Брайън Галахър
Фън шуй откачалки (6)

5

Силвана се взира в мен през предното стъкло, жлъчното й изражение сякаш казва: „Е, вече съм тук. Няма мърдане!“

— Забрави нещо, скъпа — изговаря провлечено, вдига вежди.

— Какво?

— Книгата, която купи за Ронан — „Изкуство и постмодернизъм“.

— А… това ли? — промърморвам. Проклетата книга ми струваше цели шейсет паунда.

— Сега съпругът ти ще има възможността да ни умори от скука, като разисква аспектите на постмодернизма — добавя тя.

Извръщам поглед.

— Джули, случило ли се е нещо?

Поглеждам я:

— Дай ми книгата, ако обичаш.

— Къде си тръгнала с тази гарафа?

— Организирам купон.

Силвана изпитателно се взира в мен:

— Какво се е…

— Дай ми книгата!

Тя видимо се обезпокоява. Подава ми през сваленото стъкло найлоновия плик, но продължава да ме наблюдава. Оставям гарафата на асфалта, изваждам книгата от плика. Страхотна е. Илюстрациите са изключително висококачествени.

Ронан е увлечен по съвременното изкуство. Сигурно щеше да стане изкуствовед, ако баща му — по професия стоматолог — не го беше принудил да тръгне по неговите стъпки. На двайсет и три годишна възраст беше станал негов асистент, след като беше изучавал анатомия, физиология, биохимия, обща медицина, ендодонтия, екзодонтия, ортодонтия, фармакология и куп други науки с названия, от които езикът ти се връзва на фльонга.

Въпреки че голямата му мечта е била да изучава история на изкуството.

След една година напуснал работа, против волята на баща си изкарал двегодишен курс в Сорбоната по естетика и изкуствознание. Накрая слязъл на земята (и останал без пукната пара), върнал се в родината и създал частна практика, а баща му, който се бил пенсионирал, му изпращал бившите си клиенти. Аз бях сред първите му пациенти.

Сред първите му жертви.

Отварям напосоки „Изкуство и постмодернизъм“ и попадам на 186 страница.

След което, без да обръщам внимание на протестите на Силвана, започвам да късам по пет-шест страници наведнъж. Старая се смачканата хартия да не пада на земята — възпитана съм да пазя чистота на обществени места.

Между 186 и 270 страница зее празно място. И то голямо. Стискам в шепата си осемдесет гланцирани листа, включващи две глави, посветени на Жак Дерида и постструктурализма. Това би трябвало значително да повиши цената на книгата.

Чувствам изпитателния поглед на Силвана. Но за неин късмет тя не се опитва да ме спре. Може би интуитивно усеща, че имам право. Дори, че ще ми подейства терапевтично.

— Джули, какво правиш?

Поглеждам я, свъсвам вежди:

— Да продължавам ли?

— Но книгата е за… Ронан.

— Беше.

— Ама… — тя безпомощно бърчи чело като човек, който изпитва силна болка.

— Невероятно е, че си толкова загрижена за неговите вещи. Не е задължително да го харесваш, ясно?

— Джули… качи се в колата! — тя се навежда, отваря предната дясна врата.

— Защо? Нима те е грижа какво ще си помислят съседите? — гласът ми трепери. Очите ми се наливат със сълзи. — Не ти, аз съм принудена да живея тук… — подсмърчам и добавям: — С този мръсник!

Веждите на Силвана политат нагоре като изплашени птици. Озадачено се взира в мен, все едно пита: „Да му се не види, какво се е случило?“ Разбира се, няма начин да знае.

Непохватно слиза от колата, приближава се до мен, опитва се да изтръгне от ръката ми остатъците от книгата, ала аз се вкопчвам в тях като див звяр в плячката си.

Започва да ми говори като на четиригодишна. По принцип мразя да се отнасят с мен като с дете, особено когато Ронан вземе да се лигави. Ала поведението на Силвана ме обърква.

Позволявам й да ме настани на предната седалка. Навярно така се чувстват инатливите старци — оказват съпротива, обаче си дават сметка, че нямат избор. Тя вдига гарафата, тръсва я на задната седалка, сяда зад волана, закарва колата до най-близкото място за паркиране, рязко издърпва ръчната спирачка.

Подлага ме на щателен оглед и ми съобщава, че дланите ми кървят.

С пресилено спокойствие ме пита какво, да му се не види, се е случило.

Разказвам й всичко от игла до конец.

Например, че току-що съм направила на пух и прах поршето на Ронан, което, предало Богу дух, лежи на съседното място за паркиране — ей там, отвъд високия храст. Изражението на Силвана остава непроницаемо. Тя слиза от колата, изминава краткото разстояние, покачва се на каменния бордюр, наднича. След секунда токчетата й затракват обратно към мен. Може би греша, но ми се струва, че едва сдържа усмивката си.

Отново сяда зад волана, невъзмутимо пита:

— Ти ли го направи?

— Да.

Кълна се, че погледът й изразява възхищение.

Пита ме още защо съм го направила, затова й разказвам подробностите, като се старая да не избухна. Силвана безмълвно извръща поглед. Смръщва вежди, лицето й притъмнява като буреносен облак — тя анализира положението, като го разлага на съставните му елементи. Успокоявам се само като я гледам как се гневи заради случилото се. Все едно тръгва на кръстоносен поход, за да отмъсти за мен. От онези приятелки е, пред които можеш да изплачеш мъката си, защото не започва да се тръшка и да кърши ръце заради сполетялото те нещастие. Тъкмо напротив. Придобива, почти апокалиптично изражение, сякаш току-що е открила в сандвича си вътрешности на плъх и планира тайно нападение срещу шефа на закусвалнята.

Поведението й ми действа благотворно, повярвайте ми.

Най-сетне „оракулът“ се обръща към мен, очите й блестят като на дявол, изрича една-единствена дума, която сякаш е обвита с черен дим — отплата. Иска да се изправя срещу съпруга си и любовницата му още докато са край басейна.

И да не беше го казала, пак щях да го направя.

— Маркучът! — процежда през зъби.

— Какво?

О, да, градинският маркуч, с който човекът, отговарящ за поддържането на чистотата, ежедневно мие каменната настилка.

Силвана обяснява какво ще направим — преспокойно ще се приближим до басейна, ще сграбчим маркуча, ще го насочим към двамата плажуващи, ще се усмихнем, ще пуснем водата и ще ги пометем от лицето на земята. Ще ги гледаме как подскачат и крещят като плъхове, давещи се в тъмните си очила.

Слизаме от колата, Силвана предлага, преди да ги окъпем, да зашлевя жената и да я предупредя (като придобия вампирското си изражение, което според нея е вдъхновено от Дракула, макар че всъщност съм го заимствала от Ханибал Лектър), че ако още веднъж зърна грозната й физиономия, ще я одера, ще я изсуша на слънцето, ще я сложа в рамка и ще я поставя на полицата над моята камина.

Пресягам се към задната седалка, сграбчвам гарафата. После тръгвам след най-добрата ми приятелка.

— Това пък за какво ти е? — пита ме тя.

— За да излея вътре мозъка на мръсницата.

Силвана заявява, че напълно одобрява подобен подход, ала все пак ме съветва да оставя стъкленицата. Не проумявам абсурдната й логика — хем ме учи да вдигна скандал на неверния ми съпруг, хем да избягна физическа разправа.

В крайна сметка все пак оставям гарафата обратно на седалката. Мразя да ме манипулират!

Ръцете ми са празни, главата — замаяна; тръгвам по петите на Силвана по тясната пътека между двете жилищни сгради. Сякаш приятелката ми е строга директорка на училище, която ме води към кабинета си, за да ми чете конско. Просторното пространство около басейна е обградено с жив плет, висок два метра, в който има дървена вратичка.

Силвана я отваря. Миг преди да премине от другата страна, изсъсквам:

— Чакай!

— Какво? — шепне тя.

Изведнъж осъзнавам, че няма да постъпя правилно, ако вдигна скандал. Интуитивно усещам, че ще допусна сериозна грешка, която ще ми струва много скъпо.

Същата грешка, която допусна и майка ми и си плати скъпо и прескъпо.

— Силвана, не влизай!

— Джули, ако съм те разбрала правилно, тези двамата са използвали брачното ти ложе, за да се опознаят по-интимно.

Нещо ме възпира, подсказва ми да не се поддавам на съветите на най-добрата ми приятелка.

— Хайде! — настойчиво шепне тя и дяволито се усмихва.

— Не! — отсичам.

Силвана продължава да ми шепне да я последвам през вратата и да се превърна в най-ужасния кошмар на съпруга ми. Уверява ме, че неотлъчно ще бъде до мен, докато разбивам Ронан на пух и прах.

Само че не мога да го направя. Не помръдвам от мястото си, само размахвам ръце, за да я накарам да се откаже от намерението си. В този момент мобилният ми телефон иззвънява.

Със Силвана се взираме една в друга, все едно са ни заловили да изпразваме сейф, пълен с банкноти.