Уна-Мери Паркър
Богатства (2)

1

„Парите не купуват любовта, но й помагат…“

През жълтите копринени завеси проникваше мека слънчева светлина и изпълваше спалнята на Тифани с топлото сияние на зряла кайсия. Тя бавно отвори очи и веднага усети лекото помръдване на Хънт до нея. Той зарови лице в пуха на възглавницата и от завивката се подаде силно, загоряло от слънцето рамо и разрошена тъмна коса. Принадлежеше й изцяло — поне за момента… Примъкна се до него, обгърна го с ръце и той сънливо се потопи в подканващата й топлина. Ръката му се плъзна към гърдите й, устата му жадно затърси устните й и тялото й се залюля в познатата люлка на страстта. Отпусна се над него с чувствено въртене на бедрата, дългата й руса коса покри лицето му, меките й устни отвърнаха на целувката му.

— О, о… захарче! — застена той, когато тя загали бедрата му отвътре и нежно го всмука в себе си. Огнен фойерверк избухна в слабините й… силните й тласъци влудиха и двамата, поведоха ги бързо към мига на екстаза… коприната на косата й галеше гърдите му… дъхът й сякаш замря в гърлото й… По-бързо… по-дълбоко… по-страстно… С последен мощен тласък тя докара и двамата до разтърсващия върхов момент, а после се отпусна изтощена върху него, обгърната от силните му ръце.

Хънт Келерман. Любовникът й. Женен, с двама сина. Първокласен филмов и телевизионен режисьор с наниз от титли към името си и номинация за „Оскар“. Понякога оставаше с нея цяла нощ — понякога я напускаше рано…

— Кафе, скъпи?

— Колко е часът? — запита той все още със сънлива дрезгавина в гласа.

Тифани погледна златния си часовник „Картие“, подарък от него.

— Седем и пет.

Той скочи, внезапно напълно събуден.

— Исусе, имам среща в осем за уточняване на графика за снимките!… Първо ще взема набързо душ — целуна я леко, преди да се раздели с разкоша на огромното легло.

В апартамента на Тифани Калвин на „Парк Авеню“ всичко бе луксозно и голямо. Бе получила изключително щедра сума от баща си на осемнадесетия си рожден ден. Беше й я дал, за да осигури начален тласък на кариерата й, а ако се наложи — и позлатен парашут!… По-малката й сестра, Морган, получи същата сума на същата възраст и похарчи голяма част от нея за кожени палта, дрехи и бижута, а Тифани заложи на този апартамент. Сега той се бе превърнал в нещо по-голямо от изключително ценна придобивка в областта на недвижимите имоти. За нея бе външен, материален израз на свободата и независимостта. На двадесет и четири години тя бе вече широко известна като театрален дизайнер на облекла: беше доказала на семейството, че — независимо от произхода и от значителния личен доход — тя е способна да постигне успех и като професионалист в определена област. Пет постановки извън Бродуей с нейни костюми бяха последвани от две пиеси и мюзикъл на Бродуей — и то се знае, от миналогодишния филм, „Бързият пътешественик“.

Изтегна се замечтано като котка, полежа още малко, вкусвайки с удоволствие момента, озвучен от жизнерадостния глас на Хънт, който пееше под енергичния акомпанимент на душа. После се втурна към огледалото и разреса косата си, докато я превърна в пухкав облак, обгърнал ласкаво раменете й. От огледалото в нея се взираха напрегнато зелени очи с рядко срещан нефритов нюанс, засенчени от дълги гъсти мигли. Плъзна се в утринния си халат от морскосин атлаз, убедена, че й предстои чудесен ден.

Бе срещнала Хънт, докато работеше върху костюмите на „Бързият пътешественик“. Той беше режисьорът и при първата им среща бе доста напрегната. Хънт имаше репутация на труден човек и тя бе сигурна, че гледа на нея като на разглезена богата дама, решила да запълва времето до женитбата си по този начин.

— Харесвам моделите ви! Личи си, че сте човек с въображение — заяви той, когато прегледа предложените модели. Тъмните му очи потънаха в нейните за миг, а после устните му се разтвориха в одобрителна усмивка. Станаха любовници, преди да приключи филмът. Хънт не беше първият мъж в живота й, но бе определено най-добрият. Независимо от семейното му положение.

Кафето замърка във филтъра, докато изстискваше портокаловия сок. Когато се върна в спалнята, Хънт изскочи от банята с хавлиена кърпа около бедрата.

— Кафе? Чудесно! — той изпи наведнъж половината от ароматната тъмна течност. — Благодаря, Тиф. Какъв идиотски ден ми предстои само! Знаеш колко се безпокоя вече заради Боб Кларксън… Не го възприемам за ролята на Джи Ай и това е! — напъха се в панталоните си и мускулестото му тяло пак изпълни с горещ копнеж слабините й. — Ако бяхме успели да осигурим Бъд Харви, както исках… — тя не го слушаше.

— Заявих на онзи глупак, продуцента, че ако действително има желание тази роля да стане… Тиф, слушаш ли ме?

Тифани трепна.

— Разбира се, скъпи! Ти казваше, че…

— И няма да успея да го свърша тази вечер! Предстои среща с композитора — и той ми вдига кръвното! — а като капак на всичко Джони е поканила гости за вечеря!… — той прехвърли ключовете и портмонето в джоба на сакото си.

Тифани му отговори с бледа усмивка. Изведнъж стана ясно, че денят няма да е чак толкова хубав, колкото й се искаше…

Взе душ веднага щом остана сама и си облече практичен бял памучен костюм със спортна кройка, който съчета с обувки с деколте: обикновеното й работно облекло. Предстоеше дълъг ден на безмилостно обикаляне и се налагаше да съобрази облеклото си с този неприятен факт. В такива дни Тифани Калвин, красавица от висшето общество, с гардероби, пълни с оригинални модели от Армани, Клоуи и Калвин Клайн, обръщаше гръб на ослепителния си имидж на богата жена и се превръщаше в работеща жена. Среса косата си назад, върза я на опашка с бяла панделка, прибави малко руж на бузите, блясък на устните и бе готова да посрещне предизвикателствата на деня.

С втора чаша кафе в ръка, тя се отправи към ателието си: просторна стая на другия край на апартамента. Енергийна сърцевина на живота й, то представляваше продълговата стая с висок таван, полиран под и искрящи бели стени. Бюрото беше под прозореца, а по протежение на цялата дълга страна се намираше широк плот, под който се съхраняваше всичко — като се започне от художествени материали и се свърши с мостри от платове. Мебелировката на студиото включваше още голям, прекалено висок диван с ментовозелена тапицерия, високи бели столове с възглавнички в същия цвят и ниски пластмасови масички за кафе. Наоколо беше пръснато изобилие от стъкленици с четки за рисуване във всички възможни размери, книги върху дизайна, архитектурата и модата и тенденциите през вековете — те й осигуряваха бързи справки и я ориентираха за характерните особености на модата в даден период. Върху стените висяха някои от моделите й в матови алуминиеви рамки, като се започне от студентските дизайни и се завърши с последните от „Бързият пътешественик“.

Към девет часа щяха да пристигнат двете й помощнички — Шърли Хартмън и Мария Рот. От момента на появата си в студиото до късно вечерта те работеха, без да вдигнат глава. Но сега, в този благословен от Бога пръв утринен час от работния ден, тя имаше възможност спокойно да прегледа пощата, да телефонира, където трябва, да сортира бележките си — да се подготви психически за натоварения график на деня. Имаше само седем седмици до премиерата на „Нощен хлад“, драма от тридесетте години със седем действащи лица и Джанин Бел ами в главната роля, а тя по всеобщо мнение бе най-голямата кучка в Бродуей! От Тифани се очакваше да изработи модели за двадесет и шест отделни костюма плюс всички аксесоари към тях. Мъжките костюми не бяха проблем: широки прави панталони, обърнати отдолу, сака с двойно закопчаване и големи широки ревери, както и високи колосани яки с подвити ъгълчета за смокингите. Дори вече бе избрала кариран щрайхгарен плат за главния актьор в първо действие. Но облеклото на актрисите изискваше по-голям финес: трябваше да се улови сантименталната романтика в края на двадесетте години с характерните силно набрани ръкави и скроени на верев поли, толкова популярни, преди да се наложат по-практичните модели на четиридесетте. Тифани замислено загриза края на молива си и се зае да отмята с ъгълче нещата, които считаше за решени: обувки с въздебели токове и ремъчета с копчета над стъпалото, чорапи с ръб, луксозни чанти с месингови закопчалки, перуки: къси коси с път отстрани и дълбоки вълни. Днес трябва да потърсят и купят поне някои подходящи платове за роклите. Шърли щеше да я придружи до „Лоуър Ийст Сайд“, където огромни складове на платове съхраняваха хиляди рула плат от всички краища на света, а Мария ще се впусне в търсене на огърлици от слонова кост и корал, висящи нефритови обици и пръстени от розов кварц.

— Здравей, Тиф! — Шърли се втурна в студиото с широка усмивка, искряща от ентусиазъм.

Тифани се завъртя на високия си стол и погледна развеселено и с обич главната си помощничка: дребна, но набита и енергична млада жена.

— Здравей! — отговори на поздрава й тя. — Защо сияеш така? Какво се е случило? Да не би всичките ти Коледи да са се ступали наведнъж?

— Почакай и ще разбереш! — тя заровичка в голямата чанта с дълги дръжки за носене през рамо и заизважда четки за коса, резервни обувки, една ябълка и три бележника, които обсипа щедро с ругатни. — Аха, ето го! — широка усмивка сякаш плисна светлина върху покритото й с лунички лице. Размаха победоносно мостра, от бежово крепиран шифон, напръскан деликатно с ябълкови цветчета. — Действие второ, сцена първа! Не търсеше ли точно такъв плат за Джанин Белами?

— Шърлии! Ти си истински гений! Къде го откри, по дяволите? — Тифани разгледа внимателно плата, постави го върху парче кремава коприна, за да оцени по-пълно ефекта. — Той е съвършен!

— Намерих го в магазина на Нусбаум. Имат още около седем метра — наредих да ги запазят.

— Вземи ги още днес. Не вярвам да намерим нещо по-подходящо. Дали имат тъмен шифон с цвят на аметист? Нужен ми е за вечерната рокля в последната сцена. Имам предвид онази с откритите рамене и пола на меки веревни волани.

— Ще проверя — Шърли отбеляза поръчката в един от бележниците си. Правеше впечатление на неорганизирана, но в действителност бе най-добрата помощничка на Тифани в сравнение с всички други преди нея.

Няколко минути по-късно пристигна и Мария и трите доуточниха количествата и типа платове, от които се нуждаеха. Тифани погледна часовника си: десет часът. Време бе за излизане.

Тифани и Шърли слязоха до „Лоуър Ийст Сайд“ на Ню Йорк и се изкачваха пеша по „Ийст Хъдсън Стрийт“, докато стигнат до „Орчърд Стрийт“: там бяха складовете на платове. Заеха се да ги претърсват: тежка и невинаги резултатна работа. Тифани често мечтаеше един ден да се прибере вкъщи с всичко нужно само след два часа търсене! Още една несбъдната мечта… Не, те нямаха морскосиня коприна на бели точки, нямаха и гълъбовосив шифон. Нямаше шанс да намерят бяло пике, кремав шантунг, нито син крепиран атлаз! Изпотена и отчаяна, тя се зачуди дали няма да й се наложи да вземе от наличните платове и да ги боядиса в желания от нея цвят… Толкова затруднения само във връзка с плата! А какво ли ще стане, когато се заеме да търси съответстващи копчета, ширити и токи на колани? „Хората виждат само външния блясък на кариерата ми“ — помисли си тя с крива усмивка. Гърчи се тук, вместо да обядва в момента в „Пиер“, едва се влачи по горещи, морни улици, претъпкани с гневни шофьори на камиони, които се зъбят един на друг, шофьори на таксита, натискащи ядно клаксони, и тълпи от хора, които се бутат напред-назад.

— Колко е часът, Шърли? — запита отчаяно тя.

Шърли опъна напред ръка (характерен мъжки жест) и погледна големия си часовник.

— Почти един и петнадесет.

Тифани се намръщи. В четири часа имаше среща с дизайнера на декорите за преразглеждане на някои проблеми, породени от основния цветови фон на декорите. По-късно трябваше да се срещне с Даян Джианкана, която шиеше облеклата.

— Мили Боже! — прошепна тя. Бяха часове наред на крака и едва бяха открили платове, само донякъде близки по цвят и качество до нейните виждания!

— Чай с лимон, Тиф? Обзалагам се, че ще ти се отрази добре — Даян бе енергична жена в края на тридесетте си години, известна с умението да запазва спокойствие и в най-напрегнатите моменти. Персоналът й се състоеше от тридесет души, всеки специалист в своята област, независимо от това дали ставаше въпрос за точно кроене или пришиване на мъниста. Освен това те бяха плътно с нея от момента, в който започна самостоятелен бизнес преди дванадесет години. Тифани бе напълно сигурна в Даян: знаеше, че тя ще възприеме правилно модела й и ще го достави навреме.

— Благодаря ти. Денят ми беше ужасен! Обиколих всеки склад на платове от „Орчърд Огрийт“ до шивачниците!

— Не ми казваш нищо ново, миличка!

Тифани отпусна умореното си тяло върху единствения стол, наполовина скрит под купища костюми, закачени на релса.

— Колко време имаме още?

— Седем седмици — Тифани дръпна ципа на папката си, — а са двадесет и седем костюма всичко! Шърли донесе ли платовете, които купихме днес следобед?

Даян кимна.

— Ще започнем първо с тях. Какво ще правим този път? — наклони се напред със светнали от любопитство очи, за да разгледа моделите на Тифани. Двете си бяха паснали чудесно. Даян искрено се възхищаваше от таланта на Тифани: тя бе професионалист, изцяло отдаден на работата си! А вниманието й към всяка подробност улесняваше много работата на Даян. Тя стенеше вътрешно при всяко неволно сравнение между Тифани и някои от другите дизайнери, с които работеше. По-голяма част от тях нямаха ни най-малка представа за основните изисквания на майсторите кроячи или специалистите по гънки и плисета!

— Този път насреща ни е Джанин Белами, така ли? Господи, как мразя всеки миг от работата с нея! Когато идва на проби, никога нищо не е така, както тя го иска!

— Знам, Даян. Тя е като трън в петата на всеки, с когото има някаква работа! Ето моделите за нея — Тифани вдигна няколко красиви акварелни скици на Джанин — висока, стройна красавица, в серия рокли от мек шифон, украсени около врата и раменете с искрящи камъни.

— Когато ги види, ще бъде поласкана до полуда, тая кучка! — възкликна Даян с възхищение. — Да се надяваме, че ще хареса отражението си в огледалото… Знаеш какво се случи на последната й постановка, нали? Пищя, бесня и отказа да облече, която и да е от дрехите, предназначени за нея! Накрая накара личната си шивачка — една простачка без вкус! — да направи незначителни поправки тук-там… Какво ще сториш, ако историята се повтори, Тиф?

— Ще й кажа да си го начука — отговори спокойно Тифани.

 

 

Искрящата сребристобяла вечерна рокля на Морган Калвин лежеше върху леглото. Морган довършваше грима си пред огледалото: подчертаваше с подсилени сенки изумруденозеления цвят на очите си.

Бе вече два месеца в Лондон, и то на върха на сезона! Но пак тръпнеше от възбуда и вълнение, докато се обличаше, за да отиде на поредния бал, прием или каквото и да било! Тази вечер бе поканена на бал в „Сътан Плейс“. Дългата светлоруса коса беше събрана елегантно на върха на главата й в изобилие от свободно падащи къдрици и чупки. Докато се разглеждаше в огледало в красива махагонова рамка, тя призна пред себе си, че се чувства развълнувана, както по времето, когато като малко момиче в Ню Йорк се отправяше на детско парти.

Морган обичаше приемите.

Всеки ден тя благодареше на щастливото хрумване на Розали и Глен Уинууд, приятели на родителите й, да я поканят да прекара лятото при тях във величествената им къща е към бърлендска тераса и бели коринтски колони и пиластри^[1], построена в началото на миналия век по идея на Джон Неш. Тя бе обърната към зеленото кадифе на Риджънт Парк и пред прозорците й се разстилаше красив калейдоскоп от цветни лехи, храсти и дървета: създаваше се впечатление за вечно лято през цялата година! Идеална градска къща според Морган. Красивата извита фасада на терасата, натежала от декоративна мазилка и деликатно изработени перила от ковано желязо, създаваше съвършена обстановка за Морган и я лансираше чудесно във висшето общество.

Едва ли би могла да иска по-добър старт!

Заизброява наум местата, които бе посетила: Кралската академия на изкуствата (бе я разгледала като привилегировано лице, без да се смесва с тълпите!), Ройъл Инклоужър в Аскот, бе ползвала най-добрите места в Уимбълдън, за да проследи играта на Джон Макенроу, спечелил и този път престижния шампионат — да не говорим за приемите всяка Божа вечер! Коктейли на терасата на Камарата на лордовете, елегантни вечери на свещи в „Епсли Хаус“, където им сервираха в легендарната колекция от златни чинии на Уелингтънския херцог; бал в „Хемптън Корт Пелъс“ и градински прием в Бъкингамския дворец, където бе представена на един-двама души от кралското семейство. Глен, който бе свързан с американското посолство, имаше достъп навсякъде, и двамата с Розали като че ли познаваха всички! Но на Морган й допадаха най-много посещенията в някои от великолепните грандиозни къщи, чиито собственици можеха да проследят потеклото си векове назад.

Плъзна се в роклята, ушита по модел, специално изработен за нея от Карл Лагерфелд, прибави към нея фина диамантена огърлица и висящи обици. Пръсна малко парфюм „Джой“.

Ако не успее да пипне някой богат английски аристократ с титла само с вида си тази вечер, да не се казва Морган Калвин!

На долния етаж някои от поканените вече пиеха шампанско в гостната на Уинуудови, а отвън чакаха редици от ролс-ройсове и бентли, за да ги откарат на бала.

Когато Морган се появи, всички замълчаха и се вторачиха в нея. Тя бе отработила до съвършенство всяко движение. Разтвори плавно двукрилата врата, спря се, огледа спокойно лицата на насъбралите се и се отправи бавно към избрания събеседник.

До украсената с резба мраморна камина стоеше Джефри Дент, най-младият член на Парламента и голяма надежда на Консервативната партия. Той говореше с капитан Елъстър Хътчинсън (15-и/17-и хусарски полк), който се набиваше в очи с великолепието на униформата си. По щастлива случайност той бе не само богат, но и забавен събеседник. До него се бе изправил Мигел де Карвалозо, богат бразилски плейбой, известен с умението да играе поло, табла и да кара ски.

— Изглеждаш прекрасно, любов моя!

— Как си, скъпа?

— Сладък мой ангел…

Морган ги дари с най-пленителната си усмивка, предложи буза за целувки и отговори на поздравите им с подобаващ ентусиазъм.

Никой от тях не отговаряше на изискванията й.

Когато отидоха на бала, тя остана с Джефри Дент, отпиваше по малко от чашата с шампанско в ръката си и наблюдаваше претъпкания с двойки дансинг.

Внезапно забеляза този, когото търсеше. Висок и елегантен, той се усмихваше с най-привлекателната усмивка, която някога бе виждала. Танцуваше с повлекана в рокля от Лаура Ашли с единичен наниз бисери около зачервения врат и с посърнали вече цветя в косата.

Морган се отдалечи от Джефри и потупа леко Розали по рамото.

— Коя е онази двойка там? — запита тя. — Високият мъж и момичето с роклята на цветя.

— О, скъпа моя, не съм сигурна… Чакай да си сложа очилата — Розали се замота в позлатената верижка на балната си чантичка, но накрая успя да измъкне очила за специални случаи като този, украсени със скъпоценни камъни. — А! Така е много по-добре… Къде отидоха?

— Пред оркестъра.

— О, това е лейди Елизабет Грийнли! Майка й е изключително чаровен човек — графиня Фицхемънд. Доколкото знам, Елизабет дебютира миналата година, въпреки че, кой знае защо, те не използват повече тази дума тук. Майка й ми каза, че се учи да пише на машина…

— Но кой е той? — прекъсна я Морган.

Розали поклати неопределено глава.

— Нямам представа… Но те, изглежда, прекарват много добре, нали? — и тя се отдалечи, за да уточни кой още присъства на бала.

Морган си даде вид, че слуша Джефри още няколко минути, въпреки че скорошният дебат в Камарата на общините ни най-малко не я интересуваше. После му се усмихна очарователно и каза твърдо:

— Ще ме извиниш ли? Зърнах стара приятелка, искам да разменя няколко думи с нея — подаде му празната чаша и се отправи към бара на другия край на залата. Лейди Елизабет и младежът стояха там и очевидно се наслаждаваха взаимно на компанията си.

— Елизабет! Много се радвам да те видя — Морган се приближи до нея с протегнати ръце и я целуна леко по бузата. — Изглеждаш прекрасно! Как си? — Елизабет й отговори с учтива озадачена усмивка. — Срещнахме се у семейство Ъмли — продължи Морган без нито капка смущение. — Сигурна съм, че беше там — или може би на онзи уикенд в имението на Монгомъри?… Господи, какъв активен сезон! Скоро ще забравя къде съм срещнала собствената си майка! — тя ги дари с нежния си ромолящ смях, пред който дори изражението на Елизабет се посмекчи.

— Да, разбира се! Как си? Ъъъ… Познаваш ли Хари Блеърмор? А ти си… — Елизабет се запъна.

Нещо подобно на компютър изщрака в главата на Морган. Беше чела за него във „Вог“. Статията бе озаглавена: „Най-представителните британски ергени“. Хари за приятелите му, иначе Хенри, маркиз Блеърмор, син и наследник на Лоумъндския херцог.

Той отговаряше на изискванията й.

Когато Морган се върна вкъщи късно тази нощ, тя изчака всички да се приберат по спалните си и се промъкна в кабинета на Глен. Измъкна от библиотеката тежък, подвързан с яркочервена кожа том със заглавие: „Имена и родословие на перовете и придобитите титли“.

Запрелиства многобройните му страници, докато не откри търсения текст: „Роумънд, херцог 11-и. Титлата е създадена през 1687 год. Едгар Робърт. Род на 15-и август 1921 г. Образование: «Итън» и «Крист Чърч», Оксфорд. Наследява баща си, 10-ия херцог, през 1945 г. Женитба: 1956 г., за Лавиния Мери, единствена дъщеря на генерал сър Стюарт Прентис. Жив син: Хенри Едгар, маркиз Блеърмор. Род на 3-и март 1958 г. Образование: «Итън» и «Крист Чърч», Оксфорд, фамилно имение: Замъкът Дръмнадрохит, Аргайл. Местоживеене: «Белгрейв Стрийт» 105, Лондон SW1. Клубове: Уайтс. Будълс. Търф. Карлтън.“

До тази информация бе отпечатан и великолепният семеен герб: два разярени лъва крепяха щит с три лилии и ярък изгрев, а над него украшението: тигрица, която изскача от короната на херцога с ръбове, традиционно украсени с осем ягодови листенца. Отдолу беше вписано семейното мото: „Не докосвай котката без ръкавици.“

Следваше дълъг списък на предаваните по наследство постове на Лоумъндските херцози и обяснение как са били получени титлите „херцог“ и „маркиз“ преди почти триста години.

Но за Морган и това бе достатъчно.

Голяма беше разликата между току-що прочетеното и „Парк Авеню“, чашата чай в Кръглата стая в „Пиер“, възможността за свободно пръскане на пари в „Линкълн Континентал“ и двумоторните реактивни самолети… Ето я истинската класа!

Хари Блеърмор отговаряше на изискванията й.

 

 

Рут и Джо Калвин закусваха, както обикновено, в двуетажния си дом на ъгъла на „Парк Авеню“ и 70-а улица. Джо изсумтяваше от време на време иззад своя „Уолстрийт Джърнъл“, докато Рут прехвърляше пощата, разделяйки я на две добре подредени купчини: покани, молби за благотворителност, сметки и лични писма. Щеше да се занимае с тях в късните утринни часове, когато останеше сама.

Джо прегледа вестника точно за три минути, изпи кафето и възкликна:

— Брр! Захладня… — после излезе от стаята, като подхвърли разсеяно: — Ще се видим довечера, миличка.

Вратата щракна и както всяка сутрин, денят го погълна. Но до вечерта той щеше да спечели още петдесет хиляди долара — или вероятно един милион: всъщност тези подробности отдавна нямаха никакво значение за Рут.

Освен тази десетстайна къща на два етажа, те притежаваха още къща на брега на океана в Саутхемптън, реактивен самолет и няколко коли. Какво още би могла да иска? Джо и трите им деца — Тифани, Морган и Зекъри — не можеха да й дадат нищо повече. В голямата й лична гардеробна висяха дрехи от Бил Блас, Сен Лоран, Оскар дьо ла Рента, Принцеса Каталин цу Виндиш-Грац, Боб Маки и Живанши. Сейфът в кабинета преливаше от кутии с бижута, съдържащи безценни изработки от Хари Уинстън, Ван Клиф и Арпелс, Микимото, Гучи и Ерик Бертран. Най-големият пръстен, който бе носила, беше четиридесеткаратов диамант. Нима имаше нужда от още нещо? И двете й къщи бяха обзаведени с френски и английски стари мебели, а по стените висяха ценни картини от Сезан, Корбе, Дега и Гоген.

Рут Капвин притежаваше всичко, което една жена можеше да пожелае, но имаше чувството, че няма нищо… Скука и вътрешна самота я обгръщаха като зловонна миазма. „Ако поне Джо разговаряше с мен… — мислеше тя отчаяно. — Ако децата ми ме допускаха до живота си… О, не изцяло, но поне мъничко…“ Но всички те я възприемаха като скучна глупачка и я изнервяха допълнително. „Не казвай на мама — чуваше ги тя да се съветват взаимно, — тя никога няма да те разбере.“ С всяка година те се отдалечаваха все повече от нея и тя бе обзета от непрекъснато засилващо се чувство на изолация.

За външния свят бе красивата госпожа Джо Калвин, елегантната гостоприемна дама от нюйоркското висше общество, но в собствените си очи не беше нищо повече от безлична несигурна жена и този факт й се отразяваше много зле. Тя се изправи бавно, взе пощата от масата и се оттегли във всекидневната с надеждата и същевременно със страха, че денят евентуално ще й предложи нещо, което да наруши монотонната еднообразност на живота й.

 

 

Зекъри Калвин лежеше на прояден от молци диван в… — как се казваше? О, да, Мич — … в стаята на Мич и разглеждаше предпазливо опръскания с петна таван. Слава Богу, най-сетне бе престанал да се върти! Заопипва с ръка за кутията бира, която слабо си спомняше, намери я и жадно отпи. Веднага му се догади и целият се покри със студена пот. За миг му се стори, че ще повърне, но бурята в стомаха му престана така внезапно, както и бе започнала. Никога не се бе чувствал така зле през изживените седемнадесет години… Но поне таванът бе престанал да се върти!

Замисли се за снощи и си спомни, че бе влязъл в някакво заведение за хамбургери: не бе намерил сили у себе си да издържи скуката на още една вечеря с родителите си. Там бе заговорил някакво слабо момче и след няколко кутии бира то бе възкликнало:

— Хей, защо не дойдеш до стаята ми да изпушим по парче? Имам страхотен запас, истински динамит! Ще пропикаеш всички цветове на дъгата!

По-късно, много по-късно и след още няколко кутии бира, Мич го заведе в някаква гадна стая в занемарена жилищна кооперация близо до „Севънт Авеню“ и 28-а улица. След като бърника известно време под няколко стари копия от „Пентхаус“, Мич победоносно измъкна стъклено шишенце. Зекъри си спомни, че бе виждал подобни на него в спалнята на майка си: мостри от най-новия парфюм.

Мич скъса част от алуминиево фолио и като го прикри леко с шепа, внимателно наля върху него няколко капки тъмна, лепкава на вид, подобна на лак течност.

— Я подръж малко… И внимавай: държиш нещо страхотно! — той го постави върху дланта на Зекъри и сръчно нави на руло банкнота от един долар, като не преставаше да говори с възбудени, отривисти изречения. Цялото му тяло трепереше от предвкусване на предстоящото удоволствие. — Има купища от това там, откъдето го взех! Аз съм човек с връзки, драги! Хайде! Когато го запаля, ти вдишваш — сега вдишвай дълбоко! — запали клечка кибрит и задържа пламъка под фолиото с разтреперани ръце.

Надигна се малко облаче дим и Зекъри го вдиша.

Неочаквано невидими ръце го сграбчиха отзад, други го удариха жестоко в корема. Обхвана го паника, прилоша му, главата му се замая и пот изби под мишниците му.

Мич вдишваше с нескрито удоволствие.

— По-добро е от ежедневно чукане!… Ето ти нещо истински, ииистински чудесно!… Точно както ти казах!… — погледна го с тъмни очи, лъснали от удоволствие. — Искаш ли още?

Зекъри се хвана за старата очукана маса, за да не падне, и се опита да прочисти главата си.

— Ммм… Може би по-късно… То е като… уау, човече! Това ме довърши! — той се хвърли на мръсния диван, питайки се докога ли ще трае странното състояние, в което бе изпаднал. Не знаеше точно къде е и се сети, че ако родителите му някога открият какви ги е вършил тук, животът ще му се стъжни.

През цялата безкрайно дълга нощ той лежа на дивана, въртеше се по повърхността на море, на вълни, през вълни в никога неспиращо бясно въртеливо движение… Небето над него бе покрито с пухкави облачета, които тичаха над главата му в напразни опити да поддържат неговата скорост. После небето потъмня, а облачетата се превърнаха в милиони звезди, залюлени в бесен танц. Той бе понесен с неконтролируема скорост в пътешествие, което като че ли никога нямаше да свърши… Отчаяно му се искаше да се събуди. Но той беше буден, а не можеше да се спре. Нямаше значение колко пъти твърдо повтаряше: „Ще прекратя това пътуване, ще спра на някое тихо и спокойно място“, бясното въртене продължаваше неуморно…

Сега огледа мръсната стая, но от Мич нямаше и следа. Седна разтреперано на дивана, прокара пръсти през косата си и се запита кога ли пак ще се почувства нормално — истински нормално! А родителите му?! Господи, ще трябва да измисли някакво обяснение. Ако се прибере вкъщи сега, има някакъв шанс да ги завари все още в леглата. Баща му обикновено не става преди седем. Погледна часовника си и установи, че го няма. По дяволите! Той беше подарък за рождения му ден.

Навлече якето, измъкна се от вонящата стая и закрачи към къщи.

И портмонето му липсваше.

 

 

— Сценарият е невероятен боклук! — Хънт го захвърли на масата и се вторачи вбесено във Фликс. — На какво основание очакваш на реплики като тази, тази и онази там — той заби неколкократно пръст в злополучния сценарий — да се повярва? Боже всемогъщи! Ще се наложи да се преработи изцяло! — смачка гневно цигарата си в пепелника и веднага протегна ръка за нова.

Фликс Грийнберг го наблюдаваше безстрастно. После заговори бавно и търпеливо, като че ли се обръщаше към капризно дете:

— Нямаме време, Хънт. Трябва да започнем снимките не по-късно от десетина дни! Недопустимо е каквото и да било забавяне. Вече сме надхвърлили бюджета, а ако продължаваме да отлагаме, ще прецакам и графика на Боб Кларксън. Не забравяй, че той започва излъчването на този сериал след седем седмици. Не си трови живота, Хънт, той ще полети такъв, какъвто е — в тона му мъркаха успокоителни нотки.

— Дяволите ще полетят! — изръмжа Хънт.

— Няма нищо чак толкова лошо в този сценарий, което да не може да се коригира с внимателна режисура, а Боб и Джейн си знаят работата — продължаваше Фликс невъзмутимо.

— Не ме дразни с тези глупости! — очите на Хънт хвърляха огън и жупел от гняв. — Ти просто не виждаш това, което не искаш да видиш! — той протегна ръка и натисна бутона за вътрешна връзка. — Кал? Извикай веднага Милтън Шварц! Да, онзи, който написа сценария за „Рожби на душата“. Кажи му веднага да си докара задника тук! Предстои му основна преработка на сценария.

Фликс стисна зъби, очите му се присвиха заплашително.

— Нямаш право да даваш нареждания през главата ми! Забравяш, че аз съм, продуцентът!

Хънт скочи и се отправи към вратата на офиса си.

— В такъв случай наеми друг режисьор! — изрева той и затръшна вратата зад гърба си.

Адреналинът все още учестяваше пулса му, когато късно през нощта се отпусна в леглото си, жаден за сън, но неспособен да укроти бесния кръговрат на случилото се през деня в главата си. Беше спечелил битката за онзи дървенишки сценарий, Фликс се бе съгласил (макар и с пяна на уста) Милтън да поработи върху него. Оставаше открит проблемът за тематичната музика към филма. Хънт знаеше точно какво иска: нещо, което да съответства на преобладаващото патриотично чувство и намеците за патос тук-там. Вълнуваща мелодия, подходящ фон на изстрелите на американската армия, проправящи пътя й през Европа, независимо от съпротивата на немците… А какво имаше насреща си? Отблъскваща кръстоска между погребална песен и музикален фон за реклама на паста за зъби! Когато най-сетне се прибра вкъщи, завари Джони да пие водка във всекидневна, пълна с безделниците на Лос Анжелис.

— Скъпи, ето те и тебе! — тя се спусна към него, залюля се несигурно на високите си токчета и се отпусна на гърдите му. Бе преценила погрешно разстоянието и той трябваше да я подхване, за да не падне. — Всичко е наред… Слушай, скъпи — тя понижи глас, — къде беше цял ден?

Когато не получи отговор от Хънт, махна с ръка към облечен в дънки младеж с риза, разтворена до четвъртото копче и разкриваща множество златни верижки, разположени удобно сред гъста растителност от сплъстени черни косми. Той седеше на дивана и небрежно пушеше цигара с марихуана.

— Запознай се с Моуз! Какво знаеш ти?! Моуз ще напише шоу за една жена само за мен! Нали, Моуз? — Моуз кимна през дългите ресни на гъстата си грива. — И слушай, скъпи! Слушай! Карин ще разработи всички необходими костюми за ролята ми и ще смаем критиката!… Ще стана известна, ще бъда Някой! — Джони се държеше за реверите на Хънт, за да не се свлече на пода. После тя приближи лице до неговото с променено изражение. — Така че ти можеш да си натъпчеш в задника шибаните си филми! — гласът й неприятно стържеше. — Защото аз ще направя удар на Бродуей!

Преди седем години животът бе съвсем друг за Джони Келерман. Четвърта дъщеря на зидар, родена в Уаху, град в Небраска, известен с дълбоката религиозност на населението си, тя бе избягала в Холивуд на петнадесет години и бе променила името си от Кут на Андре — с акцент. Бе загърбила за вечни времена американското градче с характерното за него и подобните нему лицемерие: „Ние тук имаме хубаво градче и ще го запазим такова.“ Джони търсеше панаирджилъка и опасностите на интензивния живот на високо ниво, и ако за тази цел се налагаше да приема пари срещу съгласие за чукане, не се оплакваше. Получила бе дори няколко нищожни роли на статистка в евтини филми и обещания за нещо по-добро, ако режисьорът остане доволен от нея. Джони беше убедена, че добрите пропорции на тялото й и русата коса ще осигурят пробива, от който имаше нужда. Един ден тя ще бъде разпозната и приета като новата Монро и това ще запуши устата на онези в Уаху, които не спираха да я затрупват с мръсни епитети и определения. Самоувереността не й беше чужда. И какво значение имаше, ако стигне до върха чрез чукане? Много други бяха направили същото! Вярно, Хънт Келерман не бе на върха на професията си, когато се срещнаха на някакъв рекламен прием в Бел Еър, за който бе съумяла да се снабди с покана, но пред него се разкриваха хоризонти и освен това дотогава не бе срещала по-секси мъж! И хубавичката малка Джони с нейните вдигнати високо руси къдрици успя да се вмъкне в апартамента му. След шест месеца откри, че е забременяла и съумя да го накара да се ожени за нея. Седем години по-късно Хънт се бе изкачил стремително нагоре, докато нейната кариера се бе развила със същата скорост в обратна посока. Раждането на Гъс, а две години по-късно и на Мат отпуснаха гърдите и корема й, мрежа от бръчки се оформи около очите й. Защо, дяволите го взели, Хънт не й поверяваше роли във въшливите си филми? Напоследък само чистата водка възстановяваше разпиляната някъде по пътя самоувереност… И къде, мамка му, беше Хънт миналата нощ? Като че ли не знаеше…

Джони спеше сега до него, като похъркваше тихичко. Тялото й лежеше до неговото, отпуснато и неподвижно. От нея се носеше воня на алкохол и пот. Хънт се завъртя настрана, изпълнен с копнеж за Тифани. Така приятно хладна на допир, така чиста и сладка… Спомни си вкуса на устата й, твърдите розови зърна на гърдите. Топлината на бедрата й… Усети, че членът му се втвърдява.

Каквото и да стане, трябва да намери начин пак да се срещне с нея утре.

Как можа да се забърка в такава каша?