Уна-Мери Паркър
Богатства (33)

32

Джо излезе от офисите на „Краус и Блумфилд“, разположени на „39-а улица“ и Лексингтън. Вдигна ръка и спря такси.

За втори път пътуваше с такси от двадесет и осем години: рано сутринта днес и сега. Разследванията на дейността на Зиг Хофман трябваше да бъдат проведени много внимателно и държани в строга тайна. Ако Зиг разбере какво става, ще покрие следите си за нула време!

— Осигурих двама, но мога да наема и трима счетоводители, които да преровят всичко — беше заявил Ханк Краус. — Твое задължение е да ни осигуриш достъп до счетоводния отдел на „Куадрант“ през нощта. Този е единственият начин да стигнем до верни изводи.

— Колко време ще ви е нужно?

— Вероятно три или четири нощи! Междувременно изровихме едно-две интересни нещица — Ханк запрелиства бележника си. — Първото е, че Зиг Хофман е безнадежден комарджия. Знаеше ли го?

Джо го погледна смаян.

— За пръв път го чувам! Какво, коне ли?

— Не, рулетка. През последните няколко години е губил по сто хиляди долара само на едно завъртане на колелото!

— Не може да бъде! Той няма чак толкова пари, за да ги пилее по този начин!

— Той може и да няма, но за сметка на това „Куадрант“ ги има! Второто нещо, на което попаднахме, са някои минали подвизи на главния ти счетоводител Лий Шрауб: установихме, че е бил замесен в доста тъмни сделки на борсовия пазар преди няколко години. Има две възможности: или Хофман го изнудва да фалшифицира счетоводните данни, или двамата делят измъкнатото от „Куадрант“.

— Но как е възможно счетоводителите Кон и Ронер да не забележат нищо? Вземи се в ръце, Ханк! Не забравяй, че става въпрос за огромни суми!

— Можеш да бъдеш сигурен, че документите стигат до тях след солидна творческа обработка! — отговори спокойно Ханк. — Нужно е да открием как точно действа Зиг, подпомаган, както смятам, от Шрауб. Обзалагам се, че има незаконна компанията това означава и данъчни престъпления! Ако го докажем, за него няма спасение — очакват го жестоки неприятности!

— Малко ще му са! — викна гневно Джо.

— Съгласен съм. Но защо все пак си толкова настървен срещу него, Джо? За пръв път те виждам така… отмъстителен. Не беше такъв дори и когато онези мошеници се измъкнаха с три милиона долара кредит, тъй като се оказа, че гаранцията им е сапунен мехур!

— Имам сериозни лични причини да лепна на Зиг Хофман всичко, до което съумея да се добера! — сряза го Джо. — Твоята работа е да събереш достатъчно доказателства, за да го обвиним в присвояване на средства. Аз ще се погрижа за останалото.

Ханк сви рамене. Ясно беше, че Джо няма намерение да дава обяснения.

Сега, докато таксито се носеше към Уолстрийт, Джо седеше на задната седалка с горчилка в душата. Беше предаден и го болеше. Не бе лесно след почти тридесетгодишно приятелство изведнъж да осъзнае, че изобщо не познава човека, когото нарича „приятел“! Кога бе започнало всичко? Замисли се за дните в колежа, за първата им среща. Нима наистина е толкова неспособен да преценява точно хората около себе си? От самото начало бе смятал, че Зиг е човек на ниво във всяко отношение.

До миналата седмица му бе вярвал напълно без нито капка съмнение! Бе готов да му повери парите и дори живота си!

„Ето едно доказателство какви ужасни грешки може да направи човек!“

 

 

Кипящ от гняв, Хънт успя да хване късния полет за Лос Анжелис.

Срещата с Тифани се оказа много по-болезнена, отколкото си бе представял. Защо отиде? Имаше ли смисъл да отваря стари рани?

Поръча бърбън и се настани на мястото си, опитвайки се да се концентрира върху следващия епизод на „Улично ехо“.

„Дяволите да я вземат тази жена!“ Тифани изглеждаше още по-хубава и по-желана. А сега беше госпожа Диско Бейби Краснер, омъжена — представи си! — за някакъв смотаняк, притежател на несъществуваща верига от нощни клубове! Защо не го изчака, за Бога? „А ти защо не й съобщи, че най-сетне си се решил на развод?“ — шепнеше укорително една част от мозъка му.

Хънт поръча втора чаша бърбън и натика сценария в страничния джоб на седалката.

В главата му се блъскаха и въртяха спомени за безбройните нощи, изживени с Тифани. Спомени за общите им утрини. Тифани беше винаги особено прелестна сутрин, с розови бузи и блестящи очи, ласкава и топла. Припомни си нежния вълнуващ аромат, който лъхаше от нея. Припомни си я възбудена и страстна… кадифената мекота между краката й… влагата, която го обгръщаше с готовност… твърдите зърна на гърдите й… махалото на бедрата й, докато той се изливаше с мощни тласъци вътре в нея… Беше го подлудявала в леглото.

Поръча още бърбън и се отказа от опитите да чете сценария.

„Как е могла да се съгласи да роди дете на Хари? Как е могла?!“ Неговото семе трябваше да расте вътре в нея — тя трябваше да дари живот на неговото дете! И досега в ушите му звучеше викът й преди оргазъм: „Още, Хънт, още! Изпълни ме със себе си, любими! Излей се в мен, искам те!“

Изпълни го гняв и горчивина. „Как смее сега да се усмихва весело пред мен и да твърди, че съпругът й бил «фантастичен»?!“ Никога няма да намери друга жена като Тифани. Тя беше идеалната жена за него: красива, интелигентна, страстна и влюбена. Той бе изследвал дълбочините на тялото й, ума й, душата й — и нямаше част от нея, която да не обича! Бяха създадени един за друг! А тя се втурна и се омъжи за напълно непознат човек!

Вече пиян, той й пожела да бъде дяволски нещастна. Да се пука по шевовете от страдание! Така й се пада, след като не го изчака…

 

 

Между Хари и Морган се бе възцарило нещо като неловко примирие. Не спореха, не се караха. Бяха изключително учтиви един към друг. В присъствие на други хора дори създаваха впечатление, че се разбират много добре. Но те сякаш пристъпваха по облак сапунени мехури, готови да се пръснат при най-малкото сътресение: тогава и двамата щяха да се строполят върху зъберите, които ги очакваха с жадна алчност отдолу.

Когато лекарите заявиха, че Хари е достатъчно добре, за да се върне в Лондон, той веднага постави пред Морган две основни изисквания: първо, ще спи в отделна стая, и второ, желае да вижда Дейвид колкото е възможно по-рядко.

Морган живееше в непрекъснато напрежение — преминаваше през всички възможни състояния от замаяност до силна депресия. Сънят й бе нарушен, загуби апетит, прекарваше дните си в очакване нещо да се пречупи, нещо да се промени. Беше наясно, че едва ли ще издържи още дълго тази студена война.

Но се придържаше към обещанията, които бе дала на Хари. Престана тичането от коктейл на прием, оттам на вечеря с отбиване след това в „Анабел“. Престана да дава всяка седмица разточителни приеми вечер. Ако се получеше покана за прекарване извън града през почивните дни, не я приемаше, преди да се съветва с Хари.

Всъщност не бе кой знае колко трудно да се приспособи към този нов, по-спокоен живот: много от „приятелите“ им се бяха отказали с лекота от тях.

В миналото сребърната табла в коридора ги посрещаше всяка сутрин, претрупана със скъпи пликове, съдържащи красиво отпечатани покани. Сега им предлагаше само шаблонни покани за официалното откриване на нов ресторант или фризьорски салон. По-рано се лееха потоци покани от личности, намиращи се на върха на обществото — сега кранчето бе пресъхнало.

Имаше някои хора, които упорито телефонираха, за да ги поканят на коктейл или лека вечеря, но те не принадлежаха в пълния смисъл на думата към висшето общество, бяха аутсайдери, които се натискаха да влязат в него, и които Морган преднамерено бе отбягвала от момента, когато стъпи за пръв път в Лондон.

С нарастващ ужас осъзна, че онези, които бе смятала за приятели, сега я избягваха, а други, към които никога не бе проявявала истински интерес, я канеха само като „Експонат А“, за да оживят клюкарските си сбирки.

С всяка седмица Морган все повече и повече изпадаше в изолация. Скуката и липсата на ангажименти я караха да ходи по няколко пъти седмично на козметичка или фризьорка, да купува излишни дрехи. Убиваше дните с мотане из къщата, прелистване на списания и планове за промяна на интериора на някои от стаите. Понякога обядваше с Розали Уинууд, но и отношенията с нея се бяха променили. Двамата с Хари, изглежда, не фигурираха повече в официалния им списък за гости. Когато я канеше на обяд, Розали винаги избираше някой малък дискретен ресторант, където вероятността да бъдат разпознати беше изключително малка…

Досега Морган не бе познала самотата, не бе вкусвала от тъгата й и от аромата на черните й цветя. А общественото унижение, което я придружаваше в нейния случай, прибавяше към болката от самотата и горчивото чувство на пълен провал. Когато канеше приятелки на вечеря — например херцогинята на Саутхемптън, — те неизменно й отказваха с учтиви и патетични извинения:

— Ужасно съжалявам, Морган, но нямаме нито една свободна вечер за месеци напред… Животът е толкова бурен, нали, скъпа?

За Морган той беше прекалено спокоен не бе отваряла дневника си от месеци.

— Да — лъжеше тя, — и ние сме много заети. „Ако сме по-малко заети, ще означава, че сме мъртви!“ — мислеше тя.

Понякога прелистваше адресника си с едва сдържани сълзи. Беше невероятно, че само за няколко месеца от известна дама във висшето общество, канена навсякъде, се бе превърнала в някоя, отвергната от всички, неспособна да събере осем души на вечеря!

Независимо от прилежните опити в Шотландия да се сближи с Дейвид, трябваше да признае пред себе си, че и тук удари на камък: майчинският инстинкт у нея сякаш не съществуваше. Вярно, той беше хубаво бебе със слънчев нрав, но тя нямаше желание да го държи в ръце, да играе с него — дори да го вижда! Самият той предпочиташе бавачката си и ревеше с цяло гърло за нея, когато го оставяше сам или с други хора. Може би нещата ще се променят, когато порасне… Може би тогава между тях ще се създаде някаква връзка. Междувременно Хари й бе дал ясно да разбере, че желае да вижда детето колкото е възможно по-рядко.

Известно време Морган се изкушаваше от мисълта да отлети до Ню Йорк за една-две седмици, но бързо се отказа. Тифани определено я избягваше, а Джо й бе казал ясно и точно какво мисли за нея веднага щом разбра, че няма опасност за живота на Хари. Оставаха само Рут и Зекъри. Рут никога нямаше да посмее да тръгне срещу волята на Джо, а Зекъри бе все още в клиниката. Освен това той я мразеше от дете.

Зад маската, която показваше пред обществото, Морган знаеше, че светът й бавно, но сигурно се руши. Сега само времето бе на нейна страна. Дори и най-тежките скандали рано или късно се забравят и отстъпват място на други. Беше млада и хубава, а последните месеци бяха прибавили горчива жилчица към красотата й: скулите й бяха по-изострени, зелените й очи сега бяха по-дълбоки. В тези тежки за нея дни амбицията й бе концентрирана главно в едно: да спечели отново любовта на Хари. Той бе толкова луд по нея в миналото — нима е невъзможно да възроди чувствата му към нея? Вече знаеше, че крепдешиновите нощници и парфюм „Джой“ не бяха решение на проблема.

Трябваше да измисли нещо друго.

 

 

Скоро Хари се почувства достатъчно добре, за да се върне към работата в галерията. Работеше от сутрин до вечер, натоварваше се с допълнителни ангажименти, не подвиваше крак: сякаш по този начин можеше да изтрие от паметта си трагедията на злощастния си брак. Бизнесът процъфтяваше: в негово отсъствие Джон бе открил нови пътища за износ на картини в Америка.

Обхванат от творческа треска, Хари назначи двама опитни реставратори в помещенията близо до галерията. Беше си дал сметка, че много американски, ливански и арабски клиенти обръщаха внимание само на картини с ясни цветове и лъскав лак: „Също като Морган“ — помисли той. Тя харесваше само нови и лъскави неща.

Беше преминал на нов режим на работа с единствената цел да има оправдание да се връща вкъщи колкото е възможно по-късно. Началото бе поставено в деня, когато Елизабет позвъни в галерията няколко дни след като се бе върнал на работа.

— Елизабет! — извика той радостно. — Прекрасно е да те чуя! Как си?

— О, чудесно! Но ти как си, Хари? Наистина ли си по-добре?

— Да, така е. Е, от време на време все още имам главоболие, но не е толкова силно, колкото преди.

— Не съм те виждала от векове! Защо не се отбиеш на път за вкъщи да изпием по чаша?

Хари се поколеба за миг. А ако Морган разбере? Не бе достатъчно силен да рискува кавга с нея. Засега поне бе учтива и внимателна, а това все пак е нещо. Но после помисли: „О, по дяволите! Елизабет е само приятелка от детинство! Какво толкова лошо има в една среща с нея?“ Нямаше намерение пак да я люби: онова тогава бе само обикновена пиянска история! Защо да не изпият по чаша вино заедно?

— С удоволствие — отговори той. — Още не съм ти благодарил за розите. Беше много мило от твоя страна.

— Най-малкото, което можех да направя. Имах голямо желание да сторя нещо по-полезно за теб, но… трябваше да стоя тук, когато ти бе толкова зле и така далеч.

— Да, не беше леко… — отговори той сухо. — Ще се видим тази вечер, нали? Какво ще кажеш за шест часа?

— Чудесно — отвърна тя.

Така се постави началото на нещо, което се превърна в навик. Разбира се, този първи ден Хари не осъзна какво става. Съобщи на Морган, че отива на оценка и тя като че ли прие обяснението му.

Отбиваше се при Елизабет на път за вкъщи веднъж седмично в началото, после два пъти седмично, три пъти седмично. Харесваше спокойствието в дома й, небрежния уют и приятната атмосфера. Мебелите и завесите притежаваха леко избеляло и опърпано великолепие — така любимо за английската аристокрация. Скъпите килими бяха така изтъркани на места, че през тях прозираше дървеният под. Стаите бяха боядисани в оригиналните бледи цветове, избрани от родителите й при женитбата им преди тридесет и три години.

Хари седеше с Елизабет в „бърлогата“ — малка стая срещу гостната — и се чувстваше спокоен и доволен. Тя бе като лична всекидневна с диван и столове, покрити с пъстра басма, стени с полици за книги от горе до долу, телевизор и купища вестници, списания и недовършени ръкоделия. Полицата над камината почти не се виждаше от поставените върху нея семейни снимки, коледна картичка от миналата година и няколко снимки в рамка с подписите на членове на кралското семейство.

Къщата притежаваше свой собствен облик, разбираем и близък за Хари. Протърканите й килими и избелелите стени сякаш му напомняха със спокойно достойнство: „Пристигнали сме преди стотици години и няма нужда да се изтъкваме.“ Хари неволно я сравняваше със своя дом… Морган едва ли някога ще схване разликата между старата аристокрация и новобогаташа — между столетното присъствие и новодошлите. С тези мисли Хари топлеше измъченото си сърце в приятната компания на Елизабет и все по-често и по-често я търсеше…

 

 

Тифани бе навлязла в най-черния период от живота си. Имаше странното чувство, че потъва в блато: страхуваше се да не се удави, но се страхуваше и да потегли в някоя посока…

Когато адвокатът й съобщи, че разводът и с Аксел ще приключи след няколко седмици, тя механично постави писмото към личния си архив, без да почувства нищо. Липсваше дори леко свиване на сърцето или припарване в очите. Бракът й се оказа ужасна грешка. Изглежда, връзката й с Аксел бе само обикновена реакция на трагичната за нея раздяла с Хънт. Никога повече не трябваше да допуска такова нещо. Постави съобщението на адвоката си в отдел „Лична кореспонденция“.

Когато разбра, че моделите й за последния мюзикъл са номинирани за „Тони“, постави в архива и това съобщение. Този път в отдел „Бизнес“. Приятно беше, че е избрана за участие в конкурса за такава престижна награда, но се съмняваше дали ще го спечели.

Джо я информираше с подробности докъде е стигнало разследването на тайните сделки на Зиг Хофман и тя го изслушваше с учтив интерес. Въпреки че не й пукаше какво ще се случи на Зиг.

Ако Грег телефонираше, за да я покани да излязат някъде, тя деликатно отказваше. Разговорите на незначителни теми изискваха прекалено много усилия…

Когато Рут й предлагаше да обядват заедно или да обиколят магазините, Тифани винаги имаше много работа.

Дните се сливаха в седмици, а те си приличаха като две капки вода: еднакво лишени от цвят и живот. Сетивата й сякаш бяха запечатани — заспали зимен сън. Беше благодарна, че е загубила способността да чувства. Дори за Морган мислеше със студена незаинтересованост. Колкото до бебето, първо и преди всичко то никога не е било предназначено за нея. „Не те боли, ако не чувстваш“ — повтаряше тя и се радваше на новопридобитото познание.

Струваше й се, че дори и небето да експлодира, няма да трепне.

Но това състояние едва ли щеше да трае много дълго.

 

 

Настъпи седмицата на кралските надбягвания в Аскот. Морган избра изключително внимателно дрехите за четирите дни на състезанието. Инстинктът й подсказа да не престъпва границите на елегантната дискретност: налагаше се да се откаже от характерния за нея стил на привличащ погледа блясък. За първия ден, вторник, тя се спря на семпла морскосиня рокля с пола на плисета и жакет с дълги ръкави. За сряда определи копринена риза с цвят на глогинки: специфичният нюанс на червения цвят щеше да пасва чудесно на рубините й! Следващият ден беше Денят на дамите: тогава щеше да се състои надбягването за златната купа. Морган реши този ден да бъде изцяло в бяло: бял копринен костюм с широк бял колан от шевро. Петък не беше ден от значение: за него избра светлокафява ленена пола и пасващо по цвят палто три-четвърти с черна яка и черни маншети. Когато отиваше на проби в „Унгаро“ и „Валентино“, я посрещнаха много учтиво и внимателно и волно или неволно я дариха с мъничко удоволствие — единственото, което бе познала през последните седмици… Изящните шапки към всяка рокля бяха изработени от Фреди Фокс, а обувките — от Рейн. Поне щеше да изглежда добре. Утехата обаче бе нищожна. Всеки миг от седмицата я изпълваше със страх, че ще бъде публично отблъсната. А Хари бе необичайно весел: наслаждаваше се на шампанското, следеше с удоволствие надбягванията, радваше се на срещите със стари приятели. И Морган се чувстваше така миналата година: бе се радвала на възможността да покаже новите си дрехи, с удоволствие позираше пред фотоапаратите на журналистите. Тогава снимките й запълваха първите страници в продължение на цели четири дни! Знаеше, че сега нещата ще бъдат различни, и че ако някой от фоторепортерите й обърне внимание, то ще го направи с нечиста цел — снимка с неприятен текст отдолу.

Следобед Дънкан ги закара до величествените порти от ковано желязо, които водеха към кралския хиподрум. В миналото Морган бе направо влюбена в спортното събитие на годината. Сега вървяха с Хари, без да говорят — като двойка случайно срещнали се непознати. Хари вдигаше шапка на някои дами, Морган се усмихваше учтиво, докато най-сетне стигнаха до един от баровете, вече претъпкан с клиенти, насядали на масички под раирани чадъри в бяло и яркосиньо. Още щом влязоха в бара, към тях се спусна възрастна двойка и поздрави сърдечно Хари, обсипвайки го с въпроси за здравето му след ужасната автомобилна катастрофа. Скоро всички пиеха шампанско и около Хари се струпаха още негови приятели със същите въпроси. Морган усети, че дискретно я изключват от кръга си, изблъскват я настрани, игнорират я. И за пръв път разбра, че каквото и да стори Хари — дори и да е нещо ужасно непочтено! — той винаги ще бъде приеман, защото принадлежеше към тях, защото беше част от тях!

— Заложих на Водеща звезда в третото надбягване — заяви възрастна дама.

— Глупава постъпка, скъпа моя! — изсумтя съпругът й весело. — Тази кобила е на кралицата, а нейните коне никога не печелят! — всички се разсмяха.

— Забелязах, че старият Чарли излиза с бегач в първото надбягване! Какви са шансовете му? — запита Хари.

— Никакви, момчето ми! Заложих на Заместителката, чух, че е в чудесна форма!

Настъпи неловка тишина.

— А аз ще подкрепя Измама! — обади се една от дамите в групата. — Разкошно име, нали? Освен това е истинска красавица — секунда по-късно се изчерви и смутено отпи от чашата си.

— Извинете ме — прошепна Морган, едва сдържайки сълзите си, — ще отида да се напудря.

— О, добре! — обади се Хари. — Ще те чакаме тук… ще ти запазим малко шампанско.

Погледна го, но не бе сигурна дали бе разстроен, или просто се опитва да се представи пред другите.

Морган влезе в гардеробната, вбесена на себе си: напразно беше изтървала нервите си и бе демонстрирала уязвимост! Не го направиха нарочно: просто бяха глупави, нечувствителни простачки от английската горна класа, винаги готови да изръсят нещо тъпо, преди да са помислили.

Когато излезе от гардеробната, се сблъска с дизайнер в областта на вътрешната архитектура, когото бе срещала на няколко коктейла. Бе с бисерносив сутрешен костюм, розова риза, розова копринена кърпичка в горния джоб на сакото и розови ръкавици от шевро.

— Здравей! — извика той развеселено. — Как е малката мама? Има ли още сестрички, скрити в гардероба за Хари? — отметна назад глава и се изсмя гръмогласно. — Между другото как е хлапето? Сега май ще трябва да те нарича „леля“, а?

В първия момент Морган се вцепени, но бързо успя да се съвземе. Изгледа го с отврата:

— Не, той ще запази това обръщение за вас! — сряза го тя и се отправи към бара, за да се присъедини към Хари. Ще поиска да я отведе вкъщи. Веднага! Ще напусне Англия — завинаги!

Не успя да го открие: барът бе почти пуст, тъй като всички посрещаха кралското семейство. Повъртя се несигурно наоколо, после тръгна към кралската ложа. Леко наклонените ливади гъмжаха от хора: как ще открие Хари сред тези тълпи?!

Върна се в бара, поръча голяма водка с тоник и седна на празна маса отпред. Много по-достойно беше да остане тук, отколкото да тича изпотена из множеството и да го търси. Надяваше се, че водката ще й помогне да преодолее надигащото се чувство на паника пред низвергването й от обществото — даде си най-сетне сметка, че нямаше на какво да се надява…

Първото надбягване започна и до нея достигаха на талази виковете на одобрение, докато любимците на тълпата не пресякоха финала. Преди следващото надбягване в бара пак се струпаха хора, но нямаше и следа от Хари. Пребледняла й отчаяна, тя се опита да си даде вид, че очаква някого.

Започна и второто надбягване: то бе два километра и траеше по-дълго от първото. Тълпите пак зареваха: спечели най-неочаквано кон извън кръга на фаворитите! Още веднъж множеството се втурна към изстудените напитки на бара. Нямаше как да виси повече тук, без да направи впечатление. Стана и с престорено безгрижие се отправи обратно към поляните. И го видя. В жесток момент на откровение Морган се сети, че бе влязла в живота му точно на това място преди две години.

Хари стоеше пред кралската ложа, откъдето кралицата, кралицата майка и принц Чарлз следяха надбягванията. Усмихнат и щастлив, той разговаряше с младата жена до него, а после я хвана под ръка с жест на обич и закрила.

И без да види лицето й, Морган знаеше, че жената е Елизабет.

 

 

Джо пръв научи новината.

Последваха още телефонни разговори, но всичко беше напразно. Сега вече никой не можеше да направи нищо. Оставаше само едно: да се чака.

Протегна разсеяно ръка за пура, запали я и се отпусна назад в коженото кресло.

Поради някаква неясна и за самия него причина в този момент в главата му кръжаха само спомени от младостта му. Мислеше за онези далечни години, когато бе живял с родителите и братята си в Бронкс сред недоимък… Смазан от жестока нужда от средства за най-елементарното: храна, дрехи… а по-късно и за момичетата. Имаше дни, когато беше вървял пеша до колежа, защото нямаше пари за метрото.

Огледа богато обзаведения офис. Да, сега притежаваше всичко тук. Великолепната дървена облицовка, двете картини от Сезан и Дега, махагоновата маса от времето на Джордж III, бронзовите статуетки на коне от Фредерик Уилямс Макмонис, столове от периода на регентството — антикварни уникати! И всичко това само в офиса! А какво да кажем за огромния апартамент на „Парк Авеню“, натъпкан с произведения на изкуството? Или за къщата в Саутхемптън на брега на океана, преливаща от антики?

Седеше в коженото кресло с костюм от „Севил Роу“, с обувки от гущерова кожа, направени по поръчка, и с дълбока горчивина си даваше сметка, че когато излезе на пътя на живота, бе много по-щастлив, отколкото сега. Тази е трагедията на живота: човек не цени младостта, когато я има. А докато се бори да осъществи младежките си мечти, заприличва на старо, отдавна изветряло шампанско. Прекалено остарял, за да се наслаждава на живота с искрящата жажда и пламенност на младостта. В борбата бе живецът на живота! Върховете предлагаха само студ и пустота, жестока самота и мъртвило.

Погледна редицата от телефони върху бюрото и се запита на кого да позвъни най-напред. На Рут? Не, ще я пощади за още някоя и друга минутка. С нищо не можеше да помогне, само ще се натъпче с валиум. Тифани? Бедната Тифани. Като че ли нейният личен ад не й бе достатъчен… Но трябваше да го направи — и какво значение имаше дали ще го стори сега или по-късно? Освен това имаше нужда от нея.

Позвъни и чу гласа на Глория.

— Веднага ще я извикам, господин Калвин — обеща тя почтително.

Чакаше нервно, стиснал слушалката в ръка. Вероятно Тифани ще се опита в началото да философства: сигурно ще заяви, че не трябва да губят надежда, но нямаше да бъде права: в положение като това нямаше място за надежда.

— Здравей, татко!

— Здравей, Тиф!

— Какъв е проблемът?

— Откъде разбра, че има проблем?

— Усетих го по гласа ти. Зиг? Откри още нещо?

— Не е Зиг, Зекъри е… Току-що съобщиха, че е избягал. Рано сутринта. Нямам представа къде е.

 

 

Зекъри веднага отиде в квартирата на Мич: тя бе неговата представа за дом.

Всичко бе започнало тук, в тази стая, в този жалък жилищен блок, върху този диван на буци, където двамата със Смоуки прекараха последната си нощ заедно. Но диванът и рахитичната маса бяха изчезнали, нямаше ги и празните кутии от бира, мръснишките списания и препълнените пепелници, които в миналото се валяха навсякъде.

Зекъри се огледа безпомощно с чувство на загуба… с чувство, че пак е жертва на предателство. Подът бе покрит с дебел слой мръсотия, а от гвоздей над счупения прозорец висеше останка от парцал. На една от стените се люлееха остатъци от плакат на Елвис Пресли. Мич бе оставил зад себе си само остра гранива миризма, за да напомня на Зекъри, че миналото, настоящето и бъдещето му бяха заключени между тези четири стени.

Отпусна се на пода, седна с протегнати крака, опрял гръб на ронещата се мазилка. Около него се носеше дрезгавият смях на Мич, шепотът на Смоуки… Но Мич беше изчезнал, както и Смоуки. Погледна олющения таван и си спомни утрото на първото си дълго пътешествие в света на наркотиците. Беше се изплашил до смърт в началото, но не задълго. А после всяко прекрачване на прага, всяко влизане в този свят ставаше все по-приятно и по-приятно, докато накрая се превърна в начин на живот. И всяко пътуване го издигаше все по-високо и по-високо… толкова високо, че дори баща му не можеше да го стигне!

Огледа се с присвити очи, като че ли се мъчеше да ги фокусира върху нещо, за да успее да фокусира и разпилените си мисли. Кой ден е днес? Петък? Събота? Бе дошъл тук в понеделник и оттогава дните и нощите се бяха слели в една безкрайна сива пелена. Майната му! Какво му пукаше? Стигаше, че бе успял да се измъкне от онази адска дупка: там го лишаваха от единственото щастие, което бе познал! В главата му се въртяха неясни спомени за пътуване на стоп с някакъв камион, за жената, която бе ограбил в супермаркета кой знае къде, за нощта, прекарана на открито, а после се заниза върволица от нови кражби и пътуване на стоп. Но сега вече беше в безопасност. Беше се заредил добре: ще стигне и за него, и за Мич.

Заровичка в брезентовата си торба и внимателно измъкна ценното пакетче хероин. „Чист е, първо качество!“ — бе го уверил търговецът на дребно. Сто процента чист хероин. Подготви с треперещи ръце пътуването си към рая.

Наркотикът запрепуска бясно по вените и взриви мозъка му с неочаквана сила.

Последното видение на Зекъри бе лицето на Смоуки с широката, ярко начервена уста. Тя му се усмихваше и го канеше да я последва.