Уна-Мери Паркър
Богатства (17)

16

Морган се събуди, седна в леглото и се вслуша в тишината около себе си. Погледна часовника: минаваше десет. Хари сигурно бе тръгнал за галерията още преди час, а прислугата работеше тихо на долния етаж, за да не нарушава покоя й. Тя се облегна на възглавниците в ленени калъфки с дантела и позвъни за закуска. Бе убедила Хари да се премести в отделна спалня и сега се наслаждаваше на спокойни нощи и възможност да се излежава сутрин колкото иска. Разбира се, новият порядък не харесваше на Хари, но само така той никога нямаше да я види гола и нямаше да забележи, че коремът й е все така плосък и гладък, както го помнеше… Успя да го убеди много по-лесно, отколкото очакваше. Достатъчно бе само да цитира измисления от нея доктор Снайдър, според когото „жена с четиримесечна бременност трябва да прекрати сексуалния живот, тъй като сексът може да предизвика спонтанен аборт“. Дори добави, че гинекологът й я е посъветвал „да постави съпруга си във фризера за известно време“. Макар и разочарован, Хари се съгласи, че след като такива са изискванията, те трябва да се спазват. Морган ги засили допълнително, като добави, че сега тя има болки в гърба, спазми, схващания и страда от безсъние, а доктор Снайдър настоява да спи необезпокоявана най-малко осем часа всяка нощ!

— Ужасно е, нали, скъпи? — оплакваше се тя, отпуснала тъжно ъгълчетата на красивите си устни. — Но смятам, че все пак ще е по-добре да спя сама… само временно. Ако си до мен, не бих могла да се сдържа да не се любя с теб… Изкушението ще бъде прекалено силно за мен…

Хари веднага се съгласи с нея и изтъкна, че получава ерекция само като я зърне полуоблечена, а да лежи до нея и да се въздържа би било истинска мъка!

Сега, когато се предполагаше, че е бременна на пет месеца, тя закопчаваше отпред възглавничка: този ход се оказа много ефектен. Подплънката бе много убедителна под кошницата от плътен атлаз за неопитен човек като Хари. А с помощта на гардероба от дрехи за бременна жена тя заблуждаваше с лекота всички останали.

Няколко минути по-късно Пъркинс почука на вратата и влезе със закуската, сервирана в любимия й сервиз и изящно подредена върху сребърна табла и колосана снежнобяла ленена покривка.

Какво ще прави този ден? Да се срещне ли с някого за обяд? Да се разходи ли по магазините? Или да отиде на матине? Морган внезапно осъзна, че й е скучно. Всичко й бе омръзнало до болка. Дразнеше се и от прислугата, която се мотаеше около нея, опитвайки се да я принуди да уточнява плановете си. Сякаш я насилваха да живее живота си според техните очаквания! Но това бе повече от неестествено! Дънкан например искаше да знае кога ще има нужда от колата и къде трябва да я закара. И кога трябва да я върне тук. А в Ню Йорк прислугата на родителите й бе просто на разположение, готова да скочи веднага щом потърсят услугите й. Ако й хрумнеше да покани една дузина хора на вечеря след посещение на театър, персоналът се втурваше на работа и осигуряваше вечеря. Всичко бе така просто. Затова плащаха на тези хора. Тук обаче те желаеха да работят по някакъв идиотски график, искаха да знаят до последни подробности разпределението на деня й, настояваха да разполагат с дни за подготовка на всеки прием, искаха да знаят кога точно трябва да бъдат на работа и кога не. Тази сутрин тя внезапно реши да ги накара истински да се изпотят за парите, които им плащаха. Ще ги изправи на нокти и ще ги държи в тази поза, несигурни до последната минута дали на обяд ще дойдат шестима, а на вечеря дванадесет души, дали двамата с Хари ще вечерят вкъщи или не. Ще стори същото и с Дънкан. Ако пожелае да отиде някъде в събота следобед или в неделя сутринта — или посред нощ! — негово задължение е да бъде на разположение.

В този момент телефонът до леглото иззвъня. Розали Уинууд.

— Здравей, Морган. Как е малката мама? — зачурулика тя в телефонната слушалка, а след това, без да изчака отговор, изля в нея порой от думи за приема, който организираше следващата седмица. По неизвестни причини Розали нервничеше много във връзка с този прием и се обаждаше на Морган почти всеки ден, за да сподели нови идеи или да обсъди някои предложения.

— Знаеш ли, смятам, че ще е по-добре да сервирам изстудена водка с блини. Какво ще кажеш? Но хайверът може да се сервира и направо… О, нямаш представа кой ми позвъни вчера! Хенри. Какво, скъпа? Кисинджър, разбира се! Той се надява да бъде в Англия само за две нощи следващата седмица. Казах му, че ще го очаквам да дойде! Имам нужда от твоя съвет за цветята… — Розали продължи да бърбори, без да изчаква, а и без да иска отговор.

— Ще направиш страхотен прием — вмъкна се Морган за част от секундата, нужна на Розали да поеме дъх. — Сега трябва да излизам, но ще се видим следващата сряда. Благодаря ти, че ми се обади. Приятен ден — „ето какво става с бездетни жени като нея“ — помисли тя, докато поставяше слушалката на място, отпаднала от изтощение.

Същия ден не даде никакви нареждания на персонала до три часа следобед, когато ги зарадва с новината, че очаква, осем души за вечеря.

Морган подбра много внимателно дрехите си за приема на Уинуудови: рокля от златно ламе с пола на плисета, която се спускаше от бюста до пода в широки грациозни гънки. Тя не скриваше, а дискретно подчертаваше състоянието й. Красивите й рамене със златист загар също бяха обрамчени в плисета и на този фон ярко изпъкваха старинните бижута на бабата на Хари: розов топаз, златна огърлица и обици. Косата й бе вдигната нагоре в елегантен кок с подплънка.

— Изглеждаш очарователно, скъпа! — извика Хари, когато тя слезе по стълбата. — Но няма ли да ти е хладно? Няма ли да имаш нужда от шал, пелерина или нещо подобно?

— Шал! — тя го изгледа с ужас. — Предпочитам да умра от пневмония, отколкото да унищожа целия ефект! Хайде да тръгваме.

— Добре, мила, стига да не ти е хладно — той обгърна раменете й с ръка и се опита да я притегли към себе си.

— Хей! Внимавай! — възкликна тя. — Ще смачкаш роклята ми, да не говорим за бебето!

Лицето му се удължи разочаровано, но той се напрегна да му придаде бодро изражение.

— Съжалявам, скъпа, но… О, Боже! Не мога да ти опиша колко отчайващо е да си до мен, а да не мога да те докосна!

Морган усети нотката на раздразнение в гласа му: тя се появяваше винаги когато той не получаваше каквото искаше.

— А какво ще кажеш за мен? — атакува тя веднага. — Да не мислиш, че ми е много весело? — очите им се вплетоха за миг, изпълнени с враждебност. После тя продължи по-меко: — Скъпи, това няма да трае вечно. Не желаем да рискуваме бебето, нали? Доктор Снайдър твърди, че става нещо с хормоните ми и затова не мога да понасям дори най-леко докосване… Случвало се на много жени, но след раждане на бебето всичко се нормализирало.

Хари незабавно омекна и в погледа му пак заискри нежност.

— Съжалявам, любима. Знам, че нещата не зависят от теб и не те обвинявам. Ако не те обичах толкова много, нямаше да ми тежи така.

Морган побърза да го заслепи със сияеща усмивка. Бедният Хари! Сигурно се самозадоволяваше в банята тези дни… Приближи се до него и го погледна конспиративно.

— Ще ти предложа нещо, скъпи. Когато се върнем от приема, аз ще… — довърши изречението си с устни до ухото му, за да не чуе случайно Пъркинс, ако е някъде наблизо.

— Скъпа… — той я гледаше очарован, опитвайки се да уталожи раздвижването в слабините си още отсега само при мисълта какво щеше да направи тя по-късно — при условие че не я докосва, разбира се… Ако тя пожелае да му завърже ръцете за колоните на леглото, ще се съгласи. Дори това ще го възбуди още повече!

Когато пристигнаха, завариха няколко дузини гости, а Розали се носеше напред-назад нареждайки това-онова с почти истеричен тон. Морган въздъхна вътрешно. Всички приеми бяха толкова еднакви! Същите лица, същите цветя, храна питиета, същата наета прислуга… Тя взе внезапно важно решение: след като бебето се роди и тя се върне от Щатите, ще организира напълно различен прием! Ще поръча на лейди Елизабет Енсън от „Планиране на приеми“ да измисли фантастична нощ с невероятен декор… на циркова тема или… или карнавал! Ще зашемети Лондон с невиждан и нечуван прием! Парите не са проблем. Възможно е дори да успее да осигури и присъствие на член на кралското семейство! Ободрена от плановете си, Морган се сля благосклонно с гостите на Уинуудови, колкото и скучни да бяха.

Глен Уинууд пое Хари почти от вратата, за да ги запознае с някакви американци, които бяха изразили желание да закупят картини. Морган чу гласа му отзад едва късно вечерта:

— Разбира се, че си спомням за вас! Как сте? Морган ще се радва да ви види. Тя е тук някъде, трябва да я потърся… — Хари оглеждаше гъмжилото в стаята с напрегнат поглед.

Морган се обади със смях, прокарвайки закачливо пръсти по гърба му:

— Търсиш ли ме, скъпи?

Секунда по-късно осъзна ужасната си грешка. Почервеняла като мак и очебиещо потресена, тя чуваше гласа на Хари като през мъгла:

— Доктор Алистър Тенант, скъпа! Прекрасна изненада, нали? Бях забравил, че точно Розали го извика у дома, когато припадна онази нощ…

Докторът от Харли Стрийт, същият доктор, който я бе обявил за напълно стерилна преди осем месеца, се бе вторачил изумено в нарасналия й корем.

— Разбира се — Морган се съвзе и протегна грациозно ръка. — Радвам се, че ви виждам отново! Ще ни извините ли? — тя хвана леко Хари под ръка и го придърпа към себе си. — Искам да представя съпруга си на един човек.

Докато отмъкваше Хари настрани, Морган ясно усещаше очите на доктор Тенант в гърба си.

 

 

Морган позвъни на Розали рано сутринта на следващия ден.

— Не разбрах, че си поканила и доктор Тенант — заяви тя студено, след баналните благодарности за приятно прекараната вечер.

— Кого, скъпа? О, Алистър Тенант! Той е много мил човек и е един от най-добрите ни приятели! Уреди всичко във връзка с отстраняване на матката ми преди години… Предполагам, че той се грижи за теб и бебето?

— Не, не е той.

— Не е той? Защо не, скъпа? Мислех, че все още ходиш при него на прегледи… Той положи големи грижи за теб, когато имаше онази киста, нали? Ти каза, че го харесваш, спомням си го! Какво се случи?

— Нищо не се е случило, Розали — отговори сухо Морган. — Просто разбрах, че не го харесвам чак толкова много. Той е прекалено възрастен. Искам някой по-млад лекар, привърженик на по-модерни методи за раждането!

— Смятам, че грешиш. Всички го търсят… — Розали беше твърдо убедена, че ако човек не ходи на фризьора, модиста или лекаря, предпочитани от всички в нейния социален кръг, то това е равносилно на признание, че е извън него! — При кого ходиш сега?

— При доктор Снайдър. Отличен американски гинеколог… Ще ходиш ли на премиерата довечера?

— Премиерата? Каква премиера? — Розали с труд превключи на новата тема, подхвърлена ловко от Морган точно с тази цел. — О, премиерата! Да, разбира се! Ще бъда една от тези, които ще поздравят херцогинята на Глостър, доколкото си спомням… защото Глен даде голямо дарение, за да подпомогне… е, забравих вече кое благотворително дружество е организаторът тази вечер! Ще дойдете ли с Хари?

Морган чуваше ясно подрънкването на гривните й по слушалката.

— Вероятно. Чух, че филмът е тъп, но приемът след него може би не е за изпускане. До довечера! — Морган върна слушалката на място със сбръчкано от тревога чело. Трябва да вземе мерки да не попадат пак на доктор Тенант. Снощи Хари бе впечатлен обезпокоително от начина, по който го бе отмъкнала настрани.

— Какво става? Защо не искаш да говориш с него?

— Хари, чувствам се неловко… Знаеш, че потърсих друг лекар за себе си и бебето… Не съм и особено сигурна дали е етично, но аз харесвам много повече доктор Снайдър… Освен това доктор Тенант не е гинеколог.

Хари беше свил рамене.

— Както искаш, скъпа, стига само ти да си добре. Но смятам, че бе доста груба.

— Ще побъбря с него по-късно и ще се извиня — тя стисна закачливо ръката му и го омая с една от пленителните си усмивки.

С благодарност забеляза доктор Тенант да напуска приема скоро след неочакваната им среща…

 

 

Сутринта след приема у Уинуудови доктор Тенант седеше на бюрото, смръщил озадачено чело. Той имаше добра памет и се гордееше с факта, че никога не забравя пациентите си и историята на заболяването им. Най-сетне не издържа и извика секретарката от съседната стая.

— Госпожице Филипс, донесете, ако обичате, папката на лейди Блеърмор.

Минута по-късно в стаята се появи изсушената фигура на госпожица Филипс с бледосиня папка в ръка.

— Няма уговорен час за днес, нали? — запита тя разтревожено.

— Не. Просто искам да проверя нещо — взе папката от нея и я разтвори.

Госпожица Филипс увисна несигурно до бюрото му — висока, прегърбена фигура с мътно зелена жилетка върху кафява рокля.

— Това е всичко — обади се докторът, без да вдигне поглед.

Госпожица Филипс сви рамене и измарширува обратно в малката канцелария. Ако доктор Тенант желае да провери историята на нечие заболяване, защо просто не я попита? Тя помнеше с подробности болестите на пациентите му, особено онези, свързани с половите им органи… Можеше да му напомни случая на лейди Блеърмор за секунди. Деформирана матка. Никога няма да има деца.

 

 

Морган телефонираше всяка седмица на Тифани: тя й бе дала телефонния си номер във Вайнлънд. Бебето трябваше да се роди след около два месеца и половина и Морган се безпокоеше. Тифани като че ли не бе особено добре. Тя все още страдаше от пристъпи на повръщане, а по едно време дори бе отслабнала. А и високото й кръвно налягане бе доста сериозна причина за тревога. Лекарят в местната гинекологична болница я бе предупредил да не се натоварва и да внимава.

— Но бебето е добре, нали? — Морган провеждаше тези разговори от спалнята си, и то само когато бе сигурна, че прислугата не се мотае наоколо.

— Да, добре е… Поне всички тестове показват добри резултати… доколкото става въпрос за бебето — в гласа на Тифани звучеше постоянна нотка на примирено отчаяние. Надяваше се бебето да е добре, но от момента, когато разбра, че наистина е бременна, бе взела мерки да се отдалечи емоционално колкото е възможно повече от него. Това бе от съществено значение, ако не искаше да разбие сърцето си за цял живот… Не трябваше да забравя, че бебето не е нейно и никога няма да бъде нейно! Раждането му не трябваше да е свързано с повече емоции от тези при вадене на зъб.

— А какъв е резултатът от теста за пола на бебето? — Морган трябваше да събере достатъчно сила и смелост, за да зададе този въпрос.

— Не знам — отвърна равнодушно Тифани.

— Не знаеш?! Исусе, не е ли възможно да го разбереш?

— Не желая да го знам — в гласа й прозвуча упорство.

— Но полът е от жизненоважно значение!

— За теб! А ако е момиче? Ще я хвърлиш ли в ръцете ми, ще заявиш ли, че спираш доставката, тъй като не си поръчала момиче? Не, Морган, няма да си мръдна пръста, за да открия предварително пола му! След като ме изнуди да преживея този кошмар, ще трябва да бъдеш благодарна за това, което получиш, независимо дали е момче или момиче!

— За Бога, Тиф, успокой се! Ще приема бебето, каквото и да е то.

— Какво благородство, какъв изумителен жест! — изкрещя Тифани и стисна телефонната слушалка така силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха. — Невероятна щедрост! Надявам се, че се наслаждаваш от душа на тази бременност, защото научаваш каква огромна трагедия е тя за мен! И знай: след всичко това ние приключваме отношенията си веднъж завинаги! Нямам сестра и нямам нужда от такава! — сега тя вече ридаеше истерично и Морган сериозно се стресна. Ако Тифани продължаваше по този начин, можеше да увреди бебето!

— Скъпа, успокой се! Не знаех, че ще се чувстваш така зле… — заекна тя. — И за мен не е лесно да се преструвам непрекъснато. Просто исках да кажа, че… че ще си струва усилията, ако е момче.

— За теб — да! А какво ще кажеш за другите наоколо? Как ще се чувства Хари, ако разбере, че си… че сме го… измамили? Какво ще стане, ако някога се омъжа и се наложи да призная на съпруга си, че вече съм раждала? Помислила ли си поне за миг по тези проблеми? Трябва ли да заявя, че детето е умряло? А бащата? Кое, кога, как, защо… Ще трябва непрекъснато да лъжа до края на дните си на тази земя, за да те предпазвам… — продължаваше да ридае тя.

— Изглежда, забравяш, че го правиш заради татко, не заради мен — гласът на Морган бе леденостуден и на Тифани се стори, че внезапно бе залята с кофа студена вода.

Сестрите прекъснаха разговора. Напрежението се отразяваше и на двете.

Три нощи по-късно настоятелен звън на телефона събуди Морган. Тя лежа замаяно няколко секунди, опитвайки се да разбере колко е часът. Светна лампата: три часът през нощта! Мигновено се събуди напълно: Тифани!

— Да? — почти извика сричката в слушалката, зави й се свят от лоши предчувствия.

— Морган, ти ли си?

Не беше гласът на Тифани. Дали не е влязла в болница? Дали бебето не се е родило преждевременно? О, Боже, това ще създаде проблеми! Или бебето е умряло?

— Да, Морган е — трепереше цялата.

— Събуди веднага Хари! Лавиния Лоумънд е на телефона — имаше нещо странно в гласа й.

— Добре, ще го извикам — отвърна Морган с известно колебание. Плъзна се от леглото, наметна голям дантелен шал върху нощницата си и се отправи към спалнята на Хари.

— Хари — потупа го настоятелно по рамото. — Събуди се… Още е нощ, но майка ти е на телефона… За Бога, събуди се!

Той се смъкна със стон от леглото и разреши на Морган да го отведе в спалнята си.

— Мамо? — въздъхна сънливо в слушалката.

— Къде беше? — изсъска херцогинята. — Вися тук от…

— Съжалявам, мамо. Спя в отделна стая и Морган трябваше да дойде да ме събуди.

Морган направи гримаса, докато се настаняваше пак в леглото, подреждайки внимателно гънките на шала върху корема си. Няма начин херцогинята да не използва тази информация.

После Хари нададе вик на болка и отчаяние и се отпусна на леглото, като прокара разтреперана ръка по лицето си.

— Не… О, не! — стенеше той. — О, Боже… О, неее! — той се люлееше напред-назад върху леглото. — Кога?… Но кога, кога?…

Разтревожена, Морган се наведе напред, за да се опита да хване нещо от думите на херцогинята, но Хари притискаше плътно слушалката към ухото си. От изкривеното му лице и разтворената му уста с разтреперани устни разбра, че се е случило нещо наистина ужасно.

— Идвам веднага — прошепна той и върна с вдървена ръка слушалката на място.

— Какво има, Хари?

Той се обърна към нея с очи, потънали в сълзи, и силно побеляло лице.

— Баща ми е починал преди няколко минути… сърдечен удар. Съвсем неочаквано… Бил е… бил е мъртъв, когато е пристигнала линейката… — гласът му заглъхна, но във въздуха остана да звъни нотка на невяра и болка.

— Скъпи… Така съжалявам… — но дори когато протегна ръце към него, Морган трябваше да признае пред себе си поне, че бе разтърсена от противоречиви чувства. Херцогът бе добър човек и тя искрено го харесваше. Дори бе привързана към него посвоему. А и той бе полагал усилия снаха му да се чувства добре в лагера на врага. Благодарение на него не се бе стигнало до открито обявяване на война между нея и херцогинята. Херцогът, този сърдечен, винаги приятелски настроен, любезен старец с весели пламъчета в очите бе мъртъв… Но сега тя бе Лоумъндската херцогиня!

Притисна главата на Хари към гърдите си и го зауспокоява като дете.

Когато се посъвзе, Хари отиде в стаята си да се облече, а после тръгна към дома на родителите си, като настоя Морган да остане в леглото и да се опита да поспи поне още малко.

— Ти преживя голям шок, скъпа — напомни й той, почти напълно съвзел се. — Трябва да почиваш. Шок като този няма да се отрази добре нито на теб, нито на бебето. Ще се върна по-късно, ти се опитай да заспиш — целуна я нежно и излезе от стаята.

За миг Морган се позасрами, че остава да лежи тук, в удобното топло легло, преструвайки се на бременна, когато на Хари се налага да излезе в мразовитата ранна сутрин с потиснато от скръб сърце. Но бързо се успокои с мисълта, че върши всичко възможно да му осигури така силно жадувания наследник. В края на краищата не е нейна вината, че е стерилна! Освен това никой не може да отрече, че тя е чудесна съпруга — а сега, когато той най-сетне наследи баща си, ще бъде дори още по-добра и всеотдайна!…

 

 

През следващите няколко дни Хари и майка му бяха изцяло погълнати от различните задължения във връзка със смъртта и погребението на стария херцог. Тъй като той бе умрял внезапно в собствения си дом, налагаше се да се направи аутопсия. Потвърди се първата диагноза — масиран сърдечен удар. Трябваше да се подпише смъртният акт, да се уведомят роднини и приятели, да се подготвят съобщения за вестниците, да се направи всичко необходимо за погребението. Налагаше се още да се сортират и прегледат личните документи на херцога. Изтощен и измъчен, Хари тичаше по адвокати и попечители. Херцогинята не излизаше от дома си и понасяше изпитанието с достойнство, спазвайки педантично установените правила при такива случаи. Обличаше черни рокли и костюми, позеленели от годините, без бижута — с изключение на златния венчален пръстен на кокалестата си ръка. Приемаше със студена сдържаност думите на утеха и незабавно отговаряше на писмено изразените съболезнования. Не бе редно да се разкрива личната скръб пред злорадите очи на света…

Морган приемаше за вероятно точно този да е начинът, по който хората в Англия реагират на скръбта, но тя лично не вярваше херцогинята да е проляла дори една-единствена сълза за бедния херцог между четирите стени на стаята си. Трудно й бе да си го представи. Стиснала още по-силно устни, херцогинята бе погълната от подготовката на погребението и напълно загърби снаха си.

Но всъщност имаше сериозна причина за тревога, въпреки че бе прекалено горда, за да разисква темата с Хари. Ставаше въпрос за последните точки от завещанието на Едгар.

Хари наследяваше не само титлата, но и земята, имота и всички притежания на семейство Лоумънд. Но не трябваше ли херцогът да помисли и за съпругата си и да я осигури до края на живота й? Тя искаше да запази къщата в Белгрейв и добър доход, който да й осигури спокоен живот. Не можеше да си представи нещо по-ужасно от унижението да бъде напълно зависима от Хари — и от Морган! — за абсолютно всичко, от което имаше нужда!

След няколко безсънни нощи Лавиния позвъни на адвокатите на съпруга си и поиска да узнае какво й е оставил Едгар. Но те отказаха да й дадат каквито и да било сведения. Заявиха, че дори Хари няма право да види завещанието, докато херцогът не бъде погребан. Тя изскърца безпомощно със зъби и безпокойството й се усили…

Внезапното й превръщане от херцогиня във вдовица на херцог бе наистина голям шок. Знаеше много добре какво й предстои: ще бъде изтласкана по периферията и обществената й позиция ще изчезне като дим веднага щом новата херцогиня облече хермелиновата роба и постави коронката на главата си. Но нищо не можеше да се сравни с отровната жлъч, която изпълваше гърлото й всеки път, щом се сетеше, че новата херцогиня ще бъде Морган! Тя бе принудена от обстоятелствата да загуби позицията си и сега съжаляваше още по-горчиво от всякога за отказа на Хари да се ожени за Елизабет Грийнли. Ето една млада жена, която щеше да демонстрира поне външно смущение от наложеното приемане на социалната позиция, принадлежаща на свекърва й от години! Лавиния се въртеше върху огромното двойно легло, в което отсега нататък й предстоеше да спи сама. Страстно искаше да намери начин да се освободи от Морган — и от копелето, което носеше в утробата си! „Време е — беснееше тя — Хари да узнае най-сетне истината за това ужасно момиче!“

 

 

Морган разбра с известна тревога, че погребението няма да е в Лондон, а в Шотландия, и опелото предстои да се извърши в малката църква край замъка. Очевидно херцогът бе изразил желание да бъде погребан сред дедите си в семейната гробница там: мрачно и отблъскващо място. Морган си спомни, че Хари й бе показвал старата църквица, разположена сред засенчени от огромни борове гробища, в които се чуваше само воят на вятъра. По дяволите! Бе решила да облече палтото от гладко черно кадифе с черна бизонова яка и маншети, съчетано с елегантна шапчица с воал, а сега трябва да се примири с мрачен черен кашмир и никакви бижута! Какъв мрачен дебют като херцогиня!

Веднага след като съобщението за смъртта на херцога излезе във вестниците, започнаха да идват стотици писма, адресирани главно до Хари и изразяващи съболезнования от роднини, за които Морган все още не бе чувала, и приятели, които не бе срещала. Почувства се леко изтикана настрана от внезапно проявената солидарност на хора, част от живота на Хари много преди нейната поява на сцената. Опитвайки се да възстанови частично временно изгубените позиции, тя му предложи да отговаря на писмата вместо него.

— Благодаря ти, скъпа… сигурна ли си, че го искаш? Ще ти бъда безкрайно благодарен… Потискащо задължение… — съгласи се той уморено.

— За мен е удоволствие да помогна, скъпи, само кажи как — отговори тя мило.

Не бе кой знае каква работа. Освен това просто й се искаше да започне да се подписва с „Морган Лоумънд“ където и да било…

 

 

След погребението, на което Морган изплака няколко сълзи от приличие, паството се събра в замъка за малък обяд, който мина потискащо сред обичайните спомени за добрите стари времена, когато младият Едгар Лоумънд е обикалял хълмовете, мъжествен и очарователен, обичан от всички. Той бе проявявал истинска загриженост за наемателите си и винаги бе заставал с готовност за помощ до тях при раждане или смърт в семействата им. Жени в износени черни рокли и груби мъже в най-добрите си неделни дрехи носеха черни ленти на ръцете и плачеха без смущение, заявявайки, че никога няма да забравят „благородния стар херцог“, но без да пропуснат да дадат уверения в преданост и лоялност към „прекрасния млад господар“… „Господ да го благослови! Не е ли чудесно, че скоро ще се роди бебе?“

От своя страна, Морган ги уверяваше с мила усмивка, че споделя напълно чувствата им. Загуби присъствие на духа само за миг, когато една от селянките изграчи насреща й:

— О, момченце ще да е, ваша милост, сигурна съм… Носите го високо — момче ще е!

Съпругът й я подблъсна силно, решил, че проявява прекалена фамилиарност, и даде възможност на Морган да се съвземе:

— Надявам се да е така — и наистина се надяваше… Когато остана сама, Морган отиде в стаята си да отдъхне.

Все по-трудно й беше да поддържа измамата. Запита се уморено дали да не тръгне за Ню Йорк по-рано. Дори и това да означава да изчака раждането на бебето там…

В деня след погребението се случи нещо, което разсея всичките и колебания и направи полета до Ню Йорк задължителен.

 

 

— Смятам — започна Хари, докато се разхождаха по бреговете на Лох Нес, — че трябва да останем тук до раждането на бебето.

Морган се закова на място, сърцето й бясно заби, в ушите й задрънкаха звънци, в главата й сякаш зави алармена система.

— Д… да живеем тук?

Хари кимна, с ръце в джобовете.

— Традиция е всички бебета в семейството да се раждат в Дръмнадрохит. Аз съм роден тук, баща ми, също и неговият баща… Сега, когато татко е мъртъв, се чувствам много обвързан с тази традиция. В края на краищата защо да не родиш бебето тук?

— Ти може и да си обвързан от традицията, Хари, но аз не съм, особено когато става дума за раждане — заяви тя бързо, като се опитваше да преодолее надигащата се у нея паника. — Забравяш, че съм американка и на нас не ни минава и през ума възможност да родим, където и да било другаде, освен в напълно оборудвана болница под грижите на специалист гинеколог! Още повече — първо раждане! Не е възможно да родя първото си бебе тук и да се оставя на грижите на някоя възрастна акушерка и местния лекар… За какво мислиш?

— За теб, скъпа… и за бебето — Хари я гледаше с очи, изпълнени с обич и тревога. — Доктор Мърдох дойде на погребението вчера — той се грижи от години за мама и татко, но сигурно не го познаваш — и когато разбра, че ще раждаш след няколко месеца, бе много изненадан! Спомена, че му изглеждаш твърде слаба… Бих желал да му разрешиш да те прегледа, скъпа.

Морган седна внезапно върху голяма скала и се вторачи в рибарска лодка, закотвена на около стотина метра от тях.

— Хари, доколкото си спомням, стигнахме до съгласие да родя детето в Щатите, за да може да получи двойно гражданство. Това е от жизненоважно значение.

— Да, така решихме, но след смъртта на татко нещата се промениха в известен смисъл… Промени се отношението ми към това място тук и желая да спазя традицията всички наследници в рода да се раждат в замъка. Не можеш ли да разбереш? — той почервеня и се нацупи раздразнено.

— Не и когато става въпрос за нещо толкова важно, колкото възможността детето да има двойно гражданство, Хари! Разсъждаваш детински. Възнамерявам да се придържам към първоначалния план, с който и двамата бяхме съгласни преди известно време. Ще отлетя за Щатите, когато вляза в седмия месец: предполага се, че тогава е най-безопасното време за пътуване. А после ще дойдеш и ти и ще се присъединиш към мен преди раждането.

Този беше планът, който бяха разисквали. Когато Морган го предложи, Хари го бе преценил като много разумен.

— Но сега искам синът ми да се роди тук, Морган! — извика той.

Морган стана от скалата и се отправи бавно по плажа към замъка.

— Морган — изкрещя той след нея, — казах, че настоявам бебето да се роди тук! Ти се държиш детински, не аз! — настигна я с бързи, широки крачки. — Ще идвам в края на всяка седмица тук, за да бъдем заедно, а когато настъпи моментът, ще дойда само за няколко часа и ще бъда с теб, докато раждаш. Няма ли да е по-добре така? Това има огромно значение за мен, Морган… — в гласа му се прокрадна умолителна нотка. — И бих искал доктор Мърдох да те прегледа.

— Отивам у дома — повтаряше тя упорито — и ти не можеш да ме спреш. Проявяваш ужасен егоизъм, Хари. Как е възможно да не разбереш, че искам да родя детето си в модерна болница, че искам семейството ми да е около мен? Няма да допусна да бъда оставена сама тук — тя неволно повиши глас, загубила контрол от гняв и страх от неочакваното усложнение.

— Аз ще бъда тук с теб, Морган.

Погледна над рамо Хари, който нацупено риташе камъни в езерото. Без да промълви дума повече, тя се отправи бързо към замъка.

Трябваше да действа сега — и то много бързо! Трябваше да го накара на всяка цена да се върне пак към първоначалния план. Тази нощ тя съобщи на Хари, че на другия ден се връща в Лондон. За да не я тревожи, Хари се съгласи да я придружи.