Брайън Галахър
Фън шуй откачалки (50)

49

Попитах Силвана дали обича да ходи в зоопарка. Що за въпрос?

Тя сякаш е била родена в зоологическа градина. Озверява при всяко споменаване на думата „зоопарк“. Невинаги е хладнокръвната жена, за каквато се представя.

Очаквам познатата реакция, но този път тя ме изненадва. Не побеснява, само замечтано въздиша:

— Обожаваме да гледам как животните се оригват, почесват, изхвърлят изпражнения.

— Да, знам.

— Освен това е необходимо от време на време човек да се подсети откъде произхожда.

— Отнася се само за теб.

— Но защо ми задаваш този въпрос, Джули? Много добре познаваш романтичното ми увлечение по зоопарковете.

— Предлагам ти вълнуващо посещение на зоологическата градина. Ще те чакам там в един и половина, става ли?

— С Ронан ли е свързано? — пита тя. Както обикновено съумява да изкопчи истината. След като разбира, че възнамерявам да спипам съпруга си, докато снима Никол пред грамадния аквариум, тя подозрително се умълчава. След малко промърморва с леден тон:

— Смятах, че си скъсала с него, Джули.

— Така е — бързам да излъжа.

— Тогава защо ще устройваш подобни сцени?

— Искам да го унижа.

Обяснението ми не задоволява Силвана, но тъй като й е ясно, че ще сторя каквото съм си наумила (освен това не й се иска да пропусне поредния цирк), най-накрая се съгласява да дойде. Непременно трябвало да присъства на падението на Ронан.

* * *

В един и половина се срещаме в зоопарка. Жълтото фиатче на Никол го няма на паркинга. Предполагам, че все пак е решила да си направи прическа. Силвана паркира червеното си беемве близо до стената, за да не се набива на очи.

— Така и така сме подранили, да отидем да се порадваме на животните — предлага.

— С удоволствие.

Само като гледаш как човекоподобните маймуни се чешат под мишниците, настроението ти се повдига с няколко градуса.

След няколко минути преминаваме тесния проход между загражденията на жирафите и камилите.

На пътя ни се изпречва фазан с лъскава синя перушина на шията и ветрилообразна опашка, красива като многоцветна дъга. Пристъпва към нас, перчи се, свива и разтваря „ветрилото“ си.

Силвана нервно мърмори:

— Този май ни сваля.

— Определено ти е хвърлил око.

Птицата изкряква. Решаваме, че това е предупреждение за опасност, затова с оглед на безопасността ни бързо се оттегляме.

Живописното пернато свива опашката си, която заприличва на голяма прашна метла, е клатушкане се придвижва по пътеката, прескача ниската стена и бавно прекосява заграждението на жирафите. Създателите на парка не са предвидили жирафите и фазаните да съжителстват. Птицата или се е загубила, или е решила да мине по пряк път.

Един от дългокраките и дългошиести жирафи се приближава да ни разгледа — няма само ние да разглеждаме животните, я! Става ни неловко, преминаваме от другата страна на пътеката, където ни очакват две камили. Онази по-отблизо, с черната муцуна, е мъжката и се казва Алф — този Алф преживя, както е правил през последното десетилетие и с удоволствие ще прави и през следващото. Главата и шията му оформят широка колона от кафява брада. Миглите му са дълги като на жена, над ушите му стърчат туфи червеникавокафяви косми, които според надписа на табелката, го предпазват от пясъчните бури (въпреки че по нашите места няма опасност от подобни природни явления).

Гледа ни отвисоко. Ние сме нисши същества. Партньорката му Матилда си е полегнала. Пък и какво друго да прави? Единствените занимания на камилите са да преживят, да отделят ненужните вещества и с безразличие да наблюдават как враните си устройват гуляй върху купчините (явно вкусни) изпражнения.

— Колко е романтично — обобщава Силвана.

— Не е честно да държиш в плен тези животни. Трябва да бъдат на свобода, да правят онова, което са правили хиляди години — да скитат на воля, да се грижат за малките си…

— Да убиват — допълва тя.

— Ах, как ми се иска да ги освободя!

— Нямам нищо против, стига да ме предупредиш кога възнамеряваш да извършиш благотворителното си дело. — Тя посочва малък леопард, който неспокойно снове в съседното заграждение, сякаш е страж, ръмжащ от глад. — Не прибързвай, Джули! Другата седмица ми предстои откриване на нов магазин от веригата. Не желая да отида с патерици и без един крак.

— Не се безпокой, тук хранят добре животните. Дават им не само размразена риба, но и смлени плодове и зеленчуци.

— Може би използват миксер „Мулинекс“ — гласи злобната й забележка, която спокойно можеше да ми спести.

Мобилният ми телефон иззвънява. Докато вървим към заграждението на хипопотамите, включвам устройството. Обажда се Никол. Силвана допира ухо до телефона.

— Какво искаш? — питам грубо.

— Джулиан, обаждам се да ти кажа, че…

— Ронан свърза ли се с теб?

— Не. Виж какво, извинявай, задето се държах така…

— О, да! Доколкото си спомням, нарече ме „пачавра“.

— Не е вярно. Не съм го казала!

— Също и „крава“, ако не се лъжа.

— Не исках да те нарека така.

— О, значи си имала предвид юница, а?

— Изплъзна ми се, защото се бях ядосала… Не бях на себе си. Стори ми се, че говориш с пренебрежение по адрес на картината ми, което не беше…

— Никога не бих го сторила! — прекъсвам я.

— Давам си сметка, че ми се сърдиш и не те обвинявам — смяташ, че не е редно да ходя с женен мъж, защото и твоят съпруг ти е изневерил с омъжена жена, защото не искаш да страдам… признавам, че не постъпвам правилно.

— Алилуя!

— От известно време се мъча да ти обясня, че преди Ронан никой не ме е насърчавал да правя каквото умея, а сега за пръв път съм толкова близо до успеха. Знаеш ли, заварената ми майка все повтаряше, че съм некадърна; дори братята ми се подиграваха за рисунките ми, защото подражаваха на татко. Хари не беше много по-различен — по едно време едва не ми забрани да рисувам. Не че не обичаше изкуството, само дето беше алергичен към миризмата на боите…

— Също като към сиренето — прекъсвам я.

— Затова преустроих тавана в ателие, където рисувах.

— Никол, говорим по мобилен телефон. Може би някой спешно иска да се свърже с мен.

— Знам, че си много заета, Джулиан. Искам само да кажа, че когато си влюбен, постъпваш безразсъдно. Представи си как ще се чувстваш, ако се влюбиш в женен мъж.

Обмислям думите й. Има право.

Любовта е същността, границата на реалността. Също като златна четка тя позлатява всичко, до което се докосне. Тя е светлина, която озарява най-тъмните кътчета на стаята. Когато е там, няма сенки, няма зло. Когато има любов, прелюбодеянието е безсмислено.

Любовта е непоследователна. Знам, че ще простя на Ронан, ако разбера, че искрено се разкайва и ми признае истината.

Никол обяснява, че се е върнала в апартамента ми, но не ме е намерила. Казвам й, че съм в зоопарка.

Тя мисли, че се шегувам. Напомня ми, че именно там в три часа ще се срещне с Ронан. Според нея съвпадението е много интересно. И през ум не й минава, че присъствието ми сред проклетите животни е пряко свързано с нея.

— Ще се задържиш ли там до три часа?

— Най-вероятно да.

— С Хелмут ли си?

— С една приятелка.

— Ако искаш, ще те запозная с Ронан.

— О, непременно. Не бих го пропуснала за нищо на света.

* * *

В два и десет, докато със Силвана заничаме в раззинатата уста на хипопотамката, наречена Линда, зърваме Никол бавно да се приближава по пътеката. Скръстила е ръце на гърдите си, наклонила е глава, изражението й е печално, но одухотворено, сякаш около главата й блести ореол. Още носи лимоненожълтата блузка, бежовата мини пола и високите кафяви ботуши. Костюмът й за фотосеанса. От това разстояние косата й изглежда по-тъмна.

Бързам да предупредя Силвана:

— Запомни, че се казвам Джулиан. Как да те наричам?

— Ами… не знам. Соня, Мерилин, Роксан или подобно романтично име. Само не ми викай Кимбърли, Лавендър, Лейбия… или Имелда.

Усмихвам се на намека й за Имелда Маркос. Обръщаме се към Никол, която се приближава. Променила е нещо в грима и прическата си, но не разбирам точно какво.

Запознавам ги с приятелката ми. Разбира се, лепвам на Силвана името Имелда, при което тя ми хвърля поглед, по-страшен от смъртоносно пробождане с кама, след което иронично промърморва:

— Значи това е Никол.

Никол кима, сърдечно се усмихва, подава й ръка, Силвана я стисва в ледената си хватка.

— Приятно ми е да се запозная с теб, Имелда.

Силвана промърморва нещо неразбираемо, но не пуска ръката й. Усмивката на Никол помръква, преминавайки в типичното й завеяно изражение. Най-сетне освобождава дланта си, насилва се да говори за времето, само и само да не настъпи неловка пауза.

— Разбрах, че приятелят ти щял да те снима на фона на рибките — снизходително подхвърля Силвана.

— Да — отговаря Никол, но ентусиазмът й е помрачен.

Усещам леко напрежение, затова бързам да насоча разговора към хипопотама — грамадна маса плът, потопена в големия басейн:

— Никол, запознай се с Линда.

Навеждаме се над басейна. Никол е запленена от чудовището, което се е потопило в мръсната вода, но е облегнало главата си на ръба на басейна на сантиметри от нас; гледката е забележителна — само долната челюст на хипопотамката, която донякъде прилича на Фред Флинтстоун, е голяма колкото гума на камион за международен превоз. От брадичката й стърчат косми, дебели като сламки (трябва да отидеш на козметичка, Линда, пък и да се отървеш от целулита), от ноздрите й изригва нещо подобно на дим, тя непрекъснато сумти и преживя, като издава неприятни звуци, напомнящи шумно изпускане на газове.

— Толкова е красива! — прехласва се Никол.

— О, да ще я запишем в конкурс за красота — подигравателно подхвърля Силвана.

Тя отваря уста. Линда, де. Сред розово-бялата плът стърчат зъби, големи като рогове. Оцветени са в кафяво, все едно Линда е страстна пушачка. От устата й се стрелва нещо грамадно и тежко, веднага се шмугва обратно. Езикът й! Тя отново затваря уста.

— Какво противно същество — промърморвам.

— Не говори така за Линда — намръщва се Силвана. — Много е сладка.

Никол продължава да се възторгва пред хипопотама, все едно с бебе, увито в розово одеялце, не слузесто чудовище, напомнящо останка от юрската ера.

Около нас са се струпали дечурлига, които припяват:

— Линда, отвори уста! Линда, отвори уста!

Решаваме, че е време да пием кафе. В сладкарницата двете с Никол дълго оставаме пред щанда с плюшени играчки, които, за разлика от живите си прототипове не миришат и не хапят.

Силвана, която не проявява интерес към пухкави създания, се нарежда на опашка, за да си вземе карта на зоопарка — обича винаги да знае къде се намира — после отива в тоалетната. Никол плаща на касата, приближава се до мен, изважда нещо от книжната торбичка и ми го подава. Купила ми е ключодържател с мъничко бяло зайче.

— Заповядай — прошепва и навежда глава.

— Зайче! — възкликвам, смутено се засмивам.

— Зайците олицетворяват щастливи взаимоотношения и дружелюбност. Задължително е да има заек в зоната на взаимоотношенията.

— Благодаря, Никол.

— Освен това заекът принадлежи към елемента „дърво“.

Силвана се приближава, размахва картата.

— Виж какво ми подари Никол, Имелда. Принадлежи към елемента „дърво“ — добавям.

Лицето й е като издялано от камък, само веждите й помръдват.

Никол изважда още нещо от торбичката — злобно усмихнат пластмасов хипопотам. Усмихва се, съобщава ни, че животното се казва Линда и че ще го окачи на огледалцето за обратно виждане.

Силвана безмълвно я наблюдава, сякаш й е трудно да си състави мнение за нея. Никол поруменява, поглежда ме изпод око, като че ли моли за морална подкрепа.

Отново ми домъчнява за нея.

Току-що подари ключодържател зайче на жената, която смята за вярна приятелка. Рискува и ми се довери, въпреки че ме познава едва от няколко дни, въпреки че не знае фамилното ми име, адреса ми… накратко — не знае почти нищо за мен.

Но се е хванала на лъжите ми, защото от време на време учтиво се интересува как е съпругът ми Хелмут.

Оптимистка е, вярва в щастливото бъдеще. Пъхам в джоба си животинчето, символизиращо приятелството й, и си мисля колко е жестоко, че ще трябва да разруша въздушните й кули. Тя няма представа, че само след един час ще рухнат надеждите й за щастлив живот с Ронан.

Как да не я съжаляваш?