Уна-Мери Паркър
Богатства (34)

33

Денят на погребението бе великолепен: небето бе лазурносиньо, слънцето пръскаше радостно ласкави лъчи, без да обръща внимание на човешката скръб и радост. Дърветата в гробището се протягаха към него, неподвижно строги, дори тревичка не потрепваше. Бе тихо и спокойно. Само колите от погребалната процесия след катафалката нарушаваха тишината, минавайки през Уестчестър.

Природата сякаш бе затаила дъх: Калвинови погребваха единствения си син…

Върху махагоновия ковчег бе поставен само един венец от бели цветя и картичка:

„На нашия любим незабравим Зекъри, който ще остане вечно в сърцата ни.

Мама, татко, Тифани и Морган“

Процесията спря и хората от погребалната агенция внимателно вдигнаха ковчега на раменете си. От първата кола излезе Джо с отпуснати рамене и състарено, измъчено от скръб лице. Последва го Рут, крехка фигура в черно. Бледорусата й коса проблясваше уморено под гъстия черен воал. Последваха я Тифани и Морган, също в пълен траур, с покрусени лица и коси, прибрани под малки черни шапки. Замряха за момент, взрени в ковчега, който сякаш неочаквано придоби патетично малки размери. И двете мислеха за засмяното русо момче, което някога им беше брат…

От другите коли излязоха приятели на семейството, въртяха се нервно, не знаеха как да се държат, какво да кажат, споглеждаха се, потиснати от спомени за лична скръб, изпълнени със съчувствие към семейството.

Джо и Рут пристъпиха към гроба на Зекъри. Другите се струпаха около тях: приятели, колеги, дори хора, за които Джо не си спомняше нищо. Зиг Хофман и съпругата му също бяха наблизо, но Джо не ги забеляза. Препъваше се напред, хванал под ръка жена си, заслепен от сълзите, които се събираха в очите му. Рут изглеждаше спокойна, сякаш не разбираше какво точно става. На лицето й бе замръзнало детинско удивление. По бузите на Тифани се стичаха мълчаливи сълзи, риданията на Морган нарушаваха тишината.

Погребалната служба бе кратка. Свещеникът говори със съчувствие и обич за Зекъри.

Погледите на всички бяха приковани към ковчега. Едра мъхеста пчела кръжеше над цветята, които покриваха капака, бръмчеше мързеливо, предвкусвайки очакващия я нектар. Кацна на едно от тях, но неочаквано пак се вдигна във въздуха и отлетя. „Свободен дух“ — помисли Тифани. Надяваше се от сърце, че и душата на Зекъри бе отлетяла така, освободена най-сетне от смъртоносната страст, която бе измъчила и тялото му, и нея.

Джо се отпусна на колене и едва не повлече и Рут със себе си. Тифани постави ръка на рамото му и го чу да повтаря отчаяно:

— Прости ми, Зак… О, Боже, прости ми…

Това бе най-жестокият момент за нея през ужасно дългия ден. Всички трябваше да молят Зекъри за прошка. Бяха го обичали от ранното му детство до тревожната му измъчена младост, но някак неангажирано, егоистично.

Някой я хвана за ръката: Морган, с лице, изкривено и подуто от скръб. Изчезнал беше изразът на объркано богато момиченце — сега пред Тифани стоеше жена, която се гърчеше в ужаса и мъката на личния си ад.

— О, Тиф… — простена тя и за миг отпусна глава на рамото й, — не мога да го понеса…

Погребалната служба приключи. Гробът на Зекъри бе покрит от венци, букети цветя, разцъфнали клонки, положени от работещите в „Куадрант“, от прислугата в апартамента на „Парк Авеню“ и къщата на „Лонг Айлънд“, от бедни и богати, от представители на висшето общество и съучениците му. Хари бе изпратил лилии от Лондон, Глория бе изхарчила седмичната си заплата за кръст от розови карамфили. Букетът от Грег бе придружен с картичка: „Обичаме те…“

После Тифани забеляза клонче, покрито с пролетни цветчета в красиви нюанси на розово и златисто. Към него бе прикрепена картичка, написана саморъчно: „На Зекъри, който ми бе като братче…“

Тифани веднага разпозна почерка: Хънт.

Но никой не забеляза скромния букет от гергини и картичката към него:

„Предай поздравите ми на Слоуки. Ще се видим там, приятелю.

Мич“

 

 

— Може ли да говоря с теб, Тиф? — запита Морган. — Трябва да се върна в Лондон утре сутринта. Нямам много време на разположение, а трябва да си кажем толкова много.

Бяха изминали два дни от погребението на Зекъри и Тифани бе в дома на родителите си, където бе отседнала Морган.

— Разбира се. Татко още не се ли е върнал? — Тифани погледна часовника си. Джо трябваше вече да е у дома си.

Морган поклати глава.

— Изглеждаше много зле, когато излезе тази сутрин. Казах му да не ходи днес в офиса, но той не ме послуша. Мама лежи непрекъснато, лекарят пак й би успокоително. Заяви, че трябва да бъде упоявана още няколко дни.

— Бедната мама! — въздъхна Тифани, отпусна се върху бледосиния диван във всекидневната и затвори очи. Отвътре я разкъсваше непоносима болка, никога не се бе чувствала така изтощена.

— Ще пиеш ли нещо? — Морган се приближи с неравномерни стъпки към шкафа с напитките. Ръцете й трепереха нервно, докато вземаше две чаши от полицата.

— Не, благодаря… Всъщност бих изпила чаша минерална вода.

В стаята се възцари тишина. Морган наля за Тифани минерална вода в кристална чаша без столче, в която прибави и парче лимон. За себе си приготви силно мартини.

— За какво искаш да говорим? — запита равнодушно Тифани.

— За всичко! Чувствам се ужасно… не знам откъде да започна — Морган я погледна с безжизнени очи и разтреперани устни. — Всичко е такава каша… ужасна каша! Аз съм виновна. Съжалявам, че те принудих да родиш детето. Съжалявам, че заради мен преживя такива страдания… Бях като луда, когато разбрах, че никога няма да имам дете. Имах чувството, че трябва да направя нещо! Но нещата се объркаха и сега всички ме мразят. Защо отстъпи на натиска ми, Тиф, защо?

— Не знам, но ако желаеш да говорим, ще говорим. Думите ми няма да ти харесат, но нямам намерение да ги сдържам повече в себе си! Морган, крайно време е да разбереш, че винаги ще бъдеш в криза, ако продължаваш да съчетаваш реакциите на разглезено дете с отблъскващите интриги на болезнено амбициозна жена! Не смяташ ли, че е време да поемеш отговорността за действията си? Кога ще се сетиш да помислиш и за въздействието на амбициите и желанията си върху другите хора, преди да се впуснеш в някоя нова авантюра? Докога ще газиш като с танк другите около себе си, докога ще преследваш сляпо желанията си? — Морган се разплака. — Не започвай със сълзите! — гласът на Тифани бе ласкав, но твърд. — Нищо няма да постигнеш с тях пред мен. Знаеш много добре, че всъщност плачеш за себе си — продължи тя. — Не плачеш за Зекъри, а още по-малко за татко или мама, да не говорим за мен!

— Откъде знаеш за кого плача? — ридаеше Морган. — Вероятно съм такава, каквато съм, защото ти не се отказа да ми обясняваш какво точно чувствам! Вечно заявяваше: „О, ти плачеш само защото…“ Откъде знаеш за какво плача? Става въпрос за моите чувства, не за твоите! — завърши тя логично.

— Познавам те прекалено добре, Морган — въздъхна Тифани. — Прозрачна си като стъкло! Знам, че ти е мъчно за Зак, не смятай, че се съмнявам в искреността на скръбта ти. Но истинската причина е, че повече не си обградена с възторг и благосклонно внимание, както си свикнала! Сега си стъпкана ниско долу! А ти какво очакваше? Почти съсипа живота на всички около теб — всички, които те обичаха! Колко зло стори на всеки един от нас! Просто да не повярва човек!

— Исках само Хари. И да стана херцогиня един ден… и да живея в красив замък.

— Всички го искаме — докато сме малки! Синдромът на Пепеляшка и принца на белия кон! Но по-голямата част от нас градят живота си, без да изнудват близките си, без да нараняват онези, които ги обичат най-много! Животът не е приказка, Морган! И трябва да внимаваш да не изтървеш шанса да го поставиш на правилна основа…

Морган попи сълзите си и в очите й се върна познатият израз на изгубено момиченце.

— Но и мама и татко искаха същите неща за мен! Трябваше да осигуря наследник за Хари! Исках да спася брака си!

— Даде ли някакъв шанс на Хари? Даде ли му право на избор? Истинската любов нямаше ли да прости и да се приспособи към фактите? Може би щеше да ти съчувства и да те обгради с още по-голяма нежност. В края на краищата не е твоя вината, че си стерилна! А и той не е поискал удостоверение за плодовитост, заверено от гинеколог, преди да те обсипе със семейните бижута! Може би щяхте да стигнете до съгласие да осиновите деца.

— Нищо не разбираш! В Англия нещата са други. Липсата на наследник, който да наследи титлата и да продължи рода, се превръща в истинска трагедия за старите благороднически фамилии! Освен това момичетата никога не наследяват титли в Англия — само момчетата!

— Колко тъжно наистина! — възкликна саркастично Тифани. — Не твърдя, че случилото се с изцяло твоя грешка, но твоята лична вина е много голяма! Знам, че мечтата на татко беше да се ожениш в аристократично семейство. Направи го и веднага върху теб се стовариха изисквания, които едва не те влудиха. Но никой — повтарям, никой — не те е насилвал да стигаш дотам, докъдето стигна! Имаш ли някаква представа — грижа ли те беше — какво направи с мене? Знам, че и тримата сме разглезени, Морган. А ти знаеш ли го? Но нито един от нас не бе научен да причинява болка и да съсипва живота на другите до себе си!

— Кой е съсипан? — извика Морган буйно. — О, не знам… толкова съм объркана! Знам, че ти причиних болка… сигурно си права… нараних всички… Но най-голяма болка причиних на себе си! Отчаяно се опитвам да запазя брака си в условия на неописуемо унижение.

— Отговори, Морган. Обичаш ли Хари?

Морган я погледна с неочаквана искреност в очите.

— Да, сега го обичам. Признавам, че в началото бях привлечена главно от нещата, които той имаше възможност да ми предложи. Всяко момиче щеше да се увлече по фантастично привлекателен мъж като него, който освен това е с титла и има водеща позиция в обществото! Той имаше всичко — всичко! — което исках! Сигурна бях, че ще се гордее с мен, че ще му стана достойна съпруга! Бях много, много щастлива, когато се оженихме. С него се живееше леко, даваше ми пълна свобода, приемаше с възторг всяка моя постъпка! — гласът й се задави, лицето й посърна. — Моля се коленопреклонно нещата между нас да се оправят. Но не знам дали Хари някога ще ми прости — зарови лице в дланите си и се разрида.

Тифани импулсивно обгърна раменете й, изпълнена със съчувствие, но и с уморена примиреност. Отношенията между тях ще бъдат винаги отношения между своенравно, проблемно дете и майка, винаги готова да прости.

Пристигна Джо с наведена от раздираща скръб глава и провлечената походка на изтощен до смърт човек. Изглеждаше остарял с десет години само за една седмица. Отпусна се мълчаливо на един от фотьойлите.

Тифани леко бутна Морган настрани. Сестра й бе като младо дръвче, огънато силно от внезапно преминала буря. Един ден ще се съвземе и пак ще изправи гъвкава снага, пак ще протегне жадно клонки към слънцето. Но Джо изглеждаше на края на физическата и психическата си издръжливост.

— Здравей, татко. Какво ще пиеш? — Тифани го целуна с обич по бузата.

Джо я погледна с измъчени очи.

— Уиски. Къде е майка ти?

— В леглото. Докторът пак й би инжекция. Смята, че сънят е най-доброто разрешение за нея в момента.

— И аз бих желал да се отпусна и да заспя — въздъхна тъжно Джо. — Нищо не помага: посрещам зората с отворени очи…

— Да ти изпратя ли нещо по-силно? Няма да издържиш дълго така, имаш нужда от сън.

— Не, благодаря, Тиф. Ще се оправя… — Джо отпи внимателно от чашата си, сякаш се страхуваше, че съдържанието й ще прогори гърлото му, и пак въздъхна. — Искам да говоря с вас двете тази вечер, особено след като Морган бърза да лети за Англия в петък. Има някои неща, които трябва да сложим в ред помежду си. Кой знае кога ще се съберем отново заедно…

— Аз няма да ходя никъде, татенце — Тифани постави ласкава ръка върху неговата.

— Но аз трябва да се върна в Англия! Съжалявам, но трябва да се върна при Хари! — извика Морган. Бе избърсала сълзите и сега се опитваше да прикрие с пудра розовите петна по лицето си: напомни на Тифани момиченце, което играе с пудрата на майка си.

— Така да е — Джо сякаш беше живнал леко: поизправи рамене и погледна дъщерите си, седнали на дивана срещу него, право в очите. Започна с труд, не му бе леко да намери подходящите думи: — Обвинявам се много за смъртта на Зекъри. Не, не ме прекъсвай! — вдигна ръка, за да спре Тифани, която отвори уста да се намеси с протест. — Обвинявам се! Не трябваше, никога не трябваше да се стига дотук. Бях твърде строг и взискателен към него в някои отношения и твърде мек в други. Истината е, че винаги съм прекалено зает, за да забелязвам какво става около мен. Искал съм най-доброто за вас, исках да имате всичко, което съм нямал, а съм искал страстно на млади години. Никой от вас никога не трябваше да познае ужаса на фалита, на редовните посещения на заложните къщи с беглата надежда да се осигурят жалки суми за храна… за наем. Не исках никой от вас да тъпче обувките си със стари вестници в напразен опит да запази краката си поне сравнително сухи. Не исках да живеете, разяждани от постоянния страх, че сте на границата, че едва се държите на повърхността, че в следващия момент ще ви помете метлата на живота и ще ви изхвърли невъзвратимо в канавката. Такъв бе моят живот и този на братята ми — и то само отчасти. Е, вие получихте всичко. Всичко! Всичко, което пожелахте. Но парите на разположение трябва да се използват правилно! Като изключа тебе, Тиф, те донесоха повече страдания в това семейство, отколкото радост! Исках да ви кажа просто, че ми останахте само вие двете… — Джо отпи бързо от чашата, за да прикрие чувствата си. Тифани го гледаше с тревога, Морган — с уплаха. — Всички ние трябва да вземем мерки да не допускаме повече трагедии — стигат ни и тези досега… Знам, че няма да ви е лесно, но оттук нататък трябва да се държим един за друг и да вървим напред като единно семейство — в стаята настъпи тишина. Морган нервно прекръстоса крака. Джо се обърна към нея и я изгледа строго. — Морган, още не мога да повярвам, че дете, родено и възпитано от мен, ще си разреши да изнудва сестра, да мами съпруг, да лъже, да интригантства. Да стане причина за толкова тревоги и страдания! — гласът му натежа от отчаяние. По бузите на Морган пак запълзяха сълзи. — Надявам се, вече си разбрала, че в нападките на Зиг Хофман срещу мен няма нито дума истина, нали? Никога не съм вършил нищо престъпно в живота си, но и двете повярвахте веднага в обвиненията срещу мен! — завърши той с горчивина.

— Искаш да кажеш, че… — Морган го гледаше стреснато.

— Искам да кажа, че Зиг е блъфирал! Прехвърлил е личната си вина върху мен! Много скоро ще събера достатъчно доказателства, за да го прехвърля на прокурора! Ще го вкарат в панделата най-малко за десет или петнадесет години! Най-добрият ми приятел мами компанията от десет години, а дъщерите ми вярват, че измамникът е баща им! Как да го понеса?! Но все пак има една съществена разлика: Тифани, ти бе готова на всичко, за да ме защитиш, както си смятала, че го вършиш, но ти, Морган, ти не се поколеба да използваш случайно дочута погрешна информация за свои собствени цели!

— Никога нямаше да го кажа на никого, татко! — извика възмутено Морган. — Никога нямаше да допусна светът да разбере, че баща ми е мошеник!

— Но представи нещата на Тифани по друг начин, нали? Влуди я от страх, унизи я! Накара я да повярва, че ако не се съгласи да ти роди дете — една пълна тъпотия, меко казано — веднага ще се свържеш с агент на ФБР!

Познатото вътрешно огънче на Джо пак се беше разгоряло. Бе допуснал животът на сина му да се обърка безнадеждно, нямаше намерение да повтаря грешката с дъщерите си.

— Съжалявам, татко, искрено съжалявам! — отчаяно ридание се изтръгна от гърлото й. — Какво друго да кажа или да направя в този момент? Никога повече няма да се държа така, никога! Искрено съжалявам за страданията, които ти причиних, Тиф, повярвай ми! Моля ви, простете ми! Не бъдете толкова сурови към мене, моля ви!

Джо и Тифани се спогледаха. Морган едва ли щеше да се промени някога. Тя никога нямаше да се освободи от разглезеното дете у себе си и вечно щеше да има нужда някой да я закриля — от самата нея…

— Хайде, хайде… — прекъсна я грубовато Джо. — Избърши очите си и ми кажи какви са плановете ти.

— Връщам се вкъщи при Хари — не посмя да признае, че бракът й изживява последните си дни.

Не сега. Не още.

 

 

Елизабет приглади косата на Хари назад и го целуна нежно по слепоочието.

— Обичам те — прошепна тя и отпусна глава върху възглавницата до неговата.

— И аз те обичам, скъпа — отвърна Хари. Думите, които Елизабет искаше да чуе, но защо ги казва така раздразнено?

— Ще отидем ли утре до Хенли? Обявиха, че времето ще бъде топло и слънчево.

— Там ще има прекалено много хора, за да рискуваме да се появим заедно. Всички приятели на татко от „Итън“ и „Оксфорд“ ще бъдат там. Знаеш, че „Леандър“ ще гъмжи от хора!

— „Леандър“ е прекалено старомоден клуб! Но си прав — съгласи се тя неохотно. — Колко жалко! Обичам да ходя в Хенли… Защо тогава да не отидем с колата за обяд на някое друго място?

Хари се усмихна. Елизабет бе толкова сладка, толкова невзискателна! В никакъв случай не искаше да я разочарова.

— Чудесна идея, мила. Ще намерим някоя романтична стара кръчма и ще обядваме там.

— Някъде, където ще бъдем напълно непознати — нямаше ли следа от горчивина в гласа й? — Важно е да бъдем заедно.

— Не си забравила, че Морган се връща от погребението на Зекъри след два дни, нали?

Елизабет се взря в тавана на спалнята си.

— Не съм забравила…

— Иска ми се да знам какво ще се случи — в гласа му пак прозвуча раздразнение. — Всъщност трябваше да отлетя с нея за Ню Йорк, но не намерих сили да го сторя. Как да застана лице в лице с Тифани? А и цял ден имах ужасно главоболие и лекарят не разреши да летя до Ню Йорк. Смятам, че Морган разбра правилно отказа ми да я придружа, но все пак… Искрено съжалявам за Зак. Каква трагедия! Не беше лошо момче.

Елизабет замълча: никога не се намесваше, когато Хари мислеше на глас пред нея. След подходяща пауза тя прокара ласкаво малка длан по ръката му.

Хари се обърна към нея и я притегли към себе си.

— Обърках страхотно нещата, нали? Трябваше да се оженя за теб! Боже мой, защо съм такъв глупак?!

— Няма значение, мили — както обикновено, гласът й бе спокоен и утешителен. — Нещата ще дойдат на мястото си, а междувременно ти ме даряваш с истинско щастие, скъпи!

— Наистина ли? Създадени сме един за друг, любима. И аз се чувствам добре с теб!

Полежаха прегърнати, докато не забръмча алармата на ръчния часовник на Хари. Време беше да се появи на площад „Монпелие“ за остатъка от нощта.

Нямаше защо да дават поводи на прислугата за клюки.

 

 

Още щом пристъпи в облицования с мрамор коридор два дни по-късно, Морган усети недвусмислена промяна в атмосферата. В главата й бръмчаха високо предупредителни звънци. Нещо е ставало в нейно отсъствие и не бе нужно някой да й казва, че това нещо е свързано с Елизабет.

Хари се е срещал с нея. Усещаше го в начина, по който Пъркинс избягваше да я погледне в очите, докато поемаше грижата за багажа й. Усети го и в специфичния мирис на неизползваните стаи. Чу го в почтителния глас на бавачката, когато я попита как е.

— Донеси чаша кафе в кабинета, Пъркинс — нареди тя със стегнато гърло. Слугите не трябваше да разберат как се чувства.

— Веднага, ваша милост. Надявам се, че пътувахте добре?

Морган кимна.

— Има ли някакви съобщения за мен?

— Поставих ги на бюрото ви заедно с пощата.

— Благодаря.

— Искате ли още нещо, ваша милост?

— Помоли Роза да разопакова багажа и да напълни ваната след около половин час.

— Ще го сторя, ваша милост. Какво друго да направим за вас?

„Оставете ме на мира! — запищя побеснял глас в ушите й. — Оставете ме на мира с това «ваша милост»! Изтощена съм, изплашена съм, никой не се интересува от мен, и най-малко от всички — съпругът ми!“

На глас каза само:

— Това е всичко, Пъркинс.

Потискащата тишина в къщата й подсказа, че Хари вече е тръгнал за галерията, въпреки че беше едва девет часът. Интересно дали изобщо се е връщал снощи?

Взе пакета пликове от бюрото и се отпусна в един от фотьойлите. Дали няма да има покана от Бъкингамския дворец? Двореца в Кенсингтън? От „Даунинг Стрийт“? Малко вероятно! Депресията й се задълбочи, докато отваряше пликовете един след друг: реклами, сметки, молби за дарения, три писъмца със съболезнования за смъртта на Зекъри и уверение, че кожите й ще бъдат съхранени през лятото в склад с ниска температура. Много важно! Вместо вик на гняв, от устните й се изтръгна отчаян стон. Морган захвърли ядно пощата на пода. По дяволите висшето общество в Лондон и всички в него!

Пъркинс влезе с чаша кафе върху сребърна табла, която постави на ниска масичка до фотьойла.

— Тук ли ще вечеряте довечера, ваша милост?

— Да. Ще вечеряме в осем и половина.

Какво да прави? Как да убие безкрайно дългия ден? Да отиде ли на фризьор? Да купи ли някой нов роман? Ново издание на „Вог“? Да се опита ли да поспи следобед? Стори й се, че потъва в бездънна пропаст. Виждаше остатъка от живота си като замръзнала пустош, в която няма какво да прави, нито къде да отиде.

В кабинета внезапно се появи бавачката със свежи, зачервени бузи и с Дейвид в извивката на ръката си.

— Ето я мама! — възкликна тя ласкаво. — Бъди добро момче, кажи: „Здравей, мамо!“ Похвали се колко си бил послушен!

Дейвид се вгледа разтревожено в Морган и устните му се разтрепериха.

— Ние бяхме много, мнооого послушни, нали? — продължаваше весело бавачката. — Не се будихме през нощта, нали?

— Здравей, мили! Колко си пораснал само за четири дни! — възкликна Морган и хвана ръчичката му.

Личицето на Дейвид се сгърчи, почервеня, той отвори широко уста и ревна с цяло гърло.

Морган бързо се обърна настрани. Какво унижение! Дори детето я мразеше.

 

 

Беше шест часът, Морган си наля с разтреперани ръце второ мартини и подля малко върху таблата, без да иска. Денят се бе проточил безмилостно дълъг и тя се бе люляла между състояния на задушаваща скука и паника. Ако Хари не се прибере вечерта? Ако не се прибере и през нощта? Виждаше как слугите в кухнята клатят многозначително глави, чуваше песента на бавачката горе: „Бай, бай, бейби Бов, татко е на лов!…“

Морган стисна юмруци и с усилие на волята потисна писъка, който се надигаше в гърлото й. Хари трябва да се прибере вкъщи. Ще полудее, ако той не го стори! Не, ще направи нещо друго! Ще се втурне към дома на Елизабет и ще поиска обяснения!

Чу превъртане в ключалката. Сърцето й замря за секунда, пое дълбоко дъх, отпи бързо от чашата, постави я върху таблата и се отправи към коридора.

— Здравей, скъпи! — смая се от себе си: след безкрайния целодневен гърч гласът й прозвуча напълно нормално. Приближи се към него, обви ръце около врата му и повдигна лице в очакване на целувка.

А Хари просто стоеше пред нея с безизразни очи, отпуснал ръце отстрани.

Морган се отдръпна неловко и той видя болката в очите й.

— Как си? — запита той учтиво.

— Добре — тя отклони поглед и се върна в гостната, гордо изправена фигура в семпла черна рокля. „О, Боже! Хари! Обичай ме, както преди… моля те… моля те, Хари! Прегърни ме, притисни ме към себе си… утеши ме! Моля те… моля те!“ — Да ти приготвя ли нещо за пиене?

Той кимна.

Морган наля джин, прибави малко лед и допълни чашата с тоник.

— Заповядай.

Хари пристъпи неловко от крак на крак, опитвайки се да се пребори с неприятното усещане на смес от вина и смущение. Даде си сметка, че докато е прекарвал приятно времето с Елизабет, жена му е преминавала през ситото на ужасно изпитание: погребението на единствения си брат.

— Сигурно ти е било много тежко — запелтечи той.

Морган запали нервно цигара и пое дълбоко дима: усети го как припари в дробовете й.

— Мама е напълно разбита, а бедният татко непрекъснато се обвинява и се чувства ужасно.

— Хм… Мога да си представя.

И двамата отчаяно се опитаха да намерят някаква безопасна тема, но не успяха и стаята потъна в напрегната тишина.

— Дейвид изглежда много добре — обади се тя накрая.

— Хм…

— Имаше ли много работа в галерията?

— Да, много. Вчера продадохме картина от Мехински.

— Добра новина. А как си с главоболието? Имаше ли и други пристъпи, след като заминах?

— О, не, благодаря. Много съм добре. Срещна ли много приятели в Ню Йорк?

— Всички дойдоха на погребението.

— О, да! Да, разбира се…

И пак настъпи тишина.

Когато Пъркинс съобщи, че вечерята е сложена, беше стреснат от начина, по който го посрещнаха и двамата: сякаш бе стар приятел, търсен от години…

— Повече от ясно е — съобщи той на госпожа Пъркинс в кухнята — че за всеки един от тях е истинско изпитание да остава сам в компанията на другия.

 

 

Тази нощ Хари остана до късно в кабинета, където потърси утеха в музиката и алкохола. Тъжна и самотна, Морган му пожела „лека нощ“ и се оттегли с достойнство. Чувстваше се неловко. Вярно, тя се бе държала ужасно и майка му излезе права, като я нарече авантюристка, но сега ли бе моментът да поиска развод? Беше отслабнала, изглеждаше тревожна и напрегната. В очите й се четеше отчаяние. Е, да, не трябва да се забравя, че вероятно е много разстроена от смъртта на Зекъри… и от новата среща с Тифани.

Хари затвори очи, изслуша любим пасаж от Бетховен и се опита да сложи мислите си в ред. Беше ли наистина възможно да се освободи от Морган? Колко милиона долара бяха вложени от нея и семейството й в реставрацията на Дръмнадрохит? Без да се споменава тази къща! Той погледна вградените полици, мраморната камина и особено оформения таван, завесите от италианска коприна. Тук бе вложено цяло състояние! Нямаше начин да й се разплати.

Разбира се, тази къща ще остане за нея, но не и замъкът: той принадлежи на семейството! А точно той погълна голяма част от парите й! Дали ще поиска голяма издръжка? Най-вероятно… Ще отстъпи ли семейните бижута на Лоумъндови, които изпълваха дванадесет ковчежета? Диамантената диадема, перлите, изумрудените, сапфирените и рубиновите брошки, обици и гривни, с които я бе обсипал? Сигурно не. Поне не без борба. Един развод ще означава месеци съдебни спорове, искове и контраискове, злобно ожесточение и огромни разходи.

Но не можеше да живее повече с нея. Всичко, свързано с Морган опъваше нервите му, дразнеше го: като се започне от американския й акцент и се стигне до хищните й очи!

Наля още едно питие и изруга деня, в който бе изглупял достатъчно, за да се влюби в чифт дълги крака и кукленско лице, зад което нямаше никой!

Обичаше Елизабет. Тази беше истината — едновременно и проста, и сложна. Обичаше я от деня, в който родителите му я бяха довели в замъка, когато тя бе само на дванадесет години, а той — на петнадесет. Двете семейства бяха приели като разбиращо се от само себе си, че един ден двамата ще се оженят.

После се появи Морган с магията на чара си и неустоимо сексуално излъчване, които го изгориха и подлудиха. Когато отлетя за Америка след първия сблъсък с майка си, бе готов да продаде душата си на дявола, за да я притежава!

Хари погледна към тавана на кабинета. Сега тя лежеше над него в самотното си легло. Изкусителка, облечена в коприна. Но желанието у него бе погребано под пластове студена пепел, беше се изпарило като роса при изгрев-слънце. Искаше само Елизабет и нежната утеха на ръцете й. Имаше нужда от мълчаливия начин, по който се нагаждаше към желанията му, от невзискателната топлина на тялото й.

А Дейвид? Как ще реши проблема с детето?

Вълненията, през които беше преминал, щяха да му стигнат за цял живот! Сега се налагаше да се измъкне от гадното блато, в което бе затънал. А това нямаше да бъде лесно…