Димитър Димов
Осъдени души (14)

IV

Когато стигна до палатката на Ередиа, тя се спря пред входа и попита високо:

— Мога ли да вляза?

Не последва отговор.

Тогава тя повдигна платнището и назърна вътре. Ередиа седеше до масата, Фани влезе без колебание. Под жълтеникавата светлина, която се процеждаше в палатката, тя забеляза наведнъж, че косата му бе посивяла. И по тялото й минаха тръпки от това, че тая коса бе посивяла. Той не четеше, не пишеше, не прелистваше и не вадеше бележки от медицинските списания, което бе постоянното му занимание в часовете, когато не се молеше в параклиса и не работеше при болните. Сега той седеше до масата, отрупана с книги и тетрадки, и гледаше пред себе си с пълната неподвижност на човек, който не вършеше нищо, не мислеше нищо, не усещаше нищо. Дори след влизането на Фани той не излезе от своята вцепененост. Когато очите й свикнаха с мрака, тя не откри върху лицето му никакъв нов израз. То бе същото лице на преуморен от безсъница и работа човек, което виждаше всеки ден. Само косата му бе посивяла, ужасно посивяла, бе загубила синкавочерния си блясък и това обстоятелство изпълни Фани със смущение. „О, всичко го е разтърсило здравата!“ — помисли тя, но не почувствува радостта, която очакваше да изпита от състоянието му. Сега той едва ли щеше да има сили да реагира. Сега той изглеждаше слаб, изнемощял, отчаян, при все че човек можеше да заключи за това само по бързото побеляване на косата, а не по промяната на израза на лицето му, който си оставаше все същият. Но косата, косата!… Може би най-сетне огненият мираж на Христовата империя върху земята бе изчезнал от погледа му, може би виждаше заблудата си, може би съзнаваше безумието си. Сега той може би щеше да приеме съчувствието й на любеща жена, да приеме помощ, която не идеше от небето. Внезапно тя усети, че всичката й омраза, всичкото злорадство, което преди малко изпитваше към него, бяха изчезнали. Тя почувствува изведнъж лекотата и радостта на оня пролетен ден, когато отиваше да го търси в Толедо. Обзе я дълбока нежност към тъй ужасно посивялата му коса, към бледото му аскетично лице и страшната мъка, която може би го разкъсваше отвътре. Сега тя изпитваше само желанието да се приближи до него, да прегърне главата му и да я притисне до гърдите си, като съзнаваше, че заедно с това щеше да докара и някакво безкрайно облекчение за себе си, че нямаше вече да изпитва предишния ужас от смъртта и от самотата си, да чува тоя страшен вътрешен глас, който я изобличаваше, и да изпада в истерични припадъци. Какъв внезапен мир бе настъпил сега в душата й, колко много обичаше Ередиа и заедно с него целия свят!… Сега тя знаеше, че нямаше да се отдели от Ередиа никога, че нямаше да го изостави дори пред ужаса на смъртта от петнист тиф, която бе готова да посрещне храбро заедно с него. Само едно искаше тя: да почувствува нежността й, да я приеме като любеща жена без оня страшен лед на фанатизма си, който го сковаваше винаги. Само това искаше тя!… И бавно тръгна към него.

— Къде е Доминго?… Вие последна сте разговаряли с Доминго! — внезапно произнесе той.

Тялото му бе изтощено от безсъница, работа и молитви, душата му се разкъсваше от мъка, но това бе същият суров, фанатичен глас на неотслабваща воля, на нечовешка енергия и омраза към всичко земно, глас, който сякаш извираше от олтара на Монтсератския манастир и сега удари душата на Фани, както железен чук би ударил нежна фарфорова ваза.

Очите му пак се бяха запалили като въглени и в тях пак светеше демонската безчувственост на същество, което не познаваше, не разбираше човека и любовта.

— О, мълчете!… — пошепна тя умолително. — Не говорете сега!

— Къде е Доминго? — повтори той. — Кармелитката ми каза, че сте го изпратили до шосето и той е заминал с велосипед.

— Не говорете!… Не говорете какво ви е казала!…

— Защо?… Боите ли се? — прокънтя гласът му с мрачна ирония.

Той стана от мястото си и се приближи до нея, сякаш искаше да я изгори с очите си. А тя почувствува, че сърцето й отново се сковаваше от омраза към него, че това, което изпитваше преди малко, беше глупост и сега пак го виждаше такъв, какъвто бе всъщност — студен призрак, изскочил от мрака на вековете, от черния фанатизъм на Испания.

— Къде ли?… — изхриптя тя с предишната си омраза. — Избяга при червените!… Сега мога да ви кажа това… Аз го улесних… И така Оливарес се обеси, Доминго избяга при червените, Гонзало ще замине днес с мене… Само вие ще останете тук, вие и труповете… вие и смъртта… вие и безсърдечието ви!

— Значи, вие деморализирате подчинените ми?

— Не ги деморализирам. Те сами виждат лудостта ви.

— Вие сте подла!…

— Защо подла? Защото два месеца издържах болницата ли?

— Не я издържахте! Използувахте я.

— За да рискувам петнистия тиф, нали?

— За да опитате играта си.

— Сполучих напълно!… — каза тя със смях.

— Не сполучихте, но отмъстихте.

— Радвам се, ако е така.

— Зная!… Защото ви липсват други радости.

— А на вас не липсват!… О!… Блажений.

— Ще получите възмездието си от бога.

— Не се боя от бога! Ни от вас, ни от себе си!

— Това ще продължава само докато вземете морфин.

— Виждам, че шпионската ви служба работи лично.

— Трябва да й благодарите.

— А-ха!… Защо?

— Защото ви отърва от военния съд. Доминго е заловен с дрехи, които носят пришит етикет с името на шофьора ви. Нашата „презряна“ служба удостовери, че те са откраднати, а не дадени от Робинзон по ваша заповед…

— Хиляди благодарности!… И какво възнамеряват да правят с Доминго?

— Ще го застрелят публично.

Мъртвешкият хлад, който идеше от Ередиа, облъхна Фани и я накара да занемее. Гневът, иронията и горчивото доволство на злорадството, които изпитваше преди малко, изчезнаха за миг.

— И вие… вие стоите в палатката си!… — прошепна тя с ужас.

— Всеки е твърд посвоему. Оная вечер и вие пушехте спокойно пред трупа на приятеля си.

— Нима искате да приличате на мене?

— По нищо не приличам на вас.

От изпитото лице, от посивялата коса и безкръвните му устни се излъчваше зловещо, тържествено спокойствие, безстрастието на инквизитор, който гледа как пламъците на кладата обхващат осъдения. Само в очите му гореше мрачна възбуда, която тя виждаше за първи път у него. Черният пламък на зениците му бе станал по-остър, по-магнетичен, по-жизнен. И тогава тя почувствува за последен път, завинаги, че и този човек бе също като нея някакво абсурдно отклонение от логиката, от красотата и съвършенството на живота, че също като нея и той бе загубил солидарността си с другите човешки същества и затова живееше като самотен призрак под мрачните сводове на своя бог, на своите догми и на своята метафизика, че и той не бе друго освен безсмислица, освен дрипа, освен зло…

Тя скочи като ужилена и хукна навън. По-скоро!… Далеч оттук!… Далеч от този човек, от тази палатка, от този лагер!…

— Стойте!… — извика той високо. — Стойте!…

Гласът му я закова.

— Какво?… — произнесе тя.

— Направих всичко, каквото можех, за да спася Доминго… Но дон Бартоломео иска да даде пример на подлеците, които изменят на вярата.

— Може би искате да кажете — на Франко!

— Не!… На вярата! — мрачно подчерта Ередиа.

— Съзнавате ли какво говорите?… Кой морален закон позволява на дон Бартоломео да екзекутира в двадесетия век хора в името на вярата?

— Вие не виждате нашата борба… Вие не знаете какво значи за нас вярата. Сега целият испански народ е вдигнал оръжие да се бори за вярата си…

— Та той е правил това винаги по заповед на кралете и папите, които са искали да разширят властта си. А сега се бие за Хитлер и Мусолини… Не съзнавате ли… не виждате ли това?

— Ние се борим първо за Христа.

— И в името на Христа един луд генерал ще екзекутира Доминго!

— Смъртта на Доминго е само неизбежен епизод в тази борба.

— Неизбежен!… — извика тя, като затрепера от възмущение. — От вас ли трябваше да чуя това? Има ли капка човешко съзнание в главата ви?… Спомнете си оная нощ, когато Доминго ви прикриваше с тялото си от пушките на анархистите!…

— Същото правехте и вие… Аз се измъчвам от спомена за това. Аз страдам за вас, за Доминго, за Оливарес… Но какво съм аз, какво сте вие, какво са те пред вечната цел на вярата, която трябва да спасим!… Вие не съзнавате величието на тази цел и затова ме мразите, затова постъпвате така…

Фани го гледаше с ужас. Не беше ли луд? Но той продължи да говори бавно, спокойно, невъзмутимо пред нямото и състрадателно мълчание, с което го слушаше Фани. След това думите му се оцветиха с патос и прозвучаха тържествено, сякаш държеше проповед в черквата на Пеня Ронда. Никога той не бе говорил така. Отначало той почна с конкретни факти, които след това обобщи в заключения, а от тези заключения мина към нови обобщения и така я поведе из стръмните пътеки на схоластиката, които св. Августин, св. Тома Аквински и Суарес бяха прокарали в мрака на човешкото незнание. Мисълта му се катереше все по-нагоре и по-нагоре по стъпалата на силогизмите, докато най-после стигна до такава шеметна височина, щото лагерът на болните от петнист тиф, земята и хората изобщо престанаха да се виждат. И тогава Фани видя ослепителната панорама на едно лъчезарно пространство, което отец Ередиа нарече Ordo amoris, а в това пространство плаваха блажено като увеселителни балони в карнавална атмосфера безсмъртните души на легиона от праведници и светии. Тук Ередиа направи един главоломен скок и се намери отново на земята, като завлече със себе си и Фани. Ordo amoris може само да се види с разума, но не и да се постигне. За да се постигне, трябва вяра. Вярата… вярата е необходима за милионите човешки същества!… Но вярата сега е в опасност и трябва да се борим за нея. В тази борба личността се изгубва, средствата са без значение, методите — според случая…

Внезапно Фани почна да се смее. Отначало тя се смееше тихо, задушено, после смехът й се засили, стана нервен, висок, почти истеричен… А после изведнъж се успокои и мислите й потекоха с тъжна и пуста яснота. Ето за кого бе дошла тук!… Ето какво бе останало от магнетичната привлекателност на този испански монах! Спомни си юношеския възторг, с който бе почнала да го обича, мъката, която изпитваше за него в Андалузия, себеотрицанието, с което се бе хвърлила да го спаси от анархистите, петнистия тиф, на който излагаше живота си всеки ден… Ето… ето какво бе останало от всичко това! Само смехът й, само съжалението към един луд!…

 

 

„Трябва да направя нещо да Доминго.“ Това беше първата й мисъл, когато излезе от палатката и се окопити под ослепителната слънчева светлина. По-скоро!… Веднага при дон Бартоломео! Тя си спомни изведнъж страшното определение, което Лойола бе дал на ордена преди четири века половина: „Cohorta para combatir los enernigos de la Cristiandad“^[1]. Та какъв по-голям неприятел от християнството и за тази зловеща кохорта от един разпопен монах, от един йезуит, който преминава в лагера на червените? Доминго беше загубен!… Може би той беше застрелян вече! Ако Ередиа преди малко се мъчеше да оправдае наказанието му, набожният и кръвожаден дон Бартоломео сигурно не бе закъснял да го изпълни. Събитията в тая страна се развиха по някаква жестока и неумолима логика… По-скоро, по-скоро да спаси един здрав и силен човешки живот!…

— Робинзон!… — извика тя високо, когато наближи палатката му.

Но шофьорът не се показа, както обикновено, пред входа на палатката си. Отнякъде се обади гласът на Долорес:

— Робинзон го няма, сеньора!…

— Къде отиде?

— При бесилките.

— Какви бесилки, севилска циганко?… — гневно кресна Фани.

— В Пеня Ронда ще обесят трима анархисти! Не знаете ли?… Един от тях е Доминго.

— Ела тук, въшливо момиче!… Кога ще ги обесят?

— Тази сутрин!…

Долорес не намери за нужно да отиде, но вместо нея дотърча Кармен.

— Робинзон остави тази бележка, сеньора!… — каза девойката.

Тя подаде бележката на Фани. Робинзон съобщаваше, че отива в градчето, за да напълни акумулаторите на линейката, и че ще се върне след два часа. Два часа!… Да го чака ли? Но през това време можеха да обесят Доминго… По-скоро!… По-скоро!

Без да се колебае повече, тя грабна чантата си и хукна пеш. До Пеня Ронда имаше три километра, но с бърз ход тя се надяваше да ги вземе за не повече от двадесет минути. Тя забради главата си с една копринена кърпа и забърза по шосето. Слънцето приличаше адски. От пясъка и скалите се издигаха към синята жар на небето струи от нажежен въздух, които караха очертанията на предметите да трептят. Шосето беше занемарено и разровено. Горещият прах скоро изпълни плитките й пантофи, с които можеше да се върви само по асфалтирани алеи. Тя ги изу, изтърси от праха и обу наново. Опита се да върви покрай канавката на шосето, но тук изгорелите тръни и кактуси драскаха немилостиво босите й крака. Тръгна пак по шосето. Внезапно почувствува умора и слабост. Коленете й почнаха да се подкосяват. Навярно бързаше прекалено. В тази тропическа жега, без никаква сянка наоколо, можеше да получи слънчев удар. Горещината й се струваше непоносимо мъчителна, при все че не се потеше. Главоболието, което усещаше от сутринта, се засили още повече. По тялото й от време на време пропълзяваха студени тръпки. Какво ли беше пък това?… Глупости! Нищо! Трябваше да върви само по-бавно.

Отдолу с направление към Медина дел Кампо се зададе облак от прах, който забулваше шосето на голямо разстояние. Войници!… Сега трябваше да гълта праха, докато отмине цялата колона. Отново тръгна покрай канавката. Колоната наближи. Най-напред вървеше редовна и дрипава испанска пехота с бели обувки и червени пискюлчета на кепетата. Войниците крачеха уморено, прегърбени под тежестта на раниците и пушките си, като се взираха мълчаливо във фигурата на Фани. Това бяха груби селски лица, чиято апатия не обещаваше нещо героично в името на господ и на краля. Те отиваха да се бият, без да знаят за какво, просто за това, че офицерите ги водеха, а кюретата ги бяха учили да се подчиняват. Те вървяха като покорно стадо овци, предназначено за кланицата. От потните им тела, от мазните раници и окъсаните им униформи лъхаше специфична войнишка миризма. Това бяха същите безимотни, неграмотни селяни, които измираха в лагера от петнист тиф. Съвсем друга гледка представляваха офицерите им, които яздеха разкошни чистокръвни коне. По фините лица и трескавия възторг в очите им човек веднага разпознаваше дългокраките благородници на Кастилия, които пламенно отиваха да се сражават за господ и за краля. Когато наближаваха Фани и разпознаваха в нея „сеньората“, те поздравяваха изискано, с радостно безгрижие, сякаш не отиваха на бой, а на разходка. Впрочем тия кавалери бяха дълбоко религиозни и наистина не се плашеха никак от смъртта. За тях тя бе само преминаване в друг живот. След редовната пехота следваха няколко отреда доброволци — хора, запалени и страстни, необичащи твърде мълчанието, а още по-малко дисциплината. Тук имаше планинци от Навара, верни до смърт на Бурбонската династия, фалангисти, които искаха да отмъстят за смъртта на Хосе Антонио, християнски доброволци, готови да измрат за вярата, носеха плакат „Por la Santa Fe“^[2], арагонци, любители на серенади и побоища, чужденци с криминални лица, които едва бяха научили по няколко испански думи. Цялата тази паплач, живописна, весела и кръвожадна, дефилираше пред Фани и я отрупваше с „пиропос“ по неизкоренимия навик на всички испанци, когато виждаха красива жена.

— Pajarico^[3] — подвикваха наварците.

— Olè guapa!^[4] — кряскаше от възторг групата, която отиваше да умре за светата вяра.

— Испанка ли си, моме?… — с патриотична гордост питаха фалангистите. А после, когато забелязваха изведнъж, че нямат пред себе си проста жена от народа, добавяха почтително: — Коленичим в краката ви, сеньора!

„Безумци“ — тъжно мислеше Фани. А те отминаваха и продължаваха да я отрупват с галантни думи, размахваха войнствено оръжията си и свиреха на китари, отивайки да умрат славно за господа и за краля, да унищожат до крак металурзите и тъкачите, които бранеха републиката.

Колоната отмина. Фани продължи. Лицето, костюмът и краката й бяха побелели от прах. По-скоро към Пеня Ронда!… По-скоро!… Но сега тя усети съвсем ясно, че краката й се подкосяват. Сърцето й отмаляваше. „Ще падна — помисли тя с уплаха. — Ще получа слънчев удар. Това слънце е адско.“ До Пеня Ронда оставаше не повече от един километър. Въпреки това реши да почине и седна до канавката. Ала щом направи това, горещината й се стори още по-непоносима. Ушите й забучаха. Ръцете й се отпуснаха безпомощно. И тъкмо тогава тя видя с облекчение, че по шосето се зададе линейката. Робинзон спря колата и уплашено дотърча до нея.

— Обърни колата!… — заповяда тя. — Карай бързо в Пеня Ронда.

Робинзон й помогна да се качи в линейката.

— Има ли бесилки в Пеня Ронда? — попита тя възбудено.

— Не, мисис!… Не забелязах да има бесилки — отговори шофьорът.

— А тълпи има ли?… Не очакват ли някаква екзекуция?

— Не, не забелязах да чакат екзекуция.

Това бяха най-тъпите и най-точните отговори, които можеха да се получат от Робинзон. И тя почувствува признателно, че той се преструва на дръвник, за да не я стеснява с учудването си. Впрочем той бе усвоил това разумно държане от много месеци насам.

— Какво става с червените? — попита тя.

— Отблъснати са — отговори Робинзон. — Но един сержант ми каза, че могат да повторят офанзивата си.

Въпреки горещината в Пеня Ронда цареше обичайното трескаво оживление на град, избран за армейска главна квартира. По тесните средновековни улички между грозни каменни къщи с благороднически гербове над вратите сновяха забързано потни адютанти, куриери и въоръжени доброволци. Макар да бе отблъсната първата атака на червените, дон Бартоломео продължаваше благоразумно укрепяването на града. Генералът се готвеше за героична отбрана. Ако не разум и човещина, у него имаше поне храброст, а в липса на храброст не може да бъде упрекнат никой испанец. Групи работници, у които дон Бартоломео нямаше доверие, за да ги въоръжи и изпрати на фронта, копаеха мълчаливо окопи по кръстопътищата.

Камионетката не можеше да минава през тесните улички. Фани слезе от нея и тръгна към главната квартира по указанията на един сержант, комуто подари пакет с цигари. След доста лутане и разпитване тя стигна едно голямо и мрачно здание, построено от дялан гранит. То приличаше по-скоро на укрепен средновековен затвор, но бе всъщност дворец на благородници, семейна собственост на генерала, която сега той бе превърнал в главна квартира на армията си. Пред главния вход имаше две дървени будки, взети от участъка на цивилната гвардия и пребоядисани наскоро с цветовете на императорска Испания. След дълги обяснения и многократно влизане и излизане на все по-горни чинове най-после при Фани дойде адютантът на генерала. Той беше висок, мършав и добре осведомен идалго. Щом видя Фани, той се представи изискано като майор Артиага и целуна ръката й.

— Вие сте помощницата на доктор Мюрие от лагера на отец Ередиа, нали?… — произнесе той вежливо след задължителното „падам в краката ви, сеньора“.

— Да, майоре!… Искам да кажа две думи на дон Бартоломео. Касае се за една лична молба. Ще ме приеме ли?

Лицето на майор Артиага прие веднага крайно съсредоточен вид. От учтивост той укроти адютантското си любопитство и служебния дълг да пита всеки посетител за причината на идването му.

— Дон Бартоломео не ще откаже никога да изслуша една добра християнка — заяви той без колебание и това подчерта отново всестранната му осведоменост. — Ще доложа веднага на негово превъзходителство.

Той поведе Фани навътре в тъмното здание, от което лъхаше освежителна прохлада. Минаха покрай няколко стаи с отворени врати, в които кипеше трескава деятелност. Офицерите стояха наведени над картите или диктуваха заповеди. Почти всички поглеждаха Фани с любопитство и се покланяха церемониално с изисканата вежливост на идалговците, които дори в най-трудните и опасни моменти на живота си запазват хладнокръвно почитта към дамите. А че моментът беше труден и даже опасен, личеше по нервното бръмчене на телефоните. С неочакван устрем червените почваха втора атака. Цялата вътрешност на зданието бе мобилирана с разкошни килими от времето на Гойя, с позлатени старинни кресла и кадифени завеси. Над масите, отрупани с карти, пишещи машини и телефонни апарати, висеше синкавият дим на благоуханни хавански пури. Това бе наистина един щаб на императорска Испания.

Майор Артиага остави Фани в една чакалня на втория етаж и отиде да предупреди генерала. След малко той се върна, предложи й да мине през още една стая, украсена с рицарски брони, и най-сетне я въведе в кабинета на дон Бартоломео.

Всичко в кабинета бе обезсърчително. Всичко говореше за светата вяра, за висок произход и славни прадеди, които бяха отличили рода Хил още от конквистадорски времена. Едната половина на кабинета бе заета със сбирки от всевъзможни оръжия, трофеи, кръстове, разпятия, стари евангелия и пожълтели документи, наредени грижливо в стъклени шкафове. Тия документи свидетелствуваха за признателността на испанските цезари към прадедите на дон Бартоломео. Другата половина бе заета от бюрото и книгите на идалго. По стените висяха портрети на брадати главорези, рисувани с маслени бои — управители на Фландрия, на Мексико или Неапол, облечени в броня и наметнати с мантии. От лицата им лъхаше зловещата енергия на херцог Алба и Писаро, а в ръцете си държаха огромни саби, подобни на мечовете, които бяха носили ландскнехтите през Тридесетгодишната война. Всички тия знаменитости на рода Хил се бяха издигнали през религиозните войни и бяха прочути еднакво със своята набожност, със своята жестокост и със своята ясно установена вина за пропадането на испанската империя.

За разлика от тях дон Бартоломео не изглеждаше тъй свиреп, поне толкова, колкото можеше да се заключи от делата му. Дори той приличаше малко на кой да е от нажалените и кротки благородници, които Греко бе обезсмъртил в „Погребението на граф Оргас“. Той имаше същата подстригана брадичка, същите умерено засукани мустаци и благородната palidez áurea^[5] на кожата. Но ако човек се взреше по-внимателно в очите му, щеше да открие веднага един особен кървав пламък в зениците и една острота, които напомняха поразително очите на брадатите прадеди по стените. И тогава човек долавяше, че дон Бартоломео можеше да изколи без колебание цяла Испания, ако това му се стореше необходимо за господ и за краля.

— Седнете, сеньора!… — покани той любезно. — Радвам се, че случаят ми дава удоволствието да се запозная с вас… — Той натърти гласа си с оглед на една покана за вечеря в имението му, която Фани бе отказала. — Слушал съм за вас от покойния доктор Мюрие, когото познавах… Отец Ередиа идва вчера следобед тук и ме осведоми за смъртта му. Господ да успокои душата му, при все че той не вярваше в него!…

— В лагера станаха тъжни неща, генерале!… — каза Фани.

— Това показва пропастта, до която беше стигнало нашето отечество… Безверието и червените идеи са проникнали дори в светата Дружина на Христа!… Отец Ередиа ми каза всичко. Но ние ще спасим Испания, сеньора! Затова се бием!

— Трябва да я спасите!… — дрезгаво каза Фани. — Господ да помага на благородното ви дело! Аз съм дълбоко религиозна, генерале… — продължи тя, вече попаднала в тон. — Моето идване в Испания съвпада с един нравствен прелом… Аз съм вече почти католичка и затова поех тежкия кръст да работя в лагера на болните от петнист тиф.

Тя успяла запази тона и почна да говори за вярата и християнството, за католическия дух… Изкара една възторжена тирада, твърде подобна на оная, която бе чула тази сутрин от отец Ередиа, но лишена от логическата връзка на силогизмите. Затова пък бе обогатена с цитати от света Тереза. След това Фани повтори една ценна мисъл на Лойола: кроткото и пасивно отнасяне към враговете на християнството е равносилно на неговото унищожение. Тя споделя напълно строгостта, с която дон Бартоломео води борбата за спасението на вярата. Но въпреки това тя е дошла тук и си позволява да отправи към него една молба.

— Една лична християнска молба, генерале!… — произнесе тя с трогателно мил глас и сякаш без да съзнава, докосна леко ръката на могъщия властник.

„Дали действувам благоразумно? — попита се тя изведнъж. — Ако този идиот си въобрази…“ Но Доминго, Доминго трябваше да се спаси!… Най-после и тя да спаси някого, и тя да пожертвува нещо, без да мисли за удоволствията си, без да пресмята какво ще получи. Та нима се излагаше на нещо повече от досаден флирт с този стар глупак!

Ако Испания не бе пълна с мургави жени, чиято хубост бе наситила отдавна сетивата и тялото му, дон Бартоломео нямаше да трепне от докосването на тази северна красавица.

— Сеньора!… — произнесе той тържествено. — Ще направя всичко, каквото зависи от мене!

— Благодаря!… Моля за един човешки живот. Монахът Доминго Алварес е осъден на смърт… Пощадете живота му, генерале!…

Ах… тъй ли! Идалго се почувствува малко разочарован и оскърбен. Разочарован, защото това, което искаха от него, нямаше да му струва нищо, и оскърбен, задето тази сеньора проявяваше слабостта си към един нищожен монах от селски произход, когото йезуитите бяха отгледали по милост. Caramba!… Та нима един плебей заслужаваше това благоволение от нейна страна? Очарованието му от северната красавица изчезна изведнъж. Дон Бартоломео сви веждите си и под тия гъсти побелели вежди Фани забеляза отново кървавите пламъчета в зениците му.

— Доминго Алварес!… — мрачно повтори той. — Оня, който се опита да избяга при червените ли?

— Същият!… — каза Фани. — Той е съвсем млад. Простете увлечението му!…

Аха… млад!… Идалго се усмихна вътрешно. Та коя жена няма слабост към млади мъже! Той щеше да изпита снизходително съчувствие към Фани, ако внезапно не му бе дошло наум, че слабостта й бе насочена към един нищожен, презрян селянин. Към това се присъедини изведнъж и досадата от вълнението, което бе изпитал при лъстивото докосване на ръката й. Той си спомни с меланхолия за своите петдесет и осем години. Когато човек старее, жените винаги се опитват да го лъжат. Но дон Бартоломео не е толкова глупав, нито слаб, за да отстъпи от принципите на борбата си за господ и за краля. Може би тя предполагаше именно това. Каква обида! Тази англичанка трябваше да види кой е дон Бартоломео Хил де Сарате. И вълна от раздразнение заля честолюбивото сърце на идалго, вълна, която приближи нещастния Доминго Алварес още по-сигурно до смъртта.

— Боя се, сеньора, че има формални причини, които ще ми попречат да отменя екзекуцията.

— Какви причини?… — тревожно попита Фани.

— Аз изпълнявам заповедта на върховното командуване да наказвам безмилостно всички дезертьори и противници на движението… Присъдата е произнесена, а правото за отменяването й принадлежи само на хенералисимо Франко.

— Тогава отложете екзекуцията… Осъденият ще изпрати молба за помилване до хенералисимо Франко.

— Невъзможно, сеньора!… — В отговора на дон Бартоломео прозвуча досада и в очите му пак светнаха зловещите пламъчета. — Молбата не ще има никакви последствия… Освен това съвестта ми не позволява да оставям противници, които утре могат да попаднат в ръцете на червените и могат да действуват отново срещу нас.

— Генерале, за какво са тези екзекуции?…

Как за какво?… Тази жена го прекаляваше! Дон Бартоломео забрави изведнъж нищожния произход на Доминго и меланхолията от своята напреднала възраст. В гърдите му кипна въодушевлението на човек, който се бореше за господ и за краля. Как така за какво?… За да съборят републиката, за да унищожат враговете си, естествено!… Нима Фани не знае, че тия вероотстъпници разбиват основите на неговото отечество? Нима не вижда, че горят манастири, разрушават черкви, избиват потомци на славни родове? Нима аристократите и всички, които поддържат новото движение, нямат върховния дълг да спасят светата вяра и ценностите на миналото, да издигнат пак над развалините на републиката Испания на Филип II, Испания на цезарите, Испания на конквистадорите, на Гонгора, на Лопе де Вега… да, онази героична Испания, която завладя и цивилизова цели континенти? Не!… Изглежда, че мисис Хорн не познава никак великите цели на движението, изглежда, че в заслепеното си милосърдие тя не вижда месианската роля, която бог е определил на испанския народ! Традиционна Испания е била винаги мистичният пламък на вярата в Европа и целия свят. Тя ще бъде винаги и сабята на християнството!…

Ако дон Бартоломео въпреки съветите на лекарите не злоупотребяваше толкова с коняк и хавански пури, ако цели участъци на мозъка му не бяха изцяло склерозирани, той може би щеше да се опомни и да спре. Но сега бе премного развълнуван. Инерцията на афекта го влачеше неудържимо. Искаше да покаже на тази англичанка, на тази вековна неприятелка на расата му, идеала, за който се бореха… И така, движението се бореше за една мощна Испания, почиваща върху традициите и окриляна от славния спомен за миналото, една Испания, която под скиптъра на дон Луис де Ковадонга щеше да присъедини отново Аржентина. Мексико, Филипините… всички латински републики в Америка, всички архипелази в океаните, една императорска Испания, която щеше да обедини сто и петдесет милиона души, да завладее пак света. При всяка следваща дума гласът на дон Бартоломео ставаше трескав, кървавите пламъчета в очите му по-червени.

Внезапно Фани почувствува страх. Внезапно изпита зловещото усещане, че е попаднала в страна, където някой бе отключил и пуснал лудите на свобода, които от своя страна бяха взели по някакъв начин властта и сега преследваха нормалните хора. Това усещане бе поразително по своята действителност. У Ередиа, у дон Бартоломео, в разюзданата тълпа, която отиваше към фронта и свиреше с китари, в думите и действията на всички имаше нещо лудешко и болезнено. Та това бяха луди!… Нима Фани още се съмняваше, че не са луди? В ушите й почна да звънти всичко, което бе чула от сутринта. Още малко, щеше да се побърка и тя. По-скоро да се маха оттук! Далеч от тази страна! Кой можеше да спаси Доминго Алварес от една банда въоръжени луди, без да рискува сам живота си!… Какво щеше да стане, ако този луд генерал си спомнеше внезапно, че Доминго беше избягал с дрехи на Робинзон, ако му хрумнеше да я задържи като съучастница, като враг на вярата и на императорска Испания? Та нима не бе способен да направи и това? Тогава нямаше да й помогнат никакъв британски консул, никакви заплашвания дори от самото посолство… Не, не е чак толкова опасно! Този перко говори. Не бива да изоставя Доминго Алварес, не трябва да бяга, когато отнемат един човешки живот! Нима е тъй, малодушна?… Ала пак я осени поразителното усещане, че се намираше между невменяеми, които по същия начин можеха да погубят и нея. „Не говори повече! Махай се оттук!“ — съветваше я инстинктът за самосъхранение.

— Разбирам ви, генерале… — каза тя и веднага съзна, че изоставяше подло Доминго Алварес. — Да, тъй!… Аз не знаех… Простете за безпокойството! Сега имам един личен въпрос: през къде ще ме посъветвате да замина?

— През Сиудад Родриго към португалската граница… Сиудад Родриго е още в наши ръце. Но добре е да направите това веднага, сеньора! Тук се очакват големи действия.

— Имам нужда от открит лист!

— Разбира се… Маркизът на Артиага ще нареди да ви се издаде.

Той позвъни за адютанта си.

— Хиляди благодарности, генерале!… — Тя съзна изведнъж, че сякаш бе полудяла на свой ред и сега говореше тъй от глупав и подъл страх. — Желая ви победа!… Господ да пази живота ви!

Тя ли говореше това?… „Нима съм толкова подла?“ — помисли тя с ужас. Съзна пак, че бе готова да се разкрещи от възмущение, но се овладя веднага. Налетите с кръв очи на идалго я гледаха подозрително.

Дон Бартоломео стана от креслото и със същата церемониалност я изпроводи до входа на кабинета си, откъдето я пое маркизът на Артиага. Тя почувствува, че предишната й самоувереност се връща. В очите на маркиз Артиага липсваха зловещите кървави пламъчета, които горяха у дон Бартоломео. Това бяха студени интелигентни очи и в тях прозираше досада от безполезните жестокости. Хладният му разсъдък не мислеше за вярата и цезарите на Испания. Той се бореше само за спокойствието и привилегиите на кастата си.

— Майоре — язвително попита Фани, — какво ще прави Британската империя, ако една нова армада се запъти към Англия?

— Не се безпокойте, сеньора — отговори адютантът. — Дотогава дон Бартоломео ще излезе в оставка.

— Не можете ли да помогнете вие на клетия Доминго Алварес?

— Не, сеньора!… Не мога. Аз изпълнявам само заповеди.

— Тогава кой би могъл да му помогне? — отчаяно попита тя.

— Мисля, само един човек: отец Ередиа.

— Какво би могъл да направи Ередиа?

— Мисля, че само той може да отмени екзекуцията — безстрастно произнесе маркизът. — Защото той я поиска от дон Бартоломео.

Фани се залюля и потърси опора в стената. Майор Артиага я подкрепи с ръката си.

— Изглежда, че не ви е добре — каза той.

— Да!… — Фани направи опит да се засмее. — Испанският климат действува много силно на нервите ми.

— Този климат се понася трудно от чужденците — на свой ред се усмихна Артиага. И после добави: — Дайте паспорта си и седнете в чакалнята, докато приготвим открития лист!…

 

 

Когато излезе навън, Фани почувствува отново предишната слабост и подкосяване на краката си, но пак не обърна внимание на това. По-скоро да се махне от тая страна, да не вижда тия безумци! Доминго бе загубен, но тя не мислеше вече за него. Докато седеше в чакалнята, съзна ясно, че нищо не можеше да му помогне. Сега умът й бе зает само с подробности около заминаването. До Сиудад Родриго и португалската граница нямаше повече от двеста километра. Ако тръгнеха от лагера утре сутринта, най-късно привечер щяха да стигнат до границата. Наистина, паспортите им, нейният и на Робинзон, нямаха визи, нима португалците щяха да откажат да приемат англичани? По-скоро да избяга от лудите, които бяха заели властта в тая страна!… Не искаше да мисли повече за Испания!

Не искаше, но когато прекосяваше главния площад, който носеше името на дон Хуан Австрийски, видя неочаквано голямо оживление. От всички съседни улици се стичаше народ, предимно възрастни, бедно облечени мъже и въоръжени доброволци, между които гъмжаха орляци нечисти и кресливи деца. По покривите, балконите на прозорците на съседните къщи бяха увиснали гроздове от любопитни хора. Част от площада, която се намираше срещу каменното здание без прозорци на първия етаж, бе обградена с кордон от наварски стрелци. Върху покрива на каменното здание се развяваше знаме с жълтите и червени цветове на императорска Испания. Фани забави хода си. До нея, вмирисан на зехтин, вървеше един продавач на пържени картофи. С едната си ръка той поддържаше таблата със стоката — тънки резенчета от картофи, пържени със зехтин и завити във фунийки от нечиста хартия, — а с другата пазеше сянка на очите си.

— Какво чакат? — попита Фани, макар да предусещаше отговора.

— Екзекуция — флегматично отговори продавачът.

— Каква екзекуция?…

— На едно попче и на двама червени.

— Какво са направили?

— Опитали се да избягат при червените.

Беднякът измъкна с мазните си пръсти едно картофче и почна да го дъвче тъпо. Фани продължи, но от улицата, по която искаше да тръгне, я върнаха войници.

— Сеньора!… — учтиво се намеси една дебела жена. — Улицата е блокирана. По нея ще докарат осъдените.

— Така ли?… — безпомощно произнесе Фани. — Но аз не искам да видя екзекуцията.

— О, защо? — учудено попита жената.

Фани я погледна с омраза. Това бе груба, проста, добре охранена жена, вероятно слугиня в богата къща. Черните й тясно поставени очи горяха от животинско любопитство. Жената беше готова да разговаря, но като срещна враждебния поглед на Фани, отмина към площада, където се надяваше да намери по-хубаво място за гледане. Тълпата се увеличаваше и ставаше все по-възбудена. Прииждаха нови групи от празноскитащи, от дечурлига, от войници и офицери, от въоръжени доброволци и полицаи от цивилната гвардия. Всички коментираха радостно пропадналага офанзива на червените, без да знаят, че бе почнала нова, и гледаха заплашително дрипльовците. Прилично облечени възрастни господа, носещи роялистки значки, влизаха в спор с простолюдието за по-хубаво място върху тротоара или някоя стълба. Други гледаха със завист щастливците, които се бяха настанили вече по прозорците, балконите и покривите. Всеки искаше да види по-добре екзекуцията, да не пропусне нито миг от зрелището. Върху лицата на едни бе изписано смущение, примесено с парлива възбуда, други се смееха и разговаряха високо, като че щяха да присъствуват на бой с бикове. Можеше да се помисли, че всички бяха дошли тук от омраза към осъдените, но всъщност никой не ги мразеше, дори повечето не знаеха защо са осъдени. Множеството прииждаше, защото бе обладано от любопитството към кръвта, от мигновената и заразителна лудост да види как се убиват хора. Само работниците, които копаеха окопи, оставаха незасегнати от тази лудост и стояха изправени мълчаливо, тъй като множеството им пречеше да работят.

Изведнъж Фани разбра, че не можеше да се отдалечи от площада. Тълпата беше станала много гъста и никой не искаше да напусне заетото вече място. Опитите и заплашванията на една група фалангисти в униформа да си пробият път към площада останаха безуспешни. Дори улицата, по която щяха да докарат осъдените, беше тъй задръстена, щото войниците въпреки ругатните си не сполучиха да разпръснат множеството и го оставиха да приижда. Фани се приближи до една подвижна скеля с телени мрежи, приготвена да затвори в случай на нужда улицата, и така се озова при работниците, които горчиво наблюдаваха тълпата. Един от тях се дръпна настрана, за да й позволи да се оттегли от окопа, в който можеше да се подхлъзне. Фани забеляза, че очите му гледаха втренчено металическата британска значка, която тя носеше върху ревера на сакото си. Умното чело и все още незагрубелите му ръце й подсказваха, че това бе човек на умствен труд. Тя се приближи до него и попита тихо:

— През къде мога да изляза от този проклет площад?

— Невъзможно е да излезете. Навсякъде е задръстено.

— Често ли устройват такива зрелища?

— Почти всяка седмица.

— Hombre!… А вие какъв сте?

— Аз съм републиканец… Учител от Замора.

Фани замлъкна. Разпръсвайки грубо тълпата, край тях мина един красив и снажен фалангист, въоръжен с автоматична пушка. Той се покатери на скелята, за да вижда по-добре.

— Не разговаряйте с мене — пошепна учителят. — Ще имате неприятности с тия!

Той посочи с глава фалангиста.

Фани повторно направи опит да си пробие път, но не успя. Отнякъде пристигна цяла рота доброволци — арагонски селяни — и задръсти напълно площада. Господи, колко отвратително беше всичко!… От тълпата се разнасяше миризма на пот и зехтин. Слънцето печеше немилостиво и просто изгаряше мозъка й. Тя едвам се държеше на краката си. Полудяла от гняв, тя удари с юмрук широкия гръб на един едър капитан от цивилната гвардия, който стоеше пред нея. Капитанът се обърна флегматично като сънлив бик.

— Дръпнете се, за бога!… Направете ми път да мина!

— Mujer!^[6] — свирепо изръмжа капитанът.

Но дебелият врат не му позволяваше да извърне главата си и да види кой го удари.

— Капитан Сигуеня!… — произнесе някой. — Направете път на сеньората да мине!

Като разбра, че зад гърба му стои сеньора, капитан Сигуеня заблъска безмилостно с лактите си ребрата на няколко свои съграждани от по-низш ранг и се отмести малко.

— Вие ли ме ударихте, сеньора? — попита той с тон на почтителна шега. Острото му око бе забелязало веднага британската значка върху ревера на Фани.

— Извинете!… Аз съвсем не ви ударих… Блъснах ви, без да искам! — уплашено се оправда Фани.

— Моля, не се безпокойте!

— Можете ли да ме изведете оттук? — попита тя. Капитан Сигуеня се направи, че не чува. Не му се мърдаше от хубавото място, което бе заел.

— Вие чужденка ли сте, сеньора? — любопитно попита едно мършаво старче с бомбе и бяла жилетка.

— Да — каза Фани.

— Тогава останете да видите екзекуцията. Вие сигурно не сте виждали екзекуции в Испания!… Те са по-интересни от боя с бикове!…

И старчето почна да се смее високо, нервно, истерично.

— Ще млъкнете ли, дон Педро? — мрачно попита капитан Сигуеня.

Смехът на старчето пресекна изведнъж и капитан Сигуеня хвърли авторитетен поглед наоколо. Нервният смях и неуместната ирония на дон Педро, този дребен благородник и демократ, дразнеше постоянно неговото чувство за държавна сигурност както в кафенето, така и по улиците.

Все пак капитан Сигуеня прояви кавалерство да раздвижи огромните си телеса и подобно на мощен танк тръгна през навалицата, мачкайки невъзмутимо бедните си съграждани и заобикаляйки вежливо тия, които стояха над него. Под предлог, че прави път на сеньората — „Това е чужденка — обясняваше той, — направете път да минем“, — той я отведе чак до кордона от войници, където щеше да стане екзекуцията.

— Hombre!… — извика Фани. — Не разбрахте ли, че искам да се махна оттук!… Не желая да гледам екзекуцията.

— Така ли?… — с престорена наивност попита капитан Сигуеня. — Но трябваше да ми кажете това по-рано! Оттук е вече съвсем невъзможно да излезем.

— Моля ви… сеньор!… Изведете ме оттука! — произнесе тя отчаяно.

Но думите й се удавиха в оживлението и врявата, които изведнъж обхванаха площада. По нарочния проход, запазен от войниците между тълпата, един открит камион караше осъдените към лобното място. Жадните за зрелище хора протегнаха шиите си и почнаха да се повдигат на пръсти. Всеки искаше да види осъдените, да се взре по-дълбоко в лицата им и да изпита животинската радост, че не беше на тяхно място. Една всеобща възбуда завладя тълпата. Тия, които стояха назад, се мъчеха да изместят по-предните и така възникваха нови спречквания. Две дребни спретнати кюрета настояваха възмутено да излязат на първата редица, откъдето ги бяха изместили няколко арагонски доброволци. Тихи и скромни при други обстоятелства, тия кюрета бяха изпаднали сега в пристъп на безочливо любопитство. Разпрата бе много силна и предизвика намесата на капитан Сигуеня.

— Сеньорес!… — обърна се той към доброволците. — Имайте уважение към отците!

Но арагонските господа за нищо на света не искаха да мръднат от местата си, така че кюретата трябваше да свалят шапки и да пъхнат подстриганите си глави между раменете на узурпаторите.

Между това камионът с осъдените приближаваше бавно мястото на екзекуцията. Досега тълпата беше обладана само от парливо любопитство, което я поразяваше и караше да мълчи, но изведнъж си спомни омразата, която трябваше да изпитва към тях.

— Смърт на комунистите!… — извика един фалангист с превързана ръка.

Той беше излязъл от болницата само за да присъствува на екзекуцията, и познаваше вече мрачния гняв на металурзите от Билбао. Викът му бе сигнал да се разрази фанатична буря от всички останали.

— Muerte a los rojos!^[7]… Muerte a los rojos!… — почнаха да викат привържениците на дон Луис де Ковадонга.

— Кучи синове!… — ревяха арагонците.

— Антихристи!… — крещяха набожните испанки, които всяка сутрин, завити с черни воали, отиваха на литургия.

— Нехранимайковци!…

— Вероотстъпници!…

— Предатели!

— Да ги убием ние!… — кръвожадно предложи един млад легионер, като извади камата си.

Но до него стоеше благоразумната му сестра, която го плесна по врата и каза гневно:

— Кротувай, Хуанито!

Виковете на роялистите, на фалангистите, на легионерите и на всички, които бяха за господ, за краля и за Испания, се подемаха от гърлата на други, които също почваха да реват яростно било за да се харесат на властта, било защото се заразяваха от крясъците на себеподобните си, макар всъщност да ненавиждаха „движението“, което бе развалило спокойствието им.

През всичкото това време Фани стоеше с наведени очи. Виковете и крясъците замайваха главата й. Внезапно тя чу бумтенето на автомобила съвсем близо до себе си и почувствува нужда да покрие очите си с ръка. Но нима се боеше да види Доминго, нима не трябваше да го окуражи поне с един поглед? Колко подъл бе тоя страх — страх от смъртта, страх от подвига на осъдените, страх от собствената си пасивност! И тогава тя ги погледна.

За да не сгази някого от тълпата, камионът вървеше съвсем бавно. На платформата стояха тримата осъдени със завързани отзад ръце и пазени от войници, които държеха пушките си под мишница. Доминго носеше все още панталоните на Робинзон и една скъсана риза. Под дрипите на ризата се виждаше тялото му, посиняло от бой. Лицето и единият му лакът бяха окървавени, червенокосата му глава стоеше гордо вирната нагоре и устните му се усмихваха презрително към ревящата тълпа. Той мълчеше, докато другарите му, хора прости и неуки, ругаеха множеството, зъбеха се и с чисто испанска непримиримост се заканваха на тия, които викаха най-много.

— Безбожници!… Предатели!… — виеше тълпата.

— Кучи синове!… — яростно отговаряха осъдените. — Утре нашите другари ще ви избият по същия начин!

Но тия закани само усилваха гнева на тълпата, а също и на войниците, които ги пазеха. При всеки подобен вик те стоварваха прикладите си върху гърбовете на осъдените.

— Убийци на Христа!

— Предатели на Испания!

— Смърт за вас!

— Червени кучета!

— Анархисти!… Анархисти!… — истерично крещяха двете пригладени дребни кюрета и заподскачаха като черни мишки зад широките гърбове на арагонците, правейки отчаяни усилия да се промъкнат между тях. Най-сетне те успяха да сторят това и застанаха на мястото на един дебел арагонец със засукани мустаци, който не можеше да понася зрелището и тръгна да си отива…

— Es una porquería!^[8]… — гневно произнесе арагонецът.

След това избърса потното си лице с кърпа и възмутено се изплю в праха. Той беше голям побойник в родното си село, но не можеше да понася изтезания над вързани хора.

— Ето Доминго Алварес!… — внезапно извика едно от кюретата. — Сеньорес, това е бивш монах!…

— Юда Искариотски!… — добави другото.

— Как?… Монах ли? — възмутено попита някой.

— Монах!… Монах!…

— Избягал при червените!

— Заплюйте го!… Застреляйте го по-скоро! — ревеше тълпата.

Доминго Алварес посрещна атаката със студена, презрителна надменност. Вместо него реагираха другарите му.

— Хей, паразити!… — викна единият от тях към кюретата. — Ние ще ви обесим с главата надолу.

— Трай, куче!… — обади се някакъв верующ от тълпата.

— Билбао и Саламанка ще почервенеят от попска кръв.

Но това смело изявление му струва такъв силен удар в ребрата, щото нещастникът се преви надве и почна да храчи кръв.

Внезапно лицето на Доминго се изду от ярост. След това мощните му гърди се разшириха, поеха въздух и от гърлото му се изтръгна глас, който сякаш излизаше от ерихонска тръба:

— Испанци!… — изрева той с такава сила, щото заглуши всички викове. — Испанци!

Множеството утихна слисано. Дори войниците престанаха да бъхтят с прикладите си вързаните нещастници, поразени от този вик.

— Испанци!… — ревеше бившият монах Доминго Алварес. — Ние се борим за вас!… Ние умираме за вас!

Един офицер от тълпата даде знак на войниците да го накарат да млъкне и върху гърба и раменете на осъдения се изсипа серия от ужасни удари с приклади. Но тия удари не повалиха атлетичното му тяло. Нито го накараха да млъкне.

— Испанци!… — продължаваше да реве той. — Ние искаме да ви отървем от тиранията на благородниците, от лудостта на поповете, от грабителството на капиталистите!… Затова искат да съборят републиката… затова ни убиват!… Испанци!… Бийте се за републиката!

И гласът му повтори със страшна сила още няколко пъти:

— Бийте се за републиката!… Бийте се за републиката!

— Да живее републиката!… Да живее свободата! — почнаха да викат и другите двама осъдени.

Фалангистите, легионерите, роялистите, наварските доброволци и певците на серенади от пламенния Арагон се спогледаха мрачно, сякаш искаха да вземат дружно решение. И те го взеха. Колебанието им трая само един миг. Надавайки бесни викове, те разкъсаха кордона от войници, наскачаха по камиона и извадиха ножовете си.

— Безумци!… — успя да извика Доминго Алварес.

Телата на осъдените се снишиха и изчезнаха под ударите на бляскащите ножове. От платформата на камиона зашуртя кръв. Тълпата ревеше. Фани затвори очи. Когато ги отвори, камионът със заден ход се отдалечаваше бавно и даваше непрекъснати сигнали да му се отвори път.

Изведнъж тя се почувствува много зле. Тялото й трепереше от студ, ставите я боляха, краката й се подкосяваха, устата й бе пресъхнала. Главоболието, което усещаше от сутринта, бе станало непоносимо.

— Сеньора, искате ли да ви помогна? — попита някакъв мъжки глас.

— Не… няма нужда…

Правейки нечовешки усилия, тя се довлече до мястото, където бе оставила Робинзон, и се тръшна в линейката.

— Карай… в лагера… — заповяда тя.

От северозапад долиташе артилерийска канонада. Два батальона наварски стрелци и една батарея се отправяха с пълна бързина към Медина дел Кампо. Робинзон намали скоростта и се наведе навън.

— Момчета, отново ли почват? — попита той.

— Да, сеньор!…

— Кои?

— Червените!

 

 

Като пристигна в лагера, Фани легна веднага и заповяда на Кармен да я покрие с много завивки. След това съзна смътно, че в палатката влезе Ередия, че поднасят към устата й лимонада… Монахът й направи две инжекции с кардиозол. А после чу гласа му, далечен и чужд, който казваше на Кармен:

— Сеньората е болна от петнист тиф…

„Край — помисли Фани. — След това помисли пак: — Не… Не още.“

Монахът взе чантата си и се върна отново в големите палатки. Там имаше много болни, които агонизираха. Той разпредели между тях последните количества от кардиозол и камфорово масло. Но една кутия с ампули той остави настрана. Тази кутия той бе предназначил за Фани, макар да нямаше още опасност за живота й. Той не посегна върху тях дори когато видя, че те можеха да помогнат на още няколко умиращи дрипльовци да прескочат смъртта. Дрипльовците умряха в ръцете му.

Късно след полунощ той влезе в параклиса и устните му зашепнаха: „Господи, прости ми любовта към тая жена“… Но изведнъж се разнесе гърмеж. Монахът протегна ръце и рухна на земята. Лицето му потъна в локва кръв.

А навън бе нощ. Върху небосвода трептяха звезди. От палатките долитаха сподавените вопли на болните. Непогребаните трупове продължаваха да вонят, ехтеше тътнежът на червената артилерия. Бе черна, магнетична, испанска нощ, нощ на мъртъвците, нощ на убийства, нощ на отмъщение.

Една сянка, безшумна като призрак, се прибра незабелязано в палатката си.

В степта жално виеха чакали.

Дон Бартоломео Хил де Сарате, мъж благороден и юначен, притежаваше голям запас от теоретични знания, но цялата му военна опитност се изчерпваше с участието в няколко наказателни експедиции сред полудиви марокански племена. Поради това набожния и героичен устрем на войските си той прахоса в крайно сложни движения, които останаха неразбрани дори в самия щаб. Червените батальони, напротив, съставени от билбаински тъкачи и металурзи, бяха командвани от неуки и набързо произведени сержанти, чийто мозък не бе замъглен от принципите на висшата стратегия. Тези плебейски командири удряха упорито, чевръсто и направо. След двудневни сражения, в които дон Бартоломео загуби цвета на елитните си наварски войски и даже една рота от млади кастилски благородници, Пеня Ронда бе заобиколена. Това стана тъй неочаквано и тъй бързо, че дон Бартоломео не можа да се оттегли своевременно заедно с щаба си, както допускаше правилникът, до съседното летище, където чакаха два германски юнкерса. След като дадоха три часа срок на населението да се изтегли, червените атакуваха и превзеха града. Стана нужда да се употреби артилерия, защото наварците не се предаваха и барикадирани в къщите, изпитваха дива наслада да умрат за господ и за краля. Металурзите, напротив, се биеха спокойно, подканяха противниците си да се предадат и където бе възможно, пазеха града, макар и с цената на кръвта си. И така, бяха разрушени много къщи и паднаха много испанци. Благородна и плебейска кръв се всмукваше еднакво жадно от сухата земя. Пролетарски дрипи и разкошни мундири се валяха еднакво трагично в праха. Падаха фанатични наварци, обрекли живота си на някоя Богородица, падаха богати арагонски селяни, любители на бой с бикове, вино и серенади, падаха аристократи, носители на славни имена и шампиони на поло и стрелба по гълъби, падаха фалангисти и легионери, дали кондотиерска клетва на Франко. Всички преди смъртта разкопчаваха ризите и целуваха по едно разпятие, което висеше на гърдите им, за да влязат душите им в рая. А падаха и билбаинските работници, които не носеха разпятия, не вярваха в светии и не мислеха за безсмъртието на душите си. Падаха почернели от фабричния дим хора на труда, които искаха повече хляб и повече въздух за децата си, падаха и честни труженици на мисълта, които не можеха да понасят егоизма и високомерието на аристократите. Но най-много кръв проливаха и в най-опасните места се хвърляха работниците. И така, червените напредваха от периферията към центъра, като се биеха за всяка улица и за всяка къща и най-сетне заобиколиха отвсякъде офицерите на дон Бартоломео. Червените предложиха да се предадат, но идалговците отказаха, защото продължаваха да бъдат високомерни и надути дори пред смъртта. И тогава кастилските благородници налапаха пистолетите си и се самоубиха с последните куршуми между кадифените завеси на щаба си, за да не позволят на простолюдието да докосне аристократи. Така падна Пеня Ронда и така отново се проля много испанска кръв за господ и за краля.

На аржентинския лекар доктор Аркимедес Морено, доброволец в републиканската войска, бе възложена тежката задача да се справи с епидемията в Пеня Ронда. Аркимедес Морено бе млад и сприхав човек от пампасите, когото колегията в Буенос Айрес с един измислен шантаж беше изключила от редовете си. Той издаваше списание, в което искаше всички лекари да бъдат на държавна служба, а болните да се лекуват безплатно. Аркимедес Морено намери убежище в Испанската република, първата родина, откъдето преди два века бяха емигрирали прадедите му. Тук имаше приятели, макар и малко, които споделяха идеите му. Гражданската война го завари в Саламанка. Аркимедес Морено се записа доброволец в един работнически батальон. Същият батальон атакува и превзе Пеня Ронда.

Когато на сержант Мартинес, командира на батальона, му доложиха, че в града върлува петнист тиф, той се обърна веднага към своя учен другар Аркимедес Морено. Сержант Мартинес имаше представа за прилепчивите болести от една популярна книжка върху микробите. С подобни книжки от най-различни области, които четеше нощем, сержант Мартинес развиваше жадно своето самообразование. Той имаше голяма вяра в науката, много по-голяма от вярата, с която прелатите на Испания се молеха публично на господ да спаси страната от глад, революция и болести. Поради тая вяра в науката простият сержант Мартинес, син на работник и перачка, даде неограничена помощ в хора и власт на своя другар, за да се справи с епидемията.

Най-напред Аркимедес Морено докара три машини за дезинфекция, които стояха ръждясали в помещенията на градската санитарна служба в Саламанка и чието съществуване досега никой не подозираше. След това мобилизира граждански повечето лекари на частна практика, включително и дон Еладио, и под страх на смъртно наказание ги задължи да приберат с нарочно отпуснати камиони всички болни от околността и да обезвъшат трикратно заразените къщи. И най-сетне той се залови с лагера.

Тук Аркимедес Морено показа, че не е разположен да се шегува. На монасите от ордена на свети Бруно заповяда да свалят мръсните си въшливи раса и да се изкъпят незабавно. Двама от тях по религиозни причини отказаха да сторят това и бидоха застреляни веднага. На останалите позволи да се молят, колкото искат, само извън определеното за работа време. Брат Гонзало получи най-строго нареждане да не отделя повече от пет минути за погребалната церемония и опява всички мъртви наведнъж. От аптеките на Саламанка бяха реквизирани всички необходими медикаменти. След това Аркимедес Морено написа доклад до главния интендант на републиканските войски, в който доказа опасността от петнистия тиф за тила на армията, и поиска палатки, легла, завивки и долни дрехи. Всичко, каквото искаше, пристигна бързо. Един съвсем нов лагер бе построен до стария. После пристъпи към обезвъшаване на болните. В горещите часове на деня, когато нямаше опасност от настиване, болните биваха остригвани, събличани, изкъпвани и препращани с чисти дрехи в новия лагер. Някои от болните се противяха на тази операция, защото кюретата от детинство им бяха внушили, че е грешно човек да се съблича гол пред други хора. А старите палатки, старите сламеници, завивки и дрипи, напоени с пот и мръсотия, Аркимедес Морено заповяда да се натрупат на един общ куп. Така се образува един огромен куп от дрипи и вехтории, които гъмжеха от въшки и които бяха полети с бензин и запалени. Към небето лумнаха високи пламъци от черни кълба дим. В тоя миг върху индианското, кипящо от енергия лице на Аркимедес Морено се появи доволна усмивка.

Хиляди заразени въшки изгаряха в огнената стихия, а задно с тях изгаряха дрипите, мръсотията, донкихотщината и фарисейското милосърдие на стария свят.

Само две самотни палатки оставаха да стърчат от предишния лагер. Аркимедес Морено разреши в тези палатки да останат временно една англичанка, която оздравяваше от петнист тиф, заедно с прислужницата и шофьора си. Тази жена вероятно бе застреляла в параклиса един от организаторите на бунта в Пеня Ронда, монаха Рикардо Ередиа. Освен това в лагера бе станало и едно самоубийство.

Каква драма, какъв вътрешен конфликт бе разтърсил душите на тия хора? Без съмнение, Аркимедес Морено можеше да научи нещо, ако отидеше да побъбре с англичанката. Но под омразата му към стария свят, под плебейската му външност на гаучо, под измачканата униформа и червената петолъчна звезда на кепето му — знака на работническия батальон — туптеше фино човешко сърце. Той не искаше от празно любопитство да разчепква и да причинява страдания на тия болни осъдени души. Запали евтина цигара и тръгна към новия лагер. А от стария оставаха само димящи купове от черна пепел, защото тъй искаха развитието и логиката на живота.