Уна-Мери Паркър
Богатства (23)

22

Затворила очи, Тифани лежеше до облицования със сини плочки басейн. Слънцето приличаше, въздухът тежеше от горещина. Вече три седмици беше във „Фор Уиндс“ и наближаваше времето, когато трябваше да се върне в Ню Йорк. Семейната къща в Саутхемптън бе свързана с отблъскващ спомен и от време на време тя се питаше защо след раждането бе дошла да се съвземе точно тук. За да прогони веднъж завинаги от паметта си онзи ужасяващ слънчев следобед? Или да се огледа и да заяви: „Онова се случи тук, но аз не се страхувам повече от спомена за него!“ Наистина не се страхуваше повече — и никога нямаше да се страхува! Два пъти стана жертва на нечии чужди желания… Достатъчно беше!

Изправи се на ръба на басейна и с красив скок се гмурна в топлата вода. Плуваше почти без да раздвижи сънливото спокойствие на водната повърхност. Радваше се на добрата си физическа форма и благословената лекота, с която пак се движеше. Бе родила само преди месец, но фигурата й се бе възстановила напълно: стройна и гъвкава, с тънък кръст и учудващо плосък корем. Но точно той непрекъснато й напомняше за загубата й, потапяше я в тъга и болезнено чувство на празнота. Част от нея бе откъсната и отнесена надалеко. Денем и нощем се бореше с натрапчиви мисли за бебето. Скоро щеше да се върне към любимата си работа; апартаментът й се нуждаеше от ремонт; трябваше да възстанови връзките с приятелите си…

Тя се концентрираше яростно върху бъдещето, опитвайки се да забрави близкото минало. Но нищо не я бе подготвило за париране на подсъзнанието, докато спеше… Нощ след нощ се събуждаше с ридания. Кошмарите й се повтаряха: изпуска бебето си и го загубва, оставя го в „Сентръл Парк“ и разбира, че го отвличат… или още по-лошо: намира го мъртво в креватчето му, защото е забравила да го нахрани. Изоставеното й бебе я преследваше непрекъснато и отказваше да я остави на мира.

Обичаше го страстно от мига на раждането му. Обземаше я непреодолим копнеж да го обгърне с ръце, да притисне телцето му към гърдите си.

„Не го искам — бе заявила със стегнато гърло, когато сестрата посегна да й го подаде. — Отнесете го, не го искам…“

Спомняше си болката тогава — същата, която я разкъсваше и днес. Даваше си сметка, че ще го иска до края на живота си.

Единственото спасение от тъмната власт на страданието бе да се потопи в работа, да се върне към нормалния ред на живота си и да се придържа стриктно към него. И за да се подготви за изискванията на живота в бъдеще, тя ставаше редовно рано, тичаше по самотния плаж и плуваше енергично най-малко половин час. После играеше гимнастика и едва тогава се връщаше във „Фор Уиндс“. След лек обяд отиваше с колата до Джин Лейн и играеше тенис с приятели в клуба, преди да се върне, за да плува в басейна и да прави слънчеви бани на терасата.

Обичаше вечерите. Тереза, икономката, сервираше вечерята на верандата отзад и Тифани се наслаждаваше на лятното великолепие на залеза над океана, докато тъмнината се сгъсти и високите кипариси в градината сякаш потъваха в черното небе — до следващата сутрин…

 

 

— О, госпожице Тифани, изглеждате прекрасно! — заяви Глория, когато Тифани се върна в Ню Йорк след седмица.

— Благодаря, Глория! Прекрасно е, че пак съм тук. Как са нещата? Има ли някакви проблеми?

— Само един: много съобщения и писма. Господин Келерман звъня няколко пъти, но не му казах нищо за вас, както наредихте.

Тифани кимна бързо и й се усмихна. Милата вярна Глория. Хънт е звънил, така ли? Тя поклати глава: вече бе взела твърдо решение да гледа само напред. Не желаеше да се обръща назад, не искаше съдбата на жената на Лот…

Взе пощата и бележника със съобщенията, приети по телефона, и се отправи към студиото в най-отдалечения край на апартамента. Но когато влезе, сякаш я удари поток студен въздух: студиото, което бе създала с толкова обич, я посрещаше враждебно, не приемаше присъствието й. Скицници, бои, моливи, писалки — всичко лежеше по полиците, недокосвано от месеци. Чертожната дъска, високият стол, дървеният станок в ъгъла имаха вид на изоставени деца. Най-добрите й модели, закачени на стените в рамки, се вторачиха студено в нея. Тя затвори бързо вратата и се отправи към всекидневната.

Чувстваше се като чужденка в собствения си дом. Реши първо да разопакова багажа, да прегледа пощата и да направи нещо банално: например да гледа телевизия. В крайна сметка този беше нейният свят и ако не насилва нещата, пак ще се превърне в част от него.

 

Телефонът иззвъня и тя се вгледа несигурно в него. Нека звъни. Още не бе в състояние да се приспособи към собствения си апартамент, да не говорим за света, който я очакваше навън!

Грабна слушалката:

— Ало? — „докога ще се крия?“

Топлият тембър на Грег погали ухото й.

— Грег! — възкликна тя възторжено. — Как си?

— Чудесно, скъпа, а ти? Няма те от месеци, изплаших се, да не би да си изчезнала зад желязната завеса.

— Прав си. Но сега съм тук с добър тен от Саутхемптън!

— Великолепно! Кога ще се срещнем? Какво ще правиш тази вечер?

— Нищо — отвърна колебливо Тифани.

— Фантастично! Хайде да вечеряме заедно. Ще те взема към осем, добре ли е?

— Нямаш представа колко се радвам на поканата ти — отговори Тифани искрено.

Грег я заведе в „Сарди“ — реши, че вероятно ще й хареса да прекара първата вечер в Ню Йорк в позната атмосфера и между хора от своята среда. Но когато ги отведоха до масата им, Тифани веднага разбра, че идеята не е добра. Претъпканият ресторант, бръмченето на оживени гласове и горещината я дразнеха нетърпимо. Подскачането и търчането на келнерите я изнервяха още повече. Закопня за тишината на апартамента си и вечеря на поднос — сама…

Грег поръча и за двамата, като прибави към поръчката и вино. Тифани седеше до него, мълчалива и потисната, без желание да хвърли поглед наоколо с надеждата да зърне познато лице.

— Разкажи ми за себе си, Грег — обади се тя накрая с усилие. — Какво правиш?

Грег я погледна, изненадан от неочакваната промяна в нея. Искрящата от енергия млада жена от спомените му бе изчезнала и на нейно място седеше непозната с безразличен, мъртъв израз в очите и колеблива усмивка.

— Животът е доста напрегнат — отговори той с кисела физиономия. — Напоследък се занимавах с няколко скучни случая: главно разводи, последвани от оспорвания — нищо ново под слънцето! И нямах много свободно време за истинска почивка.

— Приятелка?

— Не — поклати глава Грег. — Излизам с доста момичета, но нито една от тях не докосва душата ми.

Тифани се вгледа в топлите му очи.

— Все още Морган, нали? — запита тя тихо.

За част от секундата болка проряза лицето му и изчезна. Ако не го познаваше, нямаше да я забележи.

— Може би — той разряза с рязко движение бифтека си и запита: — Какво планираш за близкото бъдеще, Тиф? — очевидно беше, че иска да смени темата.

„Прекрасно — помисли Тифани. — И аз не желая да разговарям за сестра си.“

Разговорът се превърна в истинско усилие от нейна страна. За пръв път не се чувстваше добре с Грег. Тежката бариера на почти шест изгубени месеца я блъскаше в лицето… Обяснението, че й се е наложило да замине, за да „зареди батериите си“, звучеше фалшиво, дори смехотворно.

Най-сетне излязоха от „Сарди“ и Грег я изпрати до дома й. Целуна я на раздяла леко по бузата и й пожела „лека нощ“.

— Благодаря за приятната вечер, Грег — излъга тя. — Ще ти, се обадя някой ден и ще те поканя на вечеря вкъщи.

— Ще дойда с удоволствие, Тиф. Пази се. До скоро виждане! — и той се стопи в нощта с топлата си усмивка и познатото приятелско махване с ръка.

Тифани затвори вратата, постави предпазната верига и пристъпи в апартамента на бившето си аз, заровено под пластове унижение и болка…

Оказа се, че й е нужно много повече време, отколкото смяташе, за да събере насилствено прекъснатите нишки на живота си…

 

 

Бебето плачеше. Тя се наведе над леглото му, вдигна го, притисна го към гърдите си. Телцето му се гърчеше в ридания, то зарови главичка в рамото й. Тя го залюля нежно, опитвайки се да го успокои с утешителни напевни звуци, но то плачеше неспирно. Сигурно е гладно. Разбра го, защото гърдите й се стегнаха и някак запламтяха, натежали от млякото, което му принадлежеше и което тя копнееше да му даде. Нагоди го в ръце и разкопча блузата си. Бебето се изви на дъга в ръцете й, пищеше от безсилие с размахани ръчички и зачервено личице. Притисна го към гърдите си, готова да подаде зърното в устата му, но то се извъртя настрани. Притисна го още по-силно, но то се изви рязко, изплъзна се от ръцете й и падна… някъде надолу… в тъмната паст на нищото под него…

Тифани се събуди с мълчалив писък, хванат в клопката на стегнатото й гърло. Гърдите й бяха все още напрегнати: имаше чувството, че хиляди иглички се забиват в тях.

Беше три часът сутринта.

Отиде в банята и взе таблетка за сън.

 

 

— Чу ли новината, Хънт? Оная, твоята, се смахнала и влязла в болница!

— Сигурна ли си? Не е характерно за…

— Разбира се, че съм сигурна. Има го, в семейството й. Брат й е луд, а нейният…

— Брат й има проблеми с наркотиците — прекъсна я Хънт. — Тифани е напълно в ред. Откъде домъкна тази идиотска клюка, от фризьорския салон?

Хънт беше вбесен. Не за пръв път Джони се връщаше вкъщи с някоя гадна клюка за Тифани, изровена по време на поредните й набези в Холивуд.

Джони сви рамене.

— Всички го коментират. Свършено е с нея — край! — тя захвърли хавлията и се излетна край басейна, горнището на банския й едва покриваше отпуснатите й гърди. — Трябва да признаеш, че тя винаги е била лабилна…

— Глупости! — изрева той. — Няма нищо такова! От всички мои познати в шоубизнеса тя е най-…

— Продължаваш да я гледаш през розови очила — изсъска Джони. — В твоите очи Тифани е образец на съвършенство! Е, добре, твоята съвършена курва е натикана, където й се полага! Крайно време беше, ако питаш мен!

Тя се пльосна по корем и зарови лице в пълнички розови ръце.

Хънт се изправи с отврата и се прибра в къщата.

Дали наистина Тифани преживява нервен срив? Изглеждаше невероятно, тя не бе такъв човек… познаваше я толкова добре. И все пак ето едно логично обяснение на неочакваното й изчезване в продължение на месеци, за отказа да работи за „Улично ехо“, за нежеланието на Глория да отговаря на въпросите му, когато звънеше. Хънт отиде в спалнята и вдигна телефона. Ако той беше причината, длъжен бе да го знае.

— Ало?

„Майната му. Пак майчинският глас на Глория!“

— Тифани вкъщи ли е? — говореше с дрезгав шепот: не желаеше допълнителни скандали с Джони, а какво й пречеше да влезе в спалнята?

— В момента не е. Кой я търси?

— Хънт Келерман. Кога ще се върне?

— Не знам… Да й оставя ли съобщение?

Хънт се потеше от напрежение.

— Глория… тя добре ли е?

— Много добре, господин Келерман!

— Благодаря. Ще й позвъня по-късно — тихо върна слушалката на място.

В следващия миг в стената зад него се разби ваза с лилии, само на сантиметри от главата му. Парченца стъкло, смачкани цветя и вода се посипаха върху лицето му.

— Трябваше да се сетя, че ще се обадиш на проклетата кучка! — пищеше Джони от прага.

 

 

Само седмица след завръщането си Тифани получи предложение за работа. От нея се очакваше да разработи шест костюма за соло изпълнение извън Бродуей. Разбира се, далеч от зрелищната продукция на „Блясък“, но тя го прие заради предизвикателството към нея като дизайнер. Шоуто бе рожба на Сам Ърл, блестящ млад актьор, и предвиждаше четири бързи смени на костюмите за не повече от дванадесет секунди. Първите три трябваше да станат в действие първо.

Тифани се зае със сложни модели, опитваше шевове с прилепваща ивица, която да разрешава бързо събличане и обличане, но идеята й не се оказа подходяща за решаване на проблема. Неприятният звук от отлепването на съставните части на костюма нарушаваше ефекта и караше всички присъстващи да стискат неволно зъби. После опита клипсове, но те трябваше да бъдат достатъчно здрави, за да задържат тъканта, а освен това правеха нежелани гънки на места и крайният ефект също не бе приемлив. Една нощ, мислейки отчаяно върху проблема, тя внезапно нададе победоносен вик. Бе намерила решение! Беше се сетила за японския театър „Кабуки“^[1] Навремето бе очарована от учудващия илюзорен ефект, постиган на сцената: изпълнителят сменяше костюма си, може да се каже, под прожекторите — единият костюм сякаш се стопяваше в другия!

Работи цяла нощ и на следващата сутрин се появи на репетициите с два специално подготвени костюма. Поиска от Сам Ърл да облече първия, а върху него — и втория. Той я послуша, зачуден какво ли има предвид Тифани.

— Готов ли си? — запита тя.

— Карай — отговори Сам. — Изненадай ме!

И тя го стори.

Застана зад него заедно с гардеробиерка, която бе инструктирала предварително. Двете заедно измъкнаха черните конци по шевовете на горния костюм. Шест секунди по-късно Сам пристъпи напред в първия костюм!

— Фантастично, скъпа! — извика той с благоговение. — Хей, Тиф, направо невероятно! — погледна смаяно свлечения си костюм, сега купчина тъкан върху пода. — Велика си! Как го направи?

— Източна магия! — засмя се Тифани, доволна от ефекта. — Ще изпълним всички бързи смени на костюмите по този начин. Гардеробиерките сигурно няма да са във възторг — ще се наложи да зашиват костюмите след всяко представление — но нямаме друг изход. Пресметнах, че ще успеем да намалим времето за смяна на четири-пет секунди.

Всички се струпаха около нея, потупваха я по рамото или гърба и говореха в един глас колко е умна, какво блестящо решение е намерила.

Когато две седмици по-късно шоуто бе открито, критиците изпаднаха в захлас пред „богатото разнообразие на таланта на Тифани Калвин…“!

Но в деня, когато помощничката й Мария Рот се втурна в студиото, заискрила като коледна елха, Тифани за пореден път си даде сметка колко дълбоко я бе засегнала загубата на бебето.

— Бременна съм! — изкрещя възторжено Мария с блеснали очи. — Просто да не повярва човек! Аз наистина ще имам бебе!

Тифани бе обзета от пламъците на непоносима ревност.

— Прекрасно — промълви тя учтиво, — кога ще се роди?

— О, след месеци: само на осем седмици съм… Но не е ли страхотно?! Двамата с Боби копнеехме за дете от векове! Слушай, ако е момиче, ще го кръстя Тифани! Какво ще кажеш?

Тифани й честити, излезе бързо от студиото, заключи се в банята, потънала в сълзи и стресната от силата на чувствата си. В този момент тя мразеше Мария толкова много, колкото й завиждаше. Мария ще прегръща бебето си, ще го обича, ще го задържи завинаги. То няма да й бъде отнето и отнесено в далечна страна някъде зад океана. Разтърси я силно желание да гушне малкия Дейвид, стори й се, че ще загуби съзнание от копнеж по него. Как, как можа да разреши на Морган да й го отнеме?

Заваляха предложения за работа. След месец й предложиха да изработи костюмите за мюзикъла „Герти“ — нова внушителна продукция. Той бе отчасти основан на живота на Гертруд Лорънс и Тифани не вярваше на късмета си. „Герти“ щеше да надмине „Блясък“, който все още се играеше пред пълни салони. „Терти“ бе всичко, което Тифани искаше в този момент. Особено след отказа да се заеме с „Улично ехо“, което все още бе на върха на класациите. Новият мюзикъл ще възстанови самочувствието й, ще я ангажира така, че да няма нито секунда време да мисли за нещо друго, ще й създаде за втори път име на водеща дизайнерка!

Тя се зае с характерен за нея ентусиазъм да разучава модата през двадесетте години и бе очарована от веревните кройки на прилепнали по тялото рокли, палтата със спуснати яки, обточени с кожа, дългите нанизи перли и обувките с ремъчета и токи. Още по-привлекателни бяха характерните за периода добавки към дрехите: басти, плисета, ширити и дантели. Да не говорим за начините на закопчаване! На стара снимка на Едуина Маунтбатън в бледосиня крепонова рокля Тифани преброи осемнадесет облечени в същата тъкан копченца на всеки ръкав от китката нагоре и тридесет и две на гърба! Ще направи миниатюрни копчета за украса, но без да се отказва от ципа или прилепващата ивица.

Ще има проблеми и при откриване на необходимите тъкани. Къде ще намерят в тези дни копринен креп, подплатен с атлаз? Или шантунг? Или крепдешин? Благодарна беше, че успя пак да наеме Шърли и Мария.

Започваше работа в студиото — което й бе простило неколкомесечната изневяра! — от ранна утрин, заобиколена от разхвърляни скици и бои, справочници и мостри от тъкани. Отдавна не се бе чувствала толкова щастлива.

Външно колегите от театъра я бяха посрещнали с разтворени обятия, но зад гърба й клюкарстваха и се питаха къде се е стопила жизнеността й, защо така странно се бе променила в тъжна, потисната млада жена. Някои твърдяха, че сърцето й е разбито от Хънт Келерман, според други е стигнала до нервен срив и престой в болница. Болшинството приемаше, че наистина е променена, но „само разглезена кучка с баща милионер може да допусне успехът да я удари в главата така силно, че да захвърли всичко и да се впусне в околосветско пътешествие“! Нямаше значение фактът, че пак работи.

Тифани знаеше какво се говори зад гърба й, но само с труд можеше да докаже, че грешат.

Започна пак да излиза вечер, главно в компания от няколко души, но като начало не беше лошо. През дългото й отсъствие се бяха натрупали нови постановки, които искаше да изгледа, бяха открити нови ресторанти, които имаше желание да посети, не бе видяла куп нови изложби. Кошмарите, свързани с бебето, намаляха… Успя да изтика и спомените за Хънт дълбоко назад, да ги погребе в затворено кътче на мозъка си, да ги лиши от раняващата им сила.

Постепенно започна да се съвзема. Нова зрелост докосна лицето и очите й, придаде и вид на жена, познала страданието и радостта от живота — превърна я в тайнствена романтична фигура. Чувстваше се силна, най-сетне подчинила живота на собствената си воля — великолепно чувство на сигурност!

Нищо повече не бе в състояние да я извади от равновесие.

 

 

Тифани го забеляза още в асансьора, когато се качваше към апартамента на родителите си, за да вземе участие в коктейла там. Бе около метър и деветдесет и пет, рус, атлетичен и невероятно красив. Когато разбра, че слизат на един и същ етаж, той я дари с възхитена усмивка и я запита очарователно:

— И вие ли отивате при господин и госпожа Калвин?

— Да — отвърна Тифани.

— Великолепно! Между другото, аз съм Аксел Краснер.

— Тифани Калвин.

— Вероятно сте…

— Дъщеря им.

— Така ли? — той проточи думата, погледът му се плъзна по лицето й с оценяваща интимност.

Тифани неочаквано се смути и усети, че се изчервява.

Рут ги поздрави с обикновената си неопределена усмивка, забрави веднага името на Аксел и ги отведе в гостната, където всички вече пиеха шампанско.

Беше се събрала обикновената тълпа: бизнесмени от Уолстрийт, политици от Вашингтон, общественици от Ню Йорк и няколко стари приятели от Саутхемптън. „Сред тях — мислеше Тифани — Аксел Краснер изглежда като момче на старческо сборище…“

В течение на вечерта улови погледа му няколко пъти. Както винаги, тя покорно изпълняваше ролята на предана дъщеря: внимаваше никой да не скучае, говореше с всички, гледаше никой да не остане без питие. Веднъж очите им се срещнаха и непонятна, почти забравена възбуда пресече тялото й като нажежена до бяло светкавица.

— Кой е Аксел Краснер? — запита тя майка си в удобен момент.

— Струва ми се, че е клиент на баща ти. Не съм го срещала досега, но изглежда много мил.

— С какво се занимава?

— Нямам представа. Защо не се запознаеш с Нанси Лий-Уилкинс? Съпругът й е президент на „Белика Корпорейшън“, а тя — председателка на „Саутхемптън Бийч Бол“.

— Ще дойда след минутка. Искам да напудря носа си — отговори бързо Тифани и се измъкна от стаята.

Минута по-късно силна мъжка ръка я сграбчи за лакътя, тя се обърна и се огледа в чифт блестящи сини очи.

— Не си тръгвате, нали? — запита Аксед.

— Бих желала — отговори честно Тифани, — но като дъщеря на домакините съм задължена да водя учтиви разговори с всички гости.

— Аз съм гост! Защо да не разговаряте учтиво с мен? После ще вечеряме ли заедно?

Тя се поколеба. Беше така безопасно и сигурно в защитната капсула, с която се бе обвила. А Аксел излъчваше предупредителни вълни на опасност, вълнение и секс. Е, добре: ако тази капсула е достатъчно солидна, няма от какво да се страхува, нали? Една лека вечеря, няколко шеги — и тя ще се прибере вкъщи не по-късно от единадесет.

— С удоволствие — отвърна Тифани.

Имаше чувството, че пак я увлякоха стремителни вълни на главния поток на живота…

 

 

Само след седмица вече бяха любовници. Аксел се оказа много опитен в леглото, с възхитително въображение. Беше неуморим! Тифани харесваше чувството му за хумор, ценната способност да открива смешната страна на всяка ситуация, насмешливото отхвърляне на всичко, пред което много хора падаха на колене. Той не прощаваше на нищо и никого — най-малко на себе си. Аксел не приемаше живота сериозно и не допускаше и Тифани да се „връзва“ и изпада в депресия заради каквото и да било. Скоро тя откри, че с лекота се смее на себе си.

„Срещата ми с Аксел е най-хубавото нещо, което можеше да ми се случи…“ — мислеше Тифани с чувството, че й е инжектиран адреналин.

През следващите седмици Тифани разбра, че Аксел е улучил джакпот в годината, преди да открие нощния клуб „Акселанс“. Манхатън бе узрял за нов нощен клуб и той бе наел стар театър на ъгъла на „Медисън“ и „47-а улица“. Повече с инстинкт, отколкото на базата на опит, той бе подбрал добър персонал от управител, бармани, келнери, домакини и дисководещ — най-важната служба за един нощен клуб. Бе наел известен дизайнер да превърне театъра в страна на чудесата от черно и бяло с фантастично лазерно шоу. В деня на Откриването тълпите посетители блокираха движението. Успехът на „Акселанс“ бе затвърден на следващата сутрин, когато вестниците излязоха със снимки на Анди Уоръл, Грейс Джоунс, Мадона и Калвин Клайн в съответстващо на случая настроение.

Аксел бе изплатил дълговете си към инвеститорите само за девет месеца. Сега планираше да разшири дейността си, като обхване Сан Франциско и Лос Анжелис, което обясняваше присъствието му на приема на Рут и Джо. Надяваше се на подкрепата на „Куадрант Инк“.

Тифани откри също, че е тридесет и четири годишен, ерген, с малък апартамент в „Саутгейт Тауър“ на „31-а“ и „7-а улици“. Родителите му бяха починали.

Засега всичко изглеждаше добре. Той очевидно не желаеше да говори за миналото си и Тифани не настоя. Засега бе достатъчно, че край нея има мъж, който може да остава по цяла нощ в леглото й — и то всяка нощ!