Брайън Галахър
Фън шуй откачалки (56)

55

В седем вечерта слизаме на летище „Шарл дьо Гол“. Асфалтираната писта още е загрята от силното слънце и пари под краката ни. Отвеждат ни в мрачно подземно помещение, зловещо като изоставена болница. Табели с надписи на френски и английски ни упътват, докато изкачваме стълбища и вървим по безкрайни коридори, най-сетне се озоваваме в терминал номер едно — грамадна кръгла сграда, препълнена с магазини и с пътници от всички раси и националности, след малко се натъкваме на табела със стрелка, посочваща мястото за получаване на багажа.

Най-сетне взимаме куфарите си, преминаваме в залата за пристигащи пътници, намираме свободни места, хвърлям багажа си и хуквам към тоалетната.

Затварям се в кабинката, пускам резето. След минута ми хрумва да се обадя на Никол. Изваждам мобилния телефон, набирам номера й.

— Джулиан! Наистина ли си ти?

— Да, защо?

— Нямаш представа какво се случи!

— Какво?

— Не знам откъде да започна. В Париж съм! — възкликва тя.

— Продължавай.

— С Ронан се срещнахме в зоопарка, както се бяхме уговорили. Но вместо да ме фотографира, той каза, че заминаваме за Франция. Честно казано, дойде ми като гръм от ясно небе. Трябваше да се приготвя за нула време, иначе имаше опасност да изпуснем ферибота. Ронан беше ужасно кисел, защото няколко пъти се опитал да се свърже с мен, но мобилният ми телефон бил изключен. Изобщо ме няма по разните там технически нововъведения.

— Защото си артистична натура.

— Заявих, че не мога да тръгна, без да ти се обадя, но той настояваше да побързам. Отидох с колата до пансиона и надве-натри си стегнах багажа.

— Май не ви е останало време за бърз секс.

— Джулиан, ужасно съжалявам, че се разминахме, когато ти отиде в тоалетната.

— Няма значение.

— Ронан обяви, че повече не издържа вкъщи заедно с жена му и майка й. Нямало да й прости, задето е съсипала оборудването на кабинета му. Но подозирам, че всъщност гневът му е предизвикан от унищожаването на картината. Няма значение — току-що завърших новата „Чи“ и смятам, че се получи, въпреки че Ронан храни известни съмнения. Джулиан, внезапно животът ми коренно се промени. С какво съм заслужила такова щастие? Наистина ли заслужавам да имам Ронан?

— Определено.

— Не предполагах, че толкова ще се разстроиш от новината за бременността ми. Нямах представа, че… Имелда ми довери, че много искаш да си имаш дете… Постъпих адски несъобразително, извинявай…

— Наистина искам дете. Но поради ред причини това е невъзможно.

— Все пак извинявай…

— Няма за какво.

— Искам някой ден да ни гостуваш, въпреки че едва ли ще го сториш.

— Напротив, ще ми бъде много приятно. Къде ще бъдеш тази вечер?

— Тази вечер ли? Ще вечеряме в заведение, наречено „Кафе дьо Флор“.

— В колко часа?

— Ронан предложи преди това да отидем от хотел „Дьо Вил“ до Нотр Дам, отново да преминем реката и да се озовем на площад „Сен Мишел“, а оттам да се поразходим по булевард „Сен Жермен“, което означава, че ще бъдем в ресторанта около девет часа. Днес обикаляхме магазините — фантастични са! Не е за вярване, че това е второто ми пътуване до Париж в разстояние на една седмица! Ронан ми купи много елегантно сако от…

— Къде се намира „Кафе дьо Флор“? — улавям се, че викам, защото в съседната кабинка някой пусна водата.

— На самия булевард „Сен Жермен“.

Идва ми да изкрещя: „Питам на коя спирка на метрото трябва да сляза, глупачко!“

— На коя спирка на метрото се слиза?

— Мисля, че се нарича „Сен Жермен дьо Пре“. Много се радвам, че се обади, Джулиан. Ще ми се да беше тук.

— Така ли?

— Щом си вземем жилище под наем, ще ти съобщя адреса. С удоволствие ще…

— Поздрави Ронан от мен — прекъсвам я.

Отначало тя се сепва, после обещава да му предаде моите поздрави.

— Разказвала съм му за теб — добавя. — Каза, че сигурно си много забавна.

— Той не знае какво означава „забавно“.

— Какво става с теб? Всичко… наред ли е?

— Доскоро — подхвърлям. Възможно ли е тази жена да е такава кръгла глупачка?

— Джулиан!

Невъзмутимо натискам бутона за прекъсване на връзката.