Уна-Мери Паркър
Богатства (3)

2

— Тифани? Здравей! Обажда се Морган!

— Морган! Знаеш ли колко е часът?

— О, вероятно около десет.

— Глупачка! Десет часът там, а тук пет часът сутринта… Какво, по дяволите, става? — Тифани светна нощната лампа и вдигна възглавницата, за да се облегне удобно, беше вече напълно събудена.

— Забравих! Слушай, Тиф, миналата седмица срещнах страхотен мъж и мисля да остана тук малко по-дълго.

— А какво мислят Розали и Глен? Няма ли да имат нещо против?

— Разбира се, не. Чакай да ти разкажа за него! Той е на двадесет и шест години, висок, много привлекателен — и е син и наследник на Лоумъндския херцог! Какво ще кажеш? — в гласа й ясно звънтеше нотка на триумф.

Последвалата дълга пауза бе прекъсвана само от слабите пропукващия по трансатлантическата линия.

— Тиф? Там ли си?

— Да.

— Чудесно. Стори ми се, че са ни прекъснали. Той е фантастичен, а семейството му притежава петвековен замък в Шотландия, както и голяма къща на Белгрейв…

— А Грег Джаксън?

— Какво Грег Джаксън? — от гласа на Морган лъхна хлад. — За Бога, Тиф, знам, че Грег е мил и всичко останало, но честно казано, ти не очакваш от мен да се върна в Ню Йорк и да се омъжа за него, нали?

— Бях останала с впечатлението, че двамата сте се разбрали да обявите годежа си, когато се върнеш от Лондон. Поне така смята Грег.

Морган я прекъсна нетърпеливо:

— Но тогава не познавах Англия! За пръв път гостувам в Лондон! Не можеш да си представиш колко чудесен е животът тук и какво огромно желание имам да остана!

— Завинаги? — запита Тифани глухо.

— Е, не съм съвсем сигурна… Вероятно. Зависи как ще се подредят нещата с Хари.

— С кого?

— С Хари Блеърмор. Просто те информирам! Той е Блеърморски маркиз, а баща му е…

— Да, разбрах, вече го каза.

— Тиф, какво има? Подготвям се за разкошен обеден прием в семейство Уестклиф и идеята да ти звънна ми се стори чудесна! Исках да ти съобщя новините. Не ти ли е интересно? — гласът на Морган звучеше като глас на току-що отхвърлено момиченце.

Тифани омекна. Бе само две години по-голяма, но още от ранно детство бе поела грижата за Морган, отстъпваше й, проявяваше снизхождение.

— Да, интересно е — отговори тя. — Радвам се да те чуя, скъпа, и съм истински щастлива, че прекарваш така добре там. Но не желая да рискуваш излишно и да завършиш с разбито сърце. Освен това се безпокоя по въпроса с Грег. Страхотно е влюбен в теб, сама знаеш. Срещнах го миналата седмица — той непрекъснато пита кога ще се върнеш. Ще го съсипеш, ако му обърнеш гръб след толкова време…

— Но аз се промених! Когато го срещнах за пръв път, бях само на шестнадесет и съвсем непорочна, за Бога! Искам много повече, отколкото той някога ще може да ми даде! Искам някой ден да бъда известна личност с име! Не разбираш ли? Ако се омъжа за Хари, един ден ще бъда херцогиня! Със замък и съответно обкръжение! Ще бъда човек от висшето общество — може да стигна дори до кралското семейство!

— О, скъпа! Четеш прекалено много романи от Барбара Картланд^[1] — разсмя се Тифани. — Скоро ще заговориш за благородническа диадема и присъствие при откриването на Парламента!

— Точно така! — възкликна Морган напълно сериозно. — Разбираш ясно какво искам да кажа! Нима мога да пропусна шанс като този? Тогава никога вече няма да се примиря с Грег и живот в Стокбридж сред дечурлига и неподходяща прислуга.

— Какво искаш да кажеш с това „неподходяща прислуга“?

— Точно каквото казвам! Главен прислужник, лакей и тъй нататък! Прислугата на мама и татко изглежда като зле подбрана група бегълци в сравнение с прислугата на хората тук! Трябва да тръгвам, ще закъснея.

— Или ще подраниш, ако си тук! — през завесите на Тифани се процеждаше първата студена светлина на зората. — Внимавай, Морган, пази се.

— Не се тревожи. Тези дни ще ти изпратя подробно писмо. И кажи на мама, ако се чуете, че ще остана тук още малко.

— Добре — Тифани затвори телефона с особено чувство на празнота отвътре. Морган щеше да й липсва, ако останеше завинаги в Англия. Те имаха различни интереси, различни приятели, главните неща в живота за двете сестри бяха напълно различни. Но си приличаха като близначки и точно като близначки имаха силна вътрешна връзка. Замисли се за Грег. Той беше деветнадесетгодишен, когато срещна Морган у Хемптънови на плажно празненство. Тогава тя представляваше: дълги крака, руса коса, ветрееща се около изящното й лице, и големи зелени очи, искрящи от смях. Грег се бе влюбил от пръв поглед. Тифани си спомни как гледаше ту Морган, ту нея, чу гласа му: „Невероятно! Страхотна прилика!“ Но той се лепна за Морган, подаваше й лосиона против изгаряне, носеше й сухи кърпи… Бяха неразделни това лято и Морган очевидно се наслаждаваше на новооткритата власт над силния пол. През следващите шест години тя бе момичето на Грег. Пишеше й всяка седмица, когато беше в колежа, спестяваше от парите си, за да й купува подаръци, намери си работа в Ню Йорк, за да бъде близо до нея. Истинското му желание всъщност бе да остане близо до семейството си в Стокбридж, но сърцето му принадлежеше на Морган и искаше да се оженят. А и Морган никога не му бе дала и най-малък повод да се съмнява, че отношението й към него не е същото. „Колко характерно за Морган!“ — помисли Тифани. Тя не подвеждаше хората преднамерено, но обичаше да бъде ухажвана, да е център на внимание и още като малка бе установила, че за да бъде харесвана, най-добрият и най-лесният начин бе да се съгласява с всичко, което казва другият.

Докато се унасяше в предутринна дрямка, Тифани се сети, че Морган изобщо не бе попитала как е и дали всичко около нея е наред.

 

 

Тифани крачеше енергично към дома на родителите си, наслаждавайки се на приятната хладина на мързеливия ветрец, който играеше с косите й. Синята плисирана пола се люлееше в унисон с крачките й. Спря за миг, за да отдъхне от непоносимата горещина. Ню Йорк сякаш изпускаше искри под изгарящата жар на юнското слънце. Тротоарите бяха лепкави, тревата в „Сентръл Парк“ бе прогоряла. Пари и прах се смесваха в натежалия въздух и прогонваха хората от улиците: всеки гледаше да влезе в магазин или кафене, за да поеме с наслада прохладата, осигурена от климатиците.

Тифани бе изживяла още един адски ден, прекаран в обикаляне и ровене из безбройните складове за платове. Никъде не откри гравирани позлатени копчета и пъстра коприна в нюанса, който й бе нужен. Нямаше колосани предници за ризи, нито широки панделки от черно кадифе. Костюмите за „Нощен хлад“ се превръщаха в кошмар. Като капак на всичко Джанин Белами, която играеше главната роля, се оплакваше, че дрехите не са подходящи за нея и настояваше за нов комплект модели! При положение, че имаше само пет седмици до премиерата!

Още щом влезе в дома на родителите си, потръпна от хлад. Кое правеше този дом винаги така студен? Безличието на вътрешната украса? Надменността на майка й? Върху масата от времето на Луи XIV в широкия коридор бе поставена разкошна ваза с впечатляващо подредени бели лилии, а преди да влезе в синьо-бялата всекидневна, Тифани трябваше да мине покрай две нубийски статуи върху постаменти… Не харесваше вкуса на майка си. Той бе странна смесица от френски и италиански стил, комбиниран с ранен английски и ориенталски: тя бе събрала в едно идеи, вдъхновени от безбройните й пътувания в чужбина. Естетическото чувство на Тифани се дразнеше от разположението на огледалата, стил „рококо“, венецианските полилеи, претрупани с цветя в лилаво, плодове и чист кристал, лакирания китайски шкаф, ползван за съхранение на напитки, мраморната камина в стила на Робърт и Джеймс Адам^[2]. И всичко това, съчетано с позлатени масички, португалски килими, столове в стила на Хепълуайт^[3] и позлатени свещници от времето на кралица Виктория върху масички в стил Луи XIV!…

— Здравей, мамо! Как си? — Тифани целуна набързо майка си по бузата.

Както винаги, без оглед на времето, Рут изглеждаше от главата до петите шикозна представителка на нюйоркското висше общество в бледожълта ленена рокля и строго подредена прическа.

— Тифани, хубаво е да те види човек — тя наведе глава и продължи да пише.

Тифани се отпусна върху бледосиния диван.

— Как са нещата?

— Баща ти ще се върне всеки момент. Искаш ли да пийнеш нещо? — Рут внимателно близна плика и го залепи с превзет жест. — Днес е много горещо.

— Благодаря. Бих изпила чаша студен чай. Какво правиш?

— Другия месец ще даваме малък коктейл: само няколко приятели и хора, свързани с работата на баща ти, нищо повече — гласът й заглъхна и тя се вторачи разсеяно през прозореца.

Настъпи тишина.

— Много съм заета с постановката на „Нощен хлад“ — обади се Тифани. — Ще се радвам, когато всичко приключи.

— Така ли? — гласът й бе учтив.

— Поканите не са ли прекалено много за „малък“ прием?

Рут сви рамене.

— Толкова много са хората, които баща ти настоява да поканим.

— Така и предполагах — Тифани никога не съумяваше да разговаря търпеливо с майка си за незначителни неща.

В този момент в стаята влезе Зекъри. Косата му бе чорлава, изглеждаше мърляв и развлечен.

— Здравей, сестричке! — поздрави я той с ръце в джобовете.

— Здравей, Зекъри — Тифани огледа с изненада мръсните му дънки и ризата на петна. И тримата бяха научени да изглеждат безупречно по всяко време на деня, дори и когато са облечени спортно.

Той се отпусна в един от фотьойлите и механично запрелиства някакво списание.

— Как вървят нещата? — запита тя.

— Нищо особено.

— Как е училището? — настояваше. — Още ли си увлечен по историята?

— Всичко е наред — измънка той.

— Не съм те виждала от векове. Какво прави през това време?

Зекъри не отговори. Майка й близна още един плик и го постави внимателно върху купчината.

— За Бога! Какво ви става? — избухна Тифани. — С много по-голям успех разговарям с животните в Зоологическата градина!

В този момент се появи една от слугините.

— Студен чай за госпожица Тифани, а аз ще пия бяло вино с газирана вода.

— Искам кока-кола — обади се Зекъри, без да вдига поглед.

Слугинята се движеше безшумно сред студената елегантност на стаята. Като събудена от дълбок сън, Рут внезапно се обърна към сина си с широко разтворени очи.

— Нужно ли е да се мъкнеш наоколо в този вид?

„Започва се“ — помисли Тифани. Липсваше само появата на баща й, за да се получи класическа картина на щастлив семеен живот.

— Свърши ли някаква работа днес, Зекъри? — гласът на Рут се повишаваше постепенно до гневен рев. — Казано ти беше да учиш през ваканцията. Изпитите наближават и баща ти ще побеснее, ако не се представиш добре.

Зекъри стана рязко.

— Излизам — заяви той с кисел тон.

— Вечно излизаш някъде! Спиш до обяд, а след това излизаш един Бог знае къде! — за пръв път от момента, в който Тифани влезе в стаята, майка й изглеждаше живо същество. Вероятно имаше нужда от скарване с някого, а Джо не бе подходящ за тази цел. Той просто излизаше от стаята и оставяше другия, изпълнен с думи, които нямаше повече смисъл да изстрелва. — И още нещо! — Рут продължаваше да се навива. — Стаята ти е като леговище на мечка! Сутрин се срамувам да пускам прислугата в нея! Никога не закачаш нищо на място, навсякъде се търкалят книги, списания и куп боклуци!

— Остави ме на мира, за Бога! — нефритовозелените му очи, цветът на очите на сестра му и на по-млада и ярка версия на майчините му очи, пламтяха от гняв. Обърна се и избяга от стаята, без да погледне назад.

— Възрастта му е такава — отбеляза Тифани, чувствайки се длъжна да даде някакво обяснение. Съчувстваше на братчето си. Животът вкъщи никога не е бил особено интересен. Рут прекарваше по-голяма част от времето в усилия да изпълнява задълженията към двата змея — социалната позиция и парите, — които Джо й бе натрапил в течение на годините. От време на време Тифани оставаше с впечатлението, че майка й се огъва под тази тежест, стряскаше се от изтощения й, измъчен и разсеян вид. Обикновено тя игнорираше присъствието на децата си, но понякога — също както сега — като че ли внезапно идваше на себе си и следваха неспирни разправии. Джо винаги е бил много взискателен към тях, настояваше да работят по-усърдно, да постигнат повече, да бъдат победители — но на майка им не обръщаше внимание. В живота му нямаше място за загубилите играта. Той презираше провала.

В този момент в стаята влезе Джо, сгорещен и смръщен.

— Какво става с това момче? — прогърмя той. — Едва не ме събори, изтича край мен като подгонен звяр! Не трябва да му разрешаваш да се облича така, Рут! Не желая моят син да се носи из града като някакъв пройдоха!

— Но, татко, много е горещо.

Джо се обърна.

— Тифани! Колко рядко те виждам тук! Как си, моето момиче? — той се приближи до нея и я целуна по бузата. — Я, колко си хубава! — обърна се към жена си: — Ако аз мога да нося твърда яка, връзка и сако в тази горещина, същото може да направи и той! Тук нямам нужда от хора, облечени по този начин! Това момче има нужда от здрава ръка.

Слугинята влезе с напитки върху сребърна табла.

— Донеси ми уиски с лед! — поръча рязко Джо. — Ще останеш ли за вечеря, Тифани? — изречението бе повече предизвикателство, отколкото покана.

— Съжалявам, татко. Чакам Хънт — тя срещна открито погледа му, докато отпиваше от чая. Настроението в стаята неочаквано падна под нулата. Джо сви устни и я изгледа с мълчаливо неодобрение. Тифани не очакваше да спечели награда за отгатване на мислите, които препускаха из главата му. „Защо Тифани не излиза с някой хубав, богат свободен мъж? Защо се е лепнала за този жалък ексцентричен филмов режисьор с жена и две деца? След всичко, което направихме за нея, защо тя не е в състояние да си намери някой подходящ съпруг? Подходящ. Подходящ!“

— Ще трябва да тръгвам — заяви тя неловко. — Отбих се само да ви кажа, че Морган ми позвъни тази сутрин в пет часа.

— В пет часа тази сутрин?! — възкликна Джо. — Кога ще проумее това момиче разликата във времето — в гласа му прозвуча ревност: „Защо Морган никога не звъни на тях?“

— Тя искаше само да съобщи, че вероятно ще остане още малко в Англия. Отиваше на бал. Изглежда, семейство Уинууд са наистина много мили към нея.

Джо направи няколко стъпки към мраморната камина и взе пура от красивата дървена кутия.

— Прекарва добре, така ли? Хмм… Има ли проблеми с дрехите и други неща? Надявам се, че създава нужните контакти с херцози, графове и барони с имения в провинцията… — в гласа му прозвуча копнеж. Морган му липсваше. Единствена тя от трите деца бе наследила светските му амбиции.

— Заяви, че е добре и ви изпраща много целувки — отговори Тифани. Е, не бе кой знае каква лъжа. Ако Морган бе престанала поне за миг да мисли за себе си, щеше да се сети наистина да го направи. — Останах с впечатлението, че е много щастлива и се среща с най-различни интересни хора — и на кръст да я разпънеха, нямаше да им разкаже всички подробности от разговора си с Морган. Засега колкото по-малко знаеха, толкова по-добре. Ако разберяха, че има шанс за Морган да стане херцогиня, Джо щеше да хукне със следващия полет да помага на дъщеря си в улова и вероятно щеше да развали всичко! Освен това дотолкова, доколкото познаваше Морган, напълно бе възможно до другата седмица да се обърне на сто и осемдесет градуса и да промени напълно решенията и вижданията си за всичко!

 

 

Зекъри крачеше гневно по мръсния тротоар на „Ейт Авеню“, като подритваше с маратонките си боклуците, които имаха нещастието да се изпречат на пътя му. Ако денят е щастлив, ще попадне на Смоуки: тя бе обещала да бъде в бара на Дино около седем. Снощи бе прекалено заета, за да разговарят по-дълго, но докато въртеше енергично дъвката в устата си, тя все пак се бе съгласила да се срещне с него в седем. После щяха да отидат в стаята й, ако му се иска. Искаше ли му се наистина?

Когато видя за пръв път Смоуки О’Мали, залюля го горещо желание. Дори миризмата на евтиния й парфюм го разпалваше, а яркочервените й устни, тези широки, меки, натежали от червило устни… Разрошената й коса, черна в корените и с цвета на промит пясък по краищата, го влудяваше. Зърната на гърдите й предизвикателно надигаха розовата й крепдешинова рокля, изцапана по врата с грим.

Досега Зекъри никога не бе срещал жена като нея. Нещо се раздвижи в слабините му и той ускори крачка. Тази вечер ще го направи. Бе си осигурил двеста долара в брой сутринта — по-голяма част от издръжката му за месеца. Не бе сигурен колко ще струва. Но едно знаеше със сигурност: ще преживее нещо, което си заслужава всеки похарчен цент!

Барът на Дино бе претъпкан: невероятна смесица от хора със странен вид. Те се блъскаха един друг, пиеха и пушеха. Всички обаче се стремяха към едно: то се четеше в гладните им погледи и в езиците, които бавно навлажняваха пресъхнали жадни устни. Зекъри се огледа тревожно: тя не се виждаше никъде. Поръча кола и се вторачи нетърпеливо във входа в напрегнато очакване да зърне онези червени устни и щръкнали зърна на гърдите й. Ако му откаже… О, Боже! Членът му пак се втвърди.

Тя се появи неочаквано и дори не го забеляза! Кафявите й очи, понесли цялата мъдрост на улицата, огледаха внимателно залата и всеки мъж в нея от главата до петите, спирайки се на слабините му.

— Здравей! — Зекъри се изтъпанчи пред нея с колеблива, нервна усмивка.

— О… — за миг тя като че ли се зачуди кой е той.

— Здравей.

— Спомняш ли си? — обля го пот на отчаяние. А ако тя е забравила за обещаната среща? — Ние… ъъ… се срещнахме снощи. Ти каза, че… решихме да… — изчерви се силно.

— О, да — отговори небрежно Смоуки. — Ще ми купиш ли пиене? Искам алкохол.

Зекъри въздъхна облекчено. Бе успял! Тя не бе забравила.

— Разбира се. Какво ще поръчаш? — самоувереността му се възвърна. Тя едва бе хванала чашата, когато той изтърси нетърпеливо: — Ще отидем ли у вас? — напрежението в дънките му бе истинска агония.

— За какво тая бързина? За пръв път ли ти е?

— Разбира се, не! — лицето му още повече почервеня. — Напълно съм спокоен. Просто ми се иска да те опозная по-добре…

Смоуки отпи замислено от чашата си.

— Имаш ли цигари?

— Ъъ… не пуша, но ще ти купя — запрехвърля с пръсти монетите в джоба си и се отправи към автомата за цигари.

По някое време замаяно установи, че върви по улицата до тази забележителна жена, която излъчваше секс през всяка пора. Мъжете, които се разхождаха на групи по тротоара, се обръщаха и я оглеждаха, а тя се люлееше на високите токчета и въртеше предизвикателно бедра. Висок черен мъж, елегантен и самоуверен в бежовия си памучен костюм и широка шапка, измърка подканващо: „Здрасти, Смоуки! Как вървят нещата, малката?“ Зекъри внезапно усети абсурдна гордост. Много скоро и той ще стане част от обществото на истинските мъже.

Тя го поведе нагоре по тясна стълба със скърцащи, прогнили стъпала. Закръгленият й задник в розов крепдешин се люлееше само на няколко сантиметра от лицето му.

— Ето тук — тя влезе в малка квадратна стая с неравно легло, върху което бе метната мърлява яркочервена сатенена покривка. — Сложи парите на масата.

— Колко? — Зекъри внезапно се смути и в гласа му прозвуча боязън.

— Петдесет долара, както вече казах — погледна го подозрително. — Имаш ги, нали?

— Разбира се — той постави новите, приятно шумолящи банкноти на масичка до леглото, покрита със захабена дантелена покривка. Като се опитваше да изглежда уверен в себе си, съблече ризата и дръпна ципа на дънките. Бе изненадан от бързината, с която тя захвърли роклята и бикините си. Сега стоеше пред него напълно гола, само по обувки. Тялото й наистина бе зашеметяващо: всички извивки бяха налице, пълните й гърди бяха твърди, зърната — големи и тъмни, стомахът — плосък, а бедрата — добре оформени.

— Е? — тя протегна ръка с дълги, ярко боядисани нокти и ги прокара по гърдите му. Той се опита да я сграбчи и да целуне тази подлудяваща го чувствена уста, но тя обърна глава настрана и посочи леглото. В слабините му сякаш гореше огън, струваше му се, че членът му ще експлодира. Хвана я несръчно и рязко се вмъкна в нея. Свърши за секунда. Лежеше върху нея, поразен и разочарован, така както никога досега.

— Това ли е всичко? — чу той гласа си. Имаше усещането, че някой му бе подал красиво опакована празна кутия.

Смоуки го отблъсна сърдито от себе си.

— А ти какво очакваше? Цялата Кама Сутра за пет секунди?

Стана раздразнено от леглото и се намъкна в бикините си. Зекъри протегна нацупено ръка към дрехите си. Напипа рулото долари в джоба си и ги извади:

— Да го направим пак, а?

Смоуки прониза като със свредел банкнотите с очи, пресмятайки бързо наум.

— Защо не? За осемдесет долара ще имаш второ чукане и цигара с марихуана.

Вторият опит бе по-сполучлив. Той не свърши така бързо и се надяваше, че достави удоволствие и на нея. После тя се покатери на нестабилен стол и зарови из горната част на очукания бюфет, докато измъкна малък найлонов плик.

— Ето го! Всичко накуп! — заяви тя триумфално. Седна на леглото до него и се залови да свива цигара с наркотика от плика. — Къде живееш, малкия?

— „Парк Авеню“ — отговори Зекъри, зазяпан в нея като омагьосан.

Очите й се разшириха и тя ги впи в него.

— Истина? Вярно ли е? Какъв си, някакъв милионер или какво? — по тона й личеше, че не приема отговора му сериозно.

— Вероятно татко е такъв. Той е президент на „Куадрант Инк“.

Тя навлажни с език специалната хартия и посегна за кутия кибрит, без да го изпуска от поглед.

— Шегуваш се! — този глупчо сигурно бе надрусан! — Защо тогава висиш в бара на Дино? „Дъбълс“ не е ли по-подходящ за теб? — сега гласът й бе определено агресивен. — На милионерското синче му прави кеф да се влачи из бедняшките квартали, така ли?

— Вкъщи е скучно — обясни простичко Зекъри. — Особено през ваканциите. А тук има живот. Има движение, действие… — той пое цигарата с марихуана и смукна силно. Нещо незабавно го погъделичка по пръстите на краката, а главата му забръмча приятно.

— Аха, доскучава ти вкъщи по цял ден, така ли? — Смоуки злобничко имитира гласа му. — Обзалагам се, че седиш там със задник, потънал в чер хайвер. Хайде, дай ми цигарата.

Зекъри се облегна бавно на възглавницата, обхванат от приятно чувство на спокойствие.

— Вероятно би могло да бъде и по-лошо… Сега издръжката ми е малка, но догодина татко ще ми даде тлъста сумичка, както даде на сестрите ми. Тогава ще мога да правя каквото поискам.

— Това се казва приказка, сладурче — закудкудяка тя. — Хей, досега никога не съм била с друг като тебе. Синя кръв, ммм… — забеляза осемдесетте долара на масичката, грабна ги бързо и ги натика в голямата розова чанта от пластмаса, където вече бе скрила дълбоко първите петдесет. — Кога ще се срещнеш пак със Смоуки? Двамата заедно ще направим някои страхотни нещица…

— Ние двамата? — той седна бързо в леглото, като се залюля леко. Всъщност възможно е да не се е представил чак толкова зле… А когато я опознае по-добре, нещата вероятно ще станат точно така, както винаги си ги бе представял. Той се вгледа омаломощено в тъмните й като копчета очи. — Утре не мога да дойда. Родителите ми дават прием вечерта и аз трябва да съм там.

Смоуки обмисли чутото за миг, после се усмихна.

— Добре. Аз ще бъда в бара на Дино около единадесет. Хей! Как се казваш? — тя зарови пак в чантата си, измъкна изцапани с червило книжни кърпички, мръсен гребен, разни козметични принадлежности, докато най-сетне се появи опърпан черен адресник. Записа с труд името и адреса на Зекъри, който и го съобщи с известна неохота. Когато приключи, затвори внимателно бележничето и го постави в стара кутия от шоколадови бонбони със снимка на пет котенца върху капака. — Сега трябва да потеглям.

Тя тръгна към вратата, като оправяше мимоходом розовата рокля и прокарваше нокти през косата си. Зекъри я последва, все още жадно вторачен в тялото й…

 

 

Когато Тифани се върна в апартамента си, беше вече седем и нещо. Очакваше Хънт в девет. Имаше време за душ и отдих, докато Глория, прислужницата й, приготви вечерята. Слава Богу, че имаше Глория! Връщаше се винаги психически изтощена от всяко посещение при родителите си… Нищо чудно, че когато беше вкъщи, Морган прекарваше времето в гостуване у приятелки или пазаруване.

Атмосферата в дома на родителите й бе силно потискаща. Майка й бе вечно напрегната и отдалечена, сякаш знаеше, че никога не би могла да възстанови контрола си над обстоятелствата, които се носеха около нея в бесен кръговъртеж. Баща й беше рязък и изискващ, отдаден изцяло на печелене на пари и следене децата му да ги използват за постигане на личните си цели и подобряване на качеството на живота си като цяло. Тифани въздъхна. Няма да е същото, ако Морган остане в Англия. Няма да има с кого да споделя, да се смее… Да клюкарства… Няма да има кой да я изслушва, когато е потисната и има нужда да поплаче на нечие рамо… Няма да има кой да я накара да се смее — особено на самата себе си. Когато се запозна с Морган, Грег я бе нарекъл Сияние. Този прякор й подхождаше съвършено. Тя излъчваше светлина и положителни емоции. Тифани знаеше, че един прием започваше едва когато Морган пристъпи в стаята.

Отпочинала и освежена, Тифани облече панталон и блуза от чиста коприна в зелен нюанс, който съответстваше напълно на цвета на очите й. Няколко семпли златни верижки висяха на врата й: на едната от тях се люлееше детелина, гравирана в нефрит. От кухнята се носеше аромат на печено: Глория сигурно вече бе подредила масата в уютната всекидневна — сребро и кристал върху колосаната синя ленена покривка. В сребърната розова кръгла ваза ще има цветя, а в античните сребърни свещници ще горят високи сини свещи. Хънт скоро ще пристигне и пред тях ще се простре още една прекрасна нощ… Тифани се протегна с вдигнати над глава ръце — жест на чисто щастие, и се отдаде на любимите си фантазии, в които Хънт, разбира се, беше главната фигура. Виждаше го да се връща всяка вечер вкъщи за романтична вечеря с чудесна храна и божествено вино, придружена със смях и оживен разговор… Споделят случилото се през деня, седят на дивана след вечеря, пият прегърнати бренди и слушат Малер^[4]… Или планират заедно отпуските си, уточняват какво ще правят в Деня на благодарността и Коледа или може би колко деца ще имат… И всяка нощ заедно в леглото, потопени в топла сигурност и любов…

Стресна се от резкия звън на телефона, който, внезапно разгони мечтите й.

— Ало?

— При тебе ли е онзи гаден кучи син? — изпищя в ухото й пиян женски глас.

Шокирана, Тифани тресна слушалката.

И така, Джони знаеше!…

 

 

Оркестърът на Ройъл Скотс Гардс маршируваше по безупречно поддържаното игрище за поло към клуба в Смитс Лон, Уйндзор. Те се движеха със съвършена точност, докато свиреха „Земя на надежда и слава“.

Мелодията достигаше до всички части на това най-забележително игрище за поло в Англия и създаваше празнично настроение. Публиката се вливаше през най-отдалечения край, потънал в пищната зеленина на Уиндзорския Грейт Парк, а в близост до общия паркинг някои семейства бяха разтворили кошници с храна и бяха насядали около нея върху тревата. Предназначеният за елита по-близък край се открояваше с кралската беседка, която се издигаше като малка бяла къща, отворена от едната страна, но с балкон и веранда, обрамчени от прекрасните цветове на червено мушкато и сини хортензии със специфичния нюанс на тинтявата. Отпред бяха наредени столове за кралицата и Уелската принцеса: очакваше се да пристигнат всеки момент със свитата си от замъка наблизо. Днес предстоеше да се играят мачове за кралската купа и за сребърната юбилейна награда на Картис. Очакваше се да играе и принц Чарлз. По-късно кралицата щеше да раздаде наградите. Трибуната около кралската беседка бе заета от членове на клуба и семействата им, от филмови звезди, членове на английската аристокрация, богаташи, които кръстосваха из света със собствени реактивни самолети, поп звезди, новозабогатели и новообеднели…

От украсените със знамена големи палатки сигнализираха за завършване на обяда, даден за гости на Картис, и скоро те забързаха по зеленото кадифе на тревата към определените за тях места.

— По-бързо! Само след минута ще започне първият таим! — извика Хари. Двамата с Морган напуснаха приятната сянка на златистия балдахин над входа на една от големите палатки. Той я хвана за лакътя и я поведе през тълпата. Морган усещаше с приятна тръпка погледите на другите наоколо: снимките на двамата наскоро се бяха появили в някои вестници и списания и сега хората обръщаха глави, когато минаваха край тях. До нея долетяха недовършени въпроси: „Коя е тя…“, а няколко мъже шумно поеха въздух, поразени от красотата й. Тя се усмихваше доволно. Знаеше, че изглежда прекрасно в белия ленен костюм със съвършена линия, тъмносини допълнения към него и свободно спусната назад коса под сламена шапка.

Ричард Юнг от „Дейли Експрес“ трескаво щракаше с апарата си, докато заемаха местата си. Утрешният брой без съмнение щеше да съдържа разказ за романтичната връзка между богатата американска наследница и сина и наследника на Лоумъндския херцог…

Играта се развиваше светкавично: английският отбор в бяло и тъмносиньо (с принц Чарлз в състава!) играеше срещу отбора на Испания. С аплодисменти и одобрителни викове бяха посрещнати проявите на капитана на отбора — Джон Хорсуел, който отпрати с брилянтен удар топката към вратата на испанците. По същия начин бе поздравен и Педро Домек: той галопира край него и успя да я отклони! След седем минути вълнуваща игра първият таим завърши. Морган стисна развълнувано ръката на Хари. За пръв път присъстваше на такава изключителна демонстрация на мъжество и конска сила. Той също стисна ръката й, но веднага внимателно изтегли своята. Погледна профила му. Изглежда, в приказките за англичаните има някаква истина. Бяха изключително сдържани на публично място. Целувка по бузата — може би. Ръка върху лакътя — да. Но нищо повече.

„Питам се какъв ли е в леглото…“ — помисли тя.

Таймът свърши.

— Време е да потъпчем чимовете — обяви Хари весело и скочи на крака веднага щом играчите се оттеглиха да сменят конете си.

— Какво?!

— Да затъпкваме чимовете! — той посочи към игрището, което сега гъмжеше от хора: зрители и от местата за простолюдието, и от местата за привилегировани се тълпяха там и тъпчеха по тревата, за да изравнят буците пръст, изровени от копитата на попитата.

— С тези обувки? — Морган вдигна с ужасен израз елегантен крак в тъмносиня обувка с висок ток. Беше ги купила вчера в магазина на Чарлз Джордан за двеста фунта! Проклета да е, ако сега ги похаби за нищо!

— О! Е, вероятно не… — Хари се отпусна разочаровано обратно на мястото си, вгледан с детинска завист в тълпите, които весело и енергично скачаха по игрището.

— Хайде да се поразходим наоколо — съгласи се неохотно Морган.

В палатките им сервираха чай. Сега отношенията там не бяха така официални, както по време на обяда. Дамите не се безпокояха особено дали ще измачкат роклите си или не, а някои от по-младите мъже дори съблякоха саката, но не посегнаха на връзките, разбира се.

— О, ето мама и татко… На масата в ъгъла. Хайде да отидем да ги видим! — възкликна Хари и поведе Морган към тях. Тя се опита да познае кои са родителите му от десетината души, насядали около кръглата маса. Симпатичната закръглена дама в рокля на цветя и с перли? Ъгловатият мъж с черни вежди, опънати почти в права линия над очите, полуприкрити с тежки клепачи? Или веселата двойка, която подаваше в момента сандвичи с парчета краставици?

Хари спря пред слаба студена жена, облечена в сива рокля, със сива коса и сиво лице. Наведе се да я целуне по бузата, а после се обърна да стисне ръката на висок мъж с военна стойка, гъсти бели мустаци и засмени очи.

— Разрешете ми да ви представя… — Хари махна с ръка към спътницата си.

Към Морган се обърнаха безцветни очи, студени като стомана. Лоумъндската херцогиня стисна тънки устни, напомнящи лимонов резен, кимна едва забележимо, обърна се веднага настрана и заговори на мъжа до нея.

— Добър ден, скъпа — херцогът, едър и внимателен мъж, веднага стана и сърдечно стисна ръката й. — Много се радвам да ви видя! Страхувам се, че тук няма да има място за вас — той огледа масата, — но непременно поръчайте чай! Ако побързате, ще хапнете от кифлите с крем — чудесни са! Добре ли прекара деня, момчето ми? — той потупа Хари по рамото, сякаш синът му бе любимото куче.

— Прекрасно, татко. Много вълнуващ мач, нали? Жалко, че засега Испания води с един гол.

Докато Хари и баща му бъбреха щастливо, Морган скрито наблюдаваше херцогинята. Огледа я от сивите обувки с ниски токове и дебели чорапи до стегнатия кок на тила й не откри нищо, което да й хареса. Дори диамантите й изглеждаха мръсни.

Морган и Хари се разделиха с родителите му и се присъединиха към приятели на Хари от „Итън“, насядали на съседната маса. Приятелките им бяха с тях и те не пропуснаха да изгледат Морган с нескрита враждебност.

— Прекалено много лустро — дочу тя шепота на едната от тях.

— Ужасно, нали? — съгласи се другата тихо.

Морган вдигна демонстративно глава. След като бе разбрала какво представляват англичаните, не бе особено трудно да установи, че англичанките, изглежда, се страхуваха особено много да не се натруфят или да не прекалят с грима. Сега не одобряваха нейния вид, но ако тя се омъжеше за Хари и станеше Блеърморска маркиза, щяха да ближат обувките й и да я канят да се присъедини към ужасните им благотворителни дружества.

Морган се усмихна на момичето до себе си.

— Обичате ли крем? — попита тя.

 

 

Когато играта завърши, Морган се извини и се осмели да влезе в полевата тоалетна. Тя бе пълна със сгорещени дами в щамповани рокли, ангажирани с посипване на допълнителни количества пудра върху изпотените си лица и опити да поставят в ред размазаното червило около устните си. Морган усети завистта и враждебността в погледите им, когато се появи сред тях, безупречно чиста и далечна. Излезе и се огледа за Хари, но не го видя никъде. Тълпите се разпръскваха със смях и шеги, някои махаха с ръце за довиждане, други спореха дали да пийнат още нещо или не. Миризмата на утъпкана трева и сладкият аромат на сено от конюшните наблизо неочаквано я изпълниха с носталгични спомени от детството, когато двете с Тифани прекарваха дългите летни ваканции с приятели в Мериленд. Как ще й липсва Америка, ако остане в Англия! Ще й липсва и Тифани. Тя бе толкова мъдра и грижовна: като майка, не като сестра… По дяволите! Къде е Хари? Тръгна към трибуната, блъскана и подбутвана от разотиващите се тълпи, което я вбесяваше още повече. Той не беше в бара. Дали не се бе присъединил към родителите си? Но дори и така да е, трябваше да я чака на уреченото място. Прободе я смешен малък страх. Възможно ли е да се е върнал в Лондон без нея? Забърза към паркинга, където дълги редици бентли, мерцедеси и астон мартинс се изтегляха към града, и въздъхна с облекчение. Колата му поне бе все още на мястото си, въпреки че той не се виждаше никъде. После внезапно го забеляза. Стоеше с група хора до стар кафяв „Ролс-Ройс“, чиито добре излъскани фарове отразяваха залязващото слънце. Сред групата бяха родителите му и една от двойките, с които бяха пили чай. Хари държеше ръката на млада жена в рокля на цветя и й говореше със сериозно изражение, навел разкаяно глава.

Когато младата жена се обърна да го погледне с боязлива усмивка на разплаканото си лице, Морган веднага я позна.

Лейди Елизабет Грийнли.

 

 

Морган напразно се опитваше да заспи. Стрелките на часовника й показваха четири и половина, а тя лежеше с широко отворени очи в стаята за гости на Уинуудови. Началото на деня бе чудесно, но не и краят. Двамата с Хари почти не размениха дума по пътя за Лондон. По дяволите лейди Елизабет! По дяволите безжизненото й ръкостискане и онези бледи, невинни очи, които я бяха погледнали с израз на сритано куче! Морган заскърца със зъби и изблъска няколко от дантелените възглавнички на пода.

После херцогинята бе заявила високо:

— Време е да се изтеглим към града, ако искаме да избегнем задръстванията. Хайде, Едгар — подкани тя съпруга си, — да влизаме в колата. Ще говорим утре, Сесилия — добави тя, като се обърна към закръглената дама. — Двамата със Седрик трябва да дойдете на вечеря някой ден през седмицата — непременно доведете Елизабет! Хари няма да пътува до Шотландия още десетина дни, така че всички ще бъдем заедно — с тези думи тя се качи в ролса и изгледа злобно останалите — особено Морган.

— Правилно ли чух, че скоро ще заминаваш за Шотландия? — запита го тя уж между другото, когато наближиха покрайнините на Лондон.

— Да, само за няколко дни. За съжаление, няма как да отделя повече време, но ако понякога не се махна от града, имам чувството, че ще полудея.

— Никога не съм била в Шотландия. Къде е замъкът ви?

— На брега на Лох Нес — той се обърна с усмивка към нея за пръв път от мига, в който се качиха в колата. — Там е прекрасно! Докъдето поглед стига — само ливади, осеяни с пирен и прещип, с надвесени над тях високи планински ридове! Бих дал всичко, за да живея там през цялата година — ако бе възможно… Нямаш представа колко тихо и спокойно е — той смени скоростта и отмина голям камион. — Някой ден трябва да посетиш Шотландия.

— С голямо удоволствие, но не съм сигурна дали ще имам време. Скоро се прибирам в Щатите — думите й увиснаха подканващо във въздуха.

— Колко жалко! Смятах, че ще постоиш тук по-дълго — той не отделяше поглед от пътя пред себе си.

— Едва ли, Хари. Това зависи от семейството ми и други неща — замълча за момент, после се обърна, погледна го директно в профила и подхвърли леко: — Разбира се, бих могла да дойда с теб, ако тръгваш след десет дни! Ще се радвам да видя дома ти, а това може да е единственият ми шанс! Кой знае кога пак ще дойда тук.

За нейно облекчение Хари неочаквано я дари с привлекателната си, леко крива усмивка.

— Много добра идея! — възкликна той. — Ще летим в сряда другата седмица и тогава ще имам възможност да те разведа наоколо, преди да дойдат другите.

— Другите? — „Не ми казвай! — замоли се тя, обхваната от паника. — Не ми отговаряй!“

— Мама и татко ще бъдат там, разбира се, заедно с Дейвид Риджли и съпругата му Дейвина — бях с него в Оксфорд, също Фицхемъндови и Елизабет.

Знаеше си го!

Поне ще има четири дни предимство пред Елизабет. Морган реши да ги използва максимално.

 

 

— Джони е позвънила тук? — Хънт отчаяно прокара пръсти през косата си. — Скъпа, искрено съжалявам! Беше пияна, нали?

Тифани кимна, опитвайки се да се пребори със сълзите си.

— Искам да знам как, по дяволите, е разбрала за теб! Недоумявам. Внимавах толкова много. Тя вероятно знае, че поддържам връзка с някаква жена, но не разбирам как е открила, че тази жена си ти! О, Тиф, скъпа моя, каква ужасна каша се получи! — той поклати невярващо глава.

— Какво ще правим сега, Хънт?

Обгърна я с ръце, притисна я към себе си. Измина доста време, преди да отговори:

— Какво, по дяволите, можем да направим? Не мога да се откажа от теб, знаеш го! Обичам те. Никога досега не съм обичал така!

Тифани се притисна към него и даде воля на сълзите си.

— И аз те обичам, скъпи. Не… не мисля, че бих могла да понеса живота без теб — тя се притисна още по-силно, сякаш искаше да се слее с него. Хънт бе животът й. Личният й живот. Целият й личен живот. Работата й бе интересна и стимулираща, тя имаше нужда от нея. Но човек нямаше как да ляга с работата си в леглото през нощта, нали? Какъв беше отговорът? Сякаш прочел мислите й, Хънт я отдръпна нежно от себе си, за да я погледне в очите.

— Ще се разведа. Ето какво трябва да се направи. Но нямаш представа колко страдах като дете, когато родителите ми се разделиха… Разводът им отне години от живота ми. Не искам да направя същото на Гъс и Мат… — Хънт си спомни неутешимата безнадеждност, която се бе стоварила върху него в деня, когато баща му просто опакова куфарите си и ги напусна, без да се обърне назад. Години наред той упорито бе питал майка си кога ще се върне баща му. Гъс и Мат бяха такива чудесни деца: умни, с бързи реакции и досега показваха добра пригодимост към света наоколо. Хънт въздъхна тежко.

Снощи се бе върнал вкъщи навреме, за да успее да им прочете приказка, преди да заспят. Стиснал одърпаното си плюшено мече, Гъс лежеше мълчаливо, без да откъсва поглед от баща си, докато той не прочете и последното изречение: „и така, те живяха щастливо след това.“

— А ти и мама ще живеете ли щастливо след това? — го бе запитал той.

— С вас двамата наоколо животът е като купа, пълна с череши! — беше се пошегувал Хънт, но в гърлото му бе заседнала буца. Приближи се до леглото и внимателно подпъхна завивката. — А сега заспивай. Сладки сънища.

— Лека нощ, татко — Гъс се сгуши заедно с мечето под пухената завивка, нашарена от веселата усмивка на Мики Маус.

В този момент тишината в стаята бе нарушена от приглушено ридание, идващо откъм другото легло.

— Мат? — Хънт се приближи до леглото на по-малкия си син и се наведе над него. — Какво има?

— Ти… ти… — Мат обърна към него сгърчено мокро личице. — Ти… няма да ни напуснеш, нали?

Хънт го вдигна от леглото и го залюля на скута си.

— Какви са тези приказки? — заговори той ласкаво. — Аз съм ти татко, забрави ли? Ние, мъжете, винаги се държим един за друг. Разбира се, че няма да ви напусна! Откъде ти хрумна тая глупост?

— Мама… — обади се Гъс, подал глава от завивката. — Мама каза…

— О, майка ви обича да се шегува! — гласът му бе спокоен, но вътре в него кипеше ярост. Как смее Джони да говори така пред момчетата? Как смее да им внушава чувство на несигурност? Каквито и да са проблемите на родителите, Мат и Гъс трябва да бъдат защитени. Паметта му услужливо измъкна тежките спомени за онова време, когато остана без баща и майка му се разтоварваше пред него. — А сега искам и двамата да знаете нещо много важно — продължи той с глас едновременно и нежен, и твърд. — Вашата майка е актриса. Всички като нея играят разни роли. Преструват се, че са някой друг. Както вие се преструвате понякога, че сте индианци или каубои.

— Но това е глупаво — заяви строго Гъс.

— Така е — усети как в него бавно се всмуква умора. — Майка ви чете много пиеси, за да търси подходяща роля за себе си. Предполагам, че в един момент ви е сметнала за публика… Искала е да разбере дали добре играе избраната роля — молеше се вътрешно да преглътнат лъжите му. Избърса енергично сълзите на Мат и го зави в леглото. — Майка ви може да играе каквито роли пожелае, важно е вие да знаете, че тя просто играе и да не й обръщате внимание. А сега аз ще ви обещая едно: никога няма да ви напусна. Ще бъдем заедно — винаги. Ясно ли е?

Мат кимна, макар и с подсмърчане, а Гъс се усмихна облекчено.

Когато излезе в коридора, Хънт се облегна на стената, изпълнен с дълбока тъга. Децата му вярваха и той знаеше, че никога няма да ги предаде. А Тифани? Любовта му. Душата му. Животът му…

Сега, като че ли прочела мислите му, Тифани притисна буза към неговата. Страдаше с неговото страдание, споделяше болката му.

— Оставам с теб тази нощ, Тиф — заяви той внезапно с предизвикателство в гласа. — Каквото и да се случи, не мога да те изоставя… — устата му жадно потърси нейната, а ръцете му обгърнаха гърдите й, палците му погалиха втвърдените зърна. — Имам нужда от теб, Тиф… — простена той дрезгаво и я отпусна върху дивана. — О, Боже, искам те толкова много…

Разсъблече я бавно, като целуваше всяка част от тялото й, а пръстите му галеха меката кожа на врата и раменете, вътрешната част на ръцете и краката… Най-сетне тя лежеше пред него гола, с полуотворени очи, с очакваща усмивка и той зарови лице в нея, вкусвайки сладостта й, потопен във влагата й… Тя заплете ръце в тъмната му къдрава коса, притисна главата му към себе си. А когато извика: „О, скъпи, сега… Моля те, сега!“, той проникна в нея с такава сила, че тя пое стреснато дъх и се притисна към него. Облада я с тласъци на свирепо отчаяние, сякаш за последен път бяха заедно и искаше да я дари с цялата си страст, да потъне в нея завинаги… Стигнаха до кулминацията и се спуснаха един до друг почти с ридание, напълно изразходвани, изцедени, питайки се дали някога ще наситят страстта си.

„Поне тази нощ той остана“ — помисли Тифани по-късно.

Но колко още нощи като тази имаха на разположение?