Брайън Галахър
Фън шуй откачалки (64)

63

Зима!

Учудващо е как този сезон на студ и мрак отговаря на настроението ми.

Аз съм зимата! Душата ми е като дръвче, чиито заскрежени клонки треперят от студ. От мрачното печално небе по лика на земята се стичат безсолни сълзи, слънцето е мимолетен призрак, който равнодушно осветява света с меланхоличните си лъчи. Сърцето ми е като луковица, вкопана под замръзналата пръст.

Няма ги дори малцината минувачи с дебели палта, които дръзват да прекосят парка, без да спрат да погледнат дърветата, които изглеждат тъй уязвими с оголените си клони. Езерцето е запълнено с изгнили листа, тревата е осланена, остават още три дълги месеца, докато природата възкръсне след престоя си в мрачното чистилище.

Неделя.

Ден, отбелязващ краха на седмицата.

Прекосявам градината на покрива. От другата страна се вижда улицата, магазините и ресторантите са затворени. Също като полицейски час неделята е обезлюдила града. Къде ли са хората?

Знам отговора — на вечерна литургия. Докато стоя сама на терасата, повечето дъблинчани се молят на Бог да прости греховете им, да благослови любимите им хора, да подготви пътя им към рая, а междувременно да им помогне да познаят числата в следващия тираж на лотото.

Господ сигурно превърта през неделите, когато му се налага да присъства на толкова много църковни служби, да обърне внимание на всички молби, да се вслуша във всички молитви. Ама че работа му се отваря през този ден, отреден за почивка. Само на мен досега не е обърнал внимание. Не съм усетила присъствието му, така да се каже.

* * *

Преди малко се обади мама — искаше да я уверя, че Ронан завинаги е напуснал мъченическия й живот. Поздрави ме за поведението ми днес следобед, настоя да й разкажа подробностите, които е пропуснала, докато със Силвана седяха в кухнята, накрая ме помоли да я закарам с колата на вечерната литургия.

Усетих, че има нещо гнило. Подложих я на разпит и я принудих да признае, че е била на утринната литургия. Направо я убих, като я попитах защо отново иска да отиде, макар да знам какво се върти в главата й. Въобразява си, че единственият начин да излекувам разбитото си сърце, е да вляза в Божия дом и да прегърна вярата на Исус.

Поинтересувах се дали Ронан си е отишъл. Тя отговори, че дълго не излязъл от дневната, а двете със Силвана останали в кухнята и изконсумирали цяла кутия бисквити.

— После дойде да се сбогува. Признавам, че се държа като истински джентълмен. За пръв път, откакто го познавам, беше учтив, дори дружелюбен. Здрав шут в задника — ето каква му е била цаката.

— Поиска ли номера на телефона ми?

— Не.

Изненадах се, дори ми докривя, че Силвана още е при майка ми, вместо да дойде да ме утеши, както е правила при редките случаи, когато намесата й е била абсолютно необходима.

От друга страна, тя умира за старата Гърти — така я нарича зад гърба й. Твърди, че мама е единствената жена, чието присъствие й действа успокояващо, възхищава се от чувството й за хумор. През онази вечер, когато мама поднесе на Ронан рибеното пюре, тя ми каза:

— Знаеш ли, Джули, родителката ти е голяма веселячка — после добави: — В никакъв случай не я продавай на „Оксфам“^[1].

След мама ми позвъни Силвана. Заяви, че ще пренощува при мен. Отговорих, че не съм сама, защото съм наела компаньон за вечерта. Тя замълча.

— Добре съм, не бери грижа за мен — добавих. Уверих я, че някак ще оцелея до сутринта, след което верният ми будилник ще свърши останалото.

Истината е, че исках да бъда сама.

* * *

Реших да се поглезя и да полежа във ваната.

Топлата вода се плиска около раменете ми, мехурчетата от пяната блещукат пред очите ми. Коленете ми стърчат навън — студени и голи като планински върхове близнаци — за да не ги изгори врялата вода от крана.

Преди време открих как да поддържам еднаква температура във ваната — оставям да тече тънка струйка гореща вода. Няма нищо по-гадно от това да задремеш за малко и да се събудиш премръзнала.

Ще ми се вечно да бъда в прегръдката на топлината.

Мога да се обадя на Ронан. За разлика от мен той не е сменил номера си. Мобилният ми телефон, поовлажнен от парата, е на капака на тоалетната — остава само да протегна ръка и да го взема.

Но има ли смисъл? Какво ще кажа на Ронан? Че раздялата е най-разумният изход и за двама ни ли? Че можем да останем приятели ли? Не, няма да му надрънкам куп безсмислени фрази.

Тогава какво? Да кажа, че му прощавам? И да му дам още една възможност лукаво да се промъкне в сърцето ми, което безмилостно разби и което още му е необходимо ли? Не.

Освен това, наистина ли съм готова да му простя? Какво означава да простиш? Дали желанието да забравиш обидите възниква в мига, в който се изпари желанието да избиеш зъбите на подлеца? Или е възможно първо да му простиш, после като малко утешение да му избиеш зъбите?

С него говорим на различни езици. Общуваме, като всеки посочва нещата и ги назовава на собствения си език. Контактът помежду ни е повърхностен, нищо не ни свързва духовно.

Ето защо няма да му се обадя. Никога повече няма да го търся.

Ще програмирам съзнанието си да изтрие номера на мобилния му телефон.

Плъзвам се напред-назад във ваната като морско чудовище, което се къпе в голям гейзер, за да разпределя равномерно топлината. Накисвам гъбата в пяната, изстисквам я върху главата си, по лицето ми се стичат топли капки. Обгърната съм от гъста пара, която ми действа някак приспивно. Потапям се в дълбините, топли като утроба. Водата е майка, която ще те утеши, ще те нахрани. Мога завинаги да остана в прегръдките й, никога да не изплувам…

Силвана.

Житейската й философия се свежда до следното: „Не очаквай друг да ти даде щастие, защото животът е какъвто сам го направиш. Вземи се в ръце, знай, че няма невъзможни неща. Докато си жив, можеш да постигнеш всичко.“

Ала така ли е в действителност? Наистина ли съзнанието не се влияе от поривите на сърцето? Според мен помежду им има връзка, наподобяваща тази между майката и бебето. Когато то заплаче, може ли майката да го пренебрегне? Но Силвана няма бебе. Не казвам, че е безчувствена, само че никога няма да бъде зависима от чувствата си.

Затова не може да ме разбере. Никога не е претърпявала любовно разочарование. Любовта не й е необходима. Според нея жената вече притежава всички облаги, които би могла да получи от мъжа. За да се възползва от тях, той не й е необходим. Пари, секс, приятелство… и най-вече разговор с интелигентен събеседник — какво повече?

Късметлийка е тази Силвана.

За разлика от нея аз съм прокълната да чувствам. Все едно съм крехка фиданка, а емоциите са назъбен трион, който прерязва ствола ми. Силна съм, но ми е необходима подкрепата на мъж, за да съхраня силата си. Копнея за нещо, което да осмисли живота ми, ала си нямам дете. Аз съм космическа совалка, която е свършила горивото, носи се безцелно в стратосферата, кислородът е на изчерпване, всеки момент ще полетя надолу, падането ще бъде безкрайно, животът стремглаво ще препуска край мен, докато летя към бездънната бездна от топлина и безнадеждност.

Нямам пиано, та в мигове на скръб да се утеша с кадифените му звуци.

Колко съм жалка — копнея дори за невинното присъствие на Макс.

Прокарвам по косата си зеления сапун от водорасли, с пръсти втривам пяната. Отново се отпускам в топлата вана. Никол.

Тя щеше да ме разбере, но вече я няма. Вече не я интересувам. Дори не се замисли, преди да откаже поканата ми. Чувствам се ужасно глупаво, задето въобще й го предложих.

Позволих си да сваля гарда, да повярвам в някого. Въобразих си, че Никол изпитва към мен топли чувства, че цени приятелството ни. Оказа се, че съм по-наивна дори от нея! Тя щеше да се довери на всеки, готов да я изслуша. Суетата ме подтикна да си въобразя, че съм й необходима. Вярно, че ми даде порцелановите патици, но какво доказва подаръкът? Чувството й за вина, нищо повече. Направи символичен жест, за да си замине с чиста съвест.

Не твърдя, че се преструваше. Напротив, беше искрена. И все пак се оказах голяма наивница, че повярвах на жена-ветропоказател. Освен това изобщо не съм й притрябвала, след като има Деби. Мама.

Само тя наистина ме обича.

Аз съм смисълът на живота й. Нейната Деби.

На вратата се позвънява.

Да му се не види, сигурно са мама и Силвана! Изрично ги помолих да ме оставят на спокойствие. Не ми се разговаря с тях. Не ми се говори с никого. Няма да отворя. Ще се досетят, че не желая да ме безпокоят.

След минута звънецът отново издрънчава.

Защо не ме оставят да скърбя на спокойствие?

Почти веднага се позвънява за трети път — някой държи пръста си на бутона, което е ужасно грубо и невъзпитано. Не може да е друг, освен Силвана. Грабвам мобилния телефон, набирам номера й. Включва се гласовата поща. Казвам на Силвана да се разкара от вратата и да ме остави на мира.

Давам си сметка, че се държа ужасно, но не ме е грижа.

Настъпва благословена тишина.

Натрапницата си е отишла. Прочела е съобщението и си е отишла. Слава Богу, че си взех резервния ключ, който й бях дала. Излягам се във ваната. Проклетият звънец отново издрънчава.

Грозно изругавам, хващам се за ваната, изправям се, стъпвам на хлъзгавия под, загръщам се с хавлията. Изтичвам в коридора, грабвам слушалката на домофона, изкрещявам:

— Какво искаш, Силвана?

Мъжки глас казва:

— Специална доставка за Джули О’Конър.

— Каква доставка?

— Изпращач е някоя си Съмърс. Ще ми отворите ли?

Машинално натискам бутона, чувам в слушалката как външната врата на сградата се затваря след непознатия. Асансьорът забръмчава и спира на моя етаж, металната решетка потраква. Изтичвам в спалнята, обувам си чехлите. Звънецът пак издрънчава, този път, придружен от почукване на вратата. Набързо подсушавам с хавлиена кърпа косата си, втурвам се обратно.

Отварям вратата.

Отвън стои кльощав мустакат човечец с пепеляво болнаво лице. Държи нещо, поставено в син найлонов плик с изрисувани отгоре червени мехурчета, и надпис с жълти букви „Рибомания“.

Това е кварталният магазин за декоративни рибки.

Повеждам човека към кухнята:

— Донесете го тук, ако обичате… Не, размислих. Оставете го в антрето. Рибките трябва да се държат по-близо до входната врата.

Непознатият казва, че според него няма значение къде ги държа, стига всеки ден да ги храня.

Очевидно и хабер си няма от фън шуй.

Внимателно слага големия предмет върху ниската полица с книги в преддверието, издърпва синия найлонов плик. Пред очите ми се появява най-красивият аквариум, който съм виждала — вътре плуват красиви оранжеви и златни тропически рибки, размахват опашки над искрящи разноцветни кристали, които приличат на захаросани плодове.

Човекът заявява, че тази Никол е голям чешит. Обадила му се преди един час от самолет, който всеки момент щял да излети. Не била на себе си от притеснение. Казала му, че иска да бъдат доставени на една нейна приятелка осем тропически рибки, които стимулирали чи. Чувал бил какви ли не щуротии, но главата му не побирала по какъв начин рибките стимулират личното местоимение.

Горкият невежа явно не знае нищичко и за чи.

После, продължава той, непознатата го държала на телефона цели петнайсет минути, за да му даде най-подробни указания за размера на аквариума, който трябвало да бъде сферичен, на дъното трябвало да има разноцветни камъни, но да преобладават зелените, също и някакво растение, освен това не бивало да има от онези видове рибки, известни със склонността си да нападат посестримите си.

Накрая ми връчва писмо:

— Продиктува ми го по телефона. Ще ме прощавате за грознописа, ама тя говореше като картечница.

Взимам плика, отварям го.

— Доста се забави, докато си спомни номера на кредитната карта на съпруга си — добавя онзи, но аз вече чета посланието.

„Скъпа Джули,

Извини ме, задето ти изпращам писмо по този начин, но нямах избор. След като се сбогувахме, видях прекрасния жасмин в плика. Не мога да ти опиша какво означава за мен този жест. Осъзнах, че имам да ти казвам куп неща, но не знаех номера ти. Чувствам, че помежду ни има нещо, което не бива да загине. Джули, настоявам да ни гостуваш в Амстердам, и то възможно по-скоро. Ще дойдеш ли за кръщенето на Деби? Моля те, моля те, ела! Трябва да тръгвам. Номерът ми е 086/8577646. Непременно ми се обади — изобщо няма да изключвам телефона. Животът е много странен, нали?

С обич:

Никол“

Човекът дърдори нещо, предупреждава ме да сменям водата веднъж седмично и да храня рибките веднъж дневно, но да не прекалявам с храната, защото ще ги убия, ала аз не му обръщам внимание. Взирам се в рибката, която е най-близо до стъклото — на светлината в антрето изглежда оранжева, стои неподвижно, помръдват само перките й, тънки като цигарена хартия, хрилете, които се отварят и затварят, сякаш приемат планктон, и черните й изпъкнали очички; всяка рибка изглежда толкова самотна в нейния свят и все пак съм сигурна, че взима участие в несъмнено бурния обществен живот. Препрочитам писмото, за да се уверя, че не сънувам. Никол ме кани на кръщенето в Амстердам. Изобщо не споменава Ронан — той е вън от играта. Не кани дори Силвана, ще бъдем само ние двете и Деби, обаче наистина ли иска да отида, от сърце ли е поканата? Изгарям от желание да й се обадя веднага, за да й кажа, че непременно ще бъда там, но май е по-добре да изчакам ден-два, докато нещата се поуталожат, не е за вярване, че си е направила толкова труд да ми изпрати прекрасните рибки. Не е за вярване, че…

В един момент усещам, че човекът от магазина вече го няма, чувам специфичния звук, издаван от вратите, когато хората излизат от стаите.

И ме обзема необяснимо чувство. Обожавам рибките, които Никол ми подари, обожавам начина, по който се цупят и се поклащат във водата, все едно са се надрусали с марихуана… Може би именно в това е същността на чи, може би именно това имаше пред вид Никол, когато каза, че е като наркотик… или греша — май го каза за рододендроните.

Рядко се случва да ми хрумнат безумни идеи.

Точно така. А може би тъкмо сега е моментът да се отърся от прословутото си здравомислие. По принцип шантави идеи не ти хрумват, когато гледаш аквариум, но, от друга страна, винаги съм смятала, че рибките са несправедливо подценявани.

Все пак ще се обадя на Никол.

Връщам се в банята да взема мобилния телефон, набирам номера й.

Чувам сигнал за свободна линия. Сърцето ми бие до пръсване. Включва се гласовата поща.

„Аз съм Никол Съмърс… ъъъ, ако желаете да се свържете с мен, след сигнала оставете съобщение.“

Не изпадай в паника! — казвам си. — Няма значение. За това са гласовите пощи, нали?

„Никол? Обажда се Джули. Току-що получих аквариума с прекрасните рибки. Не намирам подходящи думи, затова няма да ти благодаря… Обаждам се да ти кажа, че със Силвана уредихме пътуване до Ню Орлиънс, тръгваме другата седмица. Между другото, и вие с Деби сте поканени. Няма да ти струва нито пени. Да не си посмяла да откажеш — сумата вече е платена; ще те убия, ако ме подведеш. Ясно ли е? Силвана обеща, че ако се опъваш, ще дойде в Амстердам и насила ще ви качи на самолета. Затова още отсега отмени всичките си ангажименти, макар да знам, че с дъщеря ти трудно ще се откъснете от бурния обществен живот. Утре ще ти се обадя да уточним подробностите…“

Прекъсвам връзката.

Набирам номера на Силвана. И тук попадам на гласова поща.

„Силвана, Джули е. Последното ми съобщение не важи. Уредих екскурзия до Ню Орлиънс. Тръгваме другата седмица. С Никол и бебето. Тя много се зарадва, каза, че ще изкараме фантастично. Заяви, че ако вземеш да ми правиш въртели, ще дойде в Дъблин и насила ще те качи на самолета. Знам, че си много заета. Знам, че ти е невъзможно. Знам, че ще загубиш клиенти, а като се върнеш, ще ти се наложи да потушаваш бунт, но не ми отказвай, моля те. Обещавам, че ще те обичам вечно. Платих с кредитната карта на Ронан — какъв майтап, а? Направо му разказах играта… Да знаеш, че ако ми откажеш, ще се замисля дали да не се сдобря с него. Доскоро. Чао.“

Веднага след това се обаждам на туристическата агенция „Трейлфайндърс“. Остават десет минути до края на работното време. Казвам, че се интересувам от четиринайсетдневна екскурзия до Ню Орлиънс с престой в най-хубавия хотел.

— С удоволствие ще ви съдействаме, мадам — заявява служителят.

За броени минути ангажира четири места за четвъртък за полета на авиокомпания „Върджин Атлантик“ от Лондон до Ню Орлиънс през Ню Йорк. Което означава, че ще се върнем тъкмо на Бъдни вечер. Компанията осигурява безплатно специално легло за бебето.

После изрежда дълъг списък от хотели.

Повтарям, че искам да запази стаи в най-луксозния.

Следващият му въпрос е дали искаме стаи с тераси.

Разбира се, интересува ни само най-доброто.

Ще желаем ли включване в обиколки с екскурзовод за разглеждане на забележителностите на Далечния юг, включително посещения на исторически забележителности и стари плантаторски къщи?

— Запишете ни за всички възможни екскурзии — отговарям. Служителят пита интересува ли ни вечеря на речен параход, голямата атракция бил оркестърът, изпълняващ автентичен джаз.

— О, да, непременно!

Той записва имената ни, запазва ни стаи във възможно най-луксозния хотел „Санта Мария“, намиращ се в центъра на Френския квартал, само на една пресечка от кафенетата и джаз клуба на Бърбън стрийт.

— За истински бърбън ли става дума? — питам, след което добавям: — Искаме и шевролет „Блейзър“, бъдете така добър да ни осигурите — срещу допълнително заплащане, разбира се — шофьор, който е млад, похотлив и с телосложение на гръцки бог.

Човекът се засмива, после казва, че удоволствието ще ни струва около пет хиляди и петстотин паунда. Устройва ли ни?

— Идеално!

Той моли да му продиктувам номера на кредитната ми карта. Ммм, да видим.

Какъв е номерът на картата на Ронан?