Уна-Мери Паркър
Богатства (14)

13

Дънкан, шофьорът на семейство Блеърмор, седеше в представителната си тъмна ливрея и остра шапка в тъмния им ролс-ройс пред въздушна линия 3 на летище „Хийтроу“. Бе рано сутринта в петък. Очакваше се конкордът с Морган и Тифани да се приземи само след няколко минути и Дънкан се радваше, че е дошъл навреме. Лейди Блеърмор не обичаше да чака. Не работеше отдавна за тях, но бе разбрал две основни неща: лорд Блеърмор бе внимателен, гледаше да му осигурява свободно време за храна, а когато се връщаше късно през нощта, предпочиташе да ползва такси, вместо да го кара да виси навън и да го чака. Но лейди Блеърмор бе егоистка, взискателна до грубост и очакваше от него да бъде на разположение по двадесет и четири часа на денонощието — дори и през почивните дни в края на седмицата! — за да не би случайно да се окаже, че има нужда от колата. „Ето я разликата — разсъждаваше той след четиридесетгодишна работа като шофьор — между истинските аристократи и новобогаташите. Последните нямат представа как да се държат с прислугата. Сигурно се страхуват. Страх ги е да не бъдат разобличени.“ Сети се за думите на майка си, работила в миналото като готвачка при херцога и херцогинята на Макинтайър. „Онези, които знаят, че не са — обичаше да повтаря тя, — и онези, които знаят, че са…“

Дънкан познаваше до най-малката подробност разнообразието на специфичната класова структура в Англия и пламенно вярваше, че за всички има място под слънцето, стига всеки да знае къде е то. Забеляза Морган да се измъква от въртящата се врата, заобиколена от служителите на летището, а след нея се бе проточила дълга свита от носачи. Без съмнение персоналът на летището я посрещаше като много важна персона. Морган изглеждаше безупречно елегантна в кремав костюм с шоколадова копринена блуза и допълнения към костюма в същия цвят, но по неизвестни причини тя винаги му напомняше за онези орхидеи, капсулирани в пластмаса, които всеки можеше да купи. Той излезе от колата и я заобиколи, за да отвори багажника, като не забрави да отдаде чест на милейди. Очите му обаче бяха насочени към Тифани. Ето една истински красива млада дама. Бледа и деликатна, с неочаквана болка в очите, от която сърцето му неволно се сви.

— Кога ще пристигнем в града? — запита веднага Морган, докато подреждаше самурената си подвижна яка и скъпи ръкавици от чортова кожа на мястото до себе си.

— Страхувам се, че движението е много претоварено, милейди. На „Хогарт Раундабаут“ се преобърнал камион и има задръствания.

— О, Боже, какъв малшанс! Точно когато бързам толкова много… Не е ли възможно да минеш от друго място?

— Страхувам се, че и това няма да помогне. Всички пътища към Централен Лондон са задръстени, особено по това време сутринта. Пиков час, милейди — той дръпна колата напред и се вля в дългия поток коли, които бавно се придвижваха почти една след друга.

Морган въздъхна демонстративно и погледна часовника си.

— Свържи ме с лорд Блеърмор! — рязко нареди тя.

Тифани гледаше втренчено с невиждащ поглед през прозореца и мълчеше. Чувствената й уста бе стисната в мрачна линия, пръстите й лежаха, стегнато преплетени в скута.

Дънкан говореше по телефона на колата, като същевременно я придвижваше напред.

— Съжалявам, милейди — каза той през рамо, — милорд не е в галерията тази сутрин. Отишъл е направо в „Кристъс“. Очакват да се върне едва след два часа. Да оставя ли съобщение?

В очите на Морган заискри раздразнение.

— О, за Бога! Казах му, че се връщам вкъщи тази сутрин. Нека му съобщят да се обади веднага щом се върне. Искам да знае, че късно днес тръгваме за Шотландия.

— Шотландия? — извика неволно Тифани и се обърна изненадано към Морган.

— Защо не? Дънкан ще трябва да ни откара обратно на „Хийтроу“ по-късно днес.

— Както наредите, милейди — „Слава Богу, ще бъда свободен в края на седмицата!“ Забеляза пролука в движението, даде газ и колата безшумно се понесе напред.

 

 

— Какво имаш предвид? — запита Тифани, когато останаха сами в къщата. — Защо тръгваме така внезапно за Шотландия? Това не е част от плана.

— Реших, че така ще бъде по-лесно — отговори уверено Морган, докато прехвърляше купчина писма, поставени върху бюрото й в кабинета. — Покани, покани — какво е това? — тя отвори бял плик и измъкна сгънат лист хартия. — О… да — натика го бързо в малкото тайно чекмедже, скрито в облицовката от розово дърво. „Няма защо Хари да научава името на гинеколога. Трябва да не забравя да платя сметката му.“

Тифани се изкачи на горния етаж, за да се изкъпе и преоблече, а сестра й продължи да прехвърля писмата, после проведе няколко телефонни разговора и размени някоя и друга дума с Пъркинс и жена му. Когато Тифани слезе, доброто настроение на Морган бе възстановено.

— Всичко е уредено! Успях да се свържа с Хари в галерията и той много се зарадва на идеята за Шотландия — извика тя. — Лоумъндови ще прекарат тези два почивни дни и следващите в Лондон, така че там ще бъдем само ние! Нещата се подреждат прекрасно, нали? Имаме добър повод да изпием по чаша! — тя позвъни за Пъркинс.

Тифани се отпусна в един от дълбоките кожени фотьойли и се вгледа отчаяно през френските прозорци в малката, настлана с каменни плочи градинка. Лятото бе отшумяло и дори есента бе към края си. Градинката отдавна бе престанала да пръска свежест и да бъде радост за окото с разноцветие и свежа зеленина: тя беше коленичила пред неминуемото настъпление на зимата. Зад гърба й Морган нареди на Пъркинс да им донесе шампанско, на Дънкан — да ги отведе до „Хийтроу“ до три часа следобед, на Руби — личната й камериерка — да опакова куфарите й.

— Разбира се, милейди — и Пъркинс излезе безшумно от стаята с каменно изражение на лицето.

— Ободри се, по дяволите! — извика Морган, като забеляза изражението на Тифани. — Няма защо да се държиш така, като че ли светът свършва! Довечера ще бъдем в замъка навреме за вечеря, утре ще те разведем наоколо и когато всичко свърши, ще отлетиш веднага обратно за Ню Йорк, щом като бързаш толкова!

— Но с това няма да се приключи, нали? — прошепна Тифани със стегнато гърло.

Сестрите се спогледаха. И двете знаеха, че поставят само началото…

 

 

Към девет часа същата вечер Морган, Тифани и Хари седяха на дългата махагонова маса в осветената със свещи зала на замъка. Шлифованият кристал и среброто на приборите се отразяваха в излъсканата й огледална повърхност. Единственото цветно петно беше яркочервеното кадифе на розите, поставени в центъра. Бяха пристигнали рано вечерта и Морган беше в повишено настроение. Замъкът постепенно се превръщаше в родовия дом на мечтите й и тя ентусиазирано влачеше Хари наоколо.

Отблъскващата атмосфера на разруха беше изчезнала заедно с прашните еленови глави, които висяха по стените. Студеният каменен под беше скрит под скъпи килими. Бойлерът с дърва и огнищата за горене на торф се бяха стопили в небитието. Сега замъкът искреше с прясно положената боя, полиран месинг и завеси от брокат и гладко кадифе във всички нюанси на дъгата. Реставрираните маслени портрети на поколения от рода живееха нов живот: багрите им живнаха, лакът им заблестя. Щитове и мечове бяха полирани до блясък, а резбованият девиз и характерният завършек на фамилния герб над голямата камина бяха почистени и пребоядисани. По настояване на Морган навсякъде бе прокарано дискретно осветление, а поддържаният с газ огън в камините създаваше измамното впечатление на горящи пънове. Навсякъде бяха пръснати декоративни растения, огледала, меки удобни дивани и пухени възглавници, умело подредени книги за изкуството върху ниски модерни масички за кафе привличаха погледа. Човек оставаше с впечатлението, че всяка една стая всеки момент ще бъде снимана за списанието „Таун енд Кънтри“, а точно това бе и целта на Морган. Навсякъде — без каквото и да е изключение.

Тази първа вечер заедно Морган се постара всички да се нахранят добре и да пият неограничено. В края на краищата имаше добър повод: тя се бе върнала от Америка, а Тифани идваше за пръв път в замъка. В голямата зала преди вечеря пиха шампанско от тежки кристални чаши; последва пъстърва и отлежало скъпо бяло вино, а към еленовото месо вдигнаха чаши червено вино; ягодовото суфле бе съчетано с още шампанско, последва порто от 1963 година. Тифани забеляза и бутилката бренди, което предстоеше да бъде сервирано към кафето. Но самата Морган пи много малко. Тя бъбреше оживено и непрекъснато, атакуваше неспирно Хари със забавни разкази за премиерата на мюзикъла, но Тифани забеляза, че не спомена и дума за танците с Грег в „Льо Клъб“ през нощта. После заговори за Зекъри и Смоуки и колко разтревожени са всички от семейството и накрая се залови с описание на плануваното за пролетта пътуване до Европа на родителите им. Тя пръскаше искри от остроумие и добро настроение и Хари я гледаше, очарован и запленен.

Някъде из замаяната му глава се въртеше въпросът дали има в света друга такава обаятелна чаровница като Морган… Надяваше се от сърце да не дочуе отнякъде за двете вечери с Елизабет, колкото и невинни да бяха те… Морган никога нямаше да разбере и прости. Усмихна се на себе си: неговата прекрасна, неповторима Морган! Как само му липсваше! Особено през нощта. Той погледна незабелязано часовника си: минаваше единадесет и скоро щяха да се оттеглят в спалните си…

 

 

През очите на страничен наблюдател следващата седмица премина приятно и безоблачно. Хари и Морган водиха Тифани на кратки екскурзии и пикници, показаха й местните забележителности. Но Тифани предпочиташе да бъде оставена на мира. Присъствието на Морган я дразнеше все повече и повече, особено когато от устата й се лееха потоци приказки за подобренията в замъка и пролетния й гардероб. „Нима наистина не разбира колко грубо погазва елементарните изисквания на морала? Нима няма представа за евентуалните сериозни последици от този нечистоплътен план?“ — питаше се отчаяно Тифани.

Тя успя да наложи желанието си за дълги самотни разходки: обясни на Хари, че по този начин обмисля и създава новите си модели. При други обстоятелства щеше да се наслаждава с радост на величественото спокойствие, излъчващо се от планинските хълмове наоколо. Сигурно щеше да се влюби във вглъбеното великолепие на природата около замъка. Спокойствието тук можеше да й подейства благотворно и възстановително след напрегнатата работа по постановката на мюзикъла. Но сега тя не забелязваше красотата, нито дочуваше шепота на горите от листопадна борика, дъб, бреза и бор, сред които пристъпваше, заслепена от хаоса в главата си. Да се подчини ли наистина на плана на Морган и да спаси баща си от разорение? Или да се опита за стотен път да разубеди сестра си, да й докаже по някакъв начин, че планът й е аморален, че в него има заложено непростимо зло, че е практически неприложим?

Тези приятни дълги разходки й разкриваха все пак в моментни просветления един по-разумен, по-простичък, по-добър свят. Но не й помогнаха да реши проблема. Двете с Морган останаха вкопчени в мъртвата хватка на мълчалива борба…

 

 

Хари лежеше в тъмнината на стаята и чакаше Морган да излезе от банята. Искаше му се да я откаже някак от лошия навик да влиза под душа точно когато я желаеше в леглото. А в този момент я желаеше отчаяно. Изпитият алкохол на вечеря си казваше тежката дума и той вече се носеше на върха на онова блажено чувство на замаяност, примесено със засилен сексуален глад. Когато беше в такова състояние, нямаше равен на себе си в леглото! Обичаше чувството за нереалност и странния, но приятен усет на безтегловност: тялото му сякаш се носеше леко между земята и небето… „Ако тя не побърза — мислеше той, усещайки недвусмисленото напрежение в слабините си, — напълно възможно е тази вечер наистина да закъснее…“

Най-сетне чу леки стъпки по килима в тъмнината, лъхна го познатият аромат на любимия й парфюм, усети меката сладост на голото и тяло и коприната на косата й погали рамото му. Облада я, без да отваря натежали вече очи. Отново се превърна в нажежено до червено махало, което се люлееше с равномерни тласъци навън-навътре, още… още по-навътре в мълчаливото й тяло… В слабините му избухна сладка агония — и той се изтърколи настрани с доволна въздишка. Само след тридесетина секунди Хари потъна в дълбок сън…

След няколко минути тя се плъзна тихо от леглото и прибяга с безшумни стъпки до банята. Затвори внимателно вратата зад себе си, светна и протегна ръка за пеньоара си. Все още дишаше неравномерно и сърцето лудо удряше в гърдите й. Измъкна се през втората врата в коридора, притегнала плътно пеньоара около тялото си.

— Почакай — от стола в ъгъла се надигна фигура в копринен розов пеньоар. — Как мина? Всичко наред ли е? Той не разбра ли?…

Морган и Тифани се втренчиха една в друга, дискретното осветление се отразяваше неясно върху лицата им от стените, облицовани в розов мрамор.

Тифани кимна мрачно.

— Да, бе убеден, че до него си ти — наведе за миг глава и после я погледна с разтреперани устни и измъчен поглед; — Дано Господ ти прости за стореното тази вечер… — обърна се и забърза по коридора към стаята си.

В сянката на горната част на стълбите стоеше неподвижната тъмна фигура на госпожа Монро, икономката, но Тифани не я забеляза.

Тя пропълзя в леглото си, загаси лампата и дълго лежа така, вцепенена от мъка, изпълнена с отврата от самата себе си… Беше направила нещо отвратително, нещо ужасно! Единствената й утеха бе, че ако осигури желаното от Морган дете, баща й ще бъде завинаги в безопасност. В измъчената й глава непрекъснато се въртеше кошмарът на изминалите десет дни. Безкрайните натяквания и разпити на сестра й. Въпроси като: „Редовен ли е мензисът ти?“ или: „Кога беше последният?“, или: „Престанала ли си да вземаш таблетки против забременяване?“ „Да — отговаряше уморено Тифани, — престанах да вземам таблетките след раздялата с Хънт преди няколко месеца…“ С календар в ръка Морган бе направила сложни изчисления на базата на тримесечен период, за да установи по възможност най-точно кога Тифани ще овулира. Но за да бъде още по-сигурна, бе отишла с колата до Форт Огъстъс и се върна с термометър: бе настояла да мери температурата на Тифани всяка нощ и всяка сутрин, очаквайки с нетърпение да падне. „О, Боже!… О, Боже!“ — ридаеше мълчаливо Тифани, сгърчена в леглото, унизена и разбита. Беше се чувствала като опитно мишле или животно във ферма, на което предстои да бъде оплодено. Тази вечер Морган бе вдигнала триумфално очи от термометъра и бе обявила, изпълнена с надежда:

— Смъкна се малко!

— Не бъди глупава, Морган! Разбира се, че ще падне: току-що изпих изстудено питие и още усещам хлад в устата си! — бе реагирала гневно Тифани.

— Независимо от това, приемам го като знак: съвпада и с изчисленията ми — настояваше упорито Морган. — Смятам да го направим тази вечер.

И тази беше ужасната нощ… Тифани зарови лице във възглавницата, сълзи на унижение се стичаха по бузите й. Собствената й сестра я бе изнудила да стане инкубатор на дете! „О, татко, о, татко!… — ридаеше в нея детето от далечните слънчеви дни на детството й. — Правя го заради теб, татенце!… Заради теб… И дано Господ ми прости…“

 

 

Върнаха се в Лондон в понеделник сутринта. Хари бе тръгнал за галерията, след като беше целунал пламенно Морган: сякаш не можеше да понесе мисълта да се раздели, макар и за кратко време от нея. После целуна разсеяно Тифани по бузата и изрази съжаление, че й се налага да се връща в Щатите.

— Видя ли?! — тържествуваше Морган. — Не би могло да мине по-добре! Той нищо не подозира! Всъщност — добави тя със смях — почти ревнувам! Когато се събуди на следващата сутрин, той пожела пак да правим любов, тъй като изминалата вечер било нещо направо страхотно!

Тифани не намери сили да я погледне.

— Гади ми се от теб.

— О, глупости, Тиф! Ние сме сестри, по дяволите!

— Което влошава още повече нещата.

— Престани да драматизираш. Връщаш се в Ню Йорк днес и след няколко седмици ще трябва да провериш дали си забременяла. Трябва да се е получило, знаеш какви усилия положихме, за да спазим точното време в цикъла ти! Сигурна съм, че си заченала бебето ми! Усещам го в костите си!

— Ти си чудовище. Болно, налудничаво чудовище! Никога нямаше да се съглася, ако не ставаше въпрос за…

— Разбира се — прекъсна я бързо Морган. — Сигурността на татко трябва да бъде запазена. Не се безпокой, Тиф! Всичко ще стане точно според плана! Стотици пъти го прехвърлихме и огледахме. Когато установим със сигурност, че си забременяла, ще изчакам около осем седмици, преди да обявя, че ще имам бебе. А когато се предполага, че съм на седем месеца, ще отлетя за Щатите точно когато ти трябва да родиш! После ще се обадя на Хари и ще му съобщя, че бебето се е родило преждевременно. Толкова е лесно! След около две седмици ще долетя обратно с бебето — и край! — Морган говореше така, като че ли разказваше прочетена някъде приказка. — И Хари ще има наследник — следващият Лоумъндски херцог!

Тифани отпусна глава върху дланите си и неволно потрепери. О, Господи! Как бе възможно Морган да я изнудва по такъв жесток начин! „И всички те заживяха щастливо след това…“ Задавен вик се откъсна от гърдите й.

— Ти си наистина луда! Защо си толкова сляпа за милионите неща, които могат да се развият в погрешна посока? Какво ще стане например, ако Хари настои да дойде с теб в Щатите? Имаш ли някаква представа какво означава една бременност? Как ще се справиш? Ако той поиска да те придружава в курсовете за подготовка на раждането? А проблемът с фигурата ти? Ти никога — никога! — няма да се справиш така гладко, както си въобразяваш! Освен това може да се роди момиче.

— Не викай, Пъркинс ще те чуе — Морган я гледаше вбесено. — Не ме интересува твоето мнение за плана ми! Аз трябва да осигуря дете на всяка цена! Може и да не стане този път, но ако ти провалиш цялата работа сега, последствията ще бъдат много по-ужасни! От теб се изисква само да износиш детето ми! В наши времена това е нещо съвсем обикновено! Ако не ставаше въпрос за титлата, физиологичният ми проблем нямаше да има никакво значение. Щях да съобщя истината на Хари и ако той настоява особено много за деца, щяхме заедно да осигурим жена да му роди дете или щяхме да осиновим някое. Но за да получи право върху титлата, детето трябва да бъде законно или поне да се възприема като такова. Това е от капитално значение! Толкова ли не можеш да разбереш за какво става дума? Ще ти кажа едно нещо: ако истината за татко излезе наяве, за теб лично ще стане много по-лошо!

— Но това никога не трябва да се узнае! — извика Тифани. — Никога не съм предполагала, че и ти го знаеш! Живея с тайната за злоупотребите на татко от години! Как стана така, че си изчакала с тази информация до момента, когато си преценила колко полезна може да бъде за личните ти цели? Морган, не разбираш ли наистина колко отблъскващ, колко отвратителен е този факт? Нямаше нищо против да прибираш мръсните пари на татко, когато ти ги даваше с пълни шепи, нали?

Погледна Морган и отново с почуда забеляза колко се бе изменила от деня на женитбата си. Очите и формата на устата й излъчваха непреклонна суровост, безмилостна амбиция бе преобразила изражението й. Беше постигнала желанията си — но сега искаше още!

Като че ли разчела мислите й, Морган заяви тихо:

— Трябва да го направя. Ако Хари разбере, че съм стерилна, с женитбата ми е свършено. Той желае отчаяно син и наследник. А аз не искам да го загубя. Каквото и да мислиш, не съм равнодушна към него.

— Ти не си равнодушна само към себе си! Такава си още от дете! Искаш да спасиш брака си, докато бащата на Хари почине и ти станеш херцогиня!

— Тиф, как можеш да мислиш такива ужасни неща за мен? — извика Морган. — Искам само да имам бебе! Престъпление ли е да искаше дете? Какво по-естествено от желанието на една жена да има дете? Стотици жени, които не могат да имат деца, решават въпроса като мен или осиновяват дете! Аз съм в ужасно положение, Тифани! — очите й внезапно се изпълниха със сълзи, които потекоха по бузите й, устните й трепереха. — Не можеш да ме предадеш… — сега вече Морган ридаеше. — Хари ще ме напусне!…

Сестрите седяха дълго време мълчаливо една срещу друга, всяка заета със собствените си мисли. Накрая Тифани прошепна:

— Остави ли ми някаква възможност за избор?

 

 

Час по-късно Дънкан закара Тифани на летището. Седнала отзад сама, потръпваща от вътрешен хлад и отврата, Тифани мислеше за онова ужасно лято в Саутхемптън преди десет години. Началото на сегашния ужас… Допреди няколко дни бе смятала, че само тя знае истината за баща си, че само тя е чула страшните думи на Зиг Хофман.

Оказа се, че и Морган ги беше чула.

И сега миналото щеше да остане с нея завинаги…