Уна-Мери Паркър
Богатства (22)

21

Хари чакаше Морган на летището. Тя мина през митническата проверка с бебето, обвито в голям бял дантелен шал. До нея крачеше бавачката. След нея се точеше свита от представители на администрацията: посрещаха я като много важна персона! Най-отзад бяха носачите, заети с количка, натъпкана с куфари от крокодилска кожа.

Когато мина през бариерата, към нея се втурнаха фотографи от пресата, уведомени за събитието от Отдела за връзки с обществеността на „Куадрант“, и Хари бе изблъскан настрани.

Морган, любимката на пресата, се беше върнала в Лондон! Дори посрещане на поп звезда не би могло да засенчи нейното!

— Хари! — извика тя възторжено, когато най-сетне успя да се добере до него. Целуна го така, че да даде възможност на фотографите да запечатат случката за жадните за светски новини читатели на утрешните броеве. — Чудесно е да те видя отново! А ето и твоя син и наследник — тя внимателно положи стреснатото бебе в ръцете на Хари и той се вгледа в личицето му с почуда и гордост.

— Колко е хубав…

— Нали, скъпи? Гордееш ли се с нас, мили? — тя се усмихваше с нетърпеливата усмивка на момиченце, което се хвали с новата си кукла. — Прекрасен е. Спа почти през целия път!

— Да тръгваме за вкъщи. Мили Боже! — Хари погледна ужасено багажа й. — Няма да се събере в колата! Какво толкова си купувала?!

— Нареди да го изпратят вкъщи — отвърна безгрижно Морган. — Хайде, не искам да вися повече тук!

И те тръгнаха към чакащия ги „Ролс-Ройс“, придружени и изпратени с тържественост, достойна за кралското семейство.

Докато пътуваха към Лондон, Морган не си затвори устата: говореше за раждането на детето и любезността на докторите и сестрите; за родителите си и колко добре си е починала при тях; за приятели, шоупрограми, пазаруване, мода. Но не спомена нито дума за Тифани.

Когато пристигнаха, демонстрираната в колата енергия като че ли се отприщи съвсем. Тя веднага отнесе бебето в апартамента на горния стаж, който се състоеше от дневна и детска стая, стая за бавачката, баня и кухничка. Даде инструкции на бавачката, която щеше да се грижи за бебето до следващата седмица: тогава щеше да бъде заместена от старомодна английска бавачка.

После слезе в стаята си и нареди на една от камериерките да разопакова багажа й. Прегледа претъпканите си гардероби, прибра бижутата в касата и позвъни в „Елизабет Арден“, за да резервира час за почистване и маска на лицето, маникюр, масаж и фризьор. После взе бърз душ и облече красивата нова рокля, която бе купила в Ню Йорк от „Адолф“. Преди да слезе на долния етаж, огледа внимателно стаята си. „А, да… Ще обърна внимание на Пъркинс да смени цветята. Не обичам лалета!…“

— Всичко наред ли е? — запита Хари, когато тя влезе при него в кабинета.

— Няма проблеми. Бавачката храни бебето в момента… О, колко писма! — Морган седна на бюрото си и се залови да прехвърля голям пакет писма: много покани, брошури на благотворителни организации — и страшно много сметки.

— Не го ли кърмиш? — запита Хари и Морган улови нотката на неодобрение в гласа му. Погледна го с тъга в очите.

— За съжаление, не… Нямах достатъчно мляко, а той бе непрекъснато гладен и плачеше… Докторът препоръча да го захраним изкуствено.

— Колко жалко — отвърна той спокойно. — Говори ли със Зекъри?

— Той още ли е тук? — ръцете й замряха за миг, после отвориха някакъв плик.

Хари кимна.

— Ужасно се безпокоя за него. Опитах се да го убедя да отиде на лекар, дори намерих адресите на клиниките за наркомани тук, но той отказва. Подскача до тавана само като му се спомене за лечение. Заявява, че не желае да се отказва от наркотиците, защото няма с какво да ги замести.

— Всички говорят така — Морган сви рамене с безразличие. — Къде е той сега?

— Господ знае… Тази сутрин, преди да тръгна за летището, стана и излезе. Сигурно търси… Според него в света няма нищо по-лесно от намиране и купуване на дроги, ъпъри, даунъри, спийд^[1], хероин и кокаин… Смесва ги с етер и нарича полученото „фрий-бейз“. През последните десет дни научих много повече за наркотиците, отколкото през целия си живот. Само на деветнадесет е, но ако продължава да живее по този начин, ще се пресели в небитието само след шест месеца, а може и по-скоро! Нещо трябва да се направи, има въпиеща нужда от помощ!

— Има ли възможност да се направи нещо?

— Сестра си му, говори с него. Убеди го да влезе в болница.

— Смятам, че трябва да се върне в Щатите — заяви твърдо Морган.

— Какъв е смисълът? Той избяга от онази клиника там, нали? И ако ми разрешиш, ще отбележа, че родителите ти не са хората, които биха могли да направят нещо за него. Не знам как точно се снабдява с пари, но той харчи стотици лири на седмица. Чудя се откъде ги взема.

— Ще говоря с него, когато се върне — Морган изглеждаше замислена.

— Морган, тъй като говорим за Зекъри, искам да знам защо ме излъга? — тя го погледна с потъмнели от моментна тревога очи: гласът на Хари бе необичайно студен.

— Не разбирам за какво говориш! — изстреля тя веднага.

— По телефона ми каза, че се срещаш с него в Щатите. Беше лъжа, нали?

— Обясних ти по телефона, че той халюцинира почти непрекъснато и няма представа какво върши в действителност. Разбира се, че го срещнах в Ню Йорк, но той сигурно е забравил.

— Той не е бил в Щатите повече от година — Зад външното спокойствие на Хари се криеше заплаха: не откъсваше напрегнат поглед от нея.

Морган хвърли гневно куп покани върху бюрото си.

— Глупости! Разбира се, че е бил в Щатите!

— Прегледах паспорта му, Морган… В Европа е от април миналата година. Защо ме лъжеш?

— Хари! — красивото й лице се сви, студената ръка на страха стисна сърцето й. Нещо се беше случило в нейно отсъствие и женската интуиция й подсказа, че то няма нищо общо със Зекъри. Хари изглеждаше отдалечен и нащрек, изглеждаше… разколебан, изпълнен със съмнения… За миг на повърхността на съзнанието й изплува предположението за възможна изневяра, но мигновено го отхвърли: Хари е луд по нея! И в леглото тази нощ ще му покаже колко тя самата е луда по него! — Скъпи, защо се караме? — захленчи тя. — Толкова време бях далеко от теб… току-що се върнах с най-красивото бебе на света! А вместо да се радваш, ти ме подлагаш на разпит! — погледна го с разплаканите си зелени очи.

— Искам само обяснение, Морган. Мразя лъжите, а някои неща напоследък ме карат да се замисля.

Морган стана бавно, приближи се до прозореца и се вгледа в градината под него — зашеметяващ цветен пир на пролетни цветя. Обърна се към Хари с бузи, мокри от сълзи.

— Прав си, скъпи. Не бях искрена с теб и използвах Зекъри като извинение. Съжалявам, но тогава нямах право да ти кажа истината, защото ставаше въпрос за тайната на друг човек. Не трябва да споделям нищо с никого дори и в този момент, но знам, че мога да ти се доверя. Бях се заклела да мълча, но сега разбирам колко ужасно непочтена съм била към теб. Моля те да ми простиш, не съм искала да… — тя избухна в ридания.

Хари скочи разтревожено и бързо се приближи към нея. Мразеше сцените и почти съжаляваше, че бе повдигнал въпроса за Зекъри, но нямаше избор: длъжен бе и пред себе си, и пред Морган да разчисти съмненията, които го ядяха отвътре толкова време. Трябваше да притисне Морган, за да разбере истината!

— Какво се случи? — запита той.

Тя се обърна бавно и го погледна.

— Ставаше въпрос за Тифани. Знаеш, че от няколко месеца не е в Ню Йорк, нали? — Хари кимна. — Татко бе писал, че не изглежда добре, спомняш ли си? — Хари пак кимна. — Решила, че е рак, паникьосала се и вместо да отиде на лекар, напуснала Ню Йорк, без да се обади на никого. Обаждаше се тук от време на време, но не казваше какъв е проблемът. Преди няколко седмици положението й се е влошило, започнало кървене, наложило се да влезе в болница… Ужасена, тя се свърза с мен, накара ме да се закълна да не казвам на никого: не искаше никой да разбере за състоянието й. Помоли ме да отида при нея, за да не бъде сама, когато й съобщят диагнозата… Бедната Тифани, тя изтърпя толкова страдания…

„Каква страхотна лъжкиня съм — мислеше Морган, вслушана в гласа си. — Ако повтарям тази история достатъчно често, ще повярвам, че наистина съм родила това дете… Ще повярвам и в болестта на Тифани…“ В началото планът й изглеждаше толкова примамливо прост! Сега се бе превърнал в блато от лъжи, интриги и измами, на които не се виждаше краят! Всеки път, когато смяташе, че е разчистила нещата, изведнъж се появяваше нещо друго, което изискваше все нови и нови лъжи…

— Мили Боже! Но защо? Имах друго впечатление за Тифани… Как е тя сега? — запита Хари.

Морган му се усмихна все още с потънали в сълзи очи.

— Добре, слава Богу. Оказа се, че е било някакъв дребен женски проблем и се наложи малка операция. Скоро ще се оправи напълно. Когато я изписваха от болницата, започнаха родилните ми болки и сега бе ред на Тифани да ме крепи и да ми дава кураж… Ето защо бях толкова тайнствена, Хари… Истински съжалявам, че те разстроих… че те лъгах… Сторих го заради Тифани…

Хари все още я гледаше със странен поглед и за пръв път Морган бе обхваната от чувство на несигурност. „Защо, защо този ужас най-сетне не свърши?… Не искам да лъжа повече, не искам!“ — Сега съм тук и пак сме заедно като истинско семейство… Копнях толкова много за тази минута, а сега… — в гласа й притрепери ридание — ти си лош с мен и…

— Не, любима! Ела тук! — той разтвори ръце и я прегърна. — Прости ми… Полудях от тревога, когато тръгна така внезапно за Ню Йорк. Съжалявам, скъпа. Обичам те толкова много, така силно те желая! Отчаях се при мисълта, че може би те губя…

— Знам, мили, знам — Морган го целуна нежно. — Обичам те повече от всичко друго на света! Каквото и да се случи, няма никога да те оставям пак сам!… — „Сега съм напълно искрена към теб, Хари, кълна се!“

Седнаха един до друг и дълго останаха така, всеки вглъбен в собствените си мисли.

Щастлив и успокоен, Хари бе потънал във видения за безоблачно семейно щастие. Морган беше пак вкъщи, а горе спеше малкият им син — първото от децата, които ще последват, както се надяваше! Самотата и несигурността от изминалите седмици бяха останали зад гърба му и скоро щяха да бъдат забравени завинаги. Отсега нататък ще живеят в радост и разбирателство… докато Морган научи за изневярата му с Елизабет…

Морган все още бе в шок. За пръв път се запита дали този съвършен на пръв поглед план заслужаваше поемане на толкова много рискове. Тези безконечни лъжи! О, Боже! Кой друг, освен Хари ще повярва на фантастичните й измишльотини? Но стореното е сторено: нямаше връщане назад… Бе успяла да осигури някак наследник на Хари и не й оставаше нищо друго, освен да поддържа лъжата.

— Мислил ли си как ще го кръстим? — запита тя внезапно. — Трябваше да го запиша в паспорта си и аз се спрях на Дейвид.

— Той трябва да приеме и името „Хенри“, защото е фамилно име, а какво ще кажеш за Едгар, името на татко?

— Дейвид Хенри Едгар, Маркиз на Блеърмор. Звучи внушително. Хайде да поръчаме шампанско и да вдигнем тост за Дейвид Хенри Едгар, моето връщане вкъщи и за още едно нещо…

— Кое е то? — Хари целуваше врата й.

Морган обгърна нежно лицето му с длани и го погледна с обич в очите.

— Защо да не пием за пълното възстановяване на съпружеските права?

Когато той я притисна плътно към себе си, тя усети възбудата му.

„Всичко ще бъде наред“ — мислеше си.

Откъде идва тогава тази вътрешна тревога и напрежение?