Уна-Мери Паркър
Богатства (13)

12

— Съпруга? — изрева Джо, като скочи гневно от бюрото си. — Каква съпруга?

— Смоуки О’Мали — Тифани подхвърли на бюрото фотокопие на скицата, която бе направила за частния детектив в бележника му.

Джо грабна листа и пребледня.

— А аз смятах, че съм се отървал от нея — гласът му прозвуча безлично и уморено.

— Познаваш ли я? — Тифани бе изумена.

Бузите на Джо пак порозовяха и лицето му лъсна от пот.

— Тази курва измъкна две хиляди долара от мен. Каза, че е бременна от Зекъри.

— Кога се случи това? Скоро?

Джо се отпусна тежко на стола си и протегна ръка към кутията с пури.

— В деня, когато пресата раздуха историята със Зекъри и скандала на годежния прием. Тя просто се вмъкна тук. Не знаех, че е замесена в търговията с наркотици! Не каза нито дума за наркотици! Повярвах, че Зекъри наистина е виновен и й дадох пари да се оправи — гласът му се проточи уморено и заглъхна.

— Татко — обади се Тифани отривисто, — парите ти не са били за аборт. Те са купили наркотици, с тях е наета колата, с която Зекъри е измъкнат от болницата, купени са самолетни билети, удостоверение за женитба и цяла нощ наркотици и чукане в някой мотел в Рино!

— Исусе! — Джо отпусна глава върху дланите си и за пръв път Тифани разбра, че баща й старее. — Исусе — повтори той отчаяно.

— Тази вечер отивам да се срещна със Зак, татко — продължи тя с по-мек глас. — Това момиче очевидно го държи здраво в ръцете си, но ако успея да говоря насаме с него, може би ще постигна нещо.

— Не давай на тази кучка никакви пари! — Джо вдигна глава, старият борчески дух пак се беше върнал.

— Ще се опитам да я изиграя. Главното на този етап е да дам вид, че съм на негова страна дотолкова, доколкото са засегнати интересите на Смоуки. Ако той наистина я обича, няма да бъде лесно да го откъснем от нея.

— Обича, глупости! Какво знае момче като него за любовта? Не мога да разбера какво става с него! Човек осигурява добър дом на едно дете, добро образование, всички възможности да се развива плюс куп пари — и какво става? Жени се за курва и завършва като наркоман!

— Това, което изброи, невинаги е достатъчно — въздъхна Тифани и се изправи. — Страхувам се, че Зекъри е много разстроен и объркан душевно.

— Как е възможно някой да е толкова разстроен, след като идва от дом като нашия? — Джо беше смаян. — Отговори ми!

— Бих желала да знам отговора, татко. Знам само, че такива неща непрекъснато се случват — тя излезе от офиса му и тихо затвори вратата зад себе си.

 

 

Когато най-сетне Тифани откри окаяната жилищна кооперация, Смоуки я чакаше сама в стаята си. Тя четеше опърпано списание за рок звезди и пиеше безалкохолно от кутия.

— Може ли да седна? — Тифани посочи въпросително към единствения стол в стаята.

— Седни.

Тифани се намести внимателно на края: страхуваше се, че ако се облегне назад, купчината дрехи, метнати на облегалката, ще паднат на пода.

— Къде е Зекъри?

— Не знам — Смоуки гледаше алчно чантата на Тифани. — Имаш ли цигари?

— Да — Тифани измъкна пакет „Марлборо“ и предложи на Смоуки, преди да запали друга за себе си. Пое дима и огледа стаята с нарастващо отвращение. На пода до леглото се търкаляха празни кутии от кока-кола и опаковки от сладкиши. В полупълна пластмасова чаша плуваха няколко фаса. Въздухът бе наситен с гранивата миризма на пот и секс.

— Отдавна ли живеете тук?

— От няколко месеца, но сега вече е прекалено недостатъчно за нас. Ето защо искаме да се преместим в голям и удобен апартамент. Искам го близо до „Сентръл Парк“ и трябва да е с големи стаи и хубава баня.

„То се знае!“ — помисли Тифани, но на глас запита:

— Кога ще се върне Зекъри?

— Не знам. Донесе ли мангизи?

— Предпочитам да изчакам Зекъри — отговори Тифани студено.

— Защо не ги дадеш на мен? Виж какво, аз съм му жена и имам права! Което е негово, е и мое.

— Нещата не са толкова прости.

— Защо? Искаш доказателство, че сме женени? Ето го! — Смоуки дръпна рязко чекмеджето на паянтовата маса до леглото и триумфално измъкна някакъв документ. — Погледни. Напълно редовно удостоверение за женитба между Зекъри Джоузеф Калвин и Катлийн Мери О’Мали от 22-и май. Кво искаш още?

— Има още много неща, които трябва да се изяснят — заувърта Тифани.

— Например? — запита подигравателно Смоуки. — Виж кво, не ми харесва това шикалкавене. Давай мангизите, които си донесла, или ще ти се случи случка!

— Не смятам, че ще стане точно така — отвърна хладно Тифани. — Говорих дълго с баща си тази сутрин. Казах му, че съм намерила Зекъри. Той не прояви никакъв интерес, фактически го е лишил напълно от каквито и да било права.

Лицето на Смоуки се изкриви от гняв.

— Това гадно подло копеле! — заяви тя. — Трябваше да се сетя! Трябваше да го направя сама! Знаех си! Лесно щях да го завъртя на пръста си. Мамка му!

— Нищо нямаше да измъкнеш от него, дори и да бе отишла сама.

Смоуки я погледна въпросително.

— Нямаше да се получи — повтори гневно Тифани. — Да не си въобразяваш, че ще стане като последния път?

Двете жени се вторачиха гневно една в друга. Нещата не се развиваха според плана на нито една от тях.

— Баща ми не бе длъжен да даде на мен и Морган каквото и да било. Направи го, защото поиска. Искаше да живеем този живот, който той не е могъл да живее на нашата възраст — Тифани замълча за миг, после погледна директно Смоуки. — Сега вече няма начин да даде каквито и да било пари на Зекъри. Лекарите казаха, че Зекъри ще загине само след две години, ако живее по този начин. Никой няма право да осъжда баща ми. Да му даде пари в този момент би означавало да подпише смъртната му присъда. Зекъри няма да получи нито цент.

Смоуки хвърли гневно с все сила евтината си розова пластмасова чанта срещу стената: тя се разтвори от удара и съдържанието й се разсипа по пода.

— Този хвалипръцко! Това малко жалко копеле! — крещеше тя невъздържано. — Този лайнян гаден девственик! Трябваше да предположа, че не е нищо повече от чувал лайна! Знае само едно: чукане и друсане! Е, той няма да получи нищо повече от мен!

Тифани стана.

— Хей, къде смяташ, че отиваш? — Смоуки скочи на крака, изтича до вратата и застана заплашително пред нея. — Дължиш ми пари!

Тифани повдигна вежди, после извади портмонето от чантата си.

— Каква е таксата ти — погледна демонстративно часовника си — за двадесет минути от времето ти? Вероятно не много: петдесет долара е много щедро заплащане, нали? — хвърли новите скърцащи банкноти на леглото и изненада другата жена, като я изблъска грубо от вратата.

— Хей! — зарева тя зад нея, но Тифани бе достатъчно бърза: дръпна рязко вратата, изтича надолу по стълбите и се озова на улицата, преди Смоуки да успее да предприеме нещо. Макар и вече на улицата, грубият дрезгав глас все още кънтеше в ушите й. Изтича по тротоара, като се придържаше близо до сградите, стигна до ъгъла, зад който бе оставила колата си, вмъкна се бързо в нея и я запали, снишена зад волана. Отзад нямаше и следа от Смоуки: изглежда, се бе отказала от идеята за преследване. Тифани върна колата по улицата, от която бе дошла, и я паркира така, че да вижда входа. Твърдо бе решила да изчака Зекъри тук. Знаеше, че е възможно да чака дълго, но нима имаше друг избор? Не бе особено сигурно какво ще направи, когато се срещнат, но все пак някакъв неясен план бе започнал да се оформя в главата й. Имаше само една възможна спънка. Ако Зекъри откажеше да я изслуша…

 

 

Смоуки постави банкнотите в чантата си, разтреперана от бяс. Отчете колко глупаво е постъпила, като бе скрила посещението на Тифани от Зекъри. Ако не го бе подтикнала да отиде при приятелчето му Мич, той лесно щеше да се справи с тази проклета кучка, сестра си! Щеше да я накара да погледне с други очи на нещата.

Смоуки закипя пак от яд: как се поддържаха богатите, как само се подкрепяха в момент на криза! Е, нямаше да им разреши да я третират така. Беше жена на Зекъри и те са длъжни да я уважават! Тя ще им даде да разберат!

 

 

— Но кога ще се върне? — Морган се обаждаше от Лондон вече трети път. Как може Тифани да не се върне цял ден и половината нощ, без да информира Глория къде отива?!

— Не знам точно, госпожице Мор… Искам да кажа лейди Блеърмор.

— О! Слушай, Глория, съобщи на Тифани… ще го направиш ли за мен?

— Разбира се.

— Кажи й… кажи й, че ще дойда за премиерата на нейното шоу на двадесети! Чу ли добре какво казах? И й съобщи още, че ще отседна в нейния апартамент.

— Тук? — Глория започваше да губи хладнокръвието си.

— Да. Ще остана само няколко дни. Ще пристигна на деветнадесети. Глория? Чуваш ли ме? Разбра ли всичко?

— Да, разбрах.

— Чудесно. Предай й съобщението ми. Няма да забравиш, нали?

— Няма да забравя — Глория върна слушалката на място и благодари на добрия си ангел, който се бе погрижил да й осигури работа при госпожица Тифани, а не при сестра й!

Тифани се прибра вкъщи половин час по-късно, вцепенена и изтощена. Бе престояла последните четири часа, свита в колата, бе наблюдавала напрегнато уличката, но Зекъри не се появи. Групи младежи, негри и пуерториканци, висяха по входовете, мълчаливи и настръхнали. От една от сградите се изтърколи пияница и няколко дълги минути се държа, разлюлян, за стълба наблизо. По някое време се появи Смоуки, оглежда улицата нагоре и надолу най-малко минута, пресече я и изчезна надолу по една от страничните пресечки. Тифани бе убедена, че не я забеляза. После мъже с момичета, явно улични проститутки, влизаха и излизаха няколко пъти от сградата… Зекъри не се появи.

Тифани се отправи към къщи, отчаяна и вдървена от принудителното обездвижване.

Вкъщи разбра, че Морган се е обаждала три пъти. От бележката на Глория, написана с големи печатни букви, научи, че Морган ще бъде в Ню Йорк за премиерата. Премиерата! Тифани се плесна неволно по челото и пое стреснато дъх. Бе толкова ангажирана със Зекъри тази вечер, че напълно беше забравила за нея! Боже! А все още имаше толкова много работа за довършване!

Грег се обади рано сутринта и я събуди.

— Надявам се, че не те събудих, Тиф. Имам съвещание и не мога да изчакам: Какво стана снощи със Зекъри?

Тифани му разказа накратко случилото се.

— О, не! Какво ще правим сега?

— Ще организираме наблюдение на квартирата. Трябва да го измъкнем от Смоуки! Подозирам, че не му е казала за срещата с мен снощи. Вероятно трябваше да издържа по-дълго време, но към полунощ очите ми се затваряха. Някой трябва да го засече на влизане или излизане. Аз не мога — днес съм цял ден в театъра!

— Ще се опитам да направя нещо — зауспокоява я Грег.

— Благодаря ти, Грег. Не забравяй, че Смоуки сега вероятно ще го изрита, след като разбра, че у него няма повече пари.

— Може да поиска голяма сума срещу бърз развод — подметна Грег.

— Майната й! Не се бях сетила за това!

— Успокой се, скъпа. Ще уредя частната детективска агенция да наблюдава този адрес двадесет и четири часа на денонощие. Днес цяла сутрин съм зает плътно, но ще прескоча до този адрес към обяд. Ако го заваря там, има вероятност да се съгласи да говори с мен. Ще видя какво мога да сторя.

 

 

Грег телефонира вечерта. Говореше сбито, с разтревожен тон.

— Заминали са — напуснали са квартирата! Говорих със съседката им — жена, която явно обича да пъха носа си навсякъде. Каза, че Зекъри изобщо не се е прибирал, а Смоуки се е появила сутринта, прибрала вещите си и духнала, без да плати за три седмици.

Тифани простена отчаяно. Пак бяха изтървали Зекъри. Може би щеше да бъде по-умно, ако бе проявила по-голяма сдържаност пред Смоуки…

 

 

— За Бога, какво става? Централна гара ли е това или какво? — Тифани се спъваше и блъскаше в луксозните куфари, струпани в коридора на апартамента й. — Моргааан!

— Тук съм.

Спусна се към всекидневната, където Морган спокойно хапваше от сандвич с три филии хляб и два пласта плънка между тях, приготвен от Глория.

— Не очаквах да пристигнеш толкова рано! — Тифани прегърна поривисто сестра си и неволно разплиска кафето й. — Задържаха ме на репетициите, а после едва се промъкнах дотук: движението бе ужасно!

— Говориш така, сякаш си тичала и останала без дъх! Защо си в такова плачевно състояние? — Морган огледа с учудване белия памучен костюм на Тифани.

— Върша нещо, което никога не е пресичало жизнения ти път досега. Работя, Морган! — подразни я Тифани. — Не съм подгъвала крак от ранно утро! Умирам от глад. Ще ми дадеш ли малко от сандвича си?

— Ето, вземи — Морган внимателно почисти петното от кафе върху бледожълтата пола.

— Разбра ли за Зекъри?

— Не.

Тифани разказа набързо случилото се.

— Много се безпокоя. Обявихме го за изчезнал, наехме частен детектив, но двамата със Смоуки като че ли потънаха вдън земя! Практически е възможно да са навсякъде… Страх ме е за него… — в гласа й се прокрадна нотка на отчаяние. — Радвам се, че си тук, Морган. Имам нужда от подкрепа в семейството. Мама е като увехнало цвете, а татко беснее срещу всеки и всички наоколо. Хари не се ли противопостави на решението ти да дойдеш тук сама?

Морган сви хубавичките си рамене.

— Реших, че идеята да прекарам тук няколко дни е добра и Хари ме подкрепи.

— Как е той?

— Превъзходно! Срещаш ли се от време на време с Хънт?

Лицето на Тифани помръкна и тя замълча за миг, преди да отговори:

— Не. Той се върна при жена си. Не се виждаме повече.

— Съжалявам, Тиф. Знам какво голямо значение имаше той за теб. Кой тогава ще те придружи на премиерата? Не можеш да се появиш сама!

— Ще отида с Грег. Морган, не ме гледай така! Грег беше опора за мен през последните няколко месеца, истински приятел! Отдели много от свободното си време за Зекъри! Знам какво мислиш за него: смяташ го за скучен и досаден, но аз го харесвам! Не знам дали щях да съумея да се съхраня без неговата помощ…

— Ами тогава омъжи се за него! — гласът на Морган проскърца остро.

— Не бъди глупава — отвърна уморено Тифани. — Става въпрос за чисто платонически отношения. Той е само приятел и нищо повече.

— Звучи скучновато — подхвърли Морган и наля втора чаша кафе.

— Не е вярно! Смятам, че е все още привързан към теб. Няма други момичета в живота му.

— Нима? — Морган изглеждаше омекнала. — Мама и татко знаят ли, че съм тук? — смени темата тя. — Аз не съм се обаждала.

— Защо тази тайнственост? И защо си в моя апартамент? Нямам нищо против да останеш някой и друг ден, но ще се чувстваш много по-добре при мама и татко. Те пазят и поддържат стаята ти точно както я искаш.

— Няма тайни, Тиф. Искам просто да поговоря с теб и смятам, че тук ще го направя по-лесно и по-спокойно — Морган стана, приближи се до прозореца и се загледа навън. Манхатън бе окъпан в златистото сияние на залеза. В издигащите се към вечерното небе небостъргачи припламваха вече тук-там светлинки, а долу се проточваха проблясващите змиевидни, почти непрекъснати редици коли. Неочаквано изпита радост и облекчение, че е пак тук.

Тифани я гледаше с тревога в очите.

— Всичко наред ли е между теб и Хари? — запита тя внезапно.

— Разбира се — Морган се обърна с усмивка. — Двамата с Хари сме луди един за друг. Много съм щастлива. Организирахме доста приеми, откакто приключи ремонтът на къщата. Не мога да ти я опиша — приказна е! А след месец или два ще приключи ремонтът и на замъка в Шотландия. И тогава ще летим дотам в края на седмицата, когато времето е благоприятно. Семейният живот е благодат!

— Така изглежда — подхвърли Тифани с нотка на ирония, която не достигна до Морган.

— Утре искам да пазарувам. Ще дойдеш ли с мен?

Тифани легна по гръб на дивана и се протегна с опънати над главата ръце.

— Не, благодаря — отговори тя твърдо. — Ще съм прекалено нервна утре, за да ходя по магазините. Ще отдъхна истински едва когато отмине премиерата. Не мога да не се тревожа и за Зак… В състояние съм да убия онова момиче заради наркотиците, с които го снабдява! Обзалагам се, че тя го е зарибила!

Морган запали цигара, всмукна замислено и едва тогава заговори:

— Честно казано, Тиф, ако не е била тя щеше да бъде някой друг: по-рано или по-късно — какво значение има? Зекъри винаги е показвал слаб характер, а мама и татко още повече влошаваха нещата. От една страна, го разглезваха, като задоволяваха и най-малките му капризи, а, от друга, го натискаха да се представя добре в училище, за да се подготви за „Куадрант“. Той просто бе лишен от шанса да бъде това, което е.

Тифани се взря смаяно в Морган. За пръв път я чуваше да прави такава зряла преценка.

— Права си. Сега той мрази и двамата. Безпокои ме най-вече въпросът дали някъде у него има все още достатъчно сериозна причина да се пребори със себе си и да се откаже от наркотиците или не. В някои моменти, макар и по силно деформиран начин, вероятно му се струва, че най-сетне е господар на съдбата си. Говори се, че хероинът няма заместител: започне ли се веднъж с хероин, няма спасение. Нищо друго не осигурява същото усещане за надмощие и сила, нито пък осигурява същото чувство на самоувереност.

— Ако питат мен — Морган наля още кафе в чашата си, — ако той желае да се самоубие постепенно по този начин, това си е негова работа! Не можеш да прекараш остатъка от живота си в тичане след него и плащане на дълговете му.

Шокирана, Тифани извика:

— Но той ни е брат! И е само на осемнадесет! Не можем просто да го изоставим и забравим!

— Но у него има самоунищожителна жилка — сви рамене Морган. — Той не желае помощта ни. И както ти самата каза преди малко, няма спасение, след като веднъж човек е зарибен… Как тогава очакваш от Зекъри, който е слаб характер, да се откачи?

— Но това е ужасно отношение, Морган! — извика Тифани, като скочи на крака. — Ще направя всичко възможно, каквото и да ми струва като време и пари, да го намеря и излекувам!

— Напразно пилеене на време и средства — отново сви рамене Морган.

Двете сестри преплетоха погледи. Два чифта почти еднакви зелени очи изпускаха искри от гняв. После Тифани се обърна рязко и избяга от стаята с приглушено ридание.

Пет минути по-късно бе под душа, разтреперана и разплакана, сълзите й се смесваха с бързите водни струи. Имаше чувството, че е струна на цигулка, която невидима ръка опъваше все по-силно и по-силно… още миг — и ще се скъса… Насапуниса тялото си с кръгови масажиращи движения, като се концентрира върху раменете и гърба. Топлата вода постепенно я отпускаше и малко по малко напрежението намаля. Когато излезе изпод душа, завари Морган на леглото с израз на каеща се Магдалена.

— Съжалявам, Тиф — веднага заяви тя. — Не исках да се караме още при първата ни среща. Права си за Зак. Искрено съжалявам, че те разстроих.

Тифани отговори с кратка усмивка. Не можеше да не й прости. Морган внезапно се бе превърнала пак в момиченце, което се извинява за някоя детска беля. Винаги ставаше така между тях.

— Забрави го — Тифани облече бяла хавлия, притегна я плътно около тялото си. — И аз съжалявам. Напоследък съм неописуемо уморена… нищо чудно, че понякога губя контрол над себе си. Какво ще кажеш, да излезем за вечеря? Днес е свободната вечер на Глория, а сега нямам настроение да се въртя из кухнята.

Усмихната до уши, сякаш никога не бе разменила остри думи със сестра си, Морган заподскача на леглото.

— Изключително! Къде ще отидем? Сякаш от векове не съм била в Ню Йорк! Чудесна идея!

— Тогава ти избери. А докато вечеряме, ще ми кажеш за какво желаеш да разговаряме.

— О, то може да почака — отговори небрежно Морган. — Ще остана в Ню Йорк няколко дни. Ще разговаряме след премиерата — има време…

— Значи ли това, че наистина всичко е наред между теб и Хари? — запита с тревога Тифани. Спомни си с нова сила лошите предчувствия, свили сърцето й в деня на сватбата.

— Всичко е наред, честна дума — Морган импулсивно целуна мократа буза на Тифани. — Двамата сме блажено щастливи! Той дори е още по-влюбен в мен!

 

 

Премиерата на мюзикъла беше тази вечер. Денят бе изминал в страхотно напрежение и сега Тифани се гримираше в стаята си с разтреперани ръце.

Бе престояла часове наред зад кулисите: провери още веднъж всеки костюм и даде последни нареждания на многобройните гардеробиери как да осигурят бързата им смяна от изпълнителите. Някои от тях трябваше ежедневно да се перат, сушат и гладят. Докато минаваше от гардеробиерна към гардеробиерна и прехвърляше един след друг безбройните костюми на закачалките в гардеробите, докато проверяваше дали перуките са на стойките, а обувките — на съответните места, тя се чудеше как двете с Даян успяха да подготвят всичко навреме! Дори изкуствените змии, пригодени за носене като украса за глава, изглеждаха почти като истински!

Целият състав се събра в театъра доста рано: всички бяха прекалено напрегнати, за да стоят настрана, и атмосферата беше наелектризирана докрай. От някои помещения се носеше стряскащо виене — певците се разпяваха; режисьорът не се спираше, тичаше напред-назад с измъчено изражение, даваше последни нареждания; портиерната буквално преливаше от телеграми, картички, букети и бутилки шампанско… Независимо от предпремиерното напрежение, господстваше усещане за приятелство и стремеж към взаимна подкрепа: в крайна сметка успехът тази вечер зависеше от доброто представяне на всеки поотделно и всички заедно. Силата на емоциите залюля и Тифани. В този момент всеки един от състава — като се започнеше от музикантите и се свършеше с хората зад прожекторите — бе концентриран върху съвършеното изпълнение на собствените задължения. Тези хора сега бяха много по-близки на Тифани, отколкото членовете на семейството й. Молеше се моделите й наистина да са в унисон с амбициозната постановка. Пред това шоу имаше само две възможности: или да се превърне в зашеметяващ хит, или критиците да го разнищят безжалостно и да го свалят само след седмица. А дали везните ще се наклонят в тази или онази посока зависеше много от работата на Тифани. В този момент й се гадеше от студената буца, свита в корема й, и същевременно в гърлото й се насъбираха едва сдържани ридания. Според обичая, възприет в театралния свят, преди премиера се разменяха подаръци за късмет. Към средата на следобеда Тифани бе насъбрала от сценичните работници цяла колекция бутилки шампанско, парфюми, украшения, грамофонни плочи, цветя и няколко чифта евтини обици. В замяна бе уредила всеки да получи по сребърна чаша със столче: на всяка отстрани бе наредила да се гравира името на получателя, на мюзикъла и датата на премиерата.

А сега се подготвяше трескаво в апартамента си, като поглеждаше тревожно часовника: Грег щеше да дойде само след час, за да ги придружи с Морган до театъра, където се бяха уговорили да се срещнат с Джо и Рут.

„Отдавна очаквах този момент“ — мислеше Тифани. Зад него се нижеха години безсънни нощи, прекарани над книгите, компромисите, които правеше, като приемаше всяко предложение за работа, случайно стигнало до нея след множество откази от вече доказани светила в тази област… зад рамото й надничаха уморено безкрайни часове адски труд. Най-сетне тя бе „Дизайнер на костюмите“ и във всеки плакат, брошура и програма бе вписано името й. А ставаше въпрос за най-скъпото шоу на Бродуей от времето на Зигфийлд Фолис в края на двадесетте години!

Беше и вълнуващо, и страшно!

 

 

Морган влезе в стаята й, заета с висящите си диамантени обици. Бе облечена в лилава рокля от жоржет в стила на двадесетте години с неравен подгъв и корсаж, гъсто избродиран със сребристи мъниста. Специален модел на Зандра Роудс, разбира се!

— Не е ли чудесно? — тя направи малък пирует. — Почти като в миналото, когато се обличахме заедно като деца за някой прием! Хей, имаш фантастична рокля!

Тифани бе избрала вечерна рокля без презрамки от драматично черна тафта с подходяща пелерина от алтернативни слоеве черни щраусови пера и волани от тафта.

— Чувствам се ужасно… Бих желала всичко да е вече зад гърба ми — призна тя. — Къде е чантата ми? Беше в ръцете ми само преди минутка. О, Боже, къде съм я тикнала? — тя скочи от тоалетката и се впусна да търси чантата.

— Ето я пред теб, ще ти извади очите! — Морган посочи черната чанта, модел на Гучи, върху леглото. — Защо нервничиш толкова, Тиф? Направила си каквото си могла. Сега вече можеш да се отпуснеш и да се наслаждаваш на шоуто. Нека нервничат хората на сцената.

— Нищо не разбираш! — сряза я Тифани. — Успехът на едно шоу зависи от представянето на целия състав! Всеки един от него има еднакво значение за крайния резултат: от актрисата, която играе главната роля, до момчето, което мете сцената след всяко представление! Ако критиците не приемат моделите ми, аз провалям всички — всички! Разбра ли?

— Ще ти налея нещо за пиене — загука успокоително Морган. В себе си мислеше, че Тифани вдига шум за нищо. В края на краищата тази вечер беше премиерата само на още едно шоу на Бродуей, а не въпрос на живот или смърт!

 

 

Тифани отдалеч усети оживлението около театъра. Екипи с телевизионни камери и фотографи от пресата се смесваха с блестящото ефектно облекло на закупилите билети за премиерата и въздухът сякаш бе наситен с енергия.

Загубила присъствие на духа за момент, тя замря вътрешно пред дългата редица лимузини, пропълзяващи бавно до ярко осветения вход, пред атлаза, коприната и самурените наметки, които се поблъскваха по тротоара отпред, пред блясъка на диамантите върху гладката коприна на нечия кожа, пред красивите мъже в безупречни смокинги и заслепяващото присвяткване на камерите…

Още щом слезе от колата, бе заобиколена от тълпа фотографи и почитатели. Стигна разтреперана до мястото си отпред, където вече се бяха настанили Джо и Рут. За пръв път бе излязла от анонимност — бе разпозната! Седна с Морган от едната страна и с Грег от другата, стисна силно ръката му. Сърцето й лудо биеше.

Оркестърът от шестнадесет души внезапно засвири първите тактове на увертюрата и атмосферата се наелектризира. Кадифен мрак се спусна над публиката, въздухът се изпълни с напрегнато очакване: Тифани усещаше ясно възбудата и вълнението на всеки един, докато музиката се разгъваше в мощни вълни, за да достигне накрая до кресчендо. Тя, Тифани, бе част от тази вечер! Всички ще видят нейните модели, включително и семейството й! Може би най-сетне те ще променят небрежното си отношение към кариерата й… Погледна с ъгъла на окото си Джо и Рут, но те изглеждаха дори по-малко развълнувани от онова паметно тържество, когато й връчиха дипломата от Бриърли. Почувства се самотна и неразбрана, болка присви сърцето й. Как й се искаше Хънт да е тук, до нея, тази вечер, седнал на мястото на добрия верен Грег… „Струва ми се — помисли тя с тъга, — че той щеше да се гордее с мен сега…“

Увертюрата свърши и публиката реагира с бурни аплодисменти, а после всички замряха в очакване. Завесата бавно се вдигна и разкри задяната в заслепяваща светлина сцена.

Премиерата започна.

 

 

Хари пристигна със закъснение в галерията на „Довър Стрийт“. Обикновено идваше тук към девет и половина, но сега, когато Морган беше в Ню Йорк, той установи, че му е трудно да става рано. Животът изглеждаше сив, напълно лишен от блясък и интерес без нея. Ако не бе ангажиран с изложба на спортни щампи точно сега, щеше с удоволствие да я придружи. Не обичаше да бъде оставян сам.

От тавана на галерията висяха осветителни тела под внимателно подбран ъгъл, така че светлината да пада върху поставени в рамки щампи на ловци в розови сака, летящи над огради върху атлазени кучета. „Ако човек има слабост към такива неща — бе казал той на сътрудника си, докато следеше подреждането на изложбата, — ние предлагаме най-доброто на пазара!“ Сега се огледа и остана доволен. Обикновено работеха с картини на стари майстори, но този път бяха решили да внесат малко разнообразие.

— Добро утро, Софи — поздрави той приятелски момичето на рецепцията. Тя бе сестра на негов приятел и чудесен човек.

— Добро утро, Хари. На предварителния оглед довечера ще дойдат осемдесет и трима души, между които и критикът за художествени прояви от „Гардиън“. Позвъни вчера, след като ти вече бе тръгнал за вкъщи — Софи бе симпатично момиче, тайно влюбено в Хари: искаше й се да го бе срещнала преди женитбата му с Морган…

— Чудесно. Някакви други съобщения?

— Да, Хари — имаше навика да произнася името му „Хъри“. Наведе се леко напред над бюрото и прошепна доверително: — Младата дама в нишата иска да говори с теб. Не съобщи име.

Хари проследи погледа й и в същия миг младата жена тръгна към него. Бе облечена в сив костюм и бяла копринена блуза, а кестенявата й коса в неопределен миши нюанс бе опъната и вързана отзад с широка панделка от гладко черно кадифе.

— Елизабет! — изненадан, той отстъпи стреснато две крачки назад. Заинтригувана, Софи седна на ръба на стола си и с учудване отбеляза смущението на Хари и почервенелите му страни.

— Здравей, Хари — лейди Елизабет Грийнли се приближи с топла усмивка. — Минавах оттук, когато забелязах тези интересни спортни щампи. Искам да направя подарък на татко за рождения му ден и някоя от тях ще го зарадва най-много! — тя се изсмя високо, като че ли току-що бе казала нещо изключително смешно. Погледна неопределено към изложените щампи с бледосините си очи.

— Но разбира се! — възкликна Хари с изкуствена приветливост и махна гостоприемно с ръка. — Избери си!

— О… не знам… — тя наклони глава на една страна. — Не мога да реша коя ще му хареса… Според теб коя ще му допадне най-много, Хари? Би ли ми помогнал да направя сполучлив избор? — приближи се до него и го погледна предразполагащо.

— Ъъ, добре — очите му пробягаха нервно по галерията, той направи две крачки настрани. — Всъщност не съм особено добре информиран, тези щампи не са характерен бизнес за мен. Ъъ… партньорът ми, Джон Райт, може да предложи много по-компетентна помощ. Той е експерт по спортни щампи. Да го извикам ли?

Елизабет го хвана леко под ръка и наклони глава към него.

— О, ти знаеш много добре какво търся. Онази там е хубава, но сигурно е ужасно, ужасно скъпа, нали? — тя дръпна Хари от бюрото на Софи, поведе го към най-отдалечения край на галерията, без да престане да говори с мек, натрапчив глас. Хари се опита да даде знак на Софи да извика Джон от склада, но тя не го разбра и само се усмихна сладко в отговор на отчаяния му поглед. Обля се в пот и ризата му залепна към гърба. Почувства се безпомощен пред настойчивостта на Елизабет.

Най-сетне тя избра една от изложените картини и се зае да пише чека. Неочаквано отпусна ръка и го погледна усмихната.

— О, колко съм глупава, едва не забравих! Утре вечер няколко приятели ще дойдат на вечеря вкъщи. Защо не се присъединиш към тях? Ще срещнеш много познати: Дугъл и Бифи, Ета и Ропи… О, да, Сузи и Куици също. Поканила съм всички за девет часа.

— Страхувам се, че няма да мога да се възползвам от любезната ти покана — заяви Хари, като се опитваше да придаде твърдост на гласа си. — Морган я няма от няколко дни…

Елизабет го погледна с невинни, чисти очи.

— Да, знам, но ти все пак трябва да ядеш, нали? Ще се видим в девет тогава — излезе, преди Хари да успее да отговори.

— Стара приятелка? — изкуши се Софи с трескаво любопитство.

— О, приятелски семейства, нейните родители и моите… — отговори смутено Хари и потърси бързо сигурността на склада.

Беше доста обезпокоен: знаеше, че в девет часа утре вечерта ще бъде в дома на Елизабет…

 

 

Тежката завеса от гладко кадифе на театър „Сейнт Джеймс“ се залюля, затвори се с драматично прошумоляване и публиката полудя. Бурните аплодисменти и викове „Браво!“ се блъскаха в Тифани и я понесоха на искрящия си гребен като пъстро увеселително влакче и очите й се наляха със сълзи. Реакцията на публиката бе изумителна и тя много се гордееше, че е част от мюзикъла. По всичко личеше, че шоуто ще е поразяващ хит! Грег стискаше топло ръката й, а хората около тях й отпращаха поздравителни усмивки.

Най-сетне изпълнителите се поклониха за последен път, но публиката сякаш не желаеше да се раздели с тях и аплодисментите продължаваха под акомпанимента на оркестъра, който повтаряше заключителните тактове.

Тифани пое дълбоко дъх и внезапно осъзна, че раменете и вратът й са сковани от напрежение. Докато пристъпваше надолу по гъмжащата от хора пътека между редовете, дочуваше хвалебствени реплики. Вирджиния Грейъм от радио „Ей Би Си“ сподели високо с компаньона си: „Скъпи, никога не съм се наслаждавала толкова много след деня на сватбата си!“

Към Тифани се спуснаха приятели и тя бе бързо заобиколена от доброжелателни лица, сияеща фигура в строга черна рокля и впечатляваща пелерина. Грег, който се опитваше да я предпази от заслепяващия блясък на фотоапаратите, стоеше до нея с ръка около кръста й.

— Страхотно беше, Тиф! — прошепна той.

— Наистина ли ти хареса? — погледна го с усмивка Тифани.

Внезапно някаква ръка грабна нейната и познат глас възкликна:

— Фантастично, Тифани! Поздравления!

Тя вдигна поглед и пребледня. Сърцето й бясно затуптя в ушите, дъхът й заседна в гърлото: Хънт. Той й се усмихваше, но тя стоеше като парализирана пред подновената сила на мъжкия му чар. Усмивката му се разшири.

— Как са нещата, скъпа? — прошепна той.

— Чудесно… — отговори тя автоматично, но думите замряха в гърлото й. Всички изминали месеци на влудяваща болка и унизителна самота се втурнаха към повърхността, примесени с признанието, че тя все още го обича толкова силно, колкото и преди. Очите му се впиваха в нейните и за миг й се стори, че ще припадне.

Хънт се наведе бързо и устните му докоснаха леко бузата й:

— Ще се видим по-късно, любов моя — прошепна той и изчезна сред гъмжилото на тълпата.

Шокирана, Тифани погледна Грег и сърцето му се сви безпомощно пред болката в очите й.

— Хайде да се махаме оттук. Имаш нужда от нещо подкрепително — бързо прошепна той и я поведе към улицата. Колата ги чакаше с Рут, Джо и Морган, вече настанени в нея. Тифани седна замаяно, без да обръща внимание на развълнуваното квакане на Морган и на снизходителните похвали на родителите си. „Ще те видя по-късно.“ Какво искаше да каже Хънт? Ще присъства ли по-късно на нощния прием в чест на премиерата? А ако Джони е с него? Сигурно ще се появи с Джони! За момент трескаво си пожела никога да не го бе срещала отново. До този момент беше градила с неописуеми усилия щит около себе си, но една само среща с Хънт го срина напълно.

— Добре ли си? — запита подозрително Морган.

Тифани събра сили и отговори с несигурна усмивка:

— Да… уморена съм малко. Шоуто продължи дълго, а напрежението беше ужасно!

— Но сега си прочута, критиците ще изпишат купища хартия във възхвала на костюмите ти! Утре ще станеш знаменитост! — прекъсна я Морган.

Грег стисна съчувствено ръката й в тъмнината на колата.

Когато пристигнаха на приема, огледа нервно претъпканата зала, но никъде не видя Хънт. Тифани грабна чаша изстудено шампанско, жадно го изпи и веднага взе втора чаша. Хората пак се струпаха около нея, усети, че се задушава.

— Хайде да седнем някъде — помоли тя Грег. — Няма да издържа… — гласът й прозвуча отчаяно.

Той я отведе до спокойно ъгълче и предложи да донесе нещо за хапване.

— Не, благодаря. Но с удоволствие ще изпия още една чаша шампанско — ще я изпие дори и да я помислят за обществено опасна алкохоличка!

 

 

В полунощ някой измъкна утрешното издание на „Ню Йорк Таймс“ и всички, свързани с мюзикъла, го посрещнаха с радостен вик. Критиката използваше прилагателни като „зашеметяващо“… „оригинално“… „жизнерадостно“… „смешно“… „най-доброто шоу на Бродуей от десетилетия“… „забележителните костюми на Тифани Калвин… блестяща млада дизайнерка, предопределена да бъде на върха!…“

— Ето, казах ли ти?! — извика Морган.

Тифани се усмихваше механично и се питаше защо точно в този момент се чувства така пуста и празна отвътре. Бе постигнала голяма професионална победа, а радостта бе избягала от сърцето й. И разбра, че е невъзможно да запълни с денонощна работа кървящата паст на самотата: работата не бе достатъчна…

— Хайде да тръгваме — прошепна тя със задавен глас.

— Как, сега? — извика Морган. — Но аз искам да танцувам! Още е рано да се прибираме вкъщи! Няма да мога да заспя!

След кратък спор бе решено шофьорът да откара първо Рут и Джо, после Тифани и накрая да отведе Морган и Грег до „Льо Клъб“. В очите на Грег припламваха искри, които обезпокоиха Тифани: ако отношението му към Морган съвпада с нейното към Хънт, предстоеше му горчиво разочарование… Грег хвана погледа й и повдигна въпросително вежди:

— Имаш ли нещо против това решение, Тиф?

— Съвсем не, но си търсиш белята! Играта с огъня е опасна и болезнена, Грег — прошепна тя в ухото му.

Слезе бързо от колата пред апартамента си. Внезапно изпита силно желание да остане сама.

— Не ме чакай, имам ключ — извика Морган след нея.

Още преди да стигне до асансьора, Тифани усети нечии стъпки отзад. Стресна се: през главата й прехвърчаха различни истории за внезапни удари по главата, грабежи, изнасилвания… „Господи, къде е нощният портиер?“ Трябваше да бъде на поста си до шест часа сутринта, когато пристигаше смяната му! Погледна трескаво индикатора на асансьора. Исусе! Беше на четиринадесетия етаж! Натисна нетърпеливо бутона за повикване на долния етаж, но си даваше ясна сметка, че ще измине най-малко минута, преди да влезе в него, а дотогава ще бъде вече прекалено късно. Без да посмее да се огледа, тя задържа пръста върху бутона „Надолу“, парализирана от страх. Ето как стават тези неща. Изглежда, бе й писано да бъде нападната и дори убита заради диамантените й обици точно в нощта на най-големия й триумф! В нея се притисна силно мъжко тяло и тя разбра, че всичко е свършено…

— Трябваше да те видя, скъпа — прошепна в ухото й дрезгав глас.

Тифани се смръзна. Този глас… тези ръце… този до болка познат аромат на лосион след бръснене…

— Хънт!

Той бавно я обърна и впи зажаднели устни в устните й.

— Хайде да се качваме — прошепна Хънт.

Тифани влезе в асансьора като в сън. Краката й трепереха, тялото й се бе превърнало в разтопено олово. Отпусна се на гърдите му, зарови лице във врата му и прошепна:

— О, скъпи, искам те толкова много…

Още щом влязоха в спалнята, Хънт задърпа нетърпеливо дрехите й. И той трепереше, а очите му блестяха трескаво.

— Бързо, скъпа моя — шепнеше той задавено. — Бързо! — сграбчи я, хвърли я на леглото, членът му отчаяно затърси топлата влага между краката й. И с внезапен тласък, който сякаш прониза цялото й тяло, той я облада с яростта на дълго сдържано желание…

 

 

На другата сутрин Морган намери Тифани в кухнята пред чаша лимонов чай. До нея бяха пръснати всички критични статии за снощната премиера и всяка една от тях оценяваше високо сензационните й костюми.

— Ужасно съм уморена! — възкликна Морган, протегна се и звучно се прозя. — Танцувахме почти до пет сутринта. Изглежда, не съм в добра форма. Моля те, налей ми малко портокалов сок, Тиф! — независимо от оплакванията, Морган изглеждаше отпочинала и свежа в белия атлазен пеньоар и белите атлазени чехли, украсени с пера от марабу. Седна срещу Тифани и добави: — Събудих ли те снощи?

Тифани поклати глава, избягвайки очите на сестра си.

— Не… Препечена филийка?

— Не, благодаря. Грег беше в страхотна форма снощи! Прекарах превъзходно! — Морган се впусна в описания, но Тифани не я слушаше. Хънт си беше тръгнал към пет сутринта: този път наистина завинаги. Изселваше се със семейството си в Лос Анжелис, за да режисира нова телевизионна серия. Сега вече нямаше да се срещат дори случайно… Хънт се самоукоряваше непрекъснато за идването си при нея тази нощ; не спря да повтаря, че е бил длъжен да се въздържи.

— Причинявам болка и на теб, и на себе си — шепнеше той отново и отново, — но не можах — не можах! — да се сдържа!

Тифани погледна любимото лице и разчете болката в очите му, забеляза бръчиците на страданието край устните му, нито един от двамата не спомена за Джони. Очевидно беше, че той ще остане при нея, дори и решението му да е продиктувано само от любовта и чувството на дълг към децата му.

Разплака се едва когато входната врата изщрака тихо зад гърба му. Зарови лице във възглавницата и плака до зори…

— Така и не разбрах защо не дойде с нас — продължаваше Морган. — Сигурно ти е било ужасно скучно сама в леглото!

Тифани стана и изплакна чашата си в умивалника.

— Бях ужасно изморена — отговори тя кратко и в този момент реши да не казва нищо на сестра си. Морган сигурно ще я нарече „глупачка“ за новото й отстъпление пред Хънт. — Трябва да проведа няколко телефонни разговора — заяви и тръгна към студиото. — Ще се видим по-късно.

— О, не е ли възможно да поговорим? Дойдох главно за да разговарям с теб за нещо важно, Тиф. Снощи имаше извинение, но сега вече наистина трябва да отделиш малко от времето си за мен.

— Добре… по-късно. Трябва първо да говоря с няколко души, после да взема душ и…

— Към обяд устройва ли те? — настояваше Морган. — Ще резервирам маса за дванадесет и половина в руската чайна.

— Добре. — „По дяволите! — мислеше Тифани, докато вървеше към студиото си. — Като че ли аз самата нямам достатъчно тревоги!“ Доколкото познаваше Морган, проблемът й сигурно беше лесен за решаване: вероятно ще поиска от нея оригинален модел за рокля, която да облече при откриването на Парламента, или нещо подходящо за Аскот…

 

 

Тифани се вторачи с широко отворени, невярващи, ужасени очи в Морган. Побледнялото й лице бе почти прозрачно. Морган току-що бе хвърлила серия бомби в скута й, последвани от предложение, което я караше да се пита дали наистина я бе разбрала правилно или не.

— Не… не мога! — с мъка заяви тя и усети, че й прилошава.

— Можеш — и трябва! — тонът на Морган бе решителен, нетърпящ възражения.

— Но ти си луда! Гадно е и е напълно невъзможно! — сестрите се взряха гневно една в друга през масата в руската чайна, където обядваха. Морган изрично бе настояла за ъглова маса на горния стаж. Бе обмислила нещата много внимателно: първо, не искаше някой да ги подслушва, и второ, сигурна беше, че Тифани няма да направи сцена на обществено място. Сега беше моментът, когато можеше успешно да блъфира Тифани и да я принуди да се съгласи с предложението й. — Казах ти вече какво ще стане, ако откажеш! Татко ще бъде разорен — капут! Вероятно ще го осъдят на няколко години затвор! — гласът на Морган бе груб и безмилостен.

Тифани поклати замаяно глава, объркана и изпълнена със страх. Знаеше много добре какво има предвид Морган, като говори така за Джо, знаеше, че сестра й не преувеличава. Но този план бе ужасяващ и грозен… Разбра внезапно, че изобщо не познава Морган.

— Ти не би могла… сигурно не би могла да извършиш подобно нещо и да въвлечеш и мен в него… — прошепна Морган накрая. — Ще разрушиш живота на много хора, не само татковия… Какво ще стане с мама? А с мен? А с другите хора, свързани с „Куадрант“… Какво, ще кажеш за Зиг? Няма ли да ти хареса да видиш Зиг зад решетките, където ще остане до края на живота си?

Тифани затвори очи и потрепери от отвращение, когато Морган спомена името на Зиг Хофман. Беше се опитала да зачеркне онова лято от спомените си, да си внуши, че „онова“ се е случило с някое друго момиче, не с нея… Понякога почти успяваше, но сега… Нима тогава беше само на четиринадесет? Нима онова невинно младо създание наистина бе тя? Думите на Морган неочаквано изтеглиха на повърхността на съзнанието й ужасния спомен…

 

 

С дълга руса коса, вързана на опашка отзад, Тифани изтича по пътеката от плажа и се втурна в приятно хладния бял коридор на вилата край брега. Овъргаляният в пясък мокър бански прилепваше неприятно към тялото й. Пясък дращеше във вдлъбнатините между пръстите й, прилепваше се към фините светли косъмчета на златистокафявите й крака. Слънцето бе зачервило раменете й, които сякаш излъчваха своя собствена светлина.

Изкачи се по стълбата към стаята си под приятния акомпанимент на далечен смях и жужене на човешки гласове: родителите и говореха и се смееха на плажа до къщата. Прибираха се от морето, за да хапнат нещо и изпият по чаша изстудено шампанско. Изпука корковата тапа на шампанско, последва одобрителният вик на баща й. Тифани се усмихна и изтича към банята. Най-добрата ваканция, която са имали досега! Трите деца на Калвинови обикновено прекарваха целия август тук, най-любимото място в света! В края на седмицата при тях идваха мама и татко заедно с приятели. А понякога тези приятели имаха деца на нейната възраст и настъпваше страхотна веселба. Тази седмица дойдоха с партньора на баща й, Зиг Хофман, и съпругата му. Жалко, че те бяха бездетни…

Тифани свлече банския си и се вмъкна под душа. Истинско блаженство бе да стои под топлите струи вода след часове престой под яростното следобедно слънце. Насапуниса се и проследи с поглед краткия танц на златистите песъчинки, преди да изчезнат в канала. После изскочи бързо от банята, уви се в бледосиня хавлиена кърпа като в саронг — повод да съжали за миг, че гърдите й са все още прекалено малки, за да задържат кърпата по-стабилно. „Кога най-сетне гърдите ми ще станат толкова големи, колкото на Джаки Розенберг?…“ Джаки бе най-добрата й приятелка в Бриърли.

Внезапно притисна кърпата към гърдите си и се спусна надолу по стълбата към стаята с телевизора. Трябва непременно да намери онзи чудесен нов роман, който бе започнала, и да го вземе на плажа. Предвкусваше с какво удоволствие ще се излегне следобед на горещия сух пясък с интересна книга в ръка: още един чудесен дар на прекрасен ден! Грабна книгата от перваза на прозореца, където я бе оставила, обърна се, за да се впусне пак по стълбите нагоре, когато на прага внезапно се появи сянка с огромни размери.

— Чичо Зиг? — стреснато прошепна тя и неволно повдигна предницата на кърпата.

— Точно така, миличка — зачервен и изпотен, Зиг пристъпи към нея, като затвори вратата след себе си. Беше с червени бански, а почервенялото му тяло бе покрито с дълги черни косми. — Забелязах, че изтича насам — каза той и тя се зачуди защо гласът му звучи така хрипкаво.

— О?

— Растеш бързо, нали, миличко? — той протегна ръка и постави длан върху зачервеното й рамо и Тифани трепна леко.

— Е… да… — тя се усмихна смутено.

— Какво ще кажеш тогава да бъдеш добричка към чичо Зиг? — дланта му се плъзна надолу и спря върху едва оформената й гръд.

— Аз… — Тифани се дръпна назад, още по-объркана и внезапно изплашена. Години бяха изтекли от времето, когато бе седяла върху коленете на чичо Зиг, докато той говореше приятелски с баща й.

— Знаеш ли, че се превръщаш в хубавица? Исусе, колко си хубава…

Тя се опита да извика, но той я дръпна върху пода, притиснал с уста нейната, задушавайки вика й. Раменете я заболяха от огромната тежест, която я притискаше върху твърдия под, розовите му пълни пръсти я опипаха грубо между краката, а после… а после… Исусе, той тикаше големия си корав пенис в тялото й!… О, мъчителната болка… нещо се разкъса и той се гмурна дълбоко в нея с все по-бързи и по-бързи тласъци, дишаше тежко, по гръдния му кош се стичаше пот… Накрая последен тласък, той се изпразни и спря, отпуснал огромното си тежко тяло върху нея…

Тифани с мъка изпълзя изпод него и застана задъхана на колене. По бедрата й се стичаше кръв, вътрешно се бе смразила от ужас и отврата. Защо се чувстваше така като че ли имаше някаква вина за станалото? Зиг се изправи над нея и пак навлече с мъка банските си. После вдигна кърпата от пода и й я подаде.

— Ще се погрижа за нея, когато се избършеш — нареди той рязко.

Гола и уязвима, тя я притисна към болезнената рана отдолу…

— Това е само между мен и теб, ясно ли е? Не смей да казваш на когото и да било.

Като че ли имаше някакво намерение да говори за случилото се… Срамът и ужасът на последните няколко минути бяха прогонили завинаги светлата усмивка на деня, превърнали го бяха в кошмар от зло и болка.

— Чуваш ли ме, Тифани? Никой не трябва да знае за това. Ако само споменеш на някого, нещо ужасно ще се случи на баща ти.

Тифани се вторачи в него, онемяла от ужас. Никой от тях не забеляза сянката на сестра й, която падна върху прозореца, докато Морган пристъпваше по верандата, напрегнато вслушана в гласа на Зиг.

— Баща ти злоупотребява с милиони долари от компанията — очите на Зиг блестяха със змийска студенина. — Отдавнашен приятел ми е, затова го прикривам. Но само спомени за станалото преди малко и веднага отивам във ФБР. И повярвай ми, момиче, той ще престои най-малко четиридесет години в панделата, когато го открият. Ясно ли е? Разбираш ли за какво говоря?

„О, моля те, Боже, изведи го оттук, направи така да остана сама!…“ Тифани кимна, едва успяла да потисне риданието, което се надигаше у нея.

— Обещаваш ли?

— Да — отговори тя дрезгаво.

Докато се гледаха втренчено един друг, сянката на прозореца трепна и безшумно изчезна.

Зиг издърпа окървавената кърпа от ръцете й и се отправи към стаята за гости. Най-сетне бе сама…

От плажа продължаваше да се носи на вълни щастлив смях, но единственият звук, който стигаше до съзнанието на Тифани, бе самотният крясък на чайка, кръжаща около къщата… Тя сякаш оплакваше изгубеното й детство заедно с нея…

 

 

Тифани бавно отвори очи и пое дълбоко дъх.

— Не искам да имам нищо общо с твоя план, Морган! — извика тя буйно. — Не мога! Просто е… неприлично!

— Е, сега топката е твоя, Тиф. Направи това за мен — и татко ще бъде в безопасност. Виж само колко е просто! Никой никога няма да узнае нищо! Не се безпокой — аз ще разработя всички подробности. Единственото, което трябва да направиш, е да дойдеш утре в Англия с мен, да стоиш с Хари и мен колкото е нужно, а после да се върнеш тук и да живееш, както досега. И татко ще бъде в безопасност. Помни това, Тиф.

— „Да живея, както досега!“ Глупости! — извика Тифани. — Ти не вземаш предвид куп неща! Не мога да се съглася с такъв ужасяващ план! Първо и преди всичко той е неморален! И какво ще стане с работата ми? Сега, когато е ясно, че мюзикълът се превръща в главозамайващ успех, много вероятно е да получа нови предложения и…

— Ти си длъжна да го направиш! Нямаш избор, не разбираш ли? Освен ако искаш да арестуват татко. Ще го направя, Тифани, без да ми мигне окото. Ако не отстъпиш и не ми съдействаш, ще го предам и ще го натикат в затвора. Бъди сигурна, че ще го направя!

Шокирана, Тифани я погледна и разбра, че е способна да изпълни заплахата си. За пръв път си даваше сметка колко безмилостна и пресметлива бе сестра й. Готова е да направи всичко без каквито и да било задръжки, за да осигури нещата, които иска. За сметка на всички около себе си.

Тифани излезе замаяна от ресторанта. В главата й цареше невъобразим хаос, който изтласка настрани дори мислите за Хънт, за Зекъри, за успеха на мюзикъла. Открояваше се ясно една-единствена мисъл: „Каквото и да става, аз трябва да запазя татко…“ Погледна студения профил на сестра си в таксито и в главата й закръжи неспирно една и съща мисъл: „Не е вярно… не може да е вярно… не е възможно… сигурно сънувам кошмар…“

Но същата нощ опакова дрехите си, както очакваше от нея Морган.

 

 

С доволна усмивчица Морган също се подготвяше за обратния полет към Англия.

„Сигурна бях, че ще я убедя. Знаех си, че блъфът ми ще успее! Как повярва само, че ще изпея истината за татко — сякаш наистина ще го направя! Дори и не се сети, че ако дори малка част излезе наяве, с всички нас е свършено — включително и с мен!“

Едва най-накрая в главата й се мярна и мисълта: „Знаех си, че мога да разчитам на Тиф.“