Уна-Мери Паркър
Богатства (31)

30

Беше петък, шест дни след катастрофата. Хари все още бе в кома, въпреки че физиологичното му състояние бе стабилно. Невролозите съобщиха на Морган, че не са в състояние да направят нищо повече за него, освен да чакат. Напрегната и отчаяна, тя остана край леглото, опитвайки се да стигне до съзнанието му с приказки и музиката, която Хари обичаше.

В този ден Тифани разбра какво означава да бъдеш човек, който губи. Случиха се три събития, които я оставиха болезнено опустошена.

Първото бе свързано с Джо Калвин. Той се втурна в апартамента на дъщеря си малко преди девет часа сутринта с пура в уста, обгърнат от синкав дим.

— Трябва да говорим — заяви веднага и се настани на масата, като подблъсна настрани чиниите със закуската й.

— Кафе, татко? — предложи тя учтиво.

— Не, благодаря. Ще дам изявление за пресата, в смисъл че си дала съгласие да родиш бебето от състрадание към сестра си. Знаеш какво искам да кажа. Ето, погледни! — той постави енергично черновата пред нея. — Тук изтъквам, че Морган изпада в ужасна депресия, след като разбира, че е стерилна, и затова решаваме ти да родиш дете вместо нея. Защото обичаш сестра си, защото я съжаляваш. Добре е, нали?

— Питаш ли ме или само ме информираш? — от тона й лъхна хлад.

— Защо иначе ще се съгласиш да съдействаш на този напълно идиотски план? Трябва да внушим идеята, че не е станало кой знае какво. Подобни истории има с купища! Добавям тук — виждаш ли го? — че сме решили семейно ти да го сториш, вместо да се обръщаме към услугите на някоя агенция. Така всичко остава в семейството. И, разбира се, всичко се прави със знанието и съгласието на Хари. Изкуственото осеменяване е вече стандартна процедура! Тази е нашата дума срещу онази кучка — Монро! Напомня госпожа Данвърс от „Ребека“, нали? Гарантирам ти, че така ще спечелим този рунд!

— Говори ли с Морган?

Джо погледна часовника си.

— Твърде рано е да звъня в Англия, но след няколко часа ще го направя. Знам, че ще се съгласи.

— Вероятно.

— Обади ли й се вчера? Имаш ли новини за Хари?

— Не съм говорила с Морган от миналата събота — малко преди тази помия да се излее по пресата.

Джо я погледна изненадано.

— Какво ви става? В един момент сте като дупе и гащи, решавате се да извършите нещо повече от налудничаво, един дявол знае защо, а в следващия дори не разговаряте! Слушай, Тифани!

Тифани се усмихна незабелязано: Джо се канеше да изпълни за пореден път ролята на строг баща с основна реплика: „Не ме гледай какво правя, а следвай съветите ми!“

— Да, татко?

— Защо не говориш с Морган? Няма място за допълнителни неприятности в това семейство! Даваш си сметка за ужасяващите размери на скандала, нали? Тифани, във времена като тези трябва да се държим един за друг, длъжни сме!

Дълбоко засегната, Тифани се обърна настрани, за да скрие сълзите в очите си.

— Сторих го, за да избегна още по-лош скандал.

— Какви ги говориш?

— Нима смяташ, че преминах през ада на девет безкрайни месеца, че отхвърлих най-доброто предложение за работа, което някога съм получавала, че се отказах от бебето си просто ей така, за удоволствие?!

— Защо тогава го направи, мамка му?

Разтреперана от гняв, тя се обърна рязко към него с пламнали очи:

— За да запазя теб, заради това! И да защитя мама до известна степен.

— Да ме запазиш от какво, за Бога? — зарева Джо. Очите му бяха като две късчета синкав лед.

— От ФБР например! Винаги съм знаела — бях само на четиринадесет, когато научих, — че присвояваш суми от „Куадрант“! Мислех, че го знам само аз, но се оказа, че и Морган… О, Боже! Не мога да го понеса! — тя зарови лице в дланите си.

— Продължавай! — гласът на Джо бе като острие на нож.

Тифани пое дълбоко дъх:

— Морган заплаши… заяви, че ще те предаде на ФБР, ако… ако откажа да й родя дете… Нямах избор! Не исках да отиваш в затвора! А нямаше начин да не те осъдят и натикат там! — задуши с усилие надигащо се ридание и отпусна отчаяно глава в дланите си.

Джо се вторачи в нея за миг, после стовари юмрук върху масата и чашите и чиниите задрънчаха възмутено.

— Откъде измъкна тази шибана идея, по дяволите? — той развълнувано прокара длан по олисяващото си теме. — Как можа да бъдеш такава невероятна глупачка?

Тифани скочи и столът й падна.

— Не смей да ме наричаш глупачка! Направих го заради теб!

Те замряха за миг един срещу друг, преплели гневни погледи. Пръв заговори Джо.

— Но това не е вярно!

— Какво? Какво искаш да кажеш? Знам, че е вярно! — Тифани усети, че коленете й треперят. — Някой ми го каза…

— Кой някой?

— Предпочитам… предпочитам да не…

— Кой, Тифани? — очите на Джо изпускаха искри. Имаше вид на човек, който всеки момент ще получи удар.

— Зиг — прошепна тя.

— Зиг? Как така? Защо ще ги дрънка такива, когато въвлича и себе си заедно с мен?! Не е логично! — извика Джо изумен. — Нещо не е в ред. Сигурно не си разбрала какво ти е казал.

— Разбрах го много добре! Бях четиринадесетгодишна, когато той ми го заяви ясно и точно. Не споменах нито дума през тези дълги години… Едва миналата година Морган… оказа се, че и тя го е чула… Не разбирам какво става! — възкликна тя объркано.

Джо се опитваше да постави под контрол беса си.

— Твърдиш, че един прекрасен слънчев ден Зиг идва при теб и без каквато и да било видима причина ти подхвърля небрежно: „О, смятам, че баща ти краде парите на клиентите ни!“ Така ли? И ти повярва? — Джо крещеше със зачервено лице и изпъкнали на челото вени. Обърна се рязко, отиде до прозореца, вгледан с невиждащи очи в панорамата под тях, завъртя се, приближи се до нея и я погледна с дълбоко наранени очи, поразен и невярващ. — Повярва, че съм мръсник, обикновен алчен мошеник? — гласът му прозвуча така, като че ли думите го разкъсваха отвътре. — И Морган е повярвала, така ли? — добави той след кратка пауза. Тифани затвори очи. Сякаш ледена ръка я стисна за гърлото, обля я студена пот, догади й се. — Дъще, погледни ме в очите — прошепна Джо.

Тифани вдигна глава. Стори й се, че вижда баща си за пръв път. Едва сега осъзнаваше, че зад помпозната, нагла, агресивна фасада се крие лесно раним човек…

— Татенце!… — извика ужасена. — Но… Зиг ми каза… Нито за миг не помислих, че…

— Тифани, имам чувството, че криеш нещо. Не ми казваш всичко, нали? Нещо трябва да се е случило! Защо Зиг ти изръсва тези лъжи? Какво още има зад всичко това?

Последва дълга, мъчителна пауза. Тифани се опитваше да събере остатъка от силите си за ужасната случка, която трябваше да му разкаже.

— Прав си… Нещо стана във „Фор Уиндс“ много отдавна… И Зиг ме заплаши, че ако промълвя една само дума, ще те изложи и ФБР ще те прати в затвора — започна тя.

— Какво стана във „Фор Уиндс“?

Тифани го погледна с болезнено измъчени очи. И му го разказа…

 

 

Час по-късно Джо изскочи от апартамента й с желанието да убие някого.

— „Парк Авеню“! — нареди той рязко на шофьора. Трябваше да предприеме определени действия и имаше нужда от изолацията на дома си. Имаше нужда и от време, за да събере сили да погледне Зиг Хофман в лицето. Реши днес да не ходи до „Куадрант“. Измъкна се от линкълна, все още кипящ от гняв, и се стрелна край портиера към асансьора. Бавното му пълзене нагоре го вбеси допълнително. Най-сетне се потопи в спокойствието на кабинета си и се поотпусна, благодарен, че Рут не е в града.

Изтегли малък адресник от едно от чекмеджетата на бюрото си, откри желания номер само след четири секунди и веднага го навъртя.

— „Краус енд Блумфилд“, частни детективи.

— Дайте ми Ханк Краус.

Кратка пауза, прещракване и Ханк Краус бе на телефона.

— Ханк, имам поръчка за теб. Домъкни задника си веднага тук. И не споменавай дори на секретарката си къде отиваш.

— Някакъв проблем, Джо?

Ханк и Джо бяха дългогодишни приятели. Джо смяташе, че може да му се довери.

— Да-а… вероятно много голям… — въздъхна тежко Джо.

— Идвам веднага.

Джо затвори телефона и посегна за пура. Може би ще изрови още нещо за този кучи син, Зиг Хофман, преди да го разпъне на кръст със собствените си ръце!

 

 

Тифани седеше сама в студиото: Джо си отиде, Аксел бе някъде навън. Напоследък той рядко оставаше в апартамента. След сутрешните разкрития се чувстваше емоционално изтощена — и дълбоко засрамена. Бе повярвала на всяка дума на Зиг! Хайде, тогава бе още дете, току-що преживяло ужасен шок. Но защо през последвалите години, когато се превърна в мислещ възрастен човек, не преразгледа нещата, не ги постави под съмнение, не се опита да провери казаното? Бе постъпила като последна глупачка! Замисли се за Джо. Изглеждаше така дълбоко наранен. Странно, никога преди не бе го възприемала като уязвим човек. Винаги бе изглеждал самоуверен, неотстъпчив и изискващ в семейството. Пред очите й застана шокираното му лице, в ушите й продължаваше да звучи искреният глас, с който бе признал единствената измама, допуснал до този момент: измъкване от данъци, свързани с разходите. Парите, които Зекъри сви от касата през онази злощастна нощ преди време. Слушаше го да доказва невинността си пред нея и се чувстваше неловко… беше смущаващо — но и информативно: за пръв път има възможност да зърне истинската същност на баща си, прикрита зад фалшивата маска.

Джо й обясни, че Зиг се занимава с всички финансови въпроси, свързани с „Куадрант“, а той самият върши другата част на общия им бизнес: печели клиенти, търсещи инвестиции за разкриване на нов бизнес, за сделки с недвижимо имущество или за разширение на индустриално предприятие — при условие, разбира се, че могат да представят подходяща гаранция за връщане на евентуалния заем. Оттук нататък нещата се подхващаха от Зиг, който фиксираше лихвите — те зависеха от факта дали „Куадрант“ използва собствен капитал, или заема такъв от някоя банка: при втория случай лихвите бяха по-високи.

Джо призна тъжно, че Зиг го надминава в това отношение.

— Но — заяви той с победоносна усмивка — Зиг никога нямаше да се справи без мен! У мен гори нужното вътрешно огънче!

— О, татко… — Тифани докосна леко ръката му. — Дали ще успея някога да изкупя вината си към тебе? Как можах всичките тези години да мисля, че…

— Ти изстрада грешката си, Тиф… страда много повече от мен. Не смятай, че не оценявам жертвата ти, опита се да ме предпазиш, дори и всичко да е било напълно излишно. Слава Богу, изкарахме тази воня на открито и се отърсихме от нея. Когато си помисля… — замълча внезапно и двамата с Тифани се спогледаха: в един и същ момент една и съща мисъл просветна в главите им! — Исусе, надявам се, че грешим! — възкликна Джо и скочи на крака. — Но е напълно възможно!

— Какво ще стане сега? — пред Тифани пак се изправи познатият стар Джо, възпламенен, нагъл и много, много сърдит.

— Остави нещата на мен — сряза я той и тресна вратата зад себе си.

Беше вече обяд, а нямаше нищо за ядене: Глория почиваше. Тифани се отправи към кухнята, за да приготви нещо набързо и да реши какво да приготви на Аксел за вечеря — в случай че реши да прескочи дотук довечера.

Приготви пилешки сандвич и в този момент външният звънец иззвъня. Вероятно Джо се връщаше да сподели още нещо с нея. Тифани отвори вратата със замах и пред нея застана Хънт, загорял и отслабнал, впил тъмни очи в очите й.

— О! — тя неволно отстъпи назад, объркана и шокирана.

— Здравей, Тифани — произнесе думите меко и ласкаво. — Имах работа в Ню Йорк и реших да се отбия.

Тифани го гледаше втренчено, с безизразно изражение на побледнялото лице.

— А, да… Чудесно — промърмори, когато се съвзе. — Влез — сърцето й биеше силно, гръдният й кош се бе свил болезнено.

— Как си? — запита той, като я последва във всекидневната.

— Добре, направо чудесно! Ще пиеш ли нещо?

— Да, благодаря — Хънт я огледа от главата до петите, отбеляза стегнатата гъвкава фигура в черни панталони и копринена блуза, през която се виждаха съвършено оформените й гърди. — Напоследък чета много за теб тук-там… Изглежда, била си доста ангажирана… — в гласа му имаше ирония.

Тифани го погледна предизвикателно.

— Да, може да се каже и така — отвърна хладно и му подаде чаша с алкохол.

— Защо го направи, Тиф? — той се вгледа в лицето й с търсещ поглед: забеляза сенките под очите й, стиснатите устни: ясни признаци на страдание и вътрешно напрежение. — Защо роди бебе за Морган?

— Историята е много дълга, Хънт. Предпочитам да не говоря на тази тема.

Настъпи неловка тишина, а после и двамата заговориха едновременно:

— Какво става в Лос Анжелис?

— Не съм виждал…

Хънт се усмихна и я сграбчи за раменете.

— О, Боже! Скъпа, така ми е хубаво, че те виждам отново! Наистина ли си добре?

Тифани внимателно се освободи от ръцете му, допирът им прогаряше кожата й.

— Изминалата седмица бе действително ужасна! Крясъкът във вестниците. Хари все още е в кома след катастрофа.

— Съжалявам, Тиф, не знаех. Очаква ли се да оживее?

Тифани махна безпомощно с ръка.

— Може би няма да умре, въпреки че такъв един изход би бил по-добър от вегетиране като инвалид. Зависи колко време още ще бъде в кома. Трябва да се чака.

— Съжалявам искрено — повтори Хънт. — Страдаш ли много за него, Тиф?

— Точно толкова, колкото бих страдала за всеки човек, преживял тежка катастрофа.

— Не трябваше да питам. Прости ми — той се размърда неспокойно върху стола.

— Темата е много болезнена, Хънт, нека да я сменим.

Той кимна.

— Разбирам. Имаш ли много работа?

— Скоро приключих с моделите за „Герти“. Смятам, че шоуто ще има успех. Премиерата е след три седмици. После ще се заловя с дизайна на „Акселанс“.

— А, да… нощните клубове. Как е съпругът ти? — неволно вмъкна остра нотка в гласа си.

Тифани я забеляза и отклони поглед. Бе прекалено горда, за да разреши на Хънт да разбере, че не всичко е наред с женитбата им, че Аксел се е променил в отрицателна насока за кратко време.

— Чудесно! Много е зает, то се знае… — каза тя с изкуствено бодър глас. — „Акселанс“ прави страхотен оборот в Ню Йорк! Когато открием още един в Сан Франциско, ще започнем работа по проекта за трети клуб в Лос Анжелис.

Усети, че изтърва ненужна информация и се изруга наум: Лос Анжелис сега бе градът на Хънт. Недостатъчно далеко, за да й осигури спокойствие…

— Лос Анжелис?! — възкликна той. — О, сигурно ще го харесаш! За теб и твоя талант този град ще се превърне в златна мина! Имам къща в Бенедикт Каньон. Децата много я харесват.

— Как са те?

— Прекрасно. Много по-спокойни и щастливи след раздялата с Джони.

Остра болка прониза сърцето й, принуди я да задържи за миг дъха си.

— Раздяла?

— Да. Разводът ще бъде оформен след няколко месеца — Хънт постави на масата празната чаша и стана. — Жалко, че не почака още малко, нали? — добави след кратка пауза, с натежал от горчивина глас. — Е, предполагам, че така е било писано. Трябва да тръгвам, Тиф. Беше ми истински приятно. Желая ти успех с нощните клубове.

Отправи се към вратата с дълги стъпки, съпроводен от вика на сърцето й: „Защо не ми каза, че ще се разведеш? С какво право ми хвърляш в лицето жестоки думи?“ и „Какви нощни клубове? Нямам такива! Те принадлежат на съпруга ми!“

Едва намери сили да затвори вратата след него, преди да загуби за втори път днес контрол над себе си.

 

 

В три часа Тифани реши да излезе. Бе напълно неспособна да се концентрира, излишно беше да се опитва да работи. Ще пазарува. Ще направи скъпи и екстравагантни покупки в „Марта“ или „Хенри Бендел“. В главата й се въртяха безспир отделни изречения, подлудяваха я.

„Джо не е мошеник… Хънт се развежда и е свободен. Зиг е шибано лъжливо копеле.“ И още по-лошо: „Морган само е блъфирала със заплахата да издаде Джо.“ Като че ли някога би допуснала да се разклати собствената й позиция в обществото! И пак: „Хънт се е разделил с Джони… Дали Хари ще се възстанови? Ако умре, бебето ще остане без баща… Ще има само Морган: Какво ще стане с бебето ми?“

Отчаяна и замаяна от преживяното този ден, тя се отправи към „Уест 57 Стрийт“.

Час по-късно бе накупила достатъчно крепдешиново и дантелено бельо и нощници за най-малко шест медени месеца! Купи и няколко чифта обувки, кашмирен пуловер и четири копринени блузи със спортна кройка. После се помота из „Дъбълдейс“ и купи четири биографии. Най-накрая влезе в „Тифани“ със значително поуспокоен дух. Беше съгласна с Морган, че няма по-ефективен балсам за душата от няколкочасова обиколка на магазините, придружена с изхарчване на голяма сума пари!

В „Тифани“ реши да купи подарък за Джо и нещо дребно за Аксел. След продължително нерешително мотане купи и на двамата по чифт златни копчета за ръкавели. Скучни, шаблонни подаръци, но днес въображението й бе пресъхнало. Погледна часовника си. Беше само шест часът.

Импулсивно реши да се отбие в къщата на родителите си и лично да даде подаръка на Джо. Хубав край на ден, започнал така зле и за двамата! Но първо трябваше да се обади до апартамента си. Понякога Аксел се прибираше към шест часа, преди да излезе пак след вечеря. Телефонира от улична кабина. Поздрави я собственият й глас, записан на телефонния секретар. Беше забравила, че Глория е в почивка.

„Здравей, Аксел. Пазарувах и реших да се отбия до родителите си. Вероятно ще остана на вечеря, ако ме поканят. Защо не се присъединиш към нас? Ще се прибера към десет и половина. Обичам те.“

— Страхувам се, че госпожа Калвин е все още на „Лонг Айлънд“ — обясни икономът, когато Тифани се появи с пакетите си в дома на „Парк Авеню“. — Току-що се обади господин Калвин: няма да се връща за вечеря, имал неотложна работа.

Тифани с мъка прикри разочарованието си. Кой знае защо, много й се искаше да прекара вечерта с Джо…

— В такъв случай оставям това тук за него — тя му подаде бледосиньото пакетче от „Тифани“. — Моля, предайте на господин Калвин моите поздрави и обич. Ще му се обадя по телефона утре сутринта.

— Разбира се, госпожо Краснер.

Тифани тръгна пеша към дома си. Очакваше я дълга самотна вечер и тя пак се зачуди какво ли прави Аксел през тези дълги часове.

Чу ги още щом влезе в коридора. Познати до болка звуци, които я смразиха. Погледна разтреперана към спалнята, но те не идваха оттам. С натежали и размекнати крака, които сякаш нямаха нищо общо с нея, тя се отправи към всекидневната. Ето ги пак — този път по-силни и ясни! Стомахът й се сви неволно, догади й се, по тялото й изби пот. Събра сили, бутна вратата и надникна в стаята.

На дивана лежеше полугол младеж, когото никога не бе виждала.

Аксел го чукаше.