Брайън Галахър
Фън шуй откачалки (53)

52

Вкопчих потните си длани в студеното метално перило.

Очите ми горяха, стомахът ми беше като бутало от нажежено желязо, изтласкващо болка по цялото ми тяло. Ветрецът охлаждаше сълзите, които се стичаха по лицето ми, лъчите на следобедното слънце сякаш прогаряха черепа ми.

Не откъсвах поглед от грамадния бял сал, който бе закотвен на петдесетина метра от брега; двигателят вече работеше и разпенваше светлосинята вода. Настоявах Силвана да ми обясни защо това се случва тъкмо с мен. Тя непрекъснато повтаряше:

— Не го заслужаваш, Джули!

Умоляваше ме да приема информацията, получена от служителите, че преди петнайсет минути жълт фиат с регистрационен номер 99D-54597 е бил качен на ферибота. Нас обаче не ни пуснаха, въпреки че плавателният съд още не беше потеглил. Опитах всичко, измислих какви ли не причини, малко оставаше да им кажа истината. Отначало се помъчих да се успокоя, както предложиха.

Като разбрах, че тази тактика няма успех, опитах да ги трогна със сълзи и молби. След като ударих на камък, им изнесох лекция за общественото обслужване и за това, че клиентът винаги има право. Единият само гадно се усмихна и преспокойно повтори, че вратите вече са затворени.

Силвана, която в повечето случаи е като ламя, бълваща огън и жупел, сега стърчеше като стълб и позволяваше на двамата кретени да ме обиждат. Съобщих им, че съм адвокат, заплаших да се оплача на началниците им от безобразното им отношение към хора, които са принудени от независещи от тях обстоятелства, прекалено сложни, за да бъдат обяснени подробно, да търсят съдействието им за избягване на семейна трагедия.

— Ако искате, ще направим съобщение по високоговорителя — предложи единият.

— Не!

Другият сви рамене:

— Познатите ви нямат ли мобилен телефон?

— Естествено, че имат — не живеят в Средновековието!

Ама че тъп отговор! Двамата кретени ме посъветваха да се свържа по телефона и ми обърнаха гръб.

С приятелката ми бавно тръгнахме към кея. Безпомощно наблюдавах как грамадният бял сал завибрира, готов да отплува.

— Ела у дома, Джули — Силвана ме хвана под ръка. — Ще измислим нещо. Не всичко е загубено.

Знаех, че не е искрена. Мислено вече беше отписала брака ми.

Вкопчих се в перилото, безмълвно се втренчих във ферибота. Сирената изсвири, плавателният съд заръмжа като грамаден правоъгълен звяр.

Подтиквана от някакъв импулс, избрах номера на Ронан.

Той ме попита къде съм. Отговорих, че сменям спалното бельо. Фериботът вече се отдалечаваше от брега, ръмженето беше заменено от равномерно бучене.

— Джули… съжалявам.

— Не ми казвай, че съжаляваш, долен подлец такъв!

— Не можех да ти го кажа в очите. Не исках да те разстройвам…

— Виж го колко бил съобразителен!

— … повече от необходимото.

— Необходимо ли беше да заминеш?

— Джули, ти унищожи оборудването на кабинета ми. Как очакваш да постъпя?

— Вече ти казах, че не съм го сторила. Вероятно е бил „партньорът“ на онази жена. Признавам за другите щети, но не съм докосвала оборудването ти.

Той дълго мълча, после промърмори:

— Все едно.

— Не ми вярваш, нали?

— Вече няма значение.

— Знам — наумил си си да заминеш.

Не ми отговори.

— Къде отиваш? — попитах.

— Не мога да кажа.

— Предлагам да погледнеш билета си.

— Джули… — той въздъхна. — Как да ти го кажа…

— Ето как: „Джули, майната на миналото ни заедно; никога не съм те обичал, използвах те, докато се оглеждах за друга жена.“

— Не е вярно.

— Тогава каква е причината? Омръзнах ти, така ли? Вече не те възбуждам, а?

— Не говори глупости.

— Може би си падаш по други удоволствия…

— Джули — прекъсна ме той, — самолетът излита след малко.

— Какво каза?

— След излитането разговорите по мобилни телефони са забранени.

— Опитваш се да ми кажеш, че си в самолет ли?

— Имам право да пътувам със самолет.

— Майка ми има право — ти си лъжец.

— Все едно.

— Смята, че си ужасно противен.

— Не я обвинявам.

— И абсолютно безчувствен. Убедих се, че е така, след като прочетох какво си написал по неин адрес.

— Не се страхувам да бъда откровен.

— Продължавай в този дух, ще бъде жалко накрая да се размекнеш.

Сирената на ферибота отново изрева, воят й отекна в пристанището.

— Джули, трябва да затварям — каза Ронан след няколко секунди.

— О, да! Твоят ферибот всеки момент ще излети.

— Какво?

Изведнъж сякаш се събудих, за пръв път чух шумовете наоколо. Фученето на вятъра, преминаващ през пролуките в стената на кея. Плясъкът на вълните, които се плискаха в камъните, обвити с водорасли, въжетата на яхтите, които се удряха в мачтите и подрънкваха като коледни звънчета.

— Джули, къде си?

— Поласкана съм, че се интересуваш.

Той не продума.

— Май вече е време да изключиш мобилния телефон — засмивам се горчиво. — Сложи ли предпазния колан, изгаси ли цигарата си? Стюардесата информира ли ви къде са кислородните маски? Още ли не си излетял?

Той продължаваше да мълчи.

Тръгнах към канала, извеждащ от пристанището, накъдето плуваше грамадният сал.

— Или за теб „летенето“ се свежда до онова, което получаваш на задната седалка на колата, в долнопробни хотелски стаи, на полето, в кухнята. На бюрото в службата ти. Или в леглото ми, когато ме няма.

— Тази история приключи, Джули.

— Да, вече е в миналото.

— Тя не означава нищо за мен.

— Нима? Ще бъдеш ли така любезен да й го съобщиш? Представи си, че тази жена също има чувства, необходим си й. Случайно да ти е хрумвала подобна възможност? Бъди мил с нея, когато й кажеш, че помежду ви всичко е свършено. Сигурна съм, че за разлика от мен тя не е парче плът, което да захвърлиш, щом ти омръзне.

— Мислиш, че още съм с онази жена, така ли?

Над мен надвисна грамадна чайка, понесена от лекия ветрец разперила беше крила, но не ги размахваше, Бог знае защо надаваше писъци. Може би призоваваше партньора си да полетят заедно във висините — удоволствие, което е запазено само за птиците.

Минувачите спираха на кея, за да погледат ферибота, който с боботене се отдалечаваше към хоризонта.

— Приятно прекарване в Париж — подхвърлих.

— Всъщност отивам в Кан.

— О, този път ще бъдете в Кан! Странно е, като се замислиш. Бяхме щастливи. Двамата с теб. Не си прави труда да твърдиш, че не ти е било хубаво, че хората се променят. Променят се много по-малко, отколкото си въобразяваш, но когато го разбереш, ще бъде прекалено късно.

— Не исках да стане така, Джули.

— Не аз, ти ме изостави. Дочуване, Ронан.

— Чакай!

Фериботът излезе от пристанището, скри се от погледа ми зад високата стена на кея.

— Слушай, Джули…

— Ако веднага не ми кажеш, че се връщаш със следващия ферибот, всичко между нас е свършено!

Ронан мълчеше.

В пристанището остана само бялата пенеста диря от ферибота, споменът за катаклизъм. Възцари се странно спокойствие като тишината след буря. Изкачих се по стъпалата към по-горното ниво на кея, загледах се в далечината. Фериботът внезапно се беше смалил.

— Чу ли какво казах? Всичко е свършено, ако не кажеш, че си сгрешил и ще се върнеш у дома. Говоря сериозно, Ронан.

— Ти унищожи оборудването, лиши ме от възможността да упражнявам професията си.

— Предупреждавам те, Ронан! Ако сега не се разберем, смятай, че бракът ни е приключил.

Няколко секунди той не отговори, после с досада промърмори:

— Както се опитах да обясня в писмото…

Изключих телефона.