Брайън Галахър
Фън шуй откачалки (62)

61

Влизам в апартамента, който доскоро принадлежеше на двама ни с Ронан, отивам право в кухнята. Както очаквах, мама седи до масата, стиска с длани чашата чай. Но не предполагах, че ще заваря и Силвана.

— Той е там — приятелката ми кимва към всекидневната.

— Досетих се.

— Няма да ти се меся — добавя тя. Което в превод означава: „Да не си посмяла да се сдобриш с този червей, че ще те обеся на парапета на терасата!“

— Не се безпокой. Край на неразумните и необмислени постъпки.

Мама обяснява, че я е поканила, за да не пропусне забавлението. Силвана се преструва на възмутена, вдига ръка уж да я удари по рамото.

Майка ми изведнъж става сериозна:

— Край на шегите, мила. Направи необходимото!

— Ако ти създава неприятности, веднага ни повикай — намесва се приятелката ми. Радвам се, че случващото й се струва толкова забавно.

Тръгвам към дневната.

* * *

— Джули, мислех си… — той внезапно млъква, издухва носа си.

— Между половите актове ли?

Ронан седи на бялото кожено канапе, стиснал е длани, привежда се над стъклената масичка. Носи сив спортен костюм и виненочервено поло. Както обикновено е гладко избръснат, облеклото му е безупречно, но под очите му са се вдълбали сенки.

В сравнение с последната ни среща в поведението му се наблюдава забележителна промяна — говори учтиво, дори смирено. Бас държа, че му струва много да поиска среща с мен и да се подмазва.

— Говоря сериозно… Мислих за случилото се и…

— Бедата е, че мислиш твърде дълго, затова не ти остава време за чувства. Никол имаше право — живееш в измислен свят, плод на въображението ти. В света на любимите ти книги.

Седя със скръстени крака на креслото, държа чаша с чай.

— Между другото, къде са книгите ми?

Библиотеката е изпразнена, на няколко полици мама е наредила малката си колекция от албуми с пейзажи и красиви провинциални домове, готварски книги, пътеводители и няколко любовни романа.

— Предадох ги на склад — отговарям, извръщам поглед.

— Изхвърлила си ги, нали?

Отпивам от чая си, после отговарям:

— Ако искаш да знаеш, поръчах да докарат специален контейнер. Но хамалите бяха много внимателни, като пренасяха книгите — нито една не пострада.

Наскоро една психотерапевтка ме увери, че пристъпите на буйство са първата ми стъпка към самостоятелност и заздравяване на душевните рани. Посъветва ме да престана да се извинявам за склонността си към насилие. Каза още, че потискането на желанията само може да влоши положението.

Въпросната психотерапевтка беше мама.

Какво щяхме да правим, ако нашите майки не ни оказваха морална подкрепа?

На другия ден след разговора ни поръчах да докарат специален контейнер, в който изхвърлих около петстотин книги, всички дрехи и вещи на Ронан. Силвана с удоволствие ми помогна да ги напъхаме в кашони от плодове и в чували за смет и да ги свалим с асансьора.

По страните на Ронан са избили червени петна. Навежда глава, замислено поглажда брадичката си. След като стига до заключението, че не съм изхвърлила нищо безценно, навежда глава, стисва клепачи и промърморва:

— Няма значение. Не представляваха интерес.

— Защо винаги виждаш нещата откъм добрата им страна?

— Разбирам защо си го направила.

— Благодаря за разбирането, но бих предпочела да ругаеш, да ми крещиш, да признаеш, че те влудявам.

Ронан рязко се изправя, отива до барчето.

— О, да, пийни си. Нервите ти ще се поотпуснат.

— Не съм нервен — кисело промърморва той. — До известна степен съм под влияние на драматизма на случващото се — изважда бутилка и добавя, че по време на пребиваването си в Париж е започнал да харесва водката. Поздравява ме за пълната колекция от питиета, която всъщност принадлежи на мама. — Забелязвам, че си станала много самостоятелна — добавя.

— Възнамерявам да си остана такава.

— Майка ти ми каза, че още живее тук.

— И ще продължи да живее, докато й е писано.

Ронан си налива водка, добавя тоник. След малко подхвърли:

— Предполагам, че не ти се е обадила да те информира какво се е случило.

— Мама ли?

— Никол.

— За пръв път произнасяш името й. Забележително постижение! Май започваш да се примиряваш с положението, а?

Той започва да крачи напред-назад, от време навреме поглежда през прозореца.

— Джули, няма да увъртам — изтърсва. — Връщам се у дома.

— Невъзможно е.

— Признавам, че сгреших.

— Спести ми мелодраматичните изявления. И си свали обувките, да не повредиш килима на мама.

Той предпочита да заобиколи скъпоценното килимче. Става ми хубаво, че мога да го командвам в жилището, което беше негов дом, преди да стане собственост на майка ми.

— Помежду ни с онази жена е свършено! — отсича.

— Фразата ми се струва позната. Къде ли съм я чувала преди?

— Този път е завинаги. Безвъзвратно.

— Какво означава „безвъзвратно“? Кога настъпва повратната точка в процеса на постепенно изчерпване на търпението?

— Раздялата изисква време.

— Разбрах го от опит.

— Разделихме се завинаги.

— Така е.

— Разбра ме погрешно… с онази жена се разделихме. Никога не съм я ценял.

— В такъв случай мен цениш още по-малко.

— Връзката ми с нея беше породена от други много сериозни причини.

— Въпреки това беше сексуално удовлетворяваща.

— Признавам, че сгреших в преценката си.

— Ами детето?

— То е плод на злощастна грешка.

— Според теб всички деца отговарят на това определение.

— С теб ще бъде различно, Джули.

— Вече искаш деца, така ли?

— Защо не?

— Явно си в пълна безизходица.

— Не е вярно. Още докато бях във Франция, си казвах, че трябва да си родим дете.

— Малка поправка — само аз ще го родя.

— Помислих си, че няма да е толкова страшно… Може би ще загубя свободата си, а ти — фигурата си, но само за около двайсет години.

Ах, какъв нагъл тип — опитва се да проявява чувство за хумор!

— Даваш ли си сметка колко си жалък? Връщаш се с подвита опашка, обещаваш да ми направиш дете. Не ти вярвам! Лъжеш, за да се промъкнеш обратно в живота ми. Ти си нищожество!

— Както кажеш, Джули.

— Стана за смях на всички. Ти си само шут, който се преструва на изискан светски човек.

Колкото и да е дебелокож, този път наистина го засягам. Отпива от чашата си, отново се обръща към прозореца, взира се в зимния пейзаж:

— Важното е, че връзката ми с онази жена приключи. Тя вече не ме интересува.

— Тя — не, само тялото й.

— Не беше нищо особено…

— И изкуството й.

Ронан презрително изсумтява:

— Какво ти изкуство!

— Та нали именно ти я насърчи?

— Картините й са експресионистичен кич…

— Харесаха ли ги в Париж?

Той се обръща, озадачено ме поглежда:

— За прерисуваната „Чи“ ли питаш? Беше пълен провал, катастрофа. Другите платна предизвикаха слаб интерес. От нея няма да излезе велика художничка. Не притежава достатъчно талант.

— Вината е твоя — накара я да вярва в бляскава кариера.

— И твоя, защото изгори картината.

Донякъде има право, но за нищо на света няма да го призная.

Ставам, отново си наливам чай.

— Всъщност, Ронан, не споделям песимизма ти по отношение на творбите й. За разлика от теб Никол има душа. Влага чувства в картините си, допада ми спонтанността й.

Той иронично се подхилва.

— Освен това — добавям и отново сядам — какво стана с прекрасните портретни скици, за които си й позирал?

— Какво? Ти видя ли ги?

— Разгледах ги най-подробно, дори онези, на които си гол.

— Тогава си забелязала, че приликата е много слаба.

— Глупости! От два километра бих познала самодоволната ти усмивка.

Ронан отново засновава пред прозореца:

— Тя скъса скиците.

— Правилно — едва ли държи да притежава нещо, което й напомня за теб.

— Предложих да ги купя, обаче тя ги скъса.

— Ти си невероятен мръсник. При това много суетен.

— Парите й бяха необходими, тя продаде дори колата си.

— Преструваш се, че парите не те интересуват, но на практика ги поставяш над естетиката.

— Както кажеш, Джули.

— Я престани!

— Като заговори за пари, ще ти кажа, че с тази жена ме свързваха само делови интереси.

— Подправени с горещ секс.

— Сигурно няма да повярваш, но сексът не беше кой знае какво.

— Дори в нашето легло ли?

— Не сме го използвали.

Отпивам глътка чай:

— От доста време копаеш гроба си, Ронан. Бавно, но много старателно. Всеки път, като отвориш уста, сякаш изваждаш нова лопата пръст.

— Признавам, че бракът ни беше подложен на тежко изпитание. Някои биха казали, че сме достигнали най-ниската траектория на кривата на познанието, други пък…

— Моля те, веднага напусни.

Той продължава да се разхожда, по едно време спира и ме поглежда:

— Какво искаш да ти кажа?

Държи се така, все едно съм капризна и своеволна. Все едно очаква да обявя връзката му с Никол за невинна юношеска забежка.

— Опитай с думичката „извинявай“.

— Не се страхувам да се извиня.

— Тогава я кажи.

Той въздиша.

Мрази да бъде в ролята на човек, който иска прошка.

— Извинявай. Ето. Доволна ли си?

Настъпва тишина. Чува се само шумоленето на вятъра, който прониква през открехнатите френски прозорци. Мама и Силвана още са в кухнята, но са престанали да разговарят. Доколкото ги познавам, са наострили уши, за да не пропуснат нито думичка.

— Повече не искам да живея с теб, Ронан — докосвам плика в джоба на якето си, готова съм да го извадя.

— Признавам, че заминаването ми за Франция беше неразумно… реагирах прекалено емоционално.

— Дадох ти възможност да поправиш грешката. Спомняш ли си, че ти се обадих, когато беше на ферибота?

— Сгреших, но съм готов да поправя грешката си. Връщам се у дома. Багажът ми е отвън.

— Няма го.

— За какво говориш?

— Домът го няма.

— Не разбирам…

— Апартаментът вече не е твоя собственост.

— Обясни, ако обичаш.

— Продадох го.

— Продаде ли го?

— Именно.

Той пребледнява.

— Добре — промърморва. — Продала си апартамента… Няма значение, ще измислим нещо. Кога…

— Продадох го на майка ми.

— Какво?

Лицето му посивява. Сиво е като бетон. Като супа от гъби.

— По-добре да го притежава човек от семейството, нали?

— Продала си го на старата вещица ли?

— Мери си думите, ако обичаш.

Той прокарва пръсти през косата си, поглежда ме на кръв, наперено отива до барчето:

— Жилището принадлежи и на двама ни. Нямаш право да…

— Не ме учи на какво имам право. Май забрави, че съм юристка.

— Не съм се подписал никъде.

— Не беше необходимо. Първо прехвърлих на мое име твоя дял.

Той се облещва:

— Как успя?

— Не беше лесно, въпреки че умея да подправям подписа ти.

— Ще поискам графоложка експертиза.

— Проявявам снизхождение към теб, затова не те съветвам да оспорваш продажбата. Като се приспадне ипотеката, на практики ти дължа четирийсет и две хиляди паунда. Следващата седмица ще ти изпратя чек за двайсет и две хиляди. Остатъкът си удържам за причинени морални щети.

— Джули, струва ми се, че избързваме. Да поговорим като разумни хора.

— Не си ли чул? Аз не съм разумна. Мамо?

— Какво правиш?

— Между нас е свършено. Набий си го в главата.

Майка ми влиза:

— Да, скъпа? Искате ли да ви налея чай?

— Джули, държа да разговаряме насаме.

— Няма какво повече да си кажем.

Ронан пак се обръща към прозореца, отново поглажда брадичката си. Появява се и Силвана, която дъвче нещо, безшумно застава зад аквариума.

— Невъзможно ми е да говоря пред майка ти.

— Не обръщайте внимание на глухата старица — тя широко се усмихва.

— Ще се пренеса тук, Гъртруд — казва той на прозореца.

— Нима? След всички мили думи по мой адрес в писмото ти ли? — Всъщност…

Тя се настанява на канапето:

— Трябваше да ти го съобщя веднага — грешката е моя, Ронан. Джули ми продаде този апартамент. Не подозирахме, че ще се върнеш.

Ронан не се обръща, само скръства ръце и кима.

— В интерес на истината жилището се оказа много удобно за мен — продължава мама. — В бившата ти спалня складирах моите мебели от деветнайсети век — много са ценни и трябва да се съхраняват грижливо.

— И старата косачка, мамо.

— О, да, накарах да я излъскат; скъп спомен ми е от татко — с нея през трийсетте той косеше моравата пред къщата. Остана място и за статива, който дъщеря ми беше така добра да ми подари — беше в доста плачевно състояние, но го поправиха. През дългите седмици, когато Джули отказваше да излиза и да ми гостува, започнах да се занимавам с живопис. Открих, че притежавам известен талант.

Силвана ми се усмихва зад гърба на Ронан.

— Мечтаех да живея в апартамент като този — добавя мама, — с тераса и прекрасен изглед към океана, с мраморни подове, кожени канапета и, разбира се, джакузи. Потрудил си се да създадеш уют, Ронан, благодаря ти.

Той симулира безразличие. Без да се обърне, подхвърля:

— Къде живееш сега, Джули? Заедно с онази дебелана Силвана ли?

— Забранявам да наричаш „дебелана“ най-добрата ми приятелка.

— Добре, ще живееш с твоята кльощава приятелка ли?

Струва си да видите изражението на Силвана.

— Взела съм под наем мезонет в друг квартал.

— Къде?

— Никога няма да научиш.

— Предполагам, че наемът е убийствен.

— Всъщност наскоро купих жилището.

— О, да — с парите от продажбата на този апартамент.

— И от продажбата на поршето.

Ронан накланя глава, сякаш не вярва на ушите си:

— Продала си и поршето, така ли?

— Не, то избяга — пояснява мама.

— Беше се разгонило — добавя Силвана.

Той подскача от изненада, обръща се. Поглежда я намръщено, много учтиво я моли да напусне, защото обсъждаме семейни въпроси. Тя категорично отказва. Не помръдва от мястото си, гледа го наперено, дъвче фъстъци, които взима от шепата си.

— Нямаш право да ме обвиняваш за продажбата на поршето — заявявам. — Дори и сега не смятам, че съм получила възмездие, задето един хубав ден налетях на жълтия сутиен на Никол.

— Окачен на дръжката на входната врата — обажда се Силвана.

— Всъщност жълтото подхожда на коридора, иначе е прекалено мрачен — намесва се мама. — Онзи ден сложих ваза със слънчогледи и сякаш стана по-светло.

— Съгласна съм, че жълтият цвят е хубав. Но не и когато става въпрос за сутиена на друга жена, провесен на дръжката на вратата.

— Тя го окачи там — обяснява Ронан.

— Според мен това напълно го оневинява — ухилва се Силвана.

— Какво си мислеше, когато я доведе у дома, Ронан? Още не съм чула отговора на този въпрос. Какво се въртеше в главата ти? За кръгла глупачка ли ме смяташе? Мамеше ме на поразия, зад гърба ми излизаше с Никол. Твърдеше, че вадиш зъби, а с нея правехте слънчеви бани край басейна. Съчини невероятни лъжи за невероятната чистота в апартамента, след като Никол е излъскала всичко, за декоративните рибки, твоя нов часовник, конференцията в Париж. Има наглостта да ми кажеш, че връзката ви е останала в миналото, докато седяхте един до друг на ферибота, пардон, в самолета.

— Ронан обича да се занимава с миналото — намесва се Силвана. — Може би освен стоматолог е историк.

— Струваше ли си да разрушиш брака ни?

— Не те обвинявам, че реагира по този начин.

— Махай се!

— Виж какво…

— Но преди да тръгнеш, вземи това — изваждам плика от джоба на якето си.

— Какво е?

Всички се взират в плика. Не знаят какво съдържа. Питам майка ми и Силвана дали слушат внимателно. Те потвърждават.

— Пред свидетели заявявам, че с брака ни е свършено. Завинаги. Не е заплаха, а факт. Няма надежда да се помирим, Ронан. Свидетелките чуха ли какво казах?

Те промърморват, че са чули. Връчвам плика на Ронан.

— Време е да си вървиш, скъпи — любезно казва майка ми и се изправя. Със Силвана се връщат в кухнята.

Ронан е извадил от плика молбата за развод. Докато я чете, листовете шумолят между пръстите му. Това е краят.

Спокойна съм. Чувствам се уверена.

Обърканите нишки на миналото бързо се разплитат и придобиват смисъл, с майка ми се превръщаме в едно цяло, свързани от нашите победи, радости, скърби и провали.

Постъпвам с Ронан както ще постъпя с всеки друг мъж, ако историята се повтори. Както отчаяно исках да постъпи мама през нощта, в която баща ми се прибра у дома след двугодишно отсъствие.

* * *

Никога няма да забравя онази нощ. Пишех си домашните в моята стая на горния етаж, изведнъж чух гласове. Седнах на най-горното стъпало на стълбището, надникнах в антрето. Видях баща ми. С мама си шепнеха нещо, после отидоха в дневната. Слязох по стълбата, долепих ухо до вратата.

Двамата ту замълчаваха за дълго, ту мама започваше да го разпитва, а той я обсипваше с обяснения, отричаше вината си, извиняваше се. Чух я да казва: „Нямаше да говориш така, ако не те бях хванала“, той взе да обещава, че повече няма да се случи.

Искаше ми се да вляза при тях, да й кажа, че той е измамник и лъжец, че не бива да се хваща на въдицата му, а да го изхвърли като мръсно псе. Ала тя го прие обратно въпреки страданията, които й беше причинил.

Оказах се права — скоро отново й изневери.

Зарекох се да не повторя нейните грешки, да бъда силна, да проявя воля.

 

 

Сега я чувам как мие чаши и чинийки, после прошумолява целофан — тя разкъсва опаковката на пакет бисквити. След малко чувам и усилващото се фучене на електрическия чайник. Кафе! В момента ми трябва именно чаша силно колумбийско кафе. Чувствам, че съм на границата на нервен срив.

Бавно пристъпвам към Ронан. Той продължава да чете документа — съсредоточил се е, дори не ме поглежда, макар че вече стоя пред него. Не издава чувствата си, ала очите му са изцъклени, уязвими — сигурен признак, че е изненадан и разтревожен. Ала за нищо на света няма да признае, че събитията не са се развили според очакванията му. Вероятно смята, че това ще бъде признание за поражение.

Докосвам го по рамото, сякаш да му върна увереността, казвам „Довиждане“. На излизане спирам до остъклената врата към коридора, поглеждам назад, но Ронан не се обръща.

Знам, че за последен път сме заедно в тази стая, през чиито прозорци се разкрива познатата гледка — сините води, простиращи се, докъдето поглед стига, пристанището, яхтите, които пристигат и отплуват, изгревите и залезите, чайките, реещи се високо в небето.

Стаята, която се е превърнала в гробница. В нея са погребани две години щастлив брак.

Които вече са само спомен. Мама отново ще я превърне в рай.

Ронан продължава да чете документа (или се преструва, че го чете). Нито веднъж не се обръща, дори когато още веднъж прошепвам „Сбогом“. Оставям открехната външната врата, после се втурвам надолу по стълбището, препъвам се, залитам, на ум си повтарям нещо, което не можех да кажа на Никол, преди веднъж завинаги да приключа с Ронан — непременно трябва да й направя едно предложение, преди да е заминала.

Тичешком прекосявам паркинга, качвам се на колата, натискам газта и завинаги напускам живота на Ронан.