Уна-Мери Паркър
Богатства (24)

23

Морган отвори очи с чувството, че нещо не е в ред. После се събуди напълно и чу трясък и блъскане някъде в стаята под тяхната спалня. Хари лежеше по гръб до нея и похъркваше леко. Измъкна се бързо от леглото и изтича на стълбищната площадка. Светлините в коридора под нея ярко блестяха. Шумът идваше от стаята за хранене.

Мъжки глас ревеше нещо неразбираемо, счупи се стъкло и секунда по-късно се пръсна на улицата — последва болезнен вик.

Стиснала гневно устни, Морган се върна в спалнята и грабна пеньоара си от гладко кадифе.

— Хари! — извика тя. — Събуди се, за Бога. Трябва да ми помогнеш! Зекъри пак е откачил!…

Когато слязоха в коридора, се появи и Пъркинс с тревога, изписана на сънливото му лице.

— Помогни ми, Пъркинс! — нареди кратко Морган.

Щом влязоха при Зекъри, бяха ужасени от гледката, която се разкри пред очите им.

Столовете и масите бяха преобърнати, среброто, изкривено и издраскано, се търкаляше по пода заедно с парчета скъп порцелан. С голям нож в ръка Зекъри се хвърляше из стаята като ранено животно, опитвайки се да разреже семейните портрети на Лоумъндския род. Той не обърна никакво внимание на Морган и Хари, които се бяха смразили на прага. После хвърли ножа, белязвайки непоправимо махагоновата маса, грабна сребърен свещник и го захвърли на улицата през единствения оцелял прозорец.

— Зекъриии! — изпищя Морган.

Той се обърна с пламнали очи, но Хари успя да се добере до ножа и да го хвърли зад гърба си в коридора. Преди да успеят да го задържат, Зекъри се впусна към мраморната камина и заудря свирепо глава в стената. Кръв се стичаше по лицето му, кървави петна имаше и по ръцете.

— Ти… гадна… воняща… кучко!… — крещеше той, като удряше глава в стената при всяка дума. — Не… искам… да… умра!

Хари и Пъркинс го грабнаха за ръцете, отдръпнаха го със сила от стената и го повлякоха към вратата. Краката му сякаш внезапно омекнаха, той се изплъзна от ръцете им и се строполи на пода, впил нокти в килима. От гърдите му се изтръгнаха болезнени ридания, изпълнени с ужас.

Морган виждаше Зекъри в това състояние за трети път в разстояние на две седмици. В един момент бе внимателен, смирен и сякаш унесен в мечти — в следващия напомняше затворено в клетка диво животно, напълно загубило разсъдъка си. Ужасяваща метаморфоза.

— Отведи го в стаята му! — нареди Морган, разтреперана. — Заключи го там! Пъркинс, прибери първо всички ценности.

Пъркинс я погледна ужасено:

— Да извикам ли лекар, ваша милост?

— Няма смисъл, той се поуспокои. Хари, не е ли възможно да му дадем нещо, което да го укроти до края на нощта?

Хари помагаше на Зекъри да стъпи на краката си.

— Прекалено опасно е. Не знаем с какво се е натъпкал.

— Ти… мръсна… лъжлива… курво! — плюеше Зекъри с не по-малка злоба отпреди няколко минути. — Мразя… те…

Морган се обърна рязко и излезе от стаята с пламнали бузи. Това решаваше нещата. Зекъри не трябваше да остава тук. Опасно беше да го държат повече в една къща с бебето, създаваха се неприятности и с прислугата. Поведението му подронваше авторитета й. А ако в обществото се разбереше какъв е брат й, резултатът щеше да бъде катастрофален!

„Утре — закле се тя, — когато той пак се укроти, ще го отведа до «Хийтроу», ще му купя еднопосочен билет и ще му помогна да се качи в самолета за Ню Йорк. Няма да е мой проблем повече…“ А ако при приземяването там го арестуват за пренасяне на наркотици, няма ли това да бъде най-доброто разрешение за всички? Зекъри, затворен постоянно там, където няма да бъде в състояние да наранява повече себе си или когото и да било… Изведнъж се сети за още нещо: в едно от еуфоричните си настроения той бе признал глупаво, че двамата с приятелчето му Мич бяха ограбили касата на баща им. „Да — реши Морган, — за всички ще бъде много по-добре, ако Зекъри бъде отстранен на сигурно и безопасно място!“

 

 

Езикът на Аксел погали нежно зърната на гърдите й и те се втвърдиха. Той бавно смъкваше все по-надолу и по-надолу глава по тялото й, оставяйки отзад топла влажна пътечка. Спусна се по корема и се спря на горещия пулсиращ център на удоволствието. Тифани простена, изви гръб в болезнено желание. Нарочно я задържаше на ръба на напиращия оргазъм.

— Обладай ме… — молеше го тя почти с ридание, като въртеше глава върху възглавницата. Върхът на удоволствието бе толкова близък — тялото й крещеше в неистова нужда за него.

— Сега, скъпа моя, сега — говореше задавено, дишаше неравномерно. Влезе дълбоко в нея с бързо движение, очите му — изцъклени, невиждащи. Впиха се един в друг, обхванати от огъня на споделено желание: движенията му бяха бързи и буйни, от тялото му се стичаше пот, виковете му се преплетоха с нейните, а после жаравата на страстта се пръсна в телата им с изгаряща, разкъсваща сладост. Те се отпуснаха един до друг пулсиращи, изразходвани, задоволени.

 

 

— Ще се омъжиш ли за мен, скъпа? — наруши внезапно тишината на стаята Аксел.

Тифани го погледна стреснато. Предложението му дойде като гръм от ясно небе. Вълнуваща връзка — да. Приятелство и смях — да. Докато траеше. Това беше името на играта в наши дни, нали? Но — женитба?

— Сериозно ли говориш, Аксел?

Той ласкаво прокара дълъг, загорял от слънцето показалец по линията на бузата и челюстта й, придърпа я нежно към себе си.

— Напълно съм сериозен, скъпа моя. Ние се обичаме. Любовта не е ли достатъчно сериозна причина за женитба?

— Но не се познаваме много отдавна… Женитбата е много сериозна стъпка.

— Влюбих се в теб още като те видях, Тиф. Знам, че звучи изтъркано, но никога не съм изпитвал същото към друга жена. Освен това ти си много добра за мен.

— Добра за теб? Какво искаш да кажеш?

Аксел сви рамене.

— Просто си добра за мен. Вълнуваш ме по много начини. Обичам да разговарям с теб!

Смехът на Тифани пресече думите му.

— За пръв път ли ти се случва? Нима досега не си обичал да разговаряш с приятелките си? В края на краищата при този вид отношения човек прекарва много повече време в разговор, отколкото в секс. Способността да говориш, е от жизненоважно значение.

— Правилно! Ти си и любовница, и приятелка. Лесно е да намериш секс, много по-трудно е да откриеш приятел!

Тифани се съгласи. Точно заради това връзката й с Хънт бе толкова съвършена. Хънт… Целуна бързо Аксел и заяви:

— Скъпи, още не съм наясно дали изобщо искам да се омъжвам. Обичам независимостта си, чувството на свобода и… е, добре, смятам, че е още твърде рано да говорим за женитба. Нека засега да оставим нещата такива, каквито са, какво ще кажеш?

— Добре — в гласа му се промъкна разочарование. — Но ще продължавам да ти правя предложение, докато отговориш с „Да!“ Имаш нужда от някого, който да се грижи за теб и да те обича.

— Сигурно ще се изненадаш, като разбереш колко добре се грижа за себе си — отговори тя.

— Знам, че го вършиш! Но може би аз съм този, който се нуждае от грижите на някого! — тонът му бе шеговит. — Ела тук, достатъчно говорихме! Искам така да те любя, че да забравиш да мислиш за каквото и да било! — Аксел плъзна ръка надолу по гърба й и я притегли към себе си.

Тифани не се противопостави.

 

 

На двадесет и деветия етаж на „Куадрант Хаус“ Джо Калвин седеше на бюрото си с отпуснати рамене и стегнат от напрежение корем. Откъдето и да погледнеше на проблема, за Зекъри нямаше изход и ако Джо не дръпнеше конците, до които можеше да се добере, над цялото семейство бе надвиснал тъмният облак на пълен и неспасяем позор.

Някой — някой злобен, проклет кучи син, който явно обичаше да си пъха носа в чуждите работи — Джо с радост би му извил врата, само да знаеше кой е! — беше се обадил на полицията на летище „Кенеди“, че Зекъри лети от Лондон с наркотици в багажа си. Информаторът не бе спрял дотук. Той бе подхвърлил още на полицаите да разпитат Зекъри за кражбата в апартамента на Калвинови миналата година, когато били отмъкнати бижута и голяма сума пари.

Отчаяние, самосъжаление и силен гняв изпълваха Джо. Имаше ужасното чувство, че нещата се изплъзват от ръцете му. „Честно ли е — питаше се той — след четиридесет дълги години тежък труд и успешно планиране да бъда преследван и тормозен по този начин? Не създадох ли тази компания, за да осигуря семейството си и да изградя бъдеще за сина си?“ Зекъри трябваше да бъде сега в Харвард! А след три години трябваше да заеме мястото си сред борда на директорите на „Куадрант“. А в бъдеще щеше да стане президент може би…

— Какъв ужасен провал — каза внезапно на глас Джо. Протегна ръка към кедровата кутия върху бюрото си и измъкна пура. За момент бе на границата да пожелае никога да не му се е раждал син… или синът му да е мъртъв… Момчето бе станало наркоман и обикновен крадец! Беше се превърнало в истинско нещастие и за себе си, и за всички останали!

Зекъри бе проблем без решение.

Джо изправи с усилие рамене и запали пурата. Длъжен беше да намери решение. Погледна златния си часовник. Беше почти 8 часът сутринта. Само след няколко минути „Куадрант“ щеше да запулсира с познатия ритъм на бизнеса.

Джо грабна бележника, подвързан с кожа на алигатор, и записа няколко разбираеми само за него бележки: така всичко ще бъде подредено, ясно в главата му, когато позвъни на адвоката си, Ейб Шварц — най-добрия и най-влиятелния адвокат в Ню Йорк. Заби зъби в пурата и тихо изпсува. Преди няколко години всичко щеше да бъде напълно ясно подредено в главата му без необходимостта от каквито и да било записки в бележника!

„Точка първа — пишеше той — да поиска освобождаване под гаранция.

Точка втора — Да снеме всички обвинения относно кражбата. (Да затвори голямата уста на Зекъри!) (Застраховката на бижутата вече е платена!) (Не мога да посоча точната сума на откраднатите пари.)

Точка трета — Да представи доказателства за умствено заболяване. (Да вземе доклада на лекаря от клиниката.)

Точка четвърта — Да намери изключително добре охранявана клиника!“

Джо натисна бутона на телефона за вътрешна връзка.

— Да, господин Калвин? — обади се гласът на секретарката му.

— Свържи ме веднага с Ейб Шварц и не ме безпокой с каквито и да било повиквания и позвънявания, докато не ти наредя!

— Много добре, сър.

— И ми донеси кафе.

— Да, господин Калвин.

Джо натисна свирепо овлажнената пура в пепелника и съблече жакета си.

Имаше да върши сериозна работа. Трябваше да спасява семейството си от позор.