Уна-Мери Паркър
Момент на лудост (10)

Десета глава

Лусинда погледна крадешком часовника си. Беше пет часът. Срещата с производствения мениджър на „Багател“ Квенел Странже сякаш продължаваше с часове, а искаше да се прибере. Но Ален Лубе, който наскоро бе преместен от парижкия офис на „Д’Асоар“, за да поеме ръководството на „Багател“, бе придирчив и за най-дребните подробности около новия афтършейв, който възнамеряваха да пуснат.

— … Но това е продукт за мъже — подчертаваше той, като ги гледаше страховито. — Наричаме го „Хъс“ от „Багател“ и затова дизайнът на опаковката трябва да демонстрира хъс. Трябва да е поразителен, да хваща окото, сексапилен. Много сексапилен — подхвърли им върху масата някои прототипове. — Това е боклук! Вече са правени опаковки с черен мраморен рисунък. Прекалено много напомня двадесети век!

Женевиев, новопрехвърлена от парижкия офис, която сега работеше в отдела за проучвания на пазара под ръководството на Лусинда, погледна бележките си.

— Четиридесет и осем процента от мъжете, запитани в телефонната ни анкета, бяха за металически вид. А тридесет и девет на сто харесват идеята за флакони от тъмно стъкло, като това на прозорците на колите.

За изследването бяха обособили различни групи, тъй като целта им бяха клиенти с различни възгледи, разделени според възрастта си и дохода.

— Шлифована стомана… тъмно стъкло… нещо просто, но екзотично… — кимна Ален Лубе.

Лусинда отново погледна часовника си. Можеше да продължава с часове, а Делия специално я бе помолила за свободна вечер, да отиде на аматьорската продукция „Личен живот“, в която играеше приятелят й, а и Джулиан не бе сигурен по кое време ще се върне от разпродажбата в Съмърсет.

— … Тъй като това е продукт за мъже — продължаваше Квенел Странже, — трябва да обмислим стратегията и дизайна си много внимателно, но да имаме предвид и бюджета.

— Но трябва да бъдем новатори, що се отнася до концепцията — спореше Ален.

Лусинда трудно се концентрираше днес. Миналата нощ Джулиан бе казал, че не знае как ще си позволят частни училища за децата. Таксите за обучението им и сега бяха високи. Обременяващите дванадесет хиляди на година за всяко от тях, без да включват допълнителните разходи, далеч надхвърляха възможностите им. Колкото и усилено да работеха. Дори и да продължеше в „Д’Асоар“, пак щяха да са притеснени. Представата за онези проклети три милиона от баща й продължаваше да се върти изкусително пред погледа й. Никога нямаше да ги получи, разбира се. До мозъка на костите си бе убедена, че шансовете й са колкото да спечели от лотария.

— … Какви бяха числата от доклада за различните възрастови групи, Лусинда?

Погледна сепнато Ален и осъзна, че през последните няколко минути е изключила напълно и не е чула и дума от разговора им.

— Ммм… — зарови из документите си, като отчаяно се опитваше да влезе в час.

— Ето ги — каза Женевиев, като й подаде доклада.

— Благодаря — изчервена и облекчена, тя го поднесе на Ален. Беше разделен на мъже под двадесет и пет години, от двадесет и пет до четиридесет и от четиридесет до петдесет и пет.

Групата около масата изучи числата и започна да спори отново. По отношение на афтършейва вкусовете на мъжете под двадесет и пет годишна възраст много се различава от тези на четиридесетгодишните, особено що се отнася до аромата. Освен това по-възрастните бяха готови да платят повече и бяха по-придирчиви към стила и опаковката, докато по-младите предпочитаха евтин продукт във функционално флаконче.

През останалото време на срещата Лусинда се постара да бъде в час, като си казваше, че веднага след като се прибере вкъщи, ще се опита да се справи с проблемите в личния си живот по разумен начин.

Първо и най-важно обаче, трябваше да се увери, че Пола Максуел е Пъмпкин. После трябваше да се опита да издири Рене Хартман и Фенела Харисън, с надеждата да се добере до имането.

 

 

— Най-сетне! — възкликна Лусинда, когато Хари вдигна мобилния си телефон по-късно същата вечер. — От десет дни се опитвам да се свържа с теб. Защо телефонът ти беше постоянно изключен?

— Бяхме в Барбадос — отговори той с небрежност, която не заблуди сестра му. Усети потиснатото вълнение в гласа му.

— Блазе им на някои хора! — отвърна тя, като се опитваше да не издава завистта си. — Явно сте си прекарали добре.

— О, да. Много добре.

Копнееше да узнае какво става между него и Пола, но бе решена да не пита. Но можеше ли тази неподходяща връзка да се задълбочава?

— Чудех се дали вие двамата бихте искали да дойдете на вечеря през следващата седмица — попита, сякаш най-естественото на света бе да покани брат си, с когото почти не бе контактувала през последните няколко години, да отиде на гости с приятелката си. И да бе счел поканата й за изненадваща, не го показа.

— Страхотно. Коя вечер?

— В сряда става ли?

— Чудесно.

— Не е ли по-добре първо да попиташ Пола? Може да има други планове.

— Аз правя плановете — изкиска се нахално Хари. После Лусинда го чу да казва настрани, вероятно на Пола: „Нали така, бебче?“.

Бебче? Въпросната жена изобщо не приличаше на бебче, помисли си сестра му. На глас каза:

— В осем часа тогава.

— Страхотно. Чао.

Лусинда се обърна към Джулиан, който гледаше телевизия.

— Ще имаме гости в сряда вечерта. Ще поканя и Карина с Алекс, какво ще кажеш за Йън и Рейчъл?

— Да, добра идея. Задължени сме им.

— И още как — отвърна тя, като отново посегна към телефона. Йън и Рейчъл Комптън бяха най-щедрите и прекрасни домакини, а Лусинда и Джулиан бяха прекарали няколко седмици с тях в луксозната обстановка на красивата им къща близо до бащиния дом на Рейчъл в Сънингдейл. Джейми и Дейзи също бяха поканени и си играха с двете момченца на семейство Комптън.

Десет минути по-късно тя бе организирала партито.

— Всички приеха — обяви зарадвана. — Това може да се окаже разбулването на Пъмпкин!

— Но ще го подхванеш дискретно, предполагам? — попита мъжът й, внезапно разтревожен. — Не искаме да злепоставим Пола.

— Разбира се, че ще бъда дискретна — отвърна Лусинда. — А ти какво мислиш, че ще сторя? Да се изправя посред вечерята и да й кажа: Ти си била една от петте любовници на баща ми, нали?

Докато съпругът й бе погълнат от телевизията и повторението на „Море“, който вече бе гледал поне два пъти, тя отключи кутията за писма, за да им хвърли пак един поглед. Оставаха само три вързопчета и ги извади, като реши да ги скрие в спалнята си, за да не се повтори сцената с Хари, който да поиска да узнае съдържанието на сандъчето в сряда вечерта. Всъщност сега щеше да го остави отключено. Това би го заблудило, ако започне да души.

Като седеше на леглото, преди да ги скрие в едно от чекмеджетата си, тя хвърли поглед на най-горните послания и бе поразена от дребния почерк, нанизан в съвършено прави линии, и от равните спретнати полета от всички страни. В този ръкопис имаше спокойна целеустременост, реши тя. На която и от любовниците да принадлежеше, явно бе решителна и разумна по характер.

Като се отпусна на леглото, събра смелост да види какво ще й открият тези писма. Още една страна от разноликия характер на баща й ли? Първо погледна подписа. Рене. Значи това бе Рене Хартман.

Зачете първото писмо. Носеше дата 27 август 1971 година. Преди двадесет и девет години. С ирония осъзна, че по онова време е била на четири, а Миранда Уоруик бе вече учителка на Том през лятната ваканция. Беше ли се досещала Миранда, че Майлс има друга връзка? Агонията, която трябва да е изстрадала, накара Лусинда да почувства гадене от способността на баща си да наранява хората. Писмото на Рене започваше с:

„Как я караш, стари немирнико?

Чукаш половин Англия, докато другата половина чака на опашка, предполагам? Но пък ти си кралят на съвкуплението, нали, стари разбойнико.“

Лусинда се облегна на възглавниците, съвсем удивена. Ако Изабел бе страстна италианка, обсебваща, енергична примадона, а Миранда — нежна подражаваща му интелектуалка, в сравнение с тях Рене изглеждаше съвсем различна личност. Представяше си я като закоравяла пушачка и алкохоличка, която вероятно носи панталони във възраст, когато повечето жени не го правят. Следващият ред привлече погледа й и почти я накара да се засмее на глас — толкова близо до предположението й.

„Вчера замалко не се блъснах на игрището за голф, когато си помислих, че те виждам в далечината. Исусе! Провалих цялата игра. От този момент нататък исках само да ме чукаш до полуда. Без разтакаване. Направо към същината, както правиш винаги — като разгонен жребец, шибаш и се мяташ, без значение къде се намираме.“

Отново свали писмото, неспособна да продължи четенето. Имаше чувството, че всички писма на Рене щяха да бъдат в същия дух и нямаше да има ни дума на привързаност и загриженост и със сигурност не и на любов. Стана от леглото и отиде в банята, за да си налее чаша вода и да прогони внезапния лош вкус в устата си. Когато се върна, събра писмата и ги скри с другите под пуловерите в чекмеджето.

Според нея цялата ситуация ставаше все по-неприятна и обезпокоителна, с всяка минута. Едно бе да знае за връзките на други хора, но щом ставаше въпрос за баща й, започваше да се чувства като воайор. „Не искам да научавам за сексуалния му живот“ — мислеше си тъжно. Но сякаш по някаква странна причина Майлс я принуждаваше да го опознае като сексуално същество и от тази представа й се догади повече отвсякога.

 

 

Пола записа в дневника си: „Вечеря у Лусинда“.

Запита се смътно защо бяха поканени. Миналия път бе останала с чувството, че домакинята не я хареса много, а освен това й бе направило впечатление, че не милее особено и за брат си. Въпреки усилията на Хари да изглежда близък със сестра си, атмосферата между тях бе много напрегната.

Сви рамене. Семейството на приятеля й си беше негова грижа и нямаше нищо общо с нея. Тя си имаше свои работи, за които да мисли. Днес имаше среща на обяд с брокера си, Едуард Хавел, този път в „Льо Каприз“. Надяваше се, че вече е уредил всичко, за което го бе помолила точно преди да отлети за Барбадос. Едуард беше много добър в работата си и знаеше какво прави или пък бързо намираше хора, които са наясно. Във всеки случай бе работил за нея, заедно със счетоводителите й от доста време, затова тя очакваше да чуе, че плановете й за бъдещето вече се осъществяват.

Хари щеше да бъде изненадан, но тя обичаше да добавя елемент на изненада във всяко нещо и връзката й с него не правеше изключение. Онова, което той не осъзнаваше, бе колко много си подхождат всъщност. Беше срещнал половинката си, но не го знаеше. На негово място тя би постъпвала точно по същия начин — да използва другите, да манипулира ситуациите, за да получи каквото желае, да замисля удари, да крои планове, да използва секса като оръжие.

Имаше само една разлика. Тя имаше парите, за да го направи стилно, а той — не.

 

 

Докато Сара излизаше от „Питър Джоунс“ в събота следобед, след като бе купила чаши за шампанско за заплануваното си малко парти следващата седмица, видя Том да крачи по Кингс Роуд, натоварен с пазарски торби и придружаван от приятна жена над тридесетте и две малки момчета, подстригани като току-що окосена ливада, обути в маратонки, които изглеждаха твърде големи за краката им.

— Здравей, Том! — извика тя.

— Бабо! — усмихна се той, а после се засрами, изчерви с до уши и най-сетне нервно заекна: — Ккак си? Ъъъ… ъъъ, познаваш ли Ссюзан? И… ъъъ… Дик и Стийв. Синовете й.

— Приятно ми е — изрече топло възрастната жена, като се ръкува с всички тях с грацията на член на кралското семейство. — Колко е хубаво да се запозная с вас. Е, Том, как вървят нещата?

Той надзърна нерешително в проницателните й сини очи и осъзна с облекчение, че баба му нито е шокирана, нита покровителствено настроена. За разлика от Лусинда, той винаги я бе гледал със страхопочитание. Изглеждаше толкова изискана, общителна и така различна от всички тях. Трудно му бе да повярва, че плахата му майка, която съвсем не бе в състояние да вдъхне страхопочитание у някого, е дъщеря на Сара.

Усмихна й се успокоен.

— Всичко е чудесно — каза, като същевременно обви с ръка раменете на Сюзан. — Много добре изглеждаш, бабо. Всичко наред ли е? Виждала ли си мама напоследък?

— Утре ще дойде на обяд. Иска да обсъдим подробностите около панихидата на баща ти, което е добре, защото досега отказваше дори да помисли за нея, след като определи датата.

Том кимна разбиращо и след това възрастната жена се усмихна и кимна мило, като познаваше сложните отношения в семейство Скот-Форбс.

— Хари ми се обади да ми каже, че смята да се пренесе у мама, за да й прави компания — продължи той простодушно, твърде наивен, за да прозре, че целта на брат му е да се сближи с нея и да я постави под опеката си, а подтекстът в постъпката му беше: „Стой настрана. Аз ще се грижа за нея и за себе си“.

Но Сара знаеше какво преследва Хари и се сепна, с побледняло и издължено лице.

— Нима? — каза тя, като гледаше остро. — И чия е идеята?

— Предполагам, че негова — сви рамене Том. — Мама никога не моли за нищо.

Застаналата до него Сюзан бе вдигнала очи и го наблюдаваше, докато говори, а лицето й излъчваше нежност. После се обърна към Сара.

— С Том си мислехме да поканим майка му на обяд някоя неделя. Можем да я вземем и да я върнем после. Уикендите може да ти се сторят толкова дълги, когато си сам — добави младата жена, а личният й опит придаваше дълбочина на забележката й.

— Много мило, скъпа — отговори Сара, която хареса спътницата на внука си заради прямотата и искреното й изражение. Значи Том най-после си бе намерил истинска приятелка, а? И готово семейство, както изглежда. — Когато се поосвободите, трябва да ми дойдете на гости — продължи Сара. — Може би на закуско-обяд в неделя? — погледна с усмивка към Стийв и Дик. — Предполагам, че харесвате неща като наденички и пържени картофи? И галони кока-кола? Обикновено това поднасям на правнуците си, когато ме посещават. Много по-забавно е, отколкото досадното старо месо с два вида зеленчуци.

Момчетата погледнаха несигурно майка си и после се обърнаха към възрастната жена, а малките им личица бяха разтегнати в широки усмивки.

— И препечена филийка със сирене — извика Дик.

— Ще го запомня — увери го сериозно тя.

— Наистина е много мило от ваша страна, благодаря ви! — възкликна Сюзан с искрено удоволствие.

— Не думай, скъпа! — изкиска се Сара, докато махаше енергично на минаващо такси, чиято зелена лампичка светеше. — Ще поддържаме връзка. И умната! — след това се качи грациозно в колата и каза на шофьора да я закара на „Рутланд Гейт“.

— Удивителна е — отбеляза Сюзан, докато таксито потегляше покрай бордюра.

— Не е зле за осемдесет и две годишна, а? — засмя се Том с нотка на гордост. — Все още се забавлява по стария официален начин.

— Тогава по-добре да не я каним в моята къща — изкиска се тя. — Маса на открито във Фулъмски заден двор с изглед към чуждото пране няма да е съвсем по вкуса й, предполагам.

Той избухна в смях.

— Точно това би й харесало, стига да е сред интересни и забавни хора. Само това я вълнува — бяха стигнали до колата му, която бе паркирана надолу в една пресечка встрани от „Слоун Скуеър“. След като натовариха покупките си в багажника, Дик и Стийв се наместиха на задната седалка.

— Може ли да се прибираме вече — попита Дик. — Искам да гледам мача по телевизията.

— И аз — додаде Стийв, като изведнъж си спомни, че играят „Манчестър Юнайтед“.

— Може, ако първо помогнете да разтоварим колата — предупреди ги майка им.

Движението беше задръстено в събота, а пътищата и тротоарите — претъпкани. Семействата, като тях самите, правеха седмичното си пазаруване, размишляваше Том, и го обля топло чувство при прозрението, че по някакво чудо и с малко помощ от „Уейтроуз“, самият той всъщност се бе сдобил със семейство. Край на вечерята за самотници в микровълновата печка. Край на малките хлебчета, които ядеше по цяла седмица и после изхвърляше, защото бяха мухлясали. Сега имаше истинско усещане на принадлежност и примираше от радост при тази мисъл.

Паркираха точно пред малката общинска къща на Сюзан и докато момчетата и той изваждаха от багажника покупките, тя отиде да отвори входната врата. Като влязоха, се намръщи, вдигна глава и задуши като котка. Том, който я следваше по петите, спря и попита:

— Какво има, мила?

Не отговори, а след миг вече не бе и необходимо да го прави. На върха на тесните стълби се показа висока фигура, която ги гледаше нагло. Беше едър мъж, висок и мускулест, със заплашителен вид. С едната ръка стискаше перилата, а едрите кокалчета изпъкваха през кожата. Другата бе свита в юмрук.

Сюзан нададе сподавен вик и прикри устата си с ръка. Но мъжът не гледаше нея, нито пък момчетата, замръзнали слисани на вратата. Бе се втренчил в Том, ядно и заплашително.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш тук? — прогърмя той. — Изнасяй се от проклетата ми къща и не смей да показваш скапаната си физиономия наоколо повече! — после заслиза със залитане по стълбите.

Том вдигна очи към него.

— Ттова е къщата на Ссюзан — заекна той, стреснат, но се опита да не го показва.

— Как ли пък не! — изръмжа мъжът и с два скока се озова в подножието на стълбището, а ръцете му сграбчиха раменете на Том и вонящият му дъх се блъсна в лицето му.

— Джим! — изпищя Сюзан. — Не!

Но мъжът размяташе Том и го блъскаше в стената на тесния коридор, разтърсваше го като парцалена кукла, така че главата му постоянно се удряше в нея и макар да се опитваше да се съпротивлява, не бе равностоен съперник на Джим.

Стийв вече плачеше с ужасено лице, но Дик размахваше малките си юмручета и крещеше:

— Татко! Престани, татко! Ще убиеш Том!

 

 

Още щом се прибра в апартамента си, Сара се обади на Ан и както винаги, дипломатично поднесе онова, което имаше да казва. След като обясни колко се зарадвала, като се натъкнала на Том, който, изглежда, си имал очарователна приятелка, продължи непринудено:

— Разбрах, че Хари може да се нанесе при теб.

Последва пауза, преди Ан да отговори:

— Обмисля го… но аз не съм сигурна.

— Би ли искала?

— Всъщност не знам как да го спра. Защото това е родната му къща и тя винаги е била негов дом.

— Но вече не е момче, нали, скъпа? Тридесет и четири годишен е. Ако се премести при теб, трябва да е само ако наистина го искаш — добави разумно Сара.

Ан заговори, сякаш бе смъртно уморена:

— Основава нова фирма. Нещо, свързано с проследяването на родословието на хората по интернет или нещо такова. Предполагам, че има нужда от старт.

„Старт с безплатен подслон“, помисли си Сара. На глас каза:

— Е, помисли си първо, скъпа. Реши ли вече дали ще продадеш къщата, или ще останеш в нея?

— Мисля, че ще я продам, мамо. Права беше. И без това е твърде голяма за мен. Хари каза, че веднага щом бъде дадено разрешение, ще ми помогне да намеря купувач.

В главата на майка й завиха сирени.

— Нуждаеш се само от добър агент по недвижимите имоти, Ан. Няма да имаш проблем да се освободиш от нея, а после ще дойдеш отново при мен, ако искаш, докато си намериш апартамент — заяви твърдо тя.

Хари щеше да направи всичко възможно да удари лесна печалба за себе си, като продаде къщата на една цена, а каже на майка си, че е далеч по-ниска. А после й хрумна ужасна мисъл — колко тъжно бе, че трябва да предпазва дъщеря си от собствения й син.

Сара винаги бе внимавала да не се бърка в семейния живот на Ан, но след като Майлс бе мъртъв, някой трябваше да пази интересите й.

 

 

През мъгла от болка и вкус на кръв Том чуваше Джим да крещи на Сюзан:

— Момчетата са мои, чуваш ли? Махни тоя парцал от тук! Това си е моят скапан дом и това са моите деца. Няма да позволя тоя да си играе на шибано щастливо семейство с моите синове. И може да разправяш каквото си искаш, по дяволите, но ще се върна да живея тук!

— Само през трупа ми! — извика му в отговор тя. — И ти се мислиш за баща? Кой се грижеше за тях и ги хранеше и обличаше през последните девет години? Кой ги защитаваше от насилието ти? От произвола? От пиянството ти? Заминавай там, откъдето си дошъл, Джим — в проклетата си мизерия! При жените си, пиячката и дрогата. Няма да се върнеш тук!

Том започна да се изправя с мъка на крака, като неволно простенваше, когато ужасната болка прорязваше гърдите му и го оставяше почти без дъх. После почувства покровителствената ръка на Сюзан да хваща ръката му и да му помага да се изправи.

Джим се извисяваше над него, мрачен и опасен на вид, с вдигнат юмрук, готов да нанесе нов удар.

— Махай се! Махай се! — крещеше жена му.

Том се опита да се съвземе, огледа се да види къде са Стийв и Дик с надеждата да не стават свидетели на тази кавга, но те бяха изчезнали.

— Разкарай тоя шибан нещастник от къщата ми! — подиграваше се гадно Джим. — Ако пак го заваря тук, ще се погрижа да свърши в шибаната морга.

Изведнъж острият вой на приближаваща сирена изпълни въздуха и той изгледа убийствено Сюзан.

— Ако си извикала куките, ще ти строша шибания врат. Том се подпря на стената на тясното антре, а по тялото му се разля топла, успокояваща вълна от облекчение. Сигурно съседите бяха позвънили в полицията. Щяха да арестуват натрапника и всичко да приключи.

Но воят заглъхна и тримата останаха да стърчат сковани като статуи.

Джим рязко се откъсна от стълбището, промърмори: „Пак ще дойда!“, втурна се навън през отворената входна врата и затрополи надолу по улицата.

— О, Том!… — тя го прегърна нежно и го поведе към кухнята. — Толкова съжалявам! Зле ли си ранен? — плачеше. За пръв път я виждаше в това състояние.

— Просто ще поседна за мъничко — отвърна й, като се тръшна на един стол.

Сигурен бе, че ребрата му са пукнати, а челюстта го болеше, сякаш всичките му зъби бяха избити.

— Само ще проверя дали момчетата са наред и после ще те откарам до болницата — каза тя, като откъсна парче кухненска хартия и си издуха носа.

— Не, не се тревожи. Остани при момчетата — докосна слепоочието си леко, съвсем сигурен, че окото му ще посинее.

— Глупости — Сюзан бързо бе възвърнала самоконтрола си. — Обзалагам се, че се крият някъде навън — изрече и излезе от кухнята.

Почти не бе споменавала за бившия си приятел, освен с определения като „лентяй“ и „нехранимайко“. Винаги ли бе упражнявал насилие? Беше ли я бил в миналото? Затова ли го бе изритала? И какъв баща бе той за Дик и Стийв?

В този момент Сюзан се върна с децата, обгърнала ги с ръце.

— Криеха се на пода в колата ти — обяви тя с пресилена веселост. — Казват, че предпочитат да дойдат до болницата с нас, вместо да стоят тук, така че ще разтоварим остатъка от покупките и тръгваме.

— Наистина няма нужда — протестира неубедително той.

— Определено има — отвърна жената.

— Ще се обадиш ли на полицията, мамо? — попита Стийв с пребледняло лице. — Татко наистина нарани Том.

— Не — намеси се той, преди Сюзан да успее да отговори. — Нямам намерение да повдигам обвинение срещу баща ви. Очевидно бе разстроен и пиян, затова да се надяваме, че с това нещата ще приключат.

— Но, Том… — започна разстроено тя.

— Не, Сюзан. Той им е баща и мисля, че заради тях трябва да се опитам да забравя за случилото се. Иска ли някой още неприятности? Аз със сигурност не.

Гледа го дълго.

— Благодаря ти — прошепна тихо. — Ще сменя патрона на бравата още утре. Бях забравила, че още има ключ.

 

 

Когато Том отиде на работа в понеделник сутринта с охлузено лице и насинено око, всички в офиса изразиха хорово тревогата си. Руби, която отдалече, но със собственически интерес следеше връзката му със Сюзан още откакто му бе предложила да занесе кутия бисквити първия път, изглеждаше готова да заплаче.

— О, миличък! Какво ти се е случило? — Том се усмихна вяло, защото лицето все още го болеше.

— Нападнаха ме — отговори кратко.

— Не думай! — възкликна тя. — Къде?

— Недалече от дома ми — излъга той, защото не искаше да замесва Сюзан.

— Взеха ли ти нещо?

— Нищо, за което да си струва да говорим — отхвърли темата Том.

Докато възгласите „Ох!“ и „Ах!“ и съчувствените погледи продължаваха да го съпътстват из офиса, той се настани зад бюрото, смутен, защото всички в „Гарсън и сие“ го гледаха, все едно бе някакъв герой. При тези обстоятелства това го смазваше. Бе ужасен, когато Джим му се бе нахвърлил. Не беше от категорията на мускулестия, висок метър и деветдесет бандит. До Джим изглеждаше хилав, жалък, вързан за бюрото си идиот, който дори не бе способен да защити жената, която обича. Какво ли трябва да си е помислила за него? Да се огъне като парцалена кукла до полата й. Почти в несвяст и стенещ от болка, да я остави сама да се опълчи срещу Джим.

Срамът и депресията му причиняваха по-голямо страдание от нараняванията. Ами Стийв и Дик? Бе успял да възвърне част от репутацията си единствено като омаловажи ситуацията и каза, че няма да повдигне обвинения срещу баща им, което трябваше да означава: „Мога да се грижа за себе си и да прощавам“.

Но с натежало сърце се зае с ежедневната си скучна работа. Не можеше да се каже, че в събота следобед се е показал в най-добра светлина.

 

 

— Значи всичко си е на мястото? — запита Пола.

— Да — потвърди Едуард Хавел. — Всичко е уредено. Не ти остава нищо друго, освен да седнеш и след време да събираш дивидентите.

Обядът им в „Льо Каприз“ бе минал великолепно и Пола се усмихваше доволно.

— И ти като мен вярваш, че всичко ще тръгне добре?

Едуард се взираше в нея с възхищение. Тя знаеше, че изглежда добре в бледосивия костюм с панталон „Армани“, но се надяваше, че одобрението му се отнася към усета й за бизнес, не към външния вид.

— Печалбата ще е добра — каза й той, — преди всичко заради фантастичната идея. Вече си го обмислила, нали? Трябва да те поздравя, Пола. Обзалагам се, че баща ти е впечатлен, а?

— Татко е доволен и доста впечатлен, мисля — призна тя.

След обяда се сбогува с Едуард и реши да повърви пеша до дома си през Грийн Парк, тъй като следобедът бе много приятен. Освен това реши, че ще пази изненадата в тайна от Хари, докато мине вечерята у Лусинда.