Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Riches, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Благовеста Дончева, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 19гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sianaa(2011)
- Разпознаване и корекция
- sonnni(2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2011)
Издание:
Уна-Мери Паркър. Богатства
ИК „Хермес“, Пловдив, 1996
Редактор: Валентин Георгиев
Коректор: Ева Егинлиян
ISBN: 954–459–277–6
История
- —Добавяне
11
Зекъри внимателно натисна горната вена на стъпалото си, докато тя се наду, синя и ясно очертана. После внимателно плъзна иглата в нея и впръсна бавно и равномерно наркотика в кръвта си. Отпусна се назад със затворени очи, за да се наслади пълно на въздействието му. Уау! Страхотно усещане: струваше си всяка минута от депресията, която след време щеше да последва. Заслужаваше си усилията! Обърна се и погледна Смоуки, която спеше до него. Каква жена! Какъв страхотен, проклет, чудесен задник за чукане! Как успя да уреди всичко? Той поклати замаяно глава. Никога нямаше да разбере, но бе благодарен. Тя бе успяла да измъкне от главния готвач в дома на родителите му името на болницата, бе му доставяла наркотици там! А един прекрасен ден го отведе — с кола, взета под наем, и те се закотвиха в Рено. Истинско, чудо, тази Смоуки! Да не говорим за запаса от наркотици в дъното на чантата й! Те му осигуриха великолепни, божествени часове! Беше в страхотно настроение по време на женитбата им и демонстрира невероятни постижения и издръжливост в последвалата нощ! Членът му още го наболяваше от страхотното чукане, което бяха направили! А сега трябваше да обмисли нещата: да прибере парите от баща си, да наеме подходящ апартамент… Затвори очи и се зачуди как ще се справи с първата част — парите. Не искаше да се среща с баща си. Може би е възможно парите да бъдат просто прехвърлени на негово име? О, мамка му, Смоуки ще се погрижи за подробностите. Тя няма равна на себе си. Но Тиф? Той я обичаше, може би трябваше да се свърже с нея — и да я запознае със Смоуки. Хей, страхотна идея!
Зекъри опита да се концентрира. Ще направи нещо — ще позвъни на Тиф и ще каже: „Здравей!“… а после какво? Вторачен с празен поглед в тавана, Зекъри престана да мисли и в главата му се възцари пустиня. Включи очуканото радио и шумна рокмузика затресе стаичката.
Тифани седеше сама на четвъртия ред в тъмния театър с бележник на колене. От време на време вписваше трескаво в него някои бележки, докато гледаше техническата репетиция на „Блясък“, чиято премиера бе обявена за следващата седмица.
През изминалия час бяха работили върху действие второ, сцена четвърта. Действието се развиваше в голяма парижка градина сред сиви каменни статуи в човешки ръст, подредени на различни нива на каменна стълба. На преден план лудуваше двойка в люлка от цветя; жизнерадостният танц и цветни костюми въздействаха още по-силно на тежкия каменен фон. Танцът свърши. Двойката изтича зад кулисите и люлката бе вдигната нагоре. Тифани се замоли напрегнато следващата сцена да протече точно така, както я виждаше във въображението си. В музиката се прокрадна мистична нотка и в полуздрача на четири сини прожектора статуите постепенно се съживиха и танцьорите се спуснаха с леки стъпки надолу по стълбите: тежкият твърд камък се бе превърнал магически в безтегловна гъвкавост с омекотени движения. Костюмите сякаш се претопиха от тежък гранит в прозрачна въздушна материя, която ги обвиваше като пухкав облак, докато се носеха по полутъмната сцена, осветена сега само от звездно небе. Ефектът бе невероятен! В една минута — неподвижни фигури, изсечени от камък, в следващата — същите тези фигури се понасяха надолу в ласкави вълни! Музиката внезапно загърмя, светнаха прожектори — и статуите замръзнаха в старите пози на солиден камък.
Тифани пое дълбоко дъх и прокара облекчено длан по челото си. Идеята й бе проработила! Предложението й да се направят външни костюми от тъкани, обработени с гипс и боядисани в сиво, които да се закрепят неподвижно към каменните стъпала, бе пробило и сега пожъна успех! Доста усилия изразходва, докато убеди продуцента и танцьорите колко по-леко за тях ще бъде да се вмъкват в неподвижно закрепени конструкции така, че да показват само глава, крак или ръка тук-там, докато са в определената поза. Останалото зависеше от издръжливостта и солидното закрепване на тези „черупки“ и — то се знае! — от умелото осветление: танцьорите трябваше да бъдат невидими в мига, когато се измъкват от тях. Тя хвана погледа на продуцента, доволно ухилен до уши. Тифани отговори облекчено на усмивката му.
После на сцената се появи Карла Тенсли, изпълнителката на главната роля. Бе облечена в разкошна рокля от тюл, апликирана с хиляди сини перца. Тифани очакваше с нетърпение да види как изглежда на лъскавия фон под светлините на прожекторите. Тревожеше се и какво ще се случи, когато Карла се впусне по сцената с характерните за нея енергични движения. Ако роклята започне да се скапва, Карла ще изглежда като замразено пиле, понесено от силен вятър… Костюмите за хористките, имитиращи летящи ангели, изглеждаха добре. Както и сцената с открития плувен басейн. Онова вечно огънче на таланта, което неуморно пръскаше искри у Тифани, й бе помогнало да улови вълшебството и чара на парижкия нощен живот. Тя дори бе направила сама и прическите; умело съчетание от тел, лепило, газ и бляскави камъчета. Тифани прегледа внимателно бележките си, докато режисьорът провеждаше гореща дискусия с директора по звуковите ефекти. Бялата кретонена рокля на Клара в действие първо, сцена втора, изглеждаше някак постна. Трябваше да измисли нещо: може би огромна огърлица и гривни на двете китки с имитация на диаманти?
След тринадесет часа изтощителни повторения на отделни сцени най-сетне завърши първият цялостен преглед на постановката. Беше десет часът вечерта и всеки отдавна се съмняваше във възможностите на другия да направи нещо смислено. Опънати до край нерви и наранено самочувствие се преплитаха в дяволско кълбо, което не предвещаваше нищо добро. Обидени и възмутени хористки шепнеха, че хореографката е „садистична дърта кучка“, а отговарящите по звука показваха среден пръст на режисьора и придружаваха жеста със забележки от сорта на „вонящ педераст“.
Актьорът, изпълняващ главната роля, не се умори да изисква поне в една сцена цялото внимание на публиката да бъде насочено към него — „… защо само Карла, защо не и аз?“, — а въздухът бе гъсто наситен от „съжалявам, скъпа“, „съжалявам, скъпи“, извинения, разменяни от хора, които само преди минута бяха крещели злобно един на друг.
Тифани се отправи към сцената през захвърлени пластмасови чаши и празни кутии от цигари. „Налудничав свят — мислеше тя, — но съм влюбена в него!“ Обичаше специфичния мирис зад кулисите, атмосферата на приятелство, която невинаги проличаваше от пръв поглед, но съществуваше зад всяка постановка като солидна стена. В шоу от този тип с голям изпълнителски състав и оркестър от шестнадесет души, както и многобройните помощници всички бяха обединени от една обща цел: успех!
Но тази вечер всеки бе уморен и нервен. Утре предстоеше първата генерална репетиция. Топла храна и добър сън щяха да решат проблема. Тифани винаги с учудване откриваше отново и отново магическата възстановителна сила на храната и съня върху чувството за хумор на всеки един, независимо от професия, пол и възраст.
— Търсят ви спешно на задния изход, Тифани — извика един от работниците откъм страничното крило на сцената. — Лицето се представя като госпожа Калвин.
Погледна озадачено часовника си. Хиляди дяволи! Коя е причината майка й да идва в десет и петнадесет вечерта и да я търси на задния изход?
Събра набързо нещата си и се отправи към изхода. Еди седеше сам в портиерската будка, дъвчеше бавно дъвка и гледаше бейзболен мач по телевизията.
Тифани учудено огледа полутъмния изход. На отсрещната стена се облягаше млада жена в яркорозова рокля, със сресана назад коса, черна в корените, пясъчноруса към върховете. Малки нахални очи огледаха Тифани от главата до петите, а наплесканата с ярко червило уста бе изкривена в самодоволна нагла усмивка.
Несвързани спомени за момичето, което бе срещнала в болницата на Зекъри, преди той да избяга, закръжиха в главата на Тифани и внезапно всичко легна на място. Напрегната, задушаваща тишина се спусна върху двете жени, вгледани втренчено една в друга. Смоуки заговори първа.
— Аз съм госпожа Калвин. Госпожа Зекъри Калвин — уточни тя и изпъчи гърди. Говореше с подходящ — според нея — акцент, който бе упражнявала цяла вечер. — Смятам, че е крайно време да се запознаем — хвърли фаса си върху циментовия под и го размаза с обувка, без да свали за миг поглед от Тифани.
— Омъжила си се за брат ми? — гласът на Тифани прозвуча като самотен, отчаян грак на изгубена птица.
— Естествено! Защо не? — Смоуки промени позата и постави предизвикателно ръце на кръста си. — Аз съм единственият човек, който се грижи за него!
— Лъжа! — гневът обжари страните на Тифани, очите й заискриха. — Заведохме го в тази болница именно защото ни е скъп! Подлудях от тревога за него последните дни! Опитвахме се… аз се опитвах да ви открия… Сигурна бях, че ти си го измъкнала от болницата!
— Как позна? Направих го, разбира се! Той бе нещастен в онази лайняна дупка, където го бяхте натикали! — Смоуки забрави да използва репетирания акцент на възпитано момиче. — И слушай кво ще ти кажа: той е щастлив с мене…
— И се е върнал пак към наркотиците, нали? — прекъсна я рязко Тифани. — Докторът каза, че ще се превърне в труп само след две години, ако продължава така!
Смоуки се изсмя нагло.
— Исусе, ти точно ще ми говориш за друсане и трева! При това работиш в театъра! Я не се прави на светица! Бас държа, че си се друсала с всичко възможно!
Тифани пое дълбоко дъх, решена да не губи контрол над себе си. Ако внимава, тази жена ще я отведе до Зекъри.
— Къде живеете сега с него? — запита тя колкото бе възможно по-спокойно.
— В квартирата ми — отговори нацупено Смоуки. — Само докато намерим хубав апартамент и заживеем така, както той е свикнал.
— Разбира се — Тифани се опита да не допуска сарказъм в гласа си. — Какво мога да направя за вас?
— Зак ме изпрати да се срещнем… Ти си близка със семейството, а той е вече на осемнадесет и иска мангизите си от стареца. Реших, че…
Тифани присви очи. Ще помогне на Зекъри, да. Ще направи всичко възможно да извлече от ямата братчето си. Но тук ставаше въпрос за друга игра…
— А, да — Тифани се усмихна. — Кога ще бъде възможно да ви посетя? Не съм го виждала от последната ни среща в болницата.
Смоуки се замисли, присвила от усилие оскубани вежди.
— Защо искаш да знаеш къде живеем? — запита тя накрая подозрително.
— Как да ви помогна, ако не знам адреса ви? А вие двамата искате помощ, нали?
Смоуки кимна бавно. Имаше логика. Освен това тя хареса Тифани, въпреки че не бе нейният тип: все пак изглеждаше на ниво.
— „Двадесет и първа улица“, номер 1105. Втория етаж в дъното.
Тифани записа адреса в бележника си.
— Добре. Ще дойда утре вечер към осем. През деня работя.
— Както искаш — Смоуки сви рамене. — Да пукна, ако разбирам защо дама като теб работи, а не си живее живота. Като сестра ти например, за която пишат толкова много по вестници и списания.
— Харесва ми да работя — отговори спокойно Тифани и прибра бележника в чантата си. — Ще се срещна с вас утре. Как се казваш?
— Смоуки. Бях Смоуки О’Мали, преди да се омъжа за брат ти. И не забравяй да донесеш част от мангизите, трябват ни. Всичките ми спестявания отидоха по Зекъри и нямам никакво намерение да продължавам в същия дух! — обърна се и токчетата й загракаха към изхода. В следващия миг опакованата й в розово фигура се стопи в тъмнината и уличния рев по Бродуей.
Безкрайна тъга обгърна Тифани, когато застана за миг сама на улицата пред театъра. Неуспешно се опитваше да постави знак за равенство между Зекъри-наркомана, женен за Смоуки, и слънчевото, влюбено в живота момче отпреди няколко години. Какво бе станало, къде бе грешката? Сякаш някъде в съзнанието й се открехна врата и потекоха, зашушнаха, запяха спомени от детството. Видя Зекъри като бебе със златисторуси къдрици. Бе шестгодишна, когато се промъкваше сутрин рано в стаята му, за да надникне в бебешкото креватче и спечели широка беззъба усмивка… Изплува ясният образ на петгодишния Зекъри: рита топка на плажа в Саутхемптън с почернели крачета и крещи от възторг… А после онази Коледа, когато — вече дванадесетгодишен — получи собствена музикална уредба за стаята си. Двете с Морган избраха заедно любимите му плочи и тогава той бе подлудил цялото семейство: три дни поред бе въртял „Вятърните мелници в главата ти“…
Тифани бавно тръгна към къщи със замъглени от сълзи очи. Последната й среща с него бе среща с чужд човек: напрегнат, враждебен младеж, прояден от омраза срещу собственото си семейство, в трескаво очакване някаква улична курва да му осигури поредната доза наркотик…
В този момент и у Тифани се надигна горчивина. Сигурно е било възможно да се направи нещо, за да се предотврати този ужас? Може би ако баща им не бе така амбициозен за сина си — или ако майка им бе проявила по-голям интерес и разбиране? Или дори Морган: защо не бе проявила сестринска загриженост и обич, вместо да се стреми само към лични удоволствия? Не, не е права. Тя бе най-близо до Зекъри, а бе допуснала на първо място да постави Хънт и работата си! „О, Боже — мислеше отчаяно Тифани, — всички сме виновни, всички! Всеки от нас просто живееше собствения си живот, убеден, че Зекъри няма никакви проблеми!… Никой от нас не се опита да разбере какво става с него, какво го измъчва, към какво се стреми… — от устните й се откъсна ридание. — О, Зак! Обичам те толкова много, а сега съм толкова безпомощна! Моля те, разреши ми да намеря път към теб, разреши ми да направя нещо, преди да е станало прекалено късно!“
Морган вървеше бавно по „Харли Стрийт“, без да обръща внимание на дъжда, който се сипеше върху нея. „Вие никога няма да имате деца. Никога…“ Край нея профучаваха забързани таксита и коли, разплискваха струи кална вода, но тя продължаваше да върви, докато стигна до „Оксфорд Стрийт“. В главата й бе абсолютна бъркотия. Ужасно бе да научиш на двадесет и две години, че никога няма да имаш деца… Но това нещастие придобива още по-страховити размери, когато злополучната млада жена е омъжена за наследник на стар род, чието най-съкровено желание е да има син и наследник! Мислите й кръжаха несвързано в главата, тя напразно се опитваше да ги постави в ред, да обхване положението, да потърси възможен изход… Всъщност защо настоя сама да съобщи лошата новина на Хари? Много по-лесно би било, ако бе разрешила на доктор Тенант да го стори. Вероятно защото част от мозъка й сякаш отказваше да възприеме факта, че е безплодна… Първо трябва да възстанови нарушеното си вътрешно равновесие и чак тогава да говори с Хари. Но не сега. Не днес. Опита се да си представи реакцията на Хари. Шок, разбира се, и дълбоко, дълбоко разочарование, но тя бе сигурна, че той ще я обгърне с любов и състрадание. А по-нататък какво? Морган вървеше към „Оксфорд Стрийт“ с невиждащи очи, поблъсквана от уличната тълпа. Дали Хари ще я накара да се чувства виновна, когато спонтанната вълна на съчувствие отшуми? Ще се промени ли отношението му към женитбата им? Дали няма да реши, че е направил грешка, като се е оженил за нея, вместо да се вслуша в съветите на майка си и се ожени за лейди Елизабет? Сляпото му обожание ще започне да изстива, също както се охлажда с времето и физическата страст… Морган постепенно бе обхваната от паника. Не можеше да отхвърли и другия аспект на проблема: няма да има деца — син — наследник, доказателство за любовта им! Хари ще остане без наследник! Краката й омекнаха, коремът й се сви. Трябва да седне някъде за няколко минути поне или ще припадне — този път на улицата. Пред нея се разстилаха зелените поляни на „Хайд Парк“, точно зад Мраморната арка. Морган се впусна объркано през оживеното движение под гневните погледи на шофиращите и яростното натискане на клаксони, напълно сляпа към риска, който поемаше, като пресичаше така. Когато стигна до парка, дъждът бе спрял, но остър вятър захапа глезените й. Морган не му обърна внимание и се отпусна с благодарност на една от старите железни пейки.
Досега не се бе замисляла за деца. Ако по това време миналата седмица някой я бе попитал иска ли деца, тя вероятно щеше да отговори отрицателно — ако държи да бъде честна. Децата са толкова шумни и създават такава бъркотия около себе си! Те означаваха загуба на свобода и намаляване на личните удоволствия. И девет месеца пълна и грозна фигура! Да не говорим за болката после! Морган трудно понасяше болки. Но женитбата за Хари бе обвързана със задължението да роди деца след съответния период от време. Хари бе последен представител на рода: нямаше братовчеди, които да го наследят — Ендрю Фландърс беше незаконно дете… Ако Хари не създадеше дете, Лоумъндското херцогство щеше да отмре заедно с него. Нямаше да има Блеърморски маркиз. След триста години семейното дърво щеше да изсъхне и умре…
Морган седя дълго на пейката, докато през объркания й мозък бавно проникваше истинският размер на нещастието. Вкочани се, влажният въздух сякаш проникваше в костите й… Но продължаваше да седи, вгледана с тъжни зелени очи в дърветата пред себе си.
„Възможно е Хари да поиска развод — мислеше тя — и да се ожени за някое момиче с широк ханш и дебели крака, което ще се плоди като зайка…“
Смрачаваше се и високо поставените лампи на парка запремигваха през клоните на дърветата. Морган най-сетне стана, изтощена и вдървена от студ. Отправи се към изхода на парка и дълго чака за такси. Но бе открила решение на проблема…
През последния час в главата й се бе оформил план: опасен и дързък, но бе сигурна, че ще може да го приложи на практика, стига някой да й помогне. Подсказа й го нещо, което бе дочула на някакъв прием преди години — всъщност, когато бе само единадесетгодишна! Но дочутото може да се превърне в лоста, от който имаше нужда, за да осъществи желанието си.
А то бе да осигури син и наследник на Хари.
Морган влезе в коридора и веднага се отправи към стаята си. Съблече бизоновото палто и мокрите обувки, пусна горещата вода във ваната, пръсна обилно жасминово масло за вана и поръча на Пъркинс да й донесе много голямо сухо мартини.
Отпусна се в горещата, силно ароматизирана вода, отпиваше от чашата си и се наслаждаваше на чистото физическо удоволствие от проникващата в нея топлина. Главата й се въртеше леко: бе пропуснала да обядва, тъй като пробите й при Зандра Роудс се проточиха по-дълго, отколкото бе предполагала, а бе решила да не закъснява за срещата с доктор Тенант на „Харли Стрийт“.
Излезе от банята след горещ душ, обвита в голяма хавлия, и отиде до гардеробната си, за да избере дрехи за вечеря. Щяха да вечерят със Саутхемптънови и Морган искаше да изглежда много добре.
Час по-късно от огледалото я гледаше красавица със съвършен грим и прическа, облечена в нефритовозелен костюм, подчертаващ всички чувствени извивки на тялото й. Добави шест наниза перли „Микимото“ и перлени обици. Когато Хари се върна, завари я във всекидневната с второто мартини за вечерта.
— Здравей, скъпа! — Хари винаги я поздравяваше, сякаш бе изключително приятно изненадан, че я вижда във всекидневната си. — Всичко наред ли е? Какво ти каза лекарят?
— Добре съм, мили — Морган го целуна топло. — Той заяви, че съм в чудесна форма — Хари не забеляза трепета на ръцете, когато тя вдигна чашата с мартини.
— И аз мога да кажа същото! — пошегува се той. — Исках да знам как си, добре ли си наистина?
— Добре съм… напълно съм възстановена. Причината била малка киста… Лекарят смята, че няма такива повече. Той каза още — направи пауза, като че ли се опитваше да си спомни, — че здравето ми е отлично, сърце, дробове, кръвно налягане, всичко е нормално. Каза още: „Вие сте една чудесна, напълно нормална здрава жена!“ — Морган погледна за миг маслинката в чашата си. После вдигна поглед и се усмихна на Хари. — Чудесно е, нали?
— Прекрасна новина, скъпа — Хари се приближи със светнало лице към нея, обгърна я и я притисна към себе си. — Безпокоях се за теб, Морган. Слава Богу, че всичко е наред.
— Всичко е наред, Хари — повтори Морган, като се притисна към него и опря буза до неговата.
Херцогът и херцогинята на Саутхемптън живееха в очарователна къща в Челси срещу Темза. Те бяха двойка на средна възраст и за да подкрепят инвеститорската си компания, често даваха вечери, на които се смесваха американски клиенти с дългогодишните им приятели, а понякога се появяваше и член на кралското семейство, както и някой и друг представител на хората на изкуството: тяхното предназначение бе да посъживят приема и да му придадат цвят. Още щом влезе в къщата им тази вечер, Морган разбра, че тя не е дом за Саутхемптънови, а място, предназначено да прави впечатление, на когото трябва. На чаша питие преди вечеря се събраха в някакво помещение, което първоначално е било прилепено до къщата, конюшня, сега умело превърната от Джордж Саутхемптън в тъй наречената „галерия“. Върху полирания под бяха постлани два много скъпи персийски килима, а от двете страни на дивана от времето на Луи XIV бяха поставени две големи глинени саксии с бостънски папрат. На белите стени висяха около двадесетина картини с индивидуално осветление, като по-голяма част от тях бяха прадедите на херцога.
Хари взе чаша шампанско от таблата на слугата испанец и се приближи до стената, за да огледа картините по-добре.
— Прекрасен Каналето! — възкликна той.
— Страхотна картина, нали?
Хари и Морган се обърнаха и погледите им попаднаха на огромен усмихнат мъж с червендалесто лице, който стоеше зад тях и също гледаше картините. Акцентът му подсказваше, че е от Средния запад.
Хари кимна.
— При това е в отлично състояние.
— Хей, Бела — изрева странният им събеседник към жена си, намираща се на другия край на стаята. — Ела да видиш нещо — когато тя се присъедини към тях, той понижи отчасти глас: — Скъпа, погледни онази картина. Виждаш ли я добре? Защо да не направим същото с нашите най-добри диапозитиви? Ще ги увеличим до тези размери и ще ги закачим на стената, като осигурим осветление отзад — той се обърна към Хари за одобрение на идеята. — Тази снимка е чудесна, нали?
Загубил думи, Хари само се вторачи безмълвно в него. В този момент отнякъде изплува Джордж Саутхемптън и обгърна фамилиарно раменете на американеца.
— Запознахте ли се вече? — запита той весело. — Джак Декър и съпругата му Бела — лорд и лейди Блеърмор. Скъпи Джак, радвам се, че ти допадна моята картина от Венеция! Самият аз много я харесвам — той намигна на Хари и поведе господин Декър със себе си, за да го представи и на другите гости.
По време на приема Морган следеше скришом Хари. Той изглеждаше в добро настроение и явно се наслаждаваше на приема. „Решението ми е правилно“ — помисли тя.
Върнаха се вкъщи след полунощ и както винаги, виното след вечеря бе засилило сексуалния апетит на Хари. Той не й даваше възможност да се съблече, притискаше я към себе си със зачервени от алкохола очи и с добродушна усмивка на лицето. Обикновено я дразнеше, когато бе в такова настроение, но тази вечер реши да се възползва от него.
— Хари, искам да ти кажа нещо — тя внимателно се измъкна от ръцете му.
— Казвай, любов моя — той се опита да се поклони, загуби равновесие и се строполи с кикот върху леглото.
— Знаеш, че Тифани е дизайнерката на костюмите за „Блясък“, нали?
— Блясък? — той се засмя. — О, да!… Блясък-плясък!
— Глупчо! — тя се присъедини към смеха му. — Слушай, говоря сериозно. Представленията започват след няколко дни и тя позвъни днес и ме помоли да прескоча до Ню Йорк за премиерата. Тази е най-голямата й поръчка досега! Може да я предложат за награда! Мисля, че наистина трябва да отида до Ню Йорк поне за няколко дни.
Хари я погледна с изражение на момченце, току-що разбрало, че няма да получи подаръци за Коледа.
— Скъпа, наистина ли се налага да пътуваш? Няма как да те придружа: знаеш, че предстои изложба в галерията.
— Знам, мили — отговори тя бързо, — честна дума, нямаше да планирам този полет до Ню Йорк, ако не съм сигурна, че през тези дни ще бъдеш прекалено зает, за да имаш време за мене. Ще отсъствам само три или четири дни — най-много! Присъствието ми на премиерата ще има огромно значение за Тифани, тя е толкова самотна, откакто се разделиха с Хънт! — плъзна се в ефирна нощница от чер шифон: снежната белота на съвършеното й тяло проблясваше под прозрачните й гънки.
— Е, щом като се налага да пътуваш… — промърмори Хари нацупено. — Но ми се иска да не ходиш. Ще ми липсваш — седна на леглото и задърпа черната си папийонка.
— Ще се върна, преди да ти домъчнее в истинския смисъл на думата за мен — тя закрачи с бодра стъпка към общата им баня. — Ще взема бърз душ и се връщам.
— Какво? Сега?! — гласът му прозвуча сърдито. — За Бога, Морган, ела в леглото — изправен гол в средата на стаята, той я обгръщаше със страстен поглед.
— Ще се върна само след минутка — тя се обърна, хвана го за ръка и го поведе като дете към леглото. — Легни и събирай сила — бутна го игриво и той се стовари върху леглото, опитвайки се неуспешно да я хване за гърдите и да я увлече със себе си. — Не искаш да легна при теб, без да съм измила зъбите си, нали, скъпи? А сега бъди добро момче, няма да се забавя — тя отскочи кокетно от него с предизвикателна усмивка и пак тръгна към банята, като загасяше лампите по пътя си.
— Не се бави — Хари лежеше в тъмнината и чакаше търпеливо. Чувстваше се леко замаян от изпития алкохол, но с повишено желание за секс. Обичаше го по този начин: харесваше му усещането за летене в пространството и чувството за нереалност. Беше благодарен, че алкохолът никога не се отразяваше отрицателно на изпълненията му в леглото. След малко светлината в банята угасна и той долови леките стъпки на Морган по дебелия килим. В следващия миг тя се плъзна гола между студените чаршафи до него.
Тъмнината и слабото опиянение с лекота му внушиха, че е красиво махало… Той се люлееше унесено напред и назад вътре в нея. Когато ускори ритъма, за да го съчетае с нейния, блестящото горещо махало се залюля с още по-голяма амплитуда, като с всяко движение напред го даряваше с все по-силно удоволствие. Морган лежеше спокойно под него, сключила ръце зад врата, с крака — на гърба му.
Веднага щом свърши, той се отърколи от нея с въздишка и веднага заспа.
Потънала в мислите си, Морган лежа будна доста дълго. Утре ще позвъни на Тифани и ще се самопокани за премиерата.
Каква чудесна изненада за сестра и…