Уна-Мери Паркър
Богатства (39)

38

Хънт натисна рязко педала за газта и колата му се понесе по магистралата за Сан Диего. Движението по обяд се оказа по-оживено от очакванията му, а тревожен поглед към таблото го информира, че наближава два и половина: тоест имаше точно двадесет и пет минути на разположение, за да стигне до летището, да паркира колата и да отиде до сградата за пристигащите пътници.

Изруга тихо, завъртя волана и се опита да изпревари дългата колона камиони. Пред него се опъваше още по-дълга редица от коли, наредени плътно една след друга по четири на ред! Те едва пълзяха напред под жарките лъчи на замъгленото от прах слънце, форсира отчаяно мотора и се опита да се измъкне напред. В никакъв случай не желаеше да закъснява. Бележката на Тифани бе в джоба му. Тя му съобщаваше, че й се налага внезапно да напусне града за два дни.

„Ще имаш ли възможност да ме посрещнеш в четвъртък?“

С характерната за нея прецизност бе написала и номера на полета от Лондон. Какво търси в Лондон, по дяволите? Все още някои страни на Тифани бяха мистерия за него. Непредсказуема жена! Може би в това точно се състоеше част от странното й обаяние. Копнееше да я види отново и да я отведе у дома си. Децата останаха да преспят у приятели — щяха да бъдат съвсем сами! Струваше му се, че времето едва пълзи!

 

 

Гласът на стюардесата звънна, ясен и чист:

— След петнадесет минути пристигаме на Международното летище на Лос Анжелис. Бъдете така любезни да закопчаете коланите, да проверите дали масичките са прибрани и да изгасите цигарите.

Петнадесет минути! Нервен спазъм сви корема на Тифани, пулсът й се ускори. Дейвид спеше в детското креватче на самолетната компания до нея: той бе проспал по-голяма част от полета. Копнееше да го отнесе вкъщи. Но къде е неговият дом? Ако Хънт се ужаси, като я види с Дейвид, когото той все още счита за дете на Хари, то тогава дом ще му бъде хотелският й апартамент в „Бевърли Уилшайър“, докато намери подходящо жилище. Но ако Хънт я обича достатъчно, за да приеме и двамата? Ето изпитанието за любовта му, което бе очаквала толкова упорито.

Самолетът се заспуска бързо към пистите на летището и Тифани преглътна няколко пъти, за да намали напрежението в ушите си. Ще се приземят само след миг.

Обича ли я Хънт достатъчно силно, за да я приеме заедно с Дейвид?

Имаше само един начин да провери.

 

 

Тифани го видя, преди той да я забележи: къдравата му тъмна коса и широките рамене се извисяваха над другите хора. Вдигна Дейвид, който се беше събудил при митническата проверка, закрепи го в извивката на ръката си и затика багажната количка напред с другата. Искаше й се да не се поти така и дрехите й да не са толкова смачкани.

Най-сетне Хънт я забеляза, усмихна се широко, после по лицето му трепна изненада.

— Тиф! — викна той.

— Здравей! — тя насочи багажната количка към него. — Благодаря ти, че дойде да ме посрещнеш.

Двамата се изправиха един срещу друг и в продължение на един дълъг момент преплетоха търсещи погледи.

— Ей! — възкликна той шеговито. — Какво имаме тук? — беше очевидно, че се опитва да възстанови самообладанието си.

— Бебето ми, Хънт. Донесох го тук, за да живее с мен — Тифани се усмихваше спокойно, но сърцето й препускаше в гърдите.

— Да живее с… Но това е прекрасно, скъпа! Здравей, малкия! — той подържа за миг ръчичката на Дейвид и му се усмихна. — Чакай, аз ще взема този куфар… Ти добре ли си? Разтревожих се, когато получих бележката ти.

— Добре съм, но съм доста уморена. Струва ми се, че през последните три дни летя, без да спирам. Поне така се чувствам. Но ще се оправя, когато се освежа и си почина.

— Хайде да тръгваме към колата. Чудесно е да те видя пак, скъпа. Липсваше ми… — Хънт плъзна ръка около кръста й.

— И ти на мен — прошепна тя.

Хънт натовари сръчно нещата на Дейвид и малкия й куфар в багажника.

— Ще дойдеш у дома, нали? — запита я той. — И за бебето ще бъде по-добре, отколкото в хотелския апартамент.

— Великолепно — отвърна тя и залюля леко Дейвид на скута си: той бе започнал да хленчи, стреснат от новата обстановка и множеството наоколо. — Ще имаш ли нещо против да седна отзад? Време му е да яде, а вероятно ще трябва и да сменя памперса. Иначе ще се разреве с пълно гърло.

— Но разбира се! — гласът на Хънт прозвуча весело, но главата му се въртеше, измъчваше го необясним пристъп на ревност. Беше очаквал да има Тифани изцяло за себе си през следващите двадесет и четири часа, надяваше се да прекара по-голяма част от тях с нея в леглото… А ето я сега на задната седалка: гука на бебето и се бори с памперси!

„Познал съм и по-романтични моменти в живота“ — мислеше той с кисела физиономия.

Къщата на Хънт беше построена на ръба на Бенедикт Каньон и представляваше бяла вила в испански стил с малки куполи на покрива. Тифани се влюби в тях през последните няколко месеца. Високите тавани и облицованите с теракотени плочки — подове извеждаха към вътрешния двор и синия басейн, заобиколен с кипариси и палми. Те й изглеждаха много по-естествени, отколкото шикозните лустросани околности на Фор Уиндс. Под нозете й се извиваше бръшлян, покрай стените растеше здравец и изпълваше въздуха със силния си аромат, а около белите сводове се увиваха пълзящи растения и ги покриваха в изобилие от разкошни цветове.

Може би един ден тази къща ще стане дом и за нея… Или — кой знае?

Най-сетне останаха сами: Дейвид спеше в стаята за гости, а икономката и Мануел бяха освободени за през нощта, тъй като децата не бяха вкъщи.

Освежена след душа, Тифани седеше със свити под нея нозе на дивана, облечена в една от раираните ризи на Хънт, и търпеливо го изчакваше да налее шампанско в две високи красиви чаши.

— Добре дошла вкъщи, скъпа.

— Благодаря, Хънт. Наистина е чудесно да се върне човек — внимателно избегна думата „вкъщи“.

— Разкажи ми за пътешествието до Лондон. Малко внезапно, нали?

— Съжалявам, че не успях да се свържа с теб в Ню Йорк, но трябваше да отлетя, за да взема веднага Дейвид, не исках да чакам. Страхувах се някой да не промени решението си да ми го върне… — облегна се на копринените възглавнички и му се усмихна радостно.

— Как стана така, че можа да го вземеш?

— Морган и Хари се развеждат и Хари ще се жени за бившата си годеница, която навремето напусна заради Морган. Хари смята, че Дейвид трябва да живее с мен, защото аз съм истинската му майка.

— Колко странно, че не е пожелал да задържи детето! Да не се е страхувал, че Морган ще получи родителските права над него? Тя нямаше ли нищо против да ти го върне? — запита озадачено Хънт.

— Морган не го искаше. Освен това в момента е болна, нищо сериозно — нервен срив. А Хари наистина е убеден, че Дейвид ще бъде по-добре с мен.

— Вероятно е прав, но ми се струва странно, Тиф. Бъдещата му жена сигурно не е искала детето, така ли?

— Решението е на Хари. За мен беше важно да взема бебето си тук.

— Естествено. Господи, толкова съм благодарен, че имам двете момчета! Разбирам чудесно как се чувстваш! Това означава ли, че ще се откажеш от работата си?

Тифани отпи от изстуденото шампанско.

— Искам да продължа да работя, но след края на този сериал смятам да понамаля напрежението. Имам нужда от повече свободно време: искам да го опозная. Вчера за пръв път го държах в ръцете си — гласът й затрепери и Хънт побърза да я обгърне с ръка.

— Знаеш, че тук имаш дом на разположение — за теб и за Дейвид. От теб зависи.

Тифани го погледна напрегнато. Очите му бяха искрени и пълни с обич, усмивката му — нежна. Сега бе почти сигурна.

— Но присъствието на Дейвид променя нещата, нали? — запита тя тихо.

— Как?

— Когато ми предложи брак, бях сама. Не си очаквал да се появя на прага ти с бебе на ръце, нали? Хънт, кажи искрено, как гледаш на възможността Дейвид да стане част от семейството ти? Как ще реагират синовете ти?

Хънт я обгърна с ласкави ръце и я притегли към себе си.

— Присъствието на Дейвид не променя нещата между нас, Тиф. Нищо не е в състояние да ги промени! Обичам те, Тиф, обичам всичко, което е твое… Той трябва да бъде с теб и истински се радвам, че е тук.

— Сигурен ли си? — тя все още го гледаше напрегнато, с търсещ поглед, за да улови и най-малкото колебание. Ако имаше такова, щеше да продължи да се съмнява в любовта му към нея през остатъка от живота си. — Наистина ли никога няма да съжаляваш, че имам бебе? Никога няма да се вбесяваш от присъствието му?

Хънт изглеждаше така болезнено засегнат от съмненията й, че Тифани се почувства виновна: може би не трябваше да го измъчва по този начин…

— Обещавам ти, скъпа, че за мен Дейвид ще бъде като едно от собствените ми деца. А момчетата ще бъдат възхитени от малкото си братче, което ще закрилят и с което с радост ще играят! За Бога, Тифани, трябва да ми повярваш! Искам и двама ви! — гласът му потрепна разстроено.

Сърцето й се отпусна и тя с радост посрещна топлата вълна на щастието, която бавно и ласкаво я залюля на гребена си…

— Всичко ще бъде наред, нали? — прошепна Тифани с усмивка и леко разтреперани устни.

Хънт я целуна нежно и най-сетне нещо вътре в нея се стопи напълно. Стегнатият възел в корема й, който я теглеше надолу от години, беше изчезнал, обгърна я забравено от детството чувство на лекота. Беше се завърнала у дома.

Но имаше още едно нещо, което Хънт трябваше да знае.

— Съжалявам, че се отнесох със съмнение към любовта ти, Хънт — започна тя. — Има още нещо, което трябва да знаеш. Извинявай, че не ти го казах досега.

Той се вгледа втренчено в нея. Точно тази сутрин я бе определил като непредсказуема жена и се оказа прав!

Тифани вдигна глава и каза тихо:

— Дейвид не е дете на Хари.

В първия момент Хънт сякаш се вцепени. После я погледна въпросително.

— Спомняш ли си премиерата на „Блясък“? Когато дойде в апартамента ми след нея?

Отначало изглеждаше озадачен и напрегнат. После си спомни и кимна бавно и нежно.

Тифани обгърна с ръце врата му и го погледна в очите с доверчива усмивка. Хънт беше стигнал до нея — най-сетне се бяха събрали… Завинаги! Пое дъх и прошепна:

— Разбрах го едва миналата седмица, когато Морган ми каза, че Хари е стерилен… Онази нощ двамата с теб сме създали още един живот… Дейвид е наше дете.