Уна-Мери Паркър
Богатства (29)

28

Аксел не се върна в апартамента до три часа сутринта за трети път през последните десет дни. А снощи се прибра едва към четири часа сутринта. Примъкна се неразсъблечен в банята, а после се плъзна мълчаливо в леглото до Тифани и заспа само след секунди. Тя му обърна гръб, разочарована и обезпокоена. Напоследък нощният клуб изсмукваше безжалостно времето му. Тифани мразеше нощите, когато той излизаше след вечеря и й се налагаше да ляга в пустото легло сама — нецелувана — нелюбена… Тези нощи й напомняха прекалено силно за връзката й с Хънт.

Час по-късно беше все още будна. Стана, облече пеньоара си и тръгна тихо по коридора към студиото, за да хвърли още един поглед на завършените модели за „Герти“. Изглеждаха много добри. Изглеждаха добри дори в пет часа сутринта. Беше особено доволна от моделите за Паула Грант, която щеше да играе главната роля. Взе молив и направи няколко поправки към скиците си. Скоро работата я погълна.

Към осем часа взе душ, облече се и седна на масата да закуси. Аксел се присъедини към нея след няколко минути, сънлив и небръснат.

— Исусе, колко съм уморен! — простена той и се отпусна на стола срещу нея. — Слава Богу, че утре е неделя.

— Закъсня доста снощи — забеляза Тифани, докато наливаше кафе.

— Можеш винаги да идваш в клуба с мен, ако искаш — защити се той и посегна към прясната кифла с мармалад. — Но съм с впечатление, че отбягваш шума…

— Мразя шума, така е, защото пречи на разговорите, но още повече мразя да бъда пак сама! Кое налага да оставаш в клуба до малките часове? Какво ти пречи да решаваш търговската страна на бизнеса си през деня? Как ще обясниш това оставане до късно в клуба?

— Внимавай, Тиф! — гласът му прозвуча остро. — Започваш да се държиш като досадна съпруга!

Тифани го изгледа, дълбоко наранена.

— Съжалявам, скъпи — отвърна тя веднага. — Но наистина не намирам логично обяснение на закъсненията ти.

— Това още не значи, че няма такова обяснение! Ако оставя онези задници да смятат, че са извън контрол, стандартът, към който се стремя, веднага ще падне! Налей още малко кафе, ако обичаш — той подаде чашата си. Тифани мълчаливо я напълни. — Разбираш ме, нали, Тиф?

— А какво ще стане, когато открием клубовете в Сан Франциско и Лос Анжелис? Ще летиш ли напред-назад, ще прекарваш ли всяка трета нощ във всеки един от трите клуба? — шегуваше се, но вместо да се разсмее, Аксел скочи и измарширува мълчаливо от стаята. Няколко минути по-късно Тифани чу равномерния шум на душа.

Почувства се зле. Не беше характерно за Аксел да се държи по този начин. В началото на женитбата им той настояваше тя да е непрекъснато до него. Ето защо му стана партньорка в „Акселанс“: да бъде до него, да се чувства част от работата му, да му помага да взема решения, да участва в планирането на бъдещи проекти.

А сега той прекарваше все повече и повече време навън без нея. Особено през нощта. Тя седеше на масата за закуска, опитвайки се да се пребори със заплашителното чувство на несигурност вътре в себе си.

Непрекъснато се връщаше споменът за онази първа нощ, когато й бе казал по телефона, че се обажда от клуба, а в телефонната слушалка липсваше оглушителният шум там. Когато пак отиде в клуба, провери разположението на телефоните: единият се оказа в преддверието, другият — зад бара, а третият — в малкия офис зад него. Беше опитала и трите. Високите децибели на музиката се натрапваха нетърпимо на всеки един от тях.

Аксел се върна в стаята с влажна коса и тъмносиня хавлиена кърпа, увита около бедрата му. Наведе се над нея и я целуна.

— Съжалявам, скъпа — заяви той кратко.

Тифани хвана ръката му и я притисна към бузата си. Силна ръка, все още с приятния мирис на току-що използвания сапун.

— Не исках да те ядосвам, мили — прошепна виновно тя. — Обичам те толкова много! Страшно ми липсваш, когато не си с мен.

— Всичко е наред, скъпа! Проблемът е, че още не съм свикнал със семейния живот. Продължителният самостоятелен живот ме е превърнал в егоист. Излиза, че не знам какво значи истински да делиш живота и времето си с някого. Вероятно резултат от прекалено много случайни връзки. Съжалявам много. Ще трябва да имаш търпението да ме научиш — добави той сериозно и я целуна по главата.

Тифани стана и обгърна лицето му с ласкави ръце.

— Не само ти трябва да учиш, мили. И аз трябва да науча някои основни неща за общия живот с друг човек. Практически живея сама, откакто навърших осемнадесет години, и нищо чудно, че съм като опиянена от съвместния ми живот с теб!

— Имаш право, Тиф! Обещавам да организирам така нещата, че да бъдем заедно всяка нощ! Или ще ти купя запушалки за ушите и ще те влача навсякъде с мен! Хей, ще намерим запушалки от изкуствен диамант с пера, които да стърчат навън! Бас държа, че ще поставиш началото на нова мода!

Пак се шегуваше, смееше се звучно и Тифани се присъедини към смеха му, неотразимо завладяващ и увличаш. Само Аксел съумяваше да я разсмива така.

Телефонът иззвъня. Аксел го вдигна бързо.

— Да. Тя е тук. Кой я търси? Почакайте за момент — обърна се към нея. — За теб е. Някой си Джеф Маки. Обажда се от Лондон. Репортер от „Дейли Скеч“. Искаш ли да говориш с него?

Тифани изглеждаше изненадана.

— Да. Ще говоря. Вероятно се обажда във връзка с „Гертил“. Все пак Гертруд Лорънс беше английска актриса.

Аксел й подаде телефона и излезе от стаята, за да се облече. Тифани си разреши пауза от няколко секунди, за да концентрира мислите си върху шоуто, после вдигна слушалката.

— Ало, говори Тифани Калвин-Краснер. С какво мога да ви бъда полезна?

 

 

Лондон, събота на обяд. Утрешният брой на „Сънди Скеч“ се подготвяше за печат. Джеф Маки имаше на разположение само два часа и половина за последно изглаждане на разказа си. Запали разсеяно още една цигара, всмука дълбоко дима и израз на силно вълнение покри лицето му. Подготвяше страхотен удар за страница първа! Размести изрезките върху бюрото и пак прегледа бележките си. Беше провел четиридесет и три телефонни разговора от вчера сутринта, всички факти бяха потвърдени. „Не е толкова лошо“ — похвали се той. Беше благодарен на приятелите си в САЩ. Венец на усилията му бе разговорът със сестрата, Тифани: той постави всичко на място.

Предстоеше му само още един разговор.

Прехвърли бележника си, докато стигна до номера на замъка Дръмнадрохит в Шотландия.

Шест часа по-късно Джеф Маки излезе от офисите на вестника и се отправи към „Ел Вино“.

Сега вече можеше да се напие.

 

 

Заглавието по протежение на цялата страница гласеше: „НАСЛЕДНИКЪТ НА ХЕРЦОГА — РОДЕН ОТ МАЙКА-ЗАМЕСТИТЕЛ!“.

Историята бе разказана в сензационен журналистически стил и подсилена с подзаглавия от рода на: „Висшето общество — разлюляно от скандал!“, „Измамен херцог“, „Сестри разменят местата си“.

Жадните за сензации читатели на „Сънди Скеч“ нямаше да останат разочаровани тази неделна сутрин: имаше какво да ги шокира и развълнува приятно, докато се тъпчат със закуската си.

Разследването на Джеф бе прецизно, историята бе разказана вдъхновено и с наслада.

Страница първа беше запълнена със снимки на Морган и бебето, Тифани на премиерата на „Блясък“ и Хари сред тресавищата на лов за патици.

Джеф не бе спестил нищо: бе назовал имената и бе цитирал точно думите на информаторите си.

Госпожица Айлийн Филипс бе дала пълна свобода на въображението си, описвайки колко силно пребледняла Морган, когато научила, че е стерилна. „Тя бе покрусена! Беше длъжна да осигури наследник. Получи ужасяващ удар!“.

Лекарят, помогнал на Тифани да роди във Вайнлънд, си спомняше ясно „сестрата, която престоя в чакалнята цяла нощ с надеждата, че ще се роди момче“.

Нощният пазач на хотел „Елгънкуин“ често бе засичал Морган да влиза и да излиза от хотела преди предполагаемото раждане. „Не — беше заявил той, — тази дама в никакъв случай не беше бременна.“

Пъркинс бе отказал каквито и да било изявления, но госпожа Монро не си затвори устата. Джеф бе засипан с информация, която нямаше нищо общо с основната история, но той я прие като отличен фон на разказа си.

Тифани, хваната неподготвена по телефона от Джеф Маки, бе попаднала лесно в капана: „Как разбрахте?“ — бе запитала тя смаяно, когато той я затрупа с насъбраните факти. Първо помисли, че става дума за някаква налудничава шега на Морган. Беше много късно, когато разбра, че бе попаднала в капан. Мозъкът й се смрази от паника и тя изтърва достатъчно, за да потвърди пред Джеф, че фактите му отговарят на истината.

Когато Джеф позвъни на Морган, тя се опита да се пребори с него. Отначало отказваше всичко. Когато хвърли срещу нея най-тежката бомба: признанието на Тифани, Морган загуби присъствие на духа и избухна в наниз от клетви, които стреснаха дори загрубелите уши на журналист като Джеф.

— Как разбрахте? — изкрещя тя в слушалката.

Джеф отказа да разкрие източниците си и тя заплаши, че ще започне дело срещу „Скеч“, срещу него лично, срещу издателя и срещу собственика!

Но Джеф беше предвидил тази реакция.

Бе пристъпил към отпечатване на разказа, след като получи съгласието на юридическия отдел на вестника, и се бе обадил на Морган едва в последния момент.

Дори тя разбираше, че няма време.

Вестниците ще излязат от печат, преди да предприеме каквото и да било!

 

 

— Как можа, ти, въшкава кучко! — крещеше Морган в телефона няколко минути след разговора с Джеф Маки.

— Не ме обвинявай! Бях толкова шокирана, колкото и ти! — извика Тифани. — Не съм казала на никого нито дума!

— Разбираш ли, че съсипа живота ми? Когато тази история излезе в печата, аз съм свършена! Защо призна всичко, по дяволите, защо?

— Слушай, Морган, той знаеше с подробности всички факти. Не бе нужно да му казвам каквото и да било. Той знаеше всичко, разбери!

— Но ти го призна, нали? Не схвана ли, че ти прави клопка? Всички репортери го правят, когато желаят да получат потвърждение на нещо! Исусе, как може да си такава глупачка!

— Той имаше на разположение достатъчно доказателства, за да отпечата всичко дори без да говори с мен! Ако, разбира се, е осигурил одобрение от юридическия отдел на вестника.

— Вече го е направил — в гласа на Морган пролича отчаяние.

— В такъв случай не можем да направим нищо.

— О, Божичко, какво ще правя, Тиф? Помогни ми. Какво да направя? — Морган трепереше толкова силно, че едва държеше телефона. — Обадих се на адвокат в Лондон преди няколко минути, но той отговори, че е твърде късно да се предприеме каквото и да било. Какво ще кажа на Хари?

— Още ли не знае? Къде е той?

— Някъде по тресавищата. О, Исусе, изплашена съм до смърт, това е ужасно, ужасно! Как е могъл да открие всичко, как?!

— Очевидно някой го е насочил по петите ти — не добави „някой, който ти има зъб“, но си го помисли.

— В такъв случай този някой трябва да е в Ню Йорк: тук абсолютно никой не знае. Винаги съм говорила с теб по личния си телефон в спалнята, не съм се доверила на никого. Ти трябва да си казала на някого. Имаш странни приятели, Тиф. Когато са открили коя съм аз, продали са историята!

— На никого от моите познати не му пука коя си ти! — отвърна мрачно Тифани. — Освен това не съм споделяла с никого! Нито с Глория, нито със съседката ми Бет във Вайнлънд — абсолютно с никого! О, Морган, предупредих те, че идеята е налудничава!

— Не смей да ми говориш по този начин! И ти си вътре в цялата история! — избухна Морган, удобно забравила, че тя насили сестра си да се съгласи с плана й. Грабна стола наблизо и го захвърли с все сила на пода. — За теб всичко е наред! Няма да загубиш нищо — нищичко! А аз съм свършена — край! Какво ще кажат хората, за Бога? Бих могла да убия този гаден репортер! Ще го съдя, ще го накарам да съжалява, че се е родил! Как така някакво улично нищожество ще ме превръща в жертва?!… — Тифани мълчеше. — Тиф? Там ли си? Защо не отговаряш? Какво да правя?

Тифани заговори тихо, с много болка в гласа:

— Направи това, което току-що направих аз. Разкажи на съпруга си цялата история и да се надяваме, че той ще застане до теб.

— Луда ли си? Твоят съпруг е едно нищо, случайно изскочил нагоре каубой с диско — какво значение има това за него? Хари е херцог, аристократ, ние сме хора с определена позиция в обществото… О, Боже, току-що се сетих за нещо!

— Какво?

— Сега Дейвид няма да наследи нищо! Всички ще знаят, че е копеле! — разплака се отчаяно.

Слушалката в ръката й щракна: Тифани бе затворила.

— Проклета кучка! — изпищя Морган и я захвърли на пода.

 

 

Тифани затвори телефона и се хвърли в ръцете на Аксел.

— Ужасно е! — ридаеше тя. — Морган мисли само за себе си! Тревожи я главно фактът, че сега бебето няма да наследи нищо!

Аксел я притисна силно към себе си и я погали ласкаво по главата.

— Какво ще стане сега, Тиф?

Тифани избърса сълзите с опакото на ръката си и го погледна отчаяно.

— Господ знае! Тя дори още не е признала нищо на Хари! Заплашва, че ще съди вестника. Как наистина този репортер е открил всичко? Морган твърди, че историята ще бъде отпечатана утре във вестниците. Боже мили, каква каша! Надявам се заради теб поне да не стигне до пресата тук! Татко няма да издържи! Представи си само как ще се чувства и какво ще каже!

— Няма начин да не излезе и в тукашната преса, скъпа. Ти си доста известна в този град, баща ти също — да не говорим за Морган: от месеци насам снимките й заемат първите страници на всички списания.

— Съжалявам, че не ти казах истината, преди да се оженим… Говорихме за детето тогава, но не ти казах, че Хари е бащата. Сега се чувствам ужасно — въздъхна тъжно Тифани.

— Всичко е наред, скъпа. Сигурно си имала причини да се решиш да го направиш за сестра си. Разбирам колко тревожно е сега, че твоят син, искам да кажа, нейният син… — той се обърка и замълча.

— Дейвид — опита се да му помогне тя с лека усмивка. — Прав си. Не исках Дейвид да разбере, че аз съм истинската му майка, когато порасне. Представи си само как ще се отрази такова разкритие на психиката на едно дете! И как ще се чувства, когато разбере, че Морган му е само леля!

Постепенно шокираният й мозък се проясни, блъсна я в лицето горещият дъх на върволицата от гибелни последствия, свързани с удара на Джеф Маки от „Скеч“, сърцето й се сви болезнено.

— Как след тази помия ще посмея да погледна сина си в очите? Как ще погледна Хари? Аксел, само допреди две години бяхме учудващо щастливо семейство, искам да кажа, просто едно добро семейство. Зекъри учеше, всички смятахме, че нещата около него са наред. Живеехме с очакването, че един ден ще заработи в „Куадрант“. А сега! Затворен в някаква клиника, от която може би никога няма да излезе! Морган бе сгодена за Грег и напълно доволна — поне изглеждаше доволна! — преди да тръгне за Англия! Там загуби ума си по титли, по живота във висшето общество, подчини всичко — всичко! — на налудничавото желание да се наложи в него! Мама и татко също изглеждаха доволни и спокойни! А аз бях чиста като дете, без каквато и да било тъмна тайна в душата! Погледни ни сега… — тя разпери ръце с жест на отчаяние.

— Съвземи се, Тиф — Аксел я обгърна топло с ръце. — Много семейства преживяват и по-лоши кризи от тази — и ги преодоляват! Зекъри е под лекарско наблюдение, а това не е малко. Морган и Хари ще трябва някак да стигнат до разрешение на личната си семейна криза. Отношенията им не са твой проблем, Тиф! Сторила си нещо заради идеята да спасиш женитбата им — според Морган. Вярно, налудничав план, но ти все пак си успяла да се справиш с твоята част в него — до този момент! Нищо повече не можеш да направиш, любима. Ще трябва да стиснеш зъби и да издържиш бурята, а тя няма да е със същата разрушителна сила, с каквато ще се стовари върху главата на Морган в Лондон! Там тя ще бъде под директен обстрел! Колкото до нас — ние просто ще живеем живота си, както досега. Познаваш ли по-щастлива двойка от нас? Хайде, отговори! — той се усмихваше и в сините му очи подскачаха весели искрици.

Тифани се поколеба за момент: не защото не му вярваше напълно, а защото криеше още една тайна от него не беше признала, че Джо присвоява пари от клиентите си. Не бе обяснила защо бе отстъпила на натиска на Морган. Той не знаеше, че сестра й я бе изнудила да влезе в схемата й под заплахата, че ще изложи баща им! Бе разкъсана между лоялността към съпруга си, от една страна, и към баща си — от друга… И колкото и странно да звучеше, в този кратък миг тя изведнъж установи, че се пита дали наистина може да се довери на Аксел — и се ужаси! Кое я караше да се съмнява в него? И все пак някъде в подсъзнанието й тревожно звънеше предупредителен звън. „Не знам с кого се среща и с кого разговаря през дългите нощи, прекарвани в клуба! Но все пак… проявява невероятно разбиране и съчувствие…“

— Прав си, скъпи, ние сме много щастлива двойка! — „за Бога, той ми е съпруг!“ — укори се тя мислено и отпусна глава на рамото му с надеждата, че цялата история ще се стопи като сапунен мехур.

Но знаеше, че това е само още един неосъществим копнеж…

 

 

Морган крачеше бясно из библиотеката, правеше отчаяни опити да мисли ясно. Първата й реакция беше да замълчи. Засега са изолирани в замъка и освен това никога не купуват „Сънди Скеч“. Имаше дори някаква неясна възможност юридическият отдел на вестника да промени становището си след заплахите й и да заяви, че историята е прекалено клеветническа, за да бъде отпечатана. Тя прокара пръсти през оплетената си разрошена коса, нави я бързо на кок и я закрепи на върха на главата си. Просто да не повярва човек, че точно когато всичко бе потръгнало като по мед и масло, ще удари такъв разрушителен гръм! „Как този гаден репортер се е добрал до истината, как?“

После ахна и притисна с длан уста, за да задуши неволен вик. Какво бе споделила бавачката с нея? „… Една нощ госпожа Монро е видяла сестра ви да излиза от стаята на херцога.“ А госпожа Монро осигурява от години „Сънди Скеч“ за прислугата в замъка!

Мощни вълни на истерия и паника я завъртяха в жесток кръговрат. Довлече се с мъка до таблата с питиета и напълни чаша с чисто уиски. Вкусът му бе истинска отврат, но нямаше избор: трябваше да се съвземе до известна степен поне, преди Хари да се върне от лов. Пое няколко пъти дълбоко дъх, но и това не й помогна. В главата й се блъскаха с бясна скорост и се въртяха в кръг несвързани мисли, сърцето удряше в гръдния й кош като с чук…

„Какво трябва да направя с госпожа Монро?“ Паниката я обездвижи, краката й омекнаха, стори й се, че ще припадне… Не бе в състояние да предприеме каквото и да било в този момент.

Час по-късно Хари се втурна безцеремонно в спалнята им, зачервен и освежен от часовете, прекарани край езерото.

— Тук съм, Морган! — извика той. Тя лежеше на широкото легло с резбовани четири колони и неволно се присви от високия му глас. — Ще изтичам горе при Дейвид, ще поиграя малко с него, преди да заспи. Ще влезем ли заедно под душа преди вечеря?

Морган поклати глава. Не смееше да го погледне в очите.

— Имам ужасно главоболие. Няма да слизам за вечеря, скъпи. Много съм уморена.

Хари я изгледа изненадано.

— Но защо? Какво си вършила днес?

— Изтощена съм… имахме толкова много гости… без да споменавам мама и татко… Напрежение е да се грижи човек за толкова много хора.

Той сви рамене.

— Ти ги покани, не аз! Отивам при Дейвид. Как е той днес?

— Добре е.

— Прекрасно. Ще се видим по-късно — той излезе, преди тя да събере сили да признае истината за Дейвид. Парализирана от страх, Морган се сви на кълбо, зарови лице във възглавницата и заплака.

Беше свършена.

И нищо не можеше да направи…

 

 

Неделя сутринта. След буря и проливен дъжд през нощта в прозорците на Дръмнадрохит се оглеждаше безоблачно, небе, а приятно топлите лъчи на слънцето се пречупваха в огледалата му. Хари пресече коридора на път към залата за хранене с Ангъс и Маки, които весело скачаха около него, размахали приятелски опашки.

— Добро момче! Долу, Маки, долу! Браво! Чудесен си! Ще те изведа само след минутка! — Хари прокара ласкаво ръка по главата на Маки и подръпна гальовно коприненото му ухо.

Резкият звън на телефона внезапно процепи въздуха.

— Ало? Да. О, мамо! Как си?

— Видя ли „Сънди Скеч“ тази сутрин? — запита без предисловие Лавиния Лоумънд.

— Не, не го получаваме. Защо?

— Смятам, че трябва да намериш днешния брой, Хари.

— Какво има, мамо? — Хари се стресна: за пръв път чуваше гласът на майка му да трепери и да звучи така странно.

Херцогинята прочете първата страница на вестника със същия странен, разтреперан глас.

— Какво, по дя… — избухна той. Вероятно още една от находчивите й лъжи, с които се опитваше да дискредитира Морган. Но тази вече минаваше всички граници! Длъжен беше да я спре.

— Мамо — започна той студено, — в тази история няма нищо забавно. Първо заявяваш, че Морган има любовник, сега се опитваш да…

— Поискай вестника от госпожа Монро, ако не ми вярваш! — прекъсна го тя с остър тон. — Не измислям нито дума, Хари, уверявам те! На първа страница има твоя снимка, на Морган и…

— Ще ги съдя! Как смеят да печатат подобна мръсотия! Ако смятат, че ще се измъкнат безнаказано, скоро ще се уверят, че грешат! Това е мръсна клевета!

— Хари! — пресече го пак херцогинята. — Изслушай ме внимателно. Когато чуеш това, което ще ти кажа, сигурно ще престанеш да говориш за съд.

Последва пауза.

— Какво е то? — запита Хари.

— Авторът на тази статия не е схванал нещата съвсем точно. Но той вероятно е подозирал Морган, както я подозирах и аз. От самото начало бях наясно, че тя няма да се спре пред нищо, за да те хване в клопката си и да те задържи! Но вестникът не разкрива цялата истина…

— Разбира се, че са напечатали куп гадни лъжи! Чист фарс! Как е възможно Тифани да е майка на Дейвид? Как смеят да разпространяват такива лъжи?!

— Хари, ще ти съобщя нещо, което сигурно ще те шокира — говореше майка му. Хари внезапно усети студения дъх на страха в тила си и косите му неволно настръхнаха.

— Е? — прошепна той с разтреперани устни.

— Възможно е Тифани наистина да е майка на бебето, но това е само част от историята. Те още не са открили цялата истина, защото тя е известна само на мен… Слушай…

 

 

Когато херцогинята приключи разказа си, Хари постави внимателно слушалката на място и дълго я гледа, вцепенен и безчувствен. Знаеше, че този път майка му бе казала самата истина. Никога досега не се бе изправял пред нещо по-разрушително. А нямаше друг изход, освен да го приеме и да се приспособи към него.

Когато най-сетне пълното значение на току-що наученото експлодира в главата му, той нададе раздиращ душата вик, притича през хола, затръшна тежката входна врата и се втурна към паркираната наблизо кола.

В този момент Морган гледаше през прозореца на спалнята си и го видя да притичва през зелената площ до колата и да се хвърля в нея. Секунда по-късно двигателят изрева, гумите изпищяха и Хари се понесе надолу по алеята към главния път, съпроводен от облаци пясък и чакъл.

Той знаеше.

Тя опря чело на студеното стъкло, обзета от силен страх, който изсмука за миг силите й. Замря на мястото си замаяна, неспособна да се движи, дори да мисли. Стоя така дълго време. После затегна колана на белия си атлазен пеньоар и слезе с несигурна стъпка на долния, етаж, опитвайки се да се пребори с инерцията, която неочаквано я скова.

В коридора нямаше никой. Върху резбования шкаф под прозореца лежаха спретнато подредени броеве от „Сънди Таймс“, „Сънди Телеграф“ и „Обзървър“. Влезе в залата за хранене и погледът й попадна на недокоснатата закуска на Хари. Наля автоматично малко кафе, горчиво и черно. После позвъни за иконома.

Той се появи веднага.

— Имате ли… пристигна ли „Сънди Скеч“ за госпожа Монро?

Икономът се вгледа напрегнато в шарките на килима.

— Да, ваша милост.

— Ще ми го донесеш ли?

— Да, ваша милост — обърна се, но преди да направи и крачка, тя го спря.

— Херцогът видя ли го?

Икономът се обърна към нея, но продължаваше да избягва погледа й.

— Доколкото знам, не, ваша милост.

— Защо тогава… — тя напразно се опита да довърши изречението си.

— Негова милост говори по телефона, преди да излезе. Страхувам се, че не знам кой…

— Това е всичко. Благодаря ти.

Върна се след няколко минути с посивяло лице и спретнато сгънат вестник върху малка сребърна табла.

Морган го изчака да излезе от стаята, едва тогава разтвори вестника и почти веднага се отпусна безсилна на един от тежките резбовани столове.

Беше й нужна само минута, за да обхване с поглед страница първа…

Бе много по-лошо, отколкото си го бе представяла…

 

 

В главата на Хари се въртеше само една-единствена мисъл: да избяга… да избяга някъде… няма значение къде… колкото е възможно по-далеч!… Казаното от майка му бе съвсем различно от отпечатаната във вестника история. Но защо не му го бе съобщила по-рано, защо? Какво се бе надявала да спечели, като държи подобно нещо в тайна години наред? Колата летеше с писък по мократа пътна настилка и край прозорците прелитаха просмукани от влага дървета и кафеникава папрат. Той пое механично по планинския път на запад от замъка, без да отпуска педала за газта. Носеше се с опасна скорост по лъкатушния тесен планински път, който го отведе до билото на рида. Дивата пустош съответстваше на настроението му. Отвори малко прозореца и в колата нахлу студен въздух, чист и свеж.

Заспуска се от другата страна на рида по път с остри завои, които вземаше със скорост над сто и двадесет километра в час! В долната част прелетя по петкилометрова права отсечка, преди да се шмугне в гъста борова гора. Хари продължавайте да натиска с крак педала за газта, без да обръща внимание на скоростомера: стрелката сочеше повече от сто и петдесет километра в час! Колата летеше напред през тъмния тунел на мълчаливи дървета, а пътят се разгъваше срещу него като мръсносива панделка. Хари завъртя кормилото, за да поеме по дясното отклонение.

Успя само да зърне дървото, проснато върху пътя, преди да се удари в него…

 

 

Ендрю Фландърс постави на масата „Сънди Скеч“ и погледна леля си.

— Позвъни ли на Хари?

— Да — отговори херцогинята.

— Как реагира? Сигурно е страхотно шокиран! — Ендрю пак погледна заглавието, пресичащо цялата първа страница. — Просто да не повярваш! Какви ги е вършила Морган, за да му осигури бебе! Голям скандал, нали?

— Огромен! Логичен резултат от женитбата му за това ужасяващо момиче! Прецених я правилно още когато я видях! Нали, Ендрю? Казах, че е долна и лоша — и излязох права! Но Хари отказа да ме послуша. Тя го бе омагьосала напълно, и то точно когато бе вече сгоден за Елизабет Грийнли! Сега няма друг избор, освен да се освободи от Морган.

— Смяташ ли, че ще го направи? Той винаги е бил луд по нея, въпреки че никога не съм разбирал защо. Винаги съм я възприемал като жена с непоносимо твърд характер и… някак нагла — подреждаше изреченията си с отблъскващо самодоволен глас: явно беше, че той никога — ама никога! — нямаше да направи толкова неподходящ избор.

— Така е, защото тя не принадлежи към нас! — извика херцогинята. — Само пари без достойно потекло! Какво може да се очаква от такова съчетание! Тя се стремеше към титла и смяташе, че може да я купи, подпомогната от онова ужасно човече — баща й!

— Бебето е незаконно, нали? — очите на Ендрю блестяха. — Няма да наследи титлата и Морган много ще се разстрои!

— Много неща ще я разстроят! Повярвай ми, ще се погрижа бебето да не наследи каквото и да било! Всъщност ще взема мерки да бъде върнато в Америка при истинската си майка.

Ендрю бе впечатлен.

— Как ще го постигнеш, лельо Лавиния?

Херцогинята го погледна особено.

— Остави този въпрос на мен.

— Много забавно, нали? Смяташе, че Морган има любовник, а се оказа, че тя дори не е родила това бебе! Не е за вярване, нали? Трябва да призная, че тя се справи чудесно, не се усъмних в бременността й нито за миг! — Ендрю се изсмя. — Защо бе толкова уверена, че детето не е на Хари, когато всъщност то е на Хари, но не и на Морган?

Херцогинята пак го изгледа странно. Когато заговори, в гласа й ясно се усещаше фалшива нотка:

— Шесто чувство може би. Винаги съм се отнасяла с подозрение към Морган.

— Обзалагам се обаче, че никога не си и помисляла, че ще планира и проведе такова нещо! Невероятно е! — очарован, Ендрю пак взе вестника, вторачен в страхотната първа страница. — Да се размени със сестра си в леглото! И то без Хари да забележи нещо!

— Хм! Ще дойдеш ли с мен на църковната служба, Ендрю? — херцогинята се изправи царствено и се понесе към вратата.

— Ще имаш ли нещо против, ако не дойда? — той се изчерви виновно. — Обещах да се срещна с приятел в „Ленздаун Клъб“ за игра на скуош, а после ще обядваме някъде.

Херцогинята се усмихна благосклонно.

— Всичко е наред. Имаш нужда от физическо натоварване, работиш толкова много през седмицата. Ще се видим на вечеря тогава, нали?

— Разбира се.

Херцогинята се върна в стаята си, за да вземе шапка. Няколко минути по-късно Андрю я чу да излиза от къщата. Погледът му бе прикован като омагьосан към вестника. „Морган е стерилна — мислеше той — и сега никога няма да има законен наследник, освен ако Хари се разведе и се ожени отново… Няма начин да не се ожени повторно — та той е само на двадесет и осем години! Но ако не се разведе, замъкът Дръмнадрохит с всичките си съкровища ще остане на най-близкия роднина — тоест на мен!“ Внезапно осъзна колко с важно Хари и Морган да не се развеждат, а бебето веднага да бъде изпратено в Америка при майка си.

 

 

Лейди Елизабет Грийнли вървеше от къщи към продавачите на вестници и списания на „Слоун Скуеър“: тази сутрин пропуснаха да им донесат „Сънди Таймс“. Когато баща й оставаше в края на седмицата в Лондон, вестниците бяха единственото му развлечение, както сам той твърдеше. Елизабет изваждаше пари от портмонето си, когато забеляза снимка на Хари на предната страница на долнопробно вестниче. Погледна по-отблизо. До неговата снимка се мъдреха снимките на Морган и на сестра й, а заглавието, преминаващо през цялата страница, крещеше: „Херцогиня мами херцога“.

Стресната, тя се вгледа в него няколко секунди, преди да го грабне.

На връщане бе толкова погълната от прочетеното, че не забелязваше нищо наоколо. Абсолютно невероятна история — не можеше да повярва на сетивата си. Морган изглеждаше наистина бременна, когато случайно я видя миналата година. А и как е възможно Хари да се люби с Тифани и да не разбере, че в леглото му не е Морган? Половината от мозъка и твърдеше, че вестничето сипе куп лъжи в желанието си да изложи богатите и аристокрацията, другата половина не можеше да не отдаде заслуженото на изчерпателното разследване, проведено от репортера, което я караше да вярва, че напечатаното поне отчасти е истина. Нищо не бе спестено. Пред читателя се изреждаха дати, имена на градове, описваха се подробности, които придаваха допълнителна достоверност на изложеното. „Какво ще направи Хари сега?“ — беше първата й мисъл.

Влезе вкъщи, подаде „Таймс“ на баща си и се оттегли със „Сънди Скеч“ в стаята си. Трябваше да обмисли новото положение. Прочете още един път статията. Бедният Хари! Изпълни се с обич и състрадание към него, пулсът й се ускори и тя неволно постави ръка на сърцето си, за да го укроти. Разбира се, женитбата му с това ужасно, обикновено момиче приключва! Елизабет поглади с ръка цветната покривка на леглото си и си спомни — като че ли можеше някога да забрави! — най-чудесната нощ от живота си. Нощта, когато скъпият Хари я бе любил на това легло, отнасяйки девствеността й само с един тласък! Често бе преживявала отново и отново този незабравим момент! А сега… Скочи от леглото, приближи се до високото викторианско огледало. Потупа спретнато прибраната коса, изглади гънките по полата си. Утре ще купи няколко хубави рокли от Лаура Ашли и ще се отбие в галерията на Хари, за да попита партньора му кога го очаква в Лондон. А какво след това? Е, малко симпатия, умение да изслушаш другия, малко утешителни и успокоителни думи могат да постигнат чудеса — особено при едно такова извънредно положение…

Елизабет се усмихна на отражението си в огледалото. Очите й искряха, по бузите й бе плъзнала розовина. Бе изпуснала Хари един път. Нямаше да повтори грешката си: няма да отстъпи нито педя, ще бъде винаги около него в очакване на момента, когато той ще пожелае друга и по-добра — много по-добра! — съпруга.

 

 

Морган седеше пред тоалетката и чакаше Хари. Вестникът бе на стола до нея. Нямаше начин да избегне скандала… Какво ще каже? Имаше ли останало свободно пространство за нови лъжи, с помощта, на които да се измъкне от създаденото положение? Нямаше. Налагаше се да признае истината. Беше го сторила, за да запази брака си… ужасът, когато разбра, че е стерилна. И тогава бе решила да направи всичко — всичко! — за да му осигури син! Хари ще разбере мотивите й, ще ги оправдае! Ще й прости и всичко ще се оправи! Той трябва да го направи. Откакто се помнеше, винаги всичко й бе прощаване. Нима имаше някаква причина сега точно да настъпи някаква промяна в това правило?

Телефонът върху нощното шкафче иззвъня.

МакГиливъри ще отговори от долния етаж. Нямаше желание да говори с когото и да било. Няколко минути по-късно на вратата й се почука настоятелно.

— Влез.

Влезе МакГиливъри с побледняло лице.

— Искам да те предупредя, че не съм тук за никого — започна тя, преди той да успее да отвори уста. — Казвай на всеки, който ме потърси, че ме няма и не знаеш как да се свържеш с мен или с херцога.

— Търсят ви от полицията, ваша милост.

Морган се обърна рязко.

— От полицията? Те пък какъв дявол искат?

— Страхувам се, че имат лоши новини. Станала е катастрофа, ваша милост — в гласа му затрептяха сълзи.

Морган внезапно разбра за какво става въпрос. Кръвта сякаш изтече от лицето й, от мозъка й… Тя се вкопчи в тоалетката.

— Какво се е случило?

— Негова милост се е ударил в паднало дърво… В болницата е…

— Той не е… — нямаше сили да довърши изречението си. В ушите й шумеше, стаята заплува пред очите й.

— Не знаят до каква степен е наранен… Полицейската кола ще бъде тук след няколко минути, за да ви отведе до болницата… Мога ли да направя нещо за вас, ваша милост? Да ви налея ли малко бренди?

— Не — Морган изтича до гардероба, грабна палтото си и се втурна надолу по стълбите. МакГиливъри я проследи замислено с поглед. Може и да е жена със съмнителна оценка на действителните стойности в живота, но беше напълно сигурен, че в този момент не играеше.

Десет минути по-късно Морган се понесе в полицейска кола с пусната сирена по пътя край езерото. Прелетяха през селцата по пътя, разбивайки спокойствието на неделната утрин, подплашвайки овцете по близките тревисти склонове и кокошките по дворовете на фермите. Тя седеше на задната седалка, бледа и напрегната. Никой не знаеше как е Хари…

 

 

— Лекарят ще излезе да говори с вас всеки момент — успокояваше я младата сестра.

Морган имаше чувството, че виси в тази чакалня от часове. Прилошаваше й от силната миризма на дезинфектанти, едва се държеше на краката си.

— Кажете ми нещо! — извика тя. „Исусе, това момиче е безнадеждна глупачка!…“

Сестрата се усмихна съчувствено.

— Лекарят, който отговаря за случая, ще ви даде пълна информация.

— Но кога?!

„Не мога, не мога повече… Не мога да понеса тази неизвестност…“

В този момент към нея се приближи лекар в бяло сако й с маска, увиснала под брадичката му. От него лъхаше остра миризма на антисептично средство.

— Сигурно вие сте Лоумъндската херцогиня? — запита той на подчертан шотландски диалект.

„Най-сетне!…“

— Как е съпругът ми? — Морган впи пръсти в ръката му. Докторът я изгледа с поглед, лишен от каквито и да било емоции.

— В интензивното отделение е… Пострадал е от удар в главата. Има и няколко счупени ребра, но без вътрешни наранявания. Сега е невъзможно да разговаряте с него, но можете да го видите, ако желаете. Не повече от минута!

— Защо не е възможно да говоря с него? — „Господи, трябва да говоря с теб, Хари!“

— Защото е в кома — строго заяви лекарят.

— Какво означава това? — „о, Боже, Хари ще умре!…“

— Това означава, че следващите четиридесет и осем часа са много, много критични. Но не се тревожете. След два часа от Единбург ще пристигне неврохирург, голям специалист. Ще направим всичко възможно да помогнем на съпруга ви. Сега елате с мен да го погледнете — той я хвана бащински за ръката и я поведе по тесните коридори към малката стая, където лежеше Хари.

Нищо в досегашния й живот не я бе подготвило за гледката, която се разкри пред очите й…