Уна-Мери Паркър
Богатства (10)

9

Морган издърпа безшумно чекмеджето на тоалетката и измъкна плосък пакет, скрит под тубите и шишенцата с грим. Освободи сръчно хапче от пластмасовата му обвивка и бързо го погълна с чаша вода. Когато Хари излезе от банята, тя вече лежеше с книга в ръка на леглото.

Течеше втората седмица от медения им месец в хотел „Сейнт Герайнт“ в Мавриций: най-красивият хотел в света, както го бе уверила Морган, и Хари трябваше да се съгласи с нея. Бе настояла да поеме разходите като част от личния й сватбен подарък за него и той бе благодарен за жеста, макар че се чувстваше неловко. Бе дал цяло състояние за къщата на Найтсбридж и му се наложи да направи ипотека. Освен това тя бе ремонтирана и оформена вътрешно според изискванията на Морган, която настоя да се купят нови легла, дивани и килими, защото съхранените от него, наследство от баба му, бяха вероятно вече мухлясали. Но баща й даде огромен чек, „зестрата на Морган“, както заяви той. Сега вече съществуваше реална възможност за ремонт на замъка в Шотландия. Ободрен от тази мисъл, Хари излезе през плъзгащата се врата на апартамента им и краката му веднага потънаха във все още топлия пясък на плажа. Нощното небе над главата му бе като тъмен балдахин с пришити към него искрящи диаманти. Морето миеше ласкаво кораловия риф, а откъм изкуственото езеро на хотела се носеше крякане на жаби. Тук бе прекрасно наистина, но беше започнало да му омръзва. Не заради Морган. Тя бе чудесна и очарователна, както винаги. Тревожеше го пълното бездействие през деня. Копнееше за ободрителна разходка по хълмовете около замъка с кучетата Маки и Ангъс.

— Какво ще правим утре? — запита той, когато се върна в спалнята.

Морган вдигна мързеливо поглед:

— Да правим? Какво искаш да кажеш с това „да правим“? Знаеш, че имам нужда от почивка след напрежението на изминалите седмици. Изтощена съм от подготовката на сватбата, да не говорим за енергията, която изразходвах за стягане на къщата! Все още предстои пренасяне на над сто подаръка от дома на Розали до нашата къща. Едва започвам да се възстановявам… Я погледни! — измъкна строен кафяв крак изпод чаршафите и го размаха във въздуха с предизвикателна усмивка. — Чудесен тен, нали?

— Наистина е чудесен, скъпа — отвърна той и усети, че отстъпва.

— И гърдите ми са кафяви — погледни ги само! — тя разтвори нощницата си и разкри съвършени гърди с наситено златист цвят.

Хари усети недвусмислено раздвижване в слабините. Каква секси съпруга има само!

— Права си, скъпа. Няма да е лошо да помързелуваме още… — той целуна нежно гладкото й рамо. — В края на краищата вероятно за последен път се наслаждаваме на почивка в чужбина съвсем сами… — Морган го погледна с мълчалив укор. — Искам да кажа, че когато имаме деца, няма да е лесно да се измъкваме сами в чужбина, особено докато са още малки.

Морган се отмести леко от него, обърна се и се вгледа в звездната нощ, която надничаше през прозореца. От очите й лъхаше хлад. Само преди седмица той бе говорил надълго и нашироко за сина и наследника, когото й предстои да роди колкото е възможно по-скоро. А сега вече говореше за деца — много деца!… Морган стисна устни. „Не още, любов моя — мислеше тя. — Не, докато аз не поискам! Не, докато не ги накарам и от двете страни на океана да говорят за мен като за Блеърморската маркиза, не и докато не ги принудя да ме възприемат като такава! И не, докато имам възможност тайно да вземам хапчета против забременяване!“ Тя се обърна към Хари с топла усмивка.

— Прав си, мили — загриза нежно ухото му. — След като се родят децата, животът ни няма да е така лесен.

Хари се изгуби в бездънни пропасти от топли меки долини и гладни влажни дълбини… Потопи се докрай в нея и благодари на Бога за любовта й.

 

 

От пурата на Лоумъндския херцог се виеше ароматен син дим. Той се бе настанил с благодарност в един от изключително удобните фотьойли на Морган. Тя току-що го бе развела из новата къща на площад „Монпелие“ и артритът в бедрото му се обаждаше.

Намираха се в гостната, обзаведена от Морган в свежи пролетни нюанси на зеленото. Стените бяха боядисани в много бледозелено и изглеждаха почти бели, а коприната и тафтата на фотьойлите, възглавниците и завесите представляваха нежна смес от бяло, лимоново, ябълково и морскозелено. Килим в бледозеленикаво синьо покриваше пода. Огледала в бели рамки, стил „рококо“, и бели мраморни камини с подредени върху тях фигурки от майсенски порцелан придаваха на стаята специфичен деликатен вид: симфония от позлатено стъкло, огледала и кристал. Вази с букети зелени листа и бели лилии подхващаха темата и я довеждаха до тържествен завършек.

— Хубава работа си свършила, скъпа моя — отбеляза той, когато тя му подаде чаша с любимата марка уиски. — Предполагам, че многобройните сватбени подаръци не са били излишни. Няма да имаш нужда да купуваш чаши или пепелници с години.

Морган издърпа столче, седна до него и се разсмя.

— Според моите сметки сме получили най-малко двадесет и седем гарафи и единадесет тостера!

— Смени ги за нещо друго — препоръча херцогът с отривист глас. — Точно така направихме двамата с Лавиния навремето! Вмъкнахме се в „Аспрей“ на „Бонд Стрийт“ призори и разменихме получените подаръци за нещо полезно. Спомням си, че бяхме получили безброй вази. Най-малко четиридесет! Да не говорим за шестте кошници за пикник! Кога се връща Хари?

Морган погледна позлатения часовник върху мраморната полица над камината.

— Чакам го всеки момент. Обикновено затварят галерията почти веднага след шест часа, освен ако нямат важен купувач. Искам да споделя нещо, преди Хари да се върне… — тя пое дъх и го погледна с тревога.

— Какво е то, скъпа моя? Няма защо да се притесняваш от стар човек като мен. Какво има?

— Просто… просто исках да знаеш, че истински обичам Хари и… и не съм тичала след него заради титлата му или нещо подобно…

— Никога не съм помислял подобно нещо! Погледнато честно — надявам се, ще ме извиниш, че говоря така — като имам предвид твоята изключителна лична щедрост и тази на семейството ти, смятам, че в крайна сметка Хари спечели много повече! Една стара титла и полуразрушен замък нямат кой знае каква стойност в наши дни.

— Да, но майка му… — Морган се бе научила да нарича стария херцог „Едгар“, но когато ставаше дума за стария дракон, езикът й не се обръщаше да произнесе „Лавиния“. — Тя ме мрази! Още от момента, в който ме видя! Честно казано, бях изумена, когато каза, че ще дойде у нас за чаша вино тази вечер…

— Не трябва да й обръщаш внимание, Морган. Тя е странна жена, но не е лоша. Упорита е, вярно, но аз харесвам такива — сините очи на херцога заискриха весело, докато отпиваше от чашата си. — Всъщност тя не харесва куп други хора. Дори не харесва особено и Хари: една от причините, поради които се радвам, че той прояви достатъчно разум да се ожени за теб. Той никога не е получавал много обич като дете. Смешно наистина, когато човек се замисли върху това, но Лавиния като че ли винаги предпочиташе племенника ми — Ендрю Фландърс. Той е три години по-възрастен от Хари и двамата се разбираха много добре като деца, но сега са малко отчуждени.

Морган се сети кого има предвид: високия слаб шафер на Хари. Те почти не бяха разменили дума, въпреки че Фландърс изглеждаше много мил.

— Син на починалия ти брат, нали? — запита тя.

— Да, на най-малкия ми брат Ангъс. Загина при самолетна катастрофа… Тогава синът му бе само петгодишен. Истинска трагедия, не бяхме много близки… рядко се виждахме. Той предпочиташе да скита насам-натам в търсене на развлечения, докато аз обичах да прекарвам дните си в замъка. Бях се наскитал в Галиполи по време на войната.

— А какво стана с жена му? Още ли е жива?

— Той никога не се ожени. Ендрю е извънбрачно дете. Не знам със сигурност, но имам чувството, че майка му е някоя от клубните танцьорки или нещо подобно…

Морган бе изненадана, но и очарована от разказа на херцога. Дори нейното семейство не можеше да предложи интересни семейни истории от този тип!

— И брат ти отгледа детето сам?

— Е, той му осигури дом и около него винаги е имало бавачки и тъй нататък. Когато отиде да учи в „Итън“, прекарваше ваканциите или при настойниците си, или при нас. Бедничкият! Сега обаче, изглежда, се справя добре.

— Вероятно жена ти го съжалява.

— Възможно е, но не смятам, че го поставя непрекъснато пред Хари само от съжаление. Морган, ти нямаш причини да се безпокоиш за каквото и да било: Хари е щастлив и това е най-важното. Никога не съм го виждал толкова щастлив и се радвам, че ти стана част от семейството ни.

Морган се изправи и целуна сбръчканата му буза.

— Много си мил, благодаря ти! Знам, че ще бъдем безкрайно щастливи: Хари е всичко за мен! Когато довършим нещата около къщата, ще каня приятелите му и ще даваме приеми, а това ще се отрази благоприятно, и на бизнеса му: някои от дилърите му ще се радват да влязат в обществото… — отиде да напълни чашите още веднъж и запита: — А какво е положението със замъка?

Херцогът плесна весело по бедрото си.

— Прекрасно, мила моя, прекрасно! След няколко дни ще прескоча да разбера докъде е стигнал ремонтът. Защо не дойдете и вие двамата? Ще видите какви чудеса стават със стария замък!

— О, не е възможно. Тук сме само от няколко седмици и Хари е много ангажиран. А и сигурно още е много студено на север, нали?

— Студено? О, не, бих го нарекъл свежо и ободряващо. А, Хари, момчето ми — той се изправи с мъка и двамата мъже си стиснаха ръцете.

Заговориха за ремонта на замъка, когато новоназначеният иконом въведе и херцогинята в стаята.

— Добър вечер. Радвам се, че дойдохте. Едгар пристигна преди малко и вече обиколи къщата. Надявам се, че и вие ще ме последвате, за да разгледате какво сме направили — след като изпиете питието си, разбира се.

Студените змийски очи на херцогинята хвърлиха бърз поглед на Морган: кафяв костюм от гладко кадифе, кафяви велурени обувки, златни обици с рубини. После наклони глава и се приближи до Хари, който я целуна леко по бузата.

— Здравей, мамо! Искаш ли шери? — любимият й аперитив.

— Благодаря, Хари — тя се настани сковано в центъра на дивана, така че никой да не може да седне до нея. — Изглеждаш добре.

— Направо цъфтя! И двамата се чувстваме отлично! Забеляза ли чудесния тен на Морган? Изглежда прекрасно, нали?

— Чувала съм, че слънчевите лъчи са много вредни за кожата — отбеляза тя, докато поемаше чашата шери от сина си.

— Е, какво ще кажеш, Лавиния? — намеси се херцогът. — Добра работа са свършили с тази къща! Светла и радваща окото, нали?

— Още не съм я видяла — отвърна тя хладно. — Интересувам се повече от ремонта на замъка — злобните й очи се насочиха към Морган. — Искрено се надявам, че тези ваши строители няма да превишат правата си… Ние не искаме това място да се превърне в още една модерна и лъскава безвкусица.

Морган смело издържа погледа й.

— Не бих нарекла ремонта на покрива и монтиране на централно отопление „безвкусица“. Както и абсолютно нужното изхвърляне на прогнилото или проядено дърво и добавяне на още няколко бани.

Херцогинята отклони погледа си.

— Наистина, мамо — намеси се с рязък тон Хари. — Какво смяташ, че имаме намерение да правим? Да поставим шкаф с огледала в гостната или да превърнем коридора в дорчестърско фоайе?

— Хубаво го каза! — разсмя се херцогът. — Хареса ми! — той бе вече на трето уиски и разговорът много го забавляваше.

— Искам да се уверя, че вашите ремонти няма да развалят замъка — упорстваше херцогинята. — Не забравяй, че той все още принадлежи на баща ти и на мен.

Хари въздъхна раздразнено.

— Разбира се, всичко ще е наред! Става въпрос за реставрация! Ако решим да променим интериора…

— Което ще трябва да се направи — вмъкна се Морган.

— … ще осигурим услугите на Дейвид Хикс, който се занимава точно с този тип стари замъци.

— Хм! — изсумтя Лавиния Лоумънд. — Според мен замъкът беше в ред и имаше нужда само от поддръжка, която и без това планирахме да направим.

„Да, с нищожния капитал на Елизабет Грийнли — помисли Морган. — Знам как работи умът ти, дърта кучко. Искаше снаха, която да танцува по свирката ти. Не такава, която наема композитора и ангажира оркестъра!…“ Но на глас Морган предложи мило:

— А сега да ви разведа ли из къщата, за да видите какво сме направили тук? Най-добрите идеи бяха на Хари, разбира се. Нямах представа, че е с такова силно чувство за хармония и красота.

— Признавам, че и аз сега го чувам — промърмори херцогинята.

Морган насили свекърва си да погледне във всяка стая: от приятните спални на горния етаж — „Съвършени детски стаи!“, бе възкликнал Хари — до кухнята на долния етаж, свързана с малкия апартамент за Пъркинс и жена му.

— Остава само да се погрижим за градината — Морган разтвори френските прозорци, през които от гостната можеше да се излезе на голяма тераса с парапети. — Засега смятаме да засадим стотици луковици на пролетни цветя, но желанието ми е да се направят цветни лехи и накрая — ей там! — да има малък басейн с фонтан. Така ще има място за викториански градински столове и маси от ковано желязо — тя махна неопределено с ръка — и тогава ще можем да обядваме тук, когато е много горещо.

Херцогинята мълчеше. Морган едва успя да потисне надигащия се в нея кикот. Ако тази стара торба кокали не одобрява стореното с тази къща, как ли ще и се стъжни животът, когато разбере какви са плановете й за замъка в Шотландия?!