Уна-Мери Паркър
Богатства (32)

31

Лицето й изглеждаше като петно, прекалено голямо в един момент, прекалено дребно и отдалечено в следващия. После той чу и гласа й:

— Хари? Аз съм, скъпи. Ще се оправиш, всичко ще бъде наред!

Напрегна се, но виждаше само бяло петно със златист ореол. Напразно се опитваше да каже нещо: надебелелият му език беше прекалено голям за устата му! Безкрайна умора го теглеше обратно към топлата черна яма. Отпусна се за миг и се плъзна в нея, но после чу гласа й, който го теглеше навън:

— Не се опитвай да говориш, Хари. Аз съм тук и всичко ще бъде наред. Ще се оправиш, скъпи — топлата й ръка стисна неговата.

Чу собствения си глас, някак странно отдалечен:

— Какво се случи?

— Катастрофира, мили, но сега вече си в безопасност.

— Откога съм тук?

— От шест дни… От неделя. Сега е петък.

Той отвори с усилие очи и я погледна. Сега виждаше лицето й по-ясно. Отбеляза разсеяно колко зле изглежда.

— Неделя? — повтори той. Но какво се случи в неделя? Мозъкът му отчаяно зарови назад, опитвайки се да събере прекъснати връзки, да съживи спомена за деня… Но точно когато му се струваше, че успява, той се изплъзваше някъде далеко… губеше се в непрогледна тъмнина… Безполезно беше… Хари затвори очи и заспа.

Когато се събуди след час, Морган все още седеше до леглото му.

Хари обърна с мъка глава и я погледна озадачено.

— Откога си тук? — запита той.

Морган се усмихна топло.

— Всеки ден от неделя, мили.

— Всеки? Мили Боже! Иска ми се да си спомня какво стана…

— Катастрофира с колата си по пътя за Глен Ъркарт.

— Какво съм търсил там?

— Не знам, скъпи — отговори тя спокойно. — Вече е минало. Хайде да не говорим повече за това.

Хари замълча. Имаше чувството, че животът му се е превърнал в нерешим пъзел, който някой е сграбчил и разхвърлял наоколо парче по парче. Налагаше му се да събере тези парченца и да ги сглоби, за да получи цялата картина.

— Как е Дейвид? — чу се той да пита и внезапно разбра, че случилото се в неделя бе свързано по някакъв начин с детето. Погледна тревожно Морган.

— О, страхотен е! Скоро ще започне да пълзи… Хари, какво има?

Той я гледаше втренчено, с очи, изпълнени с мъчителна болка и ужас.

— Спомних си… — прошепна.

— Чел си вестниците? Ще обясня всичко! Хари! Когато се съвземеш, ще…

Хари я принуди да замълчи, като извъртя рязко глава. Гримаса на болка изкриви чертите му.

— Не съм чел вестниците… Майка ми позвъни…

— О, скъпи мой, любими… Толкова съжалявам! Исках да ти го кажа сама, да обясня! Толкова много имам да обяснявам. Но всичко ще бъде наред, ще видиш! Всъщност…

— Махай се — прошепна той.

— Но… Хари!

— Махай се! Искам да остана сам! — затвори очи и стисна устни. — Махай се!

 

 

През следващите десет дни Хари разполагаше с много време за мислене, Морган идваше всеки ден, но той твърдо отказваше каквито и да било разговори за раждането на Дейвид. Срязваше веднага всеки отчаян опит на Морган да се оправдае.

— Няма за какво да разговаряме, Морган.

Тя не се предаде: глезеше го, ласкаеше го, опита се да възстанови лекия, шеговит начин на разговор, на който и двамата се наслаждаваха в миналото. Всеки ден идваше с някой дребен подарък, разказваше му забавни клюки, донесе му книги с остроумни карикатури, касети за уокмена. Вършеше всичко, което в миналото Хари бе посрещал с оценяваща нежност в очите и с ласкава усмивка. Но той не реагираше. Сякаш между тях се бе спуснала бариера от студена стомана: беше сдържан, незаинтересован — непознат, до когото Морган нямаше достъп…

Лекарите я уверяваха, че поведението му се дължи на неотшумелия шок. „Дайте му време — настояваха те. — Не го напрягайте излишно, оставете го да се възстанови без натиск отстрани. Проявете търпение и разбиране. Всичко ще се оправи, когато събере достатъчно сили да се върне вкъщи.“

Морган се надяваше, че са прави…

 

 

Тя разговаряше само с Джо. Обаждаше му се всеки ден, уж да му съобщи новини за Хари, но всъщност, за да сгрее пак ръце на любовта му, имаше нужда от нечие одобрение. Джо беше необщителен. Един ден й каза, че много неща са му струпали на главата, и че няма нужда да му се обажда чак толкова често сега, когато вече няма опасност за живота на Хари. Оскърбена и разочарована, тя се опита да се свърже с Тифани, но се оказа, че сестра й не е в Ню Йорк — според Глория. Морган бе съвсем сама. Никой не искаше да има нищо общо с нея. Пресъхна и потокът от покани — дори от страна на приятелите й. А Хари бе обсипван с картички, цветя, пожелания за бързо оздравяване… Приятелите му изпращаха цели каси шампанско или бренди, кошници с тропически плодове или шоколади, големи консерви чер хайвер… Старата херцогиня му изпрати пощенска картичка със снимка на църква в Девън и следния текст:

„Радвам се да чуя, че си по-добре. Много хубаво време тук.

Лавиния Лоумънд“

Не получи нищо от Ендрю Фландърс.

Една сутрин му донесоха две дузини великолепни червени рози, придружени с картичка:

„Скъпи Хари, молих се коленопреклонно да оздравееш и благодаря на Бога, че молитвите ми бяха чути… Надявам се скоро да бъдем пак заедно…

С много обич, Елизабет“

Хари скри картичката в чекмеджето на масичката до леглото. Когато Морган пристигна и запита от кого са розите, спокойно отговори:

— От братовчедка на баща ми. Много мило от нейна страна. Не съм я виждал от години.

Зарадва се, че Морган не стоя дълго. Имаше нужда от спокойствие, налагаше се да обмисля и да се нагажда към толкова много неща! Освен това трябваше да открие истината за нещо от жизненоважно значение, преди да предприеме каквото и да било.

 

 

Изявлението на Джо Калвин за пресата бе посрещнато със скептицизъм и вестниците му отделиха малко внимание. За сметка на това темата за осигуряване на дете от стерилна жена чрез друга стигна апогея си в Англия и двете водещи телевизионни компании й посветиха серия от документални предавания. Отговорници на вестникарски колони за определени теми разискваха в дълги статии моралните, емоционални и етични аспекти на проблема. Агенции, които се занимаваха с осигуряване на деца за стерилни семейства по този начин, бяха подложени на обследване и критика. В Камарата на общините бяха зададени въпроси и поставени изисквания за ново законодателство в тази област.

Морган унищожаваше всичко по въпроса, напечатано във вестниците, които се получаваха на техния адрес. Молеше се горещо интересът към темата да отмре естествено и медиите да намерят друга интересна тема за разнищване, докато Хари е все още в болницата.

Уволни госпожа Монро, като й плати заплата за три месеца. Назначи приятна млада англичанка, останала вдовица предната година. МакГиливъри я хареса много, по същия начин реагира и бавачката. Проникна светъл лъч в помещенията за прислугата.

Морган бе твърдо решена да превърне брака си в успех.

 

 

Тифани седеше сама в полумрака на всекидневната на родителите си и чакаше Джо. Беше почти полунощ. Персоналът се бе оттеглил по стаите си. Цареше тишина. Нарушаваше я само далечният рев на уличното движение в големия град. От време на време само вой на полицейска сирена или клаксон на разгневен мотоциклетист нарушаваше приспивната му монотонност.

Беше топла и мека нощ. Нощ за любов…

А Тифани продължаваше да седи като каменна статуя с пресъхнали очи, но вътре в нея неспирно се стичаха сълзи, горяха гърдите й в непрекъснат огнен поток, посипваха със солта си раната в сърцето й.

Превали полунощ. Най-сетне външната врата прещрака.

— Татко? — гласът й бе дрезгаво ридание.

Джо светна лампите.

— Тифани! — възкликна той изненадано. — Какво правиш тук по това време? Да не би Зиг да се е опитал…

— Не е Зиг, татко. Трябваше да… да се махна… — гласът й замря.

— Исусе, какво става? Хей, изглеждаш ужасно! Ще налея нещо за пиене… — отвори лакирания китайски шкаф и извади две чаши. После посегна към бутилката с уиски. Сети се, че през целия ден го беше преследвала неясна тревога за Тифани. — Да не сте се карали с Аксел?

— Не сме се карали, татко. Казах му само да събере нещата си и да се маха. Ще ми разрешиш ли да остана тук тази нощ? Не искам да се връщам вкъщи, докато не се уверя, че е освободил апартамента — Тифани отпи от уискито и огнената течност изгори стомаха й.

— Толкова ли е сериозно? Разбира се, че можеш да останеш тук, моят дом е и твой, знаеш го. Но, Тифани, чуй ме… — Джо се приближи до дивана, на който седеше дъщеря му, и седна на страничната облегалка. Краката му едва докосваха пода. — Сигурна ли си, че не преувеличаваш? Какво всъщност стана? Хвана го да флиртува с някоя фуста в клуба?

Лицето на Тифани се сгърчи, някъде вътре в нея сякаш се пръсна огнено кълбо.

— Хванах го на място с мъж, това стана! — избухна тя. — Хайде, продължавай, посъветвай ме да запазя хладнокръвие! Те бяха там, във всекидневната… върху дивана… — отвратителната сцена отново я блъсна в лицето с подигравателен кикот. Видя Аксел, зачервен и облян в пот… с пламнали от страст очи… Видя пак безсрамната усмивка на младежа под него. — Влязох… и те бяха там! Бях оставила съобщение, че ще закъснея… и той не ме е очаквал толкова рано… — тя замря с широко отворена уста и треперещи устни, от гърлото й се надигаше вик, разкъсваше дробовете й, изпълваше очите й със силата на болката…

Джо скочи бързо, остави чашата на масата и миг по-късно тя бе в обятията му и се притискаше към него, както в онези далечни времена, когато бе момиченце…

— О, малка моя, мъничката ми! — шепнеше разстроено Джо и галеше с груба длан главата й.

Не бе я наричал така от златните дни на детството й.

 

 

Тифани и Джо говориха почти до зори. После Тифани взе душ и излезе от апартамента на „Парк Авеню“. Джо спеше, изтощен докрай от събитията през последните двадесет и четири часа.

Манхатън я посрещна, измъчен и тъжен като нея. Посивял и пуст в тези ранни утринни часове, той сякаш отхвърляше бледото немощно слънце, изпълнен с нежелание да се раздели с тъмното покривало на нощта. Взе такси и се опита да планира следващите си стъпки. Върху нея се спусна ледената стена на провала, притисна я под тежестта си, смаза жестоко гърдите й, превърна я в пулсираща, кървава рана. Женитбата й с Аксел бе третата огромна, непростима грешка в живота и. Ще се оправи ли някога? Първо Хънт, после малкият Дейвид, сега Аксел… Докога? Никога не бе ходила на психоаналитик, но сега имаше усещането, че трябва да го направи. Вероятно той ще я информира за наличие у нея на подсъзнателно желание да бъде мъчително нещастна. Тифани огледа това внезапно хрумване от всички страни. Психоаналитикът сигурно ще добави, че тъй като й липсва самоуважение, тя подсъзнателно търси мъже, които да я нараняват и да се подиграват с нея. „Не, това е абсурдно!…“ — запротестира вътрешно тя. Вероятно е така в случая с Хънт, но не и в случая с Аксел! Той бе красив, мъжествен, остроумен и интелигентен, без нито следа от перверзност около него. „Нима имаше начин да усетя истината за него навреме?“ — опитваше се тя да намери някакво оправдание. И все пак трябваше да го знае! Било е там, захилено нагло в очите й, а тя не го е виждала! Или не е искала да го види? Дали несъзнателно не се самонаказва заради случилото се във „Фор Уиндс“ преди толкова много години? Сви рамене и поклати глава. Беше прекалено рано да изследва странните игри на човешкия мозък.

Влезе в апартамента и се отправи веднага към кухнята. Глория трябва да бъде незабавно информирана, че се разделя с Аксел, без подробностите, разбира се. Достатъчно бе да заяви, че отсега нататък ще живее сама. По-точно: ще живее отново сама.

Шум от спалнята я накара да подскочи. Гласът на Аксел. Смразена от ужас и отврата, тя отвори вратата с ритник. Той седеше на леглото с мокра коса и хавлиена кърпа, увита около бедрата му. Говореше с някого по телефона.

Тифани се обърна бързо и се втурна по коридора към студиото. Отпусна се безсилно върху нисък стол, тапициран с кожа. Кръвта виеше в главата й, стори й се, че ще припадне. Прокара ръка по лицето си и погледна учудено влажната си длан: бе обляна в студена пот… „Защо с все още тук? — питаше се мълчаливо тя. — Защо, защо?“ Трябваше да се махне още снощи!

Минута по-късно вратата се отвори и той влезе в студиото само по дънки. На врата му се люлееше златна верижка с медальон, който се открояваше ясно на фона на загорелия му широк гръден кош. Вгледа се мълчаливо в нея за миг. После заговори:

— Оо, Тифани… — това „о“ прозвуча като дълга въздишка. — Не можех да си тръгна, преди да поговорим — сърцето й сякаш спря за миг. Гледаше я с толкова скръб и състрадание, че тя едва не изгуби отново контрол над себе си. — Случилото се… видяното от теб… не означава, че не те обичам — Аксел говореше с мъка. — Трябва да ми повярваш, Тиф. Обичам те истински, ти си като част от мен самия. Никога не съм бил толкова близо до някого, както съм до теб. Вярваш ми, нали? — Тифани мълчеше безсилно. Аксел закрачи нервно напред-назад из студиото. — Чувствата ми към теб са непроменени. Случилото се снощи не означава нищо за мен, разбери. Обичам те. Обичам те така, както мъж обича една жена, повярвай ми…

— Но ти обичаш и мъжете — прошепна тя, без да вложи укор в гласа си: произнесе изречението като просто съобщаване на неоспорим факт.

— Бисексуален съм, да. Отначало смятах, че съм хомо, но усетих, че и жените ме привличат, че имам нужда и от тях и започнах да ги любя. После те срещнах. Тиф, скъпа… Винаги ще те обичам. Кълна се, станалото снощи никога няма да се повтори. Исусе! Иде ми да се убия! Защо домъкнах онова момче тук?! Поканих го само на чаша уиски, после чух съобщението от телефонния секретар и… това е.

Тифани го погледна. Прекрасен представител на мъжкия пол — с мускулесто тяло и блестящи светлосини очи.

— Но си го вършил и с други мъже след женитбата ни, нали? — запита тя със задавен глас.

След кратка пауза той неохотно призна:

— Да, така е… но това не означава, че не те обичам! Трябва да ми повярваш! Сексът е едно голямо нищо! От значение са любовта, разбирателството, приятелството! — той коленичи пред нея, опита се да обгърне с длани бледото й лице, но тя се дръпна рязко назад, сякаш да избегне удар.

— Не, Аксел… — замоли го. — Недей… И аз те обичам, но трябва да се разделим. Няма да допусна да изживея живота си, отровена от съмнения! Не желая да те деля с никого, не желая да бъде лъгана. Защо не ми каза, защо? — извика тя, обхваната от внезапен гняв. — Копнеех за брак, изграден на базата на взаимно доверие — и вярност! Нима действително смяташ, че ще те деля с половината мъже в този град?!

Аксел седна и отпусна ръце.

— Дай ми още един шанс, Тиф. Все още те искам, все още те желая. Обичам те, скъпа! Признай: не беше ли щастлива с мен? Смяла ли си се някога с някой друг така? Прекарвала ли си така интересно с някого? — гласът му заглъхна.

— Вярно е — отвърна тя, събрала сили за отговор. — Но пред нас няма друга възможност! Ако човек наистина обича някого, не му причинява болка! И това е валидно и за нормалните двойки! Да обичаш означава да даваш, а не да играеш на даване, докато зад гърба на другия я караш без каквито и да било задръжки! Защо се ожени за мен? — завърши тя с натежал от горчивина глас.

Аксел скочи гневно на крака.

— Ожених се, защото те обичам и имам нужда от теб, затова! Имам отчаяна нужда от теб, Тиф. Никога не съм бил така щастлив в живота си, както бях с теб!

В главата й закръжиха спомени от интимния им живот, болезнени спомени за всеотдайната му нежност и буйна страст. Аксел бе създаден за любов. Тя покри лице с длани, победена от гърчещата се в нея болка.

— Всичко е свършено, така ли? — запита Аксел глухо.

— Трябва да свърши! Как изобщо смееш да питаш? Как смяташ, че ще живея, как ще работя, когато по двадесет и четири часа на ден ще се питам кого ли чукаш в момента или кого ще начукаш в бъдеще? Няма да остана при теб, както няма да остана и при бройкаджията, който тича след всяка фуста! Търсех сигурност в брака… Търсех съпруг, на когото да имам доверие. Ти никога няма да принадлежиш само на мен! Всъщност никога не си ми принадлежал…

Аксел вдигна дръзко глава.

— Защо не попиташ всеки нормален мъж от твоето обкръжение колко пъти е изневерявал на жена си? У всеки мъж е жив първичният ловен инстинкт, Тиф. Разбери: всеки мъж има нужда от нови победи — откриване на нови земи — разораване на целини! Но жените им не подозират нищо и бракът им продължава щастливо…

— Може би си прав, Аксел. Но ако не мога да имам брака, в който вярвам — заяви твърдо Тифани, — просто ще живея сама цял живот!

— Кой тогава ще се изправи лице в лице със самотна старост? Бъди честна, Тифани, признай, че в момента се държиш като лицемерка! Не беше ли ти „другата жена“ в живота на Хънт? Какво ще кажеш за съпругата, жертва на жестока измама? Говори, чакам отговора ти! — извика той и добави по-спокойно: — Нямаш право да решаваш нещата на базата на двоен морал, знаеш го.

— Но поне бях другата жена! — извика и тя на свой ред.

— Не мога да повярвам! Наистина ли приемаш този факт като оправдание?

— Не е оправдание, но е някак по-честно! Една жена може да се бори с друга жена на базата на определени от нея условия! Но какъв шанс има нещастницата, която се мъчи да се пребори със сексуалните връзки на съпруга си с други мъже?! Ще отговоря сама на този въпрос: в тази борба тя ще има точно толкова шанс, колкото шанса да открие скъп диамант в кутия евтини бонбони! Освен това, когато срещнах Хънт, бракът му едва се крепеше! В момента дори са в процес на развод! — лицето й възстанови цвета си. Сега мислеше по-ясно. — Няма смисъл, Аксел. Колкото по-бързо се разделим, толкова по-добре и за двама ни.

— Отказваш ли се и от клубовете?

— Да, но не се безпокой: оттеглянето ми няма да засегне интересите ти. „Куадрант“ ще продължава да те подкрепя.

Той я погледна стреснато:

— Надявам се, не смяташ, че парите имат нещо общо с женитбата ни?

Тифани съумя да се усмихне:

— Не. Познавам добре политиката на „Куадрант“: те държат да подкрепят нови инициативи. Щяха да ти отпуснат кредити дори и ако не бяхме се срещнали. Какво ще правиш сега? Къде ще живееш?

— Вероятно в реактивен самолет. Ще прелитам от Ню Йорк до Сан Франциско или до Лос Анжелис — и обратно във все по-големи кръгове — чувството му за хумор се беше върнало. Усмихна й се. — Щеше ли да запазиш брака ни, ако не се беше върнала снощи и не беше ме видяла?

Тифани го погледна право в очите и на устните й също заигра усмивка.

— Рано или късно щях да открия какво става — отвърна тя. — Винаги съм искала да имам за себе си цялото парче торта.

Той излезе бързо от студиото и тя го чу да опакова куфарите си в спалнята.

Бракът й беше приключил.

 

 

Морган бе много заета в деня преди изписването на Хари от болницата: искаше всичко да бъде така, както той го харесваше. Лекарите я предупредиха, че пациентът им не трябва да се напряга, че трябва да почива следобед и да ляга рано вечер. Морган беше твърдо решена възстановяването му в замъка да премине така приятно и щастливо, че да му се иска никога да не свършва. Да бъде като втори меден месец! Нямаше да ходят никъде, нито щяха да канят гости. Менюто щеше да включва само любимите му ястия, леки видеофилми щяха да запълват часовете му. Осигури няколко нови книги върху изкуството, няколко пъзела, а от „Хародс“ изпълниха светкавично поръчката й и изпратиха цял кашон игри. Смяташе да го помоли да я научи да играе шах.

МакГиливъри получи заповеди да подготви малката лодка на херцога и да провери дали въдиците му са в ред. Риболовът е такъв кротък спорт! Много подходящ за Хари в този момент.

Бавачката бе инструктирана всеки ден да смъква Дейвид за закуска и обяд. В библиотеката бяха внесени някои от играчките му и кошарката. „Отсега нататък ще къпем детето заедно с Хари!“ — обяви тя весело. Тя ще го къпе, а Хари ще помага.

Промяната в поведението й бе истинска изненада за прислугата в замъка. Леопардът бе сменил петната и бе скрил ноктите си. Морган даваше нарежданията си с внимателен, тих глас, осигуряваше свободно време за всеки, не бе жестоко взискателна. Отминали бяха дните с по двадесетина гости, една част от които настояваха за закуска в леглото, а друга търсеше такава в голямата зала на долния етаж в два часа сутринта след нощ, прекарана в танци.

Подготвяйки се за връщането на Хари, Морган купи само едно нещо за себе си: бледорозова крепдешинова нощница и лек сутрешен пеньоар с дантели. Изми косата си и я четка, докато я превърна в златист облак, който меко обгръщаше раменете й. Бузите й порозовяха, напрежението изчезна от лицето й. Никога не бе изглеждала по-красива. Но в зелените й очи проблясваха тревожни искрици. Хари не бе споменал нито дума за Дейвид и Тифани. „Ще трябва да говорим скоро върху това. Наистина ли се налага? Може би Хари ще го отпрати — типично по английски! — дълбоко в душата си и ще откаже да го дискутира. Той мрази разправиите. Може би е решил и този път да зарови като щраус глава в пясъка.“ Ако е така, ако тя поддържа с ум и деликатност брака им, нещата ще се нормализират. „В бъдеще — обещаваше тя твърдо пред себе си — ще се съобразявам с желанията на Хари!“ Ще прекратят безкрайната върволица от вечери, приеми и коктейли в Лондон, които му досаждаха толкова много. Ще насочи вниманието си към галерията, а ако Хари настоява да се оттеглят в замъка след известно време, няма да му се противопоставя. Меденият месец на брака ми приключи, но оттук нататък започва истинският семеен живот.

 

 

Хари седеше в големия кожен фотьойл в библиотеката и раздразнено прехвърляше страниците на „Таймс“. Беше му скучно. Цяла седмица бе тук, но главоболието не спираше да го измъчва, въпреки че се чувстваше по-добре. Освен това нещо го ядеше отвътре. Скоро трябваше да говори с Морган. Искаше му се да не е чак такъв страхливец. Тя усложняваше допълнително нещата с грижите за него и деликатното внимание, с което го обгръщаше, откакто се бе прибрал от болницата. Изглежда, че и тя нямаше желание да разговаря по въпроса. Където и да отидеше, се спъваше в малкия Дейвид и играчките му. Той присъстваше на високо столче на закуска и на обяд или играеше в библиотеката, а Морган кудкудякаше около него като любвеобилна квачка. Засега бе се измъкнал от замисленото от нея семейно къпане на детето под предлог, че се чувства много уморен.

Присъствието на Дейвид го измъчваше допълнително. Не можеше да продължава така. Ако искаше да запази разума си, длъжен бе — спрямо себе си преди всичко — да предприеме бързи действия.

По време на престоя си в болницата Хари подкупи санитарката и получи няколко стари броеве от вестниците. Не бе за вярване, че Морган ще се реши на подобно деяние само за да го осигури с наследник! А защо Тифани се бе съгласила с този безумен план?!

Двете сестри го бяха направили на глупак. Не бе трудно да си представи как са се смели зад гърба му — и бяха прави! Лицето му гореше от срам: как така не е разбрал, че люби друга жена?!

Но в момента го озадачаваше най-вече поведението на Морган. Тя се държеше така, като че ли нищо не се е случило! Е, да, винаги е била добра актриса. Спомни си дългите месеци на „бременността“ й, сети се колко убедителна бе!… Лицето му пламна още повече. И през цялото това време го бе изолирала в отделна стая от страх, че сексът може да предизвика аборт! А сега ето я тук, носи се из замъка като пеперудка, весела и красива, както винаги, смее се, шегува се и се прави на по-ярка звезда и от Вечерницата!

Хари я видя оклюмала и едва ли не разплакана само един път: когато заяви първата вечер след болницата, че ще спи в крилото за гости. Но тя дойде бързо на себе си и отговори, че го разбира: сънят му не трябва да се нарушава, докато не оздравее напълно.

А после лично подреди цветя в стаята му, донесе кошница с пресни плодове и кана изстудена вода.

„Сега, изглежда, се вживява в ролята на съвършената съпруга и съвършената майка…“ — помисли с тъжна ирония Хари. Понякога се питаше докога ли ще продължи този фарс.

Стана бавно от фотьойла, изправи се пред прозореца и се загледа в красивата панорама навън. Дъждът бе спрял и слънцето пръскаше победоносно лъчите си над сивите облаци, изтласкани от вятъра далече на изток. Красива дъга извиваше многоцветната си лента над Лох Нес и наситените й цветове искряха на фона на далечните планински ридове, потънали в синкава мъгла и пурпурни отблясъци.

Трябваше да говори с Морган. Независимо от всичко, дължеше й го.

С натежало сърце и провлечени стъпки Хари излезе от библиотеката, пресече коридора и влезе в гостната, където я завари да нарежда последните снимки на Дейвид в албума му.

Посрещна го с весела усмивка.

— Здравей, скъпи! Ела да видиш тези хубави снимки на Дейвид. Погледни! На тази стиска с все сила онова синьо зайче, което обича толкова много!

Хари затвори вратата зад себе си, приближи се бавно и седна до нея.

— Трябва да поговорим, Морган — заяви той със стегнато гърло.

— Разбира се, скъпи — ръцете й се разтрепериха. Събра сили и отговори спокойно: — Готова съм да говоря, когато ти решиш, че си готов. Смятах, че искаш да изчакаш, докато оздравееш напълно.

— Напълно здрав съм, Морган.

Погледна го стреснато. Никога не бе чувала в гласа му толкова много умора и примирение.

— Хари — започна тя разтреперано, — нямах възможност да призная досега колко ужасно съжалявам за стореното от мен… и колко много се срамувам! Исках само ти да бъдеш щастлив, не желаех да се разочароваш от мен! Обичам те толкова много! Страхувах се, че ще изгубя любовта ти, когато разбереш, че никога няма да имаме деца… Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа? — замълча и го погледна с търсещ поглед и надежда да открие проблясък на разбиране, съчувствие и дори на обич в очите му. Но Хари я гледаше някак отдалечено, а в позата му имаше нещо строго и мрачно. — Съжалявам, скъпи… — продължи Морган със задавен глас. — Никога нямаше да се осмеля да го сторя, ако не знаех колко важно е за теб да имаш наследник. Едва ли можеш да си представиш колко ужасно се чувствам сега. Моля те, Хари, прости ми, имам нужда от теб. Обичам те — по бузите й се търкаляха едри сълзи.

— Престани, Морган — Хари отклони поглед от нещастното й лице. — Тези подробности сега вече нямат никакво значение.

Морган механично попи с кърпичката си сълзите, паднали на пуловера й — патетичен жест, предизвикващ жалост.

— Какво искаш да кажеш? — запита тя със задавен от сълзи глас. Стана и коленичи пред него с ръка на едно от колената му. — Че ще продължим, както преди? О, би било толкова чудесно, ако е така! Обещавам ти, че ще живеем по-добър живот! Няма да има приеми всяка вечер, а ако желаеш да се откажеш от къщата в Лондон, направи го! С радост ще дойда да живея тук с тебе. Няма причина да не сме щастливи, както преди, нали? В края на краищата ти обичаш Дейвид: той е твой син, дори и да не е мой. О, Хари, кажи, че пак ще бъдем щастливи, кажи го, моля те!

Хари продължаваше да я гледа с отдалечен, измъчен поглед. После стана рязко, почти я избута настрани и се приближи до отворения прозорец. Дъгата се бе стопила, погълната от буреносни облаци, надвиснали, тъмни и заплашителни, над езерото. Отново всичко бе потънало в безличен мрак и тъжна сивота. Обърна се и погледна Морган, все още свита безжизнено на пода.

— Морган, нещата се промениха, нищо не може да бъде както преди — промълви той с дълбока тъга в гласа. Замря за миг. Беше взел решение да й съобщи нещо — нещо важно, което рязко променяше всичко. Не намери сили в себе си да го направи.

Излезе от библиотеката и внимателно затвори вратата зад себе си.

Прекалено рано беше. Прекалено болезнено… Трябваше да се изчака…