ли да ви долея?

— Какво искаш да кажеш? Как така всичко ще излезе наяве? — продължаваше да настоява Реджи. — Няма какао да се изяснява. Казаното снощи беше една гнусна лъжа.

Дъглас отиде до барчето, наля си малко уиски, разреди го с минерална вода и се обърна към баща си:

— Само дето изобщо не е лъжа — каза той тихо.

Кристофър наблюдаваше отстрани и забеляза как руменината по бузите на Реджи изчезна и лицето му доби тебеширен цвят.

— Обясни ми, Дъглас — глухо каза бащата.

— Опасявам се, че всичко е истина. Аз наистина имах връзка с жена на име Лили. Случи се много отдавна и беше най-голямата грешка в живота ми. Нещо, за което никога няма да престана да съжалявам — направи мъчителна пауза, сякаш се опитваше да прецени каква част от истината би могъл да понесе баща му. Възрастният човек го гледаше като малко дете, което се надяваше да не го разочароват, но очакваше именно това.

Ала друг изход нямаше. Трябваше да си каже всичко и да приключи с въпроса веднъж завинаги.

— За нещастие тя забременя — продължи Дъглас. — Роуз, момичето, което се появи снощи, наистина е моя дъщеря. Тя е на шестнадесет години и всеки месец от раждането й насам аз изпращах пари на баба й, която я отглеждаше като свое дете.

Реджи продължаваше да гледа сина си с нямо отчаяние. Кристофър се приближи до него и взе празната чаша от отпуснатата му ръка.

— Нека ти налея още едно — деликатно предложи той.

Възрастният мъж като че ли изобщо не го чу.

— Вярно е също така, че Лили почина в тази къща — продължи Дъглас, — но никой не може да бъде обвинен за смъртта й. Беше нещастен случай, но, естествено, благодарение на нашата мила съседка мисис Греъм полицията дойде да ме разпитва тази сутрин. Заключението на експертизата гласеше: инцидент, така че едва ли ще чуем нещо повече по случая оттук нататък — завърши той убедително.

Баща му заговори за първи път от доста време:

— О, мили Боже! Какво ще каже майка ти? Това ще я убие, сине!

Кристофър му подаде отново напълнената чаша.

— Пат е много по-силна, отколкото си мислиш, тате. Човек винаги би могъл да разчита на нея. Това ще я доведе до желание за мъст, но едва ли ще я съсипе.

Реджи мрачно поклати глава.

— Не съм толкова сигурен — внезапно придоби вид на много стар човек с изтънели глезени и китки.

Синът му приближи и седна до него.

— Много съжалявам, татко. Повярвай ми.

— А какво мисли Джулия?

Дъглас мълча дълго, преди да отговори:

— Трябва й време. Все някога ще се примири с мисълта за съществуването на Роуз. Тя беше наясно с авантюрата ми с Лили, но не знаеше за детето.

— Къде е сега? — обади се Кристофър. От поведението на зет си можеше да си направи извода, че отношенията им не са много добри. После си спомни реакцията й в петък вечерта, когато й беше разказал за Барбара. Не беше чудно, че толкова се беше възмутила от изневярата му! Преди много години е била наранена по същия начин и раната все още не беше заздравяла.

— Нямам представа — отвърна мрачно Дъглас.

— Смятам да отида да я потърся — заяви Крис, доволен, че има повод да се измъкне.

— Преди малко видях Уна — подвикна след него зет му. — Беше в градината. Между вас всичко наред ли е?

— Съвсем не — последва лаконичният отговор.

* * *

— Скоро ще се върна — шепнеше Роджър на Уна, която беше застанала на алеята, загледана към басейна няколко стъпки по-надолу. Можеше да види как Тим се забавляваше във водата с Петрок, Кресида, Саша и Стефани. Анна и Уилям не се виждаха никъде. Гласът му я накара да се усмихне.

— Здравей. Как си тази сутрин?

— Ще закарам Пами до гарата. Тя реши да се върне в Лондон… слава Богу! — отвърна той и забърза към колата, щом забеляза приятелката си да се появява на вратата с изражение на наранена гордост, скрито зад огромни тъмни очила. Тесните й рамене бяха загърнати в плътен шал, въпреки че денят беше горещ.

Уна наблюдаваше как стегнато върви към автомобила, припомняйки си усещането за допира на ръцете му, притискащи я предишната нощ, и трепета, който бяха предизвикали у нея целувките му. За първи път от двадесет години насам си позволяваше подобен скандален флирт, и за първи път й се искаше нещата да стигнат по-далеч.

* * *

Анна гледаше как баща й се лута из къщата като звяр в клетка, без да знае какво да предприеме. Съвсем без нужда той провери дали масата в трапезарията е сервирана за точния брой гости и дали в гостната има достатъчно питиета за аперитива преди обяда. После отиде в кухнята и се засуети около печеното, опасявайки се, да не би да прегори.

— Трябва да е хрупкаво отвън и розово и сочно отвътре — нареждаше на мисис Морган, която от седем години приготвяше традиционния им неделен обяд, без да предизвика нито едно оплакване.

— Всичко ще е както трябва, стига само някой да не закъснее за обяда, мистър Рътърфорд — отвърна готвачката с достойнство.

— А гарнитурата от задушени зеленчуци? — продължаваше той.

— Да, мистър Рътърфорд — строгите черти на лицето й изглеждаха още по-изострени, а очите й хвърляха ледени погледи към него. — А за десерт ще има Йоркширски пудинг.

Накрая Дъглас се предаде, доловил сарказма в гласа й.

— Татко, защо не отидеш в градината да си починеш малко — предложи Анна.

Той обви ръце около раменете й, притисна я силно към себе си и я поведе навън. Слънцето вече припичаше жарко и от почти безоблачното небе и двамата стъпваха сякаш под гигантски прожектор.

— Как е моето момиченце? — попита я нежно, докато я отвеждаше към пейката под огромния орех.

Тя извърна глава, така че баща й да не забележи болката в очите й.

— Не зная, татко. Преживях огромен шок. Не мога да се примиря с мисълта, че си обичал друга, освен мама.

Дъглас я изгледа с напрегнато и притеснено изражение на лицето.

— Никога не съм преставал да обичам майка ти. Дори и за момент, повярвай ми… Това беше нещо… това беше някаква лудост… Нещо, което само Господ знае защо се случва. Само Господ знае — повтори той глухо.

— Но от тази връзка се е родило дете. Следователно трябва да е било нещо повече от обикновен флирт.

Той бавно поклати глава.

— Не. Не беше нищо повече от временно увлечение. А и бебето стана погрешка.

— Така или иначе, това се е случило — настоя тя. — Ти не й ли предложи… Не й ли предложи да направи аборт?

— Предложих й — съвсем честно отвърна Дъглас. — Естествено, че помислих за подобно решение.

— Но тя не се съгласи?

— Не. Тъкмо напротив, отчаяно искаше да задържи детето.

— Какво ще стане сега?

— Според мен всичко постепенно ще отшуми. С малко повече късмет, разбира се.

— Но вече нищо няма да е същото, нали? Отсега нататък между нас винаги ще стои онова, другото момиче, твоята дъщеря. За да ни напомня през цялото време какво се е случило някога — Анна замълча за момент, после додаде мрачно: — А бяхме толкова щастливо семейство.

И веднага след това избухна в ридания, които сякаш извираха от дъното на душата й.

— Не съм сигурна дали бих могла да го понеса. Да не говорим за Майки. Той се е затворил цяла сутрин в стаята си. Не иска да разговаря с никого. Дори с Уилям.

— О, миличка — притисна я още по-плътно към себе си Дъглас и докосна с устни косата й. — Нищо няма да се промени. Обещавам ти. Случи се преди толкова години, че не би могло да засегне сегашния ни живот. Помисли си само, по онова време най-малкият ти брат дори не беше роден, а Уилям беше бебе! Мисли си за последните шестнадесет години и си припомняй колко щастливи бяха те за всички нас. Трябва да се уповаваме на този спомен.

Тя леко се отдръпна от него.

— Не, татко. Всичко се промени. Ние никога вече няма да бъдем такива, каквито бяхме. Снощи бях толкова уверена, че мисис Греъм е измислила цялата тази история, само и само да провали празненството, че почти се скарахме с Петрок. Не исках да повярвам, че е истина…

— И тогава откри, че си поставяла баща си на клатещ се пиедестал. Че той е грешник, измамник, баща на извънбрачно дете — започна да изрежда той дрезгаво.

Думите му накараха Анна да се намръщи, без да посмее да го погледне.

— Как е мама тази сутрин?

— Как очакваш да е? — с горчивина запита той. — Много е разстроена. И шокирана, естествено. При това също като теб е изгубила илюзиите си. Струва ми се, че най-тежкото бреме, което ще трябва да нося оттук нататък, е мисълта, че съм разочаровал всички ви.

— Но вие двамата ще се разберете, нали? — промълви тя, внезапно обзета от паника.

— О, разбира се, миличка — успокои я Дъглас, макар вътрешно да не беше толкова сигурен. Преди тази сутрин никога не беше виждал съпругата си толкова огорчена и не можеше да я вини за това. За всички тях случилото се беше голям удар, дошъл сякаш от нищото, и те дълго щяха да носят белезите от него. Ала самият той бе разполагал с цели шестнадесет години, за да привикне с мисълта, че има друго дете, така че за него силата на този удар бе смекчена.

Анна се обърна и за негова изненада обви ръце около врата му.

— Аз винаги ще те обичам… Просто ми се иска това никога да не се беше случвало, татко…

— На мен също, любов моя — отвърна той с дълбока въздишка. — Бог ми е свидетел, на мен също.

* * *

След като Анна го остави, за да се втурне да търси Петрок, Дъглас още дълго стоя на пейката в тъмната сянка на ореха, потънал в размисъл. За първи път в живота му чувството за вина го облада изцяло, като кръвоизлив право в сърцето, оставяйки му единствено усещането за пустота. И обектът на тази вина беше Роуз. Бедното, нежелано дете, помисли си той с болка. То не бе искало да се ражда. Как ли се бе почувствало снощи сред разкоша на Хайфийлд, осъзнавайки, че само злата съдба го бе лишила от всички облаги, на които цял живот се бяха радвали Анна, Уилям и Майкъл? Как ли се бе почувствала, горката!

Не беше чудно, че Роуз бе реагирала като дива котка. Не само че я бе лишил от всичко, което имаха другите три деца, но тя очевидно вярваше, че й бе отнел родната майка.

* * *

Седнал сам край басейна, покрит с влажна кърпа, за да не изгори на слънцето, Петрок наблюдаваше Анна, която бавно се приближаваше към него. Бе забелязал, че е плакала, и се питаше какво би могъл да направи, за да я утеши. Тази съвсем различна млада жена, която внезапно бе изместила предишната — толкова добре позната, — беше вълнуваща, но и изискваше друг подход. Към нея повече не можеше да се отнася покровителствено, нито да се надява, че все някак ще успее да я уговори. Пък и тя не приличаше на човек, който би сторил каквото му кажат.

— Здрасти! — подвикна той, опитвайки се да звучи бодро. — Ела да се попечеш малко на слънце. Тук е по-хубаво, отколкото на Карибските острови. Климатът в Англия е доста непредсказуем, нали?

Анна простря широката си кърпа върху плочките и се излегна до него.

— Колко е часът?

Петрок погледна ръчния си часовник, който приличаше повече на компютър.

— Почти дванадесет.

— О, много добре. Има още най-малко час, преди да ни извикат за обяда — тя сви ръце под главата си и затвори очи.

— Къде беше? Липсваше ми.

— Разхождах се наоколо. Поговорих с татко. Предполагам, че си се видял с майка ми?

— Не, не съм. Преди малко Уилям беше тук да поплува, но се върна в къщата с Тим.

— А ужасните ми братовчедки? Те къде са?

Момчето се разсмя на подигравката в гласа й.

— Отидоха да си измият косите преди обяда. Знаеш ли, те нямаше да са толкова неприятни, стига само майка им да не се опитваше да ги превърне в нещо, което никога няма да бъдат.

— Точно това е най-тъжното! — печално възкликна момичето. — Опитвам се да бъда мила с тях, но те са винаги намусени.

— Само защото искат да са на твое място и да притежават всичко, на което ти се радваш. Бих казал, че не е редно да ги обвиняваме. Завистта е това, което ги прави толкова лоши.

— Така е — отвърна тя замислено. После вдигна въпросително вежди. — Но щом те се чувстват по този начин… какво ли е изпитала Роуз снощи?

— Ситуацията е много сложна за всички, замесени в нея — предпазливо подхвърли той. — Ще трябва да мине доста време, преди то да я посипе с прах.

— Колко отвратителен се оказа този уикенд — със съжаление в гласа каза Анна. — А татко бе планирал всяка минута така грижливо. Притеснявам се от предстоящия обяд, но никой не би могъл да го пропусне, без да предизвика скандал. За какво бихме могли да си говорим? — попита, хвърляйки му безнадежден поглед. — Всички ще мислим за едно и също нещо и то ще бъде единственото, за което не бива да отваряме дума.

— Е, ако не друго, поне се отървахме от най-кошмарния човек в къщата.

— Кого имаш предвид?

— Как можеш да не се досетиш? Говоря за Пами Шимел, естествено!

— Какво пък, да благодарим на Бога и за малките чудеса.

* * *

Вивиън и Каролайн се върнаха в Хайфийлд малко след дванадесет часа. Възрастната жена веднага се отправи към спалнята си, докато другата бе пресрещната от Уна, която се навърташе наоколо, сякаш търсеше някого.

— Къде бяхте вие двете?

— Просто излязохме да се поразходим — неопределено отвърна Каролайн. — Защо, какво се е случило? Приличаш ми на котка, която току-що е намерила паничка с мляко — това беше самата истина. Обичайната бледност на Уна бе отстъпила място на гъста розовина, а тъмните й очи блестяха.

Тя пъхна ръка под лакътя на Каролайн.

— Трябва да споделя с някого. Хайде да отидем в гостната. Искам да ти разкажа всичко. Скъпа, животът ми е на път да се промени коренно. Представяш ли си, открих, че Кристофър си има любовница…

Вратата на стаята се затвори зад тях точно в момента, в който Леонора се появи в коридора, но не и преди да успее да чуе последните няколко думи. Заинтригувана, тя се приближи на пръсти до вратата и допря ухо с надеждата да научи повече. Кристофър има любовница? Много странно! И защо жена му изглежда толкова въодушевена от това откритие?

Огорчението и завистта я разтърсиха почти физически. Защо на всички други им се случваха такива интересни неща, а на нея никога? Господ й бе свидетел как копнееше някой страстен мъж да я отведе в леглото си. Колко време бе изминало, откакто за последен път се любиха с Питър? Животът минаваше покрай нея, а цялата й прелъстителна сила отиваше на вятъра. Ако не направеше нещо по въпроса, скоро щеше да се озове в критическата възраст и тогава щеше да бъде прекалено късно.

— Ей, здравей — разнесе се нечий глас зад гърба й.

Тя се извърна гузно и по страните й изби руменина.

С ръце на кръста, насред коридора бе застанал Роджър, смеейки се насреща й, задето я бе уловил да подслушва.

— Аз… Аз търся Кресида — заекна жената. — Стори ми се, че чух гласа й откъм гостната…

— Е, боя се, че не мога да ти помогна — каза той присмехулно. — Току-що се връщам от гарата. Впрочем да си виждала някъде Уна?

— Уна ли?

— Да — изражението му бе дръзко като на човек, доволен от себе си.

— Не — широко отвори очи Леонора с надеждата, че звучи искрено. — Нямам представа къде може да е. Бях излязла да се поразходя малко и тъкмо се прибирах към стаята си, за да се приготвя за обяда — почувствала се неловко, тя бързо прекоси коридора и се втурна по стълбите нагоре.

От поведението на Роджър ставаше ясно, че след като Пами беше вън от играта, сега идваше ред на Уна. Щом се оглеждаше за поредната си жертва, ако трябваше да се нарекат нещата с истинските им имена, разсъждаваше Леонора, защо бе избрал именно Уна? Защо не предпочете нея самата? В сърцето й изригна горещ, болезнен и безнадежден яд. Защо мъжете не падаха в нейните крака? Тя бе обвързана завинаги е един отвратителен, стар сухар, който не знаеше как да се забавлява и бе напълно безполезен в леглото.

Леонора не откри мъжа си, както бе очаквала, в спалнята да лекува махмурлука си след препиването снощи, защото, излизайки навън, той бе слязъл долу и се бе усамотил в кабинета преди началото на обяда. За свое облекчение той беше празен. Питър огледа лавиците, заемащи целите стени, питайки се дали брат му бе изчел всички тези книги, подредени толкова старателно. Най-накрая се спря на един роман от Емил Зола, с който се отправи към фотьойла до прозореца. Откъм градината се носеше лек ветрец и като изключеше далечните гласове, долитащи откъм тенис корта и басейна, атмосферата беше невероятно успокояваща.

Напрежението постепенно го напускаше. Той бе привикнал към шума. Пък и как иначе, щом работеше с четиристотин малки момчета, които постоянно напрягаха гласните си струни до краен предел? Но след снощи се чувстваше направо като пребит. Гърмящата музика и безбройните гласове, гарнирани с алкохола, горещината и вибрациите под краката на танцуващите, го бяха накарали да закопнее за някое тихо и уединено зелено местенце, където единственият шум бе шепотът на вятъра, поклащащ нежно листата. И накрая, естествено, шокът от появата на онази отвратителна съседка. Сякаш там, насред насъбралия се народ, се бе отворил стар гроб, а от него бе излязъл скелетът на Лили, възкръснал от мъртвите, за да ги преследва. Питър отстрани книгата, осъзнавайки колко трудно му е да се концентрира. Винаги бе знаел за другата жена в живота на брат си, тъй като той му се бе доверил в момент на слабост, но едва снощи бе научил за детето.

В този момент в кабинета влезе Дъглас, наподобявайки му уморен, стар лъв.

— Здравей. Как си днес? — попита Питър.

Брат му се отпусна тежко зад бюрото си.

— Господи, какъв кошмар преживяхме — каза той уморено. — И от всички дни в годината да се случи точно вчера!

— Причината е, че целият уикенд беше планиран предварително. Нали не си очаквал онази ужасна съседка да ти сервира нещо подобно, когато си съвсем сам? Тази жена иска да се лее кръв!

— И като нищо ще го постигне. Боже мили, иска ми се да убия дъртата кучка! — Дъглас стовари юмрук върху бюрото и Питър мислено отбеляза, че за първи път го вижда толкова безпомощен. — В каква каша се забърках!

— Все още ли искаш да изиграеш докрай фарса с този формален обяд?

— Какво друго ми остава? Да предложа печено телешко и йоркширски пудинг край басейна? Или да помоля гостите да си тръгнат? За Бога, това е нашето семейство!

— Каролайн Драмънд не е от семейството, нито приятелите на Анна и Уилям. Да не говорим за онзи Роджър, как му беше там името.

— О, я престани да бъдеш толкова дребнав — извика Дъглас, внезапно възвърнал предишната си енергичност. — Не можем просто да им кажем да си вървят, нали? Пък и бездруго повечето от тях си заминават още довечера.

Питър се изправи и с педантична точност постави книгата на мястото й.

— Какво смяташ да предприемеш след случилото се?

Брат му повдигна рамене.

— Не мога да направя кой знае какво. Ще изпратя допълнително пари на Роуз и баба й, а иначе ще стоя и ще чакам, докато полицаите решат дали да възобновят разследването.

— Смяташ ли, че ще го направят?

— Твърдят, че разполагат с нови доказателства. Според тях съществува човек, който е станал свидетел на случилото се. Но май още не са го разпитвали — от гърдите му се изтръгна тежка въздишка. — Всичко се случи толкова отдавна.

Питър се намръщи.

— Но кой би могъл да види? Нали Лили е била съвсем сама в къщата?

Дъглас разпери безпомощно едрите си ръце.

— Да. Поне в това съм сигурен.

— Кой друг би могъл да бъде наблизо?

— Един Господ знае. Но ако наистина е имало свидетел в онзи момент, той трябва да е премълчал доста неща пред следствието.

— А какво мисли Джулия?

Той не отговори веднага, а се измъкна иззад бюрото и застана до френския прозорец, загледан навън с невиждащи очи, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на панталона си. Изминаха няколко секунди преди да заговори:

— Не зная — каза простичко. — Представа си нямам какво мисли жена ми за смъртта на Лили.

* * *

След като бе помолила Морган да й донесе чаша кафе в стаята, Джулия се потопи във ваната, ароматизирана с любимата й пяна с дъх на гардения, след което грижливо започна да се приготвя за предстоящия обяд, сякаш случаят беше специален. Масата щеше да бъде подредена след четиридесет и пет минути и тя бе твърдо решена да изглежда спокойна, ако не заради себе си, то поне заради Анна, Уилям и Майкъл. След разговора с Дъглас бе прекарала доста време в стаята на най-малкия си син и някак си бе успяла да го убеди, че мама и татко продължават да го обичат също толкова силно, колкото е голяма и любовта помежду им. Но от нея все още се очакваше да бъде грижовна и отговорна съпруга, независимо от това как се чувстваше вътрешно.

Точно довършваше грима си, когато на вратата леко се почука.

— Ти ли си, Майки? Влизай, миличък — подвикна тя.

Вратата се отвори и на прага застана Вивиън.

— Не е Майкъл. Аз съм. Имаш ли нещо против да вляза за малко?

— О, здравей, мамо. Как се чувстваш тази сутрин? — скочи на крака Джулия и целуна майка си по бузата.

Възрастната жена не отговори веднага. Тя отвърна на целувката на дъщеря си, влезе в стаята и седна на тясната табуретка, поставена до спалнята.

— По-важно е ти как си, миличка?

Джулия зае предишното си място пред тоалетната масичка и започна да подсилва червилото си.

— Добре съм, струва ми се — отвърна равно.

— Трябва да мине малко време, скъпа.

— Зная.

— Шокът е най-хладнокръвният убиец. Когато баща ти почина, скръбта ми бе по-ужасна дори от онова, което се бе случило с него.

— Мога да си представя за какво говориш. И все пак се чувствам малко… зашеметена.

— Не се учудвам — съчувствено отвърна Вивиън. Помълча малко, загледана как дъщеря й закопчава златните си обеци, после заговори отново: — Излязох за малко навън с Каролайн тази сутрин… — гласът й трепереше колебливо. — Бях на преглед при доктор Хики.

Дъщеря й се извърна рязко и в очите й се появи тревога.

— Защо? Какво ти е?

Възрастната жена си пое дълбоко дъх и без нужда приглади полите на ленената си рокля.

— Бях много притеснена за едно нещо… Приятелката ти успя да ме убеди… да хвана бика за рогата, така да се каже. И аз най-сетне се реших. В началото на седмицата открих бучка в гърдата си и…

— Но защо не си ми казала? — разтревожено извика Джулия. — За Бога, мамо? Защо не ми каза веднага? — несъзнателно бе възвърнала детинския начин, по който навремето се обръщаше към майка си.

— Не съм споделила с никого. Дори Саймън не знае. Последното нещо, което бих желала, беше да разваля прекрасния уикенд — тя се усмихна мрачно. — Но така или иначе, нямаше да съм главното действащо лице, нали?

— И какво каза доктор Хики? — попита дъщерята.

— Той е деветдесет и девет процента сигурен, че става въпрос за най-обикновена киста. Съвсем безобидна. Предложи ми, разбира се, да се прегледам на мамограф, като се върна в Лондон, само за мое успокоение, но ме увери, че няма от какво да се притеснявам — Вивиън се усмихна искрено. — Не е ли това прекрасна новина? Изглежда, съм си направила грешни изводи и съм се безпокоила напразно.

— И все пак не си ми казала. Преживяла си сама целия този кошмар, без да ми споменеш и дума? Но защо, мамо? Защо? Та аз съм твоя дъщеря. Следва да се предположи, че съм най-близкият ти човек… Заедно с Крис, разбира се. Ти май и на него нищо не си казала? — Вивиън поклати отрицателно глава. — Дори на Саймън. Но все пак… — Джулия даде воля на насъбралия се гняв. — Все пак си споделила с Каролайн!

Майка й се почувства неловко.

— Всъщност не съм й казвала нищо. Поне не направо. Тя сама се досети, че нещо не е наред. В петък вечерта пих прекалено много, след като бях взела няколко хапчета, от което се почувствах много зле. И Каролайн го забеляза.

— Кога се случи това?

— По време на вечерята. Тя ме накара да пия повече вода и да хапна малко хляб. Скоро след това нещата се пооправиха.

— За какви лекарства става дума?

— Ами за онези, които лекарят ми предписа, след като умря кучето ми.

— Смесила си успокоителни с алкохол? О, за Бога! И да не ми споменеш и дума!

— Ние нямаме навика да споделяме тайните си, нали? — предпазливо отбеляза Вивиън.

— Защото ме изхвърли от живота си още докато бях малка — изкрещя Джулия, донякъде облекчена, че прегледът не бе установил нищо обезпокояващо, което й даваше правото да излее гнева си. — Когато татко загина, ти не се появи при мен седмици наред! Спомням си, че прекарвах цялото си време с бавачката и всеки път, щом питах за теб, ми отговаряха, че спиш. Толкова имах нужда да си до мен, а ти не ми помогна!

Вивиън седеше вторачена в дъщеря си и част от радостта й, че не е смъртно болна, мигом се изпари.

— Трябва да се примиря с обвиненията ти, струва ми се — тъжно каза тя. — Всяко дете рано или късно обвинява родителите си в нещо.

— О, мамо, не исках да ти прозвучи така, но трябваше да ти покажа как ми изглеждаха нещата тогава — възрази Джулия, като издуха носа си и сложи още пудра на лицето си.

— Е, сега те разбирам — съгласи се майката. — По онова време просто исках да те предпазя. Точно заради това не ти казах и за бучката в гърдата ми. За да ти спестя притесненията.

Джулия скочи от мястото си и се приближи до нея. Обви ръце около раменете й и се загледа в толкова познатото й лице, неразривно свързано с живота й, откакто се помнеше.

— Мамо, напълно те разбирам. Повярвай ми. И съм благодарна на доктор Хики. Сега това е най-важното. Но много те моля, в бъдеще ми казвай, ако имаш някакъв проблем. Говоря сериозно. Вече съм зряла жена, а не малко момиченце, което се нуждае от закрила. Искам да съм в течение на всичко, което се случва в живота ти.

Вивиън се усмихна на дъщеря си, която в този момент й напомни Гуидо с тъмните си очи и матовата гладка кожа.

— Обещавам ти, миличка — каза тя. — Но това означава, че доверието ще бъде взаимно, нали?

Джулия седна на съседната табуретка и се замисли.

— Винаги съм била откровена с теб, като изключим събития, станали в личния ми живот.

— Като любовната връзка на мъжа ти, докато Уилям е бил още бебе?

— Точно така. Не ти казах нищо, защото не ставаше въпрос само за мен. Проблемът беше на Дъглас и касаеше неговия личен живот. По онова време ми се струваше много нелоялно да споделя с някого какво става между нас. Разбира се, нямах представа, че двамата с Лили имат дете, докато Роуз не се появи снощи. Но сега всички тайни от съвместния ни живот ще станат публично достояние, нали?

— Опасявам се, че няма как да го избегнете, скъпа.

Майката и дъщерята се погледнаха с някакво ново, по-дълбоко разбиране, сякаш въздухът помежду им се беше прочистил.

Джулия се наведе и поривисто целуна Вивиън.

— Не съм имала намерение да те карам да се чувстваш виновна, мамо.

Възрастната жена й отвърна с искрена, сияеща от радост, усмивка.

— Вярвам ти, миличка. Не бива да забравяш това, когато твоите собствени деца започнат да хвърлят вината за неуспехите си върху теб.

За първи път от много време насам Джулия се разсмя от сърце.

— О, няма, обещавам. А сега да слизаме долу. Вече е време за обяд.

Вивиън пъргаво се изправи.

— Ще дойда веднага, но първо трябва да отскоча до стаята си и да се пооправя. Денят е толкова прекрасен, а и в момента се чувствам така добре, че дори съм в настроение да облека новия си бял панталон. Какво мислиш по въпроса?

Дъщеря й се усмихна широко.

— Страхотна идея. В душата си никога няма да престанеш да се изживяваш като фотомодел, нали? Върви, мамо. Ще изглеждаш неустоима.

* * *

Инспектор Суон и следовател Нютън забързано напуснаха окаяната на вид вила на Невил Бъртън, намираща се в покрайнините на Стокбридж. Бяха прекарали последния един час в компанията на пенсионирания градинар, настанени в малката гостна, притеснявани от миризмата на тютюн и кучето от неизвестна порода, легнало в краката им. Облечен в окъсани кадифени панталони и смачкана избеляла риза, от чиято разтворена яка като от черупката на костенурка се подаваше сбръчканата му шия, старецът беше повече от словоохотлив.

Още от първия момент паметта му относно случилото се в Хайфийлд в деня на смъртта на Лили беше толкова ясна, сякаш инцидентът се беше случил вчера.

— Пристигнах в къщата много рано — разказваше той, подръпвайки от зловонната си лула. — Много добре си спомням. Семейство Рътърфорд не ме очакваха преди ранния следобед, но денят беше много приятен, така че реших да отида да окося моравата. Както знаете, тревните площи в имението са неизбродими — кимна към гостите си приятелски и сбръчканото му като черупка на орех лице се оживи.

— В колко часа точно бяхте там? — заинтересува се инспектор Суон. — Можете ли да си спомните?

— Ами около десет и половина — отвърна Невил и гласът му неочаквано изкънтя под ниския таван на стаята.

— Толкова рано? — намеси се и следовател Нютън.

Мъжът разклати глава като куче играчка, поставено на задното стъкло на кола.

— Да. Десет и половина. Точно.

— Там имаше ли някого? Искам да кажа, срещна ли ви някой?

— Онази сутрин изобщо не влязох в къщата, защото смятах веднага да се заема с работа. Отидох в гаража, за да извадя косачката.

— Значи не сте видели никого? — взря се по-отблизо в него следователят. Свежата му памет изглеждаше доста съмнителна за човек на неговата възраст.

— Не и преди да погледна през прозореца на кухнята.

— И по кое време стана това?

— Около единадесет часа.

— Сигурен ли сте, мистър Бъртън? В този момент разполагахте ли с точен часовник?

— Ами аз никога през живота си не съм носил часовник — тържествено обяви градинарят и се обви в нов облак миризлив синкав пушек. После започна да рови из джобовете на овехтелите си панталони. — Винаги сверявам времето със стария часовник на баща ми. А, ето го и него. Както винаги, работи безотказно — Невил измъкна кръгъл часовник от потъмнял метал с грубо издаден винт за навиване отгоре. — Нито изостава, нито избързва, повярвайте ми.

— И какво точно се случи в единадесет часа — обзет от нетърпение, попита Нютън. Този стар бъбривец с ужасната си лула вече му лазеше по нервите и той изгаряше от желание да се измъкне час по-скоро от потискащата малка къща. — Ще ни кажете ли какво видяхте?

— Ами съвсем случайно минавах покрай прозореца на кухнята на път за гаража, когато забелязах вътре мистър Рътърфорд.

Двамата полицаи мигом бяха обзети от напрежение. Спогледаха се, но пръв заговори Суон.

— Какво правеше той? Сам ли беше?

— О, да, беше съвсем сам. Видях го да отваря вратата на килера за хранителни продукти. Изглеждаше, като да я беше заключил лично преди това.

— Сигурен ли сте, че по това време именно вратата на килера е била отворена?

Невил ги погледна обидено.

— Всеки ден се отбивах да пия чай в кухнята, така че много добре знаех къде се намира килерът за храна.

— Какво стана после? Мистър Рътърфорд влезе ли в помещението?

Мъжът завъртя глава и с помощта на кутийка кибрит натъпка тютюна в лулата си.

— Всъщност той не направи нищо — отговори равно. — В първия момент си помислих, че търси нещо вътре, но той само се обърна и излезе от кухнята. Това беше. После изобщо не съм се сещал за случката. Допреди няколко дни — додаде свенливо той.

Инспектор Суон погледна мълчаливо документите в скута си, прочете нещо, после отново се обърна към домакина.

— Как така не сте споменали нищо за случилото се, когато навремето се е провеждало разследването?

Невил кръстоса крака и без да иска, срита кучето си. Отне му няколко минути, докато го успокои и го увери, че не го е направил нарочно. После отново се намести и отправи към Суон празен поглед.

— Та за какво говорехме?

Полицаят повтори въпроса.

— А, тогава се разболях тежко. Хванах плеврит. Останах на легло повече от три седмици. Не бях в състояние да си спомня нищо. Май временно си бях изгубил паметта.

— Били сте си изгубили паметта? — недоверчиво попита Суон, вече без капчица съчувствие. — Били сте свидетел на нещо, което би могло да се окаже липсващото звено в толкова важен случай, а… сега ми заявявате, че не сте могли да си спомните нищо?

Другият се опита да се оправдае:

— Вече ви казах, че бях много болен. Бях на легло! Честно ви казвам, наистина бях забравил. А пък и не исках да се замесвам. Мистър Рътърфорд е суров човек. Имах и четири деца, за които трябваше да се грижа.

— Така че пропуснахте да споменете тази толкова важна информация?

— Ами да, предполагам, че така е станало — глухо призна Невил. — Не бях никак добре.

В мизерната малка стаичка настъпи тишина, нарушавана единствено от скърцането на молива на следовател Нютън върху бележника.

— Както и да е, сигурно ще се наложи да поговорим с вас отново — уведоми го Суон и двамата мъже станаха да си вървят.

Старият градинар не отговори, само мълчаливо продължи да пуши лулата си.

Най-сетне навън, детективът и следователят си размениха многозначителни погледи.

— Значи тръгваме по следите на Дъглас Рътърфорд, така ли да го разбирам? — пръв заговори Суон. — Той има и мотив, и възможност да извърши престъплението. Не е очаквал Невил да се появи преди обяд в дома му, а и след като мисис Рътърфорд е била в селото на покупки, а пък децата му са били навън с бавачката си, се е промъкнал обратно в къщата, след като е тръгнал да реже храстите. Така градинарят го е забелязал да отключва вратата на килера малко след като Лили е била мъртва. Единадесет часа. Но все пак, според официалните данни, Дъглас е открил тялото в един без петнадесет.

Нютън се намръщи.

— Освен ако не се е заблудил за часа. А и от друга страна, в показанията си твърди, че е заварил вратата на килера вече отворена, а жертвата е лежала вътре. Едно нещо е напълно сигурно: тук не става дума за планирано убийство. Според мен Рътърфорд се е върнал в къщата сигурен, че ще намери момичето, единствено възнамерявайки да поговори с него и да го убеди да напусне работа, опасявайки се, че жена му би могла да разбере за връзката им и…

— А не ти ли е хрумвало, че мисис Рътърфорд може вече да е знаела? — прекъсна го Суон.

— Все още не сме сигурни. Защо би наела жена, за която знае, че е любовница на съпруга й? Не, убеден съм, че Дъглас е искал да премахне Лили от пътя си. Допускам, че е щял да й предложи пари, при това значителна сума, за да я принуди да напусне селото и да се върне при майка си, където е живеело детето й. Представям си го така: влязъл е в кухнята малко след десет часа и е чул прислужницата да вика от килера за хранителни продукти, че е ужилена от пчела. Вместо да отиде да й помогне, той е заключил вратата. Вероятно в този момент е извадил спринцовката от чантата й. В края на краищата всички са знаели, че Лили е алергична към пчелна отрова, така че е бил наясно, че тя винаги носи със себе си адреналин. После е унищожил инжекцията, затова никъде не е била намерена. Накрая, след около половин час, е отишъл да отключи вратата и точно тогава е бил забелязан от градинаря Невил — Нютън си пое дълбоко дъх, доволен от теорията си.

Инспектор Суон остана смълчан, потънал в дълбок размисъл и донякъде обзет от завист към помощника си, който напоследък сякаш бе по-наясно с нещата.

— Може и да си прав — съгласи се той неохотно. — Дъглас Рътърфорд наистина е имал мотив… а и голям късмет, че точно Лили е била ужилена от пчела. От друга страна, той има репутацията на човек, който винаги се възползва от обстоятелствата, нали така? Именно по този начин е създал цяла империя от ресторанти. Чух, че винаги купува недвижими имоти само от преките продавачи и върху тях създава заведения по последна дума на модата. Така, в крайна сметка, е натрупал и огромното си богатство.

Полицаят се усмихна и включи двигателя на колата.

— Какво пък, може късметът му най-накрая да му изневери? Мисля, че трябва да проверим още няколко неща, преди да зададем на Дъглас Рътърфорд няколко допълнителни въпроса.

* * *

— Мили Боже, наистина са написали всичко — прошепна на съпруга си мисис Морган и пъхна неделните вестници в шкафа под мивката, в случай че влезе някой от семейството. Икономът лично бе отскочил до Стикли, за да ги купи, но едва бе успял да хвърли бегъл поглед върху заглавията. Веднага щом приключеше обядът, двамата имаха намерение да се усамотят в стаята си и да ги изчетат подробно.

— Значи мистър Рътърфорд има незаконно дете — продължаваше жената и тялото й се разтърсваше едновременно от вълнение и нервни пристъпи.

— Май нещата са много по-сложни — мрачно се обади съпругът й. — Подозират, че е убил майката. Точно затова идваха полицаите тази сутрин. Той е главният заподозрян, да знаеш.

— Не може да бъде! — очите на мисис Морган едва не изскочиха от орбитите си.

Морган се огледа, за да се увери, че никой не би могъл да го чуе.

— Тя е умряла тук, в килера за хранителни продукти — каза той и посочи към отворената врата в далечния край на кухнята, където се намираше хладната, продълговата стая с дебели стени и мраморен под. Помещението се осветяваше от тясно замрежено прозорче, а в ъглите бяха складирани чували с картофи и лук.

Жена му го изгледа шокирана.

— Кой това? — попита, задъхана от ужас.

— Ами онази Лили, любовницата му. Дето има дете от него. Полицаите разпитваха мистър Рътърфорд, докато останалите закусваха — после допря устни до ухото й. — Бях застанал отвън и подслушвах.

— Как си могъл? Ами ако те бяха хванали?

— Така и така не можах да чуя кой знае какво. После чух някой да се приближава. Но старата мисис Греъм май знае доста по въпроса. Чудя се откъде ли е разбрала?

— А аз си въобразявах, че бракът им е идеален — изхлипа мисис Морган. — Пък и празненството беше по случай сребърната им сватба. О, Боже мой! Надявам се, че нищо няма да се промени. Нали не бихме искали да ни принудят да напуснем тази къща? Това е най-хубавото място, на което някога сме работили.

Съпругът й повдигна рамене.

— Кой знае? Ако го осъдят и го пратят в затвора, може да им се наложи да продадат имотите си. Но човек никога не знае, нали? — додаде успокоително, забелязвайки ужасеното лице на жена си.

— Сигурна съм, че ще ни дадат добри препоръки, но нищо вече няма да е същото. Това място много ще ми липсва — с приемите, които се организират, и всичко останало. Тук кипи истински живот, не намираш ли?

— Все пак за едно нещо извадихме късмет — напомни й той.

— Кое е това нещо?

— Работим тук едва от седем години.

— И какво от това? — погледна го тя озадачена.

— Ами оная история се е случила преди шестнадесет. Значи полицията няма да ни разпитва, защото по онова време още не сме били в къщата… Сега разбра ли?

— Разбрах — като ехо повтори жената, чувствайки се донякъде облекчена. — Но ако все пак стигнат до нас, бихме могли да им кажем, че мистър Рътърфорд е прекрасен човек, безкрайно предан на семейството си и ние никога не сме чували името му да е било замесено в скандал.

— Точно така — Морган хвърли поглед върху големия електронен часовник, закачен на стената над печката. — Божичко, май трябва да се поразтичам. Само след няколко минути всички ще се съберат в гостната за по едно питие. Веднага трябва да извадя шампанското от хладилника и да им го занеса.

* * *

Шокиран, с пребледняло лице, Тим се взираше в баща си.

— Развод? — едва успя да изрече той.

Кристофър сложи ръка на рамото на сина си и го поведе по моравата обратно към къщата.

— Опасявам се, че нещата вървят натам, приятелю — каза му той съчувствено. — Исках да си наясно какво става, преди да си го чул от някой друг.

Момчето гледаше в тревата, унило навело глава.

— Но всичко е толкова внезапно! Сигурен ли си? Може би мама просто е била в лошо настроение? Или пък в цикъл? Жените са доста нервни през този период — допълни Тим, сякаш ставаше въпрос за нещо, което баща му не беше чувал до момента.

Прегръдката около раменете му се стегна.

— Наистина е малко неочаквано, но като се замислиш по-сериозно, ще видиш, че е майка ти от години не сме щастливи заедно.

— Много семейства не се разбират, но все пак не стигат до развод. Родителите на повечето от приятелите ми си имат свой собствен живот и спят в отделни спални, но си остават женени — възрази Тим. — Решението ми се струва прекалено крайно.

— Зная — кимна с разбиране Кристофър, изпълнен едновременно със съжаление към сина си, но и със задоволство, че след няколко месеца щеше да бъде свободен мъж. Единственото, което го притесняваше, беше финансовата страна на нещата. Уна не би му оставила и стотинка, щом знаеше, че й се полага. Освен това съществуваше и Барбара. Беше ли тя най-подходящата жена за него, ако действително се разведеше?

Като че ли по телепатия, Тим попита:

— Намесен ли е трети човек между вас, татко?

Кристофър се поколеба за момент, но после реши, че ще постъпи най-добре, ако бъде откровен докрай. Ако не споменеше любовницата си, Уна непременно щеше да го направи. Нещо повече, сигурно щеше да хвърли цялата вина върху нея.

— Има, Тим — предпазливо отвърна той. — Не съм сигурен докъде би стигнала тази връзка. Само времето ще покаже.

— А мама? — попита момчето с много болка в гласа. — Тя има ли си друг?

Точно в този момент френският прозорец на кабинета се отвори и една двойка изскочи навън, заливайки се от смях. Стиснали в ръце чаши с шампанско, двамата бяха плътно притиснати един към друг, отдали се от душа на веселието. После изведнъж се спряха, мъжът се наведе към жената и я целуна страстно. Бяха Уна и Роджър.

* * *

Обядът се оказа изгубена кауза и напрежението във въздуха продължаваше да расте. Пат слезе долу в компанията на Реджи и двамата се присъединиха към останалите в гостната. Дребното й лице бе подпухнало от плач и колкото и да се опитваше да изглежда смела, за всички беше очевидно, че сърцето й е разбито заради позора на любимия й син. Съпругът й стоеше неотлъчно до нея през цялото време, сякаш да я предпази от ново разочарование, ала и двамата изглеждаха остарели с по десетина години от изминалата нощ насам. Вивиън и Саймън също не се отделяха един от друг. Тя му бе разказала за бучката в гърдата си, след което се бяха прегърнали и бяха благодарили горещо на Бога, че тревогата се бе оказала фалшива.

Уилям и Стефани през цялото време се държаха за ръце. Той умишлено избягваше баща си и се суетеше около майка си, като че ли тя беше болна и всеки момент можеше да припадне. Обърнала гръб на Петрок, Анна се смееше прекалено високо на опитите на Дъглас да разведри обстановката, напрягайки се до краен предел, за да изглежда весела.

— Трябва да поиграем тенис следобед — настоя тя. — А защо не и по двойки? Какво ще кажеш, Тим? Ти, Кресида, Саша и аз?

Братовчед й изглеждаше мрачен и разсеян, около очите му внезапно се бяха появили тъмни кръгове.

— Май ще пропусна. Все още не съм се възстановил от снощното препиване — излъга той.

Докато Дъглас се стараеше да поддържа настроението и да изпълнява ролята на перфектен домакин, Кристофър придърпа Джулия в единия ъгъл.

— Сигурно ще останеш доволна да научиш, че скъсах с Барбара — измърмори той така, че другите да не чуят.

Лицето й, макар да изглеждаше уморено и състарено, засия от усмивката, която му отправи.

— Радвам се, Крис. Искрено се радвам. Снощното представление ли те накара да вземеш решение?

— Нещата не са толкова прости, Джулия.

— Защо, да не би любовницата ти да се е намесила в отношенията между теб и Уна?

— Жена ми иска развод… — той млъкна и остави сестра си да поеме глътка въздух. — Причината не е изцяло в мен и Барбара — продължи след малко и се обърна, за да огледа гостите около масата. Леонора и Питър разговаряха с Уна и Роджър, а съпругата му, притисната плътно до другия мъж, изглеждаше така, сякаш мястото й беше именно до приятеля на зет му, смеейки се на всичко, което той кажеше. — Нима не забелязваш какво става?

Джулия се намръщи, без да разбира накъде бие брат й.

— Не — отвърна тя колебливо. — Но цяла сутрин не съм слизала долу, така че за днес виждам останалите за първи път.

— Уна и Роджър — измърмори той.

— Уна и… Не ставай смешен, Крис!

— Дори не можеш да си представиш колко съм сериозен. Пами си замина за Лондон, след като се скараха, и оттогава двамата с жена ми са неразделни… Всъщност всичко започна на празненството снощи.

— Не може да бъде! Как може Роджър да постъпва по този начин? Та той е най-добрият приятел на Дъглас! Едва ли би се осмелил да се забърка в любовна авантюра със собствената ми снаха!

— Само дето точно така се случи. Повярвай ми. Вече споделих с Тим и той го понесе много тежко.

— Не съм изненадана. О, горките деца! Какво им причиняваме само, а, Крис? — каза тя, съвсем съкрушена. — Анна, Уилям и Майкъл… особено Майки… са много объркани след снощи. А сега и твоят син! — извърна се, за да скрие сълзите в очите си. — Вече не съм сигурна, че заслужаваме деца като тях. Те са толкова добри и полагат такива усилия, за да ни угодят, като станат точно такива, каквито бихме искали да бъдат, а как се отнасяме ние към тях? Като че ли нямат никакво значение за нас, стига само нашите желания да са задоволени и да получаваме всичко, от което имаме нужда…

Кристофър не отместваше поглед от нея, докато тя се опитваше да възвърне контрола върху емоциите си. Беше започнал да съжалява, задето бе споделил за проблемите си с Уна, но да й казва всичко, му бе станало нещо като втора природа. Всичко бе започнало много отдавна, още когато беше малко момче, а тя бе за него по-голямата сестра, достатъчно мъдра и красива, за да може да се уповава на съветите й.

— Може би нещата скоро ще се оправят — каза й с искреното желание да я успокои. Но дълбоко в сърцето си, не го вярваше.

* * *

— Обядът е сервиран — съобщи Морган на Дъглас по обичайния си дискретен начин.

— О, добре! Много добре! Всички умираме от глад — високо отвърна домакинът. — Идвайте с мен.

Всички го последваха в трапезарията, разговаряйки помежду си тихо, сякаш бяха прекарали сутринта на погребение. След многото перипетии Морган бе наредил масата, поставяйки в средата фруктиера, пълна с узрели сливи, чиито разпукани корички ги караха да приличат на балерини, дошли да поразведрят обстановката в иначе скучната стая. Дъглас зае централното място, като настани майка си от дясната си страна, а Вивиън сложи да седне отляво. От гледна точка на етикета това беше правилно, но и много смело решение. Пат изглеждаше уморена и от време на време попиваше носа си с малка кърпичка, без да продума. От другата страна Вивиън седеше на стола си изправена и хладна, като поддържаше незначителен разговор и умело тушираше напрегнатите моменти, като този, когато Уилям упрекна баща си в предателство.

Настроена приятелски към всички, Каролайн безмълвно наблюдаваше малката група. Онова, което я порази обаче, беше, че докато всички заедно представляваха едно цяло, сплотено семейство, всеки един от тях следваше целите на собствения си живот и помежду им бе зейнала някаква пукнатина, чиито остри ръбове раздираха гладкото доскоро поле на семейното щастие. Не убягна от вниманието й, че Уна и Роджър си разменяха многозначителни погледи за огорчение на Леонора, нито, че Анна бе обърнала гръб на Петрок, въпреки многобройните му опити да я разсее. Но зад всичко това стоеше едно много по-дълбоко разцепление — между онези, които разбираха изневярата на Дъглас, и другите, които никога нямаше да му простят за това.

На семейството щеше да му бъде необходимо много време, за да се съвземе от удара, разсъждаваше тя. При това все още не се беше свършило. Тя също бе купила брой на „Глоуб“, когато спряха на бензиностанцията да заредят гориво на връщане от прегледа при лекаря. После бързо го скри в багажника, за да не разстройва Вивиън. Ала щом се бе озовала сама в стаята си, остана шокирана от прочетеното. Без съмнение, полицията щеше да възобнови следствието и тя се притесняваше как би могло да се отрази това на Джулия. Дълбоко в сърцето си хранеше съмнение, че Дъглас наистина е отговорен за смъртта на Лили. Може би не я беше убил лично, но бе подпомогнал края й, отказвайки й помощ.

* * *

След като обядът приключи, Уилям последва Дъглас в кабинета. Щом вратата хлопна зад тях, младежът се обърна към баща си с непознато до този момент изражение. Двамата останаха загледани един в друг, после Дъглас автоматично зае мястото си зад широкото бюро, а Уилям се облегна на камината.

Първи заговори бащата:

— Какво има, момчето ми? — меко запита той.

Синът потръпна от разтърсващата го враждебност.

— А ти какво мислиш, че има? — започна високо Уилям и лицето му се обля в ярка червенина. — Ти разруши това семейство! Разби сърцето на мама! Разочарова собствените си родители… И след всичко това ме питаш какво има? Татко, наистина ли не разбираш какво си направил? Та ти беше пример за всички ни! Аз толкова се гордеех с теб! Смятах, че си най-страхотният родител, когото човек би могъл да има… — гласът му пресекна. Ръцете му трепереха и той ги пъхна в джобовете си.

Дъглас го наблюдаваше мълчаливо с безизразно лице. С голяма изненада установи, че през последните двадесет и четири часа синът му бе пораснал, превръщайки се в мъж. Все още недозрял и неопитен, но все пак мъж.

— Как можа да ни предадеш по този начин? — продължи младежът, възвърнал донякъде контрола върху емоциите си. — Никога ли не ти мина през ума какво би причинило това на мама? Или пък какво й коства това сега? Напълно ще си го заслужил, ако тя реши да напусне тази къща и никога повече не се върне тук!

— Онова, което се случва между майка ти и мен, не те засяга — заговори бащата с опасно спокоен тон. — Моля те, не се меси в неща, които не са твоя работа.

— Не са моя работа ли? — изкрещя Уилям с глас, в който бяха събрани противоречивите му емоции. — За Бога, онова, което си направил с някаква си проста прислужница, засяга всички ни! И ни нарани всички — мама, Анна, Майки и мен. Та ние трябваше да сме едно семейство! Е, както и да е, поне стана ясно, че наистина сме едно семейство, към което обаче ти не принадлежиш. Върви по дяволите с твоите уличници и ресторантите си, които ти осигуряват известност, фалшива от началото до края. Снощи ти беше сервирано повече, отколкото можеше да понесеш, а? Е, заслужи си го! Само че ни остави да се оправяме сами за в бъдеще, защото ние нямаме нужда от теб!

Обзет от гняв, Дъглас се изправи на крака. Огромен мъж с широки рамене и хвърлящи яростни отблясъци очи, той твърдо бе решен да накаже новооткритата мъжественост на сина си.

— До снощи ти нямаше нищо против да се възползваш от богатството, спечелено от ресторантите ми — размаха ръка той, сочейки към отворения прозорец на стаята. — Изградих всичко това единствено заради семейството си. Откакто си се родил, си получавал всичко, което си поискал. Всяко едно нещо! Дори имах намерение да финансирам глупавото ти пътуване по света и да ти подаря кола, след като постъпиш в университета. Но сега, разбира се, не бих могъл да си позволя да те натоваря с отговорността да приемеш подобни глезотии, като например да заплащам всичките ти прищевки — завърши той с неприкрит сарказъм.

— Това напълно ме устройва — извика в отговор Уилям. — Не искам нито пени от проклетите ти пари! Сам ще заработвам прехраната си. Ще си намеря работа. А след като със Стефани се оженим, можеш да бъдеш сигурен, че няма да тръгна по твоите стъпки и да й изменям с…

Вратата на кабинета се отвори и двамата се обърнаха, за да видят Джулия, застанала на прага. Тя нахълта вътре като буреносен облак и затръшна шумно вратата след себе си.

— Как се осмеляваш да държиш на баща си такъв тон? — изкрещя гневно на сина си. — Позволи ми да ти припомня, че дължиш всичко, което имаш, на него и на упорития му труд. Да не говорим, че правеше всичко за теб, за мен, за Анна и за Майки…

— О, я не ми излизай с това, мамо — избухна Уилям, неспособен да преглътне обидата, която му бе нанесена предишната вечер. — Татко просто иска да поласкае егото си. Всяко нещо е само поредното доказателство за неговото съвършенство. Дори ние. Екстравагантността, която ни демонстрира снощи, имаше за цел единствено да покаже на света колко красива съпруга има, колко са възпитани децата му и колко е прекрасен домът му…

Джулия се приближи до него и го зашлеви по бузата.

— Никога не забравяй, че е твой баща — каза тя, — и не желая да те чувам да говориш за него по този начин отново. Това е отвратително и аз се срамувам от теб.

Без да каже дума повече, Уилям бързо мина покрай нея, излезе от кабинета и на свой ред затръшна вратата.

Дъглас се измъкна иззад бюрото, отиде до жена си и я прегърна. За момент тя се притисна към него.

— Не ми беше приятно да го правя, но синът ни наистина нямаше право да ти говори така — каза тя.

— Беше много, много мило от твоя страна, скъпа — отвърна Дъглас, давайки си сметка каква болка трябваше да се таи зад привидния й гняв. — Ще го преодолее. Нали знаеш, всяко чудо за три дни. След това отново ще бъдем приятели.

— Надявам се — Джулия изведнъж се стегна и се отдръпна от него. — Трябва да свърша някои неща — каза тя и напусна стаята.

Дъглас се върна отново зад бюрото си, търсейки сигурност в познатата обстановка. Неговото собствено сърце кървеше. Каквото и да му бе наговорил Уилям, той горещо обичаше децата и жена си. А и Джулия беше права: бе направил всичко, за да им осигури най-доброто образование и стил на живот, с каквито малцина биха могли да се похвалят. Ако това, наред с желанието му целият свят да види колко е успял, бе грях, значи наистина беше глупав и самодоволен човек, но това беше нещо, с което вече бе привикнал да живее.

* * *

Легнала в спалнята за кратка почивка, докато останалите обитатели на къщата прекарваха следобеда в партии тенис, крикет, плуване или просто изтегнати на терасата, Джулия се чувстваше разглобена на парчета и съвсем не като реална личност. Сякаш беше сбор от множество идентичности. Като много парчета от плат, различни по цвят и материя, но свързани заедно в усилието да бъде създадена една цялост.

Майка й все още гледаше на нея като на малко момиче, което трябваше да бъде предпазвано от злините на реалния свят, докато синът й я виждаше като жертва, нуждаеща се от помощ, тъй като не би могла да се защити сама. Анна бе по-критична, но тя се бореше за вниманието на баща си и може би подсъзнателно обвиняваше именно нея за забежката на Дъглас, заклевайки се пред себе си, че никога не би допуснала подобно нещо в собствения си семеен живот. Пат и Реджи вероятно смятаха, че тя бе разочаровала сина им по някакъв начин, иначе как предана и вярна съпруга би допуснала мъжът й да има връзка с друга жена? Накрая оставаше малкият Майки, който цяла сутрин бе хлипал в стаята си, въпреки че се опитваше да изглежда толкова смел. За него Джулия беше просто мама, която му осигуряваше топлина и безрезервна обич до момента, в който не се озовеше сам в класната стая или в спалнята си.

Ами какво можеше да се каже за Каролайн, преданата приятелка, за която бе била извор на сила и увереност по време на съкрушителните й разводи? Ами Леонора, с разяждащата я завист, и Питър, любезен, но неспособен да излезе от кожата си на учител и гледащ на нея като на слаба ученичка? А Кристофър, лоялният й брат, който винаги бе разчитал на нея за утеха и съвет?

Съзнанието й започна да се върти в кръг, докато мислеше поотделно за всеки от тези хора, станали до такава степен част от самата нея, че бяха започнали да се заблуждават, че я познават най-добре. И те до един бяха събрани в момента под един покрив в собствения й дом. Как ли би могла да издържи, питаше се с тревога. Нишките една по една се късаха, платното все повече избеляваше и тя все по-рядко се чувстваше като самата себе си.