Уна-Мери Паркър
Среднощни тайни (10)

Десета глава

Неделя, 23 юни 1996 г.

Около седем и половина сутринта Анна се стресна от нечие скръбно припяване откъм кухнята. Тя спря в коридора и се заслуша.

„След края на празненството,

при първите лъчи на зората,

след като танцуващите си отидат

и звездите избледнеят,

в много сърца остава болка,

стига да можеш да я прочетеш,

много мечти се разбиват

след края на празненството…“

Беше мисис Морган, която, щом останеше сама, обичаше да пее стари балади, научени някога от майка й, бивша оперна певица. Тази сутрин обаче уместността на думите я накара да се просълзи. Наред с ужасната сцена от миналата нощ, сложила отпечатък върху всичко, Анна се чувстваше уморена, самотна и опасно уязвима. И най-незначителното нещо беше в състояние да я разплаче. Страхуваше се от предстоящия ден в тази къща, изпълнена с гости, към които трябваше да се отнася любезно, и от присъствието на Петрок, който се противопоставяше на всяка нейна дума. Е, може би не съвсем на всяка, но бе много огорчена, задето приятелят й не прояви повече съчувствие спрямо баща й снощи.

Втурна се в кухнята и умишлено заговори рязко:

— Добро утро, мисис Морган. Много рано сте станали тази сутрин.

Уловена по средата на песента, готвачката се изчерви гузно, докато търкаше повърхността на готварската печка с прекалено усърдие.

— Добро утро, Анна. Учудвам се, че си станала толкова рано — каза тя почти обвинително.

— Всъщност изобщо не съм си лягала. Имах намерение дв си направя едно кафе — бодро отвърна момичето, протегна се към рафта над печката, свали кафемелачката и я напълни с тъмни, ароматни зърна.

— Снощи доста се позабавлявахте, а?

— Беше великолепно — неопределено отговори Анна.

— В такъв случай всичко е наред, така ли?

— Да.

— А виждала ли си майка си и баща си тази сутрин? Дали все още са долу?

— Нямам представа — за първи път си позволи да се отнесе пренебрежително Анна. Ако мисис Морган изгаряше от нетърпение и желание да разнищи клюките докрай, то тя изобщо не беше в настроение за подобни разговори. Взе си чаша от бюфета и извади млякото от хладилника, като през цялото време запази ледено мълчание.

— За всички ви трябва да е било голям шок — настоя готвачката. — Когато се е появило онова момиче, искам да кажа…

Анна сви рамене. Откъм подвижните кухни в двора се чуваха подвикванията на допълнителния персонал, който приготвяше закуска за гостите. Изкусителен аромат на пържен бекон се носеше из утринния въздух.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — попита мисис Морган, щом забеляза как момичето сбърчи одобрително нос от апетитната миризма.

— Не, благодаря.

— Трябва да пазиш силите си, нали знаеш.

— Добре съм.

Това въобще не беше вярно. Дълбоко в душата си тя чувстваше, че умира, и като четиригодишно дете й се искаше да изтича разплакана при майка си, която да я утеши и убеди, че всичко е наред. Снощи, забавлявайки се с приятелите си, пък и благодарение на изпитото шампанско, бе успяла да издържи, още повече че част от нея отказваше да приеме реалните измерения на ситуацията. Но като погледнеше назад, осъзнаваше, че някаква сюрреалистична, почти зловеща атмосфера бе обгърнала всичко от момента, в който се бе появило онова момиче… нейната полусестра… облечено в бална рокля. Театралната вътрешност на венецианската вила бе допринесла за подсилването на това странно усещане, но до онзи миг като че ли нямаше никакво значение. Беше прекарала цялата нощ в опиянение и сега си спомняше само откъслечни епизоди, сякаш наблюдаваше отделни филмови кадри, забавени в каданс: изненадващото пристигане на Петрок, речта на баща й, предупредителното почукване на лъжичката по стъклената чаша, преди Нанси Греъм да заговори, и най-сетне… появата на онова бледолико момиче… И после болката и объркването, удавени в чашите шампанско, които бе изпила.

Сега, под неумолимата светлина на утрото, нещата й се струваха чудовищно ясни. Баща й бе имал любовна връзка преди много години, от която Анна си имаше полусестра на име Роуз.

* * *

Полицаите пристигнаха в Хайфийлд в девет и половина, паркираха колата си на алеята пред входа и възпитано позвъниха на звънеца. Без да показва каквито и да било чувства върху невъзмутимото си лице, Морган ги въведе в кабинета, където по-рано същата сутрин бе заличил всички следи от отминалото празненство, информирайки ги, че веднага ще съобщи на мистър Рътърфорд за пристигането им.

Дъглас бе станал много рано и изглеждаше учудващо бодър и весел, въпреки че бе спал само два часа през нощта. Тъкмо се наслаждаваше на обилна закуска в трапезарията в компанията на някои от гостите си, когато икономът му предаде съобщението с понижен глас:

— Бихте ли ме извинили? За грешниците няма покой — заяви той, като се усмихна любезно на присъстващите, преди да поеме бавно към кабинета, сякаш разполагаше с всичкото време на света. Вече бе задигнал от обичайното им място всички неделни вестници и обзет от хлад и покруса, бе прегледал набързо сензационните им заглавия.

Нито Джулия, нито по-възрастните членове на семейството се бяха появили за закуска, но останалите го изпроводиха с изпълнени от любопитство погледи.

— Ще ме извиниш ли? — обърна се Майкъл към Уилям с изтънял глас. Лицето му беше бяло като платно.

— Яде ли нещо изобщо? — попита брат му.

— Не съм гладен — отговори малкият, плъзна се от стола си и отмести встрани почти недокоснатия поднос.

— Добре — усмихна се с разбиране Уилям. — Защо не отидеш да нахраниш зайчето? Струва ми се, че очаква с нетърпение да му занесеш закуска.

— Не мисля, че и то ще е гладно — отвърна Майкъл и тичешком напусна стаята. Всички чуха забързаните му стъпки нагоре по стълбите. После вратата на стаята му шумно се затвори.

— Е, какво става тук? — развълнувано попита Пами Шимел. От възбуда очите й бяха добили стъклен блясък. — Дали ще го арестуват и обвинят в убийство?

Роджър се обърна към нея.

— О, за Бога, Пами! Престани да плещиш глупости! Дъглас не е направил нищо и… като негов най-добър приятел знам това със сигурност. Но полицаите са длъжни да направят рутинно разследване, дори след най-безумните обвинения. Трябва да разберат какво е имала предвид оная дърта кучка, съседката — той я пронизваше с кървясали очи. Не само че го мъчеше главоболие след препиването снощи, но и бе установил, че е престанал дори да харесва тази жена, и се чудеше как да я изхвърли от живота си без сърцераздирателни сцени.

— Я чакай, вината не е моя — отвърна тя обидено.

Уна й отправи изпълнен с изискана неприязън поглед. Въпреки че самата тя не си бе лягала до пет часа сутринта, изглеждаше перфектно, със съвършения си грим и кремавия си копринен костюм, състоящ се от панталон и туника, по които не се забелязваха никакви гънки. Двата аспирина, погълнати с чаша минерална вода, преди да заспи, я бяха предпазили от сутрешния махмурлук.

— Трябва много да внимаваш какво говориш — изрече тя с предупредителен тон. — Двамата с Кристофър, след като поговорихме снощи, решихме, че всички ние трябва да стигнем до споразумение. Никой не бива да обсъжда случилото се с никого и…

— … никой не трябва да дава изявления пред пресата, дори и да става въпрос за обикновено интервю — лаконично довърши съпругът й.

— Нямам намерение да говоря с когото и да било — сърдито отвърна Пами. — Просто искам да разбера какво става тук и дали наистина е било извършено престъпление.

— О, я млъквай! — сърдито я скастри Роджър. — Бога ми, устата ти е с капацитета на интернет! Да ти каже нещо човек, е все едно да даде обява по няколко сателитни канала!

Жената скочи на крака и тясното й лице се изкриви от гняв.

— Майната ти! — извика тя и блъсна чашата си с кафе. — Няма да стоя тук, за да бъда обиждана…

— Много правилно решение! — отвърна той, приглаждайки мустаците си.

Тогава се изправи Питър — вид на типичен директор, който въвежда дисциплина сред непослушните си ученици.

— Вижте сега, хайде да не даваме воля на емоциите си — заговори той спокойно. — Всички сме изморени след изминалата нощ, но гневът няма да помогне на никого. Нека изчакаме, докато Дъглас ни каже какво става, а междувременно ви предлагам да престанем да правим предположения, преди да сме запознати с фактите. Може би всичко ще се окаже буря в чаша вода, предизвикана от отмъстителна стара жена.

Уилям изгледа недоверчиво чичо си.

— Ние не сме група хлапетии в трети клас, както знаеш — напомни му той. — Съгласен съм, че трябва да държим устите си затворени пред обществото, но не бихме могли да запушим ушите си или да се правим, че не виждаме. Достатъчно беше само да погледнеш лицето на татко снощи, за да се увериш, че е виновен като самия грях.

— Според мен определено има вина заради любовната си връзка, пък и момичето със сигурност е негова дъщеря — съгласи се Леонора. — Но нито за миг не бих могла да допусна, че е убил майката.

Съпругът й я изгледа строго, сякаш вече беше казала прекалено много.

— Достатъчно отвратително е, че е имал любовница — настоя на своето Уилям. — Но и дете от нея! Някой виждал ли е мама тази сутрин?

— Сигурно е много изтощена — тъжно отбеляза Стефани. Тя седеше до приятеля си и от време на време галеше бедрото му под масата. — Вечерта трябва да е била ужасна за нея.

— Но много повече за Дъглас — остро я сряза Роджър. За него вече бе ясно кой на чия страна е застанал.

В този момент в трапезарията влезе Тим, следван от Кресида и Саша. Момчето мигновено усети напрегнатата атмосфера.

— Какво става? — обърна се той към баща си.

Кристофър вдигна очи към него.

— Нищо, момчето ми — отговори предпазливо той, после се обърна към сестрите: — Защо всички вие не дойдете да хапнете нещо за закуска? Чудех се дали не бихте се съгласили да изиграем няколко сета тенис по двойки? Какво ще кажете?

Двете извърнаха към него безличните си лица. Дълбоко разочаровани, че снощи нито един свободен младеж не бе проявил интерес към тях, днес те нямаха намерение да се съобразяват с когото и да било.

— Предпочитам да полежа край басейна — безцеремонно отговори Саша. Сестра й не благоволи да каже нито дума.

— Е, щом е така… елате поне да се нахраните — приветливо ги покани Кристофър и посочи с ръка към масата, на която бяха подредени подноси, отрупани с храна. — Препоръчвам ви бекона и наденичките. Много са вкусни.

— Уф… — изстена с гримаса на отвращение Саша. — Не бих могла да се сетя за нещо по-отвратително. Ще си налея само чаша портокалов сок.

— А къде са останалите? — попита Тим.

— Някъде наоколо — с все същия общителен тон отговори баща му. — Не мисля, че ще видим някого от по-възрастните, преди да е дошло време за обяд.

Думите му бяха посрещнати с мълчание. Ножовете, размазващи масло върху препечените филийки, и чашите, потропващи върху чинийките, създаваха единствения шум в скованата от напрежение атмосфера. Кресида въздъхна, сякаш бе отегчена до смърт. Из въздуха се носеше някакво тягостно усещане и Кристофър осъзна, че му предстои тежък ден, през който всеки щеше да се чувства не на мястото си в този дом или като попаднал в затвор, прикован към него от съпричастност. Би нанесъл тежка обида на Джулия и Дъглас, ако се върнеше в Лондон още същата сутрин, след като домакините бяха направили всичко необходимо, за да осигурят престоя им за целия уикенд. И все пак щеше да му бъде ужасно мъчително да остане. После се сети за Барбара, която седеше сама в апартамента си, и си даде сметка, че трябва да й позвъни веднага щом Уна излезеше.

* * *

— Съжалявам, че се налага да ви обезпокоим в толкова ранен час, мистър Рътърфорд — започна инспектор Лестър Суон веднага щом Дъглас се появи в кабинета с високо вдигната глава и дръзки маниери на човек, който щеше да председателства събрание.

— Няма проблеми — отвърна той и им посочи къде да седнат. — Да ви предложа ли кафе? Може би чай? — за инспектор Суон и неговия партньор следовател Хари Нютън беше очевидно, че домакинът възнамерява да поеме ръководната роля в разпита.

— Не, благодаря — измърмориха двамата едновременно.

— Не ми създавате никакви неудобства — увери ги той любезно. — Точно в този момент на всеки гостенин се падат по трима души обслужващ персонал, така че защо да не се възползвате?

Те отново отказаха, този път по-категорично.

— Добре тогава — Дъглас се настани зад широкото си бюро и ги погледна с очакване. — Очевидно идвате заради отмъстителната ми съседка, която нахлу снощи с взлом в дома ми и ми отправи небивали обвинения, обширно коментирани в пресата тази сутрин. Така че… с какво бих могъл да ви помогна?

— Проверяваме възможността за възобновяване на следственото дело по случая „Лили Уотсън“, починала в тази къща преди шестнадесет години — започна инспектор Суон.

— И на какво основание, моля? — рязко попита домакинът. — Аутопсията доказа, че е умряла вследствие на алергичен шок след ужилване от пчела, към чиято отрова е имала непоносимост. Заключението на следствието беше, че става дума за нещастен случай — той повдигна рамене. — Това е краят на историята. Много трагичен случай, но нищо повече не бих могъл да ви кажа.

— На нашето внимание бяха предоставени нови доказателства, които ни дават основание да смятаме, че смъртта й не е била в резултат на инцидент — посочи полицаят.

— Нови доказателства ли? — разсмя се Дъглас. — Какво ви е наговорила моята малоумна съседка? Че някой умишлено е уловил пчела и й е наредил да ужили именно Лили Уотсън? Скъпи приятели, това звучи доста налудничаво, не мислите ли? — замълча за момент и отново възвърна сериозното си изражение. — Вижте, била е съвсем сама в къщата, когато е отишла да вземе буркан със сладко или мармалад, или каквото и да било там, и по чиста случайност е ужилена. Местният лекар ни каза, че ако някой е алергичен към пчелна отрова, може да умре много бързо — около петнадесет, двадесет минути след ухапването…

— Всичко това ни е добре известно — прекъсна го инспекторът. — Въпросът е в това дали имаме причина да се съмняваме, че момичето е било само в къщата.

Дъглас го изгледа с празен поглед.

— Това е невъзможно. Двамата с жена ми бяхме навън, децата също бяха излезли с бавачката си, а градинарят никога не идваше преди обяд. По онова време нямахме постоянна прислуга. Ползвахме услугите на няколко приходящи чистачки, едната, от които беше Лили. Уверявам ни, у дома е нямало никого. Не сте ли си помислили, че ако при инцидента е присъствал друг човек, той би трябвало веднага да повика линейка? Или да потърси някаква помощ?

— Значи твърдите, че като се изключи мис Уотсън, къщата е била празна, така ли? За колко време? — Нютън срещна погледа на Суон. Мисис Греъм им беше казала нещо съвсем различно.

Светлите очи на Дъглас бяха широко отворени и искрени.

— Господи, беше толкова отдавна… Не съм сигурен, че си спомням всичко с подробности. Твърдя, че излязох веднага след закуска, за да отсека къпините в далечния край на имението, и се прибрах някъде към обяд. Тогава открих Лили.

— Къде точно я намерихте? — запита Суон.

— В килера за хранителни продукти. Беше просната на пода. Спомням си, че около разлятото сладко кръжаха няколко оси. После ми казаха, че е била мъртва приблизително час и половина, преди да я открия — той говореше с равен, делови глас, напълно лишен от емоции.

Следовател Нютън бързо записваше в бележника си. Детектив инспектор Суон заговори отново:

— Какви бяха отношенията ви с потърпевшата?

Дъглас преглътна с усилие.

— Имахме… Бяхме любовници.

— По време на инцидента или преди това?

— Много преди това.

— А вярно ли е, че тя е имала дете? От вас?

— Да.

— Младото момиче на име Роуз, което е довела мисис Нанси Греъм, когато е дошла на празненството ви миналата нощ?

— По-скоро бих казал „когато нахлу в дома ми“ миналата нощ, а не „когато дойде“.

Последва кратко мълчание. Дъглас и Суон не откъсвани очи един от друг, сякаш преценяваха силите си, докато Нютън продължаваше да скърца с молива по хартията.

Отново пръв заговори инспекторът:

— Отричали ли сте някога, че детето е ваше? Или се доверихте на думите на майката?

— Признавам, че е мое дете. В живота на Лили нямаше друг мъж.

— Сигурен ли сте в това?

— Абсолютно съм сигурен.

Той си спомни младата жена, която преди толкова много години се бе вкопчила в него, умолявайки го да избягат заедно, отказвайки да приеме решението му да остане с Джулия. Тогава бе извърнала към него сините си, сякаш вечно загледани в нещо очи, а по бледото й, подпухнало лице се стече поток от сълзи, които попиха в евтината й памучна блузка.

— Не можеш да ме оставиш сега — бе изхлипала тя. — Нито мен, нито малката Роузи. Ние си принадлежим…

Но той я бе отблъснал внимателно, натъжен, че влечението му към нея бе угаснало напълно, като че ли никога не бе съществувало, и не се заблуждаваше, че щеше да разбие всичките й илюзии относно тяхното бъдеще и да й причини болка, която тепърва трябваше да изстрада.

Когато тя се бе появила отново след няколко седмици в собствения му дом като една от обслужващия персонал, той силно се бе притеснил. Поне бе оставила бебето на грижите на майка си, но какво би могло да стане, ако Джулия, която доверчиво и без никакви подозрения я бе наела, откриеше какво се бе случило между тях? Сега си спомняше колко се бе разярил на Лили, обвинявайки я, че приема работата само, за да му създава проблеми.

Суон прекъсна мислите му.

— И вие сте напълно сигурен, че в деня, в който е умряла Лили, в къщата не е имало никого?

— Сигурен съм, че е била съвсем сама — категорично отвърна Дъглас. — Съпругата ми беше отишла в селото на покупки.

— Какво? Цяла сутрин?

— Да. Вижте, ние вече минахме през всичко това. Защо просто не прегледате отново показанията, които дадох тогава? Нищо не се е променило, така че защо трябва да преживяваме трагедията отново? Трудно ми е да си спомня какво се е случило миналата седмица, камо ли преди шестнадесет години — той се изправи рязко от въртящия се стол зад бюрото и тръгна към вратата на кабинета, сякаш да подскаже на посетителите, че за него разговорът беше приключен.

— Казвате, че нищо не се е променило, мистър Рътърфорд. Но трябва да ви уведомя, че все пак промени има, при това достатъчно значителни, за да върнем случая за ново разследване.

Дъглас го изгледа отбранително.

— И с какви нови доказателства разполагате? — запита предизвикателно. — Беше нещастен случай. Същото би могло да се случи на всеки от нас, ако страда от алергия към пчелна отрова.

— Трябва да разпитаме още няколко души. Имаме основание да твърдим, че единият от тях знае какво точно се е случило.

* * *

— Хайде да седнем на терасата. Денят е толкова приятен — предложи Каролайн, след като закуската приключи.

— Чудесна идея — съгласи се Уна и стана от масата. — Мислиш ли, че наоколо биха могли да се намерят някакви сутрешни вестници? Повече от всичко обичам да преглеждам пресата в неделя сутринта.

— Трябва да има. Ще попитам Морган.

Кристофър, Тим и двете му братовчедки също се изправиха, но не за да играят тенис, както им бе предложено, а за да се разположат около басейна. Пами се бе качила в стаята да си събира багажа, след което по нейно настояване Роджър щеше да я откара до гарата, за да си хване влака за Лондон.

В този момент се появи икономът да провери дали някой не желае още кафе.

— Не, благодаря ти — отвърна Каролайн, — но се питахме дали не бихме могли да прегледаме днешната преса?

За миг той застина, после се зае усърдно да раздига съдовете.

— Тази сутрин не съм виждал нито един вестник, мадам — отвърна неопределено икономът.

Двете жени се спогледаха, напълно наясно какво означаваше това.

— Може би някой от нас би могъл да отскочи до селото и да купи други? — прошепна Уна, щом се отправиха към терасата, където Морган вече бе подредил възглавници в пастелни тонове върху шезлонгите и бе разпънал големите кремави чадъри.

— Очевидно Джулия и Дъглас не искат да ги виждаме.

— Къде е Джулия впрочем?

— Нямам представа. Надявам се да е добре.

— Дали да не отидем да я потърсим? — в гласа на Уна се прокрадна зле прикрито злорадство.

— На нея не би й харесало — възпротиви се Каролайн. — Тя ще се появи веднага щом почувства, че е готова да ни види. И във всички случаи е капнала от умора.

Откъм френския прозорец на всекидневната се зададе Леонора, тръгнала към тях. Беше облечена в яркочервени панталони и сутиен, който прозираше под тънката й риза.

— Къде са всички? — попита тя с явно отегчение. — Май празненството наистина свърши, а? Питър се качи горе да си легне, защото го мъчи главоболие. Дъглас още ли разговаря с полицаите?

Уна повдигна рамене.

— Тази сутрин, изглежда, всички са се изпокрили. Което не бива да ни учудва, нали?

— Очаква ни дълъг ден — продължи Леонора. — И ще стане още по-лошо, когато свекър ми, свекърва ми и родителите на Джулия се появят. Пат май е прекарала нощта, обливайки се в сълзи, задето скъпоценният й син си има неприятности, а Реджи сигурно всеки момент ще получи инфаркт поради същата причина…

— Това е съвсем естествено — сдържано посочи Каролайн. — Вивиън и Саймън са също много разтревожени от случилото се.

Леонора се размърда пъргаво.

— Иска ми се да измислим какво да правим. Ненавиждам да стоя просто така и да чакам нещо да се случи — тя скочи на крака и използвайки като гребен дългите си, лакирани в яркочервено, нокти, отметна падналата пред лицето й коса. — Отивам да намеря Дъглас. Трябва да разбера какво става — високите, тънки токчета на сандалите й потропваха по плочките, докато се отдалечаваше.

Уна се засмя ехидно.

— Тя умира да го утеши, не мислиш ли?

* * *

След като се увери, че жена му се е настанила на терасата и разговаря с Каролайн, Кристофър се измъкна от къщата, качи се в колата и набра номера на Барбара по мобилния си телефон.

Тя отговори почти веднага с мек, шепнещ глас.

Той си наложи да се стегне.

— Аз съм, Барбара. Как си?

— О, Крис! Толкова се радвам да те чуя! През изминалите дни не съм преставала да мисля за теб. Ужасно ми лисваш. Добре ли мина празненството?

— По-скоро беше като една нощ в ада…

— О, миличък! Какво стана? Да не би отново да сте се карали с Уна? — прошепна тя съчувствено.

Той си я представи, легнала в огромното легло, сладка като малко котенце, с разрошена руса коса и приканващо протегнати ръце. Знаеше, че очаква с нетърпение завръщането му, и за момент затвори очи, обзет от неудържим копнеж. Господи, бих умрял, докато прониквам в нея, изстена мислено. Силата, която тялото й имаше над него, се проявяваше дори когато просто разговаряше с нея по телефона, така че ако не внимаваше, можеше да се отклони от първоначалното си решение.

— Барбара… — заекна Кристофър и усети, че започва да се поти.

— Мили? Добре ли си?

— Да… Не… Искам да кажа… — той си припомни сестра си и страданието й, след като бе открила, че Дъглас е имал любовница. Помисли си за Тим, който се опитваше да му подражава и за когото трябваше да бъде пример за почтеност и вярност. Отново видя болката в очите на Уна, когато бе разбрала за тайната му връзка. Но преди всичко, за свой собствен срам, си повтаряше думите на Роджър, изречени предишния ден: „Тя ще те разори…“

Крис обичаше красивия си дом, както и антиките и картините, с които го бе напълнил. Обичаше и ролс-ройса, пътуванията из целия свят през ваканциите и вечерите в луксозни ресторанти. Харесваше му да носи маркови костюми и ръчно изработени обувки от „Лобс“. Всъщност обожаваше проклетия си стил на живот, за който бе работил до изнемога, и нямаше намерение да се разделя с нито една част от него.

Освен това имаше и нещо друго. Докато бе седял в шатрата предишната вечер, бе обзет от лошо предчувствие, сякаш бе надникнал в ада и знаеше какво се случва там. Това усещане за падение и грях го бе съпровождало през цялото време, карайки го да изпитва странно неудобство. Споменът за публичния скандал, стоварил се върху Дъглас, жегна съвестта му и му напомни, че това би могло да се случи и с него.

— Крис? Там ли си още? — изтръгна го от мислите му нежният глас на Барбара.

Без да отваря очи, той си пое дълбоко дъх.

— Обаждам ти се, защото… исках да ти кажа… че трябва да сложим край. Трябва да престанем да се виждаме.

Последва продължително мълчание, после я чу тихичко да плаче.

— Съжалявам, миличка. Това е последното нещо, което бих искал да направя.

— Не можеш да си позволиш да я напуснеш, нали? — изхлипа тя.

Кристофър се стъписа, изумен от нейната проницателност.

— Не, не е заради това, скъпа…

— О, точно заради това е! На татко разводът с мама му костваше цяло състояние. Но никога не съм допускала, че и ти… — гласът й пресекна и неспособна да продължи, тя млъкна.

— Бих направил всичко, за да не те нараня, мила — празни думи и той беше напълно наясно с това.

— Ще те видя ли някога пак?

— Не мисля, че е разумно, скъпа. Най-добре ще бъде да приключим веднъж завинаги — слушаше собствения си глас и се чудеше как е възможно да звучи толкова безсърдечно.

Тогава тя затвори. Последва леко изпращяване и всичко приключи. Кристофър изключи мобилния си телефон, чувствайки се изтощен и изцеден от всякакви емоции. Сякаш някой близък до него човек бе умрял и той не можеше да понесе това. Продължаваше да си мисли, че още утре ще се види с Барбара. Че в действителност нищо не се беше променило. Щеше да отскочи до апартамента й, както винаги, да я притегли в прегръдките си, а после да прави любов с нея и… О, Господи! Наистина щеше да му бъде много трудно.

Докато се връщаше бавно към къщата с пъхнати в джобовете си ръце, той се питаше кога да съобщи новината на Уна. Може би веднага, докато все още го разтърсваше преживяният шок? Да, така щеше да бъде най-добре. А след това, с малко повече късмет, може би животът щеше да се върне към нормалния си ритъм. Каквото и да означаваше това.

* * *

Няколко часа по-рано, още преди Дъглас или някой от останалите да се беше събудил, Джулия се измъкна от леглото, нахлузи дънки и тъмносин пуловер с поло яка, спусна се тичешком по стълбите и излезе от къщата. Въпреки че тялото й бе натежало от насъбралата се умора, съзнанието й беше съвсем будно. Докато поемаше по пътеката, водеща към гората, като отровни стрелички я пронизваха парещи въпроси.

Къде ли е бил Дъглас, докато се е раждало детето, питаше се тя непрестанно, сякаш след толкова години това имаше някакво значение. Дали бе успял да присъства при раждането му, залъгвайки я с поредната причина, че е много зает с работата в ресторанта? Дали бе обичал малкото човече, чийто баща беше, по същия начин, по който обичаше Анна, Уилям и Майкъл? Но преди всичко защо… защо… защо бе допуснал това да се случи?

Сълзите, възпирани през цялата изминала нощ, сега бликнаха от очите й, спускайки се като непрекъснати потоци по страните й, сякаш в главата й се бе отворило някакво кранче и тя бе забравила как да го спре. Всичко това се случва с някой друг, не с мен, повтаряше си непрекъснато. Или пък бе под контрола на някаква свръхсила, която я манипулираше от разстояние, отнемайки й волята да се съпротивлява.

Уплашена от дълбочината на тези неконтролируеми емоции, тя продължаваше да върви под хладната сянка на дъбовете, докато под краката й земята, мека и влажна, поглъщаше шума от стъпките й. В този ранен час наоколо нямаше никого, така че не й се налагаше да се преструва, че владее чувствата си, и облекчението от това я замайваше. Хлипайки високо и препъвайки се в корените на дърветата, тъй като очите й бяха замъглени от напиращите сълзи, Джулия стигна до същото повалено дърво, на което Анна бе седяла с Тим преди няколко дни, разкъсвана от отчаяние и скръб.

Тя седя на него дълго, загледана напред в пространството, най-сетне облекчена от измъчващите я мисли. Постепенно я облада някакво усещане за покой. Пое си дълбоко дъх, осъзнавайки, че най-лошото от емоционалната й криза бе преминало. Сега се чувстваше странно спокойна, обновена и пречистена от ужасната тъга, която допреди малко бе изпитвала.

Лили беше мъртва и вече не представляваше заплаха за нея. Щом бе успяла да преодолее онази травма с всичките й последици, щеше да се справи и с тази. Изправи се и пое обратно към къщата. Щом забеляза Уна и Каролайн да седят на терасата, си даде сметка, че трябва да бе прекарала в гората няколко часа. Все още не беше готова да се изправи очи в очи с тях, нито дори със старата си приятелка Каролайн. Като направи широк завой зад храстите, които очертаваха границите на градината, тя се насочи към шатрата. Днес там нямаше никого. Дъглас бе наредил разчистването да започне едва в понеделник.

Тя отмести платнената преграда и се вмъкна в една от подвижните кухни. Изобщо не се изненада, когато видя всички чинии измити и подредени, чашите напъхани в кашоните, а приборите — опаковани. Персоналът в нито един от ресторантите на съпруга й не би си позволил да остави след себе си неразбория.

Джулия се отправи към другата страна, влезе в шатрата и застина намясто, слисана от гледката. Първата й мисъл бе: Колко различно изглежда всичко от снощи насам!

Вече ги нямаше прожекторите, умело разположени, да осветяват гледката към Големия канал, позлатената гондола и импровизирания двор с бълбукащ в центъра му фонтан. Нямаше ги и стотиците хвърлящи отблясъци свещи. Вместо това, осветен единствено от дневната светлина, проникваща през тавана от черен плат, който предишната вечер бе обсипан с множество блещукащи звезди, декорът изглеждаше евтин, фалшив и дори малко вулгарен. Изпъстрените с петна покривки и увехналите цветя разбиваха илюзията и носеха чувството за отрезвяване, което сякаш изразяваше целия й живот. Нищо не е такова, каквото изглежда, разсъждаваше тя, докато съзерцаваше венецианския декор такъв, какъвто беше в действителност — символ на нещо съвсем различно. Измамният блясък на женитбата я правеше да изглежда по-стойностна, отколкото беше всъщност. Лустро, измислено с едничката цел да прикрива пукнатините в отношенията. Всичко беше само измама и илюзия, а истинските стойности оставаха скрити. Всички ние, по свой собствен начин сме един вид вълшебници, които правят нещата да изглеждат по-добри, отколкото са.

Някакъв шум зад гърба й я накара да се обърне рязко. Видя Дъглас, застанал на няколко крачки зад нея — самотна фигура сред руините на снощния спектакъл.

Ето го и главния илюзионист, каза си мислено тя, поглеждайки го. Мъжът, който, изглежда, можеше да прави чудеса.

Без да отделя очи от лицето й, той заговори пръв:

— Търсих те навсякъде.

— Излязох да се поразходя малко.

— Какво става с теб? Добре ли си?

Тя само сви рамене, без да отговори.

Дъглас се приближи, седна до нея и облегна лакти на масата, върху която бяха останали само остатъци от снощния пир. Някои от гостите бяха забравили маските си и сега те лежаха, накапани с восък, между увехналите цветя.

— Идваха двама полицаи — продължи той тежко.

Джулия веднага вдигна глава.

— Какво искаха?

— Каквото и последния път. Когато Лили почина.

— Но защо? За какво им е притрябвало да задават отново същите въпроси? — нервно запита тя.

— Имат намерение да подновят разследването. Искат нови показания.

Тя едва успя да си поеме дъх.

— Но смъртта й беше просто нещастен случай! Какво повече бихме могли да им кажем?

Дъглас поклати глава.

— Според тях съществуват нови доказателства. Изглежда, е имало свидетел на инцидента.

— Не вярвам на нито една дума! Нанси Греъм доведе онова момиче — заедно с нелепите си обвинения — само за да ни създаде проблеми! Нали не искаш да ми кажеш, че полицията й е повярвала?

— Почакай да видиш днешните вестници. Особено „Глоуб“. Очевидно са взели интервю от нашата съседка и тя е надминала себе си в желанието си да ми навреди.

— Но не са ти отправили обвинение в убийство, нали? — притеснено попита тя.

Той изкриви лице в гримаса, после сви рамене.

— След като съм имал връзка с Лили, естествено е да съм първият сред заподозрените. Както и да е, казах им всичко, което знаех, и ги посъветвах да се поровят из показанията ни преди шестнадесет години. Уверих ги, че нищо не се е променило.

Последва болезнено мълчание, преди Джулия да заговори отново.

— Но всъщност нещо наистина се промени!

Очите му заприличаха на разгорели се въглени.

— И кое е това нещо?

— Никой от нас, с изключение на теб и Лили, разбира се, до вчера не знаеше, че… че от връзката ви се е родило дете — обясни тя.

Той извърна лице, опитвайки се да изчисти няколко капки восък от изоставена маска с нокътя на палеца си.

— По времето, когато Лили дойде да работи при нас, тя живееше в Лонгфорд с майка си, която се грижеше за Роуз като за собствено дете.

С каква лекота произнася името на дъщеря си, мислено отбеляза Джулия.

— Значи никой в Стикли не е знаел, че тя има бебе?

— Точно така.

— Това за нейно добро ли го направи или за мое? — в гласа й неочаквано се прокрадна сарказъм.

— Беше грешка — каза той нещастно. — Трябва да ми повярваш, мила. Не биваше да се случва, но Лили не искаше и да чуе за аборт, така че, след като майка й се съгласи да се грижи за малката… Добре де, това ни се струваше единственото възможно решение по онова време — погледна я право в очите с очи, насъбрали агонията, която го разяждаше в момента. — Опитвах се само да те предпазя, Джулия. Не исках никога да разбереш какво се бе случило. А след това ти сама я нае като прислужница в дома ни — Дъглас обви главата си с ръце. — Просто не можех да повярвам.

Тя го погледна отбранително.

— Нямаш право да ме обвиняваш за постъпката ми. Когато отидох в селото и попитах мистър Харис дали познава някого, който си търси работа, той ме насочи към момичето, което бе работило в магазина му и беше на квартира в стаята над него. Как бих могла да допусна, че между вас е имало нещо? Нямах представа, че си имал тайна връзка до момента, когато тя почина — обясни тя гневно и отново избухна в сълзи, макар да мислеше, че вече ги е изплакала всичките.

Той сложи ръка върху нейната и се наведе така, че главите им почти се докоснаха.

— Много съжалявам… Беше лудост от моя страна. Трябва да знаеш, че никога не съм я обичал. Не и колкото съм обичал теб. Ти си моят живот, Джулия. Всичко, което някога съм искал. Наистина трябва да ми повярваш, мила.

— Което обаче не те възпря да се впуснеш в авантюра с нея, нали? — мрачно възрази тя. — Ти ме предаде, Дъглас.

— Но тя нито за миг не е представлявала опасност за теб като моя съпруга и майка на децата ми — защити се той, вече съвсем съкрушен.

— Като изключим факта, че имаш дете от нея. Как според теб се чувствам аз след случилото се снощи?

— Точно по тази причина не исках да научаваш никога — извика той, внезапно обзет от гняв. — Иска ми се да убия онази кучка, съседката ни, задето доведе момичето тук.

— Искаш да кажеш дъщеря ти — поправи го тя.

— Да, добре. Но никога не съм я чувствал като своя плът и кръв и това едва ли някога ще се промени. Проблемът е, че полицаите, без да слагаме в сметката пресата, ще раздухат цялата история.

— Мисля, че извадихме голям късмет, задето не ни изтипосаха в пресата след смъртта на Лили.

— Защото нямаше какво толкова да се напише! Една прислужница умира в провинциална къща след ужилване от пчела. Беше отразено само в кратка статия в „Ивниш Стандарт“ и това беше всичко.

— Само защото служителят ти от „Връзки с обществеността“ си свърши добре работата — напомни му Джулия. — Ти точно бе започнал самостоятелното си кулинарно предаване в телевизията, а Би Би Си не би погледнала с добро око на подобен скандал.

Дъглас въздъхна печално.

— Господи, каква каша!

— И какво ще стане сега?

— Полицаите казаха, че ще продължат разследването и ще ни потърсят отново.

Джулия го погледна напрегнато.

— Имах предвид… какво ще стане с нас?

— С нас ли? — примигна към нея той. — Какво искаш да кажеш? Как така… с нас? В семейството ни всичко е наред, нали, скъпа? Ние все още се обичаме. Всъщност — повече от когато и да било. Отношенията ни няма да се променят след случилото се, нали? За Бога, не ме гледай така!

Тя се взираше в него, сякаш пред нея стоеше непознат.

— Ти никога няма да разбереш колко дълбоко ме нарани, Дъглас.

— О, скъпа!… — той се свлече от стола на колене в краката й. Едър, силен мъж, разкъсван от разкаяние и съжаление. — Моята, само моята Джулия! — хлипаше, заровил лице в скута й. — Прости ми. Последното нещо, което бих желал на този свят, е, да те направя нещастна. Би ли могла да ми простиш? Зная, че аз самият никога няма да си простя стореното, но сега те моля за прошка.

Тя не отговори, а се загледа с невиждащи очи в импровизирания Голям канал, припомняйки си мига, когато го бе видяла за първи път във Венеция. Тогава беше още наивна млада жена, влюбена до полуда и твърдо решена да задържи този пламенен, очарователен мъж, за когото току-що се бе омъжила, до себе си, докато смъртта ги разделеше. Те двамата никога, беше се заклела пред себе си, никога нямаше да се разделят или да се разведат. Каквито и усилия да й костваше, тя щеше да остане до него, да стане другата половина от неговата душа — огънят, който щеше да поддържа духа му винаги буден и жив. Заедно щяха да посрещат предизвикателствата на бъдещето, оставайки верни един на друг завинаги. Двама души, издялани от един и същ камък. Две тела, създадени едно за друго.

Дъглас бе повдигнал глава, очаквайки напрегнато отговора й. Ала тя не можеше да му каже нищо. Той бе сринал мечтите й, бе предал любовта й, като се бе любил с Лили преди седемнадесет години. След като узна за изневярата му, Джулия бе изживяла моменти, в които й се струваше, че е стигнала до нервен срив, и в най-потайните кътчета на съзнанието си не би могла да отрече, че смъртта на момичето й бе донесла някакво облекчение. Но тогава беше различно. Сега съществуваше едно живо човешко същество. Плод на топлината на слабините му, която бе оплодила друга жена. Жена, с която бе споделил най-интимните отношения, възможни между хората…

— Не зная. Нужно ми е време — каза тя, след което се изправи и напусна шатрата.

* * *

Кристофър се присъедини към компанията на Уна и Каролайн на терасата, чудейки се как да остане насаме със съпругата си за няколко минути. Имаше нужда да поговори с нея веднага, преди да е изгубил самообладание, но тя изглеждаше увлечена в разговора, а той беше сигурен, че никога не би приела предложението му да излязат и да се поразходят заедно. Нищо не бе в състояние да накара Уна да върви пеша. Тя не играеше тенис, защото това я изтощаваше, нито пък ходеше да плува, тъй като водата разваляше прическата й.

— Някой иска ли кафе? — попита той.

— На мен ще ми дойде добре — веднага се отзова Каролайн. — След толкова шампанско снощи организмът ми се е обезводнил — тя бързо скочи на крака. — А ти, Уна?

Жената поклати отрицателно глава.

— Не, благодаря — после се обърна към съпруга си: — Ще й донесеш ли една чаша?

— Не, не. Аз ще отида — припряно отвърна другата жена. — Да взема ли нещо и за теб, Крис?

— Не, нямам нужда от нищо, благодаря.

— Добре тогава.

След като Каролайн се отдалечи, Уна попита:

— Защо предлагаш кафе, след като нито ти се пие, нито имаш намерение да направиш за другите?

Той се настани на камъшитения стол срещу нея.

— Защото исках да поговоря с теб насаме.

— Изобщо не мога да си представя за какво — откликна тя враждебно.

Тонът й го подразни. Той седеше тук, протегнал към нея маслинена клонка, но очевидно тя имаше намерение да се държи като същинска кучка. Беше ли това нещо ново? И се насили да изкриви лице в приятелска усмивка.

— Исках да те уведомя, че между мен и Барбара всичко приключи. Искрено съжалявам, че ти причиних толкова болка, но ти обещавам, че това никога вече няма да се повтори. Затова се питах дали няма да е от полза и за двама ни, ако заминем някъде…

— Ти не би могъл да я забравиш, нали, Крис? — отговори жена му. — Вече съм взела решението си. Ти ме унижи.

— Как така съм те унижил? Никой, освен теб и мен не знае какво се е случило. Освен, разбира се, ако не си се оплакала на всеки срещнат, че съм имал връзка с друга жена…

— Всички забелязаха, че нещата помежду ни не вървят. Роджър ми каза, че…

— Роджър ли? Той пък какво общо има?

Бледите й страни леко порозовяха.

— Той прояви много съчувствие вчера, след като забеляза колко съм разстроена. Смятах да продължа да крепя брака ни, особено след ужасната сцена, която устроиха на Дъглас с незаконороденото му дете, но после приятелят на зет ти ме покани на танц. Изключително мил човек! Това ме накара да осъзная, че не е необходимо да продължавам да живея с човек, който ме е мамил…

Кристофър я изгледа поразен, давайки си сметка, че жена му говори напълно сериозно.

— Значи се е опитал да те сваля, така ли да го разбирам?

Червенината по бузите й се сгъсти.

— Не бих се изразила точно с тези думи.

— Е, аз пък бих! Проклетият мръсник! А аз си мислех, че се е довлякъл тук с тъпата си американка… — за момент му се стори, че ще изгуби разсъдъка си.

— Пами си събира багажа горе. Ще замине за Лондон още предобед.

— С него ли?

— Аз… Аз не зная…

— О, много добре знаеш! — изкрещя й той обвинително. — Ясно си личи по лицето ти. Е, кажи, какво се случи, докато аз изпълнявах задълженията си на домакин на една от масите на празненството по случай годишнината от сватбата на сестра ми? Може би двамата сте успели да се промъкнете до лятната къща? Или го направихте направо отвън, сред храстите?

— Не викай толкова — изсъска Уна и погледна към отворените прозорци над главите им. — Нали не искаш всички да разберат за проблемите ни? Впрочем — продължи тя и тъмните й очи засвяткаха срещу него — кой си ти, че да ми държиш такъв тон? От колко време спиш с онази малка курва? А може би е имало и други, за които не съм разбрала?

Кристофър изскърца със зъби и се опита да потисне обзелия го гняв след откритието, че жена му му е изневерила.

— Нямало е други — отсече той.

— Както и да е, искам развод.

— Не ставай глупава, Уна. Не знаеш какво говориш. Ще отидем заедно на Карибите или където пожелаеш и ще си прекараме чудесно…

— Престани да се държиш покровителствено с мен — ледено процеди тя. — Вече съм взела решение. Ти винаги си прекалено ангажиран с работата си, а аз имам нужда от обществен живот.

Докато седеше на терасата, стъписан и шокиран, единственото, което му минаваше през ума, беше, че именно Роджър го бе посъветвал да не си играе с огъня, защото в противен случай го чака непосилно скъп развод.

* * *

— Виждала ли си Джулия? — обърна се Вивиън към Каролайн, след като двете случайно се натъкнаха една на друга в коридора.

— Не. Мисля, че още не е станала. Как си тази сутрин, Вивиън?

По-възрастната жена изглеждаше точно на годините си, с подпухнало лице и торбички под очите.

— Чувствам се ужасно — призна тя. — Не можах да мигна дори за минута. Много се притеснявам за нея.

Каролайн я изгледа притеснено.

— Трябва да си почиваш повече. Нали знаеш, че е необходимо да се грижиш за себе си?

Майката на приятелката й се усмихна тъжно.

— Вероятно вече е твърде късно да се грижа за здравето си. Чудя се къде ли би могла да бъде? Проверих в спалнята им, но я нямаше. Господи, надявам се с нея всичко да е наред.

— Сигурно е в градината — предположи младата жена и пъхна ръката си под нейната. — Закуси ли вече?

— О, да. Морган ни донесе поднос с богата закуска… много повече, отколкото бих могла да изям.

— Отивам да си налея чаша кафе. Защо не дойдеш с мен? — после наклони глава и прошепна в ухото й: — Кристофър и Уна са на терасата. Имат да си говорят нещо важно. Точно затова влязох вътре.

— Знаех си, че в брака им нещо не върви, въпреки че Крис никога не споделя с мен. Надявам се, че ще успее да се справи. Боже, ще дойде ли някога време, когато ще престанем да се притесняваме за децата си? — въздъхна Вивиън.

— Защо не седнеш в гостната, докато донеса кафето?

Възрастната жена стисна силно ръката й.

— Благодаря ти, миличка. Много мило от твоя страна.

Стаята беше празна, през отворените прозорци повяваше лек ветрец, а из въздуха се носеше ароматът на цветята, които Морган бе аранжирал във вазите още сутринта.

Купчината подаръци, адресирани до Джулия, Дъглас, Анна и Уилям, все още стояха върху масата в ъгъла на стаята неразопаковани. Вивиън се настани на един от диваните с надеждата, че никой няма да я обезпокои. Нямаше сили да се срещне нито с Роджър и Пами, нито с вулгарната Леонора и двете й посредствени дъщери. Усещаше някаква болка в гърдите си, затова ги притисна с ръце и се запита какво ли щеше да стане, ако се наложеше да отстранят едната от тях, а след това да я подложат на химиотерапия, от която косата й щеше да окапе.

— Ето ме! — изтръгна я от мислите й веселият глас на Каролайн и я накара да се усмихне. Приятелката на дъщеря й носеше малък поднос с две големи, изпускащи пара, чаши с кафе и чинийка с бисквити.

— Колко мило, скъпа — каза Вивиън и разчисти масата пред себе си, за да направи място.

— Извинявай, че се забавих, но трябваше да проведа един телефонен разговор — обясни Каролайн.

— О, така ли? — прояви любезно любопитство Вивиън.

— Ще имаш ли нещо против да дойдеш с мен до селото, след като си изпием кафето? Имам малко работа. Няма да ни отнеме много време и ще се върнем точно за обяда.

— Не, разбира се. Впрочем ще ми се отрази добре, ако изляза от тази къща за малко. Атмосферата тук ми се струва малко напрегната… Или само си въобразявам?

Младата жена се усмихна.

— Изобщо не си въобразяваш. Като се изключат снощната сцена и разривът между Уна и Кристофър, макар и да не знаем какво точно се е случило, остава да добавим само, че горе Пами си събира багажа, а от Роджър се очаква да я откара до гарата.

Вивиън я изгледа с широко отворени от изненада очи.

— Да не би да са се скарали?

— Доколкото мога да преценя, май даже скъсаха — не спомена, че Уна може би имаше нещо общо с неочакваното развитие на нещата. Беше ги видяла двамата да танцуват в много интимна поза, след което бяха изчезнали към градината и не се бяха появили часове наред.

* * *

— Саймън искаше да знае къде отиваме — въпросително започна Вивиън, докато се настаняваше в колата на Каролайн.

— В Стокбридж — неопределено отвърна младата жена.

— Какво? Да нямаш предвид някой магазин за антики или нещо подобно? Много обичам да се ровя из стари вещи.

— Така е. Човек може да намери сред тях много интересни неща. Всъщност открих няколко антични кутийки, украсени с перли, които биха изглеждали невероятно на витрината на магазина ни, особено ако ги напълня с някои от моите оригинални бижута.

Вивиън не отговори. Мислите й бяха съвсем другаде. До момента, в който напуснаха Хайфийлд, не бе успяла да се види нито с Джулия, нито с Дъглас и се чудеше какао ли ставаше между тях. Дори не бе успяла да открие някой от неделните ежедневници, за да разбере как е отразено събитието от предишната нощ.

Каролайн шофираше из красивото малко градче Стокбридж, докато стигнаха най-отдалечения му край, след което сви по тясна уличка, обградена от жив плет от ниски храсти.

— Къде сме? — попита Вивиън.

— Ето закъде бяхме тръгнали — меко обясни младата жена и изключи двигателя.

Вивиън се намръщи.

— Миличка, не съм в настроение да ходя на гости и да се запознавам с нови хора. Не се чувствам достатъчно добре за това. Никога не бих се съгласила да те придружа, ако знаех…

Каролайн сложи ръка на рамото й.

— Не ми се сърди, но ти уговорих среща с местния лекар. Не можеш да продължаваш така. Трябва да престанеш да се питаш дали бучката в гърдата ти е злокачествено образувание или не.

Възрастната жена започна да протестира, но другата я накара да замълчи и само по-силно стисна рамото й.

— Никой не знае, че сме тук. Абсолютно никой, повярвай ми. Просто си спомних, че преди много време Джулия ми бе споменала за доктор Хики — колко добър професионалист е той, — затова открих номера му в телефонния указател и той се съгласи да те приеме веднага.

— О, Господи… — разтрепери се Вивиън. — Каролайн, толкова ме е страх! Ами ако се окаже…?

Приятелката на дъщеря й я обгърна с ръце, притискайки я към себе си в успокоителна прегръдка.

— Слушай ме сега. Ще вляза с теб. Не е ли по-добре да научиш истината по един или друг начин? Както ти е известно, в наше време ракът не означава край на живота. След като си открила бучката само преди няколко дни, шансът да се излекуваш напълно, е огромен. В случай че изобщо се окаже тумор. Може и да грешиш, но няма как да узнаеш, ако не се изследваш, нали?

Възрастната жена отново потръпна.

— Ами ако е… — тя млъкна, опитвайки се да възвърне спокойствието си. — Ще ми помогнеш ли да запазим всичко в тайна поне до края на почивните дни? Не ми се иска да разстройвам Джулия допълнително.

— Никога ли не ти е хрумвало, че тя би се разстроила много повече, задето не си споделила с нея? За Бога, дъщеря ти е зряла жена, при това достатъчно силна. Ако беше моя майка, аз бих желала да зная какво става с теб.

— Сигурно си права, миличка — отвърна Вивиън и бавно излезе от колата, с бяло като платно лице и треперещи ръце.

Каролайн я хвана за ръката и я поведе към входната врата.

— Ще преживеем това заедно — обеща тя и натисна месинговия звънец.

* * *

Инспектор Суон и колегата му, следовател Нютън, пристигнаха пред къщата, която Нанси Греъм бе открила с толкова усилия, благодарение на помощта от страна на таксиметровия шофьор мистър Милър. Адресът беше Кранбъри Лейн в Лонгфорд. Едра, доста възрастна жена им отвори вратата. Имаше кръгло румено лице, обрамчено с корона от посивели, сплъстени къдрици.

— Мисис Уотсън? — започна инспектор Суон.

— Същата — отвърна тя, без да покаже никаква изненада от това, че ги вижда.

Суон показа служебната си карта със снимка, на която никой не би могъл да го познае.

— Аз съм полицейски служител, а това е колегата ми Нютън — поясни той.

— Само дето хич не приличате на полицаи. Ама, както и да е, по-добре влезте вътре. Точно приготвям нещо за вечеря, но вие сигурно искате да видите Роуз, особено след онова, дето се случи снощи — говореше жената, като отстъпи назад, за да могат гостите да влязат в къщата.

Суон й отправи най-очарователната си усмивка.

— Всъщност идваме да поговорим с вас — ноздрите му се разшириха от носещия се откъм кухнята аромат на печено месо. — Каква апетитна миризма! Мога да се обзаложа, че сте великолепна готвачка.

Мисис Уотсън засия от задоволство и ги поведе към скромната си всекидневна. Двамата я последваха, като внимаваха да не ударят главите си в ниския таван.

— Няма да ви отнемем много време. Просто искаме да уточним някои неща, свързани със смъртта на дъщеря ви през 1980 година.

— Заповядайте, седнете. Веднага ще повикам Роуз.

— На този етап не се налага да разговаряме с нея.

Но жената не им обърна никакво внимание.

— Роуз! — провикна се тя от подножието на тясната стълба. — Веднага слизай долу! Полицията иска да ти зададе няколко въпроса.

— Съмнявам се, че момичето би могло да ни помогне — отбеляза Нютън, — понеже по онова време е била все още бебе.

— Но точно малката беше причината онази стара клюкарка да разрови историята отново. Ако питате мен, изобщо не бях съгласна. Трябваше да оставим моята Лили да почива в мир. Но не! Мисис Греъм нахълта тук, предложи ни пари, за да заведе внучката ми на голямото празненство… дори плати роклята й под наем! И за какво беше всичко, питам ви? Миналото си е минало. Мистър Рътърфорд винаги е бил много добър към нас. Всеки месец ни изпращаше пари, пък и нещо допълнително около рождените дни на Роуз и по Коледа. Злото трябва да се остави да спи под камък, така си мисля аз.

В този момент се появи момичето, пребледняло и изплашено, с измачкана памучна престилка и сандали, обути на бос крак.

— Какво искате? — мрачно попита то.

— Седни, Роуз. Тези Господа искат да те попитат някои неща за майка ти.

— Не зная нищо!

Суон се усмихна окуражително.

— Няма да те притесняваме, миличка — каза той и веднага се обърна към бабата. — Единственото, което ни интересува, е какво точно се случи в онзи последен ден, когато дъщеря ви отиваше на работа в Хайфийлд. Как е стигнала дотам? Къщата се намира на повече от четири километра от дома ви.

— Всяка сутрин караше колело. Винаги тръгваше оттук в седем без петнадесет, независимо дали бе горещо, или валеше. Не е отсъствала от работа нито ден, честна дума. Аз се грижех за детето, бях го взела под крилото си от момента, в който се роди.

Скоро мъжете разбраха, че след като мисис Уотсън се разгорещеше, беше много трудно да бъде спряна. Надяваха се само, че сред словоохотливите й излияния ще открият нещо полезно за разследването им.

— Защо дъщеря ви е живяла в Стикли преди раждането на бебето? — запита следовател Нютън.

— Ами нали разбирате, тя работеше в местния магазин. Започна, когато беше на седемнадесет, и се настани на квартира в горната стая на мистър Харис. Повечето й приятелки заминаха за града и тя пожела да ги последва. Виждате ли, Трейси започна в пекарната по онова време, Деадре се захвана в шивашкото ателие, после пък Мейбъл… наеха я в едно кафене като…

— Ясно — прекъсна я инспектор Суон достатъчно високо, за да привлече вниманието й и да я накара да млъкне. — Това, което ни интересува, е дали не сте забелязали нещо необичайно точно онази сутрин. Например да е тръгнала доста по-късно? Чувстваше ли се добре? Спомена ли нещо за мистър Рътърфорд?

Мисис Уотсън вече се развихри съвсем.

— Та тя не преставаше да говори за този господин! Сутрин, обед и вечер името му постоянно беше в устата й. Беше направо съсипана, когато той й каза, че вече не могат да се срещат. Ама аз още от самото начало й говорех: „Лили, този мъж само те използва!“. Не беше с нищо по-различен от останалите богаташи, при това с жена и деца! Разбира се, че само се възползваше от нея. Но когато в неделните дни идваше да ме види, винаги бе надъхана от обещанията, които й беше давал. Вечно я развеждаше из огромната си къща, която строеше по онова време. Разпитваше я какви цветове харесва. Естествено все още живееше с жена си и семейството си в Лондон, но често идваше насам, за да следи работата. Сто пъти й повтарях, че след като се преместят в Хайфийлд, ще я зареже. Ама кой да ме слуша? После тя забременя — жената млъкна само колкото да си поеме въздух. — Хранеше налудничавата надежда, че онзи ще се ожени за нея и ще заживеят заедно с детето в голямото имение. Божичко! Каква глупачка!

В този момент в разговора злобно се намеси Роуз, която досега бе седяла мълчаливо в ъгъла:

— Той е гадина! Кой би искал мъж като него? — двамата полицаи се стъписаха от неочакваното избухване, но мисис Уотсън не обърна никакво внимание.

— Та, както ви казвах, той захвърли Лили още преди да се роди бебето. Пък и дойде време жена му и децата му да се нанесат в къщата. По-малкият, май се казваше Уилям, беше все още пеленаче по онова време. Както и да е, заживяхме си ние всички — Лили, аз и Роуз, и се справяхме добре, когато един ден пред вратата ни спря модерната кола на мисис Рътърфорд. Боже мили, в онзи момент бихте могли да ме бутнете с пръст и да ме повалите на земята, а дъщеря ми изпадна в паника, защото си въобрази, че госпожата бе разбрала за отношенията й със съпруга й. Но нищо такова! — изразително разпери ръце старата жена. — „Лили — започна тя някак си прекалено префинено, — имам нужда от помощ у дома. Мистър Харис ми каза, че си търсиш работа. Би ли искала да работиш при мен като прислужница?“

— За какво им разказваш всичко това, бабо? — прекъсна я Роуз.

— Само им разяснявам какво се случи тогава — отвърна старата, преди да продължи: — Тогава и на двете ни стана ясно, че онзи не беше казал на жена си какво е ставало между него и дъщеря ми. Бебето спеше горе, така че нямаше как да разбере, че от цялата работа се е появило дете. Е? Можете ли да си представите как съм се чувствала? Не исках Лили да приеме предложението, но тя настоя. Надяваше се, че може да си го върне. Лош късмет! Такива мъже никога не се женят за любовниците си. Колко пъти се опитвах да й го обясня, но чу ли ме някой?

— Права сте, мисис Уотсън. А сега бихте ли била така добра да ни разкажете какво се случи онази сутрин? — вече съвсем отчаян настоя следовател Нютън. Времето напредваше, а ароматът на печено, носещ се откъм кухнята, караше коремът му да къркори.

За момент жената го изгледа неразбиращо, после се обърна към колегата му.

— Та нали точно това ви говорех. Лили тръгна преди седем часа. Все още си спомням, че беше облечена в хубавата синя блуза и белите панталони, които лично й купих. О, да! Едва не забрави красивата си ръчна чанта. „Лили, казах й аз, някой ден ще си забравиш и главата!“ Тя ми отговори само: „Няма, мамо“, после провери дали е сложила в нея всичко необходимо, в това число и спринцовката с адреналин.

Сякаш нечии ледени пръсти уловиха следовател Нютън за врата. Той беше запален рибар и в момента се почувства така, сякаш на въдицата му се бе закачил забележителен екземпляр.

— Значи дъщеря ви е носила готова инжекция онази сутрин? — много тихо попита той.

— О, разбира се. Никъде не тръгваше без нея — весело потвърди мисис Уотсън.

— Тогава бихте ли ми обяснили, госпожо, защо, след като е била ужилена от пчела, не я е използвала? Ситуацията подсказва, че в онзи момент наблизо е нямало никакво противоалергично средство, което би могло да я предпази от шока. Според протокола сред личните й вещи не е била намерена спринцовка. Да не говорим, че не е била открита и никъде из къщата, макар че е бил направен щателен оглед.

Мисис Уотсън кимна.

— Спомням си. И преди ми задаваха такива въпроси. Има нещо, което не мога да си обясня. Съвсем сигурна съм, че онази сутрин тя я сложи в чантата си.

— Що за чанта беше това?

Жената пъргаво скочи на крака.

— Пазя всичките й вещи, както се досещате. След като следствието приключи, полицаите ми ги върнаха. Ще ви ги покажа — тя припряно напусна стаята и минута след това двамата чуха тежките й стъпки да заглъхват нагоре по скърцащата тясна стълба.

Последва тягостна тишина, през която Роуз не преставаше да се взира в тях.

— Предишната нощ трябва да е била много тежка за вас — любезно се обърна към нея детектив инспектор Суон.

— Отвратителна — простичко отвърна момичето. — Да го видя толкова богат и така нататък. Иска ми се да не беше мой баща. Толкова ми е противен!

Мисис Уотсън се върна след няколко минути, носейки опърпана, плоска синя чанта с потъмняла от времето закопчалка. Суон я отвори и разгледа съдържанието й. Намръщи се при вида на жалкото съкровище на отдавна починалото момиче: счупен гребен, червило, чиста носна кърпа, портмоне с няколко дребни монети и евтина пудриера. Нямаше и следа от красивата дамска чантичка, за която толкова бе слушал и в която Лили винаги бе носила готова спринцовка с адреналин.

С леко изщракване на закопчалката той я затвори и я върна на майката. Вече беше открил онова, което най-много го интересуваше.