Уна-Мери Паркър
Богатства (8)

7

Тифани не бе виждала Хънт почти цяла седмица.

За нея тя бе изпълнена с непрестанен труд: работният й ден започваше в шест часа сутринта. От време на време имаше главоболие и отчаяние свиваше ледена топка в корема й, слаби отзвуци на жестоката болка в сърцето. През тези дни тя избягваше всички — дори Морган. През нощта падаше като отсечено дърво в леглото си, прекалено изтощена, за да вечеря или да чете.

Хънт се бе върнал при жена си.

Тифани отново и отново преживяваше последната им среща, сякаш връщаше многократно видеолента. Хънт неочаквано се бе отбил при нея една вечер, когато тя смяташе, че е зает до късно в студиото.

— Трябва да дам на Джони шанс да дойде на себе си — започна той без предисловие. Лицето му бе мрачно, а очите — напрегнати, с израз на подгонено животно. — Длъжен съм — заради децата… — Тифани мълчеше. Той хвана ръката й. — Казах ли ти за припадъка й в бара на „Бевърли Уилшайър“, когато отлетях обратно, за да те посетя в болницата? — Тифани кимна. Той говореше така, като че ли тя бе виновна за припадъка на жена му. — Докторът, който я прегледа, ме информира, че ще умре само за година, ако не престане да пие. Закарах я в болница. Тя е в ужасно състояние… Разбираш, че трябва да й дам шанс, нали?

— Тя има по-добри шансове от Зекъри — обади се тихо Тифани.

— Може би, но на негова страна е младостта му. На колко години е той — на седемнадесет? Не мога да не се обвинявам: чувствам се отчасти виновен за състоянието на Джони. От години живея мой личен живот, отдаден на работата си. После се появи ти… Всъщност истината е, че се връщах вкъщи само, за да видя децата. Разбираш ли какво говоря?

— Разбирам, Хънт. Разбирам, че обичаш много децата и че се чувстваш виновен за жена си. Но след като се излекува — смяташ ли да останеш с нея до края на живота си?

— До края на живота… Честно казано, не знам… Децата са все още малки… В този момент мога да кажа само, че сега съм длъжен да я подкрепя. Длъжен съм да й дам стимул за борба. И за децата е лошо: непрекъснато питат къде е майка им, защо ги е изоставила и — което е още по-лошо — и аз ли ще ги изоставя… Може би тя никога няма да се излекува, възможно е причината да не е само в алкохола… Не знам, но смятам да й дам шанс, дори и да е само заради момчетата.

Тифани мълчеше и очите й се пълнеха със сълзи. Разбира се, Хънт беше прав. Вършеше всичко възможно да запази спокойствието на децата си. Но защо, защо боли толкова много?

— Повярвай ми, обичам те, Тиф. Няма нищо на този свят, което да искам повече от възможността да те помоля да се омъжиш за мен. Но ти разбираш, че сега не е моментът да обърна гръб на Джони, нали?

— Нека да не се лъжем, Хънт. Този момент никога няма да настъпи — Тифани говореше с напрежение, едва успяваше да сдържи сълзите си. — И двамата знаем, че каквото и да се случи, тя ще направи всичко възможно да те задържи, без да се посвени да използва синовете ти за целта — Тифани стана и се отправи към барчето. — Ще пиеш ли нещо? — ръцете й трепереха.

— Не, благодаря. Не трябва да се бавя. Обещах на момчетата, че ще се върна навреме, за да им прочета приказка и… и… — погледна я и гласът му заглъхна. — О, Тиф! — приближи се до нея, но тя го спря с вдигната ръка, като се опитваше да се усмихне с разтреперани устни.

— Всичко е наред, Хънт. Разбирам как се чувстваш и какво трябва да сториш. Точно това те прави такъв чудесен човек. Заради това те обичам толкова много…

Погледите им се преплетоха в дълъг, пулсиращ от болка миг сред замрялата тишина на стаята. После Тифани се обърна бързо. Нямаше да издържи погледа му дори секунда повече.

Когато се извърна отново, той бе излязъл.

 

 

Последваха ужасни дни. Всичко й напомняше за Хънт — и най-вече музиката. Накрая прибра всички касети и плочи и се закле пред себе си никога повече да не ги слуша. Отдаде се на работата с непозната досега страст. Костюмите за „Блясък“ ще предизвикат истински фурор на Бродуей, ще бъдат най-голямата сензация на десетилетието! Дори и вложените усилия и пълната отдаденост да я убият.

Но Глория се тревожеше: любимите ястия на Тифани оставаха почти недокоснати.

— Съжалявам, Глория — усмихваше се тъжно Тифани всеки път. — Онзи удар по главата, изглежда, се е отразил на апетита ми.

— Глупости! — мърмореше Глория на себе си, докато шеташе сърдито из кухнята. — Иска ми се да спипам оня префърцунен режисьор и тогава вече ще стане ясно какво означава удар по главата!

Една вечер телефонът иззвъня около шест часа. Шърли и Мария си бяха тръгнали, изтощени от напрегнатия график. Когато беше сама в апартамента, Тифани бе наредила Глория да отговаря на всички обаждания и да не съобщава, че е вкъщи, докато не разбере кой я търси.

— Кой е?

— Господин Грег Джаксън, госпожице Тифани.

Грег? Не беше го виждала от онази злощастна вечеря в „Льо Клъб“ първата вечер на Морган в Ню Йорк след гостуването й в Англия. Бедният Грег! Лесно си представи страданието му, когато Морган оповести годежа си.

— Здравей, Тифани!

— Здравей, Грег! Радвам се да те чуя. Как си? — постара се гласът й да звучи бодро.

— Добре съм, благодаря, а ти? — гласът му бе непроменен, дълбок и топъл, както винаги.

— Чудесно, благодаря.

— Какво правиш напоследък? Работиш?

— Бясно — и импулсивно добави: — Защо не прескочиш дотук, ако нямаш други ангажименти? Отдавна не сме се виждали, а и на Глория й омръзна да готви само за мен. Ела да вечеряме заедно!

— Какво?… Ъъъ… благодаря… но мислех… — напълно объркан, той замълча.

— Разделихме се с Хънт — ето, най-сетне го произнесе. Раздялата престана да бъде болезнена тайна болест. Беше като пукване на цирей и прочистване на насъбрана гной. Внезапно се почувства по-добре.

— Хей, съжалявам, Тиф. Не знаех. Но знам как се чувстваш. Да дойда ли към осем? — гласът му бе изпълнен със съчувствие, но не прекалено силно, за да успее да я размекне и разплаче.

— Чудесно. До скоро виждане, Грег.

Постави замислено слушалката на място. Ако искаше да говори за… за това, едва ли щеше да намери по-добър слушател от Грег. Отдавнашен, доверен приятел от далечния свят на ранната й младост. А и той самият бе преминал наскоро през същия ад.