Димитър Димов
Осъдени души (9)

VI

Но сън не идваше и Фани остана будна.

В палатката се чуваше само равномерното дишане на Кармен и далечното виене на чакалите в степта. Червеникава луна показа диска си зад една междина на платнищата. От Сиера Дивисория полъхна вятър и листата на близкото маслинено дърво зашумоляха. Няколко изстрела и един далечен отчаян вик — вик на същество, което загиваше — смутиха мълчанието на испанската нощ. И всичко пак утихна, пак потъна в предишната тишина, нарушавана само от повяването на вятъра и шумоленето на маслиновото дърво, което сякаш разказваше за вечното страдание на тази безплодна кастилска земя и за приближаващите епидемии, глад и революция. И тогава в полумрака всред тая тишина и това тъжно шумолене пред Фани пак изпъкна кошмарният призрак на монаха, това неземно красиво лице на светия и езически бог, и пак в тялото й всред самотната нощ се разпали безумна жажда да види аскетичните му устни, сгърчени от спазмата на сладострастието.

Тя чу как Робинзон влезе в палатката на Мюрие и му донесе изгладения смокинг. А после със задавено бумтене и леко скърцане от градчето пристигна кола и спря на десетина метра от палатките, които се намираха на края на лагера. Чу с изненада непознат женски глас. Любопитството я накара да стане и да надзърне зад платнището. Зад кормилото на спортната кола тя видя една много красива, ала не твърде млада жена с профил на Тицианова мадона. Косата й бе омотана в чер воал.

— Ах… доня Инес!… — забъркано произнесе Мюрие.

— Дойдох чак тука, за да ви измъкна от тази ужасна мисис Хорн, докторе!… — бързо каза жената на френски.

— Тихо!… — произнесе Мюрие, като посочи с пръст към палатката на Фани.

— Тук ли спи? — попита доня Инес шепнешком. И после добави: — Каква е тази ужасна воня?

— От палатките на болните, мадам.

— Фу-у-у!… — произнесе аристократката с отвращение. — И мисис Хорн понася това заради моя побъркан братовчед йезуит? Що за личност е тази жена?

— Една влюбена Клеопатра — разсеяно обясни Мюрие.

Той седна до испанката и колата ги отнесе. Фани легна отново с тих вътрешен смях. Доня Инес го доведе с колата си късно след полунощ. Сега разговорът между двамата се водеше на испански и бе твърде интимен. Фани не си направи труд да ги наблюдава, но чу целувките им. Чу как Мюрие се прибра в палатката си, а след това, полупиян и отегчен до смърт от света, почна да пее някакъв безсмислен френски куплет. Горчивият му глас повтори няколко пъти куплета, сякаш искаше да намери утеха в глупостта му. После млъкна и заспа.

А Фани продължаваше да лежи будна и да слуша как чакалите виеха в степта и тъжните пориви на вятъра от Сиера Дивисория караха да шумолят листата на маслиновото дърво. Когато призракът на Ередиа, сладък и мъчителен, бе уморил нервите й до такава степен, че почти заспиваше изнемощяла, от градчето почна да се приближава нов шум на моторна кола. Стори й се, че колата спря близо, но от другата страна на лагера, където се намираха палатките на йезуитите. Фани не обърна някакво внимание на това. Камиони докарваха болни и през нощта. Изведнъж обаче се чу тропот от стъпки и шум от възбудени гласове. Разнесе се женски писък. Стори й се, че това бе гласът на Долорес или на една от кармелитките. След малко чу стъпки на човек, който се приближаваше тичешком. Стъпките спряха пред палатката на Мюрие.

— Сеньор!… — произнесе човекът тревожно! — Сеньор!…

Фани позна веднага гласа на брат Гонзало.

Мюрие продължаваше да спи.

— Сеньор!… — за трети път извика брат Гонзало и в гласа му Фани долови ужас.

— Кой е?… Какво има? — сънливо попита Мюрие.

— Сеньор!… Анархисти отвличат отец Ередиа!

Фани скочи като ужилена. Облече веднага пеньоара и върху него сложи мушамата си. Навлече пантофите и хукна веднага към палатката на Мюрие. Луната все още продължаваше да грее. Фани видя брат Гонзало, разтреперан от ужас. Мюрие бързо навличаше дрехите върху пижамата си.

— По-скоро, Жак!… По-скоро — извика Фани като луда.

Без да съзнава ясно какво върши, тя изтича в своята палатка и взе от куфара малък броунинг. Мушна го в джоба на мушамата си. Когато излезе, Мюрие се бе облякъл. Тримата се спуснаха тичешком към другия край на лагера, където светеха фаровете на автомобила.

— Робинзон!… — викаше Фани, докато тичаха. — Робинзон!…

— Ида, мисис! — обади се гласът на шофьора.

От палатките назъртаха болни с пръстени лица и хлътнали очи. Под лунната светлина те приличаха на мъртъвци, излезли от гробовете си.

— Всички по леглата си! — сънливо и гневно викаше Мюрие. — Всички вътре!

Към групата се присъединиха Робинзон и двамата испански шофьори. Брат Гонзало разправяше на всеки поотделно с тракащи зъби, че отвличат отеца, и така засилваше паниката. Тичаха към светлината на автомобилните фарове, през която се мяркаха фигури, въоръжени с къси пушки. Когато стигнаха запъхтени до колата, Фани видя класическата сцена на всяка испанска революция: няколко ожесточени дрипльовци влачеха един йезуит. Те го държеха за ръцете и го теглеха към колата, докато други двама го блъскаха немилостиво с прикладите на пушките си по гърба. До тях вървеше отец Оливарес, който се хвърляше и увисваше по ръцете им с надежда да спре ударите.

— Muchachos!… — повтаряше професорът по схоластика умолително. — Muchachos!…

Най-отзад вървяха Долорес и двете престарели кармелитки. Всички пищяха отчаяно и призоваваха Богородицата на помощ. Макар да бе ужасена като тях, на Фани се стори, че това, което ставаше, бе някак естествено, че то всъщност вече трябваше да стане, както бе станало досега много пъти в испанската история. Дойде й наум, че и йезуитите бяха традиционни властници в тази страна, че и те владееха безброй имоти и заповядваха над много души, работеха за събарянето на републиката и кога с гневни заклинания, кога с благи думи увещаваха народа да пролее още веднъж кръвта си и да върне на престола безценния претендент на безценната Бурбонска династия дон Луис де Ковадонга. И затова навярно дрипльовците, които пазеха републиката, бяха така разгневени.

— Оливарес!… — извика Мюрие на английски. — Търсете по телефона полковник Хил. Искайте помощ от казармата!

— Говорих с Хил — отвърна йезуитът. — Изпраща веднага кавалеристи.

— Спокойствие тогава, ще го отървем!

Фани забеляза с ужас, че лицето на Ередиа бе окървавено, и кръвта заедно с всичко останало й напомни двете апокалиптични картини на Гойя в Прадо. Въпреки ударите, които му нанасяха, монахът се дърпаше силно и с движенията на ръцете си повличаше мъжете, които се държеха отстрани. Той едва бе успял да облече расото си. Върху разголените му гърди се мяташе едно просто желязно разпятие. Фани не забеляза никакъв страх върху лицето му, а само упорство и гняв.

— Спри, братко!… — обърна се той към единия от двамата, който му нанасяше особено силни удари. А после към другите: — Muchachos! — Няма да се подчиня на вас. Само законната власт може да ме отведе.

— Ние сме законната власт! — иронично каза човекът, който го блъскаше отзад.

— Какво искате от него? — извика Мюрие, като се нахвърли върху упорития републиканец и го изтласка настрана.

— Назад, чужденецо!… Не се бъркай в работите ни!

— Испанци! — патетично кресна Мюрие. — Защо мъчите един беззащитен монах?

— Ние не го мъчим, сеньор! Ние искаме само да го арестуваме.

— Защо ви е?

— За да го изправим пред народния съд. Конспирира срещу републиката.

— Не е вярно, момчета! Той се занимава само с лекуване на болни!

 

 

Всичко, което Фани видя — действията и думите, — се разви само в продължение на няколко секунди след идването им. Тя все още стоеше като напълно парализирана и не знаеше какво да предприеме. Докато правеше усилия да измисли нещо разумно, отнякъде дотича буйният брат Доминго и внезапно усложни положението. С решителност, която напомняше тая на Джек Уинки, но бе много по-благородна от неговата, защото никакво посолство не стоеше зад гърба му, той се хвърли напред и с пет-шест сполучливи удара събори двама от нападателите.

— Стреляйте!… — извика един от анархистите. — Стреляйте!

Настъпи суматоха. Брат Доминго с не твърде християнски удари повали на земята още един от защитниците на републиката, но падна на свой ред от удар на приклад в главата. Жените нададоха сърце раздирателни писъци. По монашески рефлекс от незапомнени времена старите кармелитки паднаха на колене и отново почнаха да призовават Богородицата. Те не бяха успели да вземат бонетата си и подстриганите им бели коси се развяваха зловещо в нощта. Храбрата и мълчалива Кармен — само тя и Фани не пищяха — удари шумна плесница на един от нападателите.

— Момиче!… — възхитено извика удареният. — Ти си родено за барикади! — А после разумно посъветва другарите си: — Внимание, камерадес, да не пострадат невинни!

— Отвлечете попа настрана! — извика друг.

Двама от анархистите — бяха всичко седем — се отделиха от групата и почнаха да щракат затворите на пушките си. Един от зашеметените на земята се изправи внезапно и блъсна Ередиа към тия, които щракаха с пушките. Но и монахът не бе по-малко пъргав. С ловко и бързо движение, което показваше удивителното му самообладание, той се хвърли върху тях, за да отклони дулата на пушките им. В продължение на десетина секунди той успя да задържи това положение, без да нанася удари върху нападателите — навярно това му забраняваха правилата на ордена, с които брат Доминго изглеждаше винаги скаран, — докато най-сетне анархистите отново успяха да го отдалечат о себе си и да се приготвят да стрелят без опасност за другите. Единият, а после и другият опряха прикладите на оръжията върху гърдите си. Смъртоносните дула се насочиха към монаха. Още две секунди, и Ередиа щеше да бъде мъртъв. На Фани се стори, че в тоя напрегнат момент той съзна безполезността на пасивната си защита и като прекрати всякаква съпротива, застана гордо и неподвижно. Върху лицето му се разля израз на върховно спокойствие. Никога Фани не бе виждала по-мъжествено и по-красиво лице, по-безстрашно и същевременно театрално посрещане на смъртта, която за него бе преминаване към друг живот. Ръката му инстинктивно улови желязното разпятие, което висеше на гърдите му.

И тогава — до тоя момент тя наблюдаваше схватката с мълчалив ужас, не знаейки какво да предприеме, — тогава тя нададе вик и се хвърли напред. Изтърва револвера, но успя да се вкопче в раменете на монаха и да го прикрие с тялото си.

— Долу пушките, другари!… — извика един от анархистите. — Пазете жените!… Испанка ли сте, сеньора! — обърна се той към Фани.

Той бе облечен в скъсана блуза и панталони, зацапани с машинно масло. Лицето му бе фино и болезнено — лице на интелигентен човек, който бе гнил по затворите, и в черните му като въглени очи гореше мрачният пламък на революцията.

— Англичанка съм!… — изкрещя Фани диво. — Стреляйте, но утре ще увиснете на бесилката!…

— Ние не се боим от бесилки, сеньора! — подигравателно забеляза анархистът. — Отвлечете, попа, момчета!

Фани още по-здраво се впи в тялото на Ередиа. Кармен го прикри от другата страна, а престарелите монахини, насърчени от примера им, увиснаха с костеливите си ръце върху полите на расото му. За да го отнемат от жените, нападателите трябваше да ги бият и ритат, а те — испанските анархисти — не искаха да бият и ритат жени. За миг настъпи мълчание. Боричкането стихна. Нападателите не знаеха какво да предприемат. И тогава, в това мълчание, всички чуха тропот на конски копита. Войниците на полковник Хил препускаха към лагера.

— Идете си, момчета? — предупреди Оливарес. — Това е войската. Не проливайте кръв!

Но никой не го чу.

— Готови за бой! — изкомандува анархистът с черните очи.

Другарите му веднага се пръснаха в кръг и налягаха по земята. Фани забеляза, че късите им пушки бяха автоматични. Ередиа и всички, които искаха да го спасят, останаха в средата на този кръг. Един от анархистите извади от колата бомби, раздаде ги на другарите си и залегна с оръжие, насочено към заобиколените. Заповяда им да не мърдат. Фани съзна, че заплахата му бе отправена повече към Оливарес и брат Доминго, който се беше вече свестил. Всички останаха неподвижни. Тя продължаваше да държи в ръцете си Ередиа и да стиска конвулсивно раменете му, тъй както старите кармелитки и Кармен стискаха расото му. Той се стараеше да се отърве от тях, сякаш тая защита от верни жени го унижаваше. Но Фани не обръщаше внимание на това, защото искаше да го запази с тялото си от куршумите, ако човекът зад тях почнеше да стреля, и защото в жертвата си всред анархистите и бомбите, в опасността на тая зловеща испанска нощ имаше нещо, което я пронизваше сладостно.

Когато кавалеристите на полковник Хил наближиха групата, те слязоха от конете си и тръгнаха към нея, пръснати във верига. Пред веригата с гола сабя и пистолет в ръка вървеше висок офицер.

— Кой е срещу нас? — тихо попита водачът на анархистите.

— Поручик Розабланка — отговори запитаният. — Братовчед на маркиза.

Фани помисли, че ако при дадените обстоятелства драмата се развиваше в друга страна, всичко щеше да свърши веднага с бърза и няма жестокост. Анархистите можеха да се отърват незабавно с няколко ефикасни залпа от войниците на полковник Хил, но не направиха това. Не искаха да стрелят, защото знаеха, че и войниците ще отговорят и тогава куршумите можеха да убият жени.

— Внимание, сеньор! — извика водачът на анархистите към офицера. — Тук има жени!

— Тогава пуснете жените настрана! — спокойно отвърна офицерът, като че се касаеше за уговорка на обикновен дуел.

— Всички настрана! — обърна се анархистът към заобиколените. — С изключение на отец Ередиа.

Фани видя как се проявиха силните и слабите характери. Оливарес, Мюрие, Робинзон, Кармен и Фани не мръднаха от местата. Брат Доминго и кармелитките също не мръднаха. Малодушният брат Гонзало направи няколко крачки, за да спаси тялото си, като погуби душата си, но веднага се върна и разкаяно се прекръсти. Долорес и испанските шофьори се изнизаха от групата един след друг.

— Всички настрана! — повторно заповяда анархистът.

Настъпи неясно затишие пред буря. Анархистите продължаваха да чакат търпеливо, при все че това чакане никак не бе в тяхна полза, тъй като войниците на Розабланка използуваха времето да заобиколят групата и да вземат удобни позиции. И още веднъж Фани видя как в тия окъсани работници от Билбао, които горяха от мъст към кралската и императорска Испания, се прояви рицарството на презирания от аристократите гол и беден испански народ.

Внезапно Фани чу гласа на Ередиа:

— Оливарес!… Изведи монахините и стой при тях!

— Не мога да те оставя, отче! — тихо каза Оливарес.

— Заповядвам! — високо повтори йезуитът. — В името на ордена.

И тогава Фани разбра, че Ередиа макар и съвсем млад, спадаше към една по-горна степен в йерархията на йезуитите, така че професорът по схоластика трябваше да му се подчини, и видя как тази йерархия, вековната и неумолима дисциплина на ордена, смаза вярното другарство и готовността за саможертва. Оливарес улови монахините и без да обръща внимание на пищенето им, ги изведе настрана. И не се върна, защото тъй заповяда началникът му и защото навярно бе необходим на Христовата дружина за друга цел.

— Доминго и Гонзало!… — звучеше гласът на Ередиа. — Мисис Хорн!

Братята изпълниха заповедта.

— Мюрие, Кармен, Робинзон!… — извика Фани. — Отдалечете се!

— И ти ли започна да заповядваш? — попита Мюрие със смях, а на Фани се стори страшно, че той можеше да се смее в такъв момент.

— Робинзон!… Кармен! — повтори тя остро.

След късо двоумение Робинзон се отдалечи. Девойката от Чамбери не мръдна.

— Отстранете се, сеньора! — каза поручик Розабланка.

— Няма да се отстраня! — заяви Фани смело. — Аз съм англичанка, а господинът е французин. Никой няма право да ни пипне.

Пак настъпи неопределено мълчание, в което Фани съзна какво значеше да бъдеш британски поданик. Думите й като че направиха дълбоко впечатление както на анархистите, така и на офицера. Не бе лесно да се изтласка с удари — как можеха да го постигнат по друг начин — една чужда поданица, а още по-малко да я изложиш на куршуми, макар и предназначени за другиго.

— Никой ли? — насмешливо произнесе водачът на анархистите. — Сеньора, струва ми се, че злоупотребявате с испанското търпение.

Той бе напълно прав. На Фани пак се стори, че преговорите въпреки предупреждението, което внушаваше британското поданство, можеха да се протакат така само в Испания. И наистина, виждаше ясно, че анархистите, както и Розабланка, сега не бяха наклонни да държат особено много сметка за британското влияние. Всички като че бяха обладани от някаква мрачна решителност и само кавалерството, което проявяваха към жените, ги възпираше да действуват.

Ставаше нещо необикновено тази нощ, нещо драматично и жестоко, но тържествено, което звучеше еднакво в думите на анархиста, на йезуита и на поручик Розабланка. Дори видът на последния — Фани забеляза това едва сега — изглеждаше необикновен и тържествен в този късен час и при тия обстоятелства. Той бе облечен в небесносиня униформа, с висок параден хусарски шлем, на който се развяваше грива. През рамото му бе превързан жълт копринен ешарп, достигащ до коленете — цвета на императорска Испания, която бе владяла Южна Америка, Куба и Филипините, — а върху гърдите му блестеше орденът на Изабела, обсипан с брилянти. Той имаше вид на човек, който иде от бал или от тържествена вечеря, а може би от същата вечеря, от която се бяха върнали страстната доня Инес и Мюрие. Но нима не бе променил униформата си още? Или пък идеше от някой бридж или покер след вечерята, който бе продължил до зори? Но в същия миг й дойде наум, че така се обличаха аристократите от незапомнени времена, когато отиваха на война или на дуел, че тая традиция може би продължаваше още в полка, в който служеше Розабланка, и че коприненият ешарп и орденът „Изабела“ сега значеха тържествено — в Испания всичко бе мрачно и тържествено — обявяване на война, на революция или на дявол знае какво. В тоя миг Фани стоеше между два настръхнали лагера, присъствуваше на вечната драма в тая земя. От едната страна се намираха гладните работници от фабриките на Билбао, въоръжени с модерни автоматични пушки, а от другата — наварски взвод от заклети роялисти, водени от аристократа Розабланка и въоръжени с изхабено оръжие от Кубинската война. И Фани стоеше между тия хора, които чакаха само да се оттегли, за да се хвърлят в борба помежду си. Да, тя наистина злоупотребяваше с испанското търпение. Стори й се, че това търпение се изчерпва най-напред у аристократа Розабланка.

— Момчета!… — тържествено и заповеднически изрева той към анархистите, като вдигна голата си сабя във въздуха. — В името на новото правителство аз ви арестувам!

И тогава Фани разбра, че тази нощ в Пеня Ронда избухваше роялистки бунт, но това не я развълнува никак, защото сега мислеше само как можеше да се спаси Ередиа. Може би Розабланка разчиташе на численото превъзходство на своя взвод от наварци или на това, че анархистите, неусетно заобиколени отвсякъде, щяха да се предадат, или най-сетне бе до такава степен опиянен от миража да се върне монархията, та бе забравил всякаква предпазливост и не съзнаваше какво върши. Реакцията на анархистите последва мигновено. Автоматичните пушки изтрещяха зловещо, а след това се чуха два по-силни гърмежа от старите пушки на наварците. Розабланка изпусна сабята си във въздуха, главата му, покрита с хусарски шлем, клюмна напред, а след това целият се наклони бавно и като пресечена топола рухна на земята. Фани видя как ешарпът на императорска Испания се отъркаля в праха, а брилянтите върху ордена на Изабела светнаха студено и жестоко под лунната светлина. Върху много места по небесносинята му униформа се появиха тъмни кървави петна.

Водачът на анархистите също бе ударен. Двата стари куршума, изстреляни от изкусни наварски стрелци, го улучиха добре. Той се бе подпрял на ръцете си, за да води преговорите по-удобно, тъй като кашляше и храчеше непрестанно и лежането по корем зад автоматичната пушка задушаваше туберкулозните му гърди. И така в момента бе станал много удобен прицел на войниците. А паднаха също и неколцина наварски хусари, чиито прадеди в миналия век бяха умирали също тъй славно за дон Карлос и дон Алфонсо, неукротими претенденти за испанския престол.

— Сержант Ибанес!… — високо извика монахът. — Не стреляйте повече!

Гласът му докара ново мълчание, което бе по-напрегнато и по-страшно отпреди, защото сега наоколо се търкаляха трупове. Думите, които произнесе, подсказаха ясно, че влизаше в съзаклятието на роялистите. Той знаеше дори имената на сержантите от разбунтувания наварски полк.

— Сержанте, и ти ли си с кръвопийците? — попита един от анархистите.

— Аз съм за господ и за Испания — отговори сержант Ибанес с гърлен арагонски акцент.

Сержантът не се виждаше, защото бе залегнал някъде между войниците си, но думите му значеха, че не бе роялист, а само ревностен католик, и затова казваше, че е само за господ и за Испания, а не за господ, за краля и за Испания!

— Братя!… — прозвуча отново силният глас на йезуита. Сега вече той се обръщаше към анархистите. — Отведете ме, където искате, но пощадете живота на тия чужденци. — А после към Ибанес: — Сержанте, приберете се в казармите и чакайте заповеди от полковник Хил!

Фани и Кармен се вкопчиха още по-здраво в раменете на монаха. Никаква земна сила не можеше да ги откъсне от него, а най-малко бяха в състояние да направят това войниците или анархистите, тъй като вече всички бяха залегнали и никой не смееше да мръдне от позицията си. Само йезуитът правеше отчаяни усилия да се отърве от жените и да не излага повече живота им. Но Кармен имаше мускули на пантера, а и тези на Фани не бяха по-малко здрави. И усилията му отиваха напусто. Мюрие се опита да му помогне. Фани го блъсна и изкрещя диво:

— Махай се, Жак!

Но Мюрие не се махна и не я изостави, а само се засмя горчиво и на Фани пак се стори чудно, че той можеше да се смее в такъв момент. Тогава й дойде наум, че такъв бе характерът му, че той нито страдаше, нито се радваше, нито се страхуваше, нито можеше да се вълнува от нещо, а бе само отегчен до смърт от всичко, което бе преживял в продължение на няколко месеца, от любовта на доня Инес, от ваксината на Ередиа, от схоластиката на Оливарес, от вечерите на роялистите, от анархистите, от Розабланка и от лудостта на всички през тая нощ. И затова се смееше така, защото всички смяташе за луди, без да съзнава, че през тия месеци се бе разболял от най-страшната лудост в света — лудостта да не се вълнува от нищо, да се подиграва на всичко. Но може би тъкмо затова сега мозъкът му работеше трезво и той виждаше начин за спасяването на Ередиа, който другите не съзираха.

— Испанци!… — извика той гневно, сякаш се караше на немирни деца. — Тук е лагер за болни от петнист тиф. Има повече от двеста болни. Отец Ередиа и аз сме единствените лекари, а жените, които виждате, единствените болнични сестри… Какво искате да направите? Да се разбягат болните ли? Да няма кой да ги събере ли? Да пламне цялата околност от петнист тиф ли?… Разум, испанци!… Позволете на монаха и на нас да се оттеглим, а после се бийте помежду си, колкото искате!

— Добре, чужденецо… — отвърна един от анархистите, който бе поел ролята на падналия водач. — Изведи попчето и жените. А ние ще се бием, защото тъй ни харесва. Разбираш ли?

Всички с изключение на Мюрие почувствуваха пронизващата ирония на тия думи.

— Вдигнете ранените! — каза монахът. А после се обърна към сержанта. — Ибанес, върнете се в казармата!

— Не мога, отче — отвърна сержантът. — Аз имам заповед от дон Бартоломео да арестувам тия момчета.

— По-скоро, попе! По-скоро! — нетърпеливо произнесе анархистът. — Бягай с чужденците и се грижи за болните!

Монасите и шофьорите почнаха да пренасят ранените в една палатка на другия край на лагера. В палатката Мюрие се зае с умиращия анархист, а Ередиа се наведе над поручик Розабланка. Както анархистът, така и офицерът все още показваха признаци на живот, но агонията им настъпваше, ръцете им изстиваха. Коремът и гърдите на Розабланка бяха надупчени като решето. Той се свести за миг от инжекциите, които му направиха. Отец Оливарес му поднесе разпятието и офицерът го целуна. А после, мислейки, че около него се намираха войниците му, произнесе хрипливо:

— Войници!… За господ, за краля и за Испания!…

И пръстите му се сгърчиха, лицето му замръзна.

А в това време Фани видя как умираше и анархистът. Той бе ранен в дробовете и червата и се бе свил като пукнат мях. От устата му течеше кръв, а жълтото му туберкулозно лице бе овлажнено от студена пот. И той се свести от инжекциите, но отказа да целуне разпятието на Оливарес. Внезапно клепките му се повдигнаха, върху лицето му се показа усмивка. Другарите му от другия край на лагера бяха почнали да пеят. Това бе проточена и тъжна руска песен, която те пееха на испански и в която се говореше за Волга, за свободата и за смъртта, и навярно бе бойната им песен, та затова предизвика усмивка върху лицето на умиращия.

— Viva!… Viva la libertad!^[1]… — прошепна той, преди да умре.

Когато умря, върху лицето му имаше израз на човек, който знаеше защо бе живял и умрял, макар че това, за което бе живял и умрял, можеше да бъде самата действителност или само мираж.

Умряха и двама от наварците, но те нямаха сили да целунат разпятието, нито да повторят думите, които произнесе началникът им, защото смъртта ги задуши. А третият, който бе тежко ранен, попита Ередиа:

— Отче, с кого е цивилната гвардия?

— Не зная, братко; струва ми се, че ще бъде против нас.

Професорът по схоластика почна да затваря клепачите на убитите и да скръства ръцете им върху гърдите, за да приемат обичайната поза на всеки мъртвец, но не можа да затвори очите на всички, защото внезапно от другия край на лагера затрещяха пушки и бомби. Всички налягаха по земята, за да се спасят от заблудени куршуми, които почнаха да свирят около палатката. Фани бе до Мюрие и понеже трепереше — чувството страх се бе събудило най-сетне у нея тъкмо когато се намираха в безопасност, — инстинктивно улови ръката му. Всред трясъка на пушките и бомбите се чуха две по-силни избухвания и неочаквано целият лагер се обля в жълто-червена светлина като зарево на пожар.

— Какво е това? — попита тя и почна да трепере по-силно.

— Огнехвъргачка — отговори Мюрие. — Войниците носеха огнехвъргачка… Боя се да не запалят палатката с медикаментите.

Заревото угасна, но последваха нови глухи избухвания и нови светлини. След малко се установи едно равномерно трептящо сияние на играещи пламъци и замириса на изгоряло, а гърмежите станаха по-редки, докато най-после замлъкнаха съвсем. Сражението не бе продължило повече от няколко минути. Ередиа и Мюрие се изправиха първи и като грабнаха лекарските си чанти, се затичаха към полесражението. Останалите ги последваха с носилки. Целият лагер бе обвит от гъсти облаци черен дим, през които дискът на луната добиваше медночервен цвят. И тогава всички видяха, че в самия лагер бе станало нещо още по-страшно и непредвидено. Болните бяха изскочили от палатките си, тичаха в паника по всички посоки и навярно се бяха разбягали вече в околността, за да разнасят епидемията. А тия, които имаха висока температура и нервни смущения, тичаха, падаха, бълнуваха и виеха диво с обезумели от ужас лица или зловещ смях. По заповед на Ередиа Оливарес, Гонзало и Доминго заедно с монахините се спуснаха да ги гонят, за да ги приберат, а Фани и шофьорите продължиха с носилките напред. Но прибирането на болните бе трудна работа, особено на тия, които бълнуваха и не разбираха нищо от увещанията. Пък даже и тия, които нямаха душевни смущения, бяха до такава степен обезумели от дима, гърмежите и светлините, щото нищо не можеше да ги вразуми. Почна гоненица, ужасно тичане между палатките, при което гонени и преследвачи се блъскаха непрекъснато в носилките и пречеха да се върви напред. Енергичният и съобразителен брат Доминго нанасяше юмручни удари на обезумелите и така ги поваляше на земята, а след това ги влачеше по двама и хвърляше в палатките. Разбира се, така някои от болните, които имаха сърдечна слабост, можеха да умрат, но по-добре бе да умрат, отколкото да избягат и да разсеят още повече епидемията. Брат Гонзало и тук показа оскъдна сила на духа, защото виенето на болните го ужасяваше и цялата обстановка му напомняше картината на второто пришествие, та не можеше да овладее нервите си и тичаше с тракащи зъби, много по-изплашен от ония, що гонеше.

Отец Ередиа, Мюрие, Фани и шофьорите продължаваха да вървят напред и когато стигнаха до другия край на лагера, видяха много трупове и ранени, които стенеха и се търкаляха в локви кръв. Под лунната светлина тази кръв изглеждаше черна, а широко разтворените очи на убитите издаваха тайнствен блясък. Палатката с медикаментите гореше, но без пламъци и от нея излизаха само гъсти кълба дим. Спънаха се в няколко войнишки трупа, разкъсани от бомбите, и по-нататък, където лежаха анархистите, видяха човешки тела, които бяха облети от петролната смес на огнепръскачката — единственото модерно оръжие на поручик Розабланка — и които горяха. Гореше човешко месо и човешки дрипи. А най-ужасното, най-неописуемото бе, че едно от тия запалени тела се мяташе и гърчеше. Ередиа и Мюрие веднага изтръгнаха от входа на съседната палатка едно платнище, увиха с него тялото на нещастника и така задушиха жестокия огън. Когато го развиха, ръцете и краката му приличаха на обгорели главни, а главата представляваше някаква ужасна и подута лоена топка без образ на човек. Но тая топка — Фани видя с ужас това, — тая топка бе все още глава на жив човек, защото всред адската мъка и запазеното съзнание продължаваше да стене…

Внезапна слабост подкоси краката на Фани. Зави й се свят. Усети как загубва съзнание от това, що виждаше, как рухва на земята. Сътресението от удара при падането като че я свести за миг и тогава усети как едната й ръка попадна в нещо пихтиесто и лепкаво, в кръвта на един убит войник.

Когато дойде на себе си, до нея стоеше Мюрие.

— Е?… — прошепна той. — Насити ли се на Испания?

 

 

Изнемощяла от ужас, Фани остана да лежи в палатката си, а Ередиа и Мюрие отидоха да оперират и превързват ранените. Всички анархисти бяха избити (изгорелият умря призори), но и наварският взвод даде жертви, които не оправдаха подвига му.

Тя почна да разсъждава. Очите й още бяха изпълнени с ужаса на хекатомбата, която видя преди малко. Мъчеше се да открие някакъв смисъл в станалото. Нещо, което би могло поне след революцията да донесе по-добри дни на тая нещастна и вечно размирна страна. Всичките изводи, до които стигаше, бяха абсурдни. Роялисти и фалангисти искаха да съборят републиката. Защо… Кой можеше да отстрани нещастията от Испания? Кралят, аристократите, фалангистите, йезуитите? Но всъщност те искаха да върнат мракобесието и фанатизма; те щяха да предизвикат нова, още по-страшна революция!… — Колко забъркано, колко ужасно неразбираемо бе всичко! Ала тя продължаваше да мисли, да разсъждава упорито, защото всичко, което бе преживяла през тази нощ, бе неописуемо и страшно, защото само диваците и животните приемаха ужаса и страданието, без да мислят, без да се питат откъде иде. И докато изток руменееше, докато зората на кървавия ден изгряваше и от Пеня Ронда долиташе ехото на гърмежите на започващата гражданска война — навярно и там се биеха. — Фани разбра най-после причината за всичко, разбра истината, която бе съвсем проста и която нито ученият археолог на Мериме, нито Дюма, нито Готие, нито Моклер, нито всички дипломати и празни зяпльовци и блудкави певци на романтиката, и писатели с добър стил, които обикаляха Испания като панаир, не виждаха или виждаха, но криеха съзнателно. А тая истина беше, че в основата на всички кървави испански революции лежаха конфликтът на самия живот, безумието, с което егоизмът и човешката алчност разделяха хората на сити и гладни, на малцинство, което имаше в излишък всичко, и на мнозинство, което нямаше нищо: че в Испания ситите бяха по-сити, а гладните по-гладни от другаде и че най-сетне през революциите гладните налитаха толкова по-яростно, колкото бяха по-гладни, а ситите ги потискаха толкова по-жестоко, колкото по-ясно виждаха, че щяха да загубят богатствата си под напора на глада им. Да, това бе истината!… А всичко останало, което Фани видя тази нощ, върху което умуваха романтиците, зяпльовците и писателите и което наричаха загадка на испанския характер — начинът, по който загинаха анархистите, наварците и поручик Розабланка през тази нощ, — се дължеше на отчаяната решителност у двете страни, на горещата кръв и слънцето, но не бе първопричината на изстъпленията. Първопричината бе гладът, защото ситите не обичаха да развалят спокойствието си освен когато са заплашени или искат да си върнат привилегиите.

Но къде бе мястото на Ередиа в това започващо клане? Не стоеше ли на страната на ситите със своята луда мечта за католическа империя, с фанатизма и подмолните действия на ордена си? Не съзнаваше ли заблудата си? Или бе лицемер? Но и в двата случая Фани почувствува, че нещо се бе отчупило от любовта й, нещо бе изчезнало от мистичния образ на Ередиа, нещо хвърляше сянка върху личността му. Не бе ли един мрачен призрак на миналото, който щеше да изгори в пламъците на гражданската война? И тя почувствува изведнъж, че във всичко, което стана тази нощ, имаше някакъв смисъл, че животът се развиваше по неумолими закони, че от разрухата и смъртта на старото, от болката и страданието се раждаше един нов свят…

 

 

На другия ден тя се събуди късно, защото призори бе взела едно от сънотворните хапчета на брат Гонзало. Главата й тежеше, клепачите й бяха подпухнали. Влезе Кармен и донесе закуската. Фани изпи кафето, без да се докосне до сухарите, след това накара девойката да вдигне платнището пред входа. Пред очите й блесна пак неизменно синьото испанско небе с огнено слънце, което грееше безмилостно.

— Беше ужасна нощ, сеньора… — произнесе Кармен.

— Да, ужасна!… — потвърди Фани машинално. Луминалът все още я държеше замаяна. — Не те ли е страх да стоиш повече тук?

— Не, не ме е страх, сеньора — отговори девойката.

В гласа й прозвуча нещо от гласовете, които се чуваха през нощта — една особена и мрачна решителност, която отсега нататък Фани щеше да чува във всички испански гласове.

— Кармен!… — произнесе Фани след малко. — Това е за тебе!

Тя й подаде няколко едри банкноти — сума, достатъчна за една модестиля^[2] и за един работник да образуват семейно огнище в предградията на Билбао. Девойката я погледна забъркано.

— Вземи!… Тия пари ще ти потрябват, когато се омъжиш.

— Аз няма да се омъжвам, сеньора — внезапно заяви испанката.

— Как така?

— Сега е много трудно да се реши едно момиче на това.

— Защо?

— Защото времената станаха лоши.

— Не стигат парите ли?

— Не. Когато има работа, надниците на мъжете са достатъчни.

— Тогава какво?… Не те ли е искал някой?

Кармен се усмихна горчиво:

— Имаше един младеж от Чамартин, който ме искаше… Работеше в тъкачните фабрики. Всички мислеха, че ще се съберем. И аз го обичах, но отказах…

— Защо?

— Защото беше анархист.

— Та що от това?

— О, сеньора… аз не можах да се реша. Веднъж той ми каза…

Кармен замълча, сякаш това, което искаше да съобщи, я изпълни внезапно с тъга, срам и негодувание.

— Какво ти каза?

— Разказваше ми често за идеите си… съвсем чудни… понякога страшни… Веднъж ми каза — гласът й стана сподавен и възмутен, — че ако се оженим и аз тръгна подир друг мъж… и дори имам деца от този мъж, той нямало да ме убие… защото… такива били новите идеи.

— О, казал е твърде много за тебе — съчувствено произнесе Фани. — Очевидно, той се е шегувал!… Какво стана после?

— Оттогава не сме се виждали, сеньора.

— Сега не знаеш ли къде е?

— Мисля, че работи в тъкачниците на Бехар… или Билбао. Не зная.

— Как се казва?

— Хиасинто.

— Добре. Вземи тия пари. Ще ти потрябват, когато се омъжиш за Хиасинто.

Но вместо радост при споменаването на това име от очите на девойката почнаха да се търкалят сълзи.

— Сеньора… може би и той е убит тази нощ като куче… и преди да умре, не е искал да целуне разпятието…

„О!… — помисли Фани. — Ти го жалиш повече за това, че не е целунал разпятието.“ И тя щеше да се разсмее, но изведнъж си спомни как загинаха анархистите през тази страшна нощ и как пееха за свободата, преди да изгорят живи. А може би и Хиасинто лежеше сега върху паважа на някоя улица в Билбао или захвърлен в трап.

Фани мушна насила парите в ръцете на девойката. Кармен не умееше да прави излияния, да обсипва с благодарности. Тя бе мълчалива и сдържана. Тя само наведе очи признателно и постави парите в пазвата си в една кесия от платно, която носеше окачена на връв и в която слагаше всеки месец заплатата на своя честен мравешки труд.

Тя излезе от палатката и тръгна да търси Мюрие. Като минаваше през лагера, забеляза, че в някои от палатките, които снощи бяха пълни с болни, сега нямаше никого. Само агонизиращите, у които липсваше сила да се движат, и които брат Доминго бе изловил и нахвърлил вътре, лежаха по леглата си и продължаваха да бълнуват.

Тя намери Мюрие при Оливарес и Ередиа. Тримата обсъждаха какво да направят, за да върнат избягалите болни. Докато очите на монасите пламтяха от треската пред новите събития, Мюрие изглеждаше кисел и заядлив. Фани тръгна към тях. Ередиа стисна ръката й.

— Благодаря ви, мисис Хорн!… Вие спасихте живота ми. Вие сте храбра жена.

Той каза само това. Нима можеше да почувствува и добави нещо друго?… Сега той бе опиянен от успеха на съзаклятието, от победата на роялистите. Сега той мислеше за дон Луис де Ковадонга, за възстановяването на монархията, за могъществото на ордена си и католическата империя, за господ… Да, господ, господ над всичко!… Но Фани знаеше вече, че в краката на тоя ненаситен и жесток католически господ тази сутрин по цяла Испания се търкаляха хиляди трупове и безводната земя попиваше жадно потоци от гореща човешка кръв.