Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Riches, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Благовеста Дончева, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 19гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sianaa(2011)
- Разпознаване и корекция
- sonnni(2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2011)
Издание:
Уна-Мери Паркър. Богатства
ИК „Хермес“, Пловдив, 1996
Редактор: Валентин Георгиев
Коректор: Ева Егинлиян
ISBN: 954–459–277–6
История
- —Добавяне
19
Морган прекара следващата седмица в Ню Йорк. Не желаеше да се погребва във Вайнлънд по-дълго, отколкото бе нужно. Звънеше на Тифани всеки ден, за да провери да не се е случило нещо, но иначе живееше според разбиранията си за добър живот: обикаляше магазините, изгледа всички последни постановки и филми, лежеше в апартамента в хотела, четеше списания и гледаше телевизия.
Избягваше приятелите си. С облекчение захвърли подплънките и дрехите за бременна — страхотно бе да се измъкне от напрежението на играта на бременна, да отдъхне в истинския смисъл на думата. Пристрасти се към скитане из Ню Йорк по дънки — модел на Глория Вандербилт, разбира се! Не бе обличала дънки, откакто бе в пубертета! Съчетаваше ги със спортен блузон и големи черни очила, а косата си скриваше под широка кърпа. В тази маскировка нито една от приятелките й нямаше да я познае!
Само Хари продължаваше да й създава грижи. Той звънеше всеки ден, а понякога и по два пъти на ден. Настояваше да знае какво прави, защо е все още в хотела, с кого се среща… За да се измъкне, тя го излъга, че Зекъри е с нея и че се опитва да го убеди да се върне в клиниката.
— Той отказва да говори с мама и татко — обясняваше тя. — Те дори не знаят, че е с мен, а и не е нужно да знаят. Засега имам голям напредък. Ако те открият, че той е тук, усилията ми ще отидат напразно.
Хари затвори телефона, отчаян и сърдит. „Какво семейство! — мислеше той. — Не съм срещал по-упорити, своенравни и влудяващи хора! Парите са виновни!“
Докато Тифани и Морган очакваха раждането на бебето съответно във Вайнлънд и Ню Йорк, а Хари се тревожеше в Лондон, Зекъри реши, че Париж му е омръзнал.
Вече месеци наред скиташе по големите европейски градове и все още не можеше да преодолее този вътрешен подтик, който го караше непрекъснато да бъде в движение, да не се спира на едно място. Или може би всъщност бягаше от ужаса, който бе оставил зад гърба си? Може би искаше да потисне страха си чрез по-често вземане на все по-силни и по-силни дози от всеки вид дрога, до която съумяваше да се добере?
Онази нощ, когато двамата с Мич ограбиха апартамента на родителите му на „Парк Авеню“, преоблечени като момчета от цветарски магазин, се оказа последната нощ от живота на Смоуки… Някакъв крадец я уби с нож в тъмна сляпа уличка в девет часа вечерта. Отивала е на среща с него в квартирата на Мич. Двата случая — грабежът и убийството — бяха безнадеждно преплетени в ума на Зекъри: независимо от това дали бе буден или спеше, той свързваше безценната купчина диаманти, изумруди или рубини на майка си с безжизненото тяло на Смоуки.
Мич се направи на господин Хладнокръвен. Нареди на Зекъри да взема парите и да изчезва. Ще бъде в Европа само след няколко часа, много преди да се усетят дори да го потърсят! Ще мине време и докато разберат, че е взел и паспорта си.
Зекъри се колебаеше, все още в шок, но Мич вече бе взел решение вместо него. Възхитен от развитието на нещата, той задържа бижутата без каквото и да било притеснение: знаеше, че ще съумее да ги пласира, стига да внимава и да не бърза.
Решението на проблема го устройваше напълно.
От този момент нататък всичко се подреждаше така невероятно гладко, че след време Зекъри се питаше дали цялата история не бе някакъв вид видение, предизвикано от силен наркотик.
Той отлетя за Рим, взе такси от летището до центъра на града и нае стая в малък хотел.
Изтощен от преживяното и от пътуването, спа непробудно почти двадесет и четири часа. Събуди се внезапно, облян в студена пот. Струваше му се, че в корема му се въртят нажежени шишове, трепереше неконтролируемо. И по-рано се беше чувствал по същия начин. Ако не осигури наркотик на измъченото си тяло, ще полудее. Зарови бясно с разтреперани пръсти из багажа си, преди да се сети, че не бе донесъл нищо със себе си.
— Тръгвай чист, човече! Иначе ще провалиш всичко! — го бе изкомандвал Мич.
Слава Богу, че имаше пари! Нямаше време да ги преброи, но те бяха дванадесет големи пакета банкноти от по сто долара, завързани с еластична връвчица. Вероятно не бяха по-малко от общо тридесет хиляди долара. Напълно достатъчно да преживее безгрижно доста време.
Час по-късно Зекъри се върна в хотела с достатъчно хероин за няколко дни.
От Рим отиде в Неапол, където бързо се вля в живота на бедняшките квартали с измамното чувство, че е роден в тях. Открил там собственото си ниво, той взе страхотното решение никога повече да не става жертва на болните амбиции на баща си!
От Неапол се прехвърли в Мюнхен, Берлин и накрая се позадържа известно време в Париж. Понякога пътуваше със самолет, след като се поизчистваше предварително, за да изглежда като студент във ваканция и да може да се смесва незабелязано с американските туристи. Но по-често пътуваше на стоп и спеше, където завари.
Навсякъде лесно намираше търговци на наркотици…
Носеше се из Европа в специфичното зомбирано състояние на наркоман в напреднал стадий на саморазруха, без да забелязва смяната на сезоните, а още по-малко — забележителностите на местата, през които минаваше. Най-важното бе да се поддържа добре напомпан с наркотици… Често сънуваше Смоуки и се събуждаше от собствените си ридания, облян в пот. Потъваше все повече и повече в пропастта на самоунищожението, но го посрещаше с радост: то приспиваше болката, омекотяваше острите, нараняващи ъгли на вътрешното напрежение.
Отначало бе вълнуващо да живее в Париж, но една сутрин стана от леглото, потиснат от непреодолима скука. Спомни си, че Морган живее сега в Лондон и реши да я изненада.
Тифани страдаше от леки пристъпи на болка в гърба. Първият започна още щом стана от леглото сутринта, а час по-късно се обади и вторият. Провери подготвената предварително чанта за болницата, обади се веднага на Морган, но после се зачуди дали не преувеличава нещата и не вдига фалшива тревога. Слезе за съвет при Бет: майка е на две деца, сигурно ще прецени по-правилно какво става.
— Вземи два аспирина, скъпа — посъветва я веднага Бет. — Ако е фалшива тревога, пристъпите ще престанат, но ако продължават, утре по това време ще бъдеш вече майка!
Обзе я внезапен страх, който едва успя да прикрие. Бет я обърка допълнително, като я нарече „майка“. Тя не беше майка. Беше само проклет инкубатор!
— Изпий чаша кафе, мила. То ще те отпусне — суетеше се жизнерадостно около нея Бет. — Признавам, че ти завиждам. Прекрасно е да родиш дете… Когато раждането започне, ще бъдеш толкова развълнувана, че няма да усетиш никаква болка! — тя прегръщаше с копнеж децата си, лицето й пламтеше от ентусиазъм.
Изпълнена със съмнения, Тифани се отпусна тежко на близкия стол. Надяваше се, че Морган няма да се забави.
— Изглеждаш уморена, скъпа. Вдигни крака на това столче и изпий кафето си.
— Благодаря, Бет — въздъхна Тифани с благодарност. — Ще ми липсваш, когато се върна в Ню Йорк. Трябва да дойдеш на гости някой ден с децата.
— Чудесно! Никога не съм била в Ню Йорк. Каква радост ще бъде за децата да посетят „Емпайър Стейт Билдинг“! Уау! Чувате ли, деца? Таша ни кани на гости в Ню Йорк!
— Кога? — извикаха и двете едновременно.
Тифани се засмя.
— При първа възможност — отговори тя весело. Това ще означава, че ще се наложи да признае на Бет коя е всъщност, но ще приключи с информацията дотук. Ще я заблуди, че е дала детето за осиновяване.
Денят напредваше и болките зачестиха: те сякаш следваха някакъв свой ритъм.
Беше пет часът следобед, а нямаше и следа от Морган!
В шест часа Тифани извика такси и пое към болницата. Когато слезе пред входа й със скромната си чанта, до таксито спря луксозна лимузина и от нея изскочи Морган.
— Здравей, Тиф! — извика тя весело, после нареди на шофьора да откара багажа й в хотела, където бе ангажирала стая.
Тифани я погледна изумена.
Свежа и ефектно облечена в костюм от бледожълта коприна с отговарящи по цвят обувки, Морган се спусна, засмяна до уши, към сестра си. На врата и ушите й проблясваха перли, лицето й пламтеше от възбуда, а от ръцете й висяха красиво опаковани пакетчета.
— Смятах, че си родила досега! — извика тя с намек на укор в гласа. — Какво правиш тук?
Тифани я изгледа гневно.
— Какво знаеш ти за тези неща? Възможно е да не родя и до утре сутринта! О, Морган, страх ме е! Какво мъкнеш в тия пакети? — Тифани ги оглеждаше учудено.
Лицето на Морган потъмня от разочарование. Идеята да се отбие в „Блумингдейл“ на път за Вайнлънд, за да купи някои неща за Тифани и бебето, й се стори чудесна. За Тифани беше купила прозрачна нощница от шифон с дантела, съчетана с подходящ по цвят лек пеньоар и чехли, украсени с пера от марабу, голямо шише „Джой“, великолепно червило, а за бебето — фини ленени престилчици със синя бродерия около врата.
— Подаръци! — за момент Морган като че ли загуби част от самочувствието си. — Мислех, че ще те ободрят, Тиф… А ето и плюшено мече за бебето — опита се да натика играчката в ръцете й точно в мига, когато тя се смръзна от поредната атака на болката. — Ей, добре ли си? Изглеждаш ужасно! Хайде да влизаме в болницата! Защо не дойде по-рано? Когато се обади тази сутрин, останах с впечатление, че тръгваш веднага за болницата!
Морган влезе в болницата, нелепо ярка фигура сред характерното й сиво-бяло едноцветие.
Десет минути по-късно извикан по спешност лекар преглеждаше Тифани върху тясно болнично легло. Болките се усилваха, ставаха непоносими. Опита се да си припомни уроците и упражненията в курсовете за бременни: „Отпуснете се… Дишайте дълбоко… Не се борете с болката, следвайте я…“ На практика нещата не бяха чак толкова лесни…
Започваше най-дългата нощ в живота й.
Морган седеше в чакалнята в дъното на коридора, пиеше кафе чаша след чаша и прелистваше списанията, които бе донесла за Тифани. „Сигурно бащите се чувстват като мен сега…“ — помисли тя. От мястото си виждаше вратата на стая Е05, където беше Тифани. Поглеждаше я често и се питаше какво ли става зад нея. Бебето скоро ще се роди и по някое време ще позвъни на Хари. Не бе освободила апартамента в „Елгънкуин“ и на рецепцията бе оставила бележка с молба да отговарят неопределено, че е излязла, ако някой я потърси по телефона. Всичко беше под контрол.
Без да обръща внимание на надписа „Пушенето забранено“ Морган извади цигара от елегантна златна табакера и я запали. Планът й бе блестящо замислен и успешно изпълнен. Нищо не заплашваше повече бъдещето й. След две седмици ще се върне при Хари и те ще съберат отново нишките на живота си, прекъснати от „бременността“ й и смъртта на стария херцог.
В два часа през нощта Морган вече съжаляваше, че не се е прибрала в хотела. Беше й горещо, потеше се, коприната лепнеше по гърба й, а полата й бе невъобразим кошмар от гънки. Колко още ще продължава това чудо?
Стресна я неочакван шум и раздвижване откъм стаята на Тифани. По коридора притича медицинска сестра, друга влезе бързо в стаята с болнична количка. Оттам излязоха двама лекари в бяло, размениха набързо няколко думи, после единият се върна в стаята, а другият се втурна надолу по коридора. Морган усети, че нещо не е в ред. Лицата и на двамата бяха мрачни и напрегнати.
Тя стана и тръгна да търси някого, от когото да разбере какво се е случило. Очевидно зад вратата на стая Е05 ставаше нещо непредвидено.
Съботният следобед се изнизваше бавно и тягостно: бе четири часът и обичайното за работните дни оживление по „Найтсбридж“ постепенно се стопяваше. Луксозните бутици и магазини опустяваха, живеещите в района се оттегляха извън града. Хари дори успя да намери място за паркиране на ролс-ройса, когато се прибра от галерията рано следобед!
Отвън къщата изглеждаше празна. Когато бе тук, Морган имаше обичая да светва всички лампи в къщата и понякога минувачите зърваха през пролуките на тежките завеси по прозорците искрящите полилеи, картина от Гейнсборо[1] или Кнелер, част от инкрустирано бюро, облян в насочена светлина ъгъл, обрамчен с орхидеи.
„Без Морган всичко изглежда бездушно“ — помисли с тъга Хари. Влезе и тръгна веднага към кабинета в дъното на къщата, обърнат към градината. „Ех, защо Морган не е тук сега…“ — простена в себе си Хари. Беше заминала за Щатите само преди десетина дни, но те му изглеждаха дълги като месеци, а до раждането на бебето имаше още седмици наред! Какво да прави през тези дълги часове, за да не полудее от самота? Животът без нея бе лишен от блясък, точеше се едва-едва, скучен и сив. Безкрайно дългите дни се сменяха от дълги нощи в студено, самотно легло.
Снощи не успя да се свърже с нея по телефона. Проклетата администраторка на „Елгънкуин“ го отпрати с безразличие: „Съжалявам, но Лоумъндската херцогиня не е в хотела. Приятен ден!“
Приятен ден, представи си! Събуди се потиснат тази сутрин, направи яростен скандал с майка си по телефона, загуби много на скуош[2] с партньора си, Джон, а сега се гърчеше в голяма празна къща и срещу него се зъбеше подигравателно празен съботен следобед и дълга вечер — да не говорим за утрешния неделен ден!
Обгърна го — като мокро одеяло — мрачно отчаяние. Как му се искаше само да се качи на самолета и да отлети при нея в Ню Йорк! Но беше невъзможно: бизнесът в галерията процъфтяваше след изложбата „Стари майстори“ и присъствието му там бе наложително. Пусна телевизора и разтвори „Таймс“.
Някой позвъни на външната врата и Пъркинс се появи в кабинета да съобщи за посещението на лейди Елизабет Грийнли.
— О! — възкликна Хари и този едничък звук остана да виси за миг във въздуха, натежал от противоречиви чувства и неясен подтекст. Скочи бързо на крака и отиде в коридора, където Елизабет го очакваше търпеливо.
Хари я поздрави сърдечно с чаровната си усмивка.
— Здравей, Елизабет! Каква приятна изненада! Как си?
— Здравей, Хари! Надявам се, че ще ме извиниш за внезапната ми поява тук, но от два часа се боря с тълпите в Хародс и съм направо изтощена! Освен това никъде не се вижда свободно такси! — сините й очи бяха като две прозрачни езера, от които струеше чиста, непресторена невинност.
— Много се радвам, че те виждам. Ще останеш да изпием по чаша чай, нали? — без да изчака за отговор, той се обърна към Пъркинс: — Донеси ни чая в кабинета, ако обичаш — после придружи Елизабет до тапициран с кожа диван и й помогна да се освободи от пакетите си.
Напоследък Хари се чувстваше много добре с Елизабет. „В края на краищата познаваме се повече от двадесет години — разсъждаваше той наум — и от нас се очакваше да станем добри приятели. Не любовници, не и семейна двойка, а добри, сигурни един в друг приятели.“ Радваше се, че и тя гледа на отношенията им по същия разумен начин.
— Имаше ли много работа? — запита тя.
Елизабет винаги бе показвала интелигентен интерес към работата му и той с радост се залови да я информира за картините, които бе купил и продал в последно време.
По-късно Пъркинс поднесе чая и Елизабет целенасочено пое грижата за сребърната табла, сребърния чайник — с емблемата на рода — и скъпия порцелан.
Хари никога не се бе чувствал добре сам. В този момент той се наслаждаваше без задръжки на отиващия си съботен следобед. Сандвичите с краставички и намазаните с масло препечени питки бяха чудесни, а шоколадовият кекс — шедьовър на госпожа Пъркинс, се топеше в устата. Огънят в мраморната камина пръскаше весели искри и създаваше уют. А компанията на Елизабет вдъхваше спокойствие: едно приятно приятелско присъствие без изисквания.
— Какво ще правиш тази вечер? — запита той импулсивно.
Елизабет разтвори широко очи, сякаш до този момент не се бе сещала да помисли по въпроса.
— Не знам точно. Мама и татко са извън града, така че вероятно ще я прекарам тихо и кротко вкъщи. Доколкото знам, ще има интересен филм по телевизията…
— Защо не излезем да вечеряме някъде? Има голям избор тихи ресторантчета наоколо, така че дори няма нужда да сменяме дрехите си. Какво ще кажеш? А после ще те откарам вкъщи с пакетите ти…
Елизабет наклони леко глава на една страна като птица, напрегнато вслушана в нещо, и даде вид, че оглежда предложението от всички страни.
— Е…
— О, хайде, Елизабет! Няма да закъсняваме! И двамата сме без ангажименти, защо да не вечеряме заедно!
— Добре — смили се тя и му се усмихна мило.
— Прекрасно! — силно ободрен, Хари добави: — Преди да излезем, трябва да се обадя на Морган в Ню Йорк. Колко е часът там сега? — погледна часовника си. — Обяд. Ще й позвъня след минутка. Искам да разбера как е, а не мога да се свържа с нея от снощи.
— А! — Елизабет го погледна съчувствено. — Няма я вече от две седмици, нали? Самотен ли си? На твое място бих страдала много.
Хари се усмихна. Колко точно го разбираше Елизабет, каква чудесна приятелка е!
— Да, понякога не е лесно… — призна той, като сви рамене. — Никога не съм успявал сам да ангажирам времето си с нещо интересно…
— Знам — и тя пак го дари със същата нежна, разбираща усмивка.
Разговаряха, докато навън се спусна сумрак и площад „Монпелие“ затихна като селска уличка. Кайсиевите абажури на лампите в кабинета обливаха лицата им с меко сияние, огънят в камината постепенно се превърна в жарава…
Хари отпиваше джин с тоник, понесен върху ласкавите вълни на лекия приятелски разговор. Отдавна не се бе чувствал така добре…
Хари отведе Елизабет в малък шикозен ресторант, редовно посещаван от Уелската принцеса след пазаруване с приятелки. Елизабет поръча „Джоузефинс Дилайт“, три черупки от яйца с пълнеж, украсен отгоре с червен и черен хайвер и ситно накълцана пушена сьомга, а Хари предпочете патешко, приготвено в глинен съд. После и двамата се спряха на обезкостен пъдпъдък със сос от диви гъби и бутилка френско вино.
С развързан език в резултат на изпития джин с тоник преди вечеря, Хари сподели с Елизабет неприятностите, които имаше напоследък с майка си. Разисква с нея надълго и нашироко опасенията си във връзка с идеята й да живее заедно с Ендрю.
— Честно казано, изненадан съм от неговата реакция! Представяш ли си, той е съгласен! Не разбирам: не му ли идва наум, че така ще изгуби независимостта и свободата си? Тя ще настоява той да я придружава навсякъде! Налудничава идея! — продължаваше Хари, като се самонавиваше все повече и повече.
— Прав си — мъркаше успокоително Елизабет до него, поставила ръка върху неговата. — Ти винаги си прав.
Беше полунощ, когато станаха от масата.
— Кога мина това време! — възкликна учудено Хари, докато крачеха към колата. — Ще те закарам до вашата къща и ще продължа към дома. Радвам се, че пуснах Дънкан в отпуск за края на седмицата. Мразя да задържам бедния човек до тези късни часове.
В колата не разговаряха, обгърнати от приятната атмосфера на пълно разбирателство. Пет минути по-късно те пресякоха „Итън Скуеър“ и колата спря леко пред дома й в „Кливдън Плейс“.
— Благодаря за чудесната вечер, Хари. Прекарах изключително приятно — в гласа й ясно се долавяше нотка на тъжен копнеж.
— И аз — той се наклони към нея, за да я целуне братски по бузата, но в този момент тя се обърна към него и устните му попаднаха върху нейните. А те бяха меки и нежни като устни на дете… и тя ги притискаше леко към неговите… Ръката й се плъзна около врата му, лъхна го лекият аромат на парфюма й. За миг той замря, но в слабините му пламна познатият пожар и като я притисна силно към себе си, целуна я продължително и страстно. А тя се притисна с благодарност към него, готова да го погълне в собствената си жар… „О, Боже — застена той вътрешно, обхванат от мощната вълна на неконтролируема страст, — толкова време не съм бил с жена!“ Много дълго време без това сладко окуражаване сега… прекалено дълго време… сам с мъжките си нужди…
Тя го каза вместо него:
— Хайде да влезем вътре, Хари.
Пред къщата на площад „Монпелие“ спря такси и от него слезе висок рус младеж с шепа дребни банкноти от получено ресто.
Дрехите му бяха измачкани и протъркани, брадичката му бе скрита от неподдържана брада, която сякаш бе проядена от молци. Той се вторачи във внушителната къща с пожълтели очи със зелени ириси. Постоя така несигурно, като се полюляваше леко на крака. Таксито се отдалечи, шумното ръмжене на двигателя се вряза неприятно в нощната тишина на площада.
Беше три часът след полунощ.
Позвъни и зачака. След пет минути позвъни пак и удари с месинговото чукало. После седна върху белите мраморни стъпала и зарови в пътната си чанта. Ръцете му трепереха и въпреки нощния хлад, фина мъгла пот покриваше лицето му.
По някое време вратата се отвори и през пролуката надникна стреснатото лице на Пъркинс. Загърнат в тъмносин вълнен халат, той се вгледа смаяно в смачканата фигура пред краката си. Канеше се да затръшне вратата, когато младежът се обади:
— Морган… Дойдох да видя Морган.
— Моля?
— Сестра ми, Морган. Не живее ли тук? Дойдох да я видя — Зекъри се изправи бавно на крака и погледна иконома от горе на долу.
— Страхувам се, че… — Пъркинс бе напълно изумен: този скитник, този бродяга, очевидно пиян… и младата херцогиня?!…
В този момент дочу ясното мъркане на ролс-ройса и с облекчение проследи маневрата на херцога, преди да паркира недалеч от входа.
— Тук ли е Морган или не е? — повиши агресивно глас Зекъри.
— Почакайте за момент, сър.
Хари изкачваше стъпалата със зачервено лице и несигурна походка.
— Ваша милост…
— Какво става, Пъркинс?
— Хари, току-що пристигам от Париж… Къде е Морган?
Когато разпозна Зекъри, лицето на Хари придоби още по-смаян израз от това на Пъркинс.
— Но… — запелтечи той.
— Няма ли да ме поканите най-сетне да вляза? Изтощен съм до смърт! — Зекъри се втурна в коридора и захвърли чантата на пода.
— Но Морган е в Америка! Ти си я срещнал… тя те е срещнала… — Хари ломотеше несвързано, объркан и от неочакваната поява на Зекъри, и от количеството изпит алкохол тази вечер. — Хиляди дяволи! Какво правиш тук?
Зекъри го изгледа с неестествено бляскави очи.
— Не съм виждал Морган, откакто… откакто се сгодихте! — извика той триумфално, бе успял да довърши изречението си. — Когато дойде в Ню Йорк да се запознаеш с нас…
Хари разтърка енергично лице и съжали, че бе пил толкова много. Тази нощ се оказа най-забележителната нощ в живота му, а сега като че ли има признаци да се обърне в кошмар… Бе чукал — за пръв път! — бившата си годеница и приятелка от детството, а пред него сега стоеше Зекъри и твърдеше, че не е виждал Морган повече от осемнадесет месеца!
— Ела с мен в кабинета — промърмори той и тръгна нататък, избягвайки погледа на Пъркинс.
На определени интервали от време сякаш брадва се стоварваше върху нея и я разцепваше на две. По лицето й се стичаше пот, паника забиваше кокалести пръсти в мозъка й. „Не мога… не мога повече!… Ще умра…“ Нов пристъп на болка я преряза като с нажежен до червено меч и в главата й бясно закръжи самотна мисъл: „Не е честно… Това бебе дори не е мое… Умирам за едно нищо!…“
Тифани чу раздиращ сърцето писък на жена и едва по-късно осъзна, че пищи самата тя…
Навсякъде я опипваха ръце — тежки ръце, които натискаха корема й, бърникаха нещо между краката й, ръце, които връзваха китките, нагласяха краката й високо в гривните на гинекологичния стол… Ръце, които я измъчваха и отказваха да я оставят на мира… И гласове… Настоятелни гласове, които бръмчаха в ушите й: „Напъвай!… Дай напън!… Не се отпускай!…“
Тя внезапно реши, че понесеното досега страдание е напълно достатъчно. Отказваше се от борбата. Никой не е в състояние да понесе толкова голяма болка… Още една жестока — разкъсваща — болезнена атака — и тя пое дълбоко дъх и затвори очи… Обгърна я тъмнина и Тифани с радостно облекчение потъна в нея, убедена, че най-сетне умира.
— Вие роднина ли сте на родилката? — обърна се медицинската сестра към Морган. Беше шест часът сутринта, а тази елегантна млада жена бе престояла в чакалнята цяла нощ.
— Аз съм сестра й и искам да знам какво става.
— Ще проверя дали някой от лекарите ще може да говори с вас — тя забърза надолу по коридора. От колосаната й униформа и енергичните стъпки лъхаше ефективност и самоувереност.
Няколко минути по-късно един от лекарите излезе от стаята на Тифани и се приближи към Морган.
— Вие сте сестра на госпожа Кидър? — запита той направо.
— Кидър? — Морган глупаво замига срещу него за момент, после се съвзе и побърза да отговори: — О! Таша Кидър. Аз съм й сестра.
— Добре. Имаме случай на седалищно раждане. Всеки път, когато коригираме позицията на бебето, то се изплъзва и веднага застава в същото положение. Разбирате ли ме, госпожо…
— Лоумънд.
— Госпожо Лоумънд, ще направим още един опит, ще се опитаме да го повдигнем с форцепси, но… пулсът на бебето отслабва. Ако не успеем, ще се наложи да прибегнем до цезарово сечение.
— Това… добро решение ли е?
„О, Боже, запази бебето, моля те!“
— Както казах, и бебето, и сестра ви показват признаци на отслабване. Ще ви информираме непрекъснато, госпожо Лоумънд — той се поклони леко и се отдалечи с бързи крачки.