Уна-Мери Паркър
Богатства (15)

14

Апартаментът на Калвинови на „Парк Авеню“ беше празен и потънал в тъмнина. Рут и Джо бяха отишли на вилата в Саутхемптън, както всеки петък следобед вече от години наред. Стаите бяха безупречно чисти и подредени. На масичката за кафе в кабинета лежаха спретнати купчини вестници и списания, двойното легло в спалнята им бе гладко опънато като лице на мъртвец, а във всекидневната всички възглавнички бяха набухнати и поставени под прав ъгъл върху дивани и фотьойли.

Царуваше атмосфера на изоставеност и ако не бяха цветните аранжировки, доставени същия следобед след заминаването им, човек можеше да остане с погрешното впечатление, че в този апартамент от месеци не е стъпвала жива душа. От подставка върху перваза на прозореца бухваше облак ароматна мимоза, а от върха на библиотечния шкаф се спускаше порой от дребни пурпурни орхидеи. Страничната маса и бюрото на Рут бяха украсени с изобилие от рози и лилии, шибой и гардении. Двете момчета от цветарския магазин заявиха, че цветята не са придружени с картичка на изпращача. „Колко романтично!“ — помисли новата прислужница Ева, която ги пусна в апартамента. Ако госпожа Калвин има таен обожател, то той сигурно е много богат човек.

Телевизорът в помещенията за прислугата работеше на пълни обороти: всички се наслаждаваха на дългоочакваната почивка в края на седмицата. Няколко души отидоха при семействата си, но други останаха да играят карти, да се отпуснат след вечеря и изпият няколко бутилки ликьор от запасите на господин Калвин, предназначени за гостите му. Към полунощ всички се прибраха по стаите си, но първо заключиха и залостиха предната врата. Бяха прекарали приятна, спокойна вечер.

 

 

Полицията и Калвинови бяха извикани към десет часа сутринта.

Преместен стол, маса, поставена погрешно, и изкривена картина в кабинета подсказаха на главния иконом да провери състоянието на касата, прикрита зад красив пейзаж. Касата беше отворена. Изчезнали бяха бижута за шест милиона долара и неопределено количество пари. Според полицията кражбата е била извършена някъде между шест часа вечерта и полунощ. Но как са влезли крадците? Стигна се до извода, че става въпрос за вътрешна кражба. Нямаше никакви белези за насилствено влизане, нищо друго не бе докоснато, нищо друго не липсваше. Който и да го беше направил, знаеше точно какво е искал и търсил. Целият персонал бе привикан и разпитан. Но само Ева, новата прислужница, предложи интересна информация. Тя си спомни, че бе отворила вратата късно следобед на две момчета от цветарския магазин. Не, не си спомняше лицата им, прикрити зад огромните количества цветя. Спомни си обаче, че след като бяха направили три или четири тура от фургона до апартамента и обратно, бе забелязала само единия да тръгва. Той й бе обяснил, че другият е слязъл с асансьора и тя му бе повярвала.

И портиерът не бе много ясен. Не се чувствал добре следобеда и вечерта и прекарал по-голяма част от времето в тоалетната: резултат от анонимна кутия шоколадови бонбони, оставена му по обяд от някой любезен наемател в сградата.

Рут оплака липсващите диаманти, изумруди и особено перли, а Джо едва не получи удар, когато разбра, че липсват и няколкото хиляди долара, които държеше в касата за екстрени нужди.

 

 

Няколко дни по-късно Тифани вечеряше с родителите си в потискащата мрачна атмосфера на дома им. Рут мълчеше, затворена в себе си, а Джо избухваше от време на време в клетви, сякаш не бе в състояние да задържи вътре в себе си болката от голямата загуба. Тифани също мълчеше. Беше се върнала в Ню Йорк преди няколко дни и в очите й се четеше съкрушаваща болка.

— Полицията няма кой знае какви улики, за да продължи разследването, нали? — запита тя накрая.

— Не знаят какво да правят — отвърна рязко Джо. — Никой не е видял фургона им, никой не е оставил отпечатъци, където и да било… Предполагат, че едно от момчетата се е скрило в апартамента и веднага щом прислугата е натиснала задници, за да пие моя ликьор в платеното от мен време, крадецът е свършил работата си и най-хладнокръвно е излязъл през предната врата! — той насочи вниманието си към раците с мека черупка и с бързи, отмъстителни движения ги превърна в каша. Вече бе уволнил Ева: в обвинението му срещу нея имаше желязна логика — само много голям глупак би приел огромна доставка на цветя в петък вечерта, при положение че семейството не е в града, без да провери кой точно стои зад нея!

Той няма да остави нещата така, ще открие кой го е ограбил! Дължеше го на себе си!

— Изглежда наистина странно — обади се равнодушно Тифани. Съжаляваше майка си, знаеше колко я боли за изгубените бижута, но те бяха застраховани и Рут щеше да ги възстанови.

Рут потрепери, но замълча. Ужасни кошмари я измъчваха от деня на кражбата. А ако един ден Джо разбере, че тя е виновна за кражбата? В сънищата й той крещеше обиди срещу нея, наричаше я с ужасни имена, заявяваше, че не заслужава никакво доверие…

— Учудена съм, че не са взели нищо друго — забеляза Тифани.

— Знаели са точно какво искат. Немаркирани банкноти и бижута, които могат да се пръснат лесно на съставните им части, гадни копелета! Искам само да знам кой друг знае комбинацията на касата, освен майка ти и аз!

Рут наведе глава и затъркаля с разтреперани пръсти хлебни трохи. Как би могла да признае на Джо, че бе записала комбинацията, за да не я забрави, върху лист хартия, който държеше в красивото синьо бюро… Този къс хартия сега липсваше…

 

 

Морган нервничеше. Единствената новина от къщи бе за кражбата и тревожното състояние на майка й след нея. Нямаше никакви новини за Зекъри и — още по-лошо! — нито дума от Тифани! Беше се върнала в Щатите преди почти три седмици. Не е ли време вече да знае резултатите от теста за бременност? Морган закопча рубинените обици пред огледалото и се вгледа в отражението си. Изглеждаше доста бледа и напрегната около очите. Имаше остра нужда от малко повече слънце. Как мразеше само гадния английски климат! Дори слънцето им бе някак сиво, когато — по погрешка навярно — се появяваше случайно на английското небе! Няма да е зле да отидат с Хари някъде на топло и слънчево място за две седмици — стига Хари да се измъкне безпроблемно от галерията. Погали леко с пръсти страните си: бяха изгубили напълно приятния златист загар и тя постепенно заприличваше на другите англичанки: жени с болнав, блед тен. „От утре започвам курс на облъчване с кварцова лампа“ — реши тя. Слава Богу, косата й поне бе запазила характерния си блясък и падаше върху раменете в гъвкави меки вълни, съчетала всички нюанси на златото.

Телефонът иззвъня и тя чу Пъркинс да вдига слушалката в коридора на долния етаж. Морган тихичко пристъпи към площадката на стълбата и се наведе надолу, за да разбере кои се обажда.

— Ще проверя дали милейди е тук — чу тя безличния глас на Пъркинс.

— Да, Пъркинс?

— Лоумъндската херцогиня, милейди. Да й съобщя ли, че сте тук?

Морган заслиза бавно по стълбите, придърпвайки кремавите ръкавици от чортова кожа. Когато стигна до Пъркинс, каза високо:

— Не. Кажи на херцогинята, че не съм вкъщи и че не знаеш кога ще се върна — „надявам се, че дъртата кучка ме е чула“ — помисли тя, като хвърли бърз поглед на слушалката в ръката на Пъркинс.

Дънкан я настани в скъпата бледосива кола.

— Ще обядвам на „Итън Скуеър“ 84 — напомни му Морган. — Ще ме вземеш оттам в два и половина. Искам да пазарувам в „Хародс“.

— Разбира се, милейди.

Момент по-късно телефонът в колата иззвъня.

— Милордът — обяви Дънкан, влезе ловко с колата в Найтсбридж и подаде слушалката на Морган.

— Хари? Здравей, скъпи!

— Ужасно грубо от твоя страна, Морган — започна той без никакво предисловие. — Майка ми току-що позвъни, за да се оплаче от теб! Чула те е да нареждаш на Пъркинс да й каже, че не си вкъщи! — гласът му звучеше раздразнено.

„Тази кучка реагира наистина бързо!“ На глас Морган запя предразполагащо:

— О, скъпи, толкова съжалявам! Бях на прага и закъснявах за обедния прием. Ще й позвъня по-късно. Какво иска?

— Кани ни на прием на 23-и ноември, когато е тридесетгодишнината от сватбата им. Нямаше да ти отнеме повече от минута да я изслушаш! Сега тя е в отвратително настроение и стовари всичко върху мен!

— Искрено съжалявам, скъпи. Ще и позвъня веднага щом се прибера вкъщи.

— Добре — гневът му се беше стопил. — До довечера, скъпа.

— Да, мили.

Морган върна слушалката на Дънкан и се замисли дълбоко какво да облече на предстоящия прием. Трябваше да е нещо зашеметяващо.

 

 

Беше типичен обяд на английски дами и Морган знаеше от предишен опит, че питиетата ще са сервирани без кубчета лед в тях, храната ще е претенциозна, а разговорите — скучни. Никога не се бе наслаждавала на лишената от мъже компания на други жени, но на този етап бе важно да приема колкото бе възможно повече покани. Веднага щом се окаже, че всяка личност от значение се е запознала с нея и името й се намести твърдо в списъците на редовните им гости, тя ще започне да подбира и ще се появява само на най-изключителните приеми — например на приемите на принц и принцеса Фриц от Люксембург.

Заинтригува я само една от присъстващите дами: елегантна жена малко над четиридесетте в черен костюм с красива кройка, със светска мъдрост в очите и насмешливо повдигнат ъгъл на устните.

— Лейди Сейнт Огъст — палеше се госпожа Снедли-Джеймс, домакинята, щастлива, че има още една гостенка с титла на приема си.

Двете жени се огледаха внимателно. Оценяваща усмивка пробяга по устните на Морган. Когато се прибере вкъщи, ще прочете какво е вписано за семейство Сейнт Огъст в справочника на Дебрет с имената и родословието на перовете и ще разбере дали тази привлекателна жена е съпруга на маркиз, граф, барон или просто рицар. Ех, защо системата на британските титли не бе малко по-опростена! Във всеки случай тя може да се окаже полезна за попълване на бройката поканени за някой прием.

Морган погледна тайно часовника си: беше вече един и половина, а те още не бяха седнали на масата за обяд! Погледна с пренебрежение насъбраните матрони, които бъбреха оживено — за нищо. Можеше спокойно да мине и без тях.

Едва бяха преполовили скучния обяд и баналните разговори се бяха разгънали в нова плоскост, наетият иконом съобщи, че колата я чака. Морган се извини и излезе, съпроводена от цвърченето на изненаданите дами.

— Скъпа моя, защо толкова скоро? — госпожа Снедли-Джеймс изглеждаше готова да избухне в сълзи. Звездата на шоуто заминаваше, ах! — Трябва да дойдеш отново — задърдори тя, докато съпровождаше Морган до предната врата. — Двамата със съпруга ти трябва да дойдете на вечеря някой път!

— Благодаря — отвърна със сериозен тон Морган, — но нашите вечери са ангажирани за следващите три месеца — порозовялото, лъснало от пот лице на госпожа Снедли-Джеймс потъмня от разочарование. Преди колата да завие зад ъгъла, Морган я видя да подръпва деколтето тип „лодка“ на цветната си рокля в опит да осигури малко хлад за огромния бюст под него.

Морган се отби до „Хародс“, купи дузина чифта черни копринени чорапи с декоративни ръбове, модел на Зандра Роудс, и се прибра вкъщи след около час. Уморена и раздразнена от пропилените три часа в оная скучна женска компания, Морган захвърли пакетите върху масичката в коридора — и в същия миг сърцето й подскочи.

На сребърния поднос имаше съобщение: „Госпожица Тифани Калвин телефонира от Ню Йорк. Настоява да се свържете с нея.“

Едгар и Лавиния Лоумънд решиха да празнуват годишнината от сватбата си в „Кларидж“. Лавиния покани сто и петдесет гости, всички до един членове на британската аристокрация: списъкът й тежеше от титли. В него бяха включени и две дами на средна възраст, бившите й шаферки. Едната бе съпруга на министър, а другата — на изтъкнат адмирал. Беше поканен, разбира се, и Ендрю Фландърс, племенникът на Едгар. Лавиния изписа грижливо името му на поканата с релефно изображение на Лоумъндския герб и сивите й очи промениха изражението си. Как само обичаше това момче — въпреки че той вече отдавна не бе момче… Двадесет и девет годишният Ендрю бе направил обещаваща кариера като борсов брокер. Засега нямаше сериозна приятелка, но Лавиния бе сигурна, че когато му дойде времето, той ще избере момиче от добро потекло и среда: образовано, интелигентно и разумно. Лавиния въздъхна раздразнено.

„Каква трагедия — мислеше тя, — че точно Хари и Морган ще наследят титлата и замъка!“ Изпълваше се с горчивина всеки път, когато си представяше Морган като херцогиня. Хари се показа истински глупак! Обезумя по безсрамен секс и пари! При това нови пари. Изправила вцепенено гръбнак, Лавиния залепи плика с поканата за Ендрю и пожела за стотен път той да е наследникът на Едгар…

— Стари приятелю, ще дойдеш ли на лов в края на седмицата?

— Кои ще дойдат?

— Страхотен ден — ударихме поне сто двойки!

Искрящата бална зала в „Кларидж“ бръмчеше от оживени разговори на теми, близки и скъпи за сърцето на английския аристократ. Великолепно облечените и накичени с бижута дами и пълни господа сядаха на масата под ярките полилеи, към светлината, на които се прибавяше и треперливото меко сияние на свещите върху нея. Всички си даваха вид, че се наслаждават на вечерта и компанията на другите. Но мъжете се потяха в колосаните си яки и тайно копнееха за удобните спортни облекла и за пушка в ръка — или рибарска въдица! — а дамите сигурно щяха да се чувстват много по-удобно в костюмите за езда, подканящи със свирепи крясъци кучета и коне. Само Морган изглеждаше така, като че ли бе точно на мястото си в красиво украсената с цветни гирлянди елегантна бална зала. Потреперваше при мисълта за калта по ловните полета и хапещия вятър на откритите пространства, не бе за нея жвакането с часове в тази кал заради няколко риби или птици, фината й кожа и гъвкавото тяло бяха рожба на салоните за разхубавяване, не на отблъскваща пустош, белите й ръце с дълги яркочервени нокти бяха неоспоримо свидетелство за факта, че предпочита да държи списания пред юздите на коня! Тя се здрависваше усмихнато с приятели и познати на Хари и изглеждаше като изящна екзотична орхидея сред поле от облъскани от вятъра трънливи рози.

Вслушвайки се, без да иска, в разговори, които едва можеше да възприеме за възможни, Морган се питаше къде ли са определените за тях места. Бе дочула, че Едгар и Лавиния ще бъдат домакини на различни маси с определени роднини, а близките им приятели ще поемат ролята на домакини на останалите маси. Тя пристъпи към елегантната месингова поставка, на която бе закрепен планът за настаняване по масите. От него разбра, че Хари бе домакин на маса, която включваше херцога и херцогинята на Саутхемптън, принца и принцеса Фриц на Люксембург и още няколко техни приятели. Морган прегледа списъка още веднъж с нарастваща паника. Тя не фигурираше никъде като домакиня на маса! Старата кучка я бе настанила на маса с домакин някакъв архиепископ, женен в семейството — и вероятно вече над осемдесетте! — с няколко други свещеници със съпругите им и председателя на една от любимите й благотворителни организации! Страните й пламнаха от яд. Огледа се за Хари: той трябва да направи нещо! Няма да разреши да бъде изхвърлена на най-лошата маса, беше прекалено унизително! За пръв път в живота си се зарадва на липсата на фотографи и представители на пресата. „Вулгарно и просташко!“ — бе възкликнала Лавиния. Единствената й утеха тази вечер бе, че публичната подигравка с нея няма да бъде отразена от Найгел Демпстър в утрешния брой на „Дейли Мейл“!

Най-сетне забеляза Хари, вече настанен на определената за него маса. Всеки сядаше на мястото си в очакване на ордьовъра. В отдалечения край на залата тихо свиреше малък оркестър и вълни от „Ню Йорк, Ню Йорк“ се лееха меко над главите им. Пукаха корковите тапи на шампанското, подрънкваха нежно кристални чаши.

В този момент Морган взе решение за контраудар. Самотна, но с чувство за лично достойнство, фрапиращо облечена в украсена с искрящи пайети тъмносиня рокля с голямо деколте и процеп до бедрото, тя пресече бавно празния дансинг и застана пред масата на Хари. Спря с лек жест оркестъра и постави ръка на рамото на съпруга си, изправена до стола му. Хари я погледна стреснато, а главният келнер бързо се приближи с разтревожено лице, за да разбере какъв е проблемът.

— Искам да направя съобщение — Морган говореше напрегнато и тихо.

— Какво има? — изсъска Хари.

Тя стисна леко рамото му и той замълча. Главният келнер удари със сребърна лъжица върху масата и всички гости обърнаха погледи към тях, питайки се дали не се дава сигнал за тост в чест на домакините.

Морган видя порозовялото изненадано лице на Едгар над топлите вълни, излъчвани от пламъчетата на свещите, забеляза и Лавиния, побеляла и мрачна, със стиснати устни и въпрос в очите. Залата замря в очакване. Морган се усмихна и пое дълбоко дъх.

— Тъй като всички сме събрани тук по много щастлив повод, а именно — тридесетата годишнина от сватбата на свекъра и свекърва ми — започна тя, — реших да ви изненадам приятно, като ви съобщя, че тази вечер има още една причина за тържество — тук тя направи многозначителна пауза: искряща, сексапилна фигура със сияеща усмивка. — С голяма радост съобщавам на всички, че двамата с Хари очакваме бебе.

Разби се чаша, парчета крехък кристал се пръснаха върху среброто и порцелана на масата. Херцогинята скочи на крака и събори още една чаша.

— Тя е… тя е… — откъснаха се неясни звуци от гърлото й, но всичко бе заглушено от поздравителни аплодисменти и викове.

Хари скочи и прегърна спонтанно Морган, заровил лице във врата й. Някой стисна ръката й, друг я целуна по бузата: тя бе моментално заобиколена от топла вълна на обич. Притисна се, изчервена и засмяна, към рамото на Хари — образец и картина на възторжено майчинство.

— Прекрасно, момчето ми! Чудесно… чудесно е! — хърхореше херцогът и пляскаше Хари по гърба. — Най-добрият подарък, който би могъл да ни направиш за нашата годишнина! Поздравления, Морган! Скъпа моя, ти ощастливи стареца! — той целуна снаха си с овлажнели очи и потупа ласкаво ръката й.

„Слава Богу, планът ми проработи! — помисли Морган, докато гостите вдигаха чаши да пият за здравето им. — Слава Богу, че Тифани забременя! Сега остава само да минат още седем месеца и ако имам късмет, ще сляза от конкорда с бъдещия Лоумъндски херцог на ръце!“

 

 

На следващата сутрин Морган стана много рано. След като новината вече бе съобщена, тя искаше да се заеме с подготовката за очакваното бебе.

— Тази сутрин ще изляза да пазарувам, скъпи — съобщи на закуска. — Искам горният етаж да се пригоди за нуждите на детето и освен това трябва да му осигуря още куп неща!

Хари я погледна с ласкава снизходителна усмивка.

— То няма да се роди до юни, скъпа. Имаме още много време.

— Знам, но съм толкова развълнувана! Искам да съм готова с всичко: детски колички и легло, подходяща мебелировка, дрешки… — Морган не беше напълно сигурна от какво точно има нужда, но не бе проблем да открие.

— Добре, любима, но не прекалявай. Сега трябва да почиваш повече и да пиеш много мляко — той погледна неодобрително чашата с черно кафе в ръката й.

— О, не се тревожи, ще внимавам много. Трябва да купя и някои рокли за бременна жена. Ще ме обичаш ли дори когато напълнея и наедрея? — подразни го тя с нежна усмивка.

Вместо отговор той я дари с продължителна целувка.

— За мен ти винаги ще останеш моята очарователна, красива, фантастична Морган — шепнеше той между целувките, с които я обсипваше. После повтори думите на баща си от снощи: — Ти истински ме ощастливи…

Когато Хари тръгна към галерията, Морган се изкъпа, прегледа дългите редици дрехи, закачени в гардеробната към спалнята, и избра тъмночервена рокля от мека вълнена материя. На лавиците под тях бяха подредени няколко дузини обувки, а върху лавиците отгоре — чанти и ръкавици в съответстващи цветови нюанси. Облече самуреното палто, съчета го с отговаряща по цвят шапка и се отправи към „Хародс“. Отиде първо в отдела за книги и купи всичко, което намери там за бременността, майчинството, грижите за бебето и детето. Предложената в тях информация можеше да се окаже от жизненоважно значение. Хари ще бъде впечатлен: той ще я възприеме като млада жена, която се подготвя с чувство на отговорност за предстоящото майчинство. После спря в луксозен магазин за детски дрехи на улица „Слоун“ откъдето купи изобилие от изящни бебешки дрешки, шалчета, юрганчета и плетена бебешка люлка с балдахин от бял муселин, дантела и куп панделки от синя коприна. Накрая поръча и голяма бебешка количка в тъмносиньо — ролс-ройса на количките! — и инструктира продавачката от двете й страни да бъде нарисуван Лоумъндският герб. По-късно ще поръча спалното бельо и калъфките за възглавничките също да бъдат избродирани със семейната емблема.

Морган прекара изключително приятно сутринта. Да имаш бебе бе истинско удоволствие — а да купуваш дрехи за него създаваше почти толкова радост, колкото да купуваш дрехи за себе си…

Час по-късно Морган запрелиства купените книги. Те се оказаха доста интересни и много подробни, въпреки че някои части от тях бяха плашещи, а други определено отвратителни. Зарадва се много, когато разбра, че бременността започва да проличава едва между четвъртия и петия месец. Прекрасно! Планът й беше по това време да започне да яде храни, от които се надебелява, и да повиши общото си тегло. По-късно ще носи възглавничка, закопчана между краката, и всичко ще бъде наред. Доволна от лесно намереното решение на тези бъдещи проблеми, тя премина на глава „Общи симптоми“. Няма да е лошо да се запознае с някои от тях. „Болки в гърба, чувство на умора, лошо храносмилане…“ — никакви проблеми! „Гадене, припадъци…“ — е, тя винаги е играла добре. Очевидно много по-лесно е да се преструваш на бременна, отколкото обратното, както се налага на Тифани.

От нея сега се изискваше само през следващите седем месеца да се прави на сияеща, щастлива бъдеща майка.