Брайън Галахър
Фън шуй откачалки (57)

56

Изпитвам усещането, че съм героиня от ням филм.

Пътуваме с метрото, свързващо аерогарата с града, летим през пространството и времето към центъра на Париж. С приспивен ритъм релсите галопират под вагона. Силвана седи срещу мен, подпряла е лакът на тесния перваз на прозореца, отпуснала е брадичка на дланта си. И двете не продумваме. В стъклото виждам отражението на профила й — мрачното й изражение убива всякакво желание за разговор. За какво ли мисли? За съвещанието, което пропусна. За служител, когото възнамерява да уволни. За Ронан. За Никол. За мен.

За разлика от мен тя не изпитва необходимост да споделя мислите си.

Небето и полята отвън са обагрени в червено. Облаците, които изглеждаха пухкави и бели, преди да се качим на метрото, през опушеното стъкло на прозореца изглеждат светлолилави.

Обзавеждането на вагона сякаш е в тон с френското знаме — всичко е в синьо, червено и бяло. Чисто, модерно, елегантно. От другата страна на пътеката седят две арабки, забулени с черни фереджета. Срещу тях се е настанил чернокож с очила с позлатени рамки, който носи дипломатическо куфарче. В целия вагон само двете със Силвана донякъде приличаме на европейки, което е приятно разнообразие. Ужасно досадно е през целия си живот да виждаш само хора от бялата раса. Все едно да ти разрешават да консумираш само бял хляб, който след известно време започва да ти се струва безвкусен.

Влакът спира, потегля, отново спира. Постепенно вагонът се напълва. Някои пътници четат вестници, други — книги, трети мрачно се взират през прозорците. Някакъв човек с много тясно лице и къса къдрава коса се обляга назад, затваря очи. Хора, посърнали от умора, стават, хващат се за кожените каишки или за перилата, подготвят се за слизане. На всяка гара вратите с дрънчене се отварят, извършва се размяна на човешки същества с угрижени лица, вратите отново се затварят.

Опитвам се да мисля за предстоящата вечер. За онова, което ще кажа, за подхода, който ще избера. Но скоро се отказвам. Няма смисъл — ще разбера как да действам, когато му дойде времето. Облягам се назад, унесена от хипнотичното тракане на колелата.

На „Шатле Лезал“ се прекачваме на друга линия. Мотрисата прелита през подземните станции, отвежда ни до площад „Кадет“, на който се намира едноименният хотел. Завиваме по улицата, отминаваме магазин за хляб, сладкарница и аптека, ето го и хотелът.

При приближаването ни вратата се плъзга встрани, озоваваме се в тясно фоайе — подът е от бял мрамор, изящни колони подкрепят високия таван. Около масичката вдясно има три черни кожени кресла, в остъклена витринка са изложени за продан кристални статуетки, наблизо е автоматът за почистване на обувки, следва вратата към помещението за багажа. Вляво е рецепцията; високото бюро е като кръгъл остров с дупка в средата, в която стърчи едър чернокож мъж с униформа.

Посреща ни с радушна усмивка, белите му зъби и очите му проблясват. Подава ни формулярите, които трябва да попълним. Име, адрес, националност, номер на паспорта. За щастие паспортът ми е издаден, преди да се омъжа, вписана е фамилията О’Конър — името, което ще нося отсега нататък.

Служителят посочва купчина листовки с карти на града, информация за музеи, филмови и театрални премиери, адреси на клубове и ресторанти — накратко, всичко, което може да разнообрази в петъчната вечер две дами без въображение, сякаш сме дошли в Париж да се забавляваме. Олицетворение на любезността е, опитва се да ни заговори, но ние не сме в настроение и с усмивка му затваряме устата, ала той явно не се обижда.

Красив русокос юноша ни придружава с асансьора до втория етаж. Повежда ни по дълъг коридор (мокетът е сив, на тавана са монтирани лампички прожектори, стените са украсени с репродукции на модернистични картини), показва ни стаята, която е малка, но много чиста. И тук сивото преобладава — сиви са таблите на леглата и дългата тясна тоалетка, върху която стои малък телевизор. Мъничкият хладилник е скрит в шкаф от лакирано дърво. И тук има репродукции на образци на модернистичното изкуство. Промъквам се край леглата, дръпвам бялата дантелена завеса, отварям прозореца. Не се усеща полъх на чист въздух — прозорецът гледа към малък вътрешен двор.

Подавам на пиколото банкнота от двеста франка, той я взима, благодари с поклон. След като ни оставя в кошмара на тясната стаичка, Силвана ме осведомява, че съм му дала около двайсет паунда.

— Заплювам си леглото до прозореца — добавя.

— Не е честно, само ти ще дишаш чист въздух.

— Да, обаче ти ще бъдеш по-близо до тоалетната.

— Говориш така, сякаш е предимство.

— Предимство е, ако те мъчи махмурлук.

— Благодаря за оптимистичното предположение.

— Добре, отказвам се от леглото до прозореца — въздиша тя.

— Не, не. Настанявай се. И без това винаги става твоето.

Силвана хвърля куфара си на леглото до прозореца, започва да разопакова багажа си. Не уважава хората, които не крещят, ритат и размахват юмруци, за да се наложат. Не съм в настроение да крещя, ритам и размахвам юмруци. Поне засега.

Тя започва да се съблича. Възнамерява да вземе душ, и то преди мен. Втурвам се в банята. Така й се пада — сега ще й се наложи да се гримира пред огледало, запотено от парата.

След петнайсет минути (нарочно пуснах гореща вода, за да се образува възможно повече пара) се загръщам с най-голямата кърпа в банята, влизам обратно в стаята. Силвана се преструва, че не ме забелязва. Съблича се и влиза в банята, без да я е грижа, че някой (тоест аз) ще види пищното й голо тяло; появява се чак след един час, носи копринено черно бельо, все едно ни предстои нощ в клуб „Зед“.

Сяда пред тясната тоалетка, започва да се гримира, без да се съобразява, че ми пречи да гледам някакъв филм с Кларк Гейбъл, досмешава ме, че прочутият актьор уж говори френски.

Нося най-елегантния си костюм на тънки райета. Знам, че изглеждам много шик. Когато съм с този костюм, мога да постигна каквото пожелая. С облекчение забелязвам, че Силвана облича невзрачен кафяв костюм и зелено поло. В девет часа навън още е светло, но ние сме готови да се впуснем в нощния живот на Париж.