Уна-Мери Паркър
Богатства (21)

20

Неделната сутрин в Лондон започна със студена, мъглива зора. Силно разстроен от събитията през изминалата нощ, Хари скочи от леглото, но веднага обхвана с длани натежала от махмурлук глава. Заклати се към банята и след няколко минути се потопи в много гореща вана с шише сода в ръка. Обхвана го дълбок смут, когато си спомни, че се бяха чукали с Елизабет. По дяволите, какво му става? А ако тя си въобрази някои неща? Хари се отпусна под успокоителната ласка на водата, затворил очи от унижение. Елизабет бе точно типът момиче, което ще побърза да приеме внезапното търкаляне в леглото като признание във вечна любов! А като си помисли само, че под влияние на алкохола и на отдавна неутолената жажда на тялото си й бе сервирал целия си арсенал от пози и техники в леглото, придружени — о, срам! — с приказки за любов и всички други украшения на чистия секс! Исусе, как можа да бъде такъв идиот!

Изстена високо, измъкна се от ваната и се уви механично в голяма хавлиена кърпа. После позвъни за чаша силно черно кафе.

 

 

И Зекъри стана рано. Имаше нужда от поредната доза и искаше да говори с Морган. Бе привършил почти всички пари, измъкнати от сейфа на баща му. Налагаше се да поиска заем от сестра си. Когато чу Пъркинс да отнася таблата към стаята на Хари, нахлузи мръсните си дънки и се понесе след него по коридора.

— Имате ли нужда от нещо… сър? — запита Пъркинс, без да си дава труд да прикрие отврата в погледа си.

— Искам кока — отвърна Зекъри и се примъкна към спалнята на господаря.

Хари приключваше с тоалета си.

— Добро утро, Зак. Гладен ли си? — Хари постави четките от слонова кост с гравирана емблема върху шкафа от орехово дърво и взе златните копчета за ръкавели.

— Не, не съм — Зекъри се вторачи в кристалния полилей и запримига пред блясъка на искрящите стъклени топчета.

— Кога яде за последен път?

Зекъри смръщи чело от усилие да си спомни, но бързо се предаде.

— Не знам — поклати глава той. — В Париж вероятно… може би вчера… Красива къща…

— Да… Много си отслабнал — Хари го погледна по-внимателно и бе шокиран. Зекъри беше вероятно по-висок от един и осемдесет и пет, а не тежеше повече от петдесет-шестдесет килограма и кожата му бе опъната като пергамент върху лицевите му кости.

— Разбрах, че двамата с Морган сте се срещнали оня ден — Хари се опитваше да го предразположи с приятелски разговор. — Изглежда чудесно, независимо от бременността си, нали?

Зекъри го погледна с празни очи.

— А?… Не съм виждал Морган отдавна… Не ме ли попита и снощи за нея?

Хари го изгледа съчувствено и му заговори като на дете:

— Срещнал си я, Зак, не си ли спомняш? Двамата с нея бяхте заедно в хотел „Елгънкуин“ в Ню Йорк.

Зекъри се отпусна на шезлонга до долната част на леглото и зарови глава в ръцете си. Настъпи дълга тишина. Когато Зекъри вдигна глава, в очите му Хари разчете напрегнатия израз на човек, от когото очакват да си спомни неясен сън.

— Не, Хари — въздъхна той накрая. — Не съм бил в Щатите повече от година. Не е възможно да съм срещал Морган.

И Хари разбра, че казва истината.

Отправи се бързо към леглото, грабна телефона до него и завъртя номера на хотела в Ню Йорк.

 

 

Неделната сутрин във Вайнлънд бе гореща и влажна.

Морган се бе свила на стола в тревожно очакване на новини. Под очите й имаше тъмни кръгове, тялото й се бе схванало от неудобната поза и я болеше. Струваше й се, че никой не се бе приближавал до нея от векове. По едно време й се стори, че дочува слаб плач на бебе, но той би могъл да е и стенание на жена или дори изтракване на изтърван инструмент върху покрития с плочки под.

„Ако на бебето се случи нещо!“ Усложненията бяха от такъв характер, че предпочиташе да не мисли за тях. Трябва да каже на Хари, че е имала спонтанен аборт и той ще се нахвърли върху нея с обвинения… Ще повтаря до безкрайност, че ако бе останала тихо и кротко в Шотландия, вместо да понесе големия си корем по света… и тъй нататък… А херцогството ще остане без наследник…

Всичко зависеше от това, което ставаше зад онази затворена врата в тази минута. „Ще полудея!… Трябва да разбера, трябва да намеря някой, който…“

— Добре ли сте? — попита я млада медицинска сестра на минаване. Вероятно току-що бе дошла на работа: изглеждаше свежа и бодра.

— Моля ви, разберете как е сестра ми — едва не изплака Морган. — Тя е в стая Е05 надолу по коридора… Казва се… казва се Кидър. В момента ражда и…

— Ще се опитам да направя нещо. Не изглеждате добре. Да ви донеса ли чаша кафе?

— Благодаря ви.

Морган проследи с поглед сестрата. Гърлото й се бе свило от ужас. Трябва вече да излезе някой с някаква новина… В този момент вратата на съдбовната стая се отвори рязко и след мъчителна за Морган пауза от нея излезе лекарят, с когото бе говорила. Той тръгна към нея с бавни, уморени стъпки. Очите му изглеждаха като черни дупки на бледото му лице, а устата му бе тънка права линия.

Разтреперана, едва потискаща нарастващата си паника, тя направи няколко несигурни стъпки към него.

— Да?…

— Госпожо Лоумънд, с радост ви съобщавам, че сестра ви се оправи. Успяхме да решим успешно проблема с форцепси.

— Но бебето, бебето?! — не се сдържа Морган. — Как е бебето?

По изтощеното лице на лекаря пробяга сянка на изненада и той я погледна странно:

— Бебето е добре.

Морган пое разтреперано дъх.

— Слава Богу! Момче ли е?

— Толкова ли е важно какво е? От значение е, че и двамата са добре, но сега се нуждаят от почивка. Никакви посетители. Раждането беше дълго и тежко — Морган стоеше с очи, вторачени отчаяно в умореното му лице. Отвори уста, но не успя да каже нищо. Той тръгна уморено по коридора, но изведнъж се обърна и подхвърли небрежно над рамо: — Момче е.

 

 

Тифани се опита да се обърне настрани и неволно се сви от болка. Имаше чувството, че по нея бе минал парен валяк, бе я натикал в твърдата земя и се бе върнал обратно, за да я довърши…

— То е красиво момченце — окуражително говореше сестрата над нея. — Искате ли да го подържите?

Тифани обърна рязко глава и стисна силно парещи клепачи.

— Не.

— О… Може би, след като отдъхнете…

— Не.

— След известно време ще трябва да го захраните…

— Не! Махнете го! — повече не можеше да владее гласа си. В края на краищата това не е работа на проклетата сестра! Морган да го държи. Тя да му дава бутилката с мляко! — Махнете го… — повтори отчаяно Тифани.

Когато остана сама, зарови глава във възглавницата, никой да не чуе риданията й…

 

 

Минаваше обяд. Морган дремеше върху леглото в хотела в центъра на градчето. Когато в болницата не я пуснаха да види Тифани и бебето, тя се бе настанила в хотела, изтощена от напрежението през безсънната нощ. Сега лежеше в полусънно състояние, все още прекалено напрегната, за да се отпусне напълно.

Събуди се освежена към два часа, изпълнена с нарастващо чувство на възторжено вълнение. Скочи бързо от леглото, взе душ и смени дрехите си. Днес ще мине и без кафе: стигаха й огромните количества, които бе изпила през нощта.

Денят беше захладнял и подухваше лек ветрец. Морган взе такси и след десетина минути бе в болницата.

На петия етаж всичко бе спокойно и тихо, по пода и стените играеха слънчеви зайчета. Сестрите тикаха колички по коридорите, млада майка в украсен с дантели пеньоар нежно притискаше детето си към гърди. От една от стаите се понесе весело кикотене. Жестоката драма през нощта сякаш никога не се бе случвала…

Морган спря пред стая Е05 и почука леко. Коремът й бе свит на топка от възбуда.

— Влез.

Намери Тифани, подпряна на куп възглавници, с много бледо лице: все още напрегната маска на болка и страдание.

— Здравей, Тиф! Как си? — Морган постави голям букет рози върху леглото и напразно се огледа за следи от бебето.

— Отвратително.

— О, скъпа, съжалявам. Така ме изплаши по едно време… Изглеждаше, че нещата се развиват в погрешна посока… Какво стана всъщност?

— Не знам. Предпочитам да не говорим за това.

— Много лошо… Къде е бебето?

— Където са и другите бебета.

— Нямам търпение да го видя! Красив ли е?

— А-аз… с-само го зърнах… — разтърсващи ридания сгърчиха тялото й, по бузите й потекоха сълзи.

Морган се спусна към нея, обгърна раменете й.

— Тихо, мила, тихо! Всичко свърши! Сега можеш да се прибереш вкъщи и да го забравиш. Толкова съм ти благодарна, Тиф, знаеш го, нали? Вероятно си в криза от изтощение. Не плачи!

— Н-не… мога… да се спра… — ридаеше Тифани, покрила лицето си с длани.

Морган стоеше неловко край леглото. Не бе очаквала подобна реакция. Тифани би трябвало да чувства облекчение, всичко приключи, нещата са наред… Сега ще се върне към кариерата си и живота в Ню Йорк, който обича толкова много. За какъв дявол се тръшка толкова?

— Да ги помоля ли да донесат бебето тук, за да му се порадваме заедно? — замърка тя успокоително.

— Не, не желая да го виждам, не искам! — Тифани направи огромно усилие да спре сълзите си. — Никога не искам да го виждам! Той е твой… Казах вече на лекаря, че ти ще го осиновиш, така че колкото по-скоро се изметеш оттук и вземеш б-бебето… с-със… с-себе си… толкова по-добре.

— Но защо?

— Наистина ли не разбираш, Морган? Обичам го! Той е мой… а трябва да се о-откажа… о-от него…

Морган гледаше изумена сестра си. Тифани, която не искаше бебе и се бе заклела, че няма да допусне емоционално обвързване, сега се съсипваше от мъка…

Морган се измъкна от стаята и тръгна да търси помещението за новородените. Откри го в края на коридора. Седем бебета лежаха кротко в болничните детски легла. Кое от тях с нейното?

Към нея бързо се приближи сестра с маска на лицето.

— С какво мога да ви бъда полезна? — в гласа й прозвуча неприязън.

— Дойдох да видя моето… ъъ, бебето на сестра си. Родено е тази сутрин.

— Почакайте за момент — сестрата й даде да разбере, че трябва да чака в коридора. След минута се появи отново, като тикаше пред себе си малко легло на колелца.

Морган погледна напрегнато дребното телце в него. От одеялцето се показваше розово личице и главичка, покрита с тъмен пух. Ръчички с разперени пръстчета помръдваха от време на време върху завивката.

— Колко е хубав! — прошепна тя с благоговение. — Колко тежи?

— Само два килограма и двеста грама, но е в много добра форма.

— Не е много… Преждевременно родените бебета не тежат ли горе-долу толкова? — запита Морган с широко разтворени невинни очи.

— Горе-долу… Има и такива, които тежат по-малко.

— Благодаря ви, че ми разрешихте да го видя. Великолепен е!

— Сестра ви е щастливка. Той е наистина много хубаво момченце.

— Да… да, благодаря — тя проследи с поглед количката с бебето, която отново зае мястото си между другите. „Моето бебе! — мислеше Морган, обзета от гордост. — Бебето ми, младият маркиз на Блеърмор, син и наследник на Лоумъндския херцог!…“

Колко жалко, че няма как да го каже на сестрата…

 

 

— Лоумъндската херцогиня трябва да е там! Звъня вече от два дни! Ако е напуснала хотела, трябва да е оставила съобщение! Позвънете пак в стаята й — настояваше Хари.

— Съжалявам, сър, но никой не отговаря — отвърна телефонистката на хотела след малка пауза. — Желаете ли да оставите съобщение?

— Да. Съобщете й веднага да позвъни на съпруга си!

— Добре, сър. Желая ви приятен ден.

Хари започна да се паникьосва. На сама жена в Ню Йорк може да се случи всичко. Пред очите му се завъртяха мрачни картини на удари по главата и изнасилвания… А ако Морган е припаднала на улицата и са я отвели в някоя ужасна болница, където на никого не пука коя е! Обърна се към Зекъри, който гледаше разсеяно телевизия, проснат върху кожения диван.

— Зак, имаш ли някаква представа къде може да е отишла? Родителите ти нямат никаква информация, не е оставила съобщение в хотела… Сещаш ли се за някого в Ню Йорк, който може евентуално да знае къде е? — Хари беше изплашен и отчаян.

— Не — последва дълга пауза. — Защо си тровиш живота? Морган може чудесно да се грижи за себе си. Всичко е наред.

— Защо си толкова сигурен? По дяволите! Бих желал да знам какво всъщност става! — Хари простена и се отпусна в близкия стол.

Зекъри бавно се изправи на крака и го погледна.

— Имам нужда от подсилка — обяви той с надебелял език. — А ти? Бени?^[1] Малко смак?^[2] Ангелски прах?

Хари се вторачи озадачено в него.

— Какво е всичко това? — запита той с любопитство.

— Не знаеш ли? — сега бе ред на Зекъри да закръгли учудено очи. — Стой тук, ще го донеса от стаята си. Сега съм на фрий-бейз^[3] — той излезе от кабинета и Хари чу стъпките му нагоре по стълбата.

Телефонът иззвъня. Хари скочи, грабна слушалката и с облекчение чу трансатлантическия шум по линията.

— Ало? — извика той нетърпеливо.

— Здравей, мили!

Обля го топла вълна на благодарност, когато разпозна гласа на Морган, но в същата секунда го обзе силен гняв.

— Къде си? — изкрещя той свирепо. — Подлудях от тревога! Защо не остави съобщение, защо не позвъни?!

— Искрено съжалявам, скъпи… но… е, добре, бях много заета…

Познаваше по гласа й, че се шегува и побесня още повече.

— Дявол го взел!… Какво точно си правила, Морган?

— Раждах бебе, скъпи. Красиво момченце… — Морган наблегна на последната дума.

— Какво! Но… родила си детето? — краката му омекнаха, той механично примъкна най-близкия стол и се отпусна разтреперан на него. — Морган… не разбирам! Не трябваше да раждаш сега… Какво стана? Добре ли си?

Исусе! Главата му бясно се въртеше… „Имам син!“

— Добре съм, Хари. Родих вчера… Беше неочаквано наистина… но той е приказен, вярвай ми, приказен! Прилича на теб… И въпреки че избърза малко, докторите са във възторг от него!

— Исусе! Просто да не повярваш! Наистина ли си добре, скъпа? Болеше ли много?

— Беше по-лошо… много по-лошо отколкото очаквах… — отвърна тя искрено, — но вече всичко свърши и аз отивам при мама и татко. Ще постоя там няколко дни, за да отдъхна, ще намерим временно бавачка на бебето. Ще се върнем вкъщи следващата седмица. Не е ли прекрасно, скъпи?

— Да-а — отговори Хари. Шокът отстъпваше и на преден план в съзнанието му пак изплуваха въпросите, които го измъчваха от няколко дни. — Къде го роди? В „Доктърс Хоспитъл“?

— А, не… Разбрах, че Тифани е в Ню Джърси и прескочих за един ден там. Получих родилни болки още щом пристигнах! — заобяснява Морган и добави бързо: — Тиф бе с мен през ця…

— Предупредих те да не пътуваш — прекъсна я Хари.

— Докторът каза, че причината не е в това.

— Трябваше да останеш тук.

— Но всичко е наред!

— Нямам предвид това! Ако почиваше кротко в Шотландия, както исках…

— Хари, не се сърди — замоли се Морган. — И аз исках да бъда с теб, не съм виновна, че всичко започна толкова рано без видима причина. Не се безпокой! Имаме прекрасно бебе, аз също съм добре… Липсваш ми ужасно, скъпи? Очаквам с нетърпение деня, когато ще се прибера вкъщи при теб!

— Какъв малшанс! Искам да дойда при теб, но Джон отиде на няколко разпродажби и тази седмица трябва да остана на всяка цена в галерията. О, защо всичко трябваше да стане точно сега? — ядът пак го обзе.

— Няма значение, любими. Ние ще се върнем скоро и ще отпразнуваме заедно раждането на Дейвид!

Той въздъхна примирено.

— Страшно много ми липсваш, Морган. Искам да видя и бебето!

— Ще се върна, мили, и то много, много скоро! Ще ти се обаждам всеки ден!

Внезапна мисъл го прониза.

— Искам да те попитам нещо важно.

— Да?

— Защо ми каза, че си със Зекъри?

— Какво искаш да кажеш? — в гласа й трепна напрежение.

— Зекъри е тук. Дори в момента влиза в кабинета — Хари се обърна към Зекъри, който прекрачи прага с пластмасова торбичка в ръка.

— Зекъри?! — извика Морган. — В Англия? Не разбирам!

— Нито пък аз — отговори тихо Хари. — Той твърди, че не те е виждал повече от година. През това време е бил в Европа.

— Хари, как можеш да му вярваш? Сигурно е така надрусан, че не е в състояние да разграничи собствения си задник от лакътя си! Дай ми го за малко.

— Задръж така — Зекъри изсипваше с трескава бързина съдържанието на торбичката върху пода. — Морган е на телефона и иска да говори с теб. Изглежда, обажда се от Ню Джърси.

— Добре — Зекъри взе слушалката от Хари. — Здравей, сестричке! Как си?

Хари не проследи неговата част от разговора. Погледът му бе привлечен от паспорта, който лежеше върху килима сред малки пластмасови пакетчета, шишенца, хапчета и капсули. Грабна го, отиде до прозореца и го запрелиства.

„Рим — април 1985 г. Неапол — май 1985 г. Германия — юли 1985 г. Холандия — ноември 1985 г. «Де Гол», Франция — януари 1986 г. «Хийтроу», Англия — април 1986 год.“

Пълно съвпадение с разказа на Зекъри! Момчето бе казало истината!

Но защо Морган лъжеше?