Уна-Мери Паркър
Богатства (5)

4

— Тифани, чувствам се ужасно! — Морган прекоси стълбището на сестра си и захвърли норковото яке със спортна кройка и чантата си от Гучи върху ментовозеления диван. — Как можа Хари да бъде толкова слаб? За Бога, досега щяхме да се сгодим, ако не бе онази кучка майка му! — гласът й трепереше от възмущение и обида.

— Защо се върна тогава? Защо не остана да се бориш за него? Не е в твоя дух да напускаш победена бойното поле… — Тифани й наля кафе, давайки си сметка, че няма надежда за работа тази сутрин. Кипяща от гняв, Морган беше долетяла от Англия преди една нощ и се бе появила рано-рано в апартамента на Тифани в търсене на съчувствие.

— Нима имаше смисъл? — запита ядосано Морган. — Проблемът явно е разработен и решен преди години от гадната му майка! Знам много добре защо!

— Защо? Защото лейди Елизабет ще донесе пари в семейството?

— Глупости! Нейните пари ще поддържат стила на нашия живот само за седмица, не повече! Не, старата херцогиня иска Хари да се ожени за Елизабет, защото Елизабет е типът момиче, над което тя ще съумее спокойно да господства! Няма опасност Елизабет да се превърне в заплаха за нея! Глупавичката кучка ще я гледа в очите и ще повтаря смирено: „Да, херцогиньо — не, херцогиньо…“ — и онази дърта мърша ще върти нещата според вижданията си, докато пукне! — Морган сърдито загаси цигарата в пепелника. — А аз се заблуждавах, че Хари има някакъв кураж! Ясно беше, че лесно се води, но какво от това? Харесвам мъж, когото…

— Можеш да въртиш около малкия си пръст, нали? — прекъсна я Тифани.

Морган я изгледа гневно.

— Тифани, очаквам разбиране от твоя страна! Ясно ти е какво искам да кажа. Всички мъже проявяват слабост, когато стане въпрос за привлекателна жена, и ако тя е разумна, ще се възползва максимално от този факт — при това в полза на мъжа, стига само той да го разбере! Имам всички необходими данни да стана брилянтна съпруга на Хари. Помисли само как щях да му помогна с пари и връзки в света на бизнеса чрез татко! Да не говорим за приеми и очароване на клиентите му! Той притежава галерия: търгува с класика и износът на картини за Америка е най-важната част от бизнеса му. Бих могла да внеса блясък и стил в живота му — да стана водеща дама, да вляза в кралските кръгове…

— Добре, добре, не е нужно да ми обясняваш! Знам качествата ти в това отношение, но помисли — ще бъдеш ли наистина щастлива дълго време? Всичко, казано досега, ми звучи като приятно, но безсмислено съществуване, до края на живота ти — забеляза сухо Тифани.

— Не бъди глупава! Знаеш, че точно това съм искала цял живот! — Морган пак запали цигара. — Какво ще правя сега? Не искам да стоя вкъщи. Веднага щом се прибрах снощи, татко се впусна в широкомащабен разпит: кого съм срещала, къде съм била, какво съм правила. Той ще ме убие, ако разбере, че едва не хванах на въдицата си бъдещ херцог, а после всичко провалих!…

— Защо не започнеш да работиш? Има толкова много интересни неща, които би могла да вършиш!

— Работа! — избухна с презрение в гласа Морган. — По дяволите, защо да работя? Нямам нужда от пари! Освен това сигурно ще пукна от скука! Единственото, което ме интересува, е да се омъжа блестящо! Хари беше много подходящ за тази цел. Знаеш ли, тъй като той иска да се премести от дома на родителите си в Лондон, ходихме заедно да огледаме къща от времето на регентството в Найтсбридж. И дори направих планове как ще я променя според нуждите и вижданията ни, когато се оженим! А сега онази малка глупава крава без никакъв вкус ще стане маркиза на Блеърмор и един ден — Лоумъндска херцогиня! Каква загуба! — Морган почти викаше.

Тифани, неочаквано и за самата себе си, я съжали. Глезена цял живот, Морган отказваше да разбере, че не може да има всичко, което поиска. Джо беше виновен. Джо с неговите амбиции и желание децата му да проникнат през класовите бариери, които той не бе успял да пресече — независимо от самостоятелно спечелените милиони.

— Имаш нужда от ободряване, скъпа — обади се тя внезапно. — Защо всички да не излезем заедно тази вечер?

— Кои всички?

— Ние двете с Хънт — а защо да не поканим и Грег да се присъедини към нас? Той постоянно се обажда да ме пита кога ще се върнеш.

— О, Боже, не и Грег! — Морган се отпусна върху дивана и прокара уморено пръсти през косата си.

— Защо не? Имаш нужда от ободряване, а най-добрата утеха в света за една жена е около нея да се върти лудо влюбен мъж. Остави нещата на мен. Ще се свържа с Хънт и Грег и ще запазя маса в „Льо Клъб“ — ти обичаш да ходиш там, нали? — а после ще отидем някъде другаде да потанцуваме.

Морган сви елегантните си рамене.

— Е, добре… — в тона й личеше нотка на неблагодарност. Все пак гордостта й наистина щеше да бъде отчасти възстановена, ако Грег все още бе влюбен в нея. Морган не се интересуваше от него и любовта му, но тя вероятно щеше да прибави приятен вкус към вечерта.

 

 

Към осем часа вечерта Тифани организира всичко. Беше благодарна, че премиерата на „Нощен хлад“ мина преди две седмици и напрежението в професионалния й живот бе спаднало. Засега работеше по малка поръчка за телевизионно шоу. Когато Морган излезе от апартамента й — все още в мрачно настроение — Тифани свърши част от заплануваното и сега, приключила с грима си, се отпусна за пръв път през деня. Облече прилепнала бяла жарсена рокля от Бил Блас, прибави към нея модерно златно колие и обиди. Погледна ръчния си часовник, инкрустиран със скъпоценни камъни. Очакваше ги да пристигнат само след няколко минути. Надяваше се, че Морган ще е в по-добро настроение. Провери всекидневната, където щяха да изпият по чаша, преди да тръгнат. Тя изглеждаше прекрасно: като снимка от „Дом и градина“. Върху ниските стъклени маси Глория бе подредила големи кръгли вази с цветя. Дискретното осветление караше да изпъкват модерните литографии по белите стени.

Хънт пристигна пръв и един поглед само й стигаше, за да разбере, че е в ужасно настроение. Причината можеше да бъде кавга с продуцента му, Фликс Грийнберг, разправия с някого от екипа — вероятно с Робърт Кларксън, или скандал вкъщи.

— Какво ще пиеш, скъпи? — Тифани го целуна нежно и забеляза моменталния блясък в тъмните му очи.

— О, каквото и да е… Налага ли се да излизаме тази вечер? Уморен съм до смърт — Хънт се отпусна на един от фотьойлите и затвори очи.

— Ще се почувстваш по-добре, когато изпиеш нещо, скъпи, Морган се върна и това е първата й вечер тук. Тя е малко депресирана…

— Какво има този път? — Хънт нямаше особено високо мнение за Морган с нейната страст към дрехи и приеми. А и определено не бе в настроение да изпълнява капризите или дори да бъде паж на депресирана кралица тази вечер — стигаше му, че се налага да ги търпи в студиото по цели дни!

— О, нищо особено. Сигурна съм, че една приятна вечер с Грег ще промени настроението й — отговори Тифани.

— Грег? Тоя полуидиот? О, за Бога, Тиф! Имах ужасен ден и единственото, което искам сега е спокойна вечер с теб! А ти очакващ цяла тълпа тъпаци! — той изпи бърбъна наведнъж и подаде чаша за още.

— Съжалявам, Хънт. Аз… е, смятах, че ще прекараме приятно.

Приятно! Налице бе всичко необходимо за превръщане на тази вечер в истинска катастрофа!

В този момент Глория въведе Грег, широко усмихнат в очакване на приятна вечер в компанията на Морган. Грег Джаксън напомняше на Тифани голямо, тромаво, но изключително приятно куче. Кестенявата му коса бе винаги разрошена, а скъпите му костюми изглеждаха така, сякаш бе спал с тях. Но лицето му бе приветливо, очите — дружелюбни, а поведението му — очарователно: около него сякаш витаеше облак предразполагаща топлина. Най-голямата му сила обаче бе гласът му. Нисък, богат, красиво модулиран, той би могъл да го изтласка бързо напред, ако бе решил да прави кариера с него. Грег притежаваше и още едно предимство пред мнозина други: имаше чудесно чувство за хумор и с удоволствие разказваше смешни историйки за себе си, включително и онази, в която някакво момиче му казало: „Имате чудесен глас! Ако затворя очи, мога да си представя дори, че сте привлекателен!“

— Здравей, Грег! — Тифани го целуна за добре дошъл. — Познаваш Хънт, нали?

Хънт кимна рязко, без да поеме приятелски протегнатата ръка.

— Е… прекрасно е! — Грег се настани върху дивана и пое чашата от Тифани. — Тифани, изглеждаш чудесно! Как са нещата?

Грег познаваше двете сестри от седем години и не бе престанал да се чуди колко много си приличат външно и колко са различни като характери. Тифани бе силна, решителна и способна. Освен това — много интелигентна. А Морган бе разкошно чудо със златисти къдрици и захаросана лъскавина: сладка, крехка, уязвима…

Хънт пушеше мрачно, докато Грег и Тифани бърбореха за незначителни неща. Но Грег неприкрито и напрегнато очакваше появата на Морган: погледът му неволно прескачаше към вратата. Тифани имаше чувството, че говори сама на себе си: нито един от двамата мъже не обръщаше внимание на думите й.

Морган се появи неочаквано в облак от блестящ розов шифон, свободно пусната златиста коса и искрящи златисти отворени обувки с високи токчета. Тя пръскаше около себе си самочувствие, добро настроение и се усмихваше така, сякаш владееше света! „Каква разлика — забеляза Тифани на себе си — от сутринта!…“

— Грег! — Морган се спусна към него с протегнати ръце. — Обви ги около врата му и го целуна топло. Държеше се така, като че ли той бе единственият човек в света, когото искаше да види. Порозовял от удоволствие, Грег я държеше здраво за ръка, когато тя се обърна да поздрави Тифани и Хънт.

— Какво ще пиеш, скъпа? — запита Тифани с надежда, че сега вече нещата ще потръгнат.

— Шампанско, разбира се! — Морган се отпусна на дивана и придърпа Грег до себе си. Розовата рокля обви краката й във вълни от шифон. Грег я зяпаше жадно с широко отворени очи. Не можеше да повярва — най-сетне тя се бе върнала и сега изглеждаше дори по-красива и по-вълнуваща от преди!

— Добре ли прекара в чужбина? — запита Хънт повече от любопитство, отколкото от интерес. Не забелязваше и следи от потиснатост у Морган: напротив, тя изглеждаше чудесно — ако човек има слабост към оживели кукли „Барби“. Трите чаши уиски бяха свършили добра работа: бяха възстановили блясъка на личното му чувство за хумор.

— Беше прекрасно, направо фантастично! — Морган се впусна в остроумен разказ за престоя си в чужбина, без да пропуска възможността да спомене име или място. Въодушевена от собствения си разказ, тя неволно го насочваше все повече и повече към Тифани и Хънт. Когато Грег се намесваше с някой въпрос, тя го срязваше. Само двадесетина минути след пристигането й той бе престанал да съществува за нея. Но Грег като че ли не забелязваше този факт. Все още не бе се съвзел от топлия й поздрав и продължаваше да я зяпа като хипнотизиран.

Хънт внезапно скочи на крака.

— Ако ще ядем някъде, хайде да тръгваме. Умирам от глад! — той отпусна тежко чашата си върху стъклото.

— Запазила съм маса в „Льо Клъб“ — там винаги е интересно — опита се да го успокои Тифани.

Слязоха с асансьора към паркинга в неловко мълчание. Докато колата на Хънт се промъкваше бавно през блещукащите като скъпоценни камъни светлини на града, разговорът в колата бе тромав, несвързан: сякаш всеки правеше малки изявления, без да очаква отговор.

— Какво чудесно шоу е „Котките“…

— Застуди се…

— Представи си да паркираш кола тук…

Само Грег мълчеше: той бе прекалено зает да се взира в профила на Морган.

— Исусе, това място е странно! — забеляза Хънт, когато седнаха.

— Какво му има? — дори Тифани бе започнала да се изнервя.

Хънт грабна менюто.

— Проклета туристическа атракция, ето какво му има! — отвърна той. — Какво ще поръчаме?

— Аз не съм гладна — прошепна Морган.

Хънт и Тифани се вторачиха гневно в нея, Грег я хвана за ръка.

— Вероятно все още си уморена от пътуването, скъпа — заутешава я той.

— Нищо подобно! — Морган рязко измъкна ръката си от неговата.

— … и от вълнението, че си пак вкъщи — не се предаваше Грег.

— Какво каза? — почти извика тя и го погледна с презрение, като че ли пред нея се намираше човек със забавено развитие. — Нима има някой, който да иска да се върне в това бунище? Всичко в Ню Йорк е толкова ново, а в същото време така изтъркано и мръсно… — воят на минаваща край ресторанта полицейска сирена я принуди да замълчи, докато писъкът й заглъхна. — Разбираш ли сега какво искам да кажа? Проклетите сирени, които не млъкват денем и нощем! Само това е достатъчно да подлуди всеки! Знаеш ли какво? — тя мачкаше механично парчето хляб и отговори на собствения си въпрос, без да почака някой да попита „какво“: — В Лондон ще ги чуете само два пъти на ден и много рядко през нощта! О, спокойствието в онзи красив град и прекрасните стари сгради… — гласът й затрепери. Тифани я изгледа напрегнато. „Колко ли мартини е изпила, преди да дойде в апартамента ми тази вечер?“ — запита се тя.

Хънт се обърна рязко към Морган.

— Защо се върна тогава? — гласът му звучеше нападателно. — Защо не остана в онази провалена, самодоволна малка страна и нейната аристокрация, все още поддържаща заблудата от 1900 година, че Британия продължава да плува по гребена на вълните? Самозаблуждаваща глупост е животът на англичаните в миналото и вторачването им във фалшивия блясък на отдавна загинала империя! Сега Англия е третостепенна страна.

— О, не бих се изразил така — обади се Грег.

— А аз бих! Хайде, дай пример поне за едно нещо, с което британците да са на първо място в наше време!

Морган погледна сърдито и безпомощно към Грег.

— Хайде да поръчаме вечерята — намеси се Тифани, — иначе ще висим тук цяла вечер.

Вечеряха мълчаливо: неловката тишина на масата се нарушаваше само когато някой от тях се обръщаше за нещо към келнера. Морган бе изразходвана: също като фойерверк, тя бе очаровала всички с вълшебни каскади от искри — и бе изгаснала. Сега ровеше с върха на вилицата в чинията и пиеше много вино. За нея Ню Йорк наистина бе грозен, заплашителен лабиринт, в който се чувстваше хваната като муха в мрежа. Накъдето и да погледнеше човек, виждаше само голи, нагли небостъргачи, бездушни като квадратите на шахматна дъска, студени и отблъскващи. Спомняше си с тъга за царствената елегантност на Белгрейв Скуеър, чудатостите на Челси, атмосферата на богато разточителство на Мейфеър, разкоша на Бъкингамския дворец и Парламента… Само това й стигаше да се разплаче.

— Хайде да тръгваме — Хънт се изправи безцеремонно.

Морган настоя да я откарат първо до дома на родителите й, отхвърляйки категорично свенливото предложение на Грег да се качи с нея за няколко минутки.

— Да ти позвъня ли утре? — запита я той напрегнато. Морган сви рамене, златистата завеса на косата й прикриваше обърнатия й настрани профил.

— Приятен сън тогава, скъпа — пожела й той. — Ще се обадя към обяд. Няма да имаш нищо против да обядваме заедно, нали?

Вместо отговор тя се врътна и почти изтича към входа. Грег остана да стърчи глупаво на тротоара пред погледите на Тифани и Хънт, които наблюдаваха сцената от колата.

Грег погледна Тифани с тъжна усмивка, опитвайки се да прикрие разочарованието си.

— Предпочитам да вървя пеша до вкъщи. Живея наблизо, а и ми се иска да се раздвижа малко.

Тифани кимна с разбиране.

— Добре, Грег. Беше ми приятно да те видя. Обаждай се от време на време.

— Ще се обаждам. Благодаря ти, Тиф — той й махна с пресилена бодрост и пое надолу по улицата.

Морган прелетя покрай портиера почти без да го забележи и да чуе любезния му поздрав:

— Добър вечер, госпожице Калвин.

Слава Богу, най-сетне беше вкъщи! Слава Богу, сега вече можеше да се прибере в стаята си и да бъде сама… Напрежението тази вечер бе дори по-лошо, отколкото си го бе представяла. Проклета да е Тифани с „блестящите“ й идеи за ободряване! Сега имаше главоболие, гърлото й се бе стегнало от мъка, едва преглъщаше! Гаден живот. И защо всичко това се случва точно на нея? Сълзи на самосъжаление пареха очите й. Хънт се държа като абсолютна свиня, а Тифани изобщо не я подкрепи. Колкото до Грег с преданите му очи на шпаньол и поведение на глупаво влюбен, по-добре да не мисли! Исусе, той не я бе разсмял дори един-единствен път! Тя влезе безшумно в апартамента, опитвайки се да задържи риданията, които напираха в гърдите й. Ах, защо не е в Англия! Защо Хари не бе достатъчно силен да се противопостави на ужасната си майка! Защо, защо? В коридора бе тихо: носеше се само приглушеното мъркане от телевизора в кабинета. Ако се прибереше на пръсти в стаята си, нямаше да я чуят. Точно сега нямаше сили да издържи още един от разпитите на баща си. Утре ще се чувства по-добре. Утре ще събере достатъчно сили, за да ги излъже успешно колко чудесно е прекарала… Събу обувките си и запристъпва безшумно по копринения китайски килим край тежко украсената холна маса: върху сребърна табла там имаше телеграма, адресирана до нея.

Грабна я нетърпеливо, препусна надолу по коридора и се втурна в стаята си, затръшвайки вратата зад себе си. Отвори разтреперано плика и трескаво измъкна листа хартия.

Пронизителният й писък премина през стените на апартамента и стресна Рут и Джо, седнали пред телевизионния екран, от който Джоан Ривърс приключваше вечерното шоу…

 

 

Тифани и Хънт мълчаха, докато той шофираше към нейния апартамент. По някое време тя плъзна ръка нагоре по бедрото му и леко го стисна. Минаха няколко секунди, преди той да реагира и да постави ръка върху нейната.

— Скъпа… Съжалявам — промърмори той отчаяно. — Не успях да се въздържа: тези двамата ме довършиха… Прекарах ужасен ден и нямах сили да водя вежливи разговори в шумен горещ ресторант…

— Знам — в гласа на Тифани звучеше разкаяние. — И аз съжалявам, скъпи — ръката й се плъзна още по-нагоре.

— Сестра ти има мозък колкото пиле, а Грег е влюбено магаре! — Хънт гневно смени скоростта. — Те наистина са достойни един за друг! Всъщност какво им беше станало тази вечер? В миналото така се лигавеха един с друг, че на човек му се повръщаше! Смятах, че предстои годеж след връщането на Морган…

— Изглежда, престоят й в Англия я е разстроил — отговори Тифани лоялно. — Имала е някаква връзка там, която завършила зле. Освен това все още не се е съвзела от пътуването с реактивен самолет и без съмнение въпросите на татко са я изтощили допълнително. Знаеш как се опитва да живее живота си чрез нас — Тифани се сгуши по-близо до Хънт. — Хайде да ги забравим и да се прибираме вкъщи — ръката й посегна към слабините му, което обикновено го подлудяваше, но той спря пред светофарите, все още намръщен.

Тифани отдръпна бързо ръката си и извади ключовете от чантата си. Не проговориха, докато той не спря колата пред входа на апартамента й.

— Ще се качиш ли горе? — тонът й бе спокоен, лишен от каквото и да било чувство.

— Искаш ли ме? — той я погледна въпросително.

Тифани излезе от колата.

— Ти решаваш този въпрос — тя затвори внимателно вратата на колата и тръгна към асансьора с високо вдигната глава.

След минута Хънт я последва мълчаливо.

Когато влязоха във всекидневната, той се отправи веднага към барчето, наля чаша уиски и без да предложи чаша и на нея, се отпусна на един от фотьойлите й. Преди винаги я придърпваше до себе си на дивана…

Изражението му бе напрегнато и мрачно. Дори за миг Тифани го определи като безразлично и коремът и се сви в болезнен спазъм, а сърцето й затуптя неравномерно.

Той заговори пръв:

— Тиф, скъпа… Знаеш, че те обичам, нали? — Тифани кимна с поглед, прикован в очите му. Хънт отпи замислено от чашата си. — Днес пак се скарахме с Джони. Всъщност тя се втурна на работната площадка и направи ужасна сцена — той се облегна назад и затвори за миг очи, но не успя да заличи, спомена за пияната си съпруга и скандала, направен пред всички. — Душа и свят давам да се разведа с нея — продължи той бавно, — но не мога да обърна гръб просто ей така на Гъс и Мат. Те вече живеят със страха, че един ден ще ги изоставя. Всяка сутрин Мат ме пита със сълзи на очи дали ще се върна, преди да си легнат. Обичам тези деца, Тифани, и няма да ги изоставя. Ако се разведем, съдът ще ги присъди на Джони и аз ще ги виждам само в края на седмицата… Не искам да бъда баща само няколко дни в месеца. Почти непрекъснато мисля за времето, когато моят баща ни изостави… Съживява се болката и чувството на вина от онова време: тогава мислех, че аз съм виновен… Не беше така, разбира се, но как да се обясни истината на едно дете?

Тифани мълчаливо напълни чашата му с разтреперани ръце.

— Наистина ли съдът ще даде родителските права на Джони?

— Обикновено се дават на майката. А и тя вероятно ги обича посвоему… Отчаян съм, Тиф… — Хънт наведе глава, като завъртя механично чашата в ръцете си и плисна уиски върху килима.

— Но… но ние ще продължим да се виждаме поне от време на време, нали? — погледът й бе замрежен от сълзи. — Дори и да не поискаш развод от Джони?

Хънт я гледа доста дълго, после скочи внезапно, впусна се към нея и я притисна към себе си.

— О, Тиф, не мога да живея без теб! — зарови лице в косата й. — Обичам те, истински те обичам!… Всичко е така несправедливо към теб! Ние не можем да се оженим, въпреки горещото ми желание да те направя моя съпруга. Искам винаги да бъдем заедно, но не мога да причиня това на Гъс и Мат… — гласът му трепереше и Тифани имаше чувството, че всеки момент ще загуби напълно контрол над себе си.

— Разбирам те, скъпи. Радвам се, че бе така откровен с мен тази вечер — Тифани погали косата му, прокара пръсти през тъмните му къдри. — Но ако не мога да живея с теб, не мога да живея и без теб… И ако този е единственият начин да бъдем заедно… само от време на време… — тя го притегли към себе си, сякаш стресната от мисълта, че може наистина да го загуби. — Не е ли възможно просто да продължим да живеем така, както досега?

— Не стига, Тифани! Не е достатъчно нито за теб, нито за мен… Ти заслужаваш много повече от това, което аз ти давам — нотката на безвъзвратност в гласа му я прониза като с ледено копие.

— Можем да го направим добър и за двама ни! — обзе я отчаяние. Не понасяше дори мисълта, че може да го загуби! Той бе всичко, което искаше! — По дяволите женитбата! Не искам да се омъжвам: първо и преди всичко аз съм професионално ангажирана жена. Няма какво да ни попречи да се срещаме! — внезапно усети нов прилив на сили. Хънт я обичаше и само любовта му към нея беше от значение. С останалото тя щеше да намери сили да се справи. Ако нямаше друг избор, освен да го дели с жена му, то в такъв случай половин сладкиш е по-добър от нищо, нали? — Чуй ме, Хънт! — тонът й беше решителен, почти свиреп. Тя впи пръсти в ръката му. — Знам цената. Винаги съм я знаела. Никога не съм очаквала да напуснеш жена си заради мен. Но ако те загубя, аз губя всичко, заради което си заслужава да живея. Ти си моят живот, скъпи… Моля те, не предлагай да престанем да се срещаме — аз просто не мога да се съглася!

Погледите им се преплетоха: неговите очи — тъмни и проникващи, нейните — спокойни и зелени като Егейско море след буря.

След миг той се наведе и я целуна: отначало с благоговение, после със силен порив на желание.

Както винаги, той бързо запали пламъка на страстта и у Тифани… Но тази нощ любовният им акт бе примесен с тъга: докосваха се и се целуваха бавно и нежно, сляха в бавен ритъм тела и души — сякаш и двамата усещаха, че тяхното време заедно изтичаше…

 

 

Няколко блока по-надолу Зекъри седеше на леглото на Смоуки и се пържеше на бавен огън.

Смоуки бе изправена до прозореца, вгледана в мизерията на улицата под нея. Насреща имаше смесен магазин, а до него — занемарена целодневна закусвалня. Пред входа й двама мургави младежи жвакаха дъвка и оглеждаха преминаващите покрай тях жени.

От другата страна на смесения магазин имаше смачкана продавачница на стари дрехи. Памучните поли и блузи на витрината бяха избелели допълнително от дългото и безнадеждно висене там.

Смоуки нямаше намерение да остане дълго в този квартал.

Мъж към четиридесетте седеше отпуснато на стол срещу Зекъри. Лицето му бе някак плоско, със следи на дълбока поквареност под корона от права сива коса, сресана внимателно, с цел да прикрие плешивото петно на темето му. Подпухналият нос между полуотворените му очи и широката отпусната уста създаваха впечатление на гранясало тесто.

В малката претрупана стая цареше тишина.

— Е, какво, ще ги дадеш ли или не? — проговори мъжът най-сетне, като прехвърли смачкана влажна цигара от единия ъгъл на устата си в другия.

— Ще ти ги дам, не се безпокой, ще ти ги дам! — заповтаря нервно Зекъри.

— Да-а, но кога? Няма да те чакам до следващата Коледа! Ти получи дрогата и сега е време за плащане, ясно ли е? Босът не обича да чака.

— Казвам ти, че всичко ще е наред! Не говоря празни приказки! Питай Смоуки! Тя знае, че имам възможности да взема пари! Но се налага да се уредят някои въпроси — те са вързани с определени условия, нали разбираш… — Зекъри се потеше обилно.

— Ти самият ще бъдеш вързан, ако не ги донесеш до утре вечер по това време! — мъжът се наведе и духна облак дим в лицето му. — И както вече казах, искам точно две хиляди! Не се опитвай да ме играеш: ще бъде жалко симпатичното ти личице да се превърне в пихтия, нали? — той изгледа злобно момчето с кървясали очи и грозна усмивка.

— Всичко ще бъде наред — повтаряше механично Зекъри, забил поглед в пода.

— Гледай да е така! — мъжът се изправи и се надвеси заплашително над него. — Утре вечер по същото време — плесна фамилиарно Смоуки по задника и се отправи към вратата. Смоуки и Зекъри мълчаливо се вслушваха в тежките му стъпки надолу по стълбата.

Зекъри усети как студената буца лед в корема му експлодира и се разпръсна по тялото. Той настръхна и ръцете му се разтрепериха.

— Съжалявам, драги — Смоуки седна на леглото до него. — Но и за мен ще стане наистина много зле, ако не им платиш! Взех дрогата за теб и Сач ще се превърне в истински гадняр, повтарям: абсолютен гадняр, ако не прибере парите си. Смаза лицето на най-добрата ми приятелка, когато един от клиентите й не му плати. Исусе, тя престоя в болница повече от три седмици! Не желаеш същото да сполети и мен, нали, сладурче? — Смоуки потрепери при спомена за злощастната съдба на приятелката си. Човек не се опъва на Сач в никакъв случай! — В края на краищата става въпрос само за две хилядарки… Можеш да ги измъкнеш от ония надути магарета, твоите хора. Нали, скъпи?

Зекъри седеше, хванал глава с ръце. Жадуваше за наркотик. Жадуваше да чука Смоуки, да се потопи във влагата между краката й…

Не бе наясно какво искаше повече…

Но едно нещо бе сигурно: ще изгуби и двете желани неща — вероятно заедно с физиономията си, — ако не осигури две хилядарки до утре вечер по това време.

 

 

Морган седеше на леглото си и броеше на пръсти, за да уточни колко е часът в Англия. Най-сетне бе успяла да отпрати Рут и Джо от стаята си, след като те се втурнаха при нея, разтревожени от вика й. Отпращането им й костваше доста усилия. Ако зависеше от тях, щяха да стоят при нея и да говорят цяла нощ! Трябваше да прояви твърдост. Искаше да разполага с няколко минути, преди да се обади по телефона. Няколко минути, в които да премисли нещата, въпреки че нямаше какво толкова да обмисля.

По едно време започна да навърта телефона на Тифани, но после се отказа. Тиф и Хънт вероятно вече бяха в леглото с желание да ги оставят на мира дори и ако на Роналд Рейгън му хрумне да обяви атомна война!

Морган погледна още веднъж диамантения си часовник и започна да навърта номера.

 

 

Хари Блеърмор облече смокинг и натъкми бялата папийонка и подвижната яка. Последната проверка в огледалото — косата — гладко причесана, сапфирените копчета за маншети — на място, обувките — блестящи като огледало — го увери, че е готов за поредния скучен прием тази вечер. Как мразеше тези ангажименти! Тълпите амбициозни майки с издадени напред зъби като на зайци и тъпите им дъщери! Всички тези нахални бизнесмени, които се натискаха за покана да ловуват в имението им в Шотландия! И все пак тези приеми бяха полезни за личния му бизнес: най-невероятни хора идваха в галерията да купуват картини само защото го бяха срещнали случайно на някой от злощастните приеми.

Програмата тази вечер включваше аперитив в „Риц“ със Синтия Бересфорд, богата вдовица и колекционерка на картини. Тя бе и председателка на компанията, която беше наследила от починалия си съпруг: той бе изпълнявал секретни поръчки на Министерството на отбраната. Следваше обяд в „Маншън Хаус“ — сигурно продължителен и скучен, но също полезен, и накрая ще се отбие в „Кларидж“, където Милерови даваха бал в чест на пълнолетието на сина си и неохотния дебют на дъщеря им в обществото. Уинтроп Харт щеше да присъства на бала, а той бе проявил голям интерес към картина на Рембранд от галерията на Хари. Ако успееше да го убеди, че присъствието на тази картина в дома му в Далас няма да бъде само добро инвестиране на средства, но и ще повдигне обществения му престиж, Хари щеше да прибере добра печалба.

Доволен от тези разсъждения, Хари слезе с лека стъпка по извитата стълба на къщата на родителите си, разположена на „Белгрейв Скуеър“. Погледна часовника и реши, че има време само за едно уиски със сода. Таблата с тежки гарафи и кристални чаши бе поставена върху стабилна викторианска маса в ъгъла на кабинета. Човек на реда, Хари уточни, че има на разположение седем минути, през които можеше да се наслади на чаша уиски и да прехвърли „Таймс“. Докато преглеждаше колоната на сключилите брак, починалите или сгодените, телефонът иззвъня.

— Ало? — гласът му прозвуча хладно и експедитивно.

— Може ли да говоря с лорд Блеърмор? — за момент той не можа да разбере кой се обажда.

— Лорд Блеърмор е на телефона.

— Хари! Обажда се Морган!

— Морган… Не познах гласа ти… — той усети как се стяга вътрешно.

— Получих телеграмата ти — гласът й звучеше някак странно и отдалечено.

— Да? — сърцето му лудо биеше: чудеше се какъв ли ще е отговорът й не бе посмял да й се обади, след като бе тръгнала така разгневена онази сутрин: беше решил, че идеята да изпрати телеграма е по-добра.

Паузата се проточи. Накрая тя се обади тихо:

— Хари? Там ли си?

— Да, Морган.

— Хари… Искам да се омъжа за теб.

— Морган, скъпа! Господи, това е чудесно! Не мога да повярвам! — той говореше несвързано — главата му се завъртя, когато осъзна какво означава отговорът й.

— Сигурен ли си, че наистина го искаш? — въпросът й прозвуча, като че ли тя много внимателно подбира думите си. — Имам предвид семейството ти…

— Не се безпокой, скъпа моя. Татко смята, че си страхотна, а мама ще се промени веднага щом те опознае…

— Надявам се да е така… Толкова съм развълнувана, Хари! Кога ще се оженим? Кога ще обявим годежа? — изглеждаше възбудена като момиченце пред Коледа.

Хари се усмихна, докато, притиснал слушалката с брадичка, протягаше ръка към гарафата с уиски.

— Веднага щом ти поискаш, скъпа, но първо трябва да се направят едно-две неща — например налагаше се да съобщи на Елизабет Грийнли, че няма да се ожени за нея. Да съобщи на родителите си добрата — или лоша — новина. Преди всичко да позвъни на „Таймс“ и „Дейли Телеграф“ да не отпечатват съобщението за годежа между Блеърморския маркиз и лейди Елизабет Грийнли.

— Защо не дойдеш тук да те запозная със семейството си? А после ще направим годежен прием, съгласен ли си?

Ето едно предложение, което много му хареса. Прекрасен начин да избегне куп неприятности, особено когато пресата се добере до историята на годежа му. Очите му се присвиха, докато отпиваше уиски и си представяше заглавията с големи букви: „Наследник на херцог отхвърля дъщеря на маркиз заради дъщеря на американски милионер“. Вестниците ще развяват като знаме името му и майка му сигурно ще се пукне.

— Великолепна идея, Морган, направо великолепна! Виж какво, задръж новината още два-три дни. Нека тя бъде нашата малка тайна, скъпа. Ще ти позвъня преди края на седмицата и ще резервирам място в самолета за Ню Йорк вероятно в събота, добре ли е? Как приемаш този план?

Морган го приемаше с радост. Знаеше много добре защо той задържа обявата за годежа им и не се безпокоеше. Сбогом, лейди Е., и много здраве! От самото начало я бе преценила като прекалено сива и скучна за Хари. Хари се нуждаеше от звездна, искряща съпруга, съпруга, която ще му създаде ефектен имидж! А тези англичанки нищо не разбираха от искрящи ефекти, макар ида бяха така богати на родословия! Двамата ще бъдат чудесен тим, най-търсената двойка в Лондон: Хари — заради титлата му, а Морган — заради красотата и стила й, както и заради парите, които ще им дадат възможност да вършат всичко с голям замах и в голям мащаб! Страхотно! Те просто бяха създадени един за друг!

— Ела веднага щом се освободиш, скъпи! Много ми се иска да те запозная със семейството си! — гукаше Морган по телефона. Като премълча факта, че вече е съобщила на родителите си съдържанието на телеграмата му, а на следващия ден смяташе да се втурне още сутринта към апартамента на Тифани, за да се похвали, тя добави: — И няма да кажа на никого, докато не ми разрешиш да го направя!

— Добро момиче. Пази се, скъпа. Ще ти се обадя.

— Толкова съм развълнувана! Сигурно няма да мигна цяла нощ!

Хари бе очарован.

— Морган! — той се изкашля нервно. — Наистина те обичам…

— Радвам се, че го осъзна… навреме — единственият намек, който смяташе да направи за лейди Елизабет. — Лека нощ, скъпи. И аз те обичам.

Хари затвори телефона и довърши питието си. По дяволите, какво чудо беше човешкият живот! В една минута той бе сгоден за Елизабет, която бе познавал през целия си живот, а в следващата — за красиво американско момиче, което го бе съблазнило. Предстоеше му да преживее истински ад както от страна на родителите си, така и от страна на Елизабет. Приятелите му ще го нарекат мръсник и простак, но какво от това? Струваше си да рискува заради Морган. Тя беше чудесна — особено в леглото… О, Боже, особено в леглото! Той страстно я желаеше още в този миг.