Брайън Галахър
Фън шуй откачалки (9)

8

Металното острие като молив отскача от стъклото.

Спирам да си поема дъх. Удрям отново, ала шилото пак отскача от платноходката. Брей, много качествена била тази ми платноходка!

Отвътре не се чува нито звук. Отвън не се забелязват подозрителни субекти. Освен моя милост, разбира се.

Замахвам отново, този път шилото пронизва голямото червено платно. Браво, много качествено шило. Наострям уши за дрънченето на аларма против крадци, обаче къщата явно не е снабдена с подобно устройство. Повдигам се на пръсти, пъхам ръка през дупката в стъклото, вдигам резето.

Светлият, топъл коридор, водещ към вътрешната стълба, е застлан с керамични плочки. Зад вратата е окачена светлооранжева завеса, вдясно има дървена масичка. Върху нея стои ваза с клонче жасмин. Без усилие го прекършвам на две, все едно е стрък целина. На стената над масичката е окачен акварел, изобразяващ пуст бряг, в който се разбиват високи вълни.

Насочвам вниманието си към него, отбелязвам хеттрик. Тръгвам нагоре по стълбището, пътем отстранявам дървения парапет. Удрям го с шилото, докато се разклаща като зъб и пада на пода. От него ще излязат чудесни подпалки за камината.

Влизам в дневната, спускам завесите, започвам да кълцам всичко, което ми попадне пред очите. Изминават няколко минути.

Най-сетне приключвам и сядам на лимоненожълтото канапе да си отдъхна.

Със задоволство оглеждам разрушенията наоколо. Дневната изглежда като след битката при Галиполи. В екрана на телевизора зее дупка. Рододендроните от двете страни на приемника все едно са обезглавени — подът е обсипан с грамадни листа на растения, типични за горската епоха. Огледалото с позлатена рамка над камината е украсено с експресионистични пукнатини, напомнящи Млечния път. Няма и следа от вазичката с един червен карамфил, която доскоро стоеше на полицата над камината, въпреки че гореспоменатият карамфил се е залепил за подметката ми. Златист аплик се полюшва на шнура. На пода са разпръснати прибори за хранене и какви ли не джунджурии. От камината лъха на алкохол. Дневната е обсипана със стъкълца, в дъното се откроява елегантен бюфет с барче. Доколкото си спомням, доскоро тази мебел беше със стъклена витрина.

Всеки, който види хаоса около мен, би ме помислил за невъзпитана.

Обаче не е така — притежавам добри маниери, сегашната ми постъпка е изключение. Забелязвам на масичка в ъгъла две самотни оранжеви порцеланови патици, но те остават непокътнати. Нямам вече хъс за унищожаване, напуснал ме е.

Взирам се в масичката. Опозорена и лишена от стъкления си плот, тя лежи на пода редом с разпръснати списания — „Космополитън“, „Таим“, „Хаус енд Хоум“, учебник по дървообработване, наръчник по градинарство и друг за отстраняване на различни повреди в домакинството.

Значи тя живее с някакъв мъж. Може би с брат си. Със съквартирант. А може би с любовник или съпруг.

Освен списания има и книги: „Будизъм“ от Кристмас Хъмфрис, „Изкуството да бъдеш Бог“ от М. Скот Пек, „Силата на позитивното мислене“ от Норман Винсънт Пейл, „Как да печелим приятели и да въздействаме на хората“.

Чела съм повечето от тези книги, опитвайки да открия смисъла на живота — задълбочено изследване, към което ме подтикна нещастният брак на родителите ми. Въпреки че действията ми през последните няколко часа свидетелстват за обратното.

Веднъж една книга от типа „помогни си сам“ наистина ме вбеси. Авторът — някакъв американец, съветваше, че когато вещи или хора предизвикват у теб състояние на анихилистична тревожност (тоест, ако искаш да ги унищожиш или убиеш), трябва да мислиш позитивно за въпросните обекти. Според автора така се била освобождавала силна психологическа енергия. Напъхах книгата в свръхмодерната машина за унищожаване на документи в кантората. Разбира се, машината се задръсти, което беше нещо като иронична бележка под линия на текста за освобождаване на енергията.

Книжка, озаглавена: „Фън шуй — променете живота си с помощта на древната китайска мъдрост“.

Почти на всяка страница има снимки на стаи и градини. Рекламният текст на корицата гласи, че е важно да овладееш чи — енергията, за да постигнеш мир и хармония в дома си или на работното място.

Тук има нещо неясно — възможно ли жена да се стреми да живее в съзвучие с древната китайска мъдрост, същевременно най-безцеремонно да си присвоява чужд съпруг?

Пъхам книжлето в джоба си, ставам и се приближавам до шкафа с напитките, за да проверя дали случайно сред археологическите разкопки, в които са се превърнали стъклените бутилки, не е останала някоя непокътната. Оптимизмът ми е възнаграден — шишенце с коантро плахо наднича иззад пукната бутилка, която до преди малко съдържаше мартини.

Докато осквернявам стомаха си с противното питие, забелязвам петна от кръв върху облегалките за ръцете на канапето, на което седях. Оглеждам дланите си. Жестоко нарязани са. Така й се пада.

Приближавам се до единствения чуплив предмет, оцелял след нападението ми, освен оранжевите порцеланови патици и бутилката с коантро — аквариума, който до този момент съзнателно избягвах.

Невероятно красив е, надминава дори онзи в дома ми. Дъното е покрито с коралови отломки и коралов пясък, сред които се издига нещо като мини планина от шуплест варовик, прорязана от пропасти и пещери, арки и тераси. Виждам и няколко светлозелени „живи скали“ — онази например е атлантическа анемония, населена с прекрасна колекция от безгръбначни, включително няколко вида червеи.

Ами рибките? Толкова са симпатични! Навеждам се да ги разгледам. Едната плува насам-натам. Може би е на разузнавателна мисия. Не е зле да се запознаем.

Здравей, малка Hyphessobrycon erythrostigma! Как са могли да ти дадат толкова грозно име! Прякорът ти е много по-хубав — наричат те тетра или „кървящо сърце“ може би заради очите ти, които, макар и кървясали, пак са красиви.

А, ето че и братовчедката ти се появява иззад ъгъла. Придружава я светложълта скалария с прозрачни перки (може би е по-правилно да я нарека с латинското й название — Pterophyllum scalare), която допира нос до стъклото, като прави отчаян опит да установи контакт с мен. Светложълтият цвят, толкова любим на моята съперница, преобладава дори в аквариума — явно е вманиачена по него. Зад рибката с прозрачни перки наперено маха с опашка жълта риба хирург, чието латинско название не си спомням — може би е тръгнала да търси храна. Рибите-хирург са големи почитатели на марулята, която не е в изобилие в нашия аквариум. Вдясно забелязвам обитателка на подводния свят, която прилича на зебра с перки и се храни предимно със скариди и червеи, тя си играе с няколко гупи. После погледът ми попада на барбус — агресивна риба със зелени и черни люспи, чиято ветрилообразна опашка е на червени и черни тигрови шарки. Тази жена изобщо не разбира от „аквариумна политика“. Би трябвало да знае, че само след ден-два другите обитатели на малкия подводен свят ще си изпатят от барбуса. Нищо чудно да видя и пираня, кръжаща из аквариума, за да си намери подходяща закуска.

Каквото и да говоря, гледката е прекрасна. Фантастична.

Шилото за лед сякаш по своя воля удря стъклото, студена вода плисва върху краката ми; със студено безразличие наблюдавам как рибките безпомощно се мятат на мокрите дъски, хрилете им пърхат безпомощно. Една е впримчена на дъното на аквариума — горкичката, вече си няма нито аквариум, нито вода!

Господи, пияна съм! Пияна до козирката.

Оставям рибките да се мятат на пода, излизам от дневната; хрумва ми, че вече не съм уравновесената жена, за каквато се мислех. Аз съм унищожителка. Анархистка, хулиганка. Антихристка. Злодейка.

Всъщност терористка.

Мисълта стопля сърцето ми.

На горния етаж влизам в спретната спалня, ухаеща на лавандула. Върху двойното легло са подредени пухкави възглавници, отдолу надничат мъжки обувки. На съпруга рогоносец ли са?

На тоалетката стоят саксия с магнолия и снимка на мъж и жена. Жената е същата, която видях край басейна — познах я по златистата чуплива коса. На фотографията изглежда срамежлива и женствена, само дето луничките й придават момичешки вид. Има големи блестящи очи, пленителна усмивка. Знам, че някои биха я нарекли красавица. Мъжът, който е на около трийсет и пет години, е мускулест здравеняк, нещо във физиономията му напомня за вълк.

По тясна метална стълба се качвам на тавана. Пристъпвам в мрака, опипом намирам бутона за осветлението и го натискам. Малкото помещение е изпълнено с миризмата на дърво, боя и чист спирт. В дъното, където гредите на тавана се съединяват в клинообразна форма, стои статив с недовършена картина — платното е изпълнено с цветни петна, все едно някой е нарисувал завивка, съшита от разноцветни парченца плат. Върху сгъваемата масичка са подредени четки, туби с боя и палитри, още четки стърчат от бурканчета. На стената са облегнати няколко дузини платна и картини в рамки.

Обръщам едната, за да я разгледам, и ми става още по-весело — наречена е „Ембрион“. Наивността й е невероятна. Каква ирония! Трябва да се обадя на Силвана.

Щом чувам гласа й, съобщавам, че съм в къщата на Никол. Тя дълго мълчи, после казва:

— Така ли? Питах се къде ли си се дянала.

— Представи си, на тавана съм.

— Защо не?

— Гледам една картина…

— Тази Никол художничка ли е?

— Ако обичаш, не обиждай художниците. Да мажеш с бои платното не означава да създаваш произведения на изкуството. Цапаницата, която държа в момента, би трябвало да представлява ембрион, ясно?

— Може би дамата е бременна.

— Розово-червен е, с две бели петънца на мястото на ръцете и голямо бяло кръгло петно с нещо черно в средата — вероятно е главата. Дотук ясна ли съм?

— Да — това… петно, което минава за ембрион, макар повече да прилича на скарида, е заобиколено от наситено червено…

— Хм, символиката ми допада — прекъсва ме Силвана. Явно се опитва да ме подразни.

Грабвам друго платно. На гърба му е написано „Вятър и вода“. Ако питате мен, точното название е „Вятър и пикня“.

Силвана отново заговаря, този път тонът й е сериозен:

— Джули, мисля, че е време да си тръгнеш.

Третото платно е по-интересно. Изобразени са осем малки фигури, разпръснати напосоки. Всяка прилича на лице, изобразено с успоредни щрихи като онези, които заобикаляха огледалцето над входната врата.

Описвам на Силвана картината, а тя отбелязва:

— Жената явно има талант.

Изругавам грозно, прекъсвам връзката, запращам платното в бившия аквариум, то глухо избумтява. Разглеждам една по една картините, облегнати на стената, като ги оценявам с цветисти псувни.

Ами ако Силвана има право? Ами ако мръсницата наистина е талантлива? Спомням си портретните скици на Ронан. Създават у мен тревожно усещане, защото предполагат (само предполагат), че тази Никол притежава някакво подобие на мозък, а съпругът ми се възхищава от умни жени.

С един замах мога да унищожа тези цапаници, минаващи за произведения на изкуството. Да, нищо не ми пречи да го сторя. Ще ги натрупам една върху друга, ще ги полея със спирт и ще предизвикам малка огнена сензация.

Обаче не го правя.

Защо?

Защото чувам как по алеята отвън се приближава кола.

Би трябвало да се разтревожа, но нямам сили дори за това. Слизам по стълбата, без да бързам — кой знае, може би забавените ми движения се дължат на изпития ликьор.

Влизам в стаята откъм улицата, поглеждам през прозореца. О, да, колко интересно! На алеята е спрял ленд роувър, от който слиза някакъв мъж. Много прилича на човека на фотографията. Виж ти!

Преспокойно слизам по стълбището.

Чувам как чакълът хруска под стъпките на непознатия.

Изтичвам в кухнята, отключвам вратата към градината зад къщата, погледът ми попада на списание на масата. Спирам, отново го поглеждам. На корицата се мъдри грамадна снимка на ухилено бебе. Текстът отдолу гласи: „Вие и вашето бебе — полезни съвети за бременността, раждането и грижите за детето през първите месеци.“

Тя има бебе, така ли?

Входната врата се отваря.

Защо да не задигна списанието?

Грабвам го, отварям задната врата, тичешком прекосявам градинката засилвам се да прескоча стената, но едва не размазвам носа си. Отново се засилвам, вторият опит е успешен — тупвам надолу с главата от другата страна. Намирам се в тясна задна уличка. Криво-ляво се изправям на крака и хуквам, накъдето ми видят очите.

Толкова съм замаяна от коантрото, че най-малко половин час бродя из квартала, докато открия колата си. Едва сега си давам сметка, че през цялото време войнствено съм размахвала шилото. Ето какво се случва, когато се наливаш с алкохол — оглупяваш.

Сядам зад волана, включвам двигателя и натискам до дупка педала за газта, все едно са ме погнали полицейски автомобили. А може би наистина ме преследват.